Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (17)

16.

Ако Жан-Баптист Лангароти беше все още жив, това поне донякъде се дължеше на умението му да предугажда опасността. Когато пристигна в Париж, той се яви в хотела на Шанън в уречения час, седна си кротко във фоайето и взе да прелиства някакво списание. Почака два часа, но Шанън не се появи.

За всеки случай корсиканецът попита на рецепцията, защото, макар и да не беше споменал, че ще преспи в Париж, беше възможно ирландецът да е пристигнал по-рано и вече да си е взел стая. Момичето на рецепцията погледна в книгата и каза, че в хотела няма гост от Лондон на име Кийт Браун. Лангароти сметна, че Шанън се е забавил, и реши да се яви отново в същия час на следващия ден.

Така че на 16-и в същия час корсиканецът отново седеше във фоайето. Шанън пак го нямаше, но този път имаше нещо друго. На два пъти някакъв тип от персонала на хотела надничаше във фоайето и моментално изчезваше, щом Лангароти го погледне. След като отново почака два часа и Шанън не се появи, наемникът си тръгна. Както си вървеше по улицата, забеляза един човек, който проявяваше странен интерес към една витрина. На тази витрина, в която втренчено се взираше непознатият, бяха изложени дамски корсети. Лангароти си помисли, че този тип някак не се връзва с пролетната утринна атмосфера на тихата пресечка.

През следващото денонощие той пусна ухо в някои парижки барове, известни като сборища на наемниците. Поговори със стари приятели от Корсиканския съюз на парижките престъпници. Всяка сутрин продължаваше да ходи в хотела и на петия ден, на 19-и, Шанън се появи.

Той пристигна предната вечер със самолет от Генуа през Милано и преспа в хотела. Изглеждаше в добро настроение и докато си пиеха кафето във фоайето, каза на колегата си, че е купил кораб за операцията.

— Някакви проблеми? — попита Лангароти.

Шанън поклати глава.

— Никакви.

— Тук, в Париж, обаче си имаме проблем.

На такова публично място корсиканецът не можеше да си точи ножа и затова ръцете му бездействаха върху скута. Шанън остави чашката си върху масичката. Той знаеше, че щом Лангароти говори за проблем, значи става дума за нещо сериозно.

— Какъв по-точно? — тихо попита той.

— По следите ти е наемен убиец — каза Лангароти.

В настъпилото мълчание Шанън се опитваше да осмисли новината. Приятелят му също мълчеше. Той предпочиташе да отговаря на въпроси само когато го питат.

— Знаеш ли кой го е наел? — попита Шанън.

— Не. Не знам и кой е убиецът. Но цената е висока, към 5 000 долара.

— Скоро ли са го наели?

— Говори се, че убийството е поръчано преди около шест седмици. Човекът, който е наел убиеца, явно живее в Париж. Но не е ясно дали не действа от името на някой друг. Всички казват, че или много добър, или много глупав убиец може да излезе срещу Кат Шанън. Но някой е приел договора. Разни хора разпитват за теб.

Шанън изпсува през зъби. Той въобще не се съмняваше, че корсиканецът е прав. Лангароти беше прекалено акуратен човек, за да си позволи да подмята непроверена информация. Опитваше се да си спомни някакъв инцидент, който би предизвикал някого да поиска главата му. Проблемът беше, че такива мотиви имаше колкото щеш, и дори беше сигурен, че за някои от тях никога не би се сетил.

Той започна систематично да прехвърля в главата си различните вероятности. Тази работа можеше да е свързана или с настоящата операция, или да произлиза от някакъв по-отдавнашен мотив. Той се зае с първата версия.

Дали не беше изтекла информация? Възможно ли беше някоя от тайните служби да е получила сведение, че той организира преврат в Африка, и да е решила да го предотврати, като унищожи командира на операцията? Дори му мина през ум, че сър Джеймс Мансън е научил за обезчестяването — ако това беше точната дума за една опитна Лолита — на дъщеря му. Шанън отхвърли всички тези предположения. Възможно беше да е разсърдил някого в тъмния свят на нелегалния оръжеен бизнес, който да е решил да си уреди сметките с него, като сам остане в сянка. Но такъв ход щеше да е предшестван от конфликт по повод на сделка, пререкания за пари, сбиване или заплахи. Нищо такова нямаше.

