Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 74 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


Глава 4
Приказка за кукла

Фурик Карийд седеше вторачен в писалището си, без да вижда пръснатите по него карти и листове. Двете лампи на масата бяха запалени, но той вече нямаше нужда от тях. Слънцето трябваше вече да е високо, но откакто се събуди от трескавия си сън и изрече молитвите си към Императрицата, да е жива вечно дано, само беше навлякъл халата си, в тъмноимперското зелено, което някои толкова настоятелно наричаха „черно“, седна и оттогава не помръдна. Дори не се беше обръснал. Дъждът беше спрял и той размисли дали да не каже на слугата си Аджимбура да отвори някой прозорец, за да влезе малко свеж въздух в стаята му в „Скитащата жена“. Свежият въздух можеше да му прочисти главата. Но напоследък дъждът лъжеше, уж кротък и изведнъж се излее на порой, а леглото му беше разположено между прозорците. Веднъж вече му се наложи да мята дюшека и завивките си в кухнята да съхнат.

Тихият писък и доволното пръхтене на Аджимбура го накараха да вдигне очи. Жилавият дребен слуга му показваше плъх, голям колкото половин котка, на върха на дългия си нож. Напоследък Аджимбура често убиваше плъхове, макар Карийд да беше убеден, че това нямаше да се случи, ако Сетале Анан все още беше собственичка на хана, въпреки че плъховете в Ебу Дар изглежда, се умножаваха доста преди пролетта. Самият Аджимбура приличаше малко на съсухрен плъх, с доволна и в същото време убийствена усмивка. След повече от триста години под имперска власт племената по хълмовете Кенсада все още бяха полуцивилизовани и по-малко от полуопитомени. Прошарената му с бели косми тъмночервена коса беше стегната на плитка, висяща до кръста — от нея щеше да се получи хубав трофей, стига изобщо да се върнеше някога в планините и да падне в някоя от безконечните кръвни вражди между семейства и племена. Аджимбура държеше да пие само от една обкована със сребро чаша, която — ако я погледнеше човек отблизо — си беше част от нечий череп.

— Ако ще го ядеш това — каза Карийд, сякаш беше под въпрос, — ще си го чистиш в конюшнята, да не те види някой. — Аджимбура ядеше всичко освен гущери, които бяха забранени за племето му по причина, която той така и не можеше да обясни.

— Но разбира се, възвишени — отвърна мъжът и изгърби рамене, което сред съплеменниците му минаваше за поклон. — Добре знам порядките на градските хора, няма да излагам възвишения. — След двайсет години служба при Карийд, ако не му се напомнеше, пак щеше да одере плъха и да го опече направо тук, в стаята.

Аджимбура смъкна плъха от ножа, пъхна го в една торба и я прибра в ъгъла за по-късно, след което изтри грижливо ножа, преди да го тикне в канията, и клекна да изчака какво ще му потрябва на Карийд. Ако се наложеше, щеше да чака така цял ден, търпеливо като да’ковале. Карийд така и не бе успял да си обясни точно защо Аджимбура беше оставил домашната си планинска твърдина, за да тръгне след човек от Смъртната стража. Този живот беше много по-ограничен от познатия му дотогава, а освен това Карийд едва не беше го убил три пъти, преди да направи този избор.

После престана да мисли за слугата и отново насочи вниманието си към нещата по писалището, въпреки че засега нямаше намерение да хваща перото. Бяха го повишили в ранг знаменен генерал заради постигнатия малък успех в сраженията с ашаманите по време, когато малцина бяха постигнали какъвто и да било успех, а сега, тъй като беше командвал срещу мъже, които могат да преливат, някои бяха сметнали, че би трябвало да има достатъчно познания, които да сподели за борбата срещу марат-дамане. От столетия на никого не се беше налагало да го прави и след като тъй наречените Айез Седай показаха непознатото си оръжие само на няколко левги от мястото, където пребиваваше сега, се започна голямо умуване как точно да бъде съкрушена силата им. Но това не беше единственото искане, отрупало писалището му. Освен обичайния приток на разрешения за реквизиции и доклади, които трябваше да подпише, четирима лордове и три дами бяха поискали коментарите му за силите, противопоставящи им се в Иллиан, а по специалния проблем с айилците — шест дами и петима лордове, но тези въпроси щяха да се решат другаде — и най-вероятно вече бяха решени. Наблюденията му щяха да се използват единствено в задкулисните битки кой какво контролира в Завръщането. Тъй или иначе, прякото участие във военните действия винаги беше второстепенна задача за Гвардията на Смъртната стража. О, Стражите винаги се оказваха там, където се води главната битка, бяха дясната ръка на Императрицата, вечно да живее дано, сразяваща с меч враговете си независимо дали самата тя присъства, или не, винаги бяха в челото там, където сражението е най-разгорещено, но първата им задача беше да опазят живота на членовете на имперската фамилия. С цената на собствения си живот, ако се наложи, и отдаден доброволно. А преди девет нощи Върховната лейди Тюон беше изчезнала все едно, че бурята я бе погълнала. Не мислеше за нея като за Щерката на Деветте луни — не можеше, понеже тя вече не беше под булото.

