Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

17.

От техническа гледна точка не е особено сложно да се прехвърли нелегална партида през белгийско-френската граница и в двете посоки. А закупеното на черния пазар оръжие несъмнено спада към нелегалните партиди.

Границата между Белгия и Франция започва от крайморския град Ла Пан и се спуска на юг до Лингви, където е пресечната точка с Люксембург. Югоизточният участък на тази граница е почти изцяло обрасъл с гъста гора, която се използва за лов. Тук стотици пътчета и пътеки пресичат границата и е немислимо всички да се охраняват.

За да установят все пак някакъв контрол, двете правителства прибягват до тъй наречената „Douanes Volantes“, или прелитаща митница. Това са групи от митничари, които избират наслуки някой път в гората и организират временни пропускателни пунктове. Ако човек реши да пресече границата по един от постоянно охраняваните пътища, вероятността да го спрат е едно към десет. Ако избере някое от неохраняваните пътчета и попадне на пост на прелитащата митница, задължително ще бъде спрян, защото тук митничарите спират всяко превозно средство, преминаващо границата. Така че има възможност за избор.

Третата алтернатива е да се тръгне по път, на който със сигурност няма митнически постове. Този именно вариант предпочитат контрабандистите, които прехвърлят френско шампанско, тъй като не виждат никакви основания тази развеселяваща напитка да бъде облагана с доста тъжното белгийско импортно мито. Като собственик на бар Марк Вламенк познаваше този маршрут. Той се наричаше „Пътят на шампанското“.

На юг от Намюр, старата гранична крепост на Белгия, пътят се спуска по течението на река Мьоз и първият град, през който минава, е Денан. Оттам продължава почти право на юг и пресича границата близо до френския град Живе. На това място в корема на Белгия се вбива един френски пръст. Френският коридор е обграден от три страни с белгийска територия. И тук районът е обрасъл с гора, в която се ловува, и е насечен от стотици пътчета и пътеки. На главния път от Динан за Живе има митнически пост. Всъщност постовете са два — по един от френска и от белгийска страна. Намират се на около четиристотин метра един от друг и помежду им има пряка видимост.

Малко преди изгрев слънце Марк извади карта на местността и обясни на Шанън и на Жан-Баптист какво трябва да направят, за да преминат границата незабелязано. Двамата разбраха и камионетките потеглиха. Марк караше белгийската камионетка отпред, а другите го следваха с френската на около двеста метра разстояние.

На юг от Динан пътят е доста широк. Край него са наредени множество селца, които почти преминават едно в друго. В тези ранни утринни часове къщичките бяха тихи и тъмни. На шестия километър южно от Динан има едно отклонение вдясно. Марк пое по него. Тук загубиха от погледа си река Мьоз. Следващите четири километра и половина минаваха през хълмиста местност, потънала в пищна майска зеленина. Пътят вървеше успоредно на границата през територията на едно ловно стопанство. Съвсем ненадейно Марк обърна и отново пое по посока на границата. След триста-четиристотин метра спря встрани. Слезе и отиде при френската камионетка.

— Не се мотайте много — каза той. — Не ми се ще да оставам тук много дълго. С тези остендски номера на всеки ще му стане ясно накъде съм се запътил.

Той посочи надолу по пътя.

— Границата е ей там. Точно на километър и половина. Давам ви двайсет минути. През това време ще се правя, че сменям гума. После ще тръгна към Динан. Ще се срещнем при ресторантчето.

Корсиканецът кимна. Системата е следната. Празната камионетка минава първа. Ако белгийските или френските митничари са организирали временен пост, те я спират и я проверяват. След като не открият нищо, я пускат да мине. Камионетката продължава на юг, излиза на главния път и тръгва към Живе. После обръща отново на север и през постоянния пост се връща към Динан. Ако на един от двата поста има хора, значи другият е свободен, тъй като митничарите имат двайсет минути път между двата.

След километър и половина Шанън и Лангароти видяха белгийския пропускателен пункт. От двете страни на пътя бяха бетонирани стоманени стълбове. До десния имаше малка дървена будка. През прозорчето митничарите явно проверяваха документите на колите. Ако вътре имаше някой, през пътя щеше да е спусната бариера на бели и червени ивици. Тя беше вдигната.

