Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (23)

Глава двадесет и трета

Всичко, което човечеството е направило, измислило, постигнало или било, всичко лежи, магически съхранено, в страниците на книгите.

(Томас Карлайл)

Embarras de richesses^[1] — и цял ден да бе обикалял сред лавиците на местната библиотека в Самъртаун, Морс не би могъл да избере други две книги с по-познавателен характер.

Първо, от „Викторианският Бенбъри“ се сдоби с информацията, че към 1850 година дългите маршрути с пощенски коли през Бенбъри за Лондон били изоставени благодарение почти изцяло на новата железопътна линия от Оксфорд до столицата. Обаче като непосредствен резултат от това обслужване броят на колите между Бенбъри и Оксфорд (само на двадесет мили на юг) всъщност се увеличил и през 1850-те и 1860-те години имало редовен и ефективен транспорт между Оксфорд и Бенбъри. Освен това авторът даваше пълни подробности за пощенските коли, движили се въпросния ден за които Джоана Франкс положително се е била осведомила: със сигурност през първата половина на следващия ден, три пъти е можело да се видят пощенски коне, галопиращи на юг, возещи взетите от страноприемницата „Суон“ в Бенбъри пътници до страноприемницата „Ейнджъл“ на главната улица в Оксфорд. За сумата от два шилинга и един пенс. Още по-интересно за Морс беше положението, отнасящо се за самия Оксфорд, където влакове за Падингтън, според втория реферативен труд, били далеч по-чести и по-бързи, отколкото си бе представял. И както може да се предположи, на самата Джоана й е била предоставена точно същата информация в Бенбъри в тоя съдбоносен ден: не по-малко от десет влака дневно, тръгващи в 2.10, 7.50, 9.00, 10.45, 11.45, 12.55, 14.45, 16.00, 17.50 и 20.00 часа. Embarras de choix.^[2] Естествено цените на билетите изглеждали малко солени — за първа, втора и трета класа-съответно 16, 10, и 6 шилинга, за едно разстояние, малко по-дълго от 60 мили. Но достатъчно безпристрастният историограф на оксфордските железници бе прибавил факта, че също така са се движили три пощенски коли на ден, поне до 1870-те, извършващи сравнително бавно пътуване до Лондон през бариерите на Хенли и Рединг: каретите „Бленхайм“ и „Уелският принц“, тръгващи в 10.30, а „Съперникът“ — час по-късно, и цените на билетите били с „цял шилинг“ по-ниски от третокласните билети за влак. И къде е била последната им спирка в столицата? Беше невероятно. Еджуеър роуд.

Така че в продължение на няколко минути Морс се опита да види нещата през погледа на Джоана — една Джоана, която (той нямаше причини да не вярва в това) е била in extremis.^[3] Пристигнала в Бенбъри по-късничко вечерта, тя би трябвало бързо да е схванала положението. Никакъв шанс да хване нещо веднага, но налице е била възможността да прекара нощта в Бенбъри, може би в една от кръчмите по кея. Не първокласен хотел с четири звезди, но все пак приличен и сигурен подслон за не повече от два шилинга или там някъде. После — една от пощенските коли до Оксфорд на другата сутрин; книгата споменаваше една в 9.30, пристигаща в Оксфорд около 13.00 часа. Това би означавало да хване без никакви усилия влака в 14.45 за Падингтън или един от следващите три влака в случай на злополука с конете. Съвсем просто! Ако в крайна сметка твърдо е била решила да избяга завинаги от мъчителите си, положението е било ясно. За нощувка — два шилинга, два шилинга и един пенс струвало пътуването с пощенската кола, шест шилинга за билета за трета класа с влака; значи, че за около десет шилинга и се е предлагала последна възможност да спаси живота си. Би могла да го направи без особено усилие, без особени разходи.

Но не го е направила. Защо? Според общоприетото твърдение тя нямала нито пени на свое име, дума да не става за половин гвинея. Не е ли имала нещо, което да продаде или заложи? Не е ли имала ценности у себе си? Какво е имала в своите две кутии? Нищо, което да има някаква стойност? Защо тогава, ако това е било така, изобщо е съществувало и най-малкото подозрение за кражба? Морс бавно поклати глава. О, боже! — как му се искаше да погледне за малко в една от тия кутии!

Беше време за чай, а Морс не знаеше, че желанието му вече е изпълнено.