Не беше и помислял да сложи край на живота си, въпреки че срамът го пронизваше остро. Този тъй лесен начин да избегнеш позора се полагаше на Кръвта; Смъртната стража се сражаваше до последно. Мусенджи командваше личната й охрана, но спасяването й беше задължение на Карийд, понеже беше най-високопоставен член на Гвардията. Всяко кътче из града се претърсваше по един или друг повод, всеки коптор и всяка лодка, ала най-често от хора, които не знаеха какво търсят и не съзнаваха, че съдбата на Завръщането може да зависи от тяхното усърдие. Задължението беше негово. Разбира се, имперската фамилия беше отдадена на много по-сложни интриги, отколкото останалите от Кръвта, а Върховната лейди Тюон наистина играеше много сложна игра, с проницателност и убийствена ловкост. Само няколко души бяха в течение, че досега тя беше изчезвала още два пъти и бяха съобщавали, че е мъртва, чак до уреждането на погребалната церемония, и всичко това — по неин личен замисъл. Каквито и да бяха причините за изчезването й обаче, той беше длъжен да я намери и да я зпази. А до този момент нямаше никаква податка. Погълната от бурята. Или от Господарката на Сенките може би. Безброй опити бе имало за нейното отвличане или убийство, още от деня на раждането й. Намереше ли я мъртва, трябваше да открие кой я е убил, кой го е заповядал, и да отмъсти за нея с цената на всичко. Това също бе негово задължение.

В стаята се шмугна, без да почука, слаб мъж. Ако се съдеше по грубото палто, можеше да е някой от конярите в хана, но никой от местните нямаше неговата светла коса или сини очи, които се плъзнаха из стаята, сякаш искаха всичко да запомнят. Ръката му се пъхна под палтото и Карийд набързо си припомни поне два начина да го убие с голи ръце в краткия миг, преди да извади малка, обримчена със злато костена пластинка, с гравирания върху нея знак на „Гарвана и кулата“. Търсачите на Истината не бяха длъжни да чукат. На убийството на някой от тях не се гледаше с добро око.

— Остави ни — каза Търсачът на Аджимбура, докато прибираше пластинката. Дребният мъж остана клекнал, без да помръдне, и веждите на Търсача се повдигнаха от изненада. Дори и в хълмовете на Кенсада всеки знаеше, че думата на един Търсач е закон. Е, може би не в някои от по-отдалечените планински твърдини, не и ако са уверени, че никой не знае, че Търсачът е там, но Аджимбура трябваше да го знае.

— Изчакай отвън — рязко нареди Карийд и Аджимбура се надигна тромаво и измърмори:

— Слушам и изпълнявам, възвишени. — Но изгледа Търсача открито, сякаш да го увери, че е запомнил лицето му, преди да излезе. Щяха да му резнат главата някой ден.

— Ценно нещо е това, верността — каза светлокосият, след като Аджимбура дръпна вратата след себе си. — Намесен сте в плановете на лорд Юлан, знаменен генерал Карийд? Не бях очаквал такова нещо от Смъртната стража.

Карийд отмести двата бронзови лъва, служещи за тежести за карти, и остави картата на Тар Валон да се навие на руло. Другата още не беше разгъната.