Лангароти бавно подмина будката и Шанън я огледа. Нямаше жива душа. От другата страна нещата бяха по-сложни. Около петстотин метра пътят лъкатушеше между хълмовете и после идваше френската граница. Не се виждаше нито бариера, нито будка. Само едно уширение, на което очевидно паркираше камионетката на френските митничари. Сега я нямаше. Бяха минали пет минути, откакто Шанън и Лангароти се разделиха с Марк. Ирландецът даде знак на Жан-Баптист да продължи още малко, но нищо не се виждаше. Над дърветата изгряваше утринното сияние.

— Обръщай! — заповяда Шанън. — Allez.[1]

Лангароти свърна рязко наляво, не успя от първия път, даде на задна и се изстреля към Белгия като коркова тапа на най-доброто шампанско. От този момент времето беше ценно. Те минаха покрай френския паркинг, покрай белгийската бариера и 1 500 метра по-нататък видяха камионетката на Марк. Лангароти премигна с фаровете — два пъти къси, един път дълги — и Марк запали двигателя. След по-малко от секунда мина край тях и отпраши към Франция.

Този път Жан-Баптист обърна не толкова рязко и го последва. С повече газ Марк можеше да премине през опасната зона за четири минути, дори и с един тон товар в каросерията. Ако през тези решаващи пет минути случайно изникнеха някакви митничари, щеше да се опита да лавира, щеше да каже, че е объркал пътя с надеждата да не се стигне до по-щателна проверка на варелите.

Но митничари въобще не се появиха. На юг от френския паркинг следваше прав петкилометров участък. Понякога тук вардеше френската жандармерия, но тази сутрин беше чисто. Лангароти настигна белгийската камионетка и започна да поддържа дистанция от около двеста метра. Пет километра по-нататък Марк сви в една отбивка и двете камионетки дълго се друсаха по черни пътчета, докато накрая излязоха на някакво доста широко главно шосе. Край канавката имаше табела. Шанън видя Марк да подава ръка от прозореца и да сочи към знака. В посоката, от която идваше, пишеше „Живе“, а в обратната „Рем“. От предната камионетка се чу радостен възглас, заглушен от шума на двигателите.

Прехвърлиха варелите на един паркинг пред малко крайпътно ресторантче южно от Соасон. Отвориха вратите и плътно доближиха една до друга задниците на двете камионетки. Марк внимателно претърколи петте варела от белгийската във френската. Шанън и Лангароти дори и заедно доста щяха да се озорят. Освен че варелите бяха тежки, натоварената камионетка беше клекнала и между двете каросерии се получаваше двайсетсантиметрово стъпало. Марк се справи сам без особени затруднения.

Жан-Баптист отиде в ресторантчето и се върна с няколко франзели, парче сирене, плодове и кафе. Шанън нямаше нож и всички използваха ножа на Марк. Лангароти никога не би позволил неговият нож да влезе в такава употреба. Той изпитваше към него специални чувства. Би било под достойнството на този нож да бели портокали.

Малко след десет часа потеглиха отново. Предстоеше им още една операция. Закараха старата и изнемогваща белгийска камионетка в една каменна кариера и я изоставиха. Свалиха номерата и лепенката на предното стъкло и ги захвърлиха в близката рекичка. Така тя остана без отличителни знаци. Тримата продължиха заедно. Караше Лангароти. Камионетката беше регистрирана на негово име. В случай че някой го спре, той щеше да каже, че кара смазочно масло на приятеля си, който има три трактора и ферма край Тулон. Другите двама е взел на стоп.

Те излязоха на магистралата А–1, поеха по околовръстното шосе на Париж и тръгнаха по А–6 на юг към Лион, Авиньон и Тулон.

На няколко километра южно от Париж една табела сочеше надясно към летище „Орли“.

Шанън слезе и се здрависа с двамата си приятели.

— Знаете ли какво да правите? — попита той.

Те кимнаха.

— Ще я покрием някъде, докато ти дойдеш в Тулон. Няма страшно. Бъди сигурен, че никой няма да я намери. Нали аз съм се заел да я скрия? — каза Лангароти.

