Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 74 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


Глава 20
В нощта

Много преди да завърши заседанието, въпреки сгънатото под нея наметало, задникът на Егвийн беше доста изтръпнал от твърдата дървена пейка. След като изслуша безкрайните обсъждания, тя съжали, че и ушите й не бяха изтръпнали. Шериам, принудена да стои права, беше започнала да мести крака, сякаш искаше стол. Или може би просто да седне върху килимите. Егвийн можеше да напусне, като освободи и себе си, и Шериам. Нищо не задължаваше Амирлин да остане, а бележките й в най-добрия случай бяха изслушани учтиво. След което Съветът препусна в своята си посока. Това нямаше нищо общо с войната и макар да беше захапал мундщука, Съветът нямаше да я остави да хване юздите. Можеше да си излезе по всяко време — с леко прекъсване на дискусиите заради полагащите се церемонии, — но направеше ли го, боеше се, че още на заранта щяха да й връчат напълно завършен план, по който Заседателките вече действат, а тя представа нямаше да има какво предстои, преди да го прочете. Поне така се опасяваше отначало.

Вече не беше никаква изненада кои щяха да говорят най-много. Магла и Сароя, Такима, Файсел и Вирилин, всяка от които видимо беснееше, щом на пода застанеше друга Заседателка. О, те приемаха решението на Съвета, поне външно. Нищо друго не им оставаше, освен да се оттеглят от столовете си; колкото и да беше готов Съветът да се бори за консенсус, ако се наложи, вземеше ли се веднъж решение за посоката на действие, все едно с какъв консенсус, от всяка се очакваше да я следва, или най-малкото да не пречи. Точно в това бе трудността. Какво точно представляваше преченето? Никоя от тях не се изказваше против Заседателка от своята Аджа, разбира се, но останалите четири рипваха на крака, щом някоя Заседателка си седнеше отново, а ако тя беше от Сините, тогава рипваха и петте. И която и да се изправеше, се изказваше много убедително защо предложенията на преждеговорящата са изцяло погрешни и едва ли не най-сигурната рецепта за пълен погром. Не че беше налице някакъв признак за тайно споразумение, доколкото можеше да забележи Егвийн. Поглеждаха се нащрек, мръщеха се една на друга и явно не разчитаха, че другите четири ще изложат аргументите им.

Така или иначе, малко от предложенията водеха до някакво възможно съгласие. Заседателките не можеха да се разберат колко точно Сестри да се изпратят в Черната кула и по колко от всяка Аджа, кога да бъдат изпратени, за какво трябва да настояват, за какво трябва да им се позволи да се съгласят и какво да им се нареди да откажат категорично. При толкова деликатен въпрос всяка грешка можеше да доведе до гибелни последствия. Отгоре на всичко всяка Аджа освен Жълтата смяташе себе си за единствено подходящата да осигури ръководството на мисията, от настояването на Квамеса, че целта е сключване на мирен договор един вид, по твърдението на Ескаралд, че историческото познание е задължително за такова безпрецедентно начинание. Лерана дори изтъкна, че споразумение от такова естество изисква абсолютна рационалност; че преговорите с ашаманите със сигурност щели да нажежат страстите, а всичко друго освен хладната логика със сигурност щяло да доведе до пълно фиаско. Всъщност докато го изтъкваше, самата тя доста се разгорещи. Вярно, Романда поиска групата да се води от Жълта, но след като беше трудно да се докаже, че ще има толкова голяма нужда от Церене, аргументът й се сведе до упоритото настояване, че всяка друга би се повлияла от специалните интереси на своята Аджа и така да забрави смисъла на това, което правят.

Заседателките от една и съща Аджа се поддържаха взаимно, доколкото не си противоречаха открито, и нямаше две Аджи, готови да застанат заедно по нещо повече от факта, че са се съгласили да изпратят посланички до Черната кула. Но дали да се нарече „пратеничество“ също остана спорно, дори за някои от тези, които в началото станаха в подкрепа. Самата Мория изглеждаше стъписана от тази идея.

Егвийн не беше единствената, която намираше непрекъснатите аргументи и контрааргументи за изтощителни — отделните точки се кълцаха толкова на ситно, че нищо не оставаше от тях и всичко трябваше да започва отначало. Сестрите зад пейките се изнесоха. На тяхно място дойдоха други и след няколко часа те също се изнесоха. Когато Шериам изрече ритуалното „Нека си тръгнем в името на Светлината“, вече бе паднала нощ и бяха останали само няколко десетки, освен Егвийн и Заседателките, които приличаха на прекарани през цедилка мокри чаршафи. А не беше решено абсолютно нищо, освен че са необходими още разговори, преди нещо да се реши.

Бледият лунен сърп бе увиснал сред кадифеночерното небе, запрашено от мигащите звезди, а въздухът беше хапливо студен. Егвийн, чийто дъх се къдреше на бели облачета, се отдалечаваше от Съвета и се подсмихваше, докато слушаше разпръскващите се Заседателки, някои от които продължаваха да спорят. Романда и Лелейн вървяха заедно, но ясният висок глас на Жълтата стигаше почти до крещене, а Синята не оставаше много по-назад. Обикновено спореха помежду си по принуда, когато бяха пред хора, но Егвийн за пръв път ги виждаше да се карат, когато не се налага. Шериам много вяло й предложи да донесе докладите за ремонта на фургони и фуража, за който я бе помолила заранта, но гледаше уморено и не се и опита да скрие облекчението си, когато Егвийн я прати да си ляга. Приклекна набързо и заситни в нощта, плътно загърната в наметалото си. Повечето шатри бяха тъмни, като смътни сенки под лунната светлина. Малко Сестри оставаха будни след като паднеше нощта. Маслото за светилниците и свещите не стигаше.

