Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (37)

Глава тридесет и седма

Съвременните танцьори дават зловеща представа за нашето време. Те дори не се поглеждат един друг, когато танцуват. Те са само куп изолирани индивиди, люлеещи се в някаква самохипноза.

(Агнес де Мил, Ню Йорк таймс)

На присъстващите на увеселението им бе ясно, че когато портиерът казваше полунощ, той имаше предвид 23.55, но малко от тях бяха успели да пристигнат в общежитието за медицински сестри преди девет. Във всеки случай събитието не бе предопределено да е от космическо значение и не би могло да се похвали с нещо повече от един-два спомена, няколко зле проявени снимки и доста почистване на следващата сутрин.

Веднага щом като направи няколко крачки в шумната, кипяща, ярко осветена зала — беше вече 10.30, — Морс осъзна, че е допуснал трагична грешка, като е приел поканата. „Никога не се връщай!“ — ето съвета, който трябваше да следва. И въпреки това дотолкова бе сглупил, че да се подмами от спомена за белите чаршафи, Хубавата Фиона и Ефирната Айлийн. Идиот! Седна на един разклатен, подсилен с дъсчици стол и засърба някакъв блудкав пунш, който поднасяха в бели пластмасови чаши на всеки новопристигнал. Той бе приготвен, ако можеше да се съди по вкуса, от 2% джин, 2% сухо мартини, 10% портокалов сок и 86% лимонада и щеше да е нужно доста време, по сметките на Морс, преди тая възхитителна напитка да започне да му въздейства. И тъкмо бе решил, че най-добрата част от пунша са малките кубчета ябълки, плаващи по повърхността, когато Фиона откъсна болнавия си на вид кавалер от дансинга и се доближи до него.

— Весела Коледа! — тя се наведе и Морс все още усещаше сухите й устни върху бузата си, докато тя представи смутения младеж, повтори коледния си поздрав и в следващия миг вече я нямаше — отново се бе хвърлила в серия от конвулсивни кълчения, сякаш бе епилептична кукла на конци.

Пластмасовата чаша на Морс беше вече празна и той бавно тръгна покрай дългата редица от маси, където под белите покривки успя да зърне поръсени със захар коледни пирожки и наденички на шиш.

— Скоро ще похапнем от тях! — каза познат глас зад него. Морс се обърна и видя Айлийн, за щастие сама и измежду малкото присъстващи в бяла униформа.

— Здравейте! — каза Морс.

— Здравейте! — каза тя тихо.

— Радвам се да ви видя!

Тя го погледна и кимна едва доловимо. Отнякъде се появи висок мъж, който имаше вид на замесен в скорошно сбиване.

— Това е Гордън — каза Айлийн, като гледаше нагоре към засенчените повърхности на мършавото му като на скелет лице. И след като си стиснаха ръцете, Морс пак остана сам. Чудеше се къде да отиде, къде да се дене, как да се измъкне незабелязано, да прекрати безболезнено присъствието си преди 11.55.

Беше само на няколко метра от главния вход, когато тя изведнъж застана пред него.

— Надявам се, че не се опитвате да се измъкнете!

Неси!

— Здравейте, сестра. Не! Аз — аз не трябва да стоя много дълго, разбира се, но…

— Радвам се, че дойдохте. Знам, че сте мъничко поостарял за такова нещо — игривото й шотландско произношение като че ли добродушно му се присмиваше.

Морс кимна. Беше трудно да спори по въпроса и той погледна в чашата си и извади единственото останало кубче ябълка.

— Вашият сержант беше по-щедър към вас — с пиенето имам предвид.

Морс я погледна — ненадейно — сякаш никога преди това не беше я виждал. На тая неонова светлина кожата й изглеждаше почти млечна, а очите й бяха смарагдово-зелени. Отметнатите й назад кестеняви коси подчертаваха очертанията на лицето, а устните й бяха леко и деликатно начервени. Бе доста висока за жена, сигурно почти колкото него, и само ако (според Морс) си бе облякла нещо друго, а не тая страшно старомодна, размъкната, никак не подхождаща й рокля…

— Искате ли да танцуваме, инспекторе?

— Аз… не! Страхувам се, че танцуването не е по моята част.

— Какво…?

Но Морс така и не успя да разбере какво се канеше да го попита. Един млад лекар — усмихнат, с пламнало лице, който се чувстваше съвсем като у дома си — я грабна за ръка и я задърпа към дансинга.

— Хайде, Шийла! Нашият танц, помниш ли? Шийла!

— Няма да се опитате да се измъкнете…? — започна да казва тя през рамо. Но вече беше на дансинга, където не след дълго другите танцьори започнаха да спират и да се оттеглят по периферията, докато двойката Шийла и младият й партньор изпълняваха блестящо танцови стъпки, съпроводени от ритмичното пляскане с ръце на публиката.

Докато ги следеше с поглед, Морс почувства, че го пронизва ревност. Тялото на младия мъж се притискаше плътно до нейното. Бе решил окончателно да остане, както тя поиска, но когато музиката спря и току-що преобразената Неси, преструваща се, че се сгромолясва от умора, стана център на възторжено възхищение, Морс остави пластмасовата си чаша на масата до изхода и си тръгна.

В 9.30 на следващата сутрин, след като бе спал някак неспокойно, той позвъни в болницата „Джон Радклиф 2“ и поиска отделение 7С.

— Мога ли да говоря със старшата сестра, моля?

— Какво да съобщя, кой я търси?

— Това е — това е лично обаждане.

— Страхувам се, че не може да се обаждате по лични въпроси тук. Ако желаете да съобщите името си…

— Просто й кажете, че един от старите й пациенти в отделението…

— Сестра Маклийн ли търсите?

— Да.

— Тя напусна — напусна официално миналата седмица. Ще става директор на Института за сестри…

— Напуснала е Оксфорд?

— Заминава днес. Остана досега за едно празненство миналата вечер…

— Разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих. Изглежда нещо не съм разбрал?

— Да, така изглежда.

— И къде отива тя?

— Дерби — Кралската болница в Дерби.