Той се върна назад към отминалите войни и битки. Проблемът беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали, без да иска, не е разсърдил някоя от големите организации. Може би някой от хората, които той беше застрелял, е бил агент на ЦРУ или на КГБ. И двете организации не прощаваха лесно и тъй като бяха населени с най-дивашки безпринципните хора на тази планета, не пропускаха да си разчистят сметките дори при липса на прагматичен мотив. Отмъщението беше достатъчен мотив. Шанън знаеше, че ЦРУ още държи на присъдата си срещу Брус Роситър, който бе застрелял един американец в някакъв бар в Леополдвил само защото онзи го гледал втренчено. Оказало се, че този американец е от местните агенти на ЦРУ. Макар че Роситър не е знаел, това не промени нещата в негова полза. Той продължаваше да е на мушка и продължаваше да бяга.

КГБ действаше по същия начин. Те пращаха убийци на другия край на света да ликвидират чужди агенти, завербувани от самите тях, но после разкрити и по тази причина загубили закрилата на собствените си работодатели. Руснаците не търсеха прагматични мотиви от рода на това да предотвратят изтичането на информация от нечия глава. Правеха го само за отмъщение.

Оставаха френската и британската тайна служба. Французите можеха да го застрелят хиляди пъти още преди години, при това в дебрите на африканската джунгла. Освен това те не биха наели убиец чрез човек в Париж, защото съществуваше риск да се разчуе. Те си имаха свои добри професионалисти. От британците още по-малко можеха да се очакват такива действия. Верни докрай на Закона, те бяха длъжни да искат разрешение за подобно убийство едва ли не на правителствено равнище. Те прибягваха до такива методи само в най-краен случай — за да предотвратят изтичане на жизненоважна информация, понякога за назидание и в редки случаи — за да си разчистят сметките с доказания убиец на някой от техните хора. Шанън беше сигурен, че никога не е убивал британски агент. Оставаше мотивът за предотвратяване на нежелателно действие. Руснаците и французите биха убили с такава мотивация, но не и британците. Те оставиха жив Стивън Уорд и му позволиха да се яви на процес и да разсипе правителството на Макмилан. Оставиха жив и Филби, след като го разкриха, а също и Блейк. В Русия или Франция тези двама предатели биха влезли в статистиката на автомобилните катастрофи.

Оставаше да е някоя неправителствена организация. Корсиканският съюз? Не, Лангароти нямаше да е още с него, ако беше замесен Съюзът. Доколкото се сещаше, не беше и американския синдикат. Това прехвърляше нещата на личностна основа. Щом не бяха нито тайните служби, нито неправителствени организации, значи беше някоя персона, която му има зъб. Но кой, по дяволите?

Лангароти мълчеше и очакваше реакцията му. Лицето на Шанън оставаше спокойно, с леко отегчено изражение.

— Те знаят ли, че съм в Париж?

— Така ми се струва. Мисля, че знаят и за този хотел. Защо винаги отсядаш тук? Това е грешка. Аз дойдох тук преди четири дни, защото ти беше казал…

— Но аз ти писах, че срещата се отлага за днес. Не получи ли писмото ми?

— Не. Преди седмица се наложи да напусна моя хотел в Марсилия.

— Така, продължавай.

— Когато дойдох втория път, забелязах, че ме наблюдават. Вече бях попитал за мистър Браун. Мисля, че имат човек в хотела. Вчера и днес ме наблюдаваше.

— Значи трябва да се преместя в друг хотел — каза Шанън.

— Така може и да го заблудиш. Но може и да не стане. Някой явно знае кой стои зад името Кийт Браун. Могат да те намерят и на друго място. Често ли ще идваш в Париж през следващите няколко седмици?

— Доста често — призна Шанън. — Имам да уреждам разни неща, а след два дни с Марк трябва да прекараме стоката от Белгия до Тулон през Париж.

Лангароти повдигна рамене.

— Може и да не те намерят. Не знаем дали са добри и колко са. Нито пък кои са. Но ако втори път те открият, може да се намеси и полицията.

— Това не бива да става. Не и сега, когато партидата е в камионетката на Марк — каза Шанън.

Той беше разумен човек и нямаше нищо против да преговаря с човека, който е пратил убиец по следите му. Но другият явно бе избрал различен подход.

Въпреки това Шанън искаше да опита да поговори с този човек, но първо трябваше да установи кой е. Само едно лице можеше да го насочи към него. Човекът, който беше нает да го убие. Шанън сподели това с корсиканеца и той кимна с мрачно изражение.

— Да, mon ami^[1], мисля, че си прав. Трябва да спипаме убиеца. Но първо трябва да го подмамим.

— Ще ми помогнеш ли, Жан-Баптист?

— Разбира се — каза Лангароти. — Който и да е този тип, със сигурност не е от Съюза. Не са моите хора и значи аз си оставам твой човек.

Двамата прекараха около час над една карта на Париж, разгъната на масичката пред тях. После Лангароти излезе. По някое време той паркира своята камионетка с марсилска регистрация на едно уречено място. В късния следобед Шанън слезе на рецепцията и попита главния администратор как може да стигне до един известен ресторант на около миля разстояние. Човекът от персонала, когото Лангароти му описа, беше достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Може ли да се отиде пеш? — попита Шанън.

— Разбира се, мосю. Не е на повече от петнайсет-двайсет минути.

Шанън благодари и от телефона на рецепцията си резервира маса на името на Кийт Браун за десет часа същата вечер. После се прибра в стаята си.

Точно в девет и четиридесет с куфарче в едната ръка и шлифер, преметнат през другата, той излезе от хотела и пое по посока на ресторанта. Тръгна по обиколен маршрут. Пътят му минаваше през още по-малки улички от тази, на която се намираше хотелът. Шанън подмина няколко души и влезе в слабо осветените улици на Първи район, където престана да среща други минувачи. Умишлено се шляеше. Спираше пред някои витрини и дълго гледаше, за да убие времето. Часът на резервацията му в ресторанта отдавна отмина. Наемникът нито веднъж не се обърна. От време на време му се струваше, че дочува в тишината приглушеното шляпане на нечии мокасини, някъде зад гърба му. Човекът отзад би могъл да е всеки друг, но не и Лангароти. Корсиканецът стъпваше, без да вдигне и прашинка от пътя.

Вече минаваше единайсет, когато ирландецът стигна до тъмната уличка, която търсеше. Тя се падаше отляво и нито една лампа не я осветяваше. На другия й край бяха забити няколко железни стълбчета. Уличката беше без изход. От двете страни се издигаха високи голи стени. Всякаква светлина, която би могла да идва от другия край, потъваше в паркираната точно там камионетка. В нея нямаше никой, но задните й врати бяха отворени. Шанън се приближи до зеещата каросерия и когато стигна до вратите, се обърна.

Като всички бойци той предпочиташе да е обърнат с лице към опасността, а не да я усеща зад гърба си. От минал опит знаеше, че макар и да се движиш заднишком, по-безопасно е да си с лице към нападателя. Така поне го виждаш. Докато вървеше по уличката с гръб към входа й, косата му се изправи. Ако психологията не играеше никаква роля, Шанън отдавна щеше да е мъртъв. Но в случая тя беше важна. Преследвачът през цялото време вървеше на почетно разстояние зад него и изчакваше сгоден момент като този.

Шанън хвърли куфарчето и шлифера на земята и впери поглед в огромната тъмна фигура, която спираше светлината откъм входа на уличката. Наемникът изчака търпеливо. Надяваше се, че тук, в центъра на Париж, убиецът няма да стреля без заглушител. Човекът отсреща спря и се огледа. Взря се в Шанън очевидно, за да разбере дали има оръжие. Но отворената камионетка успокои убиеца. Той реши, че Шанън просто я е паркирал на това тайно място и е излязъл от хотела, за да дойде при нея.

