Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 74 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


Глава 16
Предмет на преговори

Утринното слънце беше клекнало на хоризонта, оставяйки по-близката страна на Тар Валон все още загърната в сенки, но покрилият всичко сняг блестеше ярко. Самият град сияеше сякаш зад дългите си бели стени, увенчани с горди кули и знамена, ала на Егвийн, възседнала дорестия си кон край речния бряг над града, той й се струваше много по-далечен, отколкото беше в действителност. Река Еринин тук се уширяваше на повече от две мили, а ръкавите й, Алиндрел Еринин и Осендрел Еринин, обтичащи острова от двете страни, бяха почти на половината от това, тъй че Тар Валон сякаш се бе разположил посред някое голямо езеро, недостижим въпреки масивните мостове, извисяващи се над водите така, че корабите да могат с лекота да плават под тях. Самата Бяла кула, костенобял стълб, издигащ се на необозрима висота от самото ядро на града, пълнеше сърцето й с копнеж за роден дом. Не за Две реки, а за Кулата — там сега беше нейният дом. Облаче дим привлече погледа й, тънка черна резка на отвъдния бряг, зад града, и лицето й се сгърчи в гримаса. Дайшар затъпка с копито в снега, но тя го потупа по шията и дорчото се успокои. Много повече бе нужно, за да се утеши ездачката му. Тъгата по родния дом бе само малка частица от това. Нищожна, в сравнение с останалото.

С въздишка, тя отпусна юздите върху седлото и вдигна дългата, обкована с месинг далекогледна тръба. Наметалото й се смъкна и оголи едното й рамо, ала тя пренебрегна студа, който превръщаше дъха й в бяла пара, и с облечената си в ръкавица ръка заслони предната леща от слънчевия блясък. Стените на града се извисиха пред погледа й. Тя се съсредоточи върху дългите, извити рамене на Северен пристан, протегнали се нагоре срещу теченията. По бойниците, обкръжаващи пристана, целеустремено се движеха хора, но от такова разстояние тя едва можеше да различи мъжете от жените. Все пак се радваше, че не носи шала със седемцветните ресни и че лицето й скрито под дълбоката качулка в случай, че някой там се окажеше с по-силен далекоглед от нейния. Широкото устие на изкуствения залив беше преградено с масивна желязна верига, изпъната на няколко стъпки над водата. Малките точици по водата бяха гмуркащи се за риба птици. Двама мъже щяха да са нужни, за да повдигнат всяка от дългите една крачка брънки. Някоя малка лодка може би щеше да се промъкне под тази преграда, но не и съд с прилични размери, освен ако Бялата кула не го позволеше. Веригата, разбира се, беше предназначена само да пази от врагове.

— Ето ги, Майко — промълви лорд Гарет и тя свали далекогледа. Пълководецът й беше едър, набит мъж, с броня без украса върху простото кафяво палто, без никаква позлата или везмо. Лицето му бе грубовато и обрулено от вятър и дъжд под забралото на шлема, а годините му бяха придали странно утешаваща кротост. Трябваше само човек да погледне Гарет Брин в лицето, за да разбере, че дори Ямата на ориста да се разтвореше пред него, щеше да потисне страха си и да продължи да върши това, което трябва. И щяха да го последват други мъже. Беше доказал на не едно бойно поле, че да го следваш значи да тръгнеш по пътя към победата. Подходящ беше за неин следовник. Очите й проследиха облечената му в стоманена ръкавица ръка, сочеща нагоре по реката.

Току-що появили се иззад вдадената във водата суша, пет, шест… не, седем кораба плуваха надолу по Еринин. Такива големи съдове рядко се срещаха по реката. Единият беше тримачтов, триъгълните платна се издигаха изпънати здраво, а дългите весла биеха в синьозелената вода, за да добавят още малко скорост. По всичко личеше, че екипажите горят от желание да усилят скоростта, изгарящо желание да стигнат Тар Валон веднага! Тук реката беше достатъчно дълбока, за да пробягат корабите на един човешки вик разстояние от брега, но те плаваха почти в колона толкова близо до средата на Еринин, колкото можеха кормчиите им да постигнат. Моряците, прилепили се по мачтите, оглеждаха бдително крайбрежната ивица, без да ги интересуват калните плитчини.

Всъщност те изобщо нямаха от какво да се боят, докато се държаха извън обхвата на лъковете. Вярно, от седлото си тя можеше да подпали всеки кораб или просто да пробие дупки в корпусите им и да ги остави да потънат. Въпрос на няколко мига. Но ако го направеше, то хората на тях щяха да се издават. Течението беше силно, водата леденостудена, а и сигурно не всички можеха да плуват. Една-единствена смърт дори щеше да свидетелства, че е използвала Силата като оръжие. А тя се стараеше да живее все едно, че вече е обвързана с Трите клетви. Клетвите, които закриляха тези кораби от нея, както и от всяка друга Сестра. Сестра, заклела се над Клетвената палка, нямаше да може да се насили да запреде онези сплитове, освен ако не успееше да се убеди, че е в непосредствена заплаха от страна на корабите. Но явно никой от капитаните и екипажите им нямаше да го повярва.

