Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 74 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


Глава 30
Какво може Клетвената палка

Слънцето клечеше на хоризонта на изток, очертало контурите на Бялата кула в далечината, но студът от предната нощ сякаш се усилваше, а тъмносивите облаци, стелещи се по небето, предвещаваха сняг. Зимата отстъпваше, но все още колебливо отпускаше мразовитата си прегръдка във време, когато пролетта вече трябваше да е настъпила. Шумовете на ранното утро проникваха през платнищата на шатрата на Егвийн, колкото и да беше усамотена. Целият стан сякаш трептеше от сутрешната шетня. Работниците вече мъкнеха вода от кладенците, дърва за огрев и въглища в ръчни колички, а слугините приготвяха закуската на Сестрите. Денят беше значим, макар че никой от тях нямаше как да го знае. Днес най-вероятно щяха да приключат лъжливите преговори, които се водеха в Дарейн, на една маса под павилиона в подножието на моста за Тар Валон. Лъжливи и за двете страни. Дръзките набези на Елайда продължаваха по другия бряг на реката. Тъй или иначе, днес щеше да е последната среща.

Егвийн въздъхна, извади от димящата каша една черна топчица и изтри пръстите си в ленената кърпа, без да я оглежда, за да се увери, че е гъгрица. Ако не си сигурна, по-малко ще се притесняваш какво е останало в паницата. Лапна една лъжица и се постара да се съсредоточи върху сладките резенчета сушени кайсии, които Чеса беше сложила в кашата. Не изпука ли нещо между зъбите й?

— Всичко пълни корема, както често казваше майка ми, тъй че не му обръщай внимание — промърмори Чеса, сякаш говореше на себе си. Така съветваше тя Егвийн, без да прекрачва чертата между господарка и слугиня. Поне я съветваше, когато я нямаше Халима, а днес тя беше излязла много рано. Чеса седеше на един от сандъците с дрехи, в случай че на Егвийн й потрябва нещо или реши да я прати по работа, но очите й от време на време пробягваха към купчината дрехи, които днес трябваше да идат за пране. Нямаше нищо против да кърпи и шие пред Егвийн, но подреждането на прането явно не биваше да се прави пред господарката.

Егвийн изглади гримасата на лицето си и тъкмо се канеше да каже на Чеса да си почне и тя закуската — Чеса смяташе яденето преди Егвийн да е свършила за поредната простъпка, — но преди да отвори уста, в шатрата се вмъкна Нисао, обкръжена от сиянието на сайдар. Преди платнищата на входа да паднат, Егвийн зърна чакащия отвън Сарин, плешивия чернобрад Стражник на Нисао. Качулката на дребната Сестра беше смъкната и грижливо нагласена на раменете й така, че да се вижда жълтата кадифена подплата. Нисао не каза нищо, а само погледна строго слугинята. Чеса изчака Егвийн да й кимне, взе си наметалото и изхвърча навън. Можеше и да не вижда светлината на Силата, ала разбираше кога Егвийн иска да остане насаме с някого.

— Кайрен Станг е мъртва — заяви Нисао. Лицето й беше гладко, гласът й — спокоен. И леден. Беше нисичка, но сега се беше изпънала така, че изглеждаше почти колкото Егвийн. — Докато отида, вече седем Сестри бяха проверили за резонанс. Няма съмнение, че е убита със сайдин. Вратът й е прекършен. Строшен. Все едно че главата й е била извита в кръг. И е било бързо. — Нисао вдиша дълбоко и притеснено, усети се какво е направила и се изпъна още повече. — Стражникът й е готов на убийство. Дали са му билкова отвара, за да го приспят, но събуди ли се, ще ни създаде големи неприятности. — Не включи обичайната презрителна извивка на устните, както когато Жълтите споменаваха за билки — знак колко притеснена беше.

Егвийн остави лъжицата на масичката и се отпусна назад. Изведнъж столът й се стори не толкова удобен. Следващата най-веща след Леане беше Боуд Каутон. Новачка. Постара се да не мисли какво друго освен новачка е Боуд. С още няколко дни упражняване Боуд щеше да свърши работата почти толкова добре, колкото Кайрен. Почти. Но това не го спомена. Нисао знаеше някои тайни, но не всички.

— Аная, а сега — и Кайрен. И двете — Синя Аджа. Знаеш ли за още някоя връзка между тях?

Нисао поклати глава.

— Аная е била Айез Седай петдесет или шейсет години, когато Кайрен дойде в Кулата, доколкото помня. Може да са се познавали. Просто не знам, Майко. — Гласът й прозвуча уморено и раменете й се смъкнаха. Безшумното й разследване за смъртта на Аная не беше довело доникъде, а сега сигурно си даваше сметка, че Егвийн ще й добави и Кайрен.

— Разбери го — разпореди се Егвийн. — Но дискретно. — Това второ убийство щеше да вдигне достатъчно врява и без тя да добавя към нея. Огледа за миг жената пред себе си. Нисао можеше да си потърси извинения или да твърди, че се е съмнявала още в началото, но досега винаги беше образец на самоувереността и абсолютната сигурност на Жълтата Аджа. Не и сега обаче. — Много ли Сестри държат сайдар?

— Забелязах няколко, Майко — каза сковано Нисао. Брадичката й се вирна предизвикателно. Но след миг сиянието около нея угасна и тя се загърна още по-плътно, сякаш я побиха студени тръпки. — Съмнявам се, че това може вече да помогне на Кайрен. Смъртта й е била съвсем внезапна. Но така човек се чувства по-… безопасно.

След като дребната жена си излезе, Егвийн поседя на масата, разбърквайки вяло кашата. Не видя повече черни топчици, но беше изгубила апетит. Накрая стана, нагласи грижливо седемцветния шарф около врата си и се заметна с наметалото. Точно днес нямаше да седи, изпълнена с покруса. Точно днес трябваше да изпълни рутинните си задължения до последната буква.

По замръзналите улици на стана се тътреха коли, пълни с ведра с вода или с нацепени дърва и чували с въглища. Както обикновено, по дървените пасажи бързаха новачки и се кланяха на подминаващите ги Айез Седай. Неотдаването на дължимото уважение към една Сестра можеше да доведе до бой с пръчки, но също така и закъснението, а учителките по правило проявяваха по-малка търпимост от срещаните по пътя Айез Седай, които поне можеше да извинят някоя забързана притеснена новачка.

Облечените в бяло жени отскачаха от пътя й, разбира се, щом видеха пъстрия шарф, но тя не позволи настроението й да се вкисне повече, отколкото си беше, при гледката с приклякащите насред улицата новачки, някои от които се подхлъзваха, пързаляха се и понякога едва не падаха по очи, преди да ги задържат „братовчедките“ им. Жените от едно „семейство“ бяха започнали да се наричат „братовчедки“ и това по някакъв начин ги привързваше още повече, сякаш наистина бяха роднини, и при това — близки братовчедки. Това, което вкисваше настроението й, бяха Айез Седай, които зърваше тук-там, плъзгащи се като лебеди по пасажите сред вълни от реверанси. Между шатрата и кабинета на Амирлин не срещна повече от десетина, но три от всеки четири бяха загърнати не само в наметала, а и в светлината на Силата. В повечето случаи ходеха по две, следвани от всички Стражници, с които разполагаха. Загърнати в сайдар или не, всички се оглеждаха бдително.

Това й напомни за времето, когато в Емондово поле се появи петнистата треска и всички ходеха притиснали на устите и носовете си кърпи, напоени с бренди — Дорал Баран, тогавашната Премъдра, беше казала, че това предпазва — ходеха, притиснали кърпите, и се озъртаха да видят кой е следващият, дето ще се обрине и ще падне. Докато треската свърши, умряха единайсет души, но след това мина цял месец, откакто се беше разболял последният човек, преди да се престрашат да свалят кърпите. Дълго време тя беше свързвала миризмата на бренди със страха. Сега сякаш почти го помирисваше. Две Сестри бяха убити ей така, между тях, от мъж, който можеше да прелива, да не говорим, че явно можеше да идва и да си отива, когато пожелае. Страхът обземаше Айез Седай много по-бързо, отколкото заразяваше петнистата треска.

