Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (20)

Глава двадесета

Тези омразни личности, наричани изследователи на оригинални документи.

(Дж. М. Бари, „Милейди Никотайн“)

Както обикновено, когато ходеше в Оксфорд в събота, Кристин Грийнъуей стигна с колата до кръстовището „Пеъртрий“ и хвана градския автобус. Слезе в Корнмаркет, стигна пеша до Карфокс, зави надясно по „Куийнс стрийт“, продължи по оживената пешеходна зона до площад „Бон“ и веднага след сградата на магазина „Селфридж“ влезе в централната библиотека „Уестгейт“. Сред погрешните предположения, направени от главния инспектор Морс предишната вечер, бе и фактът, че за нея ще бъде просто детинска игра да измъкне микрофилма (така да се каже) на който и да е вестник, когато и да е отпечатан той, и след като проникне без никакво усилие в миналото, ще притежава необходимите технически умения и средства, за да извърши незабавно някои проучвания. Тя не му беше казала, че в „Бодли“, доколкото й бе известно, изобщо не бяха снели на микрофилм цялата национална преса от XIX век, нито пък, че тя самата е от хората, които бяха в непрекъсната война с всички видове електрически машинарийки. Тя просто се бе съгласила с него: да, щеше да е доста проста работа; и би се радвала да помогне — отново. Честно казано, това наистина бе така. Рано сутринта се бе обадила на нейна позната в отдела за справки на централната библиотека „Уестгейт“ и бе разбрала, че може да получи незабавно достъп до „Оксфордски дневник“ на Джаксън за 1859 и 1860 година. За колко време искаше да ги запази? Един час? Два? Кристин сметна, че един час ще й стигне. От 10.30 до 11.30 часа преди обяд тогава? Може би Морс е бил прав през цялото време. Може би нямаше да е трудно. Не след дълго тя седеше на маслинено-зелен пластмасов стол на втория етаж в централната библиотека в отдела за „Местна история и проучвания“ пред устройството за четене на микрофилми, наподобяващо до известна степен горната половина на телефонна будка на британската компания „Телеком“, а пред нея имаше вертикален плот с големина около половин метър, върху който в колонки, широки около пет-шест сантиметра, се появяваха фотографираните страници на вестника. Нямаше мъкнене и прелистване на доста трудните за ползване тежки подвързани свитъци с вестници. „Детинска игра“! Един млад услужлив библиотечен работник предварително бе нагласил копчетата с надписи „Фокусиране на изображението“, „Увеличение“, „Контролиране на светлината“ и Кристин само трябваше с дясната си ръка да върти една ръчка, за да преглежда с желаната от нея бързина страниците на „Оксфордски дневник“.

Въпреки всичко изпита облекчение, като разбра, че списанието бе седмичник, а не ежедневник. Много скоро откри колоните, отнасящи се до първия процес през август 1859 година. Започна да си води бележки за това, което бе открила, и също както се бе случило с Морс, интересът й все повече и повече нарастваше. Когато привърши с проучването на втория процес през април 1860 година, бе вече напълно завладяна. Искаше й се да се върне и да провери някои неща, но очите й започнаха да се уморяват; когато буквите заподскачаха като редици войници, равняващи се надясно, тя реши, че е открила два факта, които можеше да се харесат на Морс. Така поне се надяваше. Прегледа набързо нахвърляните бележки, за да се увери, че после ще може да ги приведе в по-четлив вид, когато един делови разговор, водещ се само на три-четири метра зад нея на бюрото за справки, привлече вниманието й.

— Да, опитах в архива на общината, но без особен успех.

— Тогава смятам, че най-добре е да опитате при градските архивисти. Те имат бюро на…

— Те ме изпратиха тук.

— О! — Телефонът иззвъня и момичето на информацията се извини и вдигна слушалката.

Кристин събра бележките си, изключи УЧМ (както изглежда наричаха монитора) и се приближи до бюрото.

— Вчера вечерта се запознахме — започна тя.

Сержант Луис й се усмихна и поздрави:

— Здравейте.

— Изглежда имам повече късмет от вас, сержант.

— О-о! На мен винаги ми дава най-мръсната работа — не знам защо се хващам…, а освен това днес е почивният ми ден!

— И моят!

— Много съжалявам, че не можем да ви помогнем, господине — обади се момичето (тя се бе справила с още едно запитване). — Но ако няма следи и при архиварите…

Луис кимна.

— Е, все пак благодаря.

Той придружи Кристин до летящата врата и тогава на момичето от информацията му хрумна още нещо:

— Можете да опитате в полицейското управление на „Сейнт Олдейтс“. Чувала съм с ушите си, че доста документи и вещи са били прибрани от полицията през войната („Коя война?“ — промърмори Луис едва чуто). — И естествено, може би…

— Много благодаря!

— Те не са толкова услужливи обаче по отношение на широката публика — сигурна съм, знаете…

— О, да!

Но телефонът отново зазвъня и този път библиотекарката го вдигна, убедена, че е отпратила последния си клиент с мисия, която щеше да се окаже напълно безрезултатна.

Понякога Кристин се чувстваше малко неспокойна, когато беше сама на многолюдна улица; но изпита приятно усещане на закрила, докато вървеше обратно към Карфакс покрай плещестата фигура на сержант Луис, извисила се до и над нея. Градският часовник „Големият Том“ биеше 12 по обяд.

— Дали не бихте искали да пийнете нещо… — започна Луис.

— Не… не, благодаря. По принцип не пия много, а е и малко… малко е раничко, нали така?

Луис се ухили:

— Е, това не го чувам често от шефа! — Но се почувства облекчен. Не беше много добър във воденето на светски разговор и въпреки че тя изглежда беше една много приятна млада дама, той предпочиташе вече да се залови с работата си.

— Харесвате го, нали? Имам предвид шефа ви?

— Той е най-добрият в бизнеса!

— Така ли? — попита Кристин тихичко.

— Ще ходите ли довечера?

— Мисля, че да. А вие?

— Ако открия нещо, а това за момента е твърде съмнително!

— Човек никога не знае!