— „Тоскана“ трябва да пристигне най-късно до 1 юни. Може и по-рано. Аз ще дойда при вас преди кораба. Знаете ли явката? Късмет тогава.

Той си взе куфарчето и тръгна, а камионетката се отправи на юг. От близката бензиностанция Шанън си поръча по телефона такси до летището и се озова там след един час. Плати билета си до Лондон в брой. Прибра се в апартамента си в Сейнт Джонс Ууд преди залез слънце. Изтичаше Четиридесет и шестият от стоте дни.

 

 

Веднага щом пристигна, Шанън пусна телеграма на Ендийн. Но тъй като беше неделя, помощникът на сър Джеймс позвъни едва след едно денонощие. Уговориха се да се срещнат във вторник сутринта.

На ирландеца му трябваше цял час, за да обясни на Ендийн какво се е случило след последната им среща. Докладва му също, че е похарчил всички пари. Както сумата в брой, която държеше в Лондон, така и парите в белгийската сметка.

— Какъв е следващият етап? — попита Ендийн.

— До пет дни трябва да се върна във Франция, за да организирам товаренето на първата част от екипировката — каза Шанън. — Товарът е напълно законен с изключение на варелите с масло. Четирите сандъка с униформи и снаряжение ще минат без проблеми, дори и митничарите да ги отворят. Същото се отнася за помощните средства, които купих от Хамбург. Това са все неща, които се използват на един кораб — сигнални ракети, очила за нощно виждане и тъй нататък. Надуваемите лодки и извънбордовите двигатели са с местоназначение Мароко. Поне така пише в митническата декларация. При тях също всичко е законно. Петте варела ще трябва да минат като масло за нуждите на кораба. Количеството е малко голямо, но въпреки това се надявам, че няма да имаме проблеми.

— А ако все пак се появят проблеми? — попита Ендийн. — Какво ще стане, ако тулонските митничари се заемат щателно да проверят тези варели?

— Тогава сме капут — каза Шанън. — Ще конфискуват кораба, освен ако капитанът не докаже, че не е знаел за вида на товара. Мен ще ме арестуват. Операцията отива по дяволите.

— Доста скъпо би ни струвало — отбеляза Ендийн.

— А вие какво очаквате? Автоматите трябва по някакъв начин да се качат на борда. Аз не виждам по-добър начин от варелите. Риск при всички случаи съществува.

— Можехте да купите автоматите законно. В Испания.

— Можех — съгласи се Шанън, — но имаше голяма вероятност да откажат да изпълнят поръчката. Автоматите и мунициите заедно представляват комплект, който чудесно би въоръжил малък боен отряд. С други думи, малка операция. По тази причина в Мадрид можеха да откажат поръчката или пък да се задълбочат в сертификата за краен потребител. Можех наистина да поръчам автоматите от Испания, а мунициите да купя на черно. Но тогава щеше да се наложи да товаря нелегално патроните, а те са доста по-обемиста партида. Така че и в двата случая рискът не може да се избегне. Освен това, ако нещо се обърка, ще загазим аз и моите хора, а не вие. Вие сте надеждно прикрити.

— И все пак тази работа не ми харесва — троснато каза Ендийн.

— Какво ви става? — подигравателно попита Шанън. — Май започвате да си губите нервите.

— Няма такова нещо.

— Успокойте се тогава. Най-много да загубите малко пари.

Ендийн се готвеше да каже на Шанън колко биха загубили той и неговият работодател, но промени решението си. Логично бе да се предполага, че щом рискува затвор, наемникът и бездруго ще внимава много.

Още цял час говориха по финансови въпроси. Шанън обясни, че плащанията на Шлинкер и на Алън Бейкър, заплатите на наемниците за втория месец, петте хиляди лири, които е прехвърлил за оборудване на „Тоскана“ и неговите собствени пътни разноски са изпразнили сметката в Брюге.

— Освен това — допълни той — искам си втората половина от заплатата.

— Защо точно сега? — попита Ендийн.

— Защото от следващия понеделник нататък съществува риск да ме заловят. А и няма повече да се връщам в Лондон. Ако товаренето на кораба мине без проблеми, той ще отплава към Бриндизи, а аз ще отида да уредя вземането на югославското оръжие. После Валенсия и испанските муниции. Оттам се насочваме към целта. Ако изпреварим графика, предпочитам да се помотая някъде в открито море, отколкото да чакам в някое пристанище. Щом качим на борда оръжието, ще гледам колкото може по-малко да се застоявам по пристанищата.