Засега отлагането напълно устройваше Егвийн, но не това беше причината да се усмихва. Някъде сред всичките тези спорове главоболието й напълно бе изчезнало. Изобщо нямаше да й бъде трудно да заспи тази нощ. Халима винаги го оправяше, но сънищата й винаги бяха неспокойни след разтривките й. Е, то бездруго малко от сънищата й бяха леки, но тези бяха по-мрачни от другите и, странно, никога нищо не можеше да си спомни, освен че наистина бяха мрачни и неспокойни. Несъмнено и двете произтичаха от някакви утайки от болките, до които пръстите на Халима не можеха да достигнат, ала последното беше обезпокоително само по себе си. Беше се научила да запомня всеки сън. Трябваше да помни всеки сън. Все едно, без главоболието тази нощ не можеше да има проблеми, а сънуването беше най-малкото, което й предстоеше.

Също като Съвета и кабинета й, шатрата й беше разпъната на едно малко сечище с отделен дъсчен пасаж, като най-близките шатри отстояха на десетина разтега, за да се осигури малко уединеност на Амирлин. Така поне бе обяснено това отстояние. Шатрата не беше голяма, едва стигаше четири крачки от всяка страна, а вътре беше претъпкана с четирите сандъка с месингов обков, пълни с дрехи и струпани до стената, две малки легла и кръгла масичка, бронзов мангал, умивалник, огледало на стойка и един от малкото й истински столове в лагера. Просто изделие с много оскъдна резба, той заемаше твърде много място, но пък беше удобен и беше голям лукс, когато поискаше да седне удобно и да почете. Когато й останеше време да почете нещо за удоволствие. Второто легло беше за Халима и тя се изненада, като видя, че жената не я чака. Шатрата обаче не беше празна.

— Нищо не сте яли освен резенче хляб на закуска, Майко — каза с леко обвиняващ тон Чеса още щом Егвийн се шмугна през платнищата на входа. Простата сива рокля правеше личната й слугиня почти дебела. Седеше на трикракото столче и кърпеше чорапи на светлината на маслената лампа. Беше миловидна жена, без едно сиво косъмче в косата, ала Егвийн имаше чувството, че Чеса е при нея от цяла вечност, а не само откакто я нае в Салидар. Определено си позволяваше всичките волности на стара слугиня, в това число и правото да те гълчи. — Цял ден нищо друго не сте хапнали, доколкото можах да разбера — продължи тя и вдигна към светлината копринения чорап, за да огледа как е замрежила петата, — а вечерята ви изстина тука на масата преди цял час. Мен никой не ме пита, но да ви река, тия ваши главоболия ще да са само от това, че не се храните. Кожа и кости сте станала.

След което най-после остави чорапа в кошницата си за кърпене и се надигна да вземе наметалото на Егвийн. И да възкликне, че Егвийн е студена като лед. Според нея и това бе една от причините за главоболията й. Вярно, че Айез Седай ходели насам-натам, без да обръщат внимание ни на студ, ни на пек, но тялото само знаело дали му е студено, или не. По-добре човек да се облича топло. И да носи отдолу червени ризи. Всички знаели, че червеното най топли. Яденето също помагало. А на празен корем човек треперел. Нея не я била видяла да трепери, нали?

— Благодаря ти, Майко — каза с тънко гласче Егвийн и това предизвика тихия смях на жената. И леко стъписване. Въпреки всичките си волности Чеса беше толкова стриктна в отношенията, че пред нея дори Аледрин изглеждаше нехайна. Поне в духа, макар често да нарушаваше буквата. — Тази нощ нямам главоболие, благодарение на онзи твой чай. — Може пък от чая да беше. Колкото и гаден да му беше вкусът, не беше по-лош от това да седиш половин ден и да слушаш препирните на Съвета. — А и не съм много гладна, наистина. Една кифла ще ми стигне.

Не беше толкова просто, разбира се. Отношенията между господарка и слугиня никога не са прости. Живеете ката закачени една за друга и тя вижда най-лошото у тебе, знае всичките ти слабости и недостатъци. Няма такова нещо като уединение от слугинята. Чеса мърмореше и сумтеше през цялото време, докато й помагаше да се съблече, и накрая, увита в роба — от червена коприна, как иначе, обшита с пенеста мурандийска дантела и извезана на летни цветчета; подарък от Аная — Егвийн я остави да махне ленената кърпа, покриваща подноса на кръглата масичка.

Лещата се бе превърнала в желирана маса в купата, но малко преливане я оправи и още с първата лъжица Егвийн откри, че всъщност има апетит. Изяде всичко до последната хапка, плюс парчето сирене със сини жилки и малко спаружените маслини, и двете хрупкави кафяви кифли. Тъй като не искаше да заспи веднага, изпи само една чаша от виното с билки, което също се наложи да подгрее и заради това стана малко горчиво, но лицето на Чеса светна одобрително. Егвийн погледна опразнените блюда, само с костилките от маслините и няколко трохи, и разбра защо е толкова доволна.

След като си легна в тесния креват, завита до брадичката с две меки вълнени одеяла и пухения юрган. Чеса вдигна подноса да го изнесе, но на входа спря.

— Искате ли да се върна, Майко? Ако пак ви заболи глава… То оная жена ще да си е намерила компания, иначе щеше да е тук вече. — В думата „жена“ бе вложено неприкрито презрение. — Бих могла да ви сваря още чай. Взех го от един амбулант, вика, че еша му няма за главоболия. И за болни стави, че и за болки в корема също тъй.

— Ти наистина ли мислиш, че е фръцла. Чеса? — измърмори Егвийн. Вече се беше стоплила под завивките и я караше на сън. Искаше да заспи, но не на мига. За болни глави и за стави, и за кореми? Нинив щеше да се задави от смях, ако чуеше това. Може би тъкмо дърдоренето на Заседателките беше прогонило болките, в края на краищата. — Халима флиртува, предполагам, но не смятам, че стига по-далече.

За миг Чеса се смълча, присвила устни.

— Тя ме безпокои, Майко — отрони накрая слугинята. — В тая Халима има нещо, което не е наред. Чувствам го всеки път, когато е тук. Все едно, че някой се промъква зад мен, или като да разбереш, че някой мъж те гледа, докато се къпеш, или… — Засмя се, ала смехът й беше някак тревожен. — Не знам как да го опиша, но нещо не е наред.

Егвийн въздъхна и се мушна още по-дълбоко под завивките.

— Лека нощ. Чеса. — Преля мъничко, за да угаси лампата, и шатрата потъна в катранено черен мрак. — Иди се наспи тази нощ в твоето си легло. — Халима можеше да се ядоса, ако дойде и намери друга в леглото си. Тази жена наистина ли беше счупила ръката на мъж?

Сънища искаше тази нощ, спокойни сънища — най-малкото сънища, които може да си спомни; малко от сънищата й можеха да се нарекат спокойни — но първо трябваше да влезе в друг вид сън, а за това отдавна вече не й беше трудно да заспива. Нито й трябваше някой от тер-ангреалите, които Съветът пазеше толкова зорко. Изпадането в лек транс беше много лесно, особено когато си уморена и…

… безтелесна, тя се понесе в безкрайния мрак, обкръжена от безкрайно море от светлини, невъобразим вихър от малки като главички на топлийки светлинки, които блестяха по-ярко от звездите в най-чистата нощ, по-многобройни от звездите. Това бяха сънищата на всички хора на света, на хора от всички светове, които съществуваха или можеха да съществуват, светове толкова странни, че тя да си ги въобрази дори не можеше, и всички те видими тук, в малкия зев между Тел-айеран-риод и будността, безкрайното пространство между реалност и сънища. Някои от тези сънища тя можеше да разпознае от пръв поглед. Всички изглеждаха едни и същи, ала тя ги познаваше толкова сигурно, колкото лицата на Сестрите. Някои отбягваше. Сънищата на Ранд винаги бяха заслонени и тя се боеше, че той може да разбере, ако се опита да надникне в тях. Преградата бездруго щеше да й попречи да види каквото и да било. Колко жалко, че не можеше по сънищата да разбере къде се намират сънуващите ги; две светли точици тук можеха да са една до друга, а сънуващите — на хиляда мили отстояние. Сънищата на Гавин я привлякоха и тя избяга. Неговите сънища криеха свои опасности, не на последно място защото на част от нея много й се искаше да потъне в тях. Сънищата на Нинив я накараха да се поспре и събудиха желанието й да внуши на глупавата жена страха от Светлината, но досега Нинив успяваше някак да не й обръща внимание, а Егвийн нямаше да падне чак дотам, че да я дърпа в Тел-айеран-риод против волята й. Това го вършеха само Отстъпниците. Но беше изкушение все пак.

Придвижвайки се, без да се движи, тя затърси един точно определен сънуващ. Един или двама поне; и единият, и другият щеше да свърши работа. Светлините сякаш се завъртяха около нея, профучаваха толкова бързо, че се сляха в тънки нишки, докато тя се извръщаше неподвижно в това звездно небе. Надяваше се, че поне едната от тези, които търси, вече е заспала. Светлината знаеше, достатъчно късно беше и за двете. Смътно усещайки тялото си в будния свят, тя леко се прозя и присви крака под завивките.

Тогава видя светлата точица, която търсеше, и тя се изду пред погледа й, сякаш се втурна срещу нея, от звезда в небето, през пълна луна, до светеща стена, която изпълни полезрението й и запулсира като дишащо същество. Не я докосна, разбира се; това можеше да доведе до всевъзможни усложнения дори за тази сънуваща. Освен това щеше да е смущаващо да се плъзне ненадейно в нечий сън. Посегна само с волята си през тънкото като косъм пространство, останало между нея и съня, и проговори предпазливо, за да не я чуят като вик. Тяло нямаше, нито уста, но проговори.

ЕЛЕЙН. АЗ СЪМ ЕГВИЙН. ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ НА ОБИЧАЙНОТО МЯСТО. Не смяташе, че някой би могъл да подслуша, не и без тя да знае, но нямаше смисъл и да поема ненужни рискове.

Главата на топлийката примигна и угасна. Елейн се беше събудила. Но щеше да си го спомни и да разбере, че гласът не е бил просто част от съня й.

Егвийн се отмести… встрани. Или по-скоро можеше да се уподоби на довършване на стъпка, в която си се спряла с вдигнат крак. Придвижи се и…

… стоеше в малка стая, празна с изключение на олющената дървена маса и три стола с прави гърбове. През двата прозореца се виждаше, че навън е тъмна нощ, но въпреки това имаше нещо като светлина, различна от лунната или от светлината на лампа, или от слънчевата. Но беше повече от достатъчно, за да види съвсем ясно тази тъжна и жалка стаичка. Прашната дървена ламперия беше проядена от мушика, а през счупените прозорци върху купчината клонки и сухи листа беше навяло сняг. Най-малкото понякога на пода имаше сняг, и понякога клонки и сухи листа. Масите и столовете си оставаха непокътнати, но щом погледнеше настрани, снегът можеше да е изчезнал, когато отново погледнеше към него, а клонките и листата можеха да се окажат на други места, сякаш ги беше разпръснал вятър. Те се отместваха дори докато ги гледаше, просто сега бяха тук, а след малко — там. Това отдавна вече не й изглеждаше по-странно от усещането за невидими очи, които те следят. Нито едното, нито другото съществуваше наистина, просто такива си бяха нещата в Тел-айеран-риод. Отражение на реалността в сън, и всичко — разбъркано.

Навсякъде в Света на сънищата човек имаше усещане за празнота, но тази стая притежаваше онази куха празнота, присъща само на място, което наистина е изоставено в будния свят. Само допреди няколко месеца тази стаичка бе кабинетът на Амирлин, ханът, в който се намираше, се наричаше Малката кула, а селото Салидар, извоювано от притисналата го отвсякъде гора, гъмжеше от хора — ядрото на съпротивата срещу Елайда. Сега, ако излезеше навън, щеше да види фиданки, израснали посред същите онези улици, които с такова усилие бяха разчистени. Сестри все още Пътуваха до Салидар, за да навестят гълъбарниците, притеснени, че някой гълъб, пратен от техните очи и уши, може да е попаднал в чужди ръце, ала само в будния свят. Ходенето до гълъбарниците тук щеше да е толкова безполезно, колкото да поискаш гълъбите да те намерят като по чудо. Питомните животни като че ли нямаха отражения в Света на сънищата и нищо, сторено тук, не можеше да засегне будния свят. Сестрите с достъп до съновен тер-ангреал имаха да посещават други места, а не някакво си изоставено селце в Алтара, и със сигурност никоя друга освен нея нямаше причина да идва тук в съня. Това беше едно от местата на света, където Егвийн можеше да е сигурна, че никой няма да я изненада. Твърде много други се бяха оказали подслушвани. Или навяващи дълбока до костите тъга. Мразеше например да гледа какво бе станало с Две реки, откакто ги напусна.

Докато чакаше да се появи Елейн, тя се опита да уталожи нетърпението си. Елейн не беше сънебродница; трябваше й тер-ангреал. А несъмнено щеше да поиска да каже и на Авиенда къде отива. Все пак минутите се проточиха и Егвийн вече крачеше раздразнено по грубите дъски на пода. Времето тук течеше другояче. Цял час в Тел-айеран-риод можеше да се окаже няколко минути в будния свят, или пък обратното. Елейн можеше да се движи като вятъра. Егвийн огледа облеклото си — сива рокля с изкусно зелено везмо на корсажа и с широки поли — нима бе помислила за Зелената Аджа? — и най-обикновена сребърна мрежичка, прибрала косата й. Дългият тесен шарф на Амирлин естествено висеше около шията й. Тя го накара да изчезне, но след малко го остави да се върне. Просто го остави да се върне сам, не че съзнателно помисли за него. Шарфът вече си беше станал част от това, което мислеше за себе си, пък и с Елейн трябваше да говори точно Амирлин.

Жената, която обаче се появи най-сетне в стаята, ей така, изведнъж изникна, не беше Елейн, а Авиенда, изненадващо облечена в синя коприна със сребристо везмо, с бяла дантела на китките и гърлото. Тежката гривна от кост, която носеше, изглеждаше с тази рокля толкова неуместно, колкото и съновният тер-ангреал, висящ на каишка около шията й — странно усукан каменен пръстен с цветни петънца.

— Къде Елейн? — с тревога попита Егвийн. — Добре ли е?

Айилката се погледна стъписано и изведнъж се оказа в широка тъмна пола и бяла блуза, с тъмен шал на раменете и тъмна забрадка, вързана около слепоочията й, за да държи червеникавата й коса, висяща до кръста, по-дълга, отколкото на живо, както подозираше Егвийн. Всичко беше променливо в Света на сънищата. Около шията й се появи сребърен наниз от изкусно изработени кръгчета, които кандорците наричаха „снежинки“, подарък от самата Егвийн преди сякаш много отдавна.

— Тази работа тя не можа да свърши — каза Авиенда и костената гривна се плъзна по ръката й, щом пипна усукания пръстен, все така висящ на каишката, но този път над наниза. — Потоците й се изплъзват. Заради бебетата е. — Изведнъж тя се ухили. Смарагдовите й очи сякаш направо засияха. — Понякога се държи удивително. Хвърли пръстена на пода и почна да скача върху него.

Егвийн изсумтя. Бебета ли? Значи щяха да са поне две. Странно, Авиенда приемаше съвсем спокойно това, че Елейн е бременна, макар Егвийн да беше убедена, че тя също обича Ранд. Чудни бяха айилските нрави, меко казано. Егвийн обаче нямаше да си го помисли за Елейн! И Ранд! Всъщност никой не беше казал, че той е бащата, а пък тя трудно можеше да запита за нещо такова, но можеше да брои и много се съмняваше, че Елейн би легнала с друг мъж. Осъзна, че е облечена в дебела вълна, тъмна и тежка, и с шал, много по-дебел от този на Авиенда. Доброто облекло на Две реки. Дрехи, каквито една жена би носила, за да седи с Женския кръг. Да речем, когато някоя глупава жена е допуснала да зачене дете и с нищо не показва, че мисли да се венчава. Дълбоко, отпускащо вдишване и тя се върне отново в извезаната си със зелено рокля. Останалата част на света не беше като Две реки. Светлина, знаеше поне това. Не че й харесваше, но трябваше да го понесе.

— Щом тя и … бебетата… са добре. — Светлина, колко ли са? Повече от две щяха да създадат затруднения. Не; нямаше да пита. Елейн със сигурност разполагаше с най-добрата акушерка в Кемлин. По-добре бързо да смени темата. — Имате ли вести от Ранд? Или от Нинив? Имам да й кажа няколко думи.

— Нямаме нито от него, нито от нея — отвърна Авиенда и намести шала си грижливо досущ като Айез Седай; отбягваше да я погледне в очите. Не беше ли и тонът й също предпазлив?

Егвийн изцъка с език, ядосана на себе си. Наистина започваше да вижда заговори навсякъде и подозрения във всичко. Ранд беше започнал да се крие, и толкова. Нинив беше Айез Седай, свободна да прави каквото пожелае. Дори когато Амирлин заповядаше, Айез Седай често намираха начин да направят точно това, което те искат. Но Амирлин все пак щеше да постави Нинив ал-Мийра на мястото й, стига да й паднеше в ръцете. Колкото до Ранд…

— Боя се, че към вас идва беда.