Наблюдателите по мачтите започнаха да сочат към нея и Гарет и скоро се разбра, че са я взели за някоя Айез Седай с нейния Стражник. Или най-малкото капитаните им не бяха склонни да рискуват с възможността да не е Сестра. След миг ударите на веслата се усилиха или поне се усети, че гребците напрягат сили. Някаква жена на квартердека на кораба водач, вероятно неговата капитанка, замаха с ръце, сякаш подканяше хората си за още усилие, а неколцина мъже се разтичаха по палубата — притягаха едни въжета и отхлабваха други, за да променят ъгъла на платната, макар че Егвийн не можа да забележи да постигат нещо. По палубите имаше и други хора освен моряците и повечето от тях се струпаха по перилата, неколцина на свой ред надигнаха далекогледите си. Някои като че ли измерваха оставащото им до безопасния пристан разстояние.

Тя си помисли дали да не им запреде малко огън, облак от бляскава светлина, може би с малко гръм над всеки от съдовете. Това със сигурност щеше да накара всеки на борда с малко ум в главата да разбере, че нито скоростта, нито разстоянието тук ги пазят невредими, а само търпимостта й, продиктувана от Трите клетви. Трябваше да знаят, че са невредими заради Айез Седай. После тежко въздъхна и се укори наум. Този простичък сплит също щеше да привлече внимание в града, при това много повече от появата на една Сестра. На речния бряг често идваха Сестри, за да погледат Тар Валон и Кулата. Дори единствената реакция на пламъчетата й да се окажеше ответно представление, започнеше ли веднъж, надпреварата трудно щеше да се спре. Започнеше ли, нещата като нищо можеха да излязат от контрол. Много поводи имаше за това през последните пет дни.

— Управителят на пристана не е пускал повече от осем-девет кораба наведнъж, откакто сме дошли — заговори Гарет, когато първият кораб се изравни с тях, — но капитаните, изглежда, влизат в графика. Скоро ще се появи нова група и ще стигнат до града тъкмо когато стражите са се уверили, че тези наистина идват, за да се включат във войската. Джаймар Чубаин е достатъчно разумен, за да съобрази, че трябва да пази да не би мои хора да се промъкнат в корабите. Има повече стражи, струпани в пристаните, отколкото където й да е другаде, освен на мостовите кули, доколкото можах да разбера. Това обаче ще се промени. Притокът на кораби започва от призори и продължава, докато се мръкне, тук и в Южен пристан. А тези като че ли не карат толкова много войници, колкото повечето други. Всеки план е чудесен, докато не дойде денят, Майко, но тогава трябва да се приспособиш към обстоятелствата, или губиш.

На тези седем кораба трябваше да има около двеста пътници. Няколко от тях можеха да са търговци или други невинни пътници, но ниското слънце се отразяваше от шлемовете, металните нагръдници и стоманените дискове, пришити върху кожени палта. Колко ли товара пристигаха всеки ден? Колкото и да бяха, в града се изливаше постоянен поток, за да се включат във войската под командата на Старшия капитан Чубаин.

— Защо мъжете толкова напират да убиват и да бъдат убивани? — промърмори тя раздразнено.

Лорд Гарет я изгледа спокойно. Седеше като статуя на коня си, едро червено-кафяво животно с бяло на ноздрите. Понякога тя си мислеше, че знае твърде малко за това, което Сюан изпитваше към него. Понякога си мислеше, че си струва поне веднъж да го стресне, просто за да го види стреснат.

За съжаление, тя знаеше отговора на собствения си въпрос не по-зле от него. Или поне що се отнася до мъжете, отиващи на война. О, имаше достатъчно мъже, които с охота се включваха в подкрепа на кауза или за да защитят това, което според тях е справедливо, намираха се и такива, които търсеха приключението, каквото и да означаваше то за тях, ала простият факт беше, че за носене на пика или копие човек можеше всеки ден да спечели два пъти повече от оня, който върви зад чуждия плуг, и един път и половина повече, ако можеше да язди достатъчно добре, за да го включат в конницата. Стрелците с арбалети и лъкове бяха по средата. Мъжът, работещ за друг, можеше само да мечтае, че някой ден ще си има своя ферма или дюкян, или че поне ще остави някакво начало, което синовете му да продължат, но със сигурност беше слушал приказки как мъже, занимавали се с войнишкия занаят пет или десет години, се връщат у дома с достатъчно злато, за да заживеят в удобство, приказки за прости мъже, издигнали се до пълководци или лордове. За един бедняк, грубо се беше изразил Гарет, взирането във върха на пиката може да е по-добра гледка от задника на нечий чужд кон пред ралото. Въпреки че беше много по-вероятно да загине от чужда пика, отколкото да си спечели слава или богатство. Горчива гледна точка, ала тя допускаше, че повечето от хората на корабите я споделят. Но пък нали по същия начин и тя самата беше събрала своята войска. Срещу всеки, който искаше да помогне узурпаторката да бъде свалена от Амирлинския трон, срещу всеки, който изобщо знаеше със сигурност що за същество е Елайда, десетима, ако не и сто се бяха включили заради платата. Някои от мъжете на кораба започнаха да вдигат ръце, за да покажат на стражите по стените на пристана, че не държат оръжие.

— Не — каза тя и лорд Гарет въздъхна. Гласът му остана спокоен, но думите му не бяха никак утешителни.

— Майко, докато пристаните остават отворени, Тар Валон ще се храни по-добре от нас, а градската стража ще става все по-голяма и по-силна. Много се съмнявам, че Елайда ще позволи на Чубаин да излезе да ни атакува, колкото и да ми се иска. Всеки ден изчакване само добавя към касапската ни сметка, която рано или късно ще трябва да платим. Казах от самото начало, че ще се стигне до щурм, и това не се е променило, но всичко останало се променя. Накарайте Сестрите да ме вкарат с хората ми отвъд стените сега и мога да завзема Тар Валон. Няма да е чисто. Никога не е. Но мога да ви взема града. И ще загинат по-малко, отколкото ако го отлагаме.

В корема й се оформи възел, усука се и се затегна толкова силно, че тя едва можа да вдиша. Внимателно, стъпка по стъпка, изпълни упражненията за новачки, за да го разхлаби. Брегът удържа реката, направлявайки я, без да я контролира. Спокойствието се утаи в нея.

Твърде много хора бяха започнали да разбират ползата от Порталите и в известен смисъл Гарет беше най-тежкият случай. Занаятът му беше войната и в това беше много добър. Още щом разбра, че един Портал може да прехвърли повече от малка група хора наведнъж, той беше схванал последствията. Дори могъщите стени на Тар Валон, извън обхвата на всякакъв обсаден катапулт, който не е качен на баржа, и укрепени със Силата така, че и най-големият катапулт да не може да ги разбие, щяха да са като хартиени пред войска, която може да Пътува. Но независимо дали Гарет Брин го беше разбрал, или не, други хора щяха да се вкопчат в тази идея. Ашаманите, изглежда, вече го бяха направили. Открай време войната бе нещо отвратително, но сега щеше да стане още по-отвратителна.

— Не — повтори тя. — Зная, че докато всичко това не свърши, ще загинат хора. — Светлината дано да й е на помощ, можеше да ги види как умират само като си затвореше очите. Но щяха да загинат още повече, ако вземеше погрешно решение, и не само тук. — Но трябва да съхраня Бялата кула жива — за Тармон Гай-дон, — за да остане между света и ашаманите, — а Кулата ще загине, ако се стигне дотам Сестри да се избиват помежду си по улиците на Тар Валон. — Това вече се беше случвало веднъж. Недопустимо беше да се повтори. — Загине ли Бялата кула, загива надеждата. Не би трябвало да ти го повтарям.

Дайшар изпръхтя и отметна глава, сякаш усетил раздразнението на ездачката си, но тя дръпна рязко юздите му и пъхна далекогледа в кожения калъф на седлото. Гмуркащите се птици се отказаха от риболова си и се разлетяха нависоко, щом дебелата верига, преграждаща Северен пристан, започна да се снишава. Щеше да потъне под водата много преди първият кораб да стигне до устието на залива. Преди колко ли време тя самата беше пристигнала в Тар Валон по същия път? Струваше й се, че е било много отдавна. Преди цял Век. Друга жена сякаш бе стъпила тогава на брега, за да я посрещне Надзорницата на новачките.

Гарет поклати глава с гримаса. Но пък той никога не се предаваше, нали?

— Вие трябва да съхраните Бялата кула жива, Майко, но моята работа е да ви я дам. Освен ако нещата не са се променили, а аз да не знам. Забелязвам как някои Сестри си шепнат и се озъртат, макар и да не знам какво значи това. Ако все още искате Кулата, ще се стигне до щурм, и е по-добре да е скоро, отколкото късно.

Изведнъж утрото й се стори мрачно, сякаш облаци скриха слънцето. Каквото и да направеше, щеше да има камари мъртъвци, но трябваше да опази Бялата кула жива. Длъжна беше. Когато нямаш добър избор, трябва да избереш най-малкото зло.

— Тук видях достатъчно — промълви тя. Хвърли последен поглед към тънката ивица дим отвъд града и смуши Дайшар към дърветата на сто крачки от реката, където ескортът й чакаше между зелените ели и оголените от зимата брези и бряст.

Двеста души лека конница със сигурност щяха да привлекат внимание при появата си на речния бряг, но Гарет я беше убедил в необходимостта от тези мъже с тънките им пики и късите конически лъкове. Без съмнение димът на отвъдния бряг се издигаше от горящи обозни фургони. Малки ужилвания, но тези ужилвания ставаха всяка нощ, понякога по едно, друг път — по две-три. Гонитбата на нападателите се беше оказала невъзможна засега. Внезапни снежни виелици спираха преследвачите или мразовити нощни ветрове, или пък следите просто изведнъж изчезваха, а снегът след последните дири от копита си оставаше гладък като току-що навалял. Утайките от сплитове ясно показваха, че са подпомагани от Айез Седай, а и нямаше смисъл да се залъгват, че Елайда не разполага с войници и може би със Сестри и от тази страна на реката. Малко неща щяха да зарадват Елайда повече от това да спипа Егвийн ал-Вийр.

Това, разбира се, не беше целият й ескорт. Освен Шериам, нейната Пазителка, тази сутрин тя беше тръгнала с още шест Айез Седай и тези от тях, които си имаха Стражници, ги бяха взели със себе си, тъй че зад Сестрите чакаха осем мъже в сменящи цветовете си плащове, които се развяваха при всеки полъх и скриваха части от хора и коне между дървесните стволове. Те съзнаваха опасностите, най-малкото от набези и засади, съзнаваха колко напрегнати до пръсване са Сестрите, и оглеждаха обкръжаващата ги гора все едно, че конниците изобщо ги нямаше. Първата им и основна грижа беше сигурността на техните Айез Седай и това те не доверяваха на никой друг. Сарин, чернобрад и як като буков ствол, не толкова нисък, колкото широк в раменете, стоеше толкова близо до Нисао, че сякаш бе надвиснал над дребничката Жълта, а Джори странно как също сякаш се извисяваше над Морврин, въпреки че всъщност беше по-нисък от нея. Широк в раменете като Сарин, но много нисък дори за кайриенец. Тримата Стражници на Миреле, тримата, за които тя признаваше официално, така се бяха скупчили около нея, че тя нямаше да може да подкара коня си, ако не избута някой от техните. Стражникът на Аная Сетагана, строен, тъмнокос и толкова красив, колкото тя беше невзрачна, успяваше незнайно как сам да я „обкръжи“, а пък Тервейл, с неговия дълъг нос и нашарено с белези лице, правеше същото с Беонин. Карлиня си нямаше Стражник, нещо обичайно за Белите, но оглеждаше мъжете изпод дълбините на обшитата си с кожа качулка, сякаш си мислеше дали да не си намери един.

Не толкова отдавна Егвийн щеше да се поколебае дали да се покаже пред хората с тези шест жени. Те заедно с Шериам до една й се бяха заклели във вярност, всяка по различни причини, и нито те, нито тя искаше този факт да се разбере или дори заподозре. Бяха нейното средство да влияе на събитията, доколкото беше възможно, след като всички не я мислеха за нещо повече от марионетка, едно момиченце, избрано за Амирлин, което Съветът на Кулата ще може да използва, както си поиска и без да го слуша за нищо. Съветът се беше отърсил от тази илюзия, когато тя ги принуди да обявят война на Елайда — признаха най-сетне, че след като са избягали от Кулата, в края на краищата са във война от самото начало; ала това само караше Съветът и отделните Аджи да се безпокоят какво ще направи Егвийн по-нататък и да се мъчат да измислят как всеки неин ход да зависи от тяхното изрично одобрение. Заседателките безкрайно се изненадаха, когато тя прие предложението им за личен кръг от съветнички, по една Сестра от всяка Аджа, които да я съветват със своята мъдрост и опит. Или навярно си въобразяваха, че успехът й с декларацията за война й е разстроил ума. Разбира се, тъкмо тя беше поръчала на Морврин, Аная и останалите да се погрижат те да бъдат избраните Сестри, и те се сдобиха с достатъчно престиж в Аджите си, за да смогнат да го уредят. Вслушваше се в съветите им, без винаги да ги приема, от четири недели, но сега вече не се налагаше да си уреждат тайни срещи или да си предават тайни съобщения.

Но изглежда, че на тръгване към Кулата към свитата на Егвийн се бяха включили и други.

Шериам, заметнала тесния си син служебен шарф над наметалото, направи много официален поклон от седлото си. Жената с коса като пламък можеше да бъде невероятно формална понякога.

— Майко, Заседателката Делана желае да поговори с вас — каза тя, сякаш Егвийн не виждаше набитата Сива сестра, възседнала пъстра кобила, почти толкова тъмна, колкото чернокракия кон на Шериам. — По някакъв важен въпрос, както твърди. — А леко грубата нотка показваше, че Делана не й е казала какъв е въпросът. На Шериам това не можеше да й хареса. Можеше да бъде и много ревнива за поста си.

— Насаме, ако позволите, Майко — рече Делана и отметна тъмната си качулка, за да открие косата си с цвят на сребро. Гласът й беше дълбок за жена, но не можеше да се каже, че съдържа напрежението на човек, който иска да говори за важни неща.

Присъствието й беше изненадващо. Делана често подкрепяше Егвийн в Съвета на Кулата, когато Заседателките започнеха да извъртат дали някое решение действително е свързано с войната срещу Елайда. Това означаваше, че от Съвета се иска да подкрепи заповедите на Егвийн с Голям консенсус, а дори Заседателките, които бяха гласували за войната, никак не харесваха този дребен факт, поради което се стигаше до извъртания. Искаха по този начин да принизят Егвийн, но ако бъдеха оставени сами, то Съветът нямаше да прави нищо, освен да се въвлича в безкрайни спорове. Честно казано обаче, подкрепата на Делана не винаги беше добре дошла. Един ден можеше да бъде самата картинка на Сива посредничка, търсеща всеобщото съгласие, а на другия — толкова твърда в аргументите си, че всяка Заседателка стягаше гръбнак, щом я чуеше. Беше известна с това, че може да пусне котката в гълъбарника и по други начини. Преди три заседания беше настояла Съветът да излезе с официална декларация, че Елайда е от Черната Аджа, което неизбежно предизвика неловка тишина, докато една не поиска заседанието да бъде закрито. Малко Сестри бяха готови публично да обсъждат Черната Аджа. Виж, Делана можеше да обсъжда какво ли не, от това как да намерят подходящи дрехи за деветстотин осемдесет и седемте новачки, до това дали Елайда няма скрити поддръжнички между Сестрите — друга тема, от която на повечето Сестри им настръхваха кожите. Което отваряше въпроса защо е тръгнала днес толкова рано, и то сама. Досега никога не беше се обръщала към Егвийн без други две-три Заседателки за компания. Светлосините очи на Делана не издаваха повече от гладкото й айезседайско лице.

— Докато яздим — отвърна й Егвийн. — Ще останем малко насаме — добави тя, щом Шериам отвори уста. — Остани по-назад с другите, моля те.

Зелените очи на Пазителката се присвиха почти като при гняв. Ефикасна и енергична Пазителка, тя беше вложила всичките си надежди в Егвийн и съвсем не криеше, че не обича да бъде изключвана от всяка нейна среща с други Сестри. Ядосана или не, все пак сведе покорно глава, макар и след леко колебание. Шериам в началото не беше наясно точно коя от двете всъщност командва, но вече го бе научила.