Ендийн обмисли аргументите на наемника.

— Ще предам на моите съдружници — каза той.

— Искам парите да са в швейцарската ми сметка до края на седмицата — отвърна Шанън. — А останалата част от бюджета да се прехвърли в Брюге.

Изчислиха, че след изплащането на втората половина от възнаграждението на Шанън в бюджета остават 20 000 лири.

Шанън обясни защо му е необходима цялата сума.

— Оттук нататък ще трябва постоянно да разполагам с пачка големи пътнически чекове в долари, за да раздавам подкупи, ако нещо се обърка. Искам всичко да е чисто, за да може, ако ни спипат, да не са останали никакви следи. Може да ми се наложи да раздам и малки премии на екипажа, за да останат на борда, когато разберат каква всъщност е работата. А те неминуемо ще разберат, когато излезем в открито море. Като прибавим и плащането, което ми остава за югославските оръжия, 20 000 лири тъкмо ще ми стигнат.

Ендийн обеща да докладва на своите „съдружници“ и да уведоми Шанън за решението им.

На другия ден той позвъни и съобщи, че и двата превода са одобрени и вече са изпратени писма до швейцарската банка.

Шанън си запази билет до Брюксел за петък, а също и място за полета в събота сутринта от Брюксел през Париж за Марсилия.

Вечерта прекара с Джули. Тя преспа при него и в четвъртък. После Шанън си събра багажа, изпрати по пощата ключовете от апартамента на собствениците и напусна.

Джули го закара до летището с червения си мерцедес.

— Кога ще се върнеш? — попита тя на вратата пред митническата зона на терминал № 2.

— Няма да се връщам — каза той и я целуна.

— Тогава нека да дойда с теб.

— Не може.

— Ти ще се върнеш. Не съм те питала къде отиваш, но знам, че работата ти е опасна. Не е просто обикновена работа. Но съм сигурна, че ще се върнеш. Трябва да се върнеш.

— Няма да се върна, Джули — тихо каза той. — Намери си някой друг.

Тя започна да подсмърча.

— Не ми трябва друг. Аз обичам теб. Но ти не ме обичаш. Затова казваш, че вече няма да се видим. Имаш си друга жена. Там е цялата работа. Отиваш при друга жена…

— Нямам друга жена — каза той и я погали по главата.

Един полицай дискретно отмести поглед. Сълзите са често срещано явление по всички летища. Шанън знаеше, че не отива в прегръдките на друга жена. Очакваха го хладните успокояващи милувки на стоманата до гърдите му. Джули продължаваше да плаче. Наемникът я целуна по челото и се отправи към паспортния контрол.

Трийсет минути по-късно самолетът на „Сабена“ направи последен завой над южен Лондон и се насочи към Брюксел. Под дясното крило се ширеше огряната от слънцето земя на областта Кент. Тази година месец май предлагаше хубаво време. През илюминатора се виждаше розовобелият килим на безкрайните овощни градини.

Покрай пътечките, които насичат полето на местността Уийлд, навярно вече бяха цъфнали игликите, дивите кестени бяха облечени в зелено и бяло, а в шумата на дъбовете гукаха гълъби. Шанън познаваше добре тези места. Преди години частта им беше разквартирувана в Чатъм. Той си купи един стар мотоциклет и с него обиколи всички кръчми между Ламбърхърст и Смардън. Хубав район. Човек би могъл да се засели по тези места. Ако беше от хората, които водят уседнал живот.

Десет минути по-късно един от пасажерите на задните седалки се оплака на стюардесата, че отпред някой постоянно си подсвирква някаква монотонна мелодийка.

 

 

В петък следобед Кат Шанън загуби два часа, докато изтегли парите, прехвърлени от Швейцария. Той приключи сметката си. Взе два банкови чека за по 5 000 лири, които можеха отново да се внесат на сметка някъде другаде, а после отново да се обърнат в чекове. Останалите десет хиляди лири подучи в петстотиндоларови пътнически чекове, които трябваше само да се подпишат, за да се използват вместо пари в брой.