Шатрата, която използваше за кабинет, вече беше затоплена от мангала с жарта, излъчващ аромат на рози. Лампите с огледалата и лампата на масата бяха запалени. Рутинните й действия бяха известни. Тя окачи наметалото си в ъгъла, седна зад писалищната маса и автоматично посегна към нестабилния крак, който винаги се опитваше да се сгъне. Трябваше само да спазва рутината. Утре можеше да обяви какво е сторено.

Първата посетителка я изненада — беше може би последната жена, която очакваше да влезе в шатрата. Теодрин беше жилава Кафява, с бузки като ябълки, мургава доманка. Беше стиснала упорито уста, макар обикновено винаги да изглеждаше готова да се усмихне. Плъзна се по изтърканите килими толкова близо, че ресните на шала й се отъркаха в писалищната маса. След като направи официалния си реверанс, Егвийн протегна ръка, за да целуне пръстена й с Великата змия. На официалността трябваше да се отвръща с официалност.

— Романда желае да научи дали може да се срещне днес с вас, Майко — каза слабичката Кафява. Тихо, но в тона й имаше скованост.

— Кажи й, че може по всяко време. Дъще — отвърна предпазливо Егвийн. Теодрин приклекна отново в реверанс, без изражението й да се промени.

Когато Кафявата тръгна към изхода, една от Посветените се шмугна покрай нея в шатрата и смъкна бялата си качулка. Емара беше тънка жена и ниска като Нисао. Човек имаше чувството, че някой по-силен вятър можеше да я издуха, но имаше твърда ръка с дадените й под опека новачки, по-твърда, отколкото на много Сестри. Но пък тя беше твърда и спрямо себе си, а животът на новачката се очакваше да е суров. Сивите очи на Емара се извърнаха към ресните на шала на Теодрин и устата й се кривна като в презрителна усмивка, но тя бързо я изглади и разпростря белите си поли пред Егвийн. На бузите на Теодрин избиха червени петънца.

Егвийн плесна с ръка по масата толкова силно, че мастилницата и бурканчето с пясък се разклатиха.

— Забравила ли си, че трябва да проявяваш почтителност към една Айез Седай, дете? — скастри я тя.

Емара пребледня — Амирлин имаше реноме все пак — и припряно направи още един, по-дълбок реверанс за Теодрин, която го прие с вдървено кимване, преди да излезе от палатката още по-бързо, отколкото беше влязла.

Това, което Емара успя да изломоти, беше, че Лелейн моли за среща с Амирлин. Доскоро Романда и Лелейн съвсем не бяха толкова формални, появяваха се, без да известят и когато си поискат, но обявяването на война на Елайда беше променило много неща. Не всичко, но все пак достатъчно, за да има някакъв ред. Егвийн даде същия отговор на Лелейн, както и на Романда, макар и с по-рязък тон, а Емара едва не падна по очи в реверанса си и буквално изхвърча от шатрата. Още един пирон, който да скрепи бъдещата легенда за Егвийн ал-Вийр, Амирлинския трон, пред която Серейл Баганд щеше да изглежда мека като пухена възглавничка.

Щом Посветената излезе, Егвийн вдигна ръката си и погледна намръщено това, което бе покрила дланта й. Сгънатото листче хартия, което Теодрин беше оставила, докато целуваше пръстена й. Когато го отвори, се намръщи още повече. Почеркът, изпълнил ситно малката страничка, беше разтеглен и в същото време изряден, но на ръба се виждаше малко петънце мастило. Теодрин беше много спретната. Може би искаше просто да се впише в общата представа за Кафявите.

„Романда е изпратила две Сестри да Пътуват до Кайриен и да разследват някакви приказки, около които бръмчат Жълтите Заседателни. Не знам какъв точно е слухът, Майко, но ще го разбера. Чух една от тях да споменава Нинив, не в смисъл, че е в Кайриен, но все едно, че въпросният слух я засяга.“

Глупачката дори си беше написала името!

— Какво е това, Майко?

Егвийн се сепна и едва успя да се задържи на стола и да не падне на килима. Погледна намръщено Сюан, застанала на входа с шала със сините ресни на лактите и притиснала до гърдите кожените си папки. Синеоката жена леко повдигна вежди от стъписването на Егвийн.

— Виж — каза раздразнено Егвийн и й подаде хартийката. Не беше най-подходящият момент да подскача и да трепери! — Разбрала си за Кайрен, нали? — Естествено, че трябваше да го е разбрала, но Егвийн все пак добави: — Направи ли нужните промени? — Нужните промени. Светлина, почваше да говори помпозно като Романда. Наистина беше на ръба. Едва в последния миг се сети да прегърне сайдар и да изплете преграда срещу подслушване; едва след като преградата се намести, прецени, че днес май нямаше да е най-подходящият ден някоя да си помисли, че има да обсъжда лични неща със Сюан.

Сюан не беше на ръба. Тя бе преживяла бури. И беше успяла да се съвземе след давене, както щяха да се изразят някои. Този ден за нея беше само малко ветровит.

— Не е нужно, преди да сме се уверили за лодките, Майко — спокойно отвърна тя, сложи папките на масата и грижливо ги намести между мастилницата и бурканчето с пясък. — Колкото по-малко време й остане на Боуд да мисли за това, толкова по-малка ще е възможността да изпадне в паника. — Спокойна като езерце. Дори две мъртви Сестри не можеха да развълнуват Сюан. Или да я накарат да прати една новачка едва от няколко месеца да замени едната от тях.

Челото й обаче се набръчка, когато прочете бележката.

— Първо Фаолайн започна да играе на криеница — изръмжа тя над хартийката, — а сега и Теодрин носи това на вас, вместо на мен. Това глупаво момиче има по-малко мозък и от птица рибар! Човек може да помисли, че нарочно иска някоя да разбере, че държи Романда под око за вас. — Държи под око. Меката форма да се каже „шпионира“. Двете бяха започнали да се упражняват в евфемизми. Връзваше се с това да си Айез Седай. Днес евфемизмите дразнеха Егвийн.

— Може наистина да иска да бъде разкрита. Може да й е омръзнало Романда да й казва какво да прави, какво да говори, какво да мисли. Преди малко една Посветена се подсмихна на шала на Теодрин, Сюан. Пред мен.

Сюан махна пренебрежително.

— Романда се опитва да казва на всички какво да правят. И какво да мислят. Колкото до останалото, нещата ще се променят, след като Теодрин и Фаолайн се закълнат над Клетвената палка. Не допускам някоя от тях тепърва да настоява да бъде изпитана за шала. Но дотогава ще трябва да се примирят с всичко, което им предстои.

— Не е достатъчно, Сюан. — Егвийн успя да запази тона си, но й струваше известно усилие. Най-малкото беше подозирала в какво въвлича двете, когато им каза да се прикрепят към Романда и Лелейн. Трябваше да знае какво кроят Заседателките, и все още трябваше да го знае, но им беше задължена. Бяха първите, които й се заклеха във вярност, и то по собствена воля. Освен ако… — Много от това, което се приказва за Теодрин и Фаолайн, може да се каже и за мен. Щом една Посветена може да прояви неуважение… — Е, не можеше да се бои и от това. Сестрите обаче бяха друго нещо. Особено Заседателките. — Сюан, ако Айез Седай се съмняват в мен, не мога изобщо да се надявам да обединя Кулата.

Сюан изсумтя.

— Майко, вече дори Лелейн и Романда са убедени, че вие сте истинската Амирлински трон, нищо, че не го признават. Тези двете нямаше да влязат в пътя дори с Деане Ариман. Мисля, че започват да виждат у вас новата Едарна Норговна.

— Може и така да е — сухо отвърна Егвийн. Деане беше спасителката на Бялата кула след провала на Бонвин по времето на Артур Ястребовото крило. За Едарна се вярваше, че е била жената с най-голям политически такт от всички, носили някога жезъла и шарфа. И били много силни Амирлин. — Но както ти ми напомни веднъж, трябва да внимавам да не свърша като Шейн Чунла. — Шейн беше започнала като много силна Амирлин, държала беше здраво юздите на Кулата и Съвета, а накрая беше свършила като жалка кукла, изпълнявала точно всичко, което й кажат.

