Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (2)

Глава втора

Знаете ли защо към мъртвите сме по-справедливи и честни? Защото не сме им задължени, не трябва да бързаме, можем да сместим отдаването на последна почит между един коктейл и посещението при всеотдайната любовница — тогава, когато имаме свободно време.

(Албер Камю, „Падението“)

Когато на следващата сутрин Морс се събуди, отляво през прозореца в малката болнична стая се виждаше сивкавата зора; отдясно на стената над сводестата врата — часовник, показващ 4.50 часа, а през вратата — стройна привлекателна сестра, която седеше обляна в светлина зад едно бюро и вписваше нещо в голяма книга. Дали, почуди се Морс, пише нещо за него. Ако е така, то почти нямаше какво да се измисли, защото след една много краткотрайна криза на повръщане в малките часове на нощта той бе започнал да се чувства много по-добре и не се бе наложило да вика повече никого. Маркучето, прикрепено към дясната му китка и проточило се до банката, окачена над леглото му, продължаваше да го придърпва неприятно през по-голямата част от времето, защото иглата бе забита малко накриво, но той бе решен да не повдига въпрос за такива дребни неприятности. Неудобното съоръжение го поставяше в принудителна неподвижност — естествено поне докато не усвоеше сръчността на младежа от съседното легло, прекарал предишната вечер във волни разходки из цялата болница (както изглеждаше), държейки банката на системата високо над главата си като етиопски атлет, понесъл факлата с олимпийския огън.

Морс бе изпитал изключително неудобство, когато обстоятелства, изцяло извън негов контрол, го бяха принудили да помоли за „бутилка“. Но засега все още му бе спестен унизителният ритуал по ненавистната подлога и той се надяваше, че непоемането на твърди храни през последните няколко дни ще бъде съпроводено от съответно бездействие от страна на червата му. Поне досега надеждите му се оправдаваха.

Сестрата разговаряше оживено с един слабичък розоволик млад лекар, чиято престилка стигаше почти до глезените му, а от десния му джоб стърчеше слушалка. И не след дълго двамата се запътиха бавно, без суматоха към отделението, където лежеше Морс, после изчезнаха зад паравана (разтворен предната вечер) около леглото диагонално срещу него.

Още отначало, когато го внесоха на носилката в отделението, Морс бе обърнал внимание на мъжа, заемащ това легло — горд на вид човек на около осемдесет години, с мустаци на офицер от индийския корпус и фина, снежнобяла коса. В онзи момент, при пристигането на Морс, за миг или два воднисто бледите очи на стария войн се бяха спрели върху лицето на новодошлия и сякаш бяха отправили към него някакъв едва доловим знак на надежда и дружелюбие. И действително умиращият старец би пожелал всичко най-добро на новодошлия, ако можеше само да облече в думи помислите си, но бурно разпространилото се отравяне на кръвта, което обгаряше в ярко розово восъчните му страни, му бе отнело изцяло способността да говори.

Бе 5.20 часа сутринта, когато лекарят се появи отново иззад паравана; в 5.30 извиканите без миг забавяне санитари изнесоха мъртвеца от стаята. И когато точно половин час по-късно всички лампи в отделението светнаха, параванът около леглото на покойния полковник Уилфрид Денистън, носител на кралската награда за отлична служба и кавалер на кръст за храброст, бе дръпнат настрани по обичайния начин и новите чисто изпрани чаршафи светеха, а сменените одеала бяха професионално подгънати в долната част. Ако Морс имаше дори най-малка представа, доколко покойният полковник не бе понасял и един макар акорд от Вагнер, вероятно щеше малко да се опечали, но ако пък му бе известно как полковникът бе запечатал в паметта си цялото поетично творчество на А. Е. Хаусман, това щеше да му донесе голяма радост.

В 6.45 часа Морс усети, че в непосредствена близост е отделението се развива оживена дейност, макар първоначално да нямаше видими признаци за такава — само гласове, потракване на вилици и лъжици, проскърцване на зле смазани колела — и най-сетне Вайълет, щастливо засмяна и доста пълна карибийка се показа на хоризонта, бутайки количка за храна. Това очевидно бе часът за чашата чай в тъмни зори и как само й се зарадва Морс! За пръв път от последните няколко дни той усещаше нескрито желание да яде и да пие, а вече бе огледал със завист каните с вода и бутилките сок, наредени върху шкафчетата на съседите си по легло, макар по някаква причина шкафчето на пациента непосредствено срещу него — мъж на име Уолтър Грийнъуей, да бе празно, а над леглото да висеше четириъгълна табелка с нерадостния надпис:

— Чай или кафе, мистър Грийнъуей?

— Мисля, че ще си поискам единствено голям джин с тоник, ако нямате нищо против.

— Лед и лимон?

— Без лед, благодаря — той само разваля джина.

Вайълет отмести масивното си тяло към следващото легло и остави мистър Грийнъуей без лед, без нищо… Но напереният шестдесетгодишен шегобиец далеч не изглеждаше съсипан от факта, че е изключен от церемонията и намигна весело на Морс.

— Всичко наред ли е, шефе?

— На добро отива — отвърна предпазливо Морс.

— Хъ! И старият полковник точно това казваше — „на добро отива!“ Горкият човечец!

— Ясно! — отвърна Морс с известно притеснение. Когато погледът на Грийнъуей се избистри след замъгляването, отдаващо съответното уважение към напусналия ги завинаги полковник, Морс продължи разговора.

— Значи чай не ви се полага?

Грийнъуей поклати глава.

— Е, те знаят най-добре, нали така?

— Така ли?

— Страхотни са — лекарите тук са страхотни! А и сестрите също!

Морс кимна е надеждата това наистина да е така.

— Същите проблеми като мене ли? — попита заговорнически Грийнъуей.

— Моля?

— Стомаха, нали?

— Язва — така казват.

— Моята е перфорирана! — Грийнъуей обяви този факт с известна мрачна гордост и задоволство сякаш съчетанието от най-тежкото страдание и най-добрите лекари бе повод за особени поздравления.

— В десет часа ще ме оперират, затова не ми позволяват да пия, нали разбираш?

— О! — за няколко мига на Морс почти му се прииска да може да излезе е някакво контра твърдение за цял низ жестоки язви, които са не само перфорирани, но освен това и продупчени, и пръснати. Но за момента един по-важен въпрос налагаше да му се обърне внимание, защото Вайълет бе извършила завой на 360 градуса и се озова (най-сетне) до неговото легло. Тя поздрави новия си подопечен с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, мистър… ъ-ъ-ъ (поглед за справка към изписаното име на табелката), мистър Морс!

— Добро утро! — отвърна Морс. — За мен кафе, моля — с две лъжички захар.

— О, о! Две лъжици! Захар! — Очите на Вайълет почти изхвръкнаха от изсветлелите си орбити към тавана. После тя изви глава да потърси съпричастност от ухиления Грийнъуей.

— Вижте сега! — обърна се тя обратно към Морс. — На вас не ви се полага нито кафе, нито чай, нито захар, нито нищо. Разбрано? — Тя размаха кафявия си показалец към една точка някъде над главата му и извивайки врат, Морс успя да види зад стойката на системата четириъгълна табела с тъжния надпис: