Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 74 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


Глава 22
Един отговор

Певара изчака с малко досада, докато слабичката дребна Посветена постави сребърния поднос на страничната масичка и открие блюдото със сладки. Ниска и със сериозно лице. Недра нито беше пипкава, нито беше обидена от това, че трябваше през цялата сутрин да шета и поднася на една Заседателка — беше просто грижлива и изрядна. Полезни качества бяха това, трябваше да се окуражават. Все пак, когато Посветената попита дали да им налее вино, Певара отвърна отривисто:

— Ще се оправим сами. Чедо. Можеш да почакаш в преддверието. — За малко щеше да я прати да си учи уроците.

Педра разпростря белите си поли в изящен реверанс, без с нищо да покаже, че е смутена, каквито често биваха Посветените, щом някоя Заседателка им се сопне. Прекалено често Посветените приемаха хапливия тон на една Заседателка като изказано мнение за пригодността им за шала, сякаш Заседателките си нямаха никакви други грижи.

Певара изчака вратата да се затвори зад Педра и кимна одобрително.

— Тази скоро ще се издигне в Айез Седай, — Удовлетворително беше, когато една жена се сдобиеше с шала, но особено когато жената е изглеждала необещаваща в началото. Поводите за удовлетворение напоследък не бяха много.

— Но няма да е нашият, струва ми се — отвърна нечаканата й гостенка и вдигна очи от рисуваните миниатюри на мъртвото семейство на Певара, подредени на мраморната полица, изваяна като вълна над камината. — Колеблива е спрямо мъжете. Струва ми се, че я плашат.

Тарна определено не се плашеше от мъже, както и от нищо друго, поне откакто стигна до шала само преди двайсетина години. Певара помнеше една много скоклива новачка, но сега сините очи на светлокосата жена гледаха стабилно. И бяха топли горе-долу колкото камъни през зимата. И все пак в това хладно, самоуверено лице имаше нещо, нещо в стегнатите устни, което й придаваше тази сутрин вид на притеснена жена. Певара трудно можеше да си представи какво би могло да притесни Тарна Фейр.

Същинският въпрос обаче беше защо е дошла да я види. Да навести сама каквато и да е Заседателка, особено Червена, граничеше с неприличието. Тарна все още не бе напуснала покоите си тук, в Червения отсек, но след като бе получила новия си пост, вече не се числеше към Червената Аджа въпреки червеното везмо по тъмносивата й рокля. Отлагането да се премести можеше да се вземе за проява на деликатност, но само от онези, които не я познаваха.

Всичко необичайно караше Певара да бъде предпазлива, особено след като Сеайне я вкара в издирването на Черната Аджа. А Елайда вярваше на Тарна точно толкова, колкото беше вярвала на Галина; беше разумно да се внимава с всяка, на която вярва Елайда. Само като помислеше за Галина — Светлината дано да я изгори завинаги! — Певара продължаваше да стиска зъби, ала съществуваше и втора връзка. Галина също бе проявявала интерес към Тарна като новачка. Вярно, Галина бе проявявала интерес към всяка новачка или Посветена, за която смяташе, че може да се включи към Червените, но все пак това бе поредният повод за предпазливост.

Не че Певара допусна да се изпише нещо на лицето й, разбира се. От твърде дълго време беше Айез Седай, за да го допусне. Усмихната, тя посегна към сребърната кана върху подноса, от която лъхаше на подправки.

— Малко вино, Тарна, за поздравление за новия ти пост?

Със сребърните бокали в ръце, двете се разположиха в резбованите на спирали кресла, стил, излязъл от мода в Кандор преди около сто години, но на Певара продължаваше да й харесва. Не виждаше причина да си сменя мебелите или каквото и да било според разните временни приумици. Креслата й бяха служили, откакто й ги направиха, и си бяха удобни, като им се сложат няколко възглавнички. Тарна обаче седеше вкочанено, на ръба на седалката. Никой никога не я беше наричал „отпусната“, но сега явно беше неспокойна.

— Не съм сигурна, че поздравленията са уместни — промълви тя и заопипва тесния си червен шарф. Точният оттенък не беше предписан, освен че всяка, която я видеше, трябваше да нарече цвета червен, а тя бе избрала яркопурпурно, което почти блестеше. — Елайда настоя и не можах да откажа. Много неща са се променили, откакто напуснах Кулата, и вътре, както и отвън. Алвиарин направи така, че всички да се… пазят… от Пазителката. Подозирам, че някои ще поискат да бъде набита с пръчки. А Елайда… — Замълча и отпи от виното си, но когато свали бокала, продължи с малко по-различен тон. — Често съм чувала да те наричат нетрадиционна. Чувала съм дори, че веднъж си казала, че би искала да си имаш Стражник.

