Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Време да изчезнеш

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над хълмовете Ранън се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Породил се сред горичките и лозята, покриващи по-голямата част от назъбените ридове, правите редове вечнозелени маслинови дървета, подредените лозя, оголени до пролетта, задуха студеният вятър на северозапад, през богатите стопанства, осеяли земята между върхарите и големия залив Ебу Дар. Земята още спеше на зимна угар, ала мъже и жени вече клепеха плугове и кърпеха хамути, готвеха се за идещата сеитба. Не обръщаха много внимание на керваните тежко натоварени фургони, поели на изток по черни пътища, понесли хора, облечени в странни одежди и говорещи на странен говор. Много от тези странници на свой ред приличаха на селяни с привързаните към страниците на фургоните им познати сечива и с непознатите кадеми и фиданки с все корените, увити в грубо зебло, ала се бяха запътили към по-далечна земя. Нищо общо нямаха те с живота тук и сега. Сеанчанската ръка лежеше леко над ония, които не оспорваха сеанчанската власт, а фермерите от хълмовете Ранън не бяха виждали промени в живота си. Истинският властник за тях бе дъждът, или пък неговата липса.

На северозапад духаше вятърът, през широкия синьозелен простор на залива, където над пенливите вълни се поклащаха стоящи на котва стотици огромни кораби, някои с тъпи носове и снабдени с ребърчати платна, други — дълги и остроноси. Ала не се мяркаха в залива толкова много кораби, колкото допреди няколко дни. Много от тях сега лежаха из плитчините — овъглени, прекатурени на една страна останки и обгорени, затънали в дълбоката сива тиня подобия на скелети. Из залива щъкаха по-дребни съдове, плъзгащи се под триъгълни платна или пълзящи с греблата си като многокраки водни буболечки: повечето караха работници и продоволствие на корабите, останали на дрейф. Други малки съдове и баржи се полюшваха, привързани към сякаш дървесни стволове с орязани клонаци, които се издигаха над синьозелената вода, а от тях скачаха гмуркачи, стиснали едри камъни, да ги повлекат бързо до потъналите долу кораби, където овързваха с въжета всичко, което можеше да се измъкне и спаси. Преди шест нощи смъртта бе крачила по тези води, Единствената сила, поразяваща мъже и жени, и кораби в мрака, разцепян от сребърни мълнии и изригващи огнени кълба. Сега развълнуваният залив, изпълнен с трескава дейност, изглеждаше мирен в сравнение с тогава, вълните хвърляха пръски на вятъра, който духаше на северозапад през устието на река Елдар, където тя се уширяваше, за да се влее в залива, на северозапад и навътре в сушата.

Кръстосал крака върху една покрита с кафяв мъх канара на обраслия с ракитак речен бряг, Мат поприсви рамене срещу вятъра и изруга наум. Нямаше да се намери злато тук, нито жени или танци, или веселба. Виж, неудобства колкото щеш. Накратко, това бе последното място, което щеше да избере, ако имаше избор. Слънцето едва се бе издигнало над хоризонта, небето отгоре беше стоманено сиво, дебели виолетови облаци се носеха откъм морето и плашеха с дъжд. Без сняг човек трудно ще нарече зимата зима — и една снежинка не беше видял още в Ебу Дар, — но влажният студен вятър откъм водата можеше да смрази човек до костите не по-зле от снега. Шест нощи, откакто бе излязъл от града посред буря, но пулсиращото му бедро като че ли продължаваше да мисли, че още е прогизнал до кожата и едва се държи на седлото. Нито времето, нито часът бе подходящ да излезе човек навън по свой избор. Съжаляваше, че не се бе сетил да си вземе наметало. Съжаляваше, че не си бе останал в постелята.

Земните гънки скриваха Ебу Дар, само на малко повече от миля на юг, а и него самия скриваха от града, но наоколо не се виждаше нито едно дърво, нищо, освен по някой дръглив храст. Така на открито имаше чувството, че мравки пълзят под кожата му. Но поне трябваше да е в безопасност. Грубото му кафяво вълнено палто и шапка нямаха нищо общо с дрехите, с които го знаеха в града. Вместо черна коприна сега един дрипав вълнен шал криеше белега му на шията, а яката на палтото също беше вдигната нагоре, за да го крие. Никакви дантели, никакво везмо. Тъпо като за фермер, седнал да дои кравите. Никой от онези, които трябваше да избягва, нямаше да го познае, ако го видеше. Не и ако не се приближаха. Все пак той придърпа шапката си още по-ниско.

— Дълго ли още смяташ да седиш тук, Мат? — Опърпаното тъмносиньо палто на Ноал помнеше и по-добри времена, но пък той — също. Изгърбен и с побеляла коса, старецът със счупения нос клечеше под скалата и ловеше риба с бамбуков прът. Повечето му зъби липсваха и понякога той опипваше с език в някоя от празнините, сякаш изненадан, че е празно. — Студено е, ако не си забелязал. Всички мислят, че в Ебу Дар е топло, но зимата си е студена навсякъде, даже на места, пред които Ебу Дар може да мине за Шиенар. Кокалите ми плачат за огън. Или за одеяло поне. Човек може да се стопли с одеяло, ако е излязъл на вятъра. Нещо друго ще направиш ли, или само ще зяпаш по реката?

