Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (4)

Глава четвърта

Моите вечерни гости, ако не виждат часовника, би трябвало да отгатват времето по лицето ми.

(Емерсън, „Дневници“)

Половин час след посещението на Луис Фиона се приближи отново до леглото на Морс и го помоли да разкопчае долната част на пижамата си, да се обърне на лявата си страна и да оголи десния си хълбок. При факта на така изпълнената заповед (както имаше обичай да се изразява Морс, докато следваше класическа литература и история) мрачната Неси бе извикана да постави инжекция с безцветна течност в бута му. Тази процедура (Морс не виждаше нищо през дясното си рамо) бе изпълнена, както му се стори, е не дотам очевиден професионален финес и той се чу как изръмжа „О, господи!“ а тялото му потръпна неволно, когато нещо, наподобяващо железен шиш, бе намушкано в задните му части, след което усети натискането на буталцето.

— Сега малко ще ви се приспи — бе лаконичният коментар на страшилището от Лох Нес и Фиона, оставена сама, сипа някаква дезинфекционна течност на парче марля, с което енергично разтри около нараненото място.

— На тази жена в Бухенвалд щяха да й дадат най-висока служба! — обади се Морс. Но от неразбиращия израз по лицето на Фиона той изведнъж осъзна, че нацистките концентрационни лагери бяха толкова далеч в миналото за младата сестра, колкото и освобождаването на Мейфкинг за него самия. Това го накара да усети годините си. Вече четиридесет и четири лета бяха изминали от края на Втората световна война…, а тази младичка… сестра… не може да е на повече от… Морс се усети крайно уморен и изтощен.

— Искам да кажа… (той придърпа нагоре панталона на пижамата си с известен труд) — … тя е толкова… сприхава!

Да, точно тази дума бе употребил Луис.

— Вие разбрахте сигурно, че това ми е първата инжекция? Извинявайте, ако ви заболя — ще се науча.

— Аз пък помислих, че…

— Да, зная. — Тя му се усмихна и клепачите на Морс увиснаха натежали над уморените му очи. Неси бе казала, че ще се почувства малко… изтощен…

Главата му клюмна на гърдите и Фиона го нагласи отново на възглавницата, хвърляйки му мил поглед, замислена, за кой ли път в живота си, защо всички мъже, които я привличаха, бяха или отдавна, отдавна щастливо оженени, или пък безкрайно, безкрайно стари за нея.

Морс усети на дясната си китка нечия ръка е меки пръсти и отвори очи, за да се озове лице в лице с една изключителна наглед личност. Това бе една много дребна старица, може би на седемдесет и пет-осемдесет години, с побеляла на кичури коса, със силно набръчкано, некрасиво лице, със старомодно слухово апаратче, нагласено на лявото й ухо, чийто шнур се проточваше до приспособленията за батерията в джоба на една мръсна, развлечена сива вълнена жилетка. Тя, изглежда, блажено не осъзнаваше, че може би се налага да предложи някакво извинение, задето разбужда един изтощен пациент. Коя бе тази жена? Кой я бе пуснал да влезе? Според часовника в отделението часът бе 9.45 вечерта и дежурни през нощта бяха две сестри. Махай се! Махай се, глупава стара сврако!

— Мистър Хорс? Мистър Хорс, нали? — сълзливи-те очи се присвиха късогледо по посока на пластмасовата табелка и устата и с изкуствените си челюсти се разтегна в усмивка.

— Морс! — обади се Морс. — „М-О…“

— Знаете ли, струва ми се, че са написали погрешно името ви, мистър Хорс. Ще се помъча да не забравя да съобщя…

— Морс! М-О-Р-С!

— Да, но разбирате ли, това се очакваше. Те вече ми бяха съобщили, че на Уилфрид му остават само още няколко дни. А и ние всички сме пътници, нали? Приближаваме натам с всеки божи ден.

Да, да, изчезвай! Аз умирам от умора, не виждаш ли?

— Петдесет и две години, все заедно.

Морс със закъснение осъзна коя бе тя и сега вече кимна е повече съчувствие:

— Доста време!

— Знаете ли, на него тук му харесваше… Толкова бе благодарен на всички ви…

— Боя се, че аз… аз постъпих тук едва преди ден-два.

— Точно затова той искаше да благодаря на всички вас — всичките му стари приятели тук. — Тя имаше точен, стегнат изговор и дикцията на пенсионирана учителка по латински.

— Той бе фин човек… — започна Морс е известно отчаяние. — Много ми се иска да го бях опознал. Но както ви казах, аз съм тук само от един-два дни… проблеми със стомаха — нищо сериозно…

Слуховото апаратче запищя пронизително в отговор на някакъв невидим вътрешен контакт и възрастната дама започна да върти безрезултатно копчетата на апаратчето.

— Точно затова — (сега тя започна да натъртва думите) — ви нося тази малка книжка. Той бе толкова горд с нея. Не го казваше естествено — но се гордееше. Тя му отне много време и деня, в който я отпечатаха, бе за него един много щастлив ден.

Морс кимна с благодарност, когато тя му подаде тънката брошура с бутилковозелени корици.

— Много мило от ваша страна, защото, както ви казах, аз съм тук едва…

— Уилфрид щеше да е толкова доволен.

О, боже мой!

— И ще ми обещаете да я прочетете, нали?

— О, да, разбира се!

Старата дама повъртя още веднъж пукащото слухово апаратче, усмихна се безпомощно с вид на окован във вериги ангел, изрече „Довиждане, мистър Хорс!“ и се отправи да изрази неувяхващата си благодарност към пациента от съседното легло.

Морс хвърли незаинтересуван поглед към току-що подарената му тъничка книжка — тя съдържаше не повече от… колко? — може би двадесетина страници. По-късно непременно, както й бе обещал, ще я прегледа. Утре може би. За момента не можеше да помисли за нищо друго освен отново да затвори изтощените си очи и той постави „Убийство в Оксфордския канал“ от Уилфрид М. Денистън в шкафчето си върху „Везните на несправедливостта“ и „Синият билет“ — трите нови книги, с които днес се бе сдобил. Да, утре…

Почти незабавно потъна в дълбок сън. Сънуваше едно дълго надбягване на коне по полята на своето детство, където там някъде, при далечната линия на финиша седеше една блондинка по монокини с колан със сребърна катарама на талията, вдигнала в лявата си ръка намигаща му халба бира с яка от пяна.