Тъмната фигура започна бавно да се приближава. Ирландецът виждаше ясно дясната ръка, която сега беше извън джоба на шлифера и бе протегната напред, Държеше някакъв предмет. Лицето беше в сянка, цялата фигура представляваше един силует. Огромен силует. Убиецът застана точно в средата на малката задънена уличка. Замръзна за няколко секунди, докато се целеше, а после ръката му, както си беше опъната в лакътя, увисна надолу. Сякаш изведнъж се беше отказал да стреля.

Без да отмества невидимите си очи от Шанън, нападателят политна напред и падна на колене. Някои стрелци предпочитат тази поза. Но в случая стрелецът се изкашля, отново политна напред и положи свитите си в юмрук ръце на паважа. Колтът издрънча върху камъните. Съвсем бавно, подобно на мюсюлманин, който ляга да се моли на Аллаха, убиецът сведе глава и за пръв път през последните двайсет секунди впери поглед в паветата, а не в Шанън. Чуваше се леко шуртене на някаква течност. Накрая ръцете и краката на непознатия поддадоха и той се строполи в локва от кръвта на собствената си аорта. Заспа кротко като дете.

Шанън още стоеше до вратите на камионетката. Вече нямаше какво да закрива светлината откъм входа за уличката. Лампата освети лъскавочерната широка кокалена дръжка на нож. Тя стърчеше от гърба на трупа, малко вляво, между четвъртото и петото ребро.

Кат погледна към края на уличката. На светлината на лампата сега се виждаше друга фигура. Малка, крехка и неподвижна. Стоеше на около десет метра от тялото на нападателя, в точката, от която бе дошъл ножът. Шанън подсвирна и Лангароти запристъпя безшумно по паветата.

— Мислех, че ще закъснееш — изръмжа Шанън.

— Non. Никога не закъснявам. От хотела дотук нямаше и един момент, в който той да може да натисне спусъка.

Каросерията на камионетката беше застлана с голямо парче дебел найлон, а под него имаше брезент с дупки по краищата, през които при опаковане минаваше връвта. В дъното бяха струпани въжета и тухли. Двамата наемници грабнаха трупа за ръцете и краката и го хвърлиха в каросерията. Лангароти влезе да си прибере ножа, а Шанън затвори вратите. Отвътре се чу прещракването на ключалката.

Лангароти прескочи на предната седалка и запали двигателя. Даде на задна и бавно излезе на осветената улица. Докато правеше маневра, за да насочи камионетката, Шанън се приближи до шофьорското прозорче.

— Разгледа ли го?

— Разбира се.

— Познаваш ли го?

— Да. Казва се Томар. Реймон Томар. Бил е за малко в Конго. Подвизава се главно тук в града. Професионален убиец. Но не струва. Не би го наел влиятелен човек. Най-вероятно работи за шефа си.

— Кой е той? — попита Шанън.

— Ру — каза Лангароти. — Шарл Ру.

Шанън изпсува тихо и злобно.

— Глупаво, тъпо, неграмотно копеле. Щеше да провали цяла една операция само защото не са го поканили да участва.

Той замълча и се замисли. Трябваше да сплашат Ру, но по такъв начин, че веднъж завинаги да си избие от главата зангарийския проект.

— Хайде, качвай се — каза корсиканецът. — Искам да оставя този приятел в леглото, преди някой да се е появил.

Шанън беше намислил нещо и през следващите няколко секунди засипа приятеля си с порой от думи. Лангароти кимна.

— Добре. Идеята ми допадна. Това дълго ще му държи влага на тоя мръсник. Само че ще струва пари. Пет хиляди франка.

— Имаш ги — каза Шанън. — Тръгвай и след три часа ще те чакам пред станцията на метрото „Порт дьо ла Шапел“.

 

 

Тримата с Марк Вламенк обядваха заедно в малкия южнобелгийски град Динан. Шанън се обади на белгиеца предния ден, за да му даде инструкции и да си уговорят среща. Тази сутрин Марк Вламенк целуна Ана за сбогом. Тя му даде грижливо подредения куфар и една пластмасова кутийка с половин хляб, малко масло и парче сирене за из път. Накрая, както винаги, му поръча да се пази.