На масата се появи красив сребърен чайник, върху сребърен поднос и с две фини зелени порцеланови чашки. От гърлото излизаше струйка пара. Можеше да направи така, че чаят вече да е в чашките, но наливането приличаше донякъде на предлагане на чай на някого, въпреки че ефимерният чай не беше нещо по-истинско от самия сън. Човек можеше да умре от жажда, опитвайки се да пие от нещо, което намери в Тел-айеран-риод, още повече ако си го направила сама, но този чай имаше вкус все едно че листата са от нова кутийка и е сложила точното количество мед. Тя се настани на един от столовете, отпи от чашката си и заразказва какво се е случило в Съвета и защо.

След първите думи Авиенда задържа своята чаша на връхчетата на пръстите си, без да отпива, и загледа Егвийн, без да мига. Тъмните й поли и бялата блуза се превърнаха в кадин-сор, палто и панталони в сиво и кафяво, които щяха да се изгубят сред сенките. Дългата й коса изведнъж стана къса, прибрана под шуфа, черното було, увиснало до гърдите й. Но костената гривна неизменно си оставаше на китката й, въпреки че Девите на копието не носеха накити.

— Всичко това заради майка, който усетихме — промърмори тя сякаш на себе си, след като Егвийн свърши. — Защото мислят, че Сенкодушните имат оръжие. — Странна логика.

— Че какво друго може да е? — попита Егвийн с любопитство. — Някоя от Мъдрите да е казала нещо? — Отдавна беше престанала да вярва, че Айез Седай притежават всичкото знание: Мъдрите понякога разкриваха информация, която можеше да стъписа и най-стабилната Сестра.

Авиенда се намръщи и облеклото й отново се превърна в полата, блузата и шала, а след миг — в синята коприна с дантелата, този път и с кандорския гердан, и с костената гривна. Съновният пръстен си остана на каишката, разбира се. На раменете й се появи шал. В стаята беше студено, а тънкият слой светлосиня дантела едва ли щеше да топли.

— Мъдрите са също толкова несигурни, колкото Айез Седай. Но не толкова уплашени, според мен. Животът е сън и рано или късно всеки се събужда. Ние танцуваме копията с Листогубителя — това име за Тъмния винаги звучеше странно на Егвийн, след като идваше от лишената от всякакви дървета Пустош, — но никой не влиза в Танца сигурен, че ще оживее или ще победи. Не мисля, че Мъдрите биха допуснали какъвто и да било съюз с ашаманите. Разумно ли е? — добави тя предпазливо. — Ако съдя по думите ти, май и ти не си сигурна дали го искаш.

— Не виждам друг избор — отвърна с неохота Егвийн. — Онази дупка е широка три мили. Доколкото виждам, това е единствената ми надежда.

Авиенда погледна в чая си.

— Ами ако Сенкодушните нямат никакво оръжие?

Изведнъж Егвийн осъзна какво прави Авиенда. Тя се учеше за Мъдра и независимо от облеклото беше Мъдра. Вероятно това беше причината за появата на шала. Дощя й се да се усмихне. Приятелката й се променяше от онази често пъти буйна и пламенна Дева на копието, с която се запозна отначало. От друга страна, си спомни, че Мъдрите не винаги преследваха едни и същи цели с Айез Седай. Неща, които Сестрите ценяха скъпо, понякога нищо не означаваха за Мъдрите. Стана й тъжно, че ще трябва да мисли за Авиенда като за Мъдра, а не просто като за приятелка. Мъдра, която щеше да търси това, което е добро за айилците, а не за Бялата кула. Все пак въпросът беше добър.

— Ние рано или късно трябва да се оправим с Черната кула, Авиенда, а Мория беше права — ашаманите вече са прекалено много за всякаква мисъл да бъдат опитомени. А не бихме и помислили да ги опитомим преди Последната битка. Може би някой сън ще ми покаже друг начин, но досега не се е случило. — Никой сън досега не й беше показвал нищо полезно. Е, почти. — А това поне ни дава някакво начало на път към справянето ни с тях. Все едно, това ще стане. Стига Заседателките да се разберат по нещо повече от самия факт, че трябва да се опитаме да сключим споразумение. Така че ще трябва да го понесем. Може след време дори да се окаже, че е било за добро.

Авиенда се усмихна над чашата си. Не с насмешка; с облекчение по-скоро, по някаква причина. Гласът й обаче беше сериозен.

— Вие Айез Седай винаги мислите, че мъжете са глупави. Твърде често се оказва, че не са. Най-малкото по-често, отколкото вие мислите. Внимавай с тези ашамани. Мазрим Таим съвсем не е глупав и смятам, че е много опасен човек.

— Съветът го знае това — сухо отвърна Егвийн. Че беше опасен, беше. Но Авиенда може би с право го изтъкна. — Не знам защо изобщо го обсъждаме това. Не зависи от нас. Важното е, че рано или късно Сестрите ще решат, че Черната кула вече не е повод да се страни от Кемлин, щом бездруго ще преговаряме с тях. Другата неделя или утре при вас ще започнат да прескачат Сестри, само за да видят как е Елейн или как върви обсадата. Това, което трябва да решим сега, е как да опазим скрито каквото искаме да е скрито. Аз имам няколко предложения, но се надявам, че твоите ще са повече.

Представата за непознати Айез Седай, изникващи в Кралския дворец, развълнува Авиенда дотолкова, че докато си говореха, тя рязко започна да се мени от синята коприна през кадин-сор, до вълнената пола и блузата алгоде, и отново в същия ред, въпреки че сякаш не го забеляза. Лицето й си оставаше гладко като на Сестра. Определено нямаше какво толкова да се безпокои, че гостуващите Айез Седай ще разберат за Родственичките, за пленените сул-дам и дамане или за сделката с Морския народ, но вероятно се опасяваше от последиците за Елейн.

Мисълта за Морския народ доведе до появата не само на кадин-сор, но и на кръглия щит от бича кожа, положен на пода до стола й с три къси айилски копия до него. Егвийн помисли дали да не я попита има ли някакъв специален проблем с Ветроловките — тоест някакъв проблем извън обичайните, — ала си задържа езика. След като Авиенда не го спомена, значи ставаше дума за нещо, с което двете с Елейн смятаха да се оправят сами. Разбира се, щеше да каже нещо, ако Егвийн трябваше да го знае. А дали?

