Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (29)

Глава двадесет и девета

Аз мисля, че светците се гневят, видели безброй човешки същества в неволя да научават, в болница едва, дългът несложен на другарство и утеха.

(Елизабет Барет Браунинг, „Аурора Лий“)

Има една особена тъга, която неизменно и тайнствено придружава завършването на всяко пътуване и края на всяко пребиваване. Дали тая тъга е предчувствие за последното пътуване, което всички трябва да направим, дали не е просто поредица от продължителни сбогувания — тия размишления не са от особено значение тук. Но за Морс вестта, че предстоеше да го изпишат от болницата „Джон Радклиф 2“, бе едновременно прекрасна… и печална. Чакаше го музика в къщи? О, да! Скоро щеше да се наслаждава отново на сбогуването на Уотон от последното действие на „Валкириите“ и да усили Павароти докрай в едно от произведенията на Пучини — разбира се, преди обяд, когато съседите му и от двете страни винаги излизаха да се занимават със своите благотворителни дела. И книгите също. Надяваше се, че групата за оказване на доброволно съдействие на полицията си бе вършила работата в Северен Оксфорд и че неговото първо издание на „Момъкът от Шропшър“ (1896) не бе откраднато и все още стоеше на мястото си върху лавицата — онова тъничко бяло томче, изправено гордо сред събратята си без допълнителна предпазна подвързия, като че ли бе принц-престолонаследник без лична охрана. Да, хубаво е, че ще си е отново вкъщи: ще слуша, каквото си поиска, ще чете, ще яде или пие. Е, разбира се, с мярка. И все пак болницата наистина щеше да му липсва! Щяха да му липсват сестрите, пациентите, режима, посетителите — щяха да му липсват много неща от живота в болничното заведение, което с малкото си недостатъци и много достойнства го бе приело болен и сега го изпращаше в сравнително добро здраве.

Но напускането на отделение 7С не се оказа знаменателно събитие за Морс. Когато пристигна съобщението — съвсем не със звън на фанфари! — да се присъедини към група хора, които щяха да бъдат откарани с линейка до Северен Оксфорд, той не успя да се сбогува почти с никого. Един от болните от отделението (Уоги) извършваше първото си следоперативно самостоятелно очищение в умивалнята; друг бе дълбоко заспал; трети току-що го бяха завели в ренгеновото отделение. Етиопският факлоносец седеше в леглото, цялата му поза говореше „Не ме безпокойте“, и четеше „Синият билет“(!), а последният беше (вече в продължение на часове) отделен със спуснати завеси, като очевидно му оставаше още малко от тоя земен живот; сигурно вече се бе сбогувал с всички на тоя свят. А повечето от сестрите изпълняваха задълженията си, като се суетяха нагоре-надолу и си даваха вид на много заети (при това имаше една-две нови физиономии) и Морс осъзна, че той беше само още един пациент, който вече не се нуждаеше от специални грижи, както преди една седмица. Той не очакваше да види Айлийн, която отново се бе върнала към нощните смени, както му бе казала. Дори и старшата сестра не се виждаше никъде, когато един млад, усмихнат санитар, ниско подстриган и е обеца, го изкара от отделението. Обаче успя да види Хубавата Фиона — тя седеше търпеливо в съседната ниша до един престарял гражданин и държеше легенче пред олигавената му уста. Махна му със свободната си ръка и промълви: „Всичко хубаво!“

Но Морс не можеше да отгатва думи по движението на устните и без да разбере казаното, бе изкаран в коридора, където той и санитарят зачакаха служебния асансьор да спре на седмия етаж.