Теренът нагоре от Еринин се издигаше, не чак до хълмове, ставаше просто все по-стръмен по посока на чудовищния връх, извисил се на запад, толкова масивен, че сякаш думата „планина“ бледнееше. Дори да беше в Гръбнака на света, Драконова планина щеше да се издига над всичко останало. В сравнително равнинната околност на Тар Валон нейният вечно увенчан с бяла шапка връх сякаш стигаше до небесата, особено когато от него се извисеше струя дим, като сега. Тънката му нишка от такава височина щеше да е нещо съвсем различно отблизо. Дърветата отстъпваха по средата на склона и никой никога не беше успявал да стигне до върха, нито да се приближи дори, макар да се говореше, че склоновете му били осеяни с костите на онези, които са се опитвали. Не че някой можеше ясно да обясни за какво ще му дотрябва на човек изобщо да се опитва. Вечер дългата сянка на планината стигаше чак до Тар Валон. Хората, обитаващи околностите, бяха свикнали с Драконова планина, господстваща в небето им също толкова, колкото бяха свикнали с Бялата Кула, издигаща се над градските кули и видима от мили разстояние. И двете бяха неизменни части от гледката, винаги бяха съществували тук и винаги щеше да ги има, но животът на хората беше запълнен с грижи за реколта и със занаяти, не с планини или с Айез Седай.

В малките махали от по десет-дванайсет къщи, покрити със слама или каменни плочи, и тук-там в по някое по-голямо селце от по сто, децата, играещи си в снега или понесли ведра с вода от кладенците, се спираха и зяпваха войниците, яздещи по черните разкаляни коловози, които трябваше да минат за пътища, щом не бяха покрити със сняг. Не носеха знамена, но някои от войниците имаха на плащовете или по ръкавите на палтата си Пламъка на Тар Валон, а странните плащове на Стражниците говореха, че поне някои от жените са Айез Седай. Макар и толкова близо до града, доскоро Сестрите бяха необичайна гледка, а и все още представляваха нещо, което караше детските очи да заблестят. Но пък войниците може би стояха по-напред в списъка на чудесата. Фермите, изхранващи Тар Валон, покриваха повечето земя, оградени с каменни синори ниви, обкръжили просторни едноетажни къщи и високи обори и плевници от камък или тухли, с храсти, храстчета и дървета помежду им. Групи деца често се затичваха на известно разстояние успоредно на пътя — подскачаха през снега като зайчета. Зимата задържаше повечето хорица вътре, но тези, които бяха по дворовете, загърнати в тежки аби заради студа, едва поглеждаха към войниците и Айез Седай. Скоро щеше да дойде пролетта, а с нея — оран и сеитба, а това, което вършеха Айез Седай, не ги засягаше. Светлината дано да даде.

Нямаше смисъл от охрана, освен ако не яздеха в очакване на атака, а лорд Гарет беше осигурил силен авангарден отряд и колони по фланговете, с конници в ариергард, докато самият той водеше войниците точно зад Стражниците, следващи по петите Шериам и „съветничките“. Всички те образуваха голям, несиметричен кръг около Егвийн и тя почти можеше да си представи, че язди през околността сама с Делана, стига да не се огледаше по-внимателно. Или да не погледнеше много напред. Вместо да подкани Сивата заседателка да заговори — пътят до лагера беше дълъг и на никоя не бе позволено да заприда Портал там, където сплитът можеше да се забележи; разполагаше с предостатъчно време, за да чуе какво има да й каже Делана — Егвийн сравняваше фермите, покрай които минаваха, с тези в Две реки.

Може би осъзнаването, че Две реки вече не е нейният дом, я накара да ги заоглежда така съсредоточено. Признаването на истината не можеше да се нарече измяна, но тя все пак като че ли изпитваше нужда да си спомня за Две реки. Човек можеше да забрави кой е, ако забравеше откъде произлиза, а понякога онази щерка на ханджия от Емондово поле сякаш й изглеждаше все по-непозната. Всяка от тези ферми щеше да изглежда съвсем непривично, ако бе разположена близо до Емондово поле, въпреки че не можеше да определи защо точно. Различна форма на къщите, друг наклон на покривите. А и тук къщите по-често бяха покрити с плочи, вместо със слама, доколкото можеше да отличи едното от другото под снега, затрупал покривите. Разбира се, сега в Две реки имаше повече тухла и камък, отколкото преди. Тя го беше видяла, в Тел-айеран-риод. Промяната настъпва толкова бавно, че не можеш да я забележиш, докато пълзиш по житейския си път, или пък твърде бързо, за да привикнеш с нея, но настъпва. Нищо не изглежда същото, дори когато си мислиш, че изглежда. Или се надяваш.

— Някои мислят, че ще го обвържете за свой Стражник — изведнъж тихо проговори Делана. Все едно че подхваща безгрижен разговор. Цялото й внимание сякаш бе съсредоточено в оправянето на качулката й с ръцете, облечени в зелени ръкавици. Яздеше добре, сливаше се с движението на кобилата си с такава лекота, че все едно не усещаше животното. — Някои смятат, че може би вече сте го направили. Самата аз от доста време не съм си имала, но самото съзнаване, че Стражникът ти е там някъде, може да бъде утеха. Стига да си избрала подходящия.

Егвийн повдигна вежда — направо изпита гордост, че не я зяпна: това беше последната тема, която можеше да очаква — а Делана добави:

— Лорд Гарет. Той прекарва много време с вас. Доста по-възрастен е от обичайното, но Зелените често избират по-опитен мъж за първия си. Зная, че вие всъщност никога не сте имали Аджа, но все пак често мисля за вас като за Зелена. Чудя се дали Сюан ще изпита облекчение, ако го обвържете, или това ще я притесни? Понякога си мисля едното, понякога другото. Тяхната връзка, ако може да се нарече така, е доста особена, но в същото време тя изглежда съвсем непритеснена.