Сюан кимна — одобрително и утвърдително. Всъщност тя учеше Егвийн на историята на Кулата и често й изтъкваше съдбата на разни Амирлин, направили фатални грешки. Включително и себе си.

— Това обаче е друг въпрос — измърмори тя и потупа листчето в ръката си. — Спипам ли я тази Теодрин, ще я накарам да съжали, че още не е новачка. А Фаолайн! Ако си мислят, че тепърва ще ми изклинчат, заклевам се, ще ги изкормя като свини на кея!

— Кого ще изкормиш? — попита Шериам: току-що влизаше.

Столът на Егвийн едва не падна отново върху килимите. Трябваше да си намери някой стол, който не се опитва да се сгъне при всяко нейно движение. Готова беше да се обзаложи, че Едарна никога не е подскачала все едно, че са я ръгнали с остен в гърба.

— Това не те засяга — много кротко й отвърна Сюан и поднесе хартийката на пламъка на настолната лампа. Изгоря бързо, чак до връхчетата на пръстите й, и тя го смачка и изтърси пепелта. Само Егвийн, Сюан и Леане знаеха истината за Фаолайн и Теодрин. И самите те, разбира се. Макар че и самите те не знаеха всичко.

Шериам прие обидата равнодушно. Огненокосата жена сякаш напълно се беше съвзела след провала си в Съвета. Най-малкото си беше възвърнала достойнството, поне външно. Докато гледаше как Сюан изгаря бележката, зелените й очи може би се присвиха лекичко и тя опипа висящия от раменете й син шарф, сякаш за да си напомни коя е все пак. Не беше длъжна да приема заповедите на Сюан — за самата Егвийн поставянето на Пазителката й в такова положение изглеждаше прекалено сурова мярка, — но Шериам много добре знаеше, че и Сюан не е длъжна да приема заповедите й, което сигурно я унизяваше, след като Сюан стоеше толкова ниско в Силата. Унизяваше я също така и разбирането, че има тайни, в които тя самата не е посветена. Но трябваше да се примири с това.

Тя също извади листче и го постави на масата пред Егвийн.

— На идване срещнах Тиана, Майко, и й казах, че ще ви предам това.

„Това“ се оказа донесение за бягствата, въпреки че такива вече нямаше всеки ден, нито всяка неделя, откакто новачките бяха събрани в „семейства“. „Братовчедките“ се поддържаха взаимно, при всички отчаяния и сълзи, и съумяваха да се разубеждават една друга да не допускат най-тежките прегрешения, сред които беше и бягството. На листчето имаше само едно име. Никола Трийхил.

Егвийн въздъхна и остави бележката. Беше смятала, че жаждата на Никола за знание ще я задържи. От друга страна, не съжаляваше, че нещата са приключили така. Никола беше коварна и безскрупулна, готова беше на изнудване и на какво ли не, само и само да напредне. Най-вероятно някоя й беше помогнала. Арейна нямаше да се поколебае да открадне коне, за да избягат двете.

Изведнъж датата, изписана до името, привлече погледа й. Всъщност две дати, отбелязани с питанка. Месеците рядко се отбелязваха, още по-малко дните, освен в официални документи и договори. Подписани, подпечатани и освидетелствани в град Иллиан, в дванадесетия ден на Сейвън, в годината от Милостта на… Както и за донесения от такова естество, и при записването на името на някоя жена в Книгата на новачките. Обикновено беше достатъчно да се укажат толкова и толкова дни след еди-кой си празник. Изписани, датите винаги й изглеждаха малко странни. Наложи се дори да ги преброи на пръсти, за да се увери какво виждат очите й.

— Никола е избягала преди три или четири дни, Шериам, а Тиана го донася чак сега? И дори не е сигурна дали е било преди три дни, или преди четири?

— Братовчедките на Никола са я прикрили, Майко. — Шериам поклати съжалително глава. Странно, усмивката й обаче изглеждаше донякъде весела. Дори одобрителна. — Не от обич обаче — явно са се зарадвали, че си е отишла, и са се бояли, че може да се върне. Беше станала много досадна с нейния „Талант в Прорицателството“. Опасявам се обаче, че Тиана им е много ядосана. Никоя няма да седи спокойно на лекциите й днес или в следващите дни. Тиана казва, че смята да им дава на всички порция камшик за закуска всеки ден, докато Никола не бъде намерена. Смятам обаче, че ще трябва да отстъпи. След като бягството на Никола е разкрито толкова късно, доста време ще мине, докато бъде заловена.

Егвийн леко потръпна. Много добре помнеше посещенията си в кабинета на Надзорницата на новачките, зает по онова време от същата жена, която стоеше пред нея. Шериам имаше силна ръка. Една дневна доза щеше да е жестоко. Но укриването на бягство на новачка беше много по-сериозно прегрешение от измъкването от часове или момичешките лудории. Тя избута бележката настрана.

— Тиана ще се справи с това, както намери за добре. Шериам, има ли някаква промяна в това, което Сестрите говорят за моя сън? — Беше разкрила съня си за сеанчанска атака същата заран, когато го сънува, и жените, пред които го каза, я бяха зяпнали равнодушно, явно заради скорошната смърт на Аная. Тя беше стъписала всички.

Вместо да отговори, Шериам се окашля и приглади полите си на сини ивици.

— Може би не знаете, Майко, но една от „братовчедките“ на Никола е Ларайн Айелин. От Емондово поле — добави тя, сякаш Егвийн не го знаеше. Никой няма да помисли, че си играете на фаворитки, ако опростите цялото „семейство“. Не знам колко ще отстъпи Тиана, но тя наистина е решила да бъде много сурова с тях. Ще страдат.

Егвийн се намести на стола — много внимателно — и я изгледа намръщено. Ларайн беше на нейната възраст и близка приятелка, някога. Много време бяха прекарали заедно, шепнеха си клюкички и се упражняваха в сплитането на косите си на плитка за деня, в който Женският кръг щеше да им каже, че вече са достатъчно пораснали. При все това, Ларайн беше едно от малкото момичета от Емондово поле, които като че ли приемаха за възможно Егвийн наистина да е Амирлинският трон, макар да го показваше, общо взето, като се държеше на разстояние. Но нима Шериам допускаше, че Егвийн може да си играе на фаворитки? Дори Сюан изглеждаше стъписана.

— Би трябвало да го знаеш повече от всяка друга, Шериам. Дисциплината на новачките е в сферата на Надзорницата на новачките. Освен ако момичето не е било насилено, нещо, за което не си намекнала. Освен това, ако Ларайн си въобразява, че днес може да се измъкне, след като е помогнала на една бегълка — помогнала е на бегълка, Шериам! — какво ще си въобрази утре? Може да стигне до шала, ако има ум в главата. Няма да я поведа по път, който ще я доведе до изгонване за лошо поведение. Е, казвай сега. Какво говорят за съня ми?

Зелените очи на Шериам примигнаха и тя се озърна към Сюан. Светлина, нима си въобразяваше, че Егвийн е твърда само заради присъствието на Сюан? Защото Сюан можеше да разнесе клюки? Не можеше да е толкова глупава; все пак нали доскоро беше Надзорница на новачките?

— Мнението на Сестрите, Майко — заговори накрая Шериам. — все още е, че сеанчанците са на хиляда мили оттук, че не познават Пътуването и че ако тръгнат към Тар Валон, ние ще го разберем преди да са се приближили и на двеста левги.

Сюан промърмори нещо под нос, което прозвуча злобно, но не и изненадано. На Егвийн също й се дощя да изругае. Тревогите около убийството на Аная не можеха да имат нищо общо с апатията на Сестрите. Те не вярваха, че Егвийн е Сънебродница. Аная беше сигурна, но Аная беше мъртва. Сюан и Леане го вярваха, но никоя от двете не стоеше достатъчно високо, за да я изслушат с нещо повече от припряна учтивост, в най-добрия случай. И беше съвсем явно, че Шериам също не го вярва. Подчиняваше се на клетвата си за вярност толкова добросъвестно, колкото Егвийн можеше да пожелае, но не можеш да заповядаш на някого да го повярва. Само повтаряха това, което тя кажеше, но нищо не се променяше.

След като Шериам си тръгна, Егвийн неволно се замисли какво преди всичко я беше довело тук. Възможно ли беше само за да изтъкне, че Ларайн ще бъде наказана? Едва ли. Но не беше казала нищо друго, като се изключеха отговорите на въпросите на Егвийн.

Скоро се появи Миреле, последвана от Морврин. Егвийн усети как всяка от тях освободи Извора преди да влезе в шатрата. Стражниците си оставиха отвън, разбира се. Но дори от краткото зърване, докато паднат платнищата, се видя, че мъжете са угрижени.

Големите черни очи на Миреле светнаха, щом видя Сюан, и ноздрите й се разшириха. Кръглото лице на Морврин си остана гладко излъскан мрамор, но тя изтупа с две ръце тъмнокафявите си поли, сякаш искаше да изтърси нещо. Може би беше несъзнателно. За разлика от Шериам, те бяха длъжни да приемат заповедите на Сюан, а това никак не им харесваше. Не че Егвийн искаше да им натрие носовете, но все пак се осланяше на Сюан, а с клетвите или без тях, не им вярваше напълно. Не до степента, в която вярваше на Сюан. Освен това имаше моменти, в които беше неуместно, да не кажем невъзможно, да каже на заклелите й се Сестри какво точно иска да се направи. А Сюан можеше да предава посланията й и така Егвийн можеше да е сигурна, че ще се изпълнят.

Попита направо за приказките около съня си, но не се изненада, че отговорът беше същият като на Шериам. Сеанчанците били далече. Щели да получат сигурни предупреждения много преди това да се промени. Същото от цели петнайсет дни.

— Сигурно щеше да е по-друго, ако Аная беше жива — каза Морврин, докато се наместваше върху едно от паянтовите столчета пред писалищната маса. Въпреки едрото си туловище го направи много лесно и изящно. — Аная имаше реноме на жена с вкус към тайнствените науки. Аз лично винаги съм си мислила, че е трябвало да избере Кафявата. Щом тя твърдеше, че сте Сънебродница… — Стисна зъби при резкия поглед на Егвийн, а Миреле изведнъж реши, че трябва да сгрее ръцете си над мангала.

И тези двете не го вярваха. Освен Сюан и Леане, никоя в целия стан не вярваше, че Егвийн е била споходена от истински сън. Вирилин беше поела в ръцете си преговорите в Дарейн, ловко избутвайки Беонин в по-незначителна роля, а тя винаги си намираше някакво оправдание защо не я е предупредила точно в този момент. Може би след няколко дни, когато разговорите тръгнели по-гладко. Сякаш си говореха в кръгчета, без да казват и дума, която може да обиди другата страна. Никоя, освен Сюан и Леане. Егвийн поне смяташе, че те й вярват. Миреле се извърна от мангала.

— Майко, мислех за онзи ден, в който бе унищожен Шадар Логот… — Млъкна и отново се извърна към мангала, когато в шатрата влезе една жена с издължено лице, понесла трикрако столче, изрисувано с бели спирали.

Мейган беше красива, с големи очи и пълни устни, но изглеждаше някак издължена. Не че беше висока, но дори дланите й изглеждаха дълги. Тя кимна хладно на Морврин, а Миреле пренебрегна съвсем преднамерено.

— Днес си донесох мое столче, Майко — каза тя, докато правеше реверанс, колкото беше възможно със столчето в ръце. — Вашите са доста нестабилни, ако мога така да се изразя.

Не беше никаква изненада, че смъртта на Аная означаваше Синята Аджа да определи друга, която да влезе в „съветническия кръг“ на Егвийн, но тя се беше надявала на най-доброто, когато разбра коя ще бъде. Преди време Мейган беше една от съюзничките на Сюан, докато Сюан беше Амирлин.

— Ще възразите ли, ако изпратя Сюан за чай, Майко? — каза Мейган, след като се намести на столчето си. — Всъщност би трябвало да вземете някоя новачка или Посветена, която да ви шета, но Сюан ще свърши работа.

— Новачките си имат уроци. Дъще — отвърна Егвийн, — и макар да са по семейства, на Посветените едва ли им остава време за техните си занимания. — Освен това щеше да се налага да праща новачката или Посветената да стои на студа всеки път, когато поиска да поговори с някоя насаме. Трудно за жена, която още не се е научила да пренебрегва студа или жегата, и ясен знак пред шатрата, че вътре става нещо, което заслужава да се подслуша. — Сюан, би ли ни донесла малко чай? Сигурна съм, че никоя от нас няма да има нищо против една гореща чашка.

Когато Сюан тръгна към изхода, Мейган вдигна дългите си пръсти.

— Имам в шатрата си едно бурканче с мед и мента — властно каза тя. — Вземи го. Но внимавай, да не бъркаш с пръстчета. Помня, че много обичаше сладкото. Хайде, побързай. — Навремето й беше съюзничка. Сега Мейган беше една от многото Сестри, които обвиняваха Сюан, че е разцепила Бялата кула.

— Както кажеш, Мейган — отвърна с покорство Сюан и дори леко сгъна коляно, преди да изхвърчи навън. И то много бързо. Мейган стоеше не по-ниско от Миреле и Морврин, а и с нея никакви клетви нямаше да я опазят. Дълголиката жена кимна доволно. На Сюан й се беше наложило да се моли да я приемат отново в Синята Аджа, а според клюката тъкмо Мейган бе настояла най-много да се помоли.

Морврин се извини и излезе след Сюан, може би с намерението да я догони по някаква причина, но Миреле седна на едно от столчетата и влезе в надпревара с Мейган: надпревара коя от двете ще пренебрегне по-пълно другата. Егвийн не разбираше тази неприязън между двете. Понякога хората просто не се харесваха. Все едно, това нямаше да доведе до разговор. Егвийн се възползва от възможността да прелисти страниците в папките на Сюан, но не можа много да се съсредоточи върху слуховете от Иллиан и недомлъвките от Кайриен. Като че ли нямаше нищо, свързано с твърдението на Теодрин за някакъв си слух, от който Жълтите Заседателки са се разбръмчали. Сюан щеше да каже нещо, ако знаеше.

Мейган и Миреле се вторачиха в нея, сякаш гледането как разгръща страници беше най-интересното занимание на света. Щеше да ги отпрати и двете, но искаше да разбере какво си е мислила Миреле за изтриването на Шадар Логот от лицето на земята. А не можеше да отпрати едната, без да отпрати и двете. О, поврага и двете!

Когато Сюан се върна, с дървен поднос, със сребърен чайник върху него и порцеланови чашки — и бялото гледжосано бурканче с мед на Мейган, — след нея в шатрата влезе и един войник в плетена ризница, млад шиенарец с обръсната коса, само с един перчем на темето. Млад, но не чак толкова. Върху мургавата брадичка на Раган личеше бял белег от стрела, а лицето му беше кораво, както можеше да е кораво лицето на мъж, преживяващ смъртта всеки ден. Докато Сюан раздаваше чашките, той се поклони; с едната си ръка държеше шлема си на бедрото, а другата беше на дръжката на меча. Нищо в изражението му не подсказваше, че я е срещал досега.

— Чест е да ви служа, Майко — обърна се той официално. — Изпраща ме лорд Брин. Нареди ми да ви предам, че снощи, изглежда, е извършен набег от тази страна на реката. С Айез Седай. Лорд Брин подсилва патрулите. Съветва Сестрите да си останат в стана, за да се избегнат инциденти.

— Може ли да ме извините, Майко? — изведнъж каза Сюан с леко засрамения тон на жена, която спешно трябва да прескочи до едно място.

