Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (25)

Глава двадесет и пета

Тези, които не са в състояние да извършат големи престъпления, не могат лесно да подозират и другите в такива.

(Ла Рошфуко, „Максими“)

Колегите на Морс от полицията неизменно му приписваха висока интелигентност от вида, който рядко изплува на повърхността в потока на човешките дела и който почти винаги му даваше над миля преднина при започване на което и да е криминално разследване. Каквато и да бе истината по тоя въпрос, самият Морс знаеше, че една дарба никога не бе притежавал — умението да чете бързо. Следователно трябва да се отбележи, че тая вечер той употреби невероятно много време, след като Кристин и Луис си бяха отишли, млякото „Хорликс“ изпито, хапчетата взети и инжекцията поставена, да прочете фотокопираните колони от списанието на Джаксън „Оксфордски дневник“. Кристин не бе споменала, че след като написаните на ръка бележки й се бяха сторили незадоволителни, тя се бе върнала в Централната библиотека в ранния следобед и бе успяла да убеди един от далечните си познати да й разреши да пререди опашката и да преснима материалите направо от обемистите оригинали. Не че Морс, дори и в случай, че знаеше, би демонстрирал някаква изключителна благодарност. Една от неговите слабости бе склонността му да приема лоялността, без изобщо някога истински да разбира, и дума да не става да оцени, жертвите, които тя често изискваше.

В детството си, когато го развеждаха по разни археологически обекти, Морс никога не бе могъл да сподели изблиците на нечие фанатизирано превъзнасяне пред няколко разпадащи се римски тухли. Дори по онова време не самите материални археологически находки, а писаното за тях бе възбудило любопитството му и бе допринесло за последвалото негово възхищение от древния свят. Трябваше да се очаква следователно, че макар и твърде необикновеното откритие на Луис да бе единственото и най-драматично постижение в мнимия процес, тъжната гледка на чифт съсухрени обувки и още по-потискащият чифт смачкани дамски гащи ще охладят малко ентусиазма на Морс. Поне за момента. Що се отнася до даровете, получени от Кристин обаче, колко чудно привлекателни и навеждащи на размисъл бяха те!

От данните във вестниците скоро стана ясно, че полковникът не бе пропуснал нито една очевидно значима подробност. Все пак, както при повечето криминални случаи, именно на пръв поглед незначителни, случайни, почти нямащи никаква връзка помежду си подробности можеха да променят в един миг тълкуването на установени факти. А тук имаше доста подробности (неизвестни на Морс досега), които го караха да повдига вежди на повече от милиметър нагоре.

Първо, като четеше между някак замазаните редове на фотокопираните материали, му ставаше доста ясно, че обвинението в кражба вероятно било оттеглено при първия процес поради факта, че свидетелските показания (наличните) сочели предимно младежа Уотън, следователно било необходимо завеждането на индивидуално дело, и то срещу малолетен. Ако някой от останалите членове на екипажа е бил замесен, то най-вероятно това е бил Таунс (човекът, депортиран в Австралия) и съвсем сигурно очевидно никакви доказателства не можели да бъдат приведени против двамата впоследствие обесени за убийство мъже. Тогава какво би могло да бъде това нещо, което с жаден поглед младежът е търсил да открадне от багажа на Джоана Франкс? Свидетелските показания не даваха никакъв ясен отговор. Но положително имаше едно нещо, по което крадците предимно си падаха, независимо дали през 1859 или 1989 година: парите.

М-м-м…

Второ, съществуваха достатъчно доказателства от онова време, които навеждаха на мисълта, че именно Джоана вероятно е издържала семейството при втория си брак. Каквото и да бе я накарало да се влюби силно в Чарлз Франкс, коняр от Ливърпул, именно Джоана бе молила настоятелно новия си съпруг да не пада духом по време на сполетелите ги неудачи през ранните месеци на техния брак. Откъс от писмо до Чарлз Франкс всъщност бе прочетено в съда вероятно (както Морс виждаше нещата) в подкрепа на факта, че по-скоро Чарлз, изглежда, е бил на ръба на психическо разстройство, обратно на твърденията на лодкарите, че Джоана е била побъркана:

„С голямо съжаление, мили ми съпруже, прочетох страшно несвързаното ти писмо — моля те, скъпи, бори се срещу това, което, страхувам се, те чака, ако не успокоиш изтерзания си ум. Загубата на разума е ужасно нещо и ще разбие нашите надежди. Бъди силен и знай, че скоро ще бъдем заедно и добре осигурени.“

Трогателно и красноречиво писмо.

Дали и двамата не са били малко неуравновесени?

М-м-м…

Трето, различни клетвени показания от двата процеса ясно говореха, че макар и „летящите“ лодки да са работели най-добре при стриктното привеждане в действие на комбинацията „двама на вахта — двама свободни“, на практика доста често четиримата членове на такъв екипаж размествали дежурствата си, за да угодят на лични предпочитания или изисквания. Или похотливи желания може би? Морс след това прочете с повишен интерес доказателствата, приведени в съда (къде сте, полковник Денистън?), че Олдфийлд, капитан на „Барбара Брей“, е платил на Уолтър Таунс шест шилинга, за да поеме от него трудната задача да „прекара“ лодката през тунела при Бартън. Морс кимна с глава: въображението му вече го бе пренесло там.

М-м-м…

Четвърто, показанията като цяло силно навеждаха на мисълта, че през първата половина от пътуването Джоана се е чувствала напълно щастлива в компанията на лодкарите по време на различните спирания: хранела се на една маса с тях, пиела с тях, смеела се заедно с тях на шегите им. Шегите намалели обаче през втората част на пътуването, когато, както прокурорът бе подчертал неведнъж, Джоана се бе проявила като безпомощна,злочеста душа, зовяща (на моменти в буквалния смисъл) за помощ, съчувствие, закрила, милост. И един съдбоносен и драматичен факт: колкото повече се увеличавало алкохолното опиянение на екипажа, толкова по-трезва ставала Джоана, а представените пред съда показания на съдебния лекар бяха неоспорими: никакви следи от алкохол не били намерени в кръвта й.

М-м-м…

Морс продължи да подчертава със синя химикалка разнообразните и най-любопитни препирни, които съдебният репортер на „Оксфордски дневник“ бе сметнал, че си струва да запише:

— Ще пийнеш ли нещо? (Олдфийлд)

— Не, нямам желание! (Блоксъм)

— Той вече си свърши работата с нея тая вечер и аз ще направя същото, иначе ще я…! (Олдфийлд)

— Проклета да е и да върви по дяволите тая жена! Нищо не мога да направя, ако се е удавила! (Олдфийлд)

— Рече, че ще го напраи одеве и сега сякаш го е напраила баш, както трябва. (Масън)

— Дано м-та к-ва се пържи в ада! (Олдфийлд)

— Проклета да е тая жена! Какво знаем за нея? Щом като е искала да се удави, защо ние трябва да си имаме всичките тия неприятности? (Таунс)

— Ако той ще свидетелства срещу нас, то ще е за друго, не за жената! (Олдфийлд)

М-м-м…

Макар и цитирани произволно, непоследователно, неподредени хронологически, тези извадки от процесите особено засилиха по-раншното убеждение на Морс, че това не са коментари, които човек би очаквал да чуе от убийци. Нормално се очакваше известна доза срам, угризения, страх — да! — дори в някои случаи тържествуване и ликуване вследствие извършеното деяние. Но не — не! — не и бушуващите гняв и ненавист, непрекъснато изпитвани от лодкарите в часовете и дните, след като Джоана бе срещнала смъртта си.

И в заключение имаше още един важен пасаж в показанията, който полковникът не беше цитирал. Очевидно твърдението бе на Олдфийлд: в около четири часа през онова съдбоносно утро лодкарите всъщност настигнали Джоана — последната в състояние на силно умствено разстройство — като той и Масън успели да открият местонахождението й само благодарение на изтерзаните викове, с които зовяла името на съпруга си: „Франкс! Франкс! Франкс!“ Освен това, твърди Олдфийлд, той всъщност успял да я убеди да се върне на корабчето, въпреки че признава, че доста скоро тя отново скочила на брега (отново!), за да поеме пак пеша по утъпканата пътека за теглене на корабите. После, според Олдфийлд, двама от тях, той и Таунс тоя път, пак слезли на брега, където срещнали друг потенциален свидетел (споменатия в книгата на полковника Доналд Фавант). Но на лодкарите не им повярвали. По-специално тая втора среща на пътеката послужила за унищожителни нападки от страна на обвинението: в най-добрия случай това са обърканите спомени на безнадеждно пияни умове, а в най-лошия — измишльотини на закоравели убийци! Да! Точно тоя тип коментари през цялото време безпокояха чувството на Морс за справедливост. Като полицай той имаше само основни познания по английско право, но бе пламенен привърженик на презумпцията за невинност до доказване на противното. Това бе основен принцип не само на действащия правов ред, а и на естествената справедливост…

— Удобно ли ви е? — попита Айлийн, като автоматично опъна гънките на чаршафите.

— Мислех, че смяната ви е свършила.

— Тъкмо си тръгвам.

— Глезите ме.

— Обичате да четете, нали?

Морс кимна:

— Понякога.

— Най-много от всичко ли обичате да четете?

— Ами предполагам, че понякога повече обичам музиката.

— Значи, ако четете книги и грамофонът е пуснат…

— Не мога да се наслаждавам и на двете едновременно.

— Но най-много обичате тия две неща?

— Като изключим вечеря на свещи с жени като вас.

Айлийн поруменя, бузите й изведнъж станаха червени като на умиращия полковник.

Преди да заспи тая вечер, Морс плъзна ръка в нощното шкафче и си наля малко скоч; и докато бавничко посръбваше, светът изведнъж му се стори не чак толкова лошо място…

Когато се събуди (по-скоро беше събуден) на следващата сутрин (неделя), той се изуми, че бе му отнело толкова време да прозре една очевидна истина. А обикновено скоростта на мисловните му процеси не изоставаше от тази на светлината.