— Трябва да попитате лорд Юлан, Търсач. Верността към Кристалния трон е по-скъпа от жизнения дъх, от което пряко следва, че човек трябва да знае кога да мълчи. Колкото повече се говори за нещо, толкова повече неподходящи хора ще го научат.

Никой освен имперската фамилия не си позволяваше да обиди един Търсач или пък Ръката, която го води, но гостът сякаш не се засегна. Но пък седна в тапицираното кресло в стаята, сбра длани пред лицето си и загледа над тях към Карийд, който трябваше да избере дали да измести стола си, или да го остави почти зад гърба си. Повечето хора щяха доста да се изнервят от един Търсач зад гърба им. Повечето щяха да се изнервят от това, че са с Търсач в една стая. Карийд прикри усмивката си и не помръдна. Трябваше да извърне глава само на косъм, а се беше обучил да вижда добре това, което остава съвсем в края на полезрението му.

— Трябва да се гордеете със синовете си — каза Търсачът. — Двама следват кариерата ви в Смъртната стража, а третият е в списъка на храбро загиналите. Съпругата ви сигурно е много горда.

— Как се казвате, Търсач? — Тишината, която му отговори, бе оглушителна. Никой не питаше Търсачите как се казват.

— Мор — отвърна накрая той. — Алмурат Мор.

Така. Мор. Значи бе имал предшественик, дошъл с Лутаир Пейендраг, и имаше основание се гордее. Без достъп до рождените книги, забранени за да’ковале, Карийд нямаше как да разбере доколко са верни приказките за собствения му произход — той също можеше да има предтеча сред онези, които бяха последвали великия Ястребово крило — но това не беше важно. Хората, които се опитваха да стъпват на раменете на предците си, вместо на собствените си крака, често се оказваха скъсени с една глава. Особено да’ковале.

— Наричай ме Фурик. И двамата сме собственост на Кристалния трон. Какво искаш от мен, Алмурат? Не и да обсъждаме семейството ми, предполагам. — Ако синовете му бяха в беда, Търсачът нямаше да ги спомене толкова скоро, а Калиа беше далече от всякакви неприятности. С крайчеца на окото си Карийд успя да долови вътрешната борба на лицето на Търсача, макар той да я прикриваше доста добре. Изгубил беше контрол над разговора — както сигурно се беше надявал, показвайки набързо знака си, сякаш един Смъртен страж не беше готов да забие камата в сърцето си по заповед.

— Чуй нещо — бавно заговори Мор, — и ми кажи какво мислиш. — Погледът му се прикова в Карийд като пирон: оглеждащ, премерващ, преценяващ, все едно че Карийд е качен на платформата за продажба. — Стигна до нас само преди дни. — Под „нас“ имаше предвид Търсачите. — Започнало е сред местните, доколкото можем да преценим, макар че все още не сме намерили първоначалния източник. Уж някакво момиче със сеандарски акцент взимало с изнуда злато и скъпоценности от търговците тук, в Ебу Дар. Спомената беше титлата „Щерка на Деветте луни“. — Направи гримаса на отвращение и за миг връхчетата на пръстите му побеляха, толкова силно ги натискаше. — Изглежда, никой от местните не разбира какво означава титлата, но описанието на момичето е забележително точно. Забележително. И никой не помни да е чувал този слух преди нощта след… нощта, след като бе открито убийството на Тилин — довърши той, избирайки най-малко неприятното събитие, с което да уточни датата.

— Сеандарски акцент — невъзмутимо каза Карийд и Мор кимна. — И този слух е стигнал до нашите хора. — Това не беше въпрос, но Мор кимна отново. Сеандарски акцент и точно описание, две неща, които местните хора не можеха да съчинят. Някои бяха започнали много опасна игра. Опасна и за самите тях, и за Империята. — Как приема Тарасинският палат последните събития? — Между слугите трябваше да има Подслушвачи, вероятно вече дори между слугите от Ебу Дар, а това, което чуеха Подслушвачите, скоро стигаше до Търсачите.

Мор, разбира се, схвана въпроса. Не беше нужно да се споменава това, което не е за споменаване. Отговори с безразличен тон.