Егвийн въздъхна, остави чашата си на масата, при която тя просто изчезна, и потърка очи. Подозрителността вече наистина й беше проникнала в костите. Но без нея едва ли щеше да оцелее дълго. Все пак поне не беше длъжна винаги да действа според подозренията си, не и с приятелка.

— Уморена си — каза Авиенда, отново в бялата блуза и тъмните пола и шал, като загрижена Мъдра с пронизващи зелени очи, — Не спиш ли добре?

— Добре спя — излъга Егвийн и успя да докара усмивка, Авиенда и Елейн си имаха своите грижи, нямаше нужда да знаят и за главоболията й. — Повече не мога да се сетя — каза тя и стана. — А ти? Е, значи приключихме — продължи тя, след като Авиенда поклати глава. — Кажи на Елейн да се пази. И се грижи за нея. И за бебетата.

— Ще се грижа — отвърна Авиенда, вече в синята коприна. — Но ти трябва да се грижиш за себе си. Мисля, че се пренатоварваш. Спи добре и се събуди — добави тя нежно айилския израз за лека нощ, и се стопи.

Егвийн изгледа намръщено петното, където бе изчезнала приятелката й. Не се пренатоварваше. Само толкова, колкото трябваше. Върна се при тялото си и откри, че е заспало дълбоко.

Това не означаваше, че тя беше заспала, или не точно. Тялото й се беше унесло, дишаше бавно и дълбоко, но самата тя се пъхна в него само толкова, колкото бе нужно, за да дойдат сънищата. Можеше просто да изчака, докато се събуди, и тогава да си спомни сънищата и да ги запише в малката книжка с кожена подвързия, която си пазеше на дъното на един от сандъците с дрехи, затрупана под тънки ленени ризи, които нямаше да се извадят до пролетта. Но наблюдението на сънищата веднага пестеше време. Тя смяташе, че може да й помогне да разгадае какво означават. Поне тези, които се окажеха нещо повече от обичайните нощни фантазии.

От тях имаше в изобилие — често показваха Гавин, висок и красив, който я взимаше в прегръдката си, танцуваше с нея или се любеше с нея. Веднъж, макар насън, тя се беше дръпнала свенливо от мисълта, че прави любов с него. Като се събуди, се беше изчервила. Това вече й се струваше глупаво, детинско. Тя наистина щеше да го обвърже за свой Стражник един ден, все някак, и щеше да се венчае за него, и да го люби, докато не заплаче за милост. Макар и насън, се изкикоти, като си го помисли. Други сънища не бяха толкова приятни. Газене в дълбок до кръста сняг, с гъсти дървета около нея, и знаеше, че на всяка цена трябва да стигне до края на леса. Но още щом видеше, че дърветата пред нея се разреждат и свършват, едно примигване и краят им се отдалечаваше, и тя трябваше да продължи слепешком напред. Или буташе един огромен воденичен камък нагоре по някакъв склон, но всеки път щом почти стигнеше до билото, се подхлъзваше, падаше и отчаяно гледаше как грамадният камък се търкаля надолу, само че всеки път хълмът се оказваше по-висок отпреди. Разбираше достатъчно от сънища, за да знае откъде идват тези, въпреки че нямаха специално значение. Усещаше как тялото й се стяга от изтощителните сънища и се мъчеше да отпусне мускулите си. Това полуспане беше малко по-добро от безсънието, още повече ако изкараше цялата нощ мятайки се в леглото. Усилията й подействаха донякъде. Добре, че успя да се дръпне от съня, в който трябваше да дърпа каруца, натъпкана с Айез Седай, по кален път.

Идеха и други сънища, помежду останалите.

Мат стоеше на някаква селска морава, играеше на кегли. Къщите със сламени покриви бяха смътни, със смътността на сънищата — понякога покривите се оказваха с плочи; понякога къщите изглеждаха каменни, понякога дървени — но той беше отчетлив и ясен, облечен в хубаво зелено палто и с онази негова черна шапка с широка периферия, същият като в деня, в който беше влязъл на кон в Салидар. Друго човешко същество не се мяркаше. Той отърка тежката топка в ръцете си, затича малко и небрежно я хвърли по меката трева. Паднаха и деветте кегли, пръснаха се, сякаш ги бе изритал. Мат се обърна и взе друга топка, а кеглите се изправиха отново. Не, тази група кегли беше нова. Старите още си лежаха по земята, където бяха паднали. Той отново метна топката, с лениво движение. А на Егвийн й се дощя да изпищи. Кеглите не бяха дървени. Бяха хора, стояха и гледаха как топката се търкаля към тях. Никой не помръдна, докато топката не ги помете — и те се разхвърчаха. Мат се обърна да вземе друга топка, и се появиха нови кегли, нови мъже, застанали в строй между мъжете, проснали се по земята като мъртви. Не, те бяха мъртви. Без да се притесни. Мат хвърли отново.

Сънят беше верен; разбра го още преди да угасне. Едно зърване на бъдеще, което можеше и да се случи, предупреждение за нещо, за което трябваше да внимава. Истинските сънища винаги представляваха възможности, не предопределености — тя често трябваше да си го напомня; Сънуването не беше Прорицателство — ала тази възможност беше зловеща. Всеки от онези хора-кегли олицетворяваше хиляди хора. В това беше сигурна. И във всичко това участваше Илюминаторка. Мат беше срещнал веднъж една Илюминаторка, но това бе отдавна. Сегашното беше по-скорошно. Илюминаторите се бяха разпръснали, палатите на гилдиите им не съществуваха. Една дори работеше занаята си с някакво пътуващо позорище, с което Елейн и Нинив бяха пътували за известно време. Мат можеше да намери Илюминаторка навсякъде. Все пак това бе едно възможно бъдеще. Мрачно и кърваво, но все пак само възможно. Но тя го беше сънувала поне два пъти. Не точно същия сън, но винаги със същото значение. Дали това го правеше по-възможен да се сбъдне? Трябваше да попита Мъдрите, за да разбере, а изпитваше все по-голямо нежелание да го направи. Всеки въпрос, който им зададеше, им разкриваше нещо, а техните цели не бяха нейни. За да спасят каквото могат от айилците, те щяха да оставят Бялата кула да се срине на прах. А тя трябваше да мисли за повече от един народ, за повече от една страна. Още сънища.