— Да, да — кимна Егвийн много припряно и едва я изчака да изхвърчи навън, преди да продължи. — Предайте на лорд Брин, че Айез Седай ходят там, където те пожелаят и когато пожелаят. — Затвори уста, преди да се е изтървала и да го нарече по име, но това само й придаде още повече суровост. Така поне се надяваше.

— Ще му предам, Майко — отвърна той и отново се поклони. — Служа ви със сърце и душа.

След като излезе, Мейган се подсмихна леко. Тя не одобряваше войниците. Стражниците бяха добри и необходими, но войниците, според нея, само цапотеха навсякъде и после друг трябваше да чисти — но одобряваше всичко, което можеше да забие клин между Егвийн и Гарет Брин. Или да го кажем по-точно, одобряваше всичко, което одобрява Лелейн. В това отношение Мейган беше човек на Лелейн от глава до пети. Миреле изглеждаше само озадачена. Тя знаеше, че Егвийн се разбира добре с лорд Гарет.

Егвийн стана и си наля чай. Взе си и от меда на Мейган. Ръцете й не трепереха. Лодките си бяха на мястото. След няколко часа Леане щеше да вземе Боуд и да я отведе далече от стана, без да обяснява на никого какво ще прави. Ларайн трябваше да си изтърпи наказанието, което бе заслужила, а Боуд трябваше да направи това, което трябваше. Егвийн беше по-млада от Боуд, когато я пратиха да лови Черни сестри. Шиенарците водеха своята война срещу Сянката в Погибелта, със сърце и душа. Айез Седай и онези, които щяха да станат Айез Седай, служеха на Кулата. По-силно оръжие срещу Сянката от всякой меч, и не по-малко опасно остро за всяка невнимателна ръка.

Романда дойде — с Теодрин, която й задържа платнището, докато влезе — и направи много точен реверанс, нито на косъм по-дълбок от това, което приличието изискваше за Заседателка към Амирлин. Сега не се намираха в Съвета. Там Амирлин беше само първа между равните, но в кабинета си беше малко повече, дори за Романда. Но не благоволи да целуне пръстена на Егвийн. Имаше си граници, все пак. И изгледа Миреле и Мейган, сякаш си мислеше дали да не ги помоли да напуснат. Или да им нареди, може би. Щекотлив момент. Заседателките очакваха да им се подчиняват, но никоя от двете не беше от нейната Аджа. А и това беше кабинетът на Амирлин.

В края на краищата не направи нито едното, нито другото, само се остави Теодрин да свали наметалото й, извезано на жълти цветчета, и да й налее чаша чай. Теодрин не чака да я помолят и за двете, след което се отдръпна в единия ъгъл, като придърпа шала си и сви намусено устни, а Романда седна на празното столче. Въпреки паянтовите му крачета, Романда успя да го превърне едва ли не в седалка в Съвета на Кулата, каква седалка, направо трон, докато нагласяше шала с жълтите ресни, който си бе заметнала под наметалото.

— Преговорите вървят зле — заговори тя с високия си мелодичен глас. — Вирилин си хапе устните от безсилие. Магла също е обезсърчена впрочем, дори и Сароя. А когато Сароя заскърца със зъби, повечето Сестри обикновено крещят. — Освен Джаня, всяка Заседателка, била в Съвета преди Кулата да се разцепи, се беше включила в преговорите. В края на краищата, нали преговаряха с жени, които бяха познавали от Съвета. Ролята на Беонин се беше свела почти до това да им шета.

Романда докосна чая с устни, след което остави чашката на чинийката, без дума да каже. Теодрин притича от ъгъла да отнесе чашката й на подноса и да добави от меда, след което да върне чашката на Заседателката, а себе си — обратно в ъгъла. Романда отново опита чая и кимна одобрително. Теодрин се изчерви.

— Преговорите ще продължат така, както вървят — каза предпазливо Егвийн. Романда се беше противопоставила на каквито и да било преговори, лъжливи или не. И знаеше какво ще се случи тази вечер. Държането на Съвета в тъмно щеше да е ненужен шамар в лицето.

Романда кимна и сивият й кок се люшна.

— Те вече ни показаха едно нещо. Елайда няма да позволи на Заседателките, които говорят от нейно име, да отстъпят и на един пръст. Окопала се е в Кулата като плъх в стена. Единственият начин да я изровим е да пуснем порове срещу нея. — Миреле ахна и си спечели учудения поглед на Мейган. Очите на Романда не се отклониха от Егвийн.

— Елайда все някак ще бъде отстранена — отвърна спокойно Егвийн и постави чашката на чинийката. Ръката й не трепереше. Какво ли бяха научили жените? И как?

Романда направи леко кисела гримаса на чая, сякаш решила, че в края на краищата не е достатъчно подсладен. Или от разочарование, че Егвийн не каза нищо повече. Намести столчето си като някоя мечоноска, подготвяща се за следващата атака, с острието нагоре.

— Онова, което казахте за Родството, Майко. Че били над хиляда, а не няколко десетки. Че някои от тях са на по петстотин-шестстотин години. — Поклати невярващо глава. — Как е възможно всичко това да е убягнало на Кулата? — Предизвикваше, не задаваше въпрос.

— Та ние едва наскоро разбрахме колко много дивачки има сред Морския народ — отвърна кротко Егвийн. — И все още не сме сигурни колко са всъщност. — Този път гримасата на Романда съвсем не беше малка. Нали тъкмо Жълтите бяха потвърдили първи за стотици дивачки от Морския народ само в Иллиан. Първи удар в полза на Егвийн.

Един удар обаче не бе достатъчен, за да се довърши Романда. Нито дори да й нанесе тежка рана.

— Ще трябва да ги изловим, след като си свършим работата тук — мрачно заяви тя. — Да оставим няколко десетки в Ебу Дар и Тар Валон, само за да ни помогнат да проследим бегълките беше едно, но не можем да позволим хиляда дивачки да останат… организирани. — В последната дума, в представата за „организирани“ дивачки, тя вложи дори повече презрение, отколкото в останалото. Миреле и Мейган гледаха напрегнато и слушаха. Никоя от тях не знаеше повече от приказките, разпространени от самата Егвийн, за които всички смятаха, че идат от очите и ушите на Сюан.

— Много повече от хиляда — поправи я Егвийн, — и нито една от тях не е дивачка. Всички те са жени, пропъдени от Кулата, освен няколкото незаловени бегълки. — Не повиши глас, но заяви всички тези неща много твърдо, без да извръща очи от Романда. — Все едно, как точно предлагаш да ги изловим? Пръснати са във всички страни, занимават се с всевъзможни неща. Ебу Дар беше единственото място, където се събираха или запознаваха не по случайност, а с идването на сеанчанците всички там се разбягаха. От Тролокските войни насам Родството е позволявало на Кулата да знае само това, което те са искали да знае. Две хиляди години, скрити под носа на Бялата кула. Броят им е растял, докато Кулата се е смалявала. Как предлагаш да ги открием тепърва, сред всички дивачки по света, които Кулата винаги е пренебрегвала, защото били „твърде стари“ за новачки? Родственичките не ни пречат, Романда. Те използват Силата почти толкова често, колкото и Айез Седай, но въпреки това показват белези на състаряване като всяка друга жена, макар и по-бавно. Ако поискат да останат скрити, никога няма да можем да ги намерим. — И това бяха още няколко удара в полза на Егвийн, без нито един насрещен. На челото на Романда бяха избили капчици пот, сигурен белег за отчаянието на една Айез Седай. Миреле седеше много кротко, но Мейган като че ли всеки момент щеше да падне от трикракото столче, колкото и стабилно да беше.

Романда облиза устни.

— Ако преливат, би трябвало да се сдобият с външността. Щом се състаряват, значи не могат да преливат много често, ако изобщо могат. И не е възможно да живеят по петстотин-шестстотин години! — Край на преструвките.

— Има само една същинска разлика между Айез Седай и Родството — тихо каза Егвийн. Но думите й въпреки това сякаш прозвучаха гръмко. Дори Романда като че ли затаи дъх. — Те са напускали Бялата кула преди да могат да се закълнат на Клетвената палка. — Това е; най-сетне го каза открито.

Лицето на Романда се сгърчи в спазъм, сякаш й нанесоха смъртоносен удар.

— Вие все още не сте положили Клетвите — изхриптя тя. — Нима смятате да ги зарежете? Да поискате Сестрите да са отрекат от тях? — Миреле — или може би беше Мейган — ахна. Може би и двете.

— Не! — рязко отвърна Егвийн. — Трите Клетви са това, което ни прави Айез Седай, и аз ще се закълна над Клетвената палка веднага щом се озове в ръцете ни! — Вдиша дълбоко и усмири тона си, но в същото време се наведе към Романда, за да привлече вниманието й. Да я убеди. За малко да й протегне ръка. — Досега жените се оттеглят, за да преживеят последните си години в усамотение и тишина, Романда. Няма ли да е по-добре, ако това не са последните им години? Ако Сестрите се оттеглят в Родството, биха могли да привържат Родството към Кулата. Тогава всякакви безсилни опити за залавяне ще станат излишни. — Беше стигнала почти до края; май трябваше да направи и последната крачка. — Клетвената палка може не само да обвързва, но и да освобождава.

Мейган тупна на колене върху килимите, надигна се и заотупва негодуващо полите си, сякаш някой друг я беше бутнал. Мургавото лице на Миреле беше пребледняло.

Романда много бавно остави чашата си на ръба на писалищната маса, стана и се загърна в шала си. Стоеше и гледаше Егвийн безизразно, докато Теодрин нагласяше на раменете й извезаното с жълто наметало, закопча златната тока и оправи гънките грижливо като слугиня. Чак тогава Романда заговори, с глас като камък.

— Като малко момиче мечтаех да стана Айез Седай. Живяла съм като Айез Седай и ще умра като Айез Седай. Това няма да се позволи!

Обърна се плавно, за да си тръгне, но събори с крака си столчето, на което беше седяла, явно без да забележи. Теодрин забърза след нея. С угрижено лице, странно защо.

— Майко? — Миреле вдиша дълбоко. — Майко, вие наистина ли предлагате… — Млъкна, дори не посмя да го изрече. Мейган си седеше на столчето и сякаш се мъчеше да не се катурне отново.

— Само изложих фактите — каза Егвийн спокойно. — Каквото се реши, ще го реши Съветът. Кажи ми, Дъще. Би ли предпочела да умреш, ако можеш да живееш и да продължиш да служиш на Кулата?

Зелената и Синята сестри се спогледаха, но щом осъзнаха какво са направили, се извърнаха рязко и продължиха играта с пренебрегването. Никоя не й отговори, но Егвийн почти виждаше кипящите мисли зад очите им. След малко тя стана и оправи столчето. Дори това не ги разбуди, освен формалните извинения, че са я оставили да се оправя сама. После отново потънаха в размисъл.

Опита се отново да се зарови из папките на Сюан — патовото положение в Камъка на Тийр продължаваше и никой нямаше представа как ще свърши, — но скоро пристигна Лелейн.

За разлика от Романда, Синята сестра беше сама и сама си наля чая. Седна на празното столче, отметна подплатеното си с кожа наметало от раменете си и го остави да виси от сребърната тока с големи сапфири. Носеше и шала си — Заседателките обикновено не се отделяха от него. Лелейн беше по-пряма от Романда. А може би просто така изглеждаше на повърхността. Очите й проблясваха рязко.

— Смъртта на Кайрен постави още една спънка в шансовете да постигнем някакво разбирателство с Черната кула — измърмори тя над чашата си, докато вдишваше ароматната пара. — А сега ще трябва да се оправяме и с горкия Лив. Може би да го вземе Миреле. Двама от нейните трима са били преди това на друга. Никоя друга не е спасявала двама Стражници след смъртта на техните Айез Седай.

Егвийн не беше единствената, която долови специалното натъртване в думите й. Лицето на Миреле определено пребледня. Тя криеше две тайни, едната от които бе, че имаше четирима Стражници. Предаването на връзката на Лан Мандрагоран от Моарейн на нея беше нещо нечувано от стотици години. Днес на него се гледаше като на обвързване на мъж против волята му. Нещо нечувано от още повече време.

— Тримата ми стигат — промълви тя. — Ще ме извините ли, Майко?

Мейган се изсмя тихо, щом Миреле бързо се изниза от шатрата. Бързо, но не толкова, че да забрави да прегърне сайдар, преди да паднат платнищата на входа.

— Разбира се — каза Лелейн и двете с другата Синя се спогледаха насмешливо, — казват, че тя се жени за Стражниците си. За всички. Сигурно горкият Лив не става за съпруг.

— Ами той е едър като кон — подхвърли Мейган. Въпреки насмешката заради бягството на Миреле, в гласа й нямаше злост. Просто изтъкваше факт. Лив наистина беше много едър мъж. — Мисля, че зная една млада Синя, която би могла да го вземе. Не се интересува от мъже по „онзи“ начин.

Лелейн кимна в смисъл, че младата Синя вече си има Стражника.

— Зелените са ми много странни понякога. Например Елейн Траканд. Всъщност аз не бях и допускала, че Елейн ще избере Зелената. Бях си я нарочила за Синята. Момичето има много тънък усет за теченията в политиката. Въпреки че също така е склонна да нагазва в по-дълбоки води, отколкото е разумно. Не съм ли права, Майко? — Усмихна се и отпи от чая.

Нейното изобщо не приличаше на коварното опипване на Романда. Нейното беше удар след удар, като мечът изникваше отникъде. Дали Лелейн знаеше за Миреле и Лан? Дали бе пратила някоя в Кемлин и ако да, какво беше разбрала? Егвийн вече се зачуди дали и Романда е изгубила равновесие, или просто я е заблудила.

— Смяташ ли, че убийството на Кайрен е достатъчно, за да спре споразумението? — рече тя. — Нищо не се знае. Възможно е Логаин да се е разбеснял и да си отмъщава. — Защо го каза това, в името на Светлината? Трябваше да обуздае езика си. — Или по-вероятно някой глупак от околните ферми, или от някое от градчетата при мостовете. — Лелейн се усмихна още повече и този път в усмивката й имаше явна подигравка. Светлина, тази жена не беше проявявала такава непочтителност от месеци.

— Ако Логаин искаше да си отмъсти, Майко, по-скоро щеше да е в Бялата кула и да избива Червени. — Въпреки усмивката гласът й беше спокоен. Смущаващ контраст. Сигурно точно това бе намерението й. — Може би е жалко, че не го прави. Би могъл да отстрани Елайда. Но това щеше да е по-леко, отколкото е заслужила. Не, Кайрен няма да спре споразумението, както не го спря и Аная, но двете заедно ще накарат Сестрите да се безпокоят повече за сигурността си и за ограниченията. Може би тези мъже са ни нужни, но все пак трябва да сме сигурни, че ние ги държим под контрол. Под пълен контрол.

Егвийн кимна. Лекичко. Беше съгласна, но…

— Може да срещнем трудности в убеждаването им. — Трудности. Днес проявяваше талант в омаловажаването.

— Стражническата връзка би могла леко да се промени — каза Мейган. — Сега караме мъжа да прави каквото поискаме с леко подръпване, но нуждата да подръпваме би могла да отпадне напълно.

— Това твърде много напомня за Принуда — заяви твърдо Егвийн. Този сплит го бе научила от Могедиен, но само за да може да му противодейства. Много мръсно беше да лишиш човек от волята му или да обсебиш цялото му същество. Подложеният на Принуда правеше всичко, което му заповядат. Всичко. И вярваше, че е по негов личен избор. Само като си го помислеше, се чувстваше омърсена.

Мейган обаче срещна погледа й почти толкова спокойно, колкото и Лелейн, а гласът й бе гладък като лицето й. За мръсотия не мислеше.

— Над Сестрите ни в Кайриен е била приложена Принуда. Това вече изглежда сигурно. Но аз говорех за връзката, което е съвсем различно нещо.