— Антуражът на Върховната лейди Тюон се държи все едно, че нищо не се е случило, освен Анат, нейната Говорителка на истината, която се е уединила, но ме уверяват, че за нея това не е необичайно. Самата Сурот изглежда повече разстроена, когато е насаме, отколкото пред хора. Спи зле, крещи на любимците си и се разпорежда да бият собствеността й за дреболии. Заповяда да бъде убиван по един Търсач всеки ден, докато нещата не се поправят, и едва тази сутрин отмени заповедта си, след като осъзна, че Търсачите могат да свършат преди да са свършили дните й. — Поприсви леко рамене, навярно за да покаже, че такова си е ежедневието на Търсачите, може би и от облекчение, че се е отървал. — Разбираемо е. Ако й поискат сметка, ще се моли за „Смъртта на десетте хиляди сълзи“. Останалите от Кръвта, които знаят какво се е случило, се мъчат да им изникнат очи на тила. Някои дори за всеки случай тихомълком си подготвиха погребалната церемония.

На Карийд му се дощя да види лицето на госта си по-ясно. Привикнал беше на оскърбления — беше част от подготовката му, — но това… Избута стола си, стана и седна на ръба на писалището. Мор го изгледа, без да мига, напрегнат да се предпази от атака, а Карийд си пое дълбоко дъх да потисне гнева си.

— Защо си дошъл при мен, щом си убеден, че Смъртната стража е замесена в това? — Усилието да запази гласа си спокоен едва не го удуши. Откак първите от Гвардията на Смъртната стража се бяха заклели над трупа на Лутаир Пейендраг да пазят сина му, никога не беше чувал за измяна сред Стражите! Никога!

Мор постепенно се отпусна — след като се увери, че Карийд не се кани да го убие, най-малкото не веднага. Но на челото му беше избила пот.

— Чувал съм, че човек от Смъртната стража може да види и дъха на една пеперуда. Имаш ли нещо за пиене?

Карийд махна рязко към тухленото огнище, където до огъня стояха сребърна чаша и кана, на топло. Не бяха пипани, откакто Аджимбура ги донесе, след като Карийд се събуди.

— Виното може да е поизстинало. Сипи си колкото искаш. И след като си овлажниш гърлото, ще отговориш на въпроса ми. Или подозирате Стражи, или просто ми играеш някаква своя игра и кълна се в очите си, ще разбера кое е вярно и защо.

Мъжът пристъпи към огнището — Карийд го следеше с крайчеца на окото си, — но когато се наведе за каната, се намръщи и изведнъж се сепна. До чашата стоеше нещо подобно на обкована със сребро купа, с посребрена основа като от овнешки рог. Светлина небесна, колко пъти му беше казвано на Аджимбура да не го показва това нещо! Мор несъмнено разбра какво е.

Смяташе, че измяната е възможна при Стражите, така ли?

— Сипи и на мен, моля.

Мор примига, не успя да скрие смайването си — държеше единствената налична чаша — после очите му светнаха разбиращо. С тревожна светлина. Напълни и купата, макар и с леко разтреперана ръка, и изтри дланта си в палтото преди да я вдигне. Всеки си имаше граници на самообладанието, дори и един Търсач, а човек, изтикан до тях, става особено опасен, но също така и губи равновесие.

Карийд пое купата-череп с две ръце, вдигна я високо и сведе глава.

— За Императрицата, дано да живее вечно в чест и слава. Смърт и позор за враговете й.

— За Императрицата, дано да живее вечно в чест и слава — като ехо повтори Мор, свел глава и вдигнал чашата си. — Смърт и позор за враговете й.

Карийд опря купата до устните си — не му убягна как другият го гледа, докато отпива. Виното наистина беше изстинало, подправките бяха горчиви, имаше и една тънка, кисела нотка от сребърното покритие; каза си наум, че вкусът на мъртвешка прах е само въображение.

Мор жадно изгълта половината от виното си, вторачи се в чашата, осъзнал сякаш какво е направил, и положи видимо усилие да се овладее.

