Том Кланси
Дълг на честта (6)

4.
ОЖИВЛЕНИЕ

— Изискванията ни са различни — настоя членът на комисията по преговорите.

— Как така? — попита търпеливо представителят на другата страна.

— Стоманата и конструкцията на резервоара са уникални. Самият аз не съм инженер, но хората по дизайна ме уверяват, че е така и че продуктът ще се повреди при заменянето на някои части. Освен това — продължи той търпеливо — трябва да има съвместимост на частите. Както знаете, много от колите, сглобени в Кентъки, се връщат с кораб в Япония за продажба и в случай, че има повреда или нещо трябва да се смени, местните запаси могат да се приложат незабавно. Ако трябваше да ги заменяме с предлаганите от вас американски части, не би било така.

— Сейджи, става въпрос за резервоар за бензин. От какво е направен? Пет парчета галванизирана стомана, извити и споени едно с друго, с обща вместимост седемдесет и два литра. Няма никакви подвижни части — изтъкна служителят на Държавния департамент, с което се намеси в обсъжданията и влезе в ролята, за която му плащаха. Дори успешно се престори на разгневен, като използва собственото име на колегата си.

— О, но самата стомана, формулата, пропорциите на различните материали за окончателната сплав… Тези неща са доведени до оптимум според прецизните изисквания на производителя…

— Които са уеднаквени по целия свят.

— За жалост не е така. Нашите стандарти са по-взискателни от множество други и съжалявам, че трябва да го кажа, но и от тези на компанията за авточасти „Диърфийлд“. По тази причина за съжаление ще трябва да отхвърлим молбата ви.

Това сложи точка на този етап от преговорите. Японският посредник се отпусна в стола, блестящ с костюма си „Брукс брадърс“ и вратовръзката „Пиер Карден“. Мъчеше се да не злорадства съвсем открито. Имаше много опит в това и му се удаваше: тестето карти беше негово. Освен това играта просто ставаше по-лесна вместо по-трудна.

— Разочаровате ни много — каза представителят на американското Министерство на търговията. Разбира се, той и не очакваше друго и обърна страницата, за да преминат към следващата точка от преговорите за родната индустрия. Каза си, че всичко прилича на гръцка пиеса, някаква кръстоска между трагедия от Софокъл и комедия от Аристофан. Човек знаеше какво точно ще се случи, преди дори да е започнал. Тук той бе прав, ала по начин, за който не можеше да знае.

 

 

Същината на пиесата бе предопределена преди месеци, дълго преди преговорите да се натъкнат на този проблем, и ако се погледне назад, трезвите умове със сигурност биха го нарекли инцидент, просто поредното странно стечение на обстоятелствата; които оформят съдбата на нациите и на ръководителите им. Като повечето такива събития всичко започна с проста грешка, станала въпреки изключително внимателните предпазни мерки. Повредена електрическа жица бе намалила подавания ток в галванизационна вана, отслабвайки по този начин заряда в горещата течност, където се потопяват стоманените листове. Това от своя страна редуцираше галванизацията и стоманените листове в действителност получаваха само тънка патина, а изглеждаха напълно облечени. Негалванизираните листове се трупаха на платформи, обгръщаха се със стоманени обръчи за устойчивост и се покриваха с пластмаса. Грешката щеше да се доутежни при финалния етап и сглобяването.

Заводът, където се случи това, не участваше в монтирането. Що се отнася до американските фирми, големите автомонтажни компании, които конструираха колите и лепваха търговските си марки на тях, купуваха повечето елементи от по-малки компании за авточасти. В Япония отношенията между големите риби и по-малките бяха трайни и безмилостни: трайни дотолкова, доколкото бизнесът между двата типа компании беше по принцип дългогодишен; безмилостни, доколкото изискванията на монтажните компании бяха диктаторски, тъй като винаги съществуваше заплахата те да се обърнат към някой друг, макар тази вероятност рядко да се споменаваше открито. Използваха само загатвания: обикновено благи коментари за състоянието на друга, по-малка фирма, едно подмятане относно умните деца на собственика й или за това, как представителят на монтажната компания го е видял миналата седмица на стадиона или в обществената баня. Естеството на загатванията не бе толкова важно, колкото смисълът на посланието, а този смисъл винаги се разбираше идеално. В резултат на това малките компании за части не бяха изложени на витрината на японската тежка индустрия, която другите народи бяха свикнали да гледат с уважение по световните телевизии. Работниците не носеха фирмени комбинезони, не ядяха наравно с управата в луксозни закусвални и не работеха в безупречно чисти, блестящо организирани монтажни заводи. Заплатата на тези работници също се различаваше от съвсем задоволителната надница на монтажистите и въпреки че договорът за доживотна служба вече ставаше научна фантастика дори за елитните работници, за другите той никога не бе съществувал.

В един от невзрачните металообработващи цехове обръчите се махаха от купчините не добре галванизирана стомана и отделните листове се подаваха ръчно на режещи машини. Там квадратните листове се нарязваха механично и краищата се окастряха (излишния материал го събираха и връщаха при валцовия стан за преработване) така, че всяко парче да отговаря на определените за конструирането размери винаги с точност до милиметър, макар че собственикът вероятно никога нямаше да зърне този сравнително груб компонент. След рязането по-големите парчета минаваха на друга машина за нагряване и огъване, сетне ги запояваха под формата на овален цилиндър. