Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

15.

Пристанището на Генуа бе окъпано от светлината на слабото следобедно слънце, когато Кат Шанън и Курт Семлер освободиха таксито и германецът поведе шефа си по кея към мястото, където беше пристигнал корабът „Тоскана“. Старият съд се гушеше между два 3 000-тонни контейнеровоза, но това не променяше нищо. Окото на Шанън прецени, че корабът е точно толкова голям, колкото трябва.

На носа имаше малък форпик, който слизаше на метър и петдесет към главната палуба, по средата на която се намираше квадратният отвор на единствения трюм. На кърмата бе разположен малкият мостик, под който очевидно бяха каютите на екипажа и на капитана. Мачтата беше съвсем къса. За нея беше прикрепен един-единствен кран, изправен почти вертикално. Най-отзад, точно над кърмата, бе закачена единствената спасителна лодка.

Ръжда покриваше целия корпус. Боята се бе олющила под слънцето и солените пръски на много морета. Но макар и малък, стар и неприветлив, този кораб имаше най-важното качество, което интересуваше Шанън — беше анонимен. Има хиляди корабчета от този род, които поддържат каботажните рейсове между Хайфа и Гибралтар, Танжер и Дакар, Монровия и Саймънстаун. Всички те си приличат, не правят никакво впечатление и никой не би заподозрял, че пренасят нещо друго осен дребни товари на кратки разстояния.

Двамата се качиха на борда. Насочиха се към кърмата и стигнаха до стръмни стълби, които водеха надолу към мрака на каютите. Семлер извика и наемниците се спуснаха по стълбите. Долу ги посрещна мускулест мъж на около четиридесет години. Той кимна на Семлер и обърна грубото си лице към Шанън.

Семлер се здрависа с него и го представи на Шанън.

— Карл Валденберг, първи помощник-капитан.

Валденберг кимна отсечено и се здрависа с ирландеца.

— Значи сте дошли да разследвате нашата стара „Тоскана“? — попита той.

Шанън със задоволство отбеляза, че помощникът говори добър, макар и малко завален английски и изглежда като човек, който е готов да приеме на борда не съвсем редовен товар, ако възнаграждението го задоволява. Шанън разбираше интереса на германския моряк към неговата персона. Семлер вече беше уведомил приятеля си, че е казал на екипажа каква е целта на посещението на работодателя му. Естествено беше първият помощник да проявява интерес към новия собственик. Освен за всичко друго Валденберг трябваше да мисли и за собственото си бъдеще.

Механикът, който беше югославянин, се подвизаваше някъде на брега, но наемниците видяха матроса — италиански тийнейджър, който прелистваше някакво порнографско списание върху койката си. Без да чака завръщането на италианския капитан, помощникът ги разведе из кораба.

Шанън се интересуваше от три неща: дали има достатъчно площ за още дванайсет души (хората му можеха да спят, ако трябва, на палубата или в трюма), дали има възможност да се скрият няколко сандъка и, трето, дали двигателите ще издържат на един рейс до Южна Африка.

Валденберг изслуша въпросите му с леко присвити очи, но отговори учтиво. На него му беше ясно, че туристи с редовно платени билети не биха търсили на борда на „Тоскана“ привилегия да спят на палубата под звездното небе. Освен това беше странно да се транспортира товар на такова разстояние с кораб като „Тоскана“. За подобни дълги рейсове обикновено се използват по-големи съдове. Предимството на по-малкия кораб е, че той може много бързо да се натовари и само за два дни да достави товара на стотици мили. Големите кораби губят много време за маневри в пристанището. Но при дълъг рейс като този от Средиземно море до Южна Африка те наваксват изоставането, тъй като развиват по-голяма скорост. Търговците не обръщат никакво внимание на съдове от типа на „Тоскана“ за разстояние над 500 мили.

След като разгледаха кораба, тримата се качиха на палубата и Валденберг ги почерпи с бира. Седнаха да я пият под брезентовия сенник, опънат зад мостика. Именно там започна договарянето. Двамата германци ломотеха на техния език. Помощникът очевидно питаше, а Семлер отговаряше. Накрая Валденберг погледна остро към Шанън, върна погледа си върху лицето на Семлер и бавно кимна с глава.

— Вероятно — каза той на английски.

Семлер се обърна към Шанън и му преведе.

— Валденберг се интересува защо човек като теб, който явно не е добре запознат с морския търговски транспорт, иска да купи кораб за общи товари. Казах му, че ти си по-скоро бизнесмен, отколкото моряк. Той смята, че този бизнес е твърде рискован, за да е нормално един богат човек да реши да вложи пари в него, освен ако няма предвид нещо конкретно.

Шанън кимна.

— Правилно. Курт, искам да поговорим насаме.

Двамата се оттеглиха към кърмата и се надвесиха над парапета. Валденберг продължи да си пие бирата.

— Как ти се струва този тип? — тихо попита Шанън.

— Няма грешка — каза Семлер, без да се колебае. — Капитанът е собственик на кораба. Той е възрастен господин и мисли да се пенсионира. С парите от продажбата иска да си осигури пенсията. Така че мястото на капитана остава вакантно. Смятам, че Валденберг би го приел и аз нямам нищо против. Той има капитанско свидетелство и познава кораба на пръсти. Освен това е опитен моряк. Остава да видим дали е готов да качи на борда товар, който е свързан с рискове. Аз мисля, че ще се съгласи, ако му платим добре.

— Дали подозира нещо? — попита Шанън.

— Естествено. Всъщност той смята, че намерението ти е да прехвърлиш нелегално емигранти в Англия. Не му се ще да го арестуват, но мисля, че ако му предложиш добри пари, ще поеме риска.

— Първата ни грижа все пак е да купим кораба. Той може и после да реши дали да остане. Ако иска да напусне, ще си намерим друг капитан.

Семлер поклати глава.

— Не става. Ще трябва предварително да му обясним в основни линии каква е работата. И ако тогава той реши да напусне, това би нарушило сигурността.

— Ако му кажем каква е работата и реши да напусне, за него има само един път — каза Шанън и посочи мазната вода под кърмата.

— Има и още нещо, Кат. Добре ще е да го привлечем на наша страна. Той познава кораба и ако реши да остане, ще се опита да убеди капитана да продаде „Тоскана“ на нас, а не на местната компания, която си точи зъбите за него. Мнението му има тежест пред капитана, защото старецът му вярва и иска корабът да попадне в добри ръце.

Шанън обмисли логиката на казаното. Тя му хареса. До операцията оставаше малко време и „Тоскана“ му трябваше. Първият помощник можеше да му помогне да купи кораба и със сигурност бе в състояние да го управлява. Освен това съществува едно желязно правило при даването на подкупи. Никога не се опитвай да подкупиш всички. Купи само човека, който има власт над подчинените си, и не бери грижа за другите. Шанън реши да се опита да спечели Валденберг на своя страна. Двамата наемници се върнаха под сенника.

— Ще бъда откровен с вас, мистър Валденберг — каза Шанън. — Истина е, че ако купя кораба, нямам намерение да транспортирам с него фъстъци. Истина е също, че при товаренето на моята стока съществува определен риск. После при разтоварването рискове няма да има, защото корабът ще бъде извън териториални води. Трябва ми добър капитан, а Курт Семлер твърди, че вие сте такъв. Нека поставим нещата съвсем ясно. Ако аз купя „Тоскана“, ще ви предложа капитанския пост. В продължение на шест месеца ще получавате твърда заплата, два пъти по-голяма от сегашната. Освен това ви се полага премия от 5 000 долара за първия рейс, който е предвиден за след десет седмици.

Валденберг изслуша предложението, без да каже нито дума. После се ухили и се изправи. Протегна ръка към Шанън.

— Господине, смятайте, че вече имате капитан.

— Чудесно! — каза Шанън. — Само че първо трябва да купим кораба.

— Няма проблеми — каза Валденберг. — Колко сте готов да платите?

— А колко струва?

— Колкото предложи пазарът — отговори Валденберг. — Конкурентите определиха таван от 25 000 лири и нито пени повече.

— Аз ще кача на 26 000 лири — каза Шанън. — Капитанът ще се съгласи ли с тази цена?

— Разбира се. Говорите ли италиански?

— Не.