Наемникът преспа в Брюксел, а на другата сутрин отлетя за Париж и Марсилия.

На летището в Марсилия взе такси, което го откара до малкия хотел в покрайнините на града, в който преди живееше Лангароти под името Лавалон и в който сега по заповед на ирландеца се беше настанил Джони Дюпре. Джони беше излязъл. Върна се вечерта и двамата потеглиха за Тулон с наетата от Шанън кола. Отиваше си Ден петдесет и втори. Френското пристанище се къпеше в топлите лъчи на майското слънце.

Кантората на спедитора беше затворена в неделя, но това нямаше значение. Явката беше на тротоара пред кантората. Марк Вламенк и Лангароти се появиха на това място точно в девет часа. За пръв път от седмици се събираха всички заедно. Липсваше само Семлер. Той беше на стотина мили разстояние и трябваше вече да пътува с „Тоскана“ към Тулон.

По предложение на Шанън Лангароти отиде в близкото кафене и телефонира в дирекцията на пристанището, за да провери дали се е получила телеграма от Генуа, която да запазва за понеделник сутринта място на кея за „Тоскана“.

До края на деня нямаха друга работа. Четиримата отидоха в рибарското градче Синари. Въпреки топлото време и курортната атмосфера на живописното градче Шанън не можа да се отпусне. Само Дюпре си купи бански и се хвърли от вълнолома на яхтеното пристанище. Когато излезе, каза, че водата е адски студена. Тя щеше да се стопли по-нататък, към края на юни и в началото на юли, когато от Париж щяха да започнат да се стичат туристи. По това време наемниците щяха да са пред щурма на един друг пристанищен град, не много по-голям, но на много мили разстояние.

Шанън прекара почти целия ден заедно с белгиеца и корсиканеца на терасата на бар „По д’Етен“. Приличаше се на слънцето и си мислеше за утрешния ден. Югославската и испанската пратка можеха да не пристигнат на пристанището или да се забавят, или да срещнат някакви бюрократични спънки, но в Испания и Югославия поне нямаше опасност да ги арестуват. Възможно бе да задържат кораба за няколко дни, докато го претърсят, и с това всичко щеше да се размине. Но на следващата сутрин ги очакваше нещо различно. Ако някой митничар проявеше интерес към съдържанието на варелите, на всички им предстояха усилни месеци, а може би и години в затвора „Ле Бомет“ — огромната потискаща крепост, край която Шанън и Дюпре минаха в събота на път от Марсилия за Тулон.

„Чакането е най-трудно от всичко“ — мислеше си Шанън. Той плати сметката и подкани тримата си колеги да стават.

 

 

Всичко мина много по-гладко, отколкото очакваха. Тулон е известен като голяма военноморска база. Хоризонтът на пристанището се закриваше от високите мачти на френските бойни кораби. Този понеделник централната атракция за туристите и за местните жители беше крайцерът „Жан Барт“, завърнал се от плаване до френските територии в Карибския басейн. Всички моряци на борда бяха с пълни джобове и с жадни за любов тела.

Обърнатите към пристанището за яхти кафенета по широката крайморска алея бяха пълни с хора, които се забавляваха по предпочитания във всички средиземноморски страни начин — просто гледаха как животът тече. Тези пъстри тълпи се наслаждаваха изпод сенниците на многобройните полюшкващи се яхти, които варираха от малки скутерчета с извънбордови двигатели до големите лъскави платноходи на богаташите.

В източната част на кея бяха привързани няколко рибарски лодки, които днес бяха решили да не излизат в морето, а зад тях се намираха дългите ниски навеси и складовете на митницата. Там беше и дирекцията на пристанището.

Малко преди обяд „Тоскана“ се шмугна зад гърбовете на тези сгради в малкото, едва забележимо търговско пристанище.

Шанън изчака да привържат кораба за кея. Той седеше на една колонка на около петдесет метра разстояние и виждаше как Семлер и Валденберг се разхождат по палубата. Сръбският механик не се мяркаше. Навярно се беше усамотил в любимото си машинно отделение. Но на палубата имаше още двама души, които в момента стягаха въжетата. Това очевидно бяха двамата нови членове на екипажа, които Валденберг бе наел.