— Трябва да попиташ Сюан за това. — Усмивката на Егвийн беше хаплива. Както и тонът й, впрочем. Тя самата не разбираше напълно защо Гарет Брин й бе предложил верността си, но Съветът на Кулата си имаше по-сериозни задачи от това да клюкарстват като селянки. — Можеш да кажеш на когото си поискаш, че не съм обвързала никого, Делана. Лорд Гарет прекарва дълго време с мен, както подхвърли, защото аз съм Амирлин и той е моят пълководец. Можеш и това да им припомниш. — Значи Делана мислеше за нея като за Зелена. Това беше Аджата, която тя щеше да си избере, въпреки че честно казано, искаше да си има само един Стражник. Ала Гавин беше или в Тар Валон, или на път за Кемлин, а и в двата случая тя нямаше да може скоро да се докопа до него. Потупа без нужда Дайшар по шията и се постара да задържи усмивката си, за да не се обърне на гневен поглед. Беше приятно да позабрави за Съвета и всички други неща поне за малко. Съветът я караше да разбере защо Сюан толкова често приличаше на мечка с болен зъб, докато беше Амирлин.

— Не бих казала, че е станало предмет на широка дискусия — промърмори Делана. — Засега. Все пак съществува известен интерес за това дали сте си обвързали Стражник, и кого. Съмнявам се, че Гарет Брин ще бъде сметнат за разумен избор. — Изви се на седлото си и погледна назад. Към лорд Гарет, реши Егвийн, но когато Заседателката отново се обърна напред, каза много тихо: — Шериам изобщо не беше вашият избор за Пазителка, разбира се, но трябва да знаете, че Аджите нагласиха онази групичка също да ви наблюдава. — Пъстросивата й кобила беше по-ниска от Дайшар, затова й се налагаше да гледа Егвийн отдолу, нещо, което тя се постара да не се усети. Воднистосините очи изведнъж станаха много остри. — Някои подхвърляха мисълта, че Сюан ви съветва… твърде добре… след начина, по който наложихте декларацията за война срещу Елайда. Но тя все още негодува от променените обстоятелства, нали? На Шериам вече се гледа като на най-вероятната виновничка. Тъй или иначе, Аджите искат да ви предупредят, в случай че им поднесете нова изненада.

— Благодаря за предупреждението — учтиво отвърна Егвийн. Виновничка? Тя беше доказала на Съвета, че няма да бъде тяхната марионетка, но ето, че повечето продължаваха да смятат, че трябва все пак да е нечия марионетка. Добре поне, че никоя не подозираше истината за съветничките й. Можеше само да се надява на това.

— Има и друга причина да бъдете нащрек — продължи Делана. Напрегнатият й поглед издаваше, че небрежният тон е преструвка. Това за нея беше по-важно, отколкото Егвийн трябваше да разбере. — Можете да сте сигурна, че всеки съвет, който ви дава някоя от тях, идва направо от главата на нейната Аджа, а както знаете, главата на една Аджа и нейните Заседателки не винаги се виждат очи в очи. Прекаленото вслушване в съветите им може да ви скара със Съвета. Не забравяйте, не всяко решение засяга войната, но съм сигурна, че ще държите някои от тях да се вземат както вие искате.

— Една Амирлин трябва да се вслушва във всяка страна, за да вземе каквото и да било решение — отвърна Егвийн, — но ще си спомням за предупреждението ви, когато ме съветват, Щерко. — Нима Делана я мислеше за глупачка? Или може би искаше да я ядоса? Гневът водеше до прибързани решения и резки думи, които трудно се връщаха назад. Не можеше да си представи какво точно цели Делана, но когато Заседателките не можеха да я манипулират по един начин, опитваха друг. Откакто бе издигната за Амирлин, беше придобила много практика в заобикалянето на манипулациите им. Тя вдиша няколко пъти дълбоко и равномерно, потърси спокойствието и го намери. И в това беше придобила твърде много практика напоследък.

Сивата я изгледа отдолу изпод ръба на качулката си, със съвършено гладко лице. Но светлосините й очи този път наистина бяха много остри, като свредели.

— Може би ще държите да научите какво мислят те по въпроса за преговорите с Елайда, Майко.

Егвийн почти се усмихна. Паузата бе съвсем преднамерена. Делана явно не харесваше да бъде наричана „Щерко“ от жена по-млада от повечето новачки. По-млада от повечето дошли от Кулата, да не говорим за най-новите. Но пък и самата Делана беше твърде млада за Заседателка. И не можеше да сдържа нервите си толкова добре, колкото щерката на ханджията.

— И защо трябва да държа?

— Защото темата се повдигна в Съвета през последните няколко дни. Не като предложение, но беше спомената, много кротко, от Вирилия и от Такима, а също от Магла. А Файсел и Сароя явно се заинтересуваха от това, което имат да кажат.

Спокойствие или не, но червеят на гнева изведнъж се загърчи в Егвийн и смазването му не беше лесно. Въпросните пет бяха Заседателки преди да се разцепи Кулата, но по-важното беше, че бяха разделени между двете главни фракции, борещи се за контрол над Съвета. Всъщност те бяха разделени дали да следват Романда или Лелейн, въпреки че двете щяха да се противопоставят една на друга дори това да означаваше, че и двете ще се удавят. И също така държаха последователките си в желязна хватка.