Катереше се с усилие по тясна скалиста пътека по стръмна урва. Обкръжаваха я облаци, които скриваха дъното долу и върха горе, ала тя знаеше, че и двете са много далече. Трябваше да стъпва много внимателно. Пътеката представляваше напукана издатина, широка колкото да може да стои с едното рамо опряно в скалата, издатина, осеяна с камъни, големи колкото юмрука й, които можеха да се размърдат при една невнимателна стъпка и тя да изхвърчи през ръба. Приличаше почти на съня с воденичния камък и онзи с тегленето на каруци, но тя знаеше, че е верен сън.

Изведнъж издатината под нея пропадна с пукота на откъртващ се камък и тя отчаяно се хвана за стръмната скала, пръстите и бясно зашариха, за да се задържат за нещо. С увиснали в облаците стъпала, тя се заслуша в падащите камъни, които трещяха в скалите, докато не заглъхнаха съвсем, много преди да са стигнали до дъното. Смътно успя да види скършената издатина вляво от себе си. На десет стъпки разстояние, но все едно че беше на цяла миля, толкова нищожна бе възможността да я достигне. В другата посока мъглите бяха скрили всичко, което бе останало от пътеката, но тя реши, че трябва да е още по-далече. В ръцете й не бе останала никаква сила. Не можеше да се издърпа нагоре, можеше само да виси на върха на пръстите си, докато не падне. Ръбът на скалата под пръстите й беше остър като нож.

Изведнъж се появи някаква жена, която се заизкачва по гладката стена на пропастта от облаците толкова ловко, сякаш вървеше по стълба. На гърба й имаше меч. Лицето й беше смътно и все се размиваше, но мечът изглеждаше здрав като камък. Жената стигна до равнището на Егвийн и протегна ръка.

— Можем заедно да стигнем до върха — каза тя с познат глас.

Егвийн пропъди съня като отровна змия. Усети как тялото й се тресе, чу се да стене насън, но за миг нищо не можеше да направи. Беше сънувала сеанчанката и преди, някаква сеанчанска жена, която незнайно как е свързана с нея, но това беше сеанчанка, която я спасява. Не! Те й бяха сложили нашийник, направили я бяха дамане. По-скоро щеше да умре, отколкото да я спаси сеанчанка! Много време изтече, преди да може отново да се обърне към себе си и да успокои спящото си тяло. Или може би само й се стори много. Не сеанчанка; това — никога!

Сънищата й бавно се върнаха.

Катереше се по друга пътека по лицето на загърната от облаци стръмнина, но тази издатина беше от бял камък, широка и гладка, и нямаше камъни под краката й. Самата скала беше тебеширенобяла и гладка като излъскана. Въпреки облаците светлият камък почти блестеше. Изкачваше се бързо и скоро забеляза, че издатината се извива на спирала. Стръмнината всъщност беше остър планински връх. Веднага щом й хрумна това, вече стоеше на самия му връх, плосък и изгладен диск, ограден с гъста мъгла. Не съвсем плосък обаче. В центъра на този кръг се издигаше малка бяла колона, крепяща светилник, направен от чисто стъкло. Пламъкът на светилника гореше ярко и стабилно, без да мига. Той също беше бял.

Изведнъж от мъглата излетяха две птици — два гарвана, черни като нощ. Понесоха се над върха, удариха се в светилника и продължиха летежа си, без да спрат. Светилникът се завъртя и се поклати, заигра по върха на колоната и от него закапа масло. Някои от капките се подпалиха във въздуха и изчезнаха. Други западаха около ниската колона, като всяка от тях поддържаше малко, примигващо бяло пламъче. А светилникът продължи да се люлее, на ръба да падне.

Егвийн се събуди в тъмнината, сепната. Знаеше го. За първи път знаеше точно какво означава един сън. Но защо трябваше да сънува, че я спасява сеанчанка, а после че сеанчанците щурмуват Бялата кула? Щурм, който щеше да разтърси до дъно Айез Седай и да застраши самата Кула. Разбира се, това бе само възможност. Но случващото се във верните сънища бе по-вероятно от други възможности.

Реши, че трябва да го обмисли спокойно, но грубото шумолене на платнищата на входа едва не я накара да прегърне Верния извор. Припряно извърши няколко новашки упражнения, за да се успокои — вода, течаща над гладки камъни, вятър, задухал през висока трева. Светлина, наистина се бе уплашила. Бяха й нужни две, за да постигне някакво подобие на спокойствие. Отвори уста да попита кой е.

— Спиш ли? — промълви тихо гласът на Халима. Прозвуча стегнато, почти възбудено. — Е, и аз нямам нищо против да поспя добре тази нощ.

Егвийн остана да лежи съвсем неподвижно, вслушана в шумоленето на събличащата се жена. Ако се издадеше, че е будна, щеше да се наложи да говори с нея, а точно сега това щеше да е смущаващо. Беше съвсем сигурна, че Халима си е намерила някой за компания, макар и не за през цялата нощ. Халима можеше да прави каквото си ще, разбира се, но Егвийн все пак беше разочарована. Съжали, че не бе останала заспала, и отново се гмурна, този път без да спира по средата. Щеше да запомни всички сънища и нямаше нужда от дълбок сън.