Той прекоси с камионетката Белгия, без никой да го спре. Отзад возеше петте двесталитрови варела с масло „Кастрол“. Но всъщност нямаше и за какво да го спират. Шофьорската му книжка си беше в ред, регистрационният и застрахователният талон на камионетката — също.

Докато обядваха в едно ресторантче на главната улица, Шанън попита белгиеца:

— Кога ще минем оттатък?

— Утре сутринта. Преди изгрев слънце. Това е най-спокойното време. Вие двамата успяхте ли да поспите снощи?

— Не.

— Тогава идете да си легнете. Аз ще наглеждам двете камионетки. Давам ви време до полунощ.

 

 

През този ден още един човек имаше нужда от сън. След като предната вечер получи телеграмата на Анди Ален, в която се казваше, че Шанън ще ходи на ресторант, Шарл Ру започна да чака новини. Към полунощ още нищо не беше дошло, а трябваше вече Томар да се е обадил, за да съобщи, че всичко е свършило. Той стоя буден до съмване, но не получи никаква вест.

На сутринта Ру се разхождаше из апартамента си небръснат и изнервен. Той знаеше, че Томар не може да се мери с Шанън, но беше сигурен, че неговият човек ще застреля ирландеца в гръб на някоя тиха уличка по пътя към ресторанта.

Към десет часа, когато Лангароти и Шанън прекосяваха с празната си камионетка белгийската граница на север от Валансиен, Ру най-после надяна една риза и панталони, качи се на асансьора и се спусна пет етажа надолу да види пощенската си кутия.

Не си личеше някой да е бърникал ключалката. Пощенската кутия представляваше сандъче, високо около трийсет сантиметра, широко около двайсет и също толкова в дълбочина. Беше завинтена за стената, както и десетината други кутии на съседите.

По вратичката нямаше следи от взлом. Ако някой я беше отварял, значи беше успял да превърти секрета. А вратичката беше отваряна и още как.

Ру отключи и отвори.

Замръзна за около десет секунди. В изражението му не настъпи видима промяна, но червендалестото му лице стана тебеширенобяло. Без да отмества вцепенения си поглед от кутията, той започна да мълви: „Mon Dieu! О, mon Dieu…“^[2] Повтаряше го отново и отново като магически напев. В корема му нещо се преобърна. Изпитваше същото чувство, както в онзи момент, когато Джон Питърс го прехвърляше през граница, за да го спаси от сигурна смърт. Тогава Ру лежеше на носилката, а конгоанските войници разпитваха кой е човекът под превръзките. Тогава, както и сега, щеше да се напикае. Искаше му се да избяга, но стоеше и го обливаше студена пот. С отпуснато тъжно изражение, с полупритворени очи, с прилепнали устни, от кутията го гледаше главата на Реймон Томар.

Ру не беше гнуслив, но сърцето му не беше особено кораво. Той затвори кутията, качи се в апартамента си и отвори една бутилка бренди. С медицинска цел, но дозата щеше да е доста голяма.

 

 

Алън Бейкър излезе от централата на югославската държавна военнопромишлена компания. Посрещна го яркото белградско слънце. Той беше доволен от хода на нещата. След като получи от Шанън сумата от 7 200 долара и сертификата за краен получател, той отиде при един законен търговец на оръжие, за когото преди време беше работил като подизпълнител. Също като Шлинкер неговият познат заяви, че обемът на сделката е смехотворен, но прие аргумента на Бейкър, че ако купувачите останат доволни от стоката, ще се върнат с далеч по-крупна поръчка.

Той даде на Бейкър ключ от апартамента си в Белград. В югославската столица Бейкър щеше да поиска разрешение за покупка на оръжие, като представи сертификата от Република Того, надлежно попълнен със съответните имена, а също и официално писмо от търговеца, с което той го упълномощаваше да го представлява.

По този начин Бейкър щеше да загуби част от дела си, но иначе в Белград въобще нямаше да го приемат. Освен това той беше отчел скромния размер на сделката и беше надул цените със сто процента.

Петдневните разговори с мистър Павлович се оказаха плодотворни. Един от тези разговори включваше и посещение в склада на компанията, където Бейкър сам си избра две минохвъргачки и две базуки. Мунициите бяха стандартни и се предлагаха в сандъци с по десет снаряда за базука и десет мини.

Югославяните приеха сертификата без никакви възражения. Макар че Бейкър, неговият познат търговец, а навярно и мистър Павлович бяха наясно, че сертификатът е просто една хартийка, всички те си придаваха вид на хора убедени, че правителството на Того иска спешно да изпробва качествата на югославското оръжие. Мистър Павлович поиска цялата сума да се изплати в аванс и Бейкър даде онова, което беше останало от 7 200 долара след пътните му разходи, плюс хиляда долара от себе си. Но щеше да си ги върне от другите 7 200 долара, които му дължеше Шанън. По негови изчисления, дори след като изплати дела на своя познат, в джоба му щяха да влязат 4 000 долара.

На разговорите тази сутрин бе уточнено, че стоката ще получи разрешително за износ и ще бъде транспортирана с военни камиони до северозападното пристанище Плоче, близо до курортите Дубровник и Сплит.

След 10 юни „Тоскана“ трябваше да акостира в това пристанище и да прибере товара на борда си. В отлично настроение Бейкър хвана самолета за Мюнхен и Хамбург.

Същата сутрин, на 20 май, Йохан Шлинкер беше в Мадрид. Още преди месец той изпрати на своя мадридски партньор, испанец по рождение, пълно описание на сделката с 9-милиметрови патрони. Веднага щом получи от Шанън сумата от 26 000 долара, той долетя в испанската столица със сертификата за краен получател, издаден от посолството на Ирак.

В Мадрид го чакаха далеч по-сложни формалности, отколкото Алън Бейкър в Белград. Бяха необходими две молби — едната за покупка на оръжие, другата за износа му. Молбата за покупка бе подадена преди три седмици и вече беше преминала през трите министерства, които имат отношение към подобни сделки. Първо Министерството на финансите трябваше да потвърди, че пълната продажна цена от 18 000 долара е постъпила в твърда валута в съответната банка. Допреди няколко години испанците приемаха само щатски долари, но от известно време насам предпочитаха германските марки.

После трябваше да се произнесе Министерството на външните работи. Задължението му беше да потвърди, че страната купувач е в нормални отношения с Испания. В случая с Ирак нямаше проблем, тъй като огромната част от испанския износ на оръжие е насочена към арабските страни, с които Мадрид поддържа близки приятелски отношения. Министерството на външните работи без колебание одобри Ирак като получател на испански 9-милиметрови патрони.

Накрая Министерството на отбраната трябваше да потвърди, че нищо от предлаганата сделка не спада към секретните производства или към забранените за износ категории оръжие. Тъй като в случая ставаше дума за обикновени муниции, проблеми също нямаше.

Макар че партидата не беше свързана със сложни решения, прехвърлянето на документите от министерство в министерство отне осемнайсет дни. Всяко учреждение трупаше към преписката нови бумаги, докато накрая все пак се появи окончателният документ, носещ печата на одобрението. След това сандъците с патрони бяха взети от заводите „СЕТМЕ“ и бяха оставени в един военен склад край Мадрид. От този момент нататък за тях отговаряше Министерството на отбраната и по-специално началникът на отдела за износ на оръжие полковник Антонио Салазар.