Можеше да повярва, че останалите са изпаднали в паника от развоя на събитията, но не и Романда или Лелейн. Вече от половин неделя приказките за Елайда и връщането на Кулата бяха почти потиснати от угрижените разговори за онзи неимоверно могъщ, и невъзможно продължителен изблик на Силата. Почти всяка искаше да разбере какво го е причинило и почти всяка се боеше да го научи. Едва вчера Егвийн бе успяла да убеди Съвета, че би трябвало да е безопасно една малка група да Отпътува до мястото на взрива — споменът дори беше достатъчно силен, за да може всяка да посочи точно къде е бил — и повечето Сестри като че ли все още сдържаха дъх като една, докато се върнат Акарин и другите. Всяка Аджа бе поискала да има представителка, но Акарин беше единствената Айез Седай, готова да се втурне.

Нито Лелейн, нито Романда обаче изглеждаха загрижени. Колкото и мощна и продължителна да беше тази изява на Силата, тя също така беше твърде далече, и не бе причинила никакви щети, доколкото можеше да се разбере; ако се окажеше работа на Отстъпниците, както изглеждаше сигурно, шансът да разберат нещо беше отчайващо нищожен, а възможността да направят нещо, за да се противопоставят — още по-малка. Губенето на време и усилия над невъзможни неща изглеждаше неразумно, след като пред тях стоеше много по-важна задача. Така казваха те, и скърцаха със зъби заради това, че са се оказали на едно мнение. Но бяха съгласни също така, че Елайда трябва да бъде лишена от епитрахила и жезъла, Романда почти със същата страст като Лелейн, а ако свалянето на бивша Синя като Амирлин от страна на Елайда беше разгневило Лелейн, то изявлението й, че Синята Аджа е разформирована, я беше довело почти до бяс. Ако те допускаха приказки за преговаряне… Звучеше безсмислено.

Последното нещо, което искаше Егвийн, бе Делана или някоя друга да заподозре, че останалите са нещо повече от глутница овчарски псета, поставени за да я наблюдават, но ги привика рязко. Бяха достатъчно умни, за да затаят онова, което трябваше да се пази в тайна, и без да бързат, тръгнаха напред и се струпаха около нея, всички с маски на айезседайско спокойствие и търпение. Егвийн накара Делана да повтори каквото й беше казала. Въпреки настояването й за интимност. Сивата сестра възрази съвсем формално, преди да се подчини. И с това се сложи точка на спокойствието и търпението.

— Пълна лудост — заяви Шериам, преди някоя друга да е успяла да си отвори устата. Каза го гневно и може би леко уплашено. И с пълно основание. Името й беше в списъка на онези, които са белязани за усмиряване. — Никоя от тях не може да вярва, че преговорите са възможни.

— Не бих могла да го допусна — вметна сухо Аная. Невзрачното й лице подхождаше по-скоро на селянка, отколкото на Синя сестра, а и се обличаше много просто, поне за пред хората, но се справяше с дорестия си кон също толкова лесно като Делана с нейната кобила. Много малко неща можеха да нарушат спокойствието на Аная. Разбира се, между Заседателките нямаше да се намери Синя, която да говори за преговори. Аная не приличаше много на воин, но за Сините това беше война до дръжката на ножа и тук прошка нямаше. — Елайда направи положението съвсем ясно.

— Елайда е загубила ума си — каза Карлиня, като тръсна глава, при което качулката падна на раменете й и откри късите й тъмни къдрици. Тя дръпна ядосано качулката на мястото й. Карлиня рядко проявяваше нотка на чувство, но сега белите й бузи бяха почервенели почти като на Шериам, а гласът й се изпълни с жар. — Не е възможно да, вярва, че всички тепърва ще се върнем, за да пълзим пред нея. Как е възможно Сароя да вярва, че ще приеме нещо по-малко?

— Но Елайда поиска точно това, да пълзим — промълви кисело Морврин. Обикновено благото й закръглено лице също се беше вкиснало, а пълните й ръце нервно стискаха юздите и тя така се намръщи на ятото свраки, които се разлетяха от брезовите дръвчета покрай пътя, сякаш очакваше да изпопадат от небето. — Такима обича да слуша собствения си глас понякога. Тя трябва да говори, за да се слуша.

— Файсел също — каза мрачно Миреле и изгледа Делана с яд, сякаш тя беше виновна. Жената с маслинения тен беше известна с буйния си нрав, дори за Зелена. — Но никога не бях очаквала, че ще чуя такива приказки от нея. Досега никога не се е държала глупаво.

— Не мога да повярвам, че Магла наистина допуска такова нещо — настоя Нисао и ги изгледа една по една. — Просто е невъзможно. Първо на първо, колкото и да не обичам да го казвам, Романда така е затиснала Магла под палеца си, че оная скимти, когато Романда кихне, а единственото колебание, което има Романда, е дали Елайда да бъде набита с брезови пръчки преди да бъде пратена в изгнание.

Изражението на Делана бе толкова невъзмутимо, че сигурно прикриваше самодоволна усмивка. Явно точно това беше реакцията, на която се беше надявала.