Мат само го изгледа и Ноал сви рамене и продължи да следи оръфаната дървена плувка, подскачаща сред редките тръстики. От време на време размърдваше чворестата си ръка, сякаш кривите му пръсти усещаха особено силно студа, но и така да беше, той си беше виновен. Старият глупак беше газил из плитчините да налови рибки за стръв в една кошница, която сега бе потопена наполовина, привързана за един гладък камък. Въпреки оплакванията си от времето Ноал беше дошъл до реката, без да го ръчкат или подканят. Според думите му всички, на които бил държал, отдавна били покойници и истина си беше, че си търсеше почти отчаяно каквато и да било компания. Наистина отчаяно, за да избере компанията на Мат, след като можеше вече да е на пет дни път от Ебу Дар. Човек можеше да покрие доста разстояние за пет дни, стига да си има сериозна причина и добър кон. Самият Мат беше разсъждавал доста често върху тази тема.

От другата страна на Елдар, полускрита зад едно от блатясалите островчета, пръснати по реката, една плоскодънна лодка прибра весла и един от хората в нея се изправи и започна да бърка из тръстиката с канджа. Друг веслар му помогна да издърпа онова, което беше закачил, в лодката. Отдалече приличаше да голям чувал. Мат потръпна и премести погледа си надолу по течението. Още намираха трупове и той беше отговорен за това. Заедно с виновните загиваха и невинни. А ако не правиш нищо, загиват само невинните. Или все едно, че загиват. Ако не и по-лошо, зависи как ще го погледнеш.

Сгълча се ядосано. Кръв и пепел, превръщаше се в проклет философ! Поемането на отговорност изцежда цялата радост от живота и те изсушава на прах. Това, което му се искаше точно в този момент, беше много греяно вино в уютна, изпълнена с музика гостилница и седнало на коляното му дебело, хубаво слугинче, някъде далече от Ебу Дар. Много далече. Имаше само задължения, от които не можеше да избяга, и бъдеще, за каквото не мечтаеше. Май нямаше измъкване от това да си тавирен, след като така се е заформила Шарката около теб. Но поне си имаше късмета. Поне беше жив и не беше окован в килия. При дадените обстоятелства това можеше да се брои за късмет.

От мястото си имаше доста ясна видимост отвъд последните ниски блатисти островчета. Вдиганите от вятъра пръски се носеха над залива като тънка мъгла, но не толкова, че да скрият онова, което трябваше да види. Опитваше се да събира наум, да брои корабите на дрейф, да преброи и корабните останки. Но все объркваше сметките, струваше му се, че е преброил някои съдове два пъти, и почваше отново. Хората от Морския народ, които бяха пленени повторно, също объркваха мислите му. Беше чул, че по бесилките на Рахад, отвъд залива, висели над сто трупа, с надписи, изреждащи престъпленията им като „убиец“ и „бунтовник“. Обикновено сеанчанците прилагаха брадвата и набиването на кол, докато Кръвта получаваше връвта за душене, но собствеността трябваше да се задоволи с бесилото.

„Огън да ме гори, направих каквото можах“ — помисли той горчиво. Нямаше полза да се чувства виновен, че не бе могъл да направи нищо повече. Ни най-малка полза. Никаква! Трябваше да се съсредоточи върху хората, които се бяха спасили.

Ата-ан Миере, които избягаха, бяха взели за бягството си кораби в залива, и макар да можеше да са заграбили и някой по-малък съд, всичко, на което да се качат и да подкарат в нощта, бяха решили да измъкнат колкото може повече от хората си. След като в Рахад като пленници се трудеха хиляди от техните, това щеше да означава избор на големи кораби, а това означаваше големи сеанчански кораби. Много от корабите на самия Морски народ, разбира се, също бяха големи, но всички те по това време бяха със свалени платна и такелаж, за да бъдат преустроени по сеанчанския модел. Ако можеше да сметне колко големи кораби са останали, можеше да добие някаква представа колко Ата-ан Миере са се добрали до свободата. Да освободи Ветроловките на Морския народ беше добро решение, единственото, което можеше да направи, но освен обесените от залива през последните пет дни бяха изплували или извадени стотици и стотици тела, а Светлината само знаеше колко още са издърпани от отливите навътре в морето. Гробарите се трудеха от съмване до мръкване, а гробищата се пълнеха с разплакани жени и деца. И мъже също. Немалко от тези мъртъвци се оказваха Ата-ан Миере, без да има кой да ги оплаче, докато ги хвърляха в масовите гробове, и му се искаше някаквата представа за броя на спасените да балансира смътните му подозрения за броя на тези, които е убил.

Смятането колко кораба са се измъкнали в Морето на бурите беше трудно обаче, и то при положение, че не бърка в броенето. За разлика от Айез Седай, Ветроловките нямаха скрупули срещу използването на Единствената сила за оръжие, не и когато беше заложено спасението на техните сънародници, а и бяха пожелали да спрат преследването преди да е започнало. Никой не те преследва в горящ кораб. Сеанчанците с техните дамане имаха още по-малко задръжки против отвръщането на удара. Мълнии, свистящи в дъжда, безчетни като стръкове трева и фучащи из небето огнени топки, големи колкото коне, и заливът сякаш се беше подпалил от край до край, тъй че макар и в дъждовна буря пред тая нощ и най-пищното представление на Илюминаторите щеше да изглежда бледо. Без да обръща глава, можеше да преброи десетина места, където овъглените ребра на голям кораб стърчаха над плитката вода или огромно тъпоносо корабно туловище лежеше на една страна, облизвано от вълните, а два пъти повече бяха местата, където редиците почернели греди бяха по-тънки — останките от шхуните на Морския народ. Явно не им беше харесало да оставят съдовете си на хора, които са ги оковали във вериги. Над тридесет точно пред него, и то без да се смятат потопените останки, над които работеха спасителните баржи. Сигурно някой морски човек щеше ща различи голям кораб от шхуна по върховете на мачтите, стърчащи над водата, но тая задача беше извън възможностите на Мат.

Изведнъж го жегна един стар спомен — за подредба на кораби за атака от морето, и колко хора могат да се струпат на еди-какво си пространство за еди-колко си време. Споменът всъщност не беше негов, а от някаква древна война между Фергамор и Морейна, но все едно че беше негов. Съзнаването, че в действителност той не е преживял някое от тези древни късчета от живота на други мъже, натикани в главата му, вече не го изненадваше много, тъй че донякъде спомените можеха да минат за негови. Определено бяха по-ярки от някои отрязъци от собствения му живот. Съдовете, за които сега си спомни, бяха по-малки от повечето в залива, но принципът беше същият.

— Нямат достатъчно кораби — измърмори той. В Танчико сеанчанците разполагаха с повече кораби от дошлите тук, но загубите там бяха значителни.

— Достатъчно кораби за какво? — попита Ноал. — Никога не бях виждал толкова на едно място.

Странно твърдение от неговите уста. Ако го слушаше човек, Ноал беше виждал всичко и почти винаги видяното от него се оказваше по-голямо и по-грандиозно от онова, което е под носа му. На село щяха да кажат, че е голям скъпчия на истината.

Мат поклати глава.

— Нямат достатъчно кораби да ги върнат у дома.

— Няма защо да се връщаме у дома — каза зад гърба му някаква жена. — Ние сме си у дома.

Мат не че чак подскочи от размазания сеанчански акцент, но почти, докато осъзнае кой говори.

Егеанин се беше навъсила, очите й святкаха като сини ками, но не заради него. Е, поне така смяташе той. Беше висока и стройна, с кораво лице, светлокожо въпреки живота по море. Зелената й рокля беше ярка като на Калайджийка, или почти, извезана с много жълти и бели цветчета около деколтето и по ръкавите. Цветният шал, вързан стегнато под брадичката й, придържаше на главата й дългата черна перука, спускаща се по раменете чак до кръста й. Тя мразеше шала, както и роклята, която не й прилягаше съвсем, но ръцете й опипваха през минута да се увери, че перуката си е на място. Това я притесняваше повече от дрехите, въпреки че „притеснение“ едва ли беше достатъчно силна дума.

Беше само въздъхнала, когато се наложи да подреже дългите си нокти, но едва не припадна, с почервеняло лице и опулена, когато й каза, че ще трябва да си обръсне цялата глава. Предишната й подстрижка, обръсната над ушите, само с един кръг като паница отгоре и широка опашка на тила, просто крещеше, че е низша благородничка от сеанчанската „Кръв“. Дори човек, който никога не е виждал жива сеанчанка, щеше да я запомни, като я види. Беше се съгласила неохотно, но после почти изпадна в истерия, докато не можа да си покрие черепа. Не по шантавите женски причини обаче. Не, при сеанчанците само членовете на имперската фамилия бръснеха главите си. Мъже, започнали да оплешизяват, носеха перуки веднага щом косата им почнеше да окапва в зебележима степен. Егеанин по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи някой да помисли, че се прави на член на имперската фамилия, дори пред хора, на които това изобщо нямаше да им хрумне. Е, подобна преструвка можеше да й докара смъртно наказание сред сеанчанците, но той трудно бе повярвал, че го приема чак така. Какво значи още едно смъртно наказание, след като вратът ти вече се е изпънал за брадвата. За удушващата връв, в нейния случай. За него щеше да е примката.

Пъхна полуизвадения нож обратно в левия си ръкав и се смъкна от скалата. Скочи лошо и за малко не падна. Едва скри примижаването от жегналата го болка в бедрото. Но го скри все пак. Тя беше благородничка и корабен капитан, достатъчно опити правеше да поеме командата и без да й показва повече слабост, която да открехне вратичката, отколкото му се налагаше. Тя се беше обърнала към него за помощ, а не обратното, което не мажеше повече масло на порязаницата. Облегна се на скалата, скръстил ръце, и започна уж най-небрежно да подритва туфите излиняла трева, за да разкара болката. Виж, тя беше толкова остра, че въпреки студения вятър на лицето му избиваше пот. Да побегне в онази буря му беше струвало да насили бедрото си, и още не можеше да се оправи.

— Сигурна ли си за Морския народ? — попита я Мат. Нямаше смисъл да споменава отново за липсата на кораби. Бездруго толкова много сеанчански заселници се бяха пръснали от Ебу Дар, а явно още повече от Танчико. Колкото и кораби да имаха, никоя земна сила нямаше да може да изкорени всички сеанчанци.

Тя посегна отново към перуката си, поколеба се, изгледа намусено късите си нокти и пъхна ръце под мишниците си.

— Какво по-точно?

Знаеше, че той стои зад бягството на Морския народ на свобода, но никой от двамата не беше го споменавал изрично. Винаги се мъчеше да избягва да говори за Ата-ан Миере. Ако се оставеха настрана потопените кораби и загиналите, освобождаването на дамане беше още едно углавно престъпление, и при това отвратително, от гледна точка на сеанчанците, толкова лошо, колкото изнасилване или измъчване на малки дечица. Разбира се, тя самата беше помогнала за освобождаването на някои дамане, макар че от нейна гледна точка това беше най-малкото й престъпление. Все пак тази тема също избягваше. Доста бяха темите, по които мълчеше.

— Сигурна ли си за Ветроловките, които са хванати? Чух за чупене на ръце и на крака. — Мат преглътна горчивата си слюнка. Пращал беше мъже на смърт, убивал беше мъже със собствените си ръце. Светлината дано се смилеше над него, дори жена беше убил веднъж! И най-мрачният от всички онези спомени на други мъже не го пареше толкова, колкото този, а някои от тях бяха толкова мрачни, че се налагаше да ги удави във вино, щом изплуваха на повърхността. Но при мисълта за съзнателно чупене на нечии ръце стомахът му се обръщаше.

Егеанин извърна рязко глава и за миг той помисли, че ще пренебрегне въпроса му.

— Приказки от Ренна, обзалагам се. — Тя махна пренебрежително. — Някои сул-дам приказват такива глупости да плашат непокорните дамане, когато са новоокаишени, но никой не го е правил от седемстотин години. Не много, във всеки случай, а хората, които не могат да контролират своята собственост без… осакатяване… са шей’мошиев, преди всичко. — Устата й се изкриви в омерзение, но дали заради осакатяването, или заради шей’мошиев, не се разбра.

— Посрамени или не, но го правят — сопна се той. Шей’мошиев означаваше много повече от посрамен за един сеанчанец, но той се съмняваше, че човек, който съзнателно би отрязал женска ръка, ще се почувства толкова унизен, че да посегне на живота си. — И Сурот ли е една от „не многото“?

Ядът в очите й не отстъпваше на неговия и тя опря юмруци на кръста си и се наведе напред разкрачена, сякаш беше на палубата и се канеше да навика някой тъпоумен моряк.

— Върховната лейди Сурот не ги притежава тези дамане, безмозъчен селянино! Те са собственост на Императрицата, дано да живее вечно. Сурот може по-скоро да си среже нейните китки, отколкото да заповяда такова нещо за имперски дамане. А и нейни да бяха; не съм чувала да се е отнасяла някога зле със своите. Ще се опитам да ти го обясня с пример, който да разбереш. Ако ти избяга кучето, не му чупиш краката. Ще го напердашиш с пръта да се научи друг път да не го прави и ще го прибереш в кучкарника. Освен това дамане просто са твърде…

— Твърде ценни — довърши Мат сухо. Беше го чувал толкова пъти, че му прилошаваше.

Тя пренебрегна сарказма му или може би не го забеляза. От опит знаеше, че ако една жена не поиска да чуе нещо, така ще го пренебрегне, че сам да се усъмниш дали си го казал.

— Най-после почваш да разбираш — каза тя и закима. — Онези дамане, за които толкова се тревожиш, вече сигурно нямат и синини дори. — Погледът й се зарея към корабите в залива и бавно се изпълни с тъга, която изглеждаше още по-дълбока на коравото и лице. Палците й зашариха по върховете на пръстите. — Няма да повярваш какво ми струваше моята дамане — заговори тя тихо, — тя, както и наетата за нея сул-дам. Платих си до последния трон, разбира се. Името й е Сериса. Добре обучена, откликваща. Ако я оставиш, ще се натъпче със захаросани орехи, но никога не хваща морска болест и не капризничи като някои. Жалко, че трябваше да я оставя в Канторин. Мисля, че няма да я видя повече. — И въздъхна съжалително.

— Сигурен съм, че и на нея й липсваш, колкото тя на теб — каза Ноал и беззъбата му уста зейна в усмивка. При това прозвуча съвсем искрено. Може и да беше. Хвалеше се, че е виждал по-лоши работи от дамане и да’ковале. То пък голямата полза.

Гърбът на Егеанин се вкочани и тя се намръщи, сякаш не можеше да повярва на съчувствието му. Или просто защото осъзна как бе зяпнала към корабите. Във всеки случай много преднамерено извърна глава от залива.

— Разпоредих се никой да не напуска фургоните — заяви тя твърдо. Моряците по корабите й сигурно подскачаха при този тон. Врътна рязко глава към сушата, сякаш очакваше Мат и Ноал също да скочат накъдето им сочи.

— Тъй ли? — ухили се Мат. Можеше да докара толкова нагла усмивка, че да накара всеки надут глупак да получи удар. Егеанин съвсем не беше глупачка, но си беше надута. Корабен капитан благородничка. Не знаеше кое от двете е по-лошото. Ба, и двете! — К’во пък, тъкмо се канех да тръгна за натам. Освен ако не си привършил с риболова, Ноал. Можем да изчакаме малко, ако не си.

Но старецът вече изсипваше от кошницата останалите сребристосиви рибки във водата. Ръцете му бяха лошо закъсали, ако се съдеше по разкривените пръсти, но още бяха ловки в навиването на дългата корда около бамбуковия прът. За краткото време, докато къцаше, беше наловил десетина риби, най-голямата от които беше цяла стъпка, и ги бе нанизал през хрилете на вързан на обръч стрък папур. Сега ги сложи в кошницата и я вдигна. Твърдеше, че ако намерел подходящите чушлета, щял да направи яхния — от Шара, не откъде да е! Все едно да кажеш от луната! — яхния, от която Мат щял да забрави за бедрото си. Както разправяше Ноал за тия чушлета, Мат подозираше, че забравянето щеше да е заради усилието да намери достатъчно ейл, за да си охлади езика.

Егеанин, която чакаше нетърпеливо, не обърна внимание на хиленето на Мат, затова той я прегърна. Щом трябваше да се връщат, да тръгват. Тя изби ръката му от рамото си. Пред тая жена някои неомъжени лелки щяха да изглеждат като кръчмарски слугинчета.

— Нали трябваше уж да сме любовници — припомни й той.

— Няма кой да види — изръмжа тя.

— Колко пъти трябва да ти го казвам, Лейлвин? — Тя това име използваше сега. Твърдеше, че било тарабонско. Все едно, не звучеше като сеанчанско. — Ако поне ръцете не си държим, без да сме видели, че някой ни гледа, ще изглеждаме доста странна влюбена двойка за всеки, когото не виждаме.

Тя изсумтя презрително, но го остави да върне ръката си и го прегърна със своята през кръста. Но в същото време го изгледа предупредително.

Мат поклати глава. Беше луда като див заек напролет, ако си мислеше, че това му харесва. Повечето жени имаха малко подплънка над мускулите, поне жените, които му харесваха, но да прегърнеш Егеанин беше все едно да прегърнеш тараба. Почти толкова кораво и точно толкова твърдо. Не можеше да разбере какво толкова намира Домон у нея. Може би не беше оставила избор на иллианеца. Беше го купила, в края на краищата, все едно да купиш кон. „Да ме изгори дано, никога няма да ги разбера тия сеанчанци“ — помисли той. Не че държеше. Само дето се налагаше.

Докато се обръщаха, хвърли един последен поглед към залива и почти съжали, че го е направил. През широката стена от мъгла, бавно стелеша се над залива, си пробиваха път два малки кораба. Носеха се срещу вятъра. Време беше да се маха, крайно време.

Имаше повече от две мили от реката до Големия северен път, през хълмистата местност, покрита с унила кафява трева и бурени и осеяна с храсти и диви лози, толкова гъсти, че трудно можеше да мине човек през тях, макар да им бяха окапали листата. Височините едва ли заслужаваха да ги наречеш хълмове, не и за човек, който се е катерил по Пясъчните хълмове и Мъгливите планини като момче — имаше празнини в паметта му, но това поне Мат можеше да си спомни донякъде — но ето, че скоро се зарадва, че нечия ръка го е прегърнала около кръста. Много дълго беше седял неподвижно на проклетата скала. Пулсирането в бедрото му беше заглъхнало до тъпа болка, но все още го принуждаваше да куцука, а без някаква опора щеше да залита по склоновете. Не че се облягаше на Егеанин, разбира се, но това, че тя го държи, помагаше донякъде. Жената го изгледа намръщено, сякаш си помисли, че се опитва да се възползва.

— Ако беше направил каквото ти се каза — изръмжа тя, — нямаше да ми се налага да те нося.

Той отново й показа зъбите си, този път без да се опитва да го маскира като усмивка. Лекотата, с която се движеше Ноал до тях, без да изостане нито крачка, въпреки че крепеше кошницата си с рибата на едното бедро с едната си ръка и носеше рибарския прът в другата, беше смущаваща. Колкото и да изглеждаше похабен, старецът беше пъргав. Пъргав, че и оттатък понякога.

Пътят им извиваше на север от Небесния кръг, с дългите му, с отворени краища редици от излъскани каменни седалки, където в по-топло време богати благодетели сядаха на възглавници под цветните платнища да гледат конните надбягвания. Навесите и стълбовете сега бяха прибрани, всички коне си стояха на топло по конюшните из околността — тези, които сеанчанците не бяха взели още, — а седалките бяха празни; само няколко хлапета тичаха между редиците — играеха си на гоненица. Мат обичаше конете, надбягванията също, но сега очите му се плъзнаха покрай Кръга към Ебу Дар. Щом изкачеше някоя височина и ето на — лъсваха масивните бели стени на града, толкова широки, че крепяха цял път, който обикаляше града отгоре, и гледката му даваше повод да поспре за малко. Глупава жена! Едно леко накуцване не означаваше, че тя го носи! Ето, той успяваше да запази добро настроение, да преглътне лошавината заедно с хубавото, без да се оплаква. Защо и тя не го можеше?

Белите покриви и стени, белите куполи и вити, островърхи кули, обкръжени с тънки цветни ивици, блестяха на сивата утринна светлина, самото олицетворение на ведрост и мир. Не можеше оттук да види зевовете, където сградите бяха изпепелени до основи. Дълга нишка селски коли с високи колелета се точеше през широките порти по Големия северен път, мъже и жени, поели към градските пазарища с онова, което им бе останало да продадат толкова късно през зимата; между тях се нижеше търговски керван от големи, покрити с платнища фургони зад впрягове от по шест и осем коня, подкарали стоки от Светлината знае къде. Други седем кервана, от четири до по десет фургона стояха в редица отстрани на пътя да изчакат стражите да си свършат огледа. Търговията тук никога не секваше, докато слънце грее, който и да управляваше града, освен при истински бой. Понякога не секваше съвсем дори по време на бой. Човешкият поток, течащ в обратна посока, включваше главно сеанчанци — войници в стройни редици, с люспести брони, боядисани на пъстри ивици, и шлемове, които приличаха на глави на огромни насекоми, някои пеша, други на коне, благородници и благороднички с пъстри наметала, надиплени рокли за езда и дантелени була. Сеанчански заселници също продължаваха да напускат града, фургон подир фургон, пълни със селяни и занаятчии. Заселниците бяха започнали да напускат още щом слязоха от корабите, но щяха да минат недели, преди всички да се източат. Гледката беше мирна, привична и обичайна, стига човек да забравеше какво лежи под нея, но всеки път, щом стигнеше до място, откъдето можеше да види портите, умът на Мат прескачаше шест нощи по-назад и той се озоваваше там, при същите тези порти…

Пресичаха града откъм Тарасинския палат. Бурята беше в стихията си. Дъждът се лееше из ведро, плющеше над помръкналия град и мокреше камъните под конските копита, а вятърът виеше откъм Морето на бурите и шибаше дъжда като камъни от прашки, и така дърпаше наметалата, че да се опазиш сух беше изгубена кауза. Облаци скриваха луната, а пороят сякаш засмукваше светлината от фенерите, които Блерик и Фен носеха само на една стъпка пред тях. После навлязоха в дългия проход през градската стена и там намериха малко подслон, поне от дъжда. Вятърът пищеше през тунела като през флейта. Градските стражи чакаха точно на отсрещния край на прохода, и те понесли фенери на прътове. Още дузина, половината от които сеанчанци, носеха алебарди, които можеха да халосат човек и да го смъкнат от седлото. Двама сеанчанци със свалени шлемове надничаха откъм осветения праг на стражевата кабина, вградена в бяло варосаната стена, а мърдащите сенки зад тях говореха, че вътре има и други. Твърде много, за да си пробиеш кротко пътя с бой, може би прекалено много изобщо да си пробиеш с бой. Без всичко да гръмне в ръката ти като фойерверк.

Все едно, не стражите бяха опасността, във всеки случай не главната. Една висока широколика жена в тъмносиньо, с разцепени до глезените поли и на гърдите с червени квадрати, извезани със сребърни мълнии, пристъпи покрай мъжете през вратата на стражевата кабина. На лявата ръка на сул-дам беше увита сребриста метална каишка, а другият край я свързваше с нашийника на една посивяла жена в тъмносива рокля, която излезе след нея с алчна усмивка на лицето. Мат знаеше, че ще са там. Сеанчанците имаха вече сул-дам и дамане на всички порти. Вътре можеше да има и още една двойка, ако не и две. Нямаше да пуснат нито една жена, която може да прелива, да се измъкне от мрежите им. Сребърната лисича глава на медальона му лежеше хладна на гърдите му; не онзи студ, който му даваше знак, че някой наблизо прегръща Извора, просто събраният нощен мраз и неговата плът, твърде изстинала, за да го стопли, но той не можа да се спре и да изчака останалите. Светлина, тая нощ той жонглираше с фойерверки, при това със запалени фитили!

Стражите може би се озадачиха, че благородничка напуска Ебу Дар посред нощ и в такова време, с над дузина слуги и толкова товарни коне, показващи, че е тръгнала на далечен път, но Егеанин беше от Кръвта, наметалото й беше извезано с орел, с разперени чернобели криле, а червените й ръкавици бяха с дълги пръсти, заради дългите й нокти. Обикновените войници не поставяха под въпрос решението на човек от Кръвта, дори от низшата Кръв. Което не означаваше, че лиспваха формалности. Всеки беше свободен да напусне града когато пожелае, но сеанчанците си записваха движенията на дамане, а в антуража им яздеха три такива, свели глави и лица, скрити под качулките на сивите им наметала, всяка свързана с яздеща сул-дам чрез сребърната нишка на ай-дам.

Кръглоликата сул-дам мина покрай тях, без дори да ги погледне, и се изниза по тунела. Нейната дамане обаче надничаше напрегнато във всяка жена, покрай която минаваха, опипвайки дали може да прелива, и Мат затаи дъх, когато спря до последната яхнала дамане и се понамръщи. При всичкия му късмет, не можеше да заложи срещу сеанчанка, разпознала лишеното от възраст лице на Айез Седай, ако погледнеше под качулката. Имаше Айез Седай, задържани като дамане, ала какъв бе шансът и трите на Егеанин да са такива? Светлина, какъв беше шансът една низша от Кръвта да има цели три?

Кръглоликата цъкна с език, както би го направил човек с някое паленце, и дръпна своя ай-дам, а дамане я последва. Търсеха марат-дамане, опитващи се да се измъкнат от каишката, а не дамане. Мат още си мислеше, че всеки момент ще се задави. Трополенето на заровете, търкалящи се в главата му, отново беше започнало, толкова силно, че заглушаваше далечните гръмотевици. Нещо щеше да се обърка, знаеше го.

Старшият на стражата, плещест сеанчанец с дръпнати очи като на салдеец, само че със светломургава кожа, кимна учтиво и покани Егеанин в стражевата кабина, да пийне чаша греяно вино, докато един чиновник напише сведенията за дамане. Всяка стражева кабина, в която беше стъпвал Мат, беше сурово място, но светлината от светилниците, струяща от амбразурите, правеше тази почти примамлива. Сигурно толкова примамлива, колкото лепкавият цвят за някоя мушица. Радваше се, че дъждът капе от качулката на наметалото му и се стича по лицето му. Скриваше нервната му пот. Той държеше един от ножовете си за мятане, полегнал на дългия вързоп, проснат пред седлото му — така никой от войниците нямаше да го забележи. Усещаше жената под зеблото — как диша под ръцете му, и раменете му се бяха вкочанили от очакването тя да извика за помощ. Селусия държеше устата си затворена, гледаше го изпод засланящата я качулка, без дори да се озърне настрани, когато сул-дам мина със своята дамане. Само един вик от Селусия щеше да вдигне тревога. Както и от Тюон. Мат мислеше, че заплахата с ножа принуждава двете жени да мълчат — сигурно бяха повярвали, че е достатъчно отчаян или достатъчно луд, за да го използва — но не можеше да е сигурен. Толкова много неща имаше в тая нощ, в които не можеше да е сигурен, толкова объркани и шантави неща.

Беше затаил дъх и се чудеше дали някой ще забележи, че вързопът, който носи, е богато извезан, и ще попита защо го е оставил да подгизва в дъжда, чудеше се и се проклинаше, че бе отпрал един красив гоблен само защото се бе оказал подръка. Всичко се забави. Егеанин пристъпи, хвърли юздите на коня си в ръцете на Домон, който ги хвана с поклон от седлото си. Гуглата на Домон беше смъкната, колкото да покаже, че главата му е обръсната от едната страна и че останалата му коса е сбрана на плитка, увиснала до рамото му. От гъстата къса брада на иллианеца се стичаха дъждовни капки, но той успя някак да хвърли нагъл поглед като истински со’джин, потомствен висш служител на особа от Кръвта и с това — почти равен на Кръвта. Определено по-високостоящ от всеки прост войник. Егеанин хвърли поглед през рамо към Мат и товара му, със замръзнало лице, което можеше да мине за надменно, ако човек не знаеше колко е ужасена от това, което вършеха. Високата сул-дам и нейната дамане тръгнаха енергично назад по тунела, приключили с огледа си. Ванин, който водеше няколко от товарните коне и винаги седеше на седлото си като чувал с лой, се наведе от седлото си и се изплю. Мат не знаеше защо точно това се бе закачило в спомена му, но беше. Ванин се изплю и прозвучаха тръби, тънко и рязко, в далечината пред тях. Южно от града, където някои хора се канеха да подпалят сеанчанските запаси с храна, складирани покрай Крайбрежния път.

Командирът на стражата се поколеба, като чу тръбите, но изведнъж над града силно заби камбана, после друга, а след това сякаш стотици закънтяха тревожно в нощта, а черното небе се раздра от повече мълнии, отколкото можеше да породи и най-силната буря, сребристосини стрели, забиващи се право в стените. Те окъпаха тунела с мигаща светлина. И точно тогава започнаха виковете, съпроводени с взривове в града, и писъците.

Мат изруга Ветроловките, че са се задействали по-рано, отколкото му бяха обещали. Ала усети, че заровете в главата му се кротнаха. Защо? От това му се дощя отново да прокълне всичко, но и за това не остана време. В следващия миг офицерът припряно подканяше Егеанин да се качва на седлото и да тръгва, бързо зараздава заповеди на извиращите от стражевата кабина войници, един отпрати на бегом в града да разбере за какво е тревогата, а на другите разпореди да заемат позиции срещу всякаква заплаха, било отвътре или отвън. Кръглоликата се разтича да застане със своята дамане сред войниците, още две жени, свързани с ай-дам, изтичаха от караулната. А Мат и останалите препуснаха в галоп навън сред бурята, понесли със себе си три Айез Седай, две от които — избягали дамане, и отвлечената наследничка на сеанчанския Кристален трон. Зад тях над Ебу Дар се развилня много по-ужасна буря. „Мълнии, повече от стръкове трева“…

Мат потръпна и се върна към настоящето. Егеанин се въсеше и ненужно го дърпаше да побърза.

— Прегърналите се любовници не бързат — измърмори той. — Те се… разхождат. — Тя изръмжа. Домон сигурно беше заслепен от любов. Освен ако не бяха го налагали здраво по главата.

Тъй или инак, най-лошото беше минало и заминало. Мат се надяваше, че измъкването от града е било най-лошото. Оттогава не беше усещал заровете в главата си. А те винаги бяха лош знак. Дирята, която беше оставил след себе си, бе толкова зацапана, че трябваше да се намери някой с късмет като неговия, за да отсее зърното от плявата. Предната нощ Търсачите бяха тръгнали по следите на Егеанин, а сега тя щеше да бъде обвинена и за кражба на дамане, но властите щяха да очакват тя да препуска с все сила и вече да е на много левги от Ебу Дар, а не да си седи още край града. Нищо освен съвпадението във времето не можеше да я свърже с Тюон. Или пък с Мат, което беше важното. Тилин със сигурност щеше да предяви обвиненията си към него — никоя жена не би простила на мъж, че я е вързал и натикал под леглото, дори когато тя самата го е предложила — но при малко късмет той беше извън всякакви подозрения за всичко останало, което се беше случило. С малко късмет никой освен Тилин нямаше изобщо да се сети за него. Да вържеш цяла кралица като свиня за продан беше достатъчно да си докара човек бесилото, но това щеше да мине за бял кахър наред с изчезването на Щерката на Деветте луни, а какво общо можеше да има „Играчката на Тилин“ с това? Още го дразнеше, че бяха гледали на него като на хранениче на кралската особа — още по-лошо, като на домашен любимец! — но това си имаше и предимства.

Смяташе, че е в безопасност — поне откъм сеанчанците, — но един въпрос го мъчеше като трън в петата. Е, тръните всъщност бяха няколко и повечето произлизаха от Тюон, но този специално беше най-дългият. Изчезването на Тюон трябваше да предизвика потрес, както ако слънцето се скрие по пладне, но заради него не беше вдигната никаква тревога. Никаква! Никакви обяви за награди или предложения за откуп, никакви войници с трескави очи, претърсващи всяка кола и фургон на мили околовръст, Препускащи в галоп из околностите, за да преровят всеки килер и ниша, в която може да се навре една жена. Старите спомени му говореха нещо за издирване на отвлечена царска особа, но като се изключеха бесилките и изгорелите кораби в залива, отвън поне Ебу Дар си изглеждаше непроменен от деня преди отвличането. Егеанин твърдеше, че търсенето ще се води при пълна секретност, че много от самите сеанчанци вероятно все още не знаят, че Тюон я няма. Обяснението й включваше шока, който щяла да претърпи Империята, както и лошото знамение за Завръщането и загубата на шей’таер, но Мат отказваше и един петак да плати за подобни дивотии. Сеанчанците бяха странна пасмина, но никой не можеше да е чак толкова странен. От мълчанието на Ебу Дар му настръхваше кожицата. Клопка долавяше той в това мълчание. Когато стигнаха Големия северен път, беше благодарен, че градът се скри зад ниските хълмове.

Пътят беше широк — главен търговски маршрут, достатъчно широк, за да карат по него в редица пет-шест фургона, без да им е тясно, настлан с пръст и глина, която многото години употреба бяха утъпкали дотолкова, че беше корава почти като древната каменна настилка, показваща се от време на време по краищата или на завоите. Мат и Егеанин забързаха към тревата от другата страна — Ноал вървеше по петите им — през трополящия търговски керван, пазен от една нашарена с белези жена и десетима мъже със свирепи погледи, с кожени елеци, покрити с метални пулове.

Фургоните на заселниците бяха със странна форма, извити нагоре в двата края, някои теглени от коне или мулета, други от волове. Между тях босоноги деца подкарваха с пръчки стада от техните четирироги кози с дълъг черен косъм и едри, с провиснали гуши бели крави. Един мъж в края на фургоните, с торбести сини гащи и кръгла червена капа, водеше породист изгърбен бик с дебело въже, вързано за халката в ноздрите на животното. Ако не бяха дрехите, спокойно можеше да мине за човек от Две реки. Той изгледа Мат и останалите, сякаш се канеше да ги заговори, после поклати глава и продължи напред, без да ги погледне повече. Заради куцането на Мат не можеха да вървят бързо, но и заселниците се движеха бавно, макар и упорито и равномерно.

Присвила рамене и стиснала шала под брадичката със свободната си ръка, Егеанин издиша и поотпусна пръстите, които бяха започнали да стискат почти болезнено Мат за хълбока. След малко се изправи и изгледа сърдито подминаващия гръб на селянина, сякаш се канеше да го подгони и да заудря между ушите и него, и бика му. Не стига това, ами след като селянинът ги подмина на около двайсет крачки, тя отмести навъсения си поглед към отряда сеанчански войници, маршируващи в средата на пътя със скорост, с която скоро щяха да задминат заселниците, може би около двеста души в колона по четирима, следвани от пъстра сбирщина теглени от мулета фургони със здраво затегнати платнища. Средата на пътя беше оставена за придвижвания на военни. Неколцина офицери на коне с шлемове с тънки пера, които криеха всичко освен очите им, яздеха начело на колоната, без да поглеждат нито наляво, нито надясно. Знамето зад тях беше с нещо като стилизиран връх на стрела или може би котва, с кръстосана през нея дълга стрела и назъбена мълния в злато, с изписан текст и цифри отдолу, които Мат не можа да разчете, тъй като вятърът го вееше ту насам, ту натам. Мъжете по фургоните на обоза бяха с тъмносини палта и панталони и ръбести червено-сини шапки, но войниците бяха по-накипрени от повечето сеанчанци: люспестите им брони бяха нашарени на сини черти със сребристобяло отдолу и на червени с жълто, а шлемовете им бяха боядисани и в четирите цвята така, че да приличат на лица на страховити паяци. На предницата на всеки шлем беше закрепен голям знак с котвата — Мат реши, че трябва да е котва — и стрела и мълния, и всеки освен офицерите носеше на хълбока си двойно извит лък с издут колчан на колана и къс меч от другата страна.

— Овчи стрелци — изръмжа Егеанин. Гледаше войниците с яд. Ръката й беше пуснала шала, но все още беше стисната в юмрук. — Кръчмарски кавгаджии. Винаги създават проблеми когато се задържат прекалено дълго на брега.

Според Мат изглеждаха добре обучени. Все едно, никога не беше чувал за войници, които да не се сбиват, особено когато са пияни или отегчени, а отегчените войници обикновено се напиваха. Едно кътче в ума му взе да се чуди докъде ли мятат тези лъкове, но мисълта беше някак разсеяна. Нищо общо не искаше да си има с никакви сеанчански войници. От него ако зависеше, нямаше да си има повече нищо общо с никакви войници. Но късметът му май не стигаше чак дотам. Съдбата и късметът бяха различни неща, за жалост. Двеста крачки най-много, реши той. Един добър арбалет ще ги надхвърли, или някой дълъг лък от Две реки.

— Не сме в кръчма — рече той през зъби, — а и те засега не се заяждат. Тъй че да не почваме свада само защото те беше страх, че селянинът ще те заговори. — Стиснала челюст, тя го изгледа така, че можеше черепа да му пръсне с поглед. Но си беше истина. Страх я беше да си отваря устата пред всеки, който можеше да разпознае говора й. Благоразумна мярка, според него, но като че ли всичко я дразнеше. — Ако продължаваш да ги гледаш така навъсено, ще дойде някой и ще почне да ни разпитва. Жените около Ебу Дар са известни със своята сдържаност — излъга той. Какво можеше да знае тя за местните нрави?

Тя го изгледа накриво — може би се мъчеше да отгатне какво значи „сдържаност“, — но престана да се муси на стрелците. Изглеждаше само готова да захапе, вместо да удари.

— Оня ей там е черен като Ата-ан Миере — измърмори Ноал, загледан в подминаващите войници. — Черен като шариец. Но съм готов да се закълна, че има сини очи. Виждал съм такива, но къде? — Посегна да се почеше по темето — за малко щеше да се удари по главата с рибарския прът — и направи стъпка напред, сякаш се канеше да запита човека откъде е родом.

Мат бързо го дръпна за ръкава.

— Връщаме се при позорището, Ноал. Веднага. Изобщо не трябваше да напускаме.

— Нали това казах — сопна се Егеанин.

Мат изпъшка, но нищо не можеше да се направи, освен да продължат. О, крайно време беше да се маха. Надяваше се само, че не е тръгнал твърде късно.