— Смяташ, че можем да убедим ашаманите да приемат връзката? — Не можа да скрие неверието в гласа си. — Освен това кои ще го направят това обвързване? Дори всяка Сестра, която си няма Стражник, да вземе по един ашаман, и всяка Зелена да вземе по двама или трима, Сестрите няма да стигнат. И то ако изобщо намерим такива, които да нямат нищо против да се обвържат с мъж, който ще полудее.

Мейган кимваше на всяка мисъл, сякаш ги приемаше. И оправяше полите си, сякаш всъщност не слушаше.

— Щом връзката може да бъде променена в едно отношение, значи може и в други. Сигурно може да се измисли начин да се премахне споделянето, усещането за другия донякъде, може би. Тогава лудостта навярно ще престане да бъде проблем. Ще е съвсем друг вид връзка, нищо общо няма да има със Стражническата. Сигурна съм, всички ще се съгласят, че всъщност изобщо няма да е като да имаш Стражник. Всяка Сестра би могла да обвърже толкова ашамани, колкото трябва.

Егвийн изведнъж осъзна какво става. Лелейн си седеше и привидно гледаше в чашата си, но всъщност следеше Егвийн изпод дългите си мигли. И използваше Мейган за обход. Егвийн потисна гнева си, но нямаше нужда да прави гласа си студен. Беше си леден.

— А това звучи точно като Принуда, Лелейн. То е Принуда и никакви усуквания на думи няма да го направят друго. И аз ще изтъкна това пред всяка, която дръзне да го предложи. И ще заповядам да бъде набита с пръчки всяка, която отиде по-далече. Принудата е прокълната и ще си остане прокълната.

— Както кажете — отвърна Лелейн. Можеше да означава какво ли не. Следващото обаче бе по-съществено. — Бялата кула прави грешки понякога. Невъзможно е да живеещ или да се движиш, без да правиш грешки. Но ние живеем и продължаваме. И дори понякога да се налага да прикриваме грешките си, когато е възможно, ги поправяме. Дори да е болезнено. — Остави чашата си на подноса и излезе, с Мейган по петите й. Мейган прегърна Извора преди да напусне шатрата. Лелейн — не.

Първото, което направи Егвийн, бе да успокои дишането си. Изпълни „реката, удържана от брега“. Лелейн не беше казала изрично, че Егвийн ал-Вийр за Амирлин е грешка, която може би ще трябва да се поправи, но бе стигнала твърде близо.

По обед Чеса донесе храната й на друг дървен поднос — топъл хляб, само с една-две гъгрици по коричката, и паница с леща, с резенчета жилава ряпа и моркови и парченца от нещо, което може би беше козешко. Егвийн успя да хапне само една лъжица. Не Лелейн я тревожеше. Лелейн я беше заплашвала и по-рано, поне допреди да й стане съвсем ясно, че тя все пак е Амирлин, а не кукла. Егвийн заряза яденето и заби очи в донесението, оставено от Тиана на масата. Никола можеше и да не стигне до шала въпреки своя потенциал, но Кулата имаше дълъг опит във взимането на глупави, пълни с недостатъци жени и превръщането им в уверени Айез Седай. Ларайн я чакаше прекрасно бъдеще, но трябваше да се научи да спазва правилата, преди да започне да се учи какво може да чупи и кога. Бялата кула беше добра в ученето и на двете неща, но всичко си вървеше по реда. Бъдещето на Боуд щеше да е прекрасно. Нейният потенциал я правеше почти равна на Егвийн. Но Бялата кула изискваше от всяка жена да прави това, което е нужно за Кулата, без значение дали е Айез Седай, новачка или Посветена.

Чеса много красноречиво изрази разочарованието си, когато се върна и завари подноса почти непипнат, особено след като бе заварила закуската съвсем непипната. Егвийн помисли дали да не каже, че я боли корем, но веднага отхвърли тази мисъл. След като чаят й подейства на главоболието — поне за няколко дни, преди да се върне още по-силно с всяка следваща нощ — се оказа, че пълничката жена се е запасила с всевъзможни билкови илачи за всяка болка, купувани от всеки сладкодумен амбулант, всеки от които с още по-гаден вкус от предишния. Умееше да изглежда толкова отчаяна, когато откажеш да излееш горчилката в устата си, че човек накрая се принуждаваше да я изгълта само за да престане да се тревожи. Понякога, изненадващо, отварите й наистина действаха, но бяха последното, което Егвийн би поискала да вкуси. Тя отпрати Чеса с подноса и с обещанието, че ще се нахрани по-късно. Чеса несъмнено щеше да й донесе и вечеря.

Почти се усмихна, като си го помисли — Чеса щеше да стои над нея и да кърши ръце, докато не изяде и последната троха — но очите й отново се върнаха на донесението на Тиана. Никола, Ларайн и Боуд. Сурова учителка беше Бялата кула. Освен когато Кулата е във война с консенсус на Съвета, на Амирлин бе забранено да… Но Кулата беше във война.

Не знаеше колко дълго е седяла, загледана в това късче хартия, само с едно име на него, но когато Сюан се върна, вече бе решила. Сурова учителка, която никога не търпеше игри на фаворитки.

— Леане и Боуд заминаха ли? — попита Егвийн.

— Преди повече от два часа, Майко. Леане трябваше да отведе Боуд, а после да тръгнат по реката.

Егвийн кимна.

— Поръчай, моля те, да оседлаят Дайшар… — Не. Някои хора вече познаваха коня на Амирлин. Твърде много. Не беше време за спорове и обяснения. Не беше време да утвърждава авторитета си. — Оседлай Бела и ме чакай на пресечката на север. — Почти всички познаваха и Бела. Конят на Сюан, така го знаеха всички.

— Какво сте решили, Майко? — попита загрижено Сюан.

— Решила съм да пояздя. И, Сюан, не казвай на никого. — Улови погледа й и го задържа. Сюан бе служила като Амирлин и можеше да те гледа твърдо като камък. Егвийн беше Амирлин. — На никого, Сюан. Хайде. Тръгвай. И побързай.

Сюан излезе бързо, все така с намръщено чело.

След като остана сама, Егвийн смъкна шарфа, сгъна го грижливо и го прибра в кесията на колана си. Наметалото й беше от добра вълна. Здраво, но без никакви украси. Без шарфа, показващ се от качулката, можеше да мине за всяка друга.

Дървеният пасаж пред кабинета й беше празен, разбира се, но след като прекоси замръзналата улица, тя се смеси с обичайния поток от новачки, осеян тук-там с Посветени и Айез Седай. Новачките се покланяха, без да се спират, Посветените й поднасяха реверанси, щом ги подминеше, след като забележеха, че полите под наметалото не са обшити с бяло, а Айез Седай се носеха плавно, скрили лица под качулките си. И да забележеше някоя, че няма Стражник след нея, какво пък, много Сестри си нямаха Стражник. И не всяка беше обкръжена със сияещия ореол на сайдар. Само повечето.

На две улици от кабинета си тя спря в края на дървения пасаж, срещу потока забързани жени. Постара се да затаи вълнението си. Слънцето беше увиснало на половината си път до хоризонта на запад — златна топка, промушена от разядения връх на Драконовата планина. Сянката на огромния зъбер вече се беше проснала над лагера, загръщайки шатрите в предвечерен здрач.

Най-сетне Сюан се появи, яхнала Бела. Рунтавата кобилка стъпваше уверено по хлъзгавата улица, но Сюан се беше вкопчила в юздите, сякаш се боеше да не падне. И сигурно наистина се боеше. Сюан беше една от най-лошите ездачки, които Егвийн бе срещала. Когато се смъкна от седлото — ръсеше ругатни и оправяше полите си, — изглеждаше облекчена, че е отървала живота си. Бела изцвили тихо, познала Егвийн. Сюан придърпа смъкнатата си качулка и също отвори уста, но Егвийн вдигна предупредително ръка, преди да е успяла да проговори. Видя как думата „Майко“ се очерта на устните й. И сигурно щеше да е достатъчно високо, за да се чуе от петдесет крачки.

