Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (30)

Глава тридесета

(О, галопирайте бавно, коне на нощта!)

(Овидий, Amores)

Въпреки че мисис Грийн бе оставила парното, което и без това не отопляваше всички стаи, отчасти пуснато, апартаментът изглеждаше студен и неприветлив. Би било добре да имаше някой да го посрещне: разбира се (и особено), Кристин… или Айлийн, или Фиона; дори, като си помислеше, самата всяваща ужас Неси. Но нямаше никой. Луис не бе идвал да прибере напъханите в пощенската кутия неща и Морс извади две коледни картички в бели пликове (първата от застрахователната компания с факсимиле от подписа на директора) и двата неделни вестника. Тези вестници, въпреки че от време на време имаше известна промяна в заглавията, неизменно отразяваха конфликта в съзнанието на Морс между интелектуалното и просташкото: избора между първа страница на единия — „Синодът дискутира отделянето на църквата от държавата“, и първа на другия — „Шест седмичното изпитание на роб на секса в подплатен с коприна ковчег“. Ако Морс избереше последния (както всъщност той направи), поне имаше извинението, че несъмнено това бе по-хубавото заглавие. И тази неделя, както обикновено, той прелисти страниците със снимки на едрогърди красавици и специалните хроники за интригите в Холивуд и мелодраматичните изневери. После си направи чаша нес кафе (което доста предпочиташе пред „истинското“), преди да се разположи и да прочете за последните колебания на световните фондови борси и мрачните перспективи за милионите болни и гладуващи в развиващите се страни по света.

В пет и половина телефонът иззвъня и Морс разбра, че единственото му желание бе това да е Кристин.

Беше Кристин.

Не само че бе открила рядката (и изключително ценна) книга, която Морс търсеше, но в продължение на около час тоя следобед („Не казвайте на никого!“) бе прегледала съответните страници и бе открила („Не се разочаровайте!“), че само една кратка страница бе посветена на интервюто на Самюел Картър с вече остаряващия Уолтър Таунс по повод на процеса на лодкарите.

— Чудесно! — каза Морс. — Откъде се обаждате?

— От…а, а-а… от къщи. (Защо това колебание?)

— Може би…

— Слушайте! — прекъсна го тя. — Преснимах го. Да го пратя ли по пощата? Или бих могла…

— Бихте ли го прочели бързо по телефона? Казвате, че е много късо?

— Не чета много добре.

— Затворете телефона — аз ще ви позвъня! Така ще можем да говорим, колкото си искаме.

— Знаете ли, аз не съм толкова зле финансово.

— Добре — карайте тогава!

— Страница 187, започвам — готов ли сте?

— Готов съм, госпожице!

„Измежду личностите, които можеше да срещнете в Пърф в тези последни месеци на 1884 година, бе и един мъж на име Уолтър Таунс. Въпреки че бе известен като местна знаменитост, трудно ми бе да открия качеството, което по всеобщо признание бе донесло такава слава на твърде — не, напълно! — окаяния субект, който скоро ми бе представен. Той бе дребен човек, само около метър и петдесет и пет висок, слаб, дори мършав на вид с дълбоко набраздено лице,по което бръчките се спускаха от очите до устата; освен това прекалено бледият цвят на лицето му бе останал недокоснат от лъчите на доста силното в тоя район слънце, а усещането за кухост се засилваше още повече от пълната липса на зъби по горната му челюст. Все пак в очите му се четеше спотаена (макар и ограничена) интелигентност, а също и известна печал като че ли от спомена за отдавна извършени злини. В действителност историята на тоя човек бе толкова мелодраматична, колкото читателите биха могли да желаят, тъй като бил помилван и свален от бесилката само минути преди изпълнение на присъдата. Следователно аз с най-голям, интерес и любопитство му задавах въпроси.

През 1860 година една жена е била убита при местния канал близо до Оксфорд и подозрението паднало върху екипажа на баржата, плаваща по курс на юг към Лондон. Четиримата членове на екипажа, включително самият Таунс и едно около четиринадесетгодишно момче, били своевременно арестувани и изпратени пред съда. Младежът бил оправдан, останалите трима осъдени и хвърлени в затвора на град Оксфорд до извършване на публичната екзекуция. Именно тук, две-три минути след последното посещение на свещеника при затворниците в килиите им на осъдени на смърт, Таунс получава вестта за своето помилване. Много малко хора наистина са преживявали такива перипетии (тук Кристин се запъна поради стария правопис), толкова драматични за техните съдби. Обаче разговорът ми с Таунс се оказа в значителна степен разочароващ. Беше почти необразован (по напълно понятни причини) и речта му трудно се разбираше. Западният му диалект (който веднага разпознах) бе до такава степен променен от австралийския му акцент, че с мъка можех да проследя някои негови изречения. Накратко, човекът, когото сега срещнах, изглеждаше зле подготвен да се справи с трудностите на живота — или поне с тези, с които се сблъскват свободните хора. А Таунс беше свободен човек, след като бе отработил своите петнадесет години каторжен труд в затвора в Лонгбей. Съсипан, тъп човек, преждевременно остарял (беше 47-годишен), каторжник-ветеран (или «нищожество»), преживял неописуемите агонии на човек, очакващ своята екзекуция на другия ден сутринта.