Чеса дойде рано-рано на разсъмване, за да й донесе закуската на един поднос и да й помогне в обличането. Всъщност наистина беше рано-рано, но изобщо не се беше разсъмнало. Имаше само един много тънък намек за слънчева светлина и за да се види каквото и да било, беше нужна светлината на лампите. Въглените в мангала бяха изтлели през нощта, разбира се, и надвисналият във въздуха студ изглеждаше някак сив. Днес сигурно щеше да навали още сняг. Халима се виеше в копринените си риза и рокля, пускаше шегички как би искала и тя да си има слугиня, докато Чеса се справяше с редиците копченца по гърба на Егвийн. Пълничката жена бе стегнала лице, без изобщо да обръща внимание на Халима. Егвийн не каза нищо. Не каза нищо съвсем преднамерено. Халима не беше нейна слугиня и тя нямаше никакво право да й казва как да се държи.

Щом Чеса приключи с последното копченце и потупа Егвийн по рамото, в шатрата се шмугна Нисао и с нея лъхна вълна студен въздух. Бързата гледка отвън преди платнищата да паднат показваше, че все още е сиво. Днес определено щеше да навали още сняг.

— Трябва да поговоря с Майката насаме — каза тя, задържайки наметалото на раменете си, сякаш вече усещаше снега. Толкова твърд тон не беше присъщ за дребната жена.

Егвийн кимна на Чеса, която приклекна учтиво, но въпреки това предупреди: „И не си оставяйте закуската да изстине“, на излизане от шатрата.

Халима изгледа накриво Нисао и Егвийн, после грабна хвърленото небрежно до леглото й наметало.

— Предполагам, че Делана има работа за мен — каза тя раздразнено.

Нисао я изгледа в гръб, но без нищо да каже, прегърна сайдар и изтъка преграда срещу подслушване около себе си и Егвийн, без да иска разрешение.

— Аная и Стражникът й са мъртви. Някои от работниците, които са носили снощи чували с въглища, са чули шум, като от човек, когото удрят, и като по чудо всички изтичали да видят какво става. Намерили Аная и Сетагана да лежат в снега, мъртви.

Егвийн бавно седна на стола си, който в този момент не й се стори никак удобен. Аная мъртва. У нея нямаше никаква красота освен усмивката й, ала когато се усмихнеше, стопляше всичко около себе си. Жена с невзрачно лице, която обичаше дантелата по дрехите си. Егвийн знаеше, че трябва да изпита тъга и за Сетагана, но той бе неин Стражник. И да беше надживял Аная, едва ли щеше да живее дълго.

— Как? — попита тя. Нисао нямаше да изтъче тази преграда само за да й каже, че Аная е мъртва.

Лицето на Нисао се вкочани и въпреки преградата тя се огледа, сякаш се боеше, че някой ще открехне платнището и ще подслуша.

— Работниците помислили, че са яли лошо съхранени гъби. Някои селяни берат много небрежно това, което смятат да продадат, а лошата гъба може да парализира дробовете ти или гърлото ти да се издуе, така че умираш, мъчейки се да вдишаш. — Егвийн кимна нетърпеливо. Беше отраснала в село край гора, в края на краищата. — Всички, изглежда, са готови да приемат това — продължи Нисао, но без да бърза. Стискаше и отпускаше ръце и като че ли не й се искаше да стигне до заключението си. — Не е имало никакви рани, никакви наранявания. Няма причина да се мисли, че е било нещо друго, освен че някой алчен селяк е продал лоши гъби. Но… — Въздъхна, отново се огледа и сниши глас. — Предполагам, че всичко е заради разговорите за Черната кула днес в Съвета. Проверих за резонанс. Били са убити със сайдин. — На лицето й се изписа гримаса на отвращение. — Мисля, че някой просто е изтъкал дебели вълни на Въздух около главите им и ги е оставил да се задушат. — Потръпна и се загърна още по-плътно.

На Егвийн също й се дощя да потръпне. Направо се изненада, че не го направи. Аная мъртва. Удушена. Преднамерено жестоко убийство, приложено от някой, който се е надявал да не остави следи.

— Казала ли си го на някоя друга?

— Не, естествено — възмутено отвърна Нисао. — Дойдох направо при вас. Веднага щом разбрах, че вече сте будна.

— Жалко. Ще трябва да обясняваш защо си го затаила. Това не можем да го държим в тайна. — Е, някои Амирлин бяха пазили и по-мрачни тайни, за доброто на Кулата, както те си го бяха представяли. — Ако сред нас има мъж, способен да прелива, тогава Сестрите трябва да бъдат нащрек. — Мъж, способен да прелива, криещ се между ратаите или войниците, изглеждаше невероятно, но още по-невероятно беше някой да е дошъл тук само за да убие една Сестра и Стражника й. Което повдигаше друг въпрос.

— Но защо Аная? Нима просто се е озовала на неподходящото място в неподходящия момент, Нисао? Къде са загинали?

— Близо до фургоните в южния край на лагера. Не зная защо са били там по това време на нощта. Освен ако Аная е отишла до нужниците, а Сетагана да е решил, че трябва и там да я пази.

— Тогава искам да го разбереш, Нисао. Какво са търсили навън Аная и Сетагана, докато всички други спят? Защо са били убити. Това ще го държиш в тайна. Докато не ми разкриеш мотивите, само двете трябва да знаем, че търсиш такива.

Нисао отвори уста и я затвори.

— Щом трябва, трябва — измърмори тя почти под носа си. Не беше съвсем свикнала да пази тайни и го знаеше. Последната, която се бе опитала да опази, я доведе до принуждението да положи клетва за вярност пред Егвийн. — Това ще сложи ли край на разговорите за споразумение с Черната кула?

— Съмнявам се — отвърна уморено Егвийн. Светлина, как можеше вече да е уморена? Та слънцето още не беше изгряло. — Все едно, мисля, че ще имаме още един много дълъг ден.

А най-доброто, на което можеше да се надява в този дълъг ден, беше, че ще завърши с още една нощ без главоболие.