— Фурик Карийд — каза той отривисто. — Роден преди четиридесет и две години в дом на тъкачи, собственост на някой си Джалид Магонайн, занаятчия в Анакрид. Избран на петнайсет за обучение в Смъртната стража. Два пъти изтъкван за проява на героизъм и три пъти споменаван в депешите, после, като седемгодишен ветеран, назначен в охраната на Върховната лейди Тюон при раждането й. — Тогава това все още не беше името й, разбира се, но споменаването на рожденото й име щеше да е оскърбление. — Същата тази година, като един от оцелелите при първия известен опит за покушение над живота й, избран за обучение за офицер. Служба по време на Въстанието на Муями и Джианминския инцидент, още награди за храброст, нови споменавания в депешите, и назначение отново в охраната на Върховната лейди малко преди първия й имен ден. — Мор заби поглед във виното си и изведнъж вдигна очи. — На въпроса. Необичайно е. На следващата година сте получили три сериозни рани, бранейки я с тялото си срещу нова група убийци. Тя ви е дала най-скъпата си вещ, една кукла. След още по-бляскава служба, с още награди и упоменавания, сте били избран за личната охрана на самата Императрица, дано да живее вечно, и сте служили там до назначаването ви да придружите Върховния лорд Турак до тези земи с Хайлене. Времената се менят, с тях и хората, но преди да отидете да пазите трона, вие сте пуснали други две молби за назначаване в охраната на Върховната лейди Тюон. Крайно необичайно. И сте пазили куклата, докато не била унищожена при Големия пожар на Соима, цели десет години.

Не за първи път Карийд се почувства благодарен за обучението си, което му даваше възможност да запази невъзмутима физиономия при всякакви обстоятелства. Изражението можеше да издаде много на противника. Още помнеше лицето на момиченцето, което бе поставило куклата на носилката му. Още го чуваше. „Ти опази живота ми, затова трябва да вземеш Емела, за да те пази тя — беше казала. — Разбира се, тя не може наистина да те пази, тя е само кукла. Но я пази да ти напомня, че винаги ще те чуя, когато изречеш името ми. Ако все още съм жива, разбира се.“

— Моята чест е верността — каза той и внимателно постави чашата на Аджимбура върху масата, за да не излее вино върху листовете си. Колкото и често да излъскваше среброто, Карийд не смяташе, че си прави труда да я измива. — Вярност към трона. Защо дойде при мен?

Мор се отмести леко, така че креслото се озова между двамата. Несъмнено смяташе, че стойката му е небрежна, но със сигурност бе готов да хвърли чашата. Имаше нож под палтото си между плешките и поне още един.

— Три молби да ви включат в личната охрана на Върховната лейди Тюон. И сте запазили куклата.

— Това го чух — сухо отвърна Карийд. От Стражите не се очакваше да се привързват към онези, които им е наредено да пазят. Гвардията на Смъртната стража служеше единствено на Кристалния трон, служеше на оногова, който наследи трона, с цяло сърце и пълна отдаденост. Но той помнеше сериозното детско личице, на момиченцето, което вече съзнаваше, че може да не доживее да изпълни дълга си, но въпреки това се стараеше да доживее, и бе запазил куклата. — Но има нещо повече от слуховете за момичето, нали?

— Дъх на пеперуда — измърмори гостът му. — Какво удоволствие е да поприказваш с някой, който вижда надълбоко. В нощта, когато беше убита Тилин, от даманарниците на Тарасинския палат са били взети две дамане. И двете — предишни Айез Седай. Не намирате ли съвпадението за прекалено?

— Намирам всяко съвпадение за подозрително, Алмурат. Но какво общо има това със слуховете и… другите неща?

— Паяжината е по-заплетена, отколкото си представяте. Същата нощ двореца са напуснали още няколко души, сред които и един младеж, който явно е бил любимецът на Тилин, четирима мъже, които определено са били войници, и един по-стар мъж, някой си Том Мерилин, или поне така се е представял, който уж е бил слуга, но е показвал много повече обноски, отколкото може да се очаква. По едно или друго време всички те са били виждани с Айез Седай в града, преди Империята да си го върне. — Напрегнат, Търсачът леко се наведе от креслото. — Може би Тилин не е била убита, защото се е заклела във вярност, а защото е научила за неща, които са опасни. Може да е проявила лекомислие с нещата, които е разкрила на младежа на възглавниците, а той да ги е предал на Мерилин. Така можем да го наречем, докато не научим по-добро име. Колкото повече научавам за този човек, толкова повече ме интригува: сведущ, с добри маниери, на ти с благородници и корони. Всъщност куриер, ако човек не знае, че е слуга. Ако Бялата кула е имала определени планове във връзка с Ебу Дар, е можела да изпрати човек като него, който да ги осъществи.