— Спинети не говори английски. Така че нека аз да ви превеждам. Няма начин да не убедя стареца. При тази цена, а и още повече щом аз ще съм капитан, той ще даде кораба на вас. Кога можете да се срещнете с него?

— Утре?

— Добре. Утре в десет. Тук на борда.

Двамата отново се здрависаха и наемниците си тръгнаха.

 

 

Малкия Марк Вламенк с голямо удоволствие работеше в наетия от него гараж. Заключената камионетка беше паркирана на уличката отпред. Той заключи и вратата на гаража, за да предотврати нежелани посещения, докато работи. Вече прекарваше втори следобед тук и вървеше към края на първия етап от работата.

До задната стена на гаража бе изправена масивна дървена пейка, на която бяха наредени всички необходими инструменти. Марк ги бе купил с част от петстотинте лири, които му даде Шанън (със същите пари беше купена и камионетката). Край една от страничните стени имаше пет големи варела. Те бяха яркозелени и носеха емблемата на петролната компания „Кастрол“. Марк ги бе купил празни на доста изгодна цена от една от големите параходни фирми на пристанището. Бяха предназначени за смазочно масло и оригиналното им съдържание бе отбелязано с ясни букви.

Марк беше изрязал дъното на първия варел от редицата и сега той стоеше обърнат със зеещата дупка нагоре. Горната плоскост, на която се завинтва капачката, лежеше на пода. Около дупката имаше трисантиметров ръб, останал от изрязаното дъно.

Белгиецът беше донесъл от камионетката два сандъка с шмайзери и двайсетте автомата бяха почти готови да влязат в новото си скривалище. Той внимателно уви с широк скоч всеки автомат от край до край. После прилепи към всяка от така приготвените мумии по пет пълнителя. След мумифицирането всеки шмайзер попадна в отделна здрава полиетиленова торба, която след съответно обезвъздушаване бе завързана с канап. Тази торба влизаше във втора, външна, отново полиетиленова торба, която също бе завързана. Марк прецени, че в тази опаковка оръжието ще се запази сухо, докато дойде време отново да излезе на въздух.

Той взе двайсетте пакета и ги привърза заедно с две яки конопени въжета. Този голям вързоп пусна внимателно в дупката на варела. Варелите бяха от обикновения тип с вместимост четиридесет и два галона или двеста литра. Така че за двайсетте автомата и прикрепените към тях пълнители имаше достатъчно място и дори оставаше малък луфт край стената.

Когато първият вързоп влезе вътре, Марк се захвана да възстанови дъното на варела. От един железарски магазин на пристанището си беше набавил нови кръгли тенекиени плоскости. Сега взе една от тях и я нагласи върху дупката. Наложи се половин час да пили, преди да успее да напасне новия кръг, така че да прилепне плътно във всички точки към образувания при изрязването трисантиметров ръб. Марк пусна горелката си, захранвана от газова бутилка, взе парче мека тел за припой и започна да споява двете тенекиени плоскости.

Металът може да се завари с метал и за да се получи възможно най-здрава снадка, се използва именно този метод. Но един варел, в който преди е имало масло или гориво, запазва остатъчен слой по вътрешната си повърхност. Когато се нагорещи, както става при заваряването, този маслен слой започва да се изпарява и може да предизвика опасна експлозия. Спояването на две тенекиени плоскости не дава същата здравина на снадката, но може да се извърши при значително по-ниска температура. При положение, че варелите стоят изправени и не се лашкат рязко (в този случай вътре се получават мощни плисъци), връзката между двете плоскости би се оказала достатъчно дълговечна.

Накрая Марк попълни с припой оставащите малки пукнатини и когато спойката изстина, напръска цялото дъно с боя, която съвсем точно повтаряше цвета на всички варели на фирмата „Кастрол“ по целия свят. После изчака боята да изсъхне и внимателно обърна варела. Развинти капачката, взе едно от предварително приготвените големи канчета и започна да налива смазочно масло.