Тази сутрин Шлинкер пристигна, за да подаде лично молба за разрешително за износ. Той разполагаше с пълно описание на кораба „Тоскана“ и отговори на всички въпроси във формуляра от седем страници. Сега в стаята си в хотел „Минданао“ той си мислеше, че особени проблеми едва ли ще възникнат. „Тоскана“ беше кораб с редовна документация. Принадлежеше на регистрираната параходна компания „Спинети Маритимо“ и това личеше от регистъра на „Лойд“. Шлинкер вписа в молбата, че корабът следва да акостира във Валенсия между 16 и 20 юни. След като вземе товара от това пристанище, корабът трябваше да се отправи директно към сирийския град Латакия, където партидата ще бъде предадена на иракчаните за транспортиране до Багдад. Разрешителното за износ би следвало да излезе за не повече от две седмици. След това трябваше да се подаде молба за заповед за придвижване, която разрешаваше сандъците с муниции да се вземат от военния склад и да се транспортират под охраната на един офицер и десет войници до пристанище Валенсия. Тази предпазна мярка, въведена преди три години, целеше да предотврати риска от нападения на баските терористи. Правителството на Каудильо никак не искаше полицаите на „Гуардия Сивил“ в Коруня да загиват от произведени в Мадрид куршуми.

Докато се готвеше да замине за Хамбург, Шлинкер си мислеше, че неговият партньор ще съумее да поддържа приятелските връзки с Министерството на отбраната, за да могат сандъците да пристигнат навреме във Валенсия.

 

 

В Лондон се състоя една друга среща, която на пръв поглед нямаше връзка с горните две. През последните три седмици мистър Харълд Робъртс, новоназначеният директор на „Бормак Трейдинг Къмпани“, контролиращ трийсет процента от акциите на компанията, постоянно обработваше председателя майор Лутън. Двамата няколко пъти обядваха заедно, а веднъж мистър Робъртс посети майора в неговия дом в Гилфорд. Отношенията им бяха доста близки.

По време на разговорите Робъртс разясняваше на събеседника си, че ако компанията иска да се отлепи от дъното и да се върне в света на бизнеса, независимо дали в каучукопроизводството или в някаква друга област, е необходима мощна инжекция от нови капитали. Майор Лутън беше съгласен с това твърдение. Когато моментът узря, мистър Робъртс предложи на председателя да пуснат нова емисия, която да увеличи акциите с петдесет процента или иначе казано — новите акции да бъдат общо половин милион.

Отначало майорът се стъписа от дързостта на такъв ход, но мистър Робъртс го увери, че банката, която той представлява, ще осигури необходимите финансови средства. Директорът допълни, че ако част от новите акции не бъдат купени от стари или нови акционери, банка „Цвингли“ ще бъде готова да ги купи от името на свои клиенти, като заплати за тях пълната им цена.

Решаващият аргумент беше, че когато новината за новата емисия стигне до пазара, цената на акциите на „Бормак“ задължително ще се покачи и може би ще стане два пъти по-висока от сегашната им стойност, която беше шилинг и три пенса. Майор Лутън се сети за своите 100 000 акции и се съгласи. Както често се случва на бойното поле на аргументите, веднъж отстъпилият после приема всичко без възражения.

Новият директор изтъкна, че те двамата могат да образуват кворум и да проведат заседание на Съвета, което има право да взема задължителни за компанията решения. По настояване на майора разпратиха съобщения до другите четирима директори. Просто ги уведомиха, че се предвижда заседание на Съвета, на което ще се обсъдят някои въпроси от дейността на компанията, включително и възможността за пускане на нова емисия от акции.

На заседанието се яви само лондонският адвокат, който беше секретар на компанията. Решението бе гласувано и веднага беше пусната обява за новата емисия. Не се налагаше да се свиква общо събрание на акционерите, понеже в далечното минало вече беше гласувано увеличение на капитала, което така и не се осъществило.

Настоящите акционери получиха предимство при закупуването на акции. Изпратени им бяха писма с предложения за съответните дялове. Те получаваха и правото да кандидатстват за акции, които не са закупени от хората, на които първоначално са били предложени.

След една седмица в ръцете на секретаря на компанията попаднаха документи и чекове, изпратени от банка „Цвингли“ и подписани от господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис. Всеки от тях кандидатстваше за 50 000 от новите акции, като в тази цифра влизаха и акциите, които им се полагаха по силата на дяловете им в компанията.