— Романда държи Сароя и Вирилин също толкова здраво, а Такима и Файсел едва ли преместват единия си крак пред другия без разрешението на Лелейн, но все пак казаха каквото казаха. Смятам обаче, че вашите съветнички са по-близо до това, което чувстват повечето Сестри, Майко. — Тя оправи ръкавиците си и погледна косо към Егвийн. — Сигурно бихте могли да го срежете това още в зародиш, ако се задвижите твърдо. Изглежда, че ще ви е нужна подкрепата на Аджите. И моята, разбира се, в Съвета. Моята и на достатъчно други, за да се предотврати категорично. — Сякаш Егвийн имаше нужда от подкрепа, за да го постигне. Може би се опитваше да се подмаже. Или просто да създаде впечатлението, че подкрепата за Егвийн е единствената й грижа.

До този момент Беонин беше яздила мълчаливо, загърната плътно в наметалото си и забила поглед в една точка между ушите на кобилата си, но ето, че изведнъж тръсна глава. Обикновено големите й синьо-сиви очи й придаваха вид на изненадана, но сега те гневно надничаха изпод качулката, докато ги извръщаше поред от една жена към друга, включително и Егвийн.

— Че защо преговорите да са немислими? — Шериам примига от изненада, а Морврин отвори уста навъсена, но Беонин продължи, насочила гнева си вече към Делана. Тарабонският й акцент беше по-силен от обичайното. — Двете с теб сме Сиви. Ние преговаряме, посредничим. Елайда е заявила много тежки условия, но често това е случаят в началото на преговори. Можем да обединим отново Бялата кула и да осигурим сигурността на всички, само ако говорим.

— Но освен това съдим — отсече Делана, — а Елайда е осъдена. — Това не беше съвсем вярно, но тя изглеждаше по-стъписана от избухването на Беонин от всяка друга. От гласа й просто капеше жлъч. — Ти може би си готова да преговаряш с нея да те набият с пръчки. Аз не съм, и мисля, че ще се намерят много малко като теб.

— Но положението се е променило — настоя Беонин. И протегна почти умолително ръка към Егвийн. — Елайда едва ли щеше да направи прокламацията си, свързана с Преродения Дракон, ако не го държеше в ръцете си, по един или друг начин. Онзи изблик на сайдар беше предупреждение. Отстъпниците явно са се раздвижили и Бялата кула трябва да е…

— Стига — прекъсна я Егвийн. — Значи си готова да преговаряш с Елайда? Със Заседателките в Кулата? — поправи се тя. Елайда изобщо нямаше да говори.

— Да — отвърна с жар Беонин. — Нещата могат да се уредят удовлетворително за всички. Знам, че могат.

— Тогава имаш разрешението ми.

Изведнъж всички освен Беонин заговориха разпалено и една през друга — мъчеха се да я разубедят, казваха й, че това е безумие. Аная крещеше толкова силно, колкото Шериам, с изразителни жестове, а очите на Делана се опулиха почти в ужас. Някои от конниците по фланговете запоглеждаха повече към Сестрите, отколкото към фермите, край които минаваха, а сред Стражниците настъпи смут — явно в този момент не им бяха нужни връзките, за да разберат, че техните Айез Седай са възбудени, но се задържаха по местата си. Разумните хора се държаха настрана, когато Айез Седай повишат глас.

Егвийн престана да обръща внимание на виковете и махането на ръце. Премисляла беше всяка възможност да приключи тази борба така, че Бялата кула да си остане цяла и единна. Беше разговаряла със Сюан с часове, а тя имаше повече основания от всяка друга да държи Елайда да бъде отстранена. Ако това щеше да спаси Кулата, Егвийн бе готова да се предаде на Елайда, да забрави, че тя се е домогнала до Амирлинския трон незаконно. Сюан едва не получи удар при това предложение, но се бе съгласила неохотно, че съхраняването на Кулата стои над всякакви други съображения. Усмивката на Беонин бе толкова красива, че щеше да е грях да я потуши.

Егвийн повиши глас, за да надвика останалите.

— Ще се обърнеш към Вирилин и другите, които изреди Делана, и ще уговорите среща с Бялата кула. Условията, които ще приема, са следните: Елайда трябва да се оттегли и да отиде в изгнание. — Защото Елайда никога нямаше да приеме връщането на Сестрите, опълчили се срещу нея. Амирлин нямаше право да се изказва как да се самоуправлява една Аджа, но Елайда бе заявила, че Сестрите, избягали от Кулата, вече не принадлежат към нито една Аджа. Според нея те трябваше да се помолят за връщането си в своите Аджи, след като изтърпят наказание под прекия й контрол. Елайда нямаше да обедини отново Кулата, само щеше да я разбие още повече. — Това са единствените условия, които ще приема, Беонин. Единствените. Разбра ли ме?

Очите на Беонин се подбелиха и тя щеше да падне от коня си, ако Морврин не беше я прихванала, мърморейки под нос, докато изправяше Сивата, и я зашлеви през лицето, при това доста силно. Всички останали зяпнаха Егвийн, сякаш никога досега не я бяха виждали. Дори и Делана, която сигурно беше замислила да стане нещо такова още от първата дума, която изрече. Бяха се спрели заради припадналата Беонин, а кръгът от войници около тях закова на място след командата на лорд Гарет. Някои се обърнаха към Айез Седай с явна тревога, въпреки че лицата им бяха скрити зад забралата на шлемовете.

— Време е да се връщаме в лагера — каза Егвийн. Спокойно. Това, което трябваше да се направи, беше сторено. Капитулацията може би щеше да спаси Кулата, но тя не можеше да го повярва. А сега можеше да се стигне до това Айез Седай да се окажат едни срещу други по улиците на Тар Валон, освен ако не намереше някакъв начин планът й да успее. — Чака ни работа — добави тя. — А не ни остава много време.

Дано да й стигнеше.