Планове. Без да мисли, Карийд надигна чашата на Аджимбура преди да осъзнае какво прави. Но я задържа, за да не издаде вълнението си. Всички — поне онези, които знаеха — бяха сигурни, че изчезването на Върховната лейди Тюон е част от надпреварата кой да наследи Императрицата, дано да е жива вечно. Такъв беше животът в имперската фамилия. Ако Върховната лейди беше мъртва, в края на краищата трябваше да се обяви нов наследник. Ако беше мъртва. А ако не… Бялата кула щеше да прати най-добрите си хора, ако бяха замислили да я отвлекат. Стига Търсачът да не играеше с него някаква своя игра. Търсачите бяха способни да хванат в клопките си всекиго освен Императрицата, дано, живее вечно.

— Споделил си тази идея със старшите си и те са я отхвърлили. Освен ако… Не си им го споменал, нали? Защо не?

— По-заплетено е, отколкото можете да си представите — тихо каза Мор с едното око към вратата, сякаш се боеше от подслушване. Защо стана предпазлив точно сега? — Има много… усложнения. Двете дамане са били взети от лейди Егеанин Тамарат, която си е имала работа с Айез Седай преди. Близки отношения всъщност. Много близки. Явно е освободила другите дамане, за да прикрие бягството си. Егеанин е напуснала града същата нощ, с три дамане, и също така, както сме убедени, с Мерилин и останалите. Не знаем коя е била третата дамане — подозираме, че е някоя важна фигура от Ата-ан Миере, или може би Айез Седай, която се е крила в града — но сме идентифицирали сул-дам, които е използвала, а две от тях са в близки връзки със Сурот. Която самата, от своя страна, има много връзки с Айез Седай. — При цялата си тревога Мор успя да го каже така, сякаш разкритието не беше опасно като мълния. Нищо чудно, че беше на ръба.

Така. Сурот в заговор с Айез Седай и корумпирала поне някои от Търсачите над Мор, а Бялата кула поставила хора под командата на някой от своите най-добри агенти, за да извършат определени действия. Изглеждаше напълно вероятно. Когато го изпратиха с Предтечите, Карийд беше получил задача да следи Кръвта за признаци на свръхамбициозност. Винаги беше съществувала възможност толкова далече от Империята някой да се опита да създаде свое кралство. И той беше изпращал свои хора във всеки град, за който знаеше, че ще падне, каквото и да се правеше за отбраната му, за да попречат на вътрешния враг.

— Разполагаш ли с някаква посока, Алмурат?

Мор поклати глава.

— Заминали са на север и Джеанна е била спомената в дворцовите конюшни, но това изглежда очевиден опит за заблуда. Сигурно са променили посоката още при първа възможност. Проверихме всички кораби, които са достатъчно големи да превозят цялата група през реката, но кораби с такава големина пристигат и заминават непрекъснато. Ред няма тук, няма контрол.

— Това ми дава много материал за размисъл.

Търсачът отговори с гримаса — леко изкривяване на устата, но изглежда, разбираше, че го очаква тежка задача.

— Каквото и да решите да направите, трябва да знаете следното — каза той. — Сигурно се чудите как изобщо момичето е могло да измъкне нещо от търговците. Изглежда, че винаги са я придружавали двама или трима войници. Описанието на снаряжението им е много подробно. — Протегна ръка, сякаш искаше да хване Карийд за халата, но благоразумно я отпусна. — Повечето хора го наричат черно. Разбирате ли ме? Каквото и да решите да направите, не се бавете. — Мор вдигна чашата си. — За ваше здраве, знаменен генерал Фурик. За ваше здраве и за здравето на Империята.

Карийд пресуши чашата на Аджимбура без колебание.

Търсачът напусна толкова внезапно, колкото се бе появил. Миг след като вратата се затвори след него, влезе Аджимбура и изгледа осъдително чашата-череп в ръцете на Карийд.

— Знаеш ли за този слух, Аджимбура? — Да го питаш дали е подслушвал беше все едно да питаш дали слънцето изгрява сутрин. Във всеки случай не го отрече.

— Не бих си мокрил езика с такава мръсотия, възвишени — отвърна той и се изпъна мирно.

Карийд въздъхна. Независимо дали изчезването на Върховната лейди Тюон беше нейно деяние, или на някой друг, тя се намираше в голяма опасност. А ако слухът се окажеше някаква маневра на Мор, какво пък — най-добрият начин да спечелиш нечия чужда игра бе да я направиш своя.

— Наточи ми бръснача. — Седна и взе перото си, като пазеше с лявата си ръка ръкава на халата си по-далече от мастилото. — След това ще намериш капитан Мусенджи, насаме, и ще му предадеш това. Върни се бързо — имам за теб други задачи.

 

 

Рано следобед на следващия ден Карийд прекосяваше залива на баржата, която тръгваше на всеки час според точния звън на камбаните. Тя се полюшваше мудно и се придвижваше на дълги тласъци по развълнуваната повърхност. Въжетата, стягащи няколкото покрити с платнища търговски фургони към кнехтите по палубата, скърцаха с всеки тласък, конете нервно потропваха с копита, а гребците трябваше да се пазят от водачите на фургони и охранниците, които искаха да си изпразнят коремите през бордовете — някои хора не понасяха вълнението на водата. Собственичката, пълнолика жена с меден загар, стоеше при носа, загърната в тъмното си наметало, и с лекота се крепеше при поклащанията на съда, загледана право напред към приближаващата се суша, без да обръща внимание на Карийд. Сигурно беше разбрала, че е сеанчанец; ако не по друго, то поне по седлото на рижокафявия му кон, но простото му зелено палто с червени пешове беше покрито с невзрачно сиво наметало, тъй че вероятно го бе сметнала за обикновен войник. Не и за заселник — с този меч на бедрото. В града може би имаше и хора с по-остри очи, въпреки всичко, което бе предприел, за да ги избегне, но по този въпрос не можеше да направи нищо. С повече късмет, можеше да разчита на един ден, най-много на два, преди някой да разбере, че скоро няма да се върне в хана.

Той се метна на седлото веднага щом баржата се блъсна в уплътнените с кожа пилони на кея и беше първият, който слезе. Подкара Алдазар бавно по камъните, още хлъзгави от сутрешния дъжд, осеяни с конски фъшкии и барабонки от разтоварено преди това стадо овце, и смуши коня едва след като излезе на пътя за Иллиан, въпреки че и тогава не му позволи да препусне по-бързо от тръс. Нетърпението е порок, когато си предприел пътуване, без да знаеш колко дълго ще се окаже.

След пристана от двете страни на пътя се заредиха странноприемници — сгради с червени покриви, покрити с напукана и олющена бяла вар, с избелели знаци отпред или без никакъв знак. Този път маркираше най-северния край на Рахад и грубо облечените мъже, отпуснали се по пейките пред хановете, го оглеждаха вяло, докато ги подминаваше. Не защото беше сеанчанец — той подозираше, че нямаше да са с по-бистри погледи който и да минеше покрай тях на конски гръб. Скоро ги остави зад гърба си и през следващите час-два минаваше покрай маслинови градини и малки стопанства, където работещите бяха толкова навикнали на минувачи по пътя, че дори не вдигаха очи от работата си. Тъй или инак движението по пътя се поразреди — видя само няколко селски коли и на два пъти търговски кервани, тътрещи се към Ебу Дар, съпровождани от наети охранници. Много от коларите, както и двамата търговци, бяха с отличителните иллиански бради. Изглеждаше странно, че Иллиан продължава да праща търговците си към Ебу Дар, докато в същото време се бореше да устои на Империята, но хората от тази страна на Източното море често се оказваха странни, с непривични обичаи, съвсем не като в историите, разправяни за великото отечество на Ястребовото крило. Трябваше да бъдат разбрани, разбира се, след като щяха да бъдат приютени под крилото на Империята, но това разбиране беше за други, стоящи по-високо от него. Той си имаше свои задължения.