Акциите бяха пуснати по номиналната им стойност, която беше четири шилинга. При положение че старите акции се продаваха на една трета от тази цена, офертата изглеждаше непривлекателна. Двама дилъри от Сити забелязаха обявата в пресата и се опитаха да ангажират непродадените акции. И щяха да успеят, ако не беше мистър Робъртс. Той вече беше внесъл от името на банка „Цвингли“ предложение, което ангажираше всички непродадени на настоящи акционери акции след изтичане на срока на офертата.

Някакъв идиот в Уелс купи хиляда акции въпреки прекалено високата им цена, а други три хиляди бяха купени от осемнайсет различни акционери, пръснати из цялата страна, които или не можеха да смятат, или бяха ясновидци. Мистър Робъртс, който беше директор, представляващ банка „Цвингли“, нямаше право да купува от свое име, тъй като той не притежаваше акции. Но в три часа следобед на 20 май, крайната дата на офертата, той закупи всичките 296 000 непродадени акции от името на банка „Цвингли“, която на свой ред ги купуваше от името на двама свои клиенти. Имената им бяха Едуардс и Фрост. И този път банката използва съответните сметки на поверената и компания.

Не бе нарушен нито един параграф на Закона за компаниите. Господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис бяха придобили по 75 000 акции при първата покупка, а сега придобиха нови 50 000. Но тъй като общият брой на акциите в обращение вече не беше един милион, а милион и половина, всеки от тях притежаваше по-малко от десет процента и имаше право да остане анонимен. Господата Едуардс и Фрост притежаваха по 148 000 акции и се вместваха малко под десетпроцентната граница.

Това, което остана скрито за обществото и дори за директорите, беше, че сър Джеймс Мансън притежава контролния пакет от 796 000 акции на „Бормак“. Той контролираше чрез Мартин Торп шестимата несъществуващи акционери, които закупиха такива големи дялове. Те можеха чрез Мартин Торп да направляват операциите на банка „Цвингли“ с компанията, а банката контролираше служителя мистър Робъртс. Използвайки своите пълномощия, шестимата невидими господа, прикрити зад банка „Цвингли“, можеха чрез мистър Робъртс да правят с компанията каквото пожелаят.

Сър Джеймс Мансън похарчи 60 000 лири за първоначалните 300 000 акции и 100 000 лири за новата емисия от половин милион. Но когато цената достигнеше 100 лири за акция, а това със сигурност щеше да стане след ненадейното „откритие“ в Кристалната планина насред рудодобивния район на „Бормак“, той се надяваше да спечели 80 милиона лири.

След като научи какъв дял се пада на представляваните от неговата банка шестима акционери, мистър Робъртс напусна доволен кантората на „Бормак“. Той знаеше, че когато предаде на доктор Щайнхофер сертификатите за акциите, го очаква добро възнаграждение. Мистър Робъртс и така не беше беден човек, но сега старините му щяха да бъдат напълно осигурени.

 

 

В Динан тъкмо се беше смрачило, когато Шанън и Лангароти излязоха от дълбокия си сън и съзряха пред себе си Марк, който ги ръчкаше да стават.

— Време е да тръгваме — каза белгиецът.

Шанън си погледна часовника.

— Нали каза преди изгрев слънце? — промърмори той.

— Тогава ще минем границата — отговори Марк. — Но сега трябва да махнем оттук тези камионетки, преди да са започнали да бият на очи. Ще ги паркираме някъде край пътя и ще изчакаме да съмне.

Така и сториха, но до сутринта никой повече не мигна. Пушеха цигара след цигара и направиха няколко игри на карти с тестето, което Марк държеше в жабката на камионетката. Седяха в мрака под дърветата край това белгийско шосе и очакваха утрото. Нощният полъх галеше лицата им. Постепенно те почти се пренесоха в африканската джунгла, в онези последни часове преди атаката. Към действителността ги връщаха само фаровете на колите, които отиваха на юг към Франция.

Нижеха са последните часове на нощта и наемниците, вече отегчени от картите, но прекалено напрегнати, за да заспят, се отдадоха на старите си навици. Малкия Марк дъвчеше остатъците от хляба и сиренето, които Ана му беше приготвила. Лангароти упорито точеше ножа си. Шанън гледаше звездите и тихо си подсвиркваше.