Яркозелената, плътна, лепкава течност се стичаше през отвора и с бълбукане си проправяше път към дъното. Бавно изпълваше въздушните луфтове между стената на варела и вързопа с оръжие, разливаше се във всяка пролука между отделните торби и обилно напояваше канапа и въжетата. Въпреки че Марк обезвъздуши всички торби, преди да ги завърже, в тях все пак бяха останали въздушни мехурчета, скрити в пълнителите и цевите на автоматите. Този въздух отнемаше част от теглото на метала и с пълненето на варела тежкият вързоп ставаше почти безтегловен. Люшкаше се нагоре-надолу сред плътното масло и накрая бавно потъна под повърхността.

Белгиецът наливаше с две канчета и когато варелът се напълни догоре, той изчисли, че вързопът заема седем десети от обема, а на маслото се падат три десети. Беше налял шейсет литра в двесталитровия варел. Накрая Марк запали ръчното си фенерче и огледа повърхността. Течността хвърляше мазно зелени отблясъци с леко златист нюанс. От съдържанието на дъното нямаше и следа. След един час той опипа варела отдолу. Нямаше никакви течове. Новата плоскост прилепваше плътно.

В добро присъствие на духа Марк отвори вратите на гаража и вкара камионетката вътре. Оставаше му да изгори единия от двата сандъка с немски надписи и да изхвърли на пристанището един вече ненужен тенекиен кръг. Той се увери, че системата работи. Беше сигурен, че ще може да обработва по два варела на ден и да свърши до 15-и, както бе обещал на Шанън. Беше щастлив, че отново се е заловил за работа.

 

 

Доктор Иванов беше вбесен. Не му се случваше за пръв път и със сигурност нямаше да му е за последен.

— Каква бюрокрация! — разпалено говореше той на жена си, докато закусваха. — Тъпашка, некомпетентна, умопомрачителна бюрокрация цари в тази абсурдна страна.

— Така е, така е, Михаил Михайлович — опитваше се да го успокои тя и едновременно наливаше още две чаши силен горчив чай, какъвто го обичаше мъжът й.

Улегналата и земна рускиня искаше да внуши на своя вятърничав съпруг, че трябва да внимава какво говори или поне да сдържа изблиците си, когато е сред чужди хора.

— Ако капиталистите знаеха колко време е необходимо, за да се намерят в тази страна най-прости гайки и болтове, щяха да се пръснат от смях.

— По-тихо, скъпи — каза жена му, докато си разбъркваше захарта. — Не се горещи толкова.

Минаха няколко седмици, откакто директорът го повика в облицования с чамови плоскости кабинет, разположен в централната сграда на огромния комплекс от лаборатории и жилищни блокове, който принадлежеше на Минногеоложкия институт в далечен Сибир. Шефът го уведоми, че го командирова в Западна Африка като ръководител на проучвателен екип и му заповядва сам да се заеме с организацията на експедицията.

Това означаваше да се откаже от проекта, в който беше влязъл доста дълбоко, и да принуди други двама свои колеги да направят същото. Той пусна поръчки за необходимата в африкански условия екипировка. Разясни изискванията си на десетина търговски обединения, като си наложи да отговаря учтиво на всички въпроси и въпросчета, и започна да чака екипировката да се получи, за да бъде опакована. Доктор Иванов беше ходил в Гана като член на проучвателен екип по времето, когато Нкрума беше на власт, и знаеше какво означава работа в джунглата. Спомни си как бе казал на тогавашния ръководител на екипа:

— Аз без сняг не мога. Зимен човек съм.

Въпреки негодуванието си той изпълни всички задачи в срок. Екипът му беше готов, а цялата екипировка, до последната таблетка за дезинфекция на вода и последното походно легло, се намираше в дървени сандъци. Иванов си мислеше, че при малко повече късмет ще успее да отиде до Африка, да направи проучването и да се върне с пробите, преди отвратителната есен да е сменила хубавите дни на лятото. И ето че сега държеше в ръката си писмо, което му съобщаваше, че това няма да стане.

Писмото беше от директора, но не то възбуди гнева на учения. Той знаеше, че всичко идва от Москва. Дирекцията на транспорта бе решила, че поверителното естество на проучването не позволява да се използва обществен транспорт, а външното министерство не можеше да накара „Аерофлот“ да предостави специален самолет за екипа. Предвид на обстановката в Близкия изток не можеха да се използват и военните транспортни самолети „Антонов“.