— Не казвай на никого — промълви Егвийн. — И никакви забележчици и намеци. — Това май покриваше всичко. — Прави компания на Чеса, докато се върна. Не искам да се тревожи.

Сюан кимна с неохота. Устата й изглеждаше почти нацупена. Все пак беше разумно, че добави „забележчици“ и „намеци“. Егвийн остави някогашната Амирлин нацупена като момиченце и се метна на седлото на Бела.

Отначало трябваше да я подкара ходом заради замръзналите коловози по улиците на стана. И защото всеки щеше да се зачуди кога друг път е виждал Сюан да язди Бела по-бързо от ходом. Стараеше се да язди като Сюан, да се поклаща колебливо, хванала се с ръка за седлото, а понякога — с двете ръце. От което имаше чувството, че ще падне всеки момент. Бела извръщаше глава да я погледне. Знаеше кой е на гърба й и знаеше, че Егвийн може да язди по-добре. Егвийн продължаваше да се прави на Сюан и се стараеше да не мисли докъде се е смъкнало слънцето. През целия стан, отвъд дългите редици фургони, докато първите дървета не я скриха от шатри и от фургони.

Тогава се наведе, опря лице в гривата на Бела и прошепна:

— Ти ме отведе от Две реки. Можеш ли и сега да препуснеш толкова бързо?

Бела не можеше да препуска като Дайшар, но здравите й копита затупкаха през снега. Някога тя беше товарен кон, не беше гледана за конни надпревари или за бой, но даде каквото можеше, изпънала напред шия не по-малко дръзко от Дайшар. Бела препускаше, а слънцето се свличаше надолу все по-бързо, сякаш небето беше станало хлъзгаво. Егвийн се беше смъкнала ниско в седлото и пришпорваше кобилата. Надбягване със слънцето, която знаеше, че няма да спечели. Но дори да не можеше да го надвие, все още имаше време. Биеше с пети в ритъм с копитата на Бела, а Бела тичаше.

Здрачът се спусна над тях, после мракът, преди Егвийн да види луната, блеснала над водите на Еринин. Още имаше време. Беше почти на мястото, където бяха с Гарет и гледаха как корабите се нижат към Тар Валон. Дръпна юздите и се вслуша.

Тишина. А след това — приглушена ругатня. И тихо пъшкане и скърцане на ремъци — мъже дърпаха тежък товар по снега и се мъчеха да пазят тишина. Тя подкара Бела през дърветата към звуците. Размърдаха се някакви сенки и тя чу шепота на стоманата, плъзгаща се от ножниците.

После един от мъжете измърмори:

— Тая кранта я знам. На една от Сестрите е. Оная, дето е била Амирлин. Не ми изглежда да е била. Не е по-стара от оназ, дето викат, че била сегашната Амирлин.

— Бела не е кранта — извика отривисто Егвийн. — Отведете ме при Боуд Каутон.

Сред нощните сенки между дърветата се откроиха десетина мъжки фигури и я заобиколиха. Всички, изглежда, си мислеха, че е Сюан, но толкова по-добре. За тях една Айез Седай беше Айез Седай, затова я отведоха при Боуд, яхнала кон не по-висок от Бела и загърната в тъмно наметало. Роклята под него също беше тъмна. Бялото щеше да изпъква в нощта.

Боуд също позна Бела и когато Егвийн спря пред нея, посегна и почеса кобилката зад ухото.

— Ти оставаш на брега — каза й тихо Егвийн. — Можеш да се върнеш с мен, след като приключа.

Боуд дръпна ръката си като ужилена, щом позна гласа на Егвийн.

— Защо? — Само попита — не беше чак настоятелно. Толкова поне беше научила. — Аз мога да се справя. Леане Седай ми обясни и ще се справя.

— Знам, че можеш. Но не толкова добре, колкото мен. Все още не. — Много заприлича на укор, който Боуд все пак не заслужаваше. — Аз съм Амирлинският трон, Боуд. Някои решения мога да взимам единствено аз. А някои неща не мога да поискам да ги направи новачка, след като аз мога да ги свърша по-добре. — Това май не беше много по-меко, но не можеше да й обяснява за Ларайн и Никола, или за цената, която Бялата кула иска от всички свои дъщери. Амирлин не можеше да обяснява едното на една новачка, а една новачка не беше готова да научи другото.

Макар и в тъмното, свитите рамене на Боуд говореха, че не разбира, но се беше научила да не спори с Айез Седай, също както беше научила, че Егвийн наистина е Айез Седай. Останалото щеше да го научи, рано или късно. Кулата можеше да я учи колкото време е нужно.

Егвийн слезе от коня и подаде юздите на един от войниците, вдигна поли и загази през снега натам, откъдето се чуваше пъшкането и скърцането. Беше голяма лодка с весла, теглеха я и я бутаха като шейна през снега. Голяма шейна, която трябваше да се прекара между дърветата, макар и с по-малко ругатни, след като дърпащите и теглещи мъже видяха, че тя върви след тях. Повечето мъже предпочитаха да държат езиците си зад зъбите пред Айез Седай и макар да не виждаха лицето й от тъмницата и под качулката, коя друга щеше да е тук, край реката? И да знаеха, че не е същата, която уж щеше да пътува с тях, кой ще ти седне да разпитва една Айез Седай?

Спуснаха внимателно лодката във водата, да не се чуе плискане, и шестима души се качиха в нея и нагласиха греблата в увитите с парцали скоби. Бяха боси, да не се чуе скърцане на ботуши по дъските. По тези води плаваха и по-малки лодки, но тази нощ трябваше да надвият теченията. Един от мъжете на брега й подаде ръка за опора, докато се качи, и тя се намести на седалката при носа, плътно загърната в наметалото. Лодката се плъзна тихо, само греблата мляскаха във водата.

Егвийн се загледа напред, на юг към Тар Валон. Белите стени блестяха под светлината на бледата луна и осветените прозорци придаваха на града приглушено сияние, почти сякаш самият остров беше прегърнал сайдар. Бялата кула изпъкваше ясно дори в тъмното, с грейнали прозорци, сияеща грамада под лунното кълбо. Нещо прехвърча за миг на лунния фон и тя затаи дъх. За миг си помисли, че е било драгхар, злокобна гледка точно в тази нощ.

Прилеп трябва да беше. Пролетта идваше и прилепите вече сигурно дръзваха да излизат навън. Загърна се още по-плътно и загледа приближаващия се град.

Когато пред лодката се извиси високата стена на Северен пристан, Егвийн почти вдигна ръка, за да се защити от белия камък. Войниците горе сигурно щяха да чуят шума. Но греблата само пляснаха тихо, люшнаха се назад и лодката спря там, където трябваше — така че тя да може да докосне желязната верига през залива, чиито огромни звена се открояваха със смътната си лъскавина.

Не беше нужно да я докосва обаче. Нито да чака повече. Прегърнала сайдар, тя едва усети тръпката живот, която я изпълни, преди да намести сплитовете. Земя, Огън и Въздух обкръжиха веригата; Земя и Огън я докоснаха. Черното желязо светна до бяло по цялата ширина на залива.

Остана й време само да усети, че някоя друга също е прегърнала Извора — наблизо, някъде над нея на стената, а после нещо удари лодката, удари самата нея, и тя усети как студената вода я обгърна, как изпълни носа и устата й. Мрак.

 

 

Чу женски гласове. Възбудени гласове.

— Знаеш ли коя е тази?

— Охо! Явно получихме повечко, отколкото се бяхме спазарили.

Нещо се опря до устата й и вътре потече топлина, със смътен вкус на мента. Тя се сгърчи и го преглътна. Отвори очи. И ги прикова в лицето на жената, държаща главата й и чашата. Фенерите в ръцете на струпалите се наоколо войници огряваха достатъчно, за да види ясно лицето й. Лице без възраст. Беше в Северен пристан.

— Така, момичето ми — окуражи я Айез Седай. — Изпий го сега до дъно. Силна доза, засега.

Егвийн понечи да избута чашата, опита се да прегърне сайдар, но усети как се плъзга назад, в непрогледния мрак. Бяха я очаквали. Беше предадена. Но от кого?