Що се отнася до страховитите и ужасяващи събития, неизменно свързани с последните часове на такива престъпници, малко можах да науча за тях. И все пак няколко факта може да представляват интерес за моите читатели. Например знае се, че всеки от затворниците закусил с агнешко печено със зеленчуци, въпреки че вероятно, според смътните спомени на Таунс, такива или подобни закуски им се поднасяли през целия период, последвал определянето на датата на екзекуцията.

Още по-мъчително, според Таунс, било, че не му се разрешавал достъп до останалите затворници и ако правилно съм разбрал, нещастният човек най-тежко е понесъл именно това «лишение». Таунс не можеше дори да си спомни дали е спал малко или въобще не е спал през съдбовната нощ; нито дали се е молил за опрощение и избавление. Но чудо се бе случило! Изненадващото е, че не самото бесене е било във фокуса на изтерзаните мисли на Таунс през онази нощ. По-скоро те се въртели около вестта за предизвикания интерес на обществеността към делото — лошото име, позора, ужаса, отвращението, зловещия спектакъл, славата; слава, която можела да накара тези нещастни мъже да извървят последните няколко фатални метра с твърдост, от която и най-кораво-сърдечният зяпач би се възхитил. По отношение на самото престъпление Таунс твърдеше, че е напълно невинен — твърдение, което не беше без прецедент в криминалните архиви! Но споменът му за пътуването по канала и особено за самата жертва — Джоана Франкс, бе ярък и мъчителен. Жената била, през погледа на Таунс, удивително привлекателна и не е изненадващо, че станала почти веднага предмет на страстните желания на мъжете и причина за неприкрита ревност. В действителност Таунс си спомнил един случай, когато двама от екипажа (двамата, които били после обесени) стигнали до сбиване за предизвикателната и привлекателна жена. А единият от тях имал нож! Дори и момчето Харолд Уутън било омагьосано от нея, а по-възрастната жена без особени колебания се възползвала от неговото увлечение. В същото време, според както Таунс ни уверява и според начина, по който ни уверява, аз съм склонен да приема, че той самият не е имал сексуални контакти с нея.

Има едно интересно допълнение. В първия обвинителен акт (впоследствие го прочетох) обвинението както в кражба, така и в изнасилване вероятно е можело да бъде предявено много по-успешно, отколкото обвинението в убийство. И въпреки това второто дело е било заведено именно за убийство. При подобни обстоятелства трябва да забележим, че по-незначителното обвинение често се оттегля, когато има вероятност по-тежкото да се докаже. Тогава дали това беше причината за относителната словоохотливост на Таунс относно предположението за кражба? Не зная. Но той е бил уверен, според както ми бе разказано, че Уутън е проявявал много по-голям интерес към кражба, отколкото към изнасилване. В края на краищата наличието на сексуални отношения през 1860 година едва ли е било рядкост, както понастоящем, по английските канали“.

— Е, това е! Ще го изпратя по пощата довечера, така че бихте могли…

— Не можете ли да наминете и да го донесете?

— Ами, в момента съм страшно заета — отговори тя след кратка, неловка пауза.

— Добре! — За Морс не бе необходимо друго извинение. След като бе потопил термометъра във водата, установи, че температурата е под необходимата за евентуални бъдещи взаимоотношения.

— Виждате ли, — каза Кристин, — аз… аз не живея сама.

— И той смята, че не е възможно да ми помагате през всичкото си свободно време.

— А освен това непрекъснато говорех за вас, — каза тя тихо.

Морс не каза нищо.

— Адресът ви същият ли е като в телефонния указател? Е. Морс?

— Да, това съм аз!

— Как е малкото ви име? Не зная как да се обръщам към вас.

— Просто ме наричат „Морс“.

— Нали няма да ме забравите? — попита тя след кратка пауза.

— Предполагам, че ще се опитам.

Морс продължи да мисли за нея дълго след като бе поставил слушалката. После си спомни историческите сведения на Самюел Картър и се учуди, че изследовател с неговия несъмнен опит и честност може да допусне толкова много фактически грешки: акцентът на Таунс, възрастта му, собственото име на Уутън, оттеглянето на обвинението за изнасилване. Все пак доста интересно. Ами че дори предположенията на Морс за кавгата е ножовете бе правилно! Е, почти правилно: не бе познал точно кой бе човекът, но…