— Наричали са ме и по-лошо от „нетрадиционна“ — отвърна сухо Певара. Какво се канеше да каже за Елайда тази жена? Говореше така, сякаш е щяла да откаже шарфа на Пазителката, ако са я попитали за желанията й. Странно. Тарна трудно можеше да се нарече свита или скромна. Май беше най-добре да замълчи. Особено за Стражниците. Твърде много беше говорила, ако това наистина бе разпространена клюка. Освен това, като помълчиш достатъчно дълго, другият почва да говори, макар само за да запълни тишината. Много неща можеш да научиш с мълчанието. Тя отпи много бавно от виното си. Попрекалили бяха с меда за нейния вкус, а пък джинджифилът беше малко.

Все така вкочанена, Тарна стана, отиде до камината и отново заразглежда миниатюрите на белите им лакирани стойки. Вдигна ръка да пипне един от костените овали и Певара усети как неволно и нейните рамене се стегнаха. Георг, най-малкият й брат, беше едва на дванайсет, когато загина, когато всички хора на тези рисунки загинаха, по време на един метеж на Мраколюбци. Самите те не бяха семейство, което можеше да си позволи костени миниатюри, но след като се сдоби с пари, тя бе намерила художник, който да запечата спомените й. Красиво момче беше Георг, висок за годините си и изключително храбър. Дълго след това събитие тя бе научила как е умряло малкото й братче. С нож в ръка, застанало над тялото на баща им, за да спре тълпата и да опази майка им. Толкова много години бяха изтекли оттогава. Те все едно щяха отдавна да са мъртви, както и децата на децата на децата им. Но някои омрази така и не умираха.

— Преродения Дракон е тавирен, така чувам — най-сетне отрони Тарна, все така взирайки се в рисунката на Георг. — Смяташ ли, че той променя случайността навсякъде? Или ние сами променяме бъдещето, стъпка по стъпка, докато не се озовем някъде, където изобщо не сме очаквали?

— Какво имаш предвид? — попита Певара малко по-рязко, отколкото й се искаше. Не й харесваше, че тази жена гледа портрета на брат й толкова напрегнато и в същото време говори за мъж, способен да прелива, макар да беше Преродения Дракон. Прехапа устна, за да не каже на Тарна да се обърне и да гледа нея. Не можеш да разгадаеш нечий гръб така, както можеш да разгадаеш лицето.

— Не очаквах да срещна големи трудности в Салидар. Нито голям успех. Но това, което заварих… — Това поклащане на главата ли беше, или само промяна на ъгъла, от който да гледа миниатюрата? Говореше бавно, но с едва прикривана нотка на безпрецедентно за нея безпокойство. — Оставих една гледачка на гълъби на един ден път извън селото, но ми беше нужен само половин ден, за да се върна при нея, а след като изгубих птиците с копията на донесението ми, продължих толкова бързо, че трябваше да се разплатя с жената, тъй като не можеше да издържи. Не мога дори да кажа колко коне смених по пътя. Понякога животното беше толкова изтощено, че трябваше да показвам пръстена си в поредната конюшня, за да ми го подменят, въпреки добавените сребърници. И тъй като бързах много, стигнах до едно село в Муранди, докато там беше един… наборен отряд. Ако не бях обезумяла от страх за Кулата от това, което видях в Салидар, щяха да се отправя за Ебу Дар и да взема кораб за Иллиан и оттам — нагоре по реката, но мисълта, че ще вървя на юг вместо на север, мисълта, че ще трябва да чакам, докато ме вземе някой кораб, ме отпрати право към Тар Валон. И се оказах в онова село и ги видях.

— Кого, Тарна?

— Ашаманите. — Жената се обърна. Очите й пак си бяха сини, но по-различно сини. Стискаше бокала в дланите си, сякаш се опитваше да попие топлината. — Тогава не знаех какво са, разбира се, но те открито набираха мъже, които ще следват Преродения Дракон, и ми се стори най-разумно да послушам, преди да проговоря. И добре че го направих. Бяха шестима, Певара, шестима мъже в черни палта. Двама със сребърни мечове на яките издирваха мъже, които могат да преливат. О, не го казваха направо. Да владеят мълниите, така го наричаха. Да владеят мълниите и да яхат гръмотевицата. Но за мен беше съвсем ясно, макар глупците, с които говореха, да не го разбираха.

— Да, много добре си постъпила, че си мълчала — отвърна тихо Певара. — Шестима мъже, способни да преливат, са повече от опасни за една сама Сестра. Нашите очи и уши непрестанно говорят за наборни отреди — появяват се навсякъде, от Салдеа до Тийр — но изглежда, че никоя няма представа как могат да бъдат спрени. Ако вече не е твърде късно. — Едва не прехапа устна. Това му беше лошото на говоренето. Понякога казваш повече, отколкото ти се ще.

Странно, думите й сякаш поотпуснаха Тарна. Тя отново седна и този път се облегна, въпреки че в поведението й все още се таеше нотка на безпокойство. Подбираше думите си грижливо, спираше, за да допре виното до устните си, макар да не отпиваше, доколкото забеляза Певара.

— Имах много време за мислене на кораба, с който тръгнах на север. Много повече, след като глупавият му капитан ни блъсна в брега толкова силно, че счупи мачтата и корпусът се проби. Дни, докато се опитвах да взема друг кораб, след като слязохме на брега, и още дни, докато намеря кон. Шестима от онези мъже, изпратени само в едно село, най-сетне ме убедиха. О, районът наоколо също, но той не беше много населен. Убедена съм… че е твърде късно.

— Елайда смята, че могат да бъдат опитомени — каза сдържано Певара. Вече се бе издала твърде много.

— След като могат да пращат по шестима мъже в едно село и да Пътуват? Има само един отговор, доколкото виждам… — Тарна вдиша дълбоко и отново опипа яркочервения шарф, но този път сякаш повече от съжаление, отколкото за да печели време. — Червените сестри трябва да ги вземат за Стражници, Певара.

Това бе толкова стъписващо, че Певара примига. Съвсем мъничко по-малко самоконтрол и щеше да ахне.

— Сериозно ли говориш?

Леденосините очи я изгледаха твърдо. Най-лошото беше минало — немислимото беше изречено — и Тарна отново се бе превърнала в жена от камък.

— Едва ли можем да се шегуваме с това. Единственият друг избор е да ги оставим на свобода. Кои други могат да го направят? Червените сестри са свикнали да се разправят с такива мъже и са готови да поемат необходимите рискове. Всяка друга ще се разтрепери. Всяка Сестра ще трябва да вземе повече от един, но Зелените, изглежда, се справят с това съвсем добре. Мисля обаче, че Зелените ще изприпадат, ако им се предложи това. Ние… Червените сестри… трябва да направим каквото е нужно.

— Обсъждала ли си го с Елайда? — попита Певара. Тарна поклати глава с досада.

— Елайда вярва в каквото ти каза. Тя… — Жълтокосата жена се намръщи над виното си преди да продължи. — Елайда често пъти вярва в неща, в които иска да вярва, и вижда, каквото и се иска да вижда. Опитах се да повдигна въпроса за ашаманите още щом се върнах. Не да предложа обвързване, не съм толкова глупава. Тя ми забрани да й споменавам за тях. Но ти си… нетрадиционна.

— А ти вярваш ли, че могат да бъдат опитомени след като ги обвържем? Представа нямам какво би причинило това на жената, която държи връзката, но предпочитам да не научавам. — Певара си даде сметка, че самата тя сега играе на печелене на време. Не беше имала представа накъде ще тръгне този разговор, когато започна, но щеше да е готова да заложи всичко, което има, че нямаше да се стигне до това.

— Това може да се окаже краят, а може и да се окаже невъзможно — отвърна хладно другата жена. Наистина беше от камък. — Все едно, не виждам друг начин да се справим с ашаманите. Червените сестри трябва да ги обвържат като Стражници. Ако може да се измисли начин, аз ще съм между първите, но това трябва да се направи.

Седеше си най-спокойно, отпиваше си кротко от виното все едно, че нищо особено не е казала, а Певара дълго я гледа втрещена. Нищо в думите на Тарна не доказваше, че не е от Черната Аджа, но не можеше все пак да се съмнява във всяка Сестра, която не може да го докаже. Е, можеше и даже го правеше, стигнеше ли до проблема с Черните, но имаше да се оправя и с други неща. Беше Заседателка все пак, не ловно куче. Трябваше за Бялата кула да мисли, и за Айез Седай, които са далече от Кулата. За бъдещето.

Пъхна пръсти в извезаната кесийка на колана си и измъкна малко късче хартия, навито на тънка тръбичка. Струваше й се, че ще засвети с огнени букви. До този момент тя беше една от двете жени в Кулата, прочели написаното на него. Дори след като го извади се поколеба дали да го подаде на Тарна, но й го подаде все пак.

— Това пристигна от една от агентките ни в Кайриен, но е пратено от Товейн Газал.

Очите на Тарна се стрелнаха към лицето й, щом спомена Товейн, но в следващия миг тя зачете. Каменното й лице не се измени, след като приключи и пусна хартийката отново да се навие в шепата й.

— Това нищо не променя — каза тя спокойно. Студено. — Само прави това, което предлагам, още по-спешно.

— Напротив — въздъхна Певара. — Това променя всичко. Променя целия свят.