При така създалата се ситуация, отчитайки обема на товара, към който на връщане щяха да се прибавят и пробите, в Москва бяха счели за уместно транспортът да се осъществи по море. Бяха взели решение, че ще е най-добре екипът да се качи на някой съветски товарен кораб, който минава край Западна Африка на път за Далечния изток. След края на проучването геолозите трябваше да се обадят на посланик Доброволски. Той щеше да отклони някой пътуващ към родината кораб, който да поеме тричленния екипаж и сандъците с проби на борда си. Накрая в писмото се казваше, че в близко време ще го уведомят за мястото и датата на заминаване и ще му предоставят разрешително за транспортиране на товара по държавните железници до началното пристанище.

— Отиде ми лятото! — викаше Иванов, докато жена му му подаваше кожуха и кожения калпак. — Цялото ми лято отиде! А там сега започва сезонът на дъждовете.

 

 

Кат Шанън и Курт Семлер се върнаха на кораба на следващата сутрин и за пръв път се срещнаха с капитан Алесандро Спинети. Той беше жилав старец с костеливо като орех лице. Бяла фланелка покриваше все още мускулестата гръд, а на главата му бе кривната бяла фуражка.

Договарянето започна веднага, преди още да са се оттеглили в кантората на адвоката на капитана, човек на име Джулио Понти, който приемаше клиентите си на една от тесните пресечки на шумната и размирна „Виа Грамши“. В защита на синьора трябва да се отбележи, че с приближаването към неговата кантора проститутките ставаха по-скъпи и по-представителни.

В Италия всяка дейност, която трябва да се регламентира пред Закона, се придвижва със скоростта на охлюв, при това охлюв, болен от артрит.

Вече се бяха договорили за условията. Карл Валденберг преведе на италиански предложените от Шанън клаузи и капитан Спинети ги прие. Клаузите предвиждаха 26 000 лири за кораба, изплатени във валута и в страна, посочени от капитана; шестмесечен капитански договор за първия помощник при два пъти по-висока заплата от тази, която получава в момента; избор за другите двама членове на екипажа да останат на работа със сегашната си заплата или да напуснат с обезщетение от 500 лири за юнгата и 1 000 лири за механика.

Шанън вече беше решил да помоли матроса да напусне, но смяташе на всяка цена да задържи механика — навъсен сърбин, който според Валденберг можеше да омагьоса двигателите, та да ги закарат, ако ще, и до ада. Сърбинът малко говореше и още по-малко питаше, а освен това документите му вероятно не бяха съвсем редовни и тази работа му трябваше.

За да укрие част от данъците си, капитанът бе вложил преди много години 100 лири в учредяването на малка частна компания, която се наричаше „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“. Тя имаше 100 обикновени акции, от които Спинети държеше деветдесет и девет. Неговият адвокат синьор Понти притежаваше една акция и беше секретар на компанията. Продажбата на „Тоскана“, единственият актив на компанията, следваше да се осъществи чрез продажба на самата компания „Спинети Маритимо“. Това напълно устройваше Шанън.

Това, което не го устройваше обаче, беше, че за да се уточнят всички детайли по договора, трябваше в пет поредни дни да се срещат с адвоката. И това беше само първият етап.

Започваше втората седмица на май и Ден трийсет и първи от стодневния график на Шанън, когато Понти се зае да изготви крайния вариант на договорите. Тъй като сделката се осъществяваше в Италия и тъй като „Тоскана“ имаше италианска регистрация, договорът трябваше да се съобрази с италианското законодателство, което е много сложно. Бяха необходими три договора — единият уреждаше продажбата на „Спинети Маритимо“ и всичките й активи на „Тироун Холдингс“ от Люксембург, другият задължаваше „Тироун Холдингс“ да предложи на Карл Валденберг капитанския пост за шест месеца при съответната заплата и третият гарантираше на другите членове на екипажа настоящите им заплати или обезщетение при напускане. Целият процес отне четири дни, а Понти мислеше, че е счупил всички рекорди, макар че и двете страни имаха интерес да приключат сделката във възможно най-кратки срокове.