Стопанствата отстъпиха на осеяни с гори земи и полета, обрасли с храсталак. Сянката му пред него се удължаваше — слънцето вече бе изминало половината си път до хоризонта. Накрая той видя онова, което търсеше. Точно пред него Аджимбура беше клекнал от северната страна на пътя и свиреше на тръстикова флейта — олицетворение на скитащ безделник. Преди Карийд да стигне до него, той пъхна флейтата зад колана си, прибра кафявото си наметало и изчезна зад храстите и дърветата. Карийд погледна назад да се увери, че пътят е чист, след което последва Алдазар в гората.

Дребосъкът го чакаше между няколко бора, високи поне по сто стъпки. Изгърби раменете си в своя „поклон“ и яхна кафявия си кон. И четирите крака на коня бяха бели. Според Алдазар белите крака носеха късмет.

— Насам ли, възвишени? — попита и след като Карийд му махна, тръгна навътре в гората.

Ездата им беше къса, не повече от половин миля, но никой от преминаващите по пътя нямаше да заподозре какво ги очаква там, на една широка поляна. Мусенджи беше довел сто души от Стражата — на коне — и двайсет огиери „Градинари“, всички в пълно снаряжение и с товарни животни за продоволствието за две недели. Сред тях трябваше да е и товарният кон, доведен предния ден от Аджимбура с доспехите на Карийд. Имаше и група сул-дам — галеха по главиците шестте окаишени дамане. Когато Мусенджи подкара коня си напред да посрещне Карийд, а до него, метнал на рамото си голямата си брадва, навъсено закрачи Харта, Първият градинар, една от жените — Мелитийн, дер’сулдам на Върховната лейди Тюон, пое с тях.

Мусенджи и Харта опряха юмруци до сърцата си. Карийд отвърна на поздрава им, но очите му се спряха върху шестте дамане. По-точно върху една от тях, дребна жена, чиято коса галеше мургава широколика сул-дам. Лицето на една дамане винаги изглеждаше подвеждащо — старееха бавно и живееха дълго, — но у тази имаше някаква разлика, която той се беше научил да отличава като присъща за онези, които наричаха себе си Айез Седай.

— Какво извинение приложихте да ги изведете всички от града наведнъж? — попита той.

— Упражнение, знаменен генерал — отвърна с лукава усмивка Мелитийн. — За упражнение всеки ще повярва. — Казваха, че Върховната лейди Тюон всъщност нямала нужда от дер’сулдам, за да упражнява нея или нейната сул-дам, но Мелитийн, с повече сиво, отколкото черно в дългата коса, беше опитна в не един занаят и беше разбрала за какво всъщност я молят. Мусенджи я беше помолил да вземе две дамане, ако е възможно. — Никоя от нас не би останала, знаменен генерал. Не и за това. Колкото до Милин… — Това трябваше да е бившата Айез Седай. — След като напуснахме града, казахме на дамане защо тръгваме. Винаги е добре да знаят какво да очакват. Оттогава утешаваме Милин. Тя обича Върховната лейди. Всички я обичат, но Милин я благотвори все едно, че вече е седнала на Кристалния трон. Ако Милин спипа някоя от онези „Айез Седай“ — изкикоти се тя, — ще трябва да побързаме жената да не се окаже твърде разнебитена, за да си струва нашийника.

— Не виждам повод за смях — избоботи Харта. Огиерът беше по-похабен и побелял и от Мусенджи, с дълги сиви мустаци и очи като черни камъни, надничащи под шлема. Беше Градинар още преди да се роди бащата на Карийд, а може би и преди да се роди дядо му. — Нямаме цел. Опитваме се да хванем вятъра в мрежа. — Мелитин набързо отрезвя, а Мусенджи стана по-мрачен и от Харта, доколкото бе възможно.

За десет дни хората, които търсеха, щяха да са оставили много мили зад себе си. Най-добрите на Бялата кула нямаше да са толкова глупави, че да тръгнат право на изток, нито толкова тъпи, че да поемат съвсем на север, но с това все пак за претърсване оставаше голяма и все по-уширяваща се зона.

— Значи трябва да започнем да разпъваме мрежите си без бавене — каза Карийд, — и да ги разпъваме фино.

Мусенджи и Харта кимнаха. Гвардията на Смъртната стража щеше да направи каквото трябваше да се направи. Дори да улови вятъра.