Едно малко рено избръмча по кея и спря пред стълбичката на кораба. От него излезе закръглен французин в тъмен костюм. Той се качи на борда. Това беше представителят на „Ажанс Дюпо Маритим“. Не след дълго французинът слезе от кораба, следван от Валденберг. Двамата се отправиха към митническите складове. Мина почти цял час, преди отново да се появят. Спедиторът се върна при колата си и потегли към града, а немският капитан се насочи към „Тоскана“.

Шанън изчака още половин час и сам се качи на борда. Семлер го повика с пръст при стълбите, които водеха надолу към салона за екипажа.

— Е, как върви? — попита Шанън, когато двамата седнаха долу.

Семлер се ухили.

— По мед и масло — каза той. — Вписах името на капитана в новите документи, механикът прегледа основно двигателя. Купих огромно количество одеяла и няколко стиропорни матрака. Никой нищо не ме е питал. Капитанът още мисли, че ще караме емигранти в Англия. Чрез спедитора в Генуа, който работи с „Тоскана“, предупредих тукашните пристанищни власти за пристигането ни. В митническата декларация пише, че ще товарим спортни стоки и туристическа екипировка с цел оборудване на къмпинг по мароканското крайбрежие.

— А маслото?

Семлер се ухили.

— Капитанът го беше поръчал. Аз се обадих и отмених поръчката. Той настояваше да чакаме, докато се получи, но аз му казах, че ще вземем масло от Тулон.

— Чудесно — каза Шанън. — Не му давай да поръчва. Кажи му, че вече си платил, за да не се изненада, като дойдат варелите. А този човек, който се качи на борда…

— Спедиторът. Цялата стока е в склада му. Документите са готови. Утре следобед ще изпрати нещата с две камионетки. Сандъците не са големи и ще можем да ги качим с корабния кран.

— Добре. Валденберг и спедиторът да оправят документацията. Един час след като натоварим първата партида, ще се появи камионетката на компанията за петролни продукти. Ще я кара Лангароти. Имаш ли достатъчно пари да платиш за маслото?

— Да.

— Ще платиш в брой и ще вземеш квитанция. Гледай варелите да не се лашкат много-много при товаренето. Никак не ми се ще някое дъно да изпадне. Ще заринем целия кей с шмайзери.

— Хората кога ще се качат на борда?

— Довечера. След смрачаване. Един по един. Всъщност само Марк и Джони. Жан-Баптист ще остане тук още малко. Има да свърши още една работа с камионетката. Кога ще можеш да отплаваш?

— По всяко време. Ако трябва, и довечера може да стане. Знаеш ли, тази директорска работа взе да ми харесва.

— Гледай да не свикнеш. Това е само за прикритие.

— Знам, Кат. Между другото накъде ще отплаваме?

— Към Бриндизи. Знаеш ли го?

— Естествено, че го знам. Аз съм прекарал толкова цигари от Югославия в Италия, колкото не си и сънувал. Какво ще вземем оттам?

— Нищо. Ще чакаш телеграма от мен. Аз ще бъда в Германия. Ще ти пратя телеграма до пристанището в Бриндизи. В нея ще ти съобщя накъде трябва да тръгнеш и датата, на която трябва да пристигнеш. Ти ще хванеш някой местен търговски посредник да ти запази място на кея във въпросното югославско пристанище. Ще имаш ли някакви проблеми в Югославия?

— Не, не мисля. Пък и няма да слизам от кораба. Оръжие ли ще товарим?

— Да. Поне такъв е планът. Да се надяваме, че търговецът и югославските власти няма да ни извъртят някой номер. Имаш ли на борда необходимите морски карти?

— Да, купих си ги в Генуа, както ми нареди. Знаеш ли, в Югославия няма начин Валденберг да не разбере какво товарим. Тогава ще му стане ясно, че не превозваме незаконни емигранти. Лодките, двигателите, радиотелефоните и униформите не му правят особено впечатление. Но оръжието е нещо съвсем различно.

— Така е — каза Шанън. — Ще трябва да му платим нещо. Мисля, че схвана правилата на играта. На борда ще сме аз, ти, Джони и Марк. Освен това вече ще сме му казали какво има във варелите. Ще е влязъл много навътре, за да се опитва да се измъкне. Що за хора са новите двама моряци?

Семлер кимна и загаси с петата си цигара. В малкия салон едва се дишаше.

— Стават. Италианци са. Оперени момчета, но се подчиняват. Мисля, че и двамата ги търсят карабинерите. Страшно се радваха, че най-после са се скрили на кораба. Настояваха час по-скоро да отплаваме.

— Чудесно. Значи няма да искат да слизат на брега, защото ще ги хванат без документи и ще ги предадат право в ръцете на родната им полиция.

Валденберг беше избрал подходящи хора. Шанън се срещна с тях и си размениха по едно кимване. Семлер го представи като човек от управлението. Двамата италианци — първият помощник Норбиато и матросът Сиприани — не поискаха да узнаят нищо повече. Шанън даде някои указания на Валденберг и си тръгна.

Към три часа следобед пред „Тоскана“ спряха двете камионетки на „Ажанс Маритим Дюпо“ и колата на човека, който се появи сутринта. От сградата на митницата излезе един френски митничар с папка в ръка. Застана при сандъците и кранът започна да ги вдига на борда. Четири сандъка с дрехи, колани, ботуши и шапки за мароканските работници в къмпинга; три сандъка с големи надуваеми лодки за спортни и туристически цели плюс три извънбордови двигателя към тях; два сандъка с най-различни сигнални ракети, корабни сирени, бинокли, радиотелефони и магнитни компаси. Последните три сандъка бяха за нуждите на кораба.

Митничарят отмяташе сандъците един по един, докато кранът ги вдигаше. Попита спедитора за произхода на стоките. Той отговори, че част от тях са обмитени за реекспорт, тъй като са пристигнали от Великобритания и от Германия, а останалите са закупени в страната и не подлежат на обмитяване. Митничарят не пожела да разгледа съдържанието на сандъците. Той работеше всеки ден със спедитора и му имаше доверие.

Когато всичко беше на борда, митничарят подпечата митническата декларация. Валденберг каза на Семлер нещо на немски и той го преведе. Обясни на спедитора, че капитанът има нужда от смазочно масло за двигателите. Било поръчано в Генуа, но не било достатъчно навреме.

Спедиторът си записа.

— Колко ви трябва?

— Пет варела — каза Семлер.

Валденберг не разбираше френски.

— За какво ви е толкова много? — попита спедиторът.

Семлер се засмя.

— Това корито гълта почти толкова масло, колкото и нафта. Освен това искаме да заредим повече, за да ни изкара по-дълго време.

— Кога го искате? — попита французинът.

— Към пет часа добре ли е? — попита Семлер.

— Хайде да бъде в шест — каза спедиторът и записа в бележника си количеството, марката и часа на доставяне.

После погледна към митничаря. Служителят му кимна. Новата поръчка не го заинтригува и той се отдалечи. Не след дълго спедиторът се качи на колата си и си замина, следван от двете камионетки.

В пет часа Семлер слезе от „Тоскана“, отиде в едно кафене при вълнолома, позвъни в спедиторската фирма и отмени поръчката. Каза, че капитанът е открил един пълен варел в дъното на трюма и скоро няма да му трябва масло. Спедиторът не остана особено доволен, но прие отказа.

В шест часа една камионетка бавно се приближи по кея и спря пред „Тоскана“. Караше я Жан-Баптист Лангароти, облечен в яркозелен гащеризон с надпис „Кастрол“ на гърба.

Той отвори задните врати и внимателно спусна варелите по дъската, която предварително бе опрял на задното стъпало. Митничарят надникна през прозореца на кантората си.

Валденберг улови погледа му и махна с ръка. Посочи първо варелите и после кораба.

— Може ли? — извика той и добави с ужасно произношение: — Ca va?[2]

Митничарят кимна и се оттегли да отметне стоката в папката си. По заповед на Валденберг двамата италианци мушнаха по една шина под всеки варел и кранът започна да ги качва на борда. Докато минаваха над парапета, Семлер ги прикрепяше с особено усърдие и крещеше на капитана да ги спуска внимателно. Един по един варелите потънаха в дълбокия прохладен трюм на „Тоскана“, а малко след това капакът на трюма прилепна плътно на мястото си.

Лангароти отдавна се беше изнесъл. Минути по-късно гащеризонът попадна в една боклукчийска кофа в центъра на града. А Шанън през цялото време с притаен дъх наблюдаваше товаренето от своята колонка на другия край на кея. Щеше му се да е на мястото на Семлер, защото бездействието му причиняваше почти физическа болка.

Когато всичко свърши, атмосферата на борда се успокои. Капитанът и другите трима моряци слязоха долу. Механикът се бе появил на палубата да глътне малко морски въздух и пак се върна при своите нефтени изпарения. Семлер изчака половин час, слезе на кея и се запъти към Шанън. Срещнаха се през три пресечки, когато загубиха от поглед пристанището.

Семлер беше ухилен.

— Нали ти казах? Никакви проблеми.

Шанън кимна и също се ухили. Най-после можеше да се отпусне. Той по-добре от Семлер съзнаваше какво бе заложено на карта, а и за разлика от германеца не беше съвсем наясно с митническите процедури.

— Кога ще можеш да вземеш хората на борда?

— Митницата затваря в девет. Момчетата трябва да дойдат между дванайсет и един. В пет сутринта ще отплаваме. Всичко е уредено.

— Добре — каза Шанън. — Хайде да отидем да ги намерим и да пийнем по нещо. Искам бързо да се върнеш на кораба, защото може да има още някакви проверки.

— Няма да има.

— Все едно. Длъжни сме да бъдем предпазливи. Ще бдиш над тези варели като квачка над яйцата си. На никого няма да даваш да се приближава до тях, докато аз не разреша, а това ще стане в едно югославско пристанище. Тогава ще кажем на Валденберг какво пренасяме.

Срещнаха се с останалите трима наемници в уреченото ресторантче и обърнаха по няколко бири за отпускане на нервите. Слънцето залязваше и съвсем лек бриз къдреше водата в Тулонския залив. Няколко яхти правеха пируети подобно на балерини, докато екипажите им се опитваха да уловят новата посока на вятъра. В осем часа Семлер излезе от ресторантчето и се върна на „Тоскана“.

Джони Дюпре и Марк Вламенк се промъкнаха безшумно на кораба между дванайсет и един след полунощ, а в пет сутринта „Тоскана“ се отправи към открито море. Шанън и Лангароти останаха на кея.

Към десет часа Жан-Баптист закара ирландеца до летището. На закуска Шанън му даде последните си указания и достатъчно пари, за да ги изпълни.

— Щеше ми се да тръгна с теб — каза корсиканецът — или с кораба.

— Знам — отговори Шанън. — Но за тази работа ми трябва стабилен човек. Задачата е много важна. Без нея не можем да продължим. Искам да съм сигурен в човека, а ти имаш и допълнително предимство, че си французин. Освен това добре познаваш двама от тях, а единият едва се оправя с френския. Джони не може да отиде, защото е с южноафрикански паспорт. Марк ми трябва на борда да усмирява екипажа, ако реши да се разбунтува. Знам, че ти действаш по-добре с ножа, отколкото той с ръцете си, но аз не искам да се стига до бой. Трябва ми някой, който само с вида си да ги вкара в правия път. А Курт ще трябва да поеме навигацията, ако Валденберг се изметне. Всъщност, ако нещата се развият по най-лошия сценарий и Валденберг полети през борда, ще се наложи Курт да стане капитан. Така че не остава никой освен теб.

Лангароти прие да изпълни задачата.

— Те са добри момчета — каза той с малко по-бодър тон. — Ще се радвам да ги видя отново.

Когато се разделиха на летището, Шанън му напомни:

— Всичко може да се провали, ако останем без подкрепления. Така че нямаш право да допускаш фалове. Нещата са уредени. Просто прави каквото ти казах. Ако възникнат някакви дребни проблеми, оправяй се сам. Ще се видим след месец.

Той остави корсиканеца, мина през митницата и се качи на самолета за Париж и Хамбург.

Бележки

[1] Хайде (фр.). — Б.пр.

[2] Става ли? (фр.) — Б.пр.