 

 

Големият Джони Дюпре беше доволен от живота през това слънчево майско утро. Той току-що излезе от магазина за туристически стоки, в които направи последната си поръчка. Остави капаро за необходимия брой самари и спални чували. Обещаха му да ги доставят на другия ден. Следобед му предстоеше да вземе два големи кашона с раници и барети от един склад в източната част на Лондон.

На път за Тулон вече бяха три обемисти партиди с екипировка. По негови изчисления първата трябваше да е пристигнала, а втората навярно още пътуваше. На другия ден следобед щеше да опакова четвъртата и да я предаде на спедитора. Така му оставаше цяла седмица на разположение. Предния ден той получи писмо от Шанън, с което ирландецът му заповядваше на 15 май да напусне апартамента си и да отлети за Марсилия. Там трябваше да се настани в един посочен в писмото хотел и да чака да го потърсят. Дюпре обичаше точните разпореждания. Те не оставяха място за грешки и дори в случай на провал вината нямаше да е негова. Той си купи билет за самолета и с нетърпение очакваше да изтече тази седмица, за да се изнесе. Усещането, че боят наближава, изпълваше душата му.

 

 

Когато синьор Понти най-после състави всички бумаги, Кат Шанън изпрати няколко писма. Първото беше до Йохан Шлинкер. Шанън уведомяваше германеца, че корабът, който ще вземе мунициите от Испания, се казва „Тоскана“ и е собственост на „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“ от Генуа. Освен това го молеше да му съобщи точното местоназначение на пратката с оръжие, за да може капитанът да състави необходимата митническа декларация.

Писмото съдържаше и пълно описание на документацията на „Тоскана“ и посочваше факта, че името на кораба фигурира в регистъра на „Лойд“ (Шанън намери този регистър при британския вицеконсул в Генуа). Накрая наемникът уведомяваше Шлинкер, че ще го потърси през следващите петнайсет дни.

Второто писмо предоставяше на Алън Бейкър информация за името и документите на кораба, която югославските власти изискваха при издаването на разрешително за износ. Шанън знаеше как ще изглежда митническата декларация в този случай. В нея щеше да пише, че корабът пътува от началното югославско пристанище за Ломо, столицата на Того.

Наемникът написа дълго писмо до мистър Щайн. В него молеше председателя на „Тироун Холдингс“ да подготви документите за събрание на Съвета на компанията след четири дни в кабинета на председателя. В дневния ред трябваше да има две точки. Първата се отнасяше до покупката на „Спинети Маритимо“ с всичките й активи за сума от 26 000 лири, а другата засягаше въпроса за нова емисия от 26 000 акции на приносителя с единична цена една лира, които мистър Кийт Браун щеше да получи срещу чек за 26 000 лири.

Той драсна няколко реда на Марк Вламенк, с които му съобщаваше, че прибирането на товара от Остенд се отлага за 20-и, а после с кратко писъмце до Лангароти отложи срещата им в Париж за 19-и.

Накрая изпрати писмо на Саймън Ендийн в Лондон с молба да се срещнат след четири дни в Люксембург. Помощникът на сър Джеймс трябваше да разполага със сума, възлизаща на 26 000 лири, предназначена за закупуване на кораба, който ще пренесе цялата операция до целта.

 

 

Вечерта на 13 май беше свежа и прохладна. На неколкостотин мили разстояние по крайбрежието на същото море Жан-Баптист Лангароти се движеше със своята камионетка на запад от Хиер и навлизаше в последния пътен участък преди Тулон. Прозорецът му беше спуснат и той вдишваше мириса на бор и клек, който се носеше от околните хълмове. Също като Дюпре в Лондон, който се готвеше същата вечер да отлети за Марсилия, като Вламенк в Остенд, който доизкусуряваше последния варел с масло и автомати, Лангароти беше доволен от живота.

В каросерията на камионетката бяха последните два извънбордови двигателя. И двата имаха подводни ауспуси за обезшумяване. Сега отиваше в Тулон да ги остави в склада на спедитора. В склада на „Маритим Дюпо“ вече се намираха трите опаковани в сандъци черни надуваеми лодки, а също и третият двигател. Там бяха и четирите сандъка с униформи, които пристигаха на части от Лондон през последните две седмици. И четирите се получиха на негово име. Лангароти също щеше да приключи в срок.

Съжаляваше, че се наложи да се премести в друг хотел. Една случайна среща пред стълбите със стар приятел от престъпния свят го принуди бързо да си събере багажа и да се изнесе. Сега беше на нов адрес и трябваше да го съобщи на Шанън, само че не знаеше къде се намира ирландецът. Но това нямаше значение. След четиридесет и осем часа, на 15 май, му предстоеше среща с шефа в парижкия хотел „Плаца Сюрен“.

 

 

Събранието в Люксембург на 14 май беше изненадващо кратко. Шанън не присъства на него. Преди началото му той се срещна с мистър Щайн в неговия кабинет и му предаде документите за продажбата на „Спинети Шипинг Къмпани“ и нейния кораб „Тоскана“ заедно с чек за 26 000 лири, дължим на „Тироун Холдингс“.

Половин час по-късно мистър Щайн излезе от събранието и предаде на Шанън 26 000 обикновени акции в дружеството „Тироун Холдингс“. Освен това му показа един плик, който съдържаше документите, отнасящи се до преминаването на кораба в собственост на „Тироун“, и издаден от „Тироун Холдингс“ чек за 26 000 лири на името на сеньор Алесандро Спинети. Щайн запечата плика и го адресира до кантората на синьор Джулио Понти в Генуа. След това даде плика на Шанън. Последният документ, който получи наемникът, беше решение на Съвета, с което хер Курт Семлер се назначаваше за директор на „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“.

Два дни по-късно сделката беше скрепена в кантората на италианския адвокат. Чекът, дължим за покупката на „Тоскана“, бе прехвърлен по сметка на продавача и „Тироун Холдингс“ притежаваше по закон сто процента от „Спинети Маритимо“. Предвид на това синьор Понти изпрати с препоръчано писмо на адреса на компанията „Тироун“ в Люксембург стоте акции на „Спинети Маритимо“. Вече извън сделката той прие на съхранение в сейфа си един пакет, който му даде Шанън. Взе два еталонни подписа на наемника (подписи на Кийт Браун), за да е в състояние да удостоверява автентичността на писмата, касаещи пакета. Понти не знаеше, че този пакет съдържа контролния пакет от 26 994 акции на „Тироун“.

Карл Валденберг получи капитанския пост за шест месеца. Шестмесечен договор подписа и механикът. И двамата прибраха едномесечната си заплата в брой, а възнаграждението им за останалите пет месеца бе официално депозирано при синьор Понти.

Италианският тийнейджър се съгласи без много уговорки да си вземе обезщетението от 500 лири плюс надбавка от 100 лири и да напусне кораба. Семлер получи назначението си като директор на компанията.

Шанън бе прехвърлил още 5 000 лири от Брюге на сметката си в Генуа. С тези пари изплати двете заплати на членовете на екипажа, които оставаха на кораба. Преди да напусне Генуа на 18 май, той даде остатъка от тази сума на Семлер и го инструктира подробно.

— Как върви търсенето на нови двама моряци?

— Валденберг вече се е заел с това — каза Семлер. — Той твърди, че пристанището е фрашкано с хора, които търсят работа по корабите. Това място го знае на пръсти. Знае и какво ни трябва. Корави мъже, които не задават много въпроси и правят каквото им се нареди, особено ако накрая ги чака някаква премия. Няма страшно. До края на седмицата Валденберг ще намери подходяща двойка.

— Добре. Чудесно. Виж сега какво искам от теб. Трябва да подготвя „Тоскана“ за път. Основен преглед на двигателя и отстраняване на повредите. Платени пристанищни такси. В документите да се впише новият капитан. Да се изготви митническа декларация за Тулон. Ще пишеш товар за Мароко. Корабът да се зареди с гориво и продоволствия. Гледай всичко да стигне за дванайсет души плюс екипажа. Да има достатъчно питейна вода, бира, вино, цигари. Когато свършиш, ще откарате кораба в Тулон. Трябва да си там най-късно до първи юни. Марк, Жан-Баптист, Джони и аз също ще бъдем там. Ще се свържеш с мен чрез спедиторската фирма „Ажанс Маритим Дюпо“. Намира се в района на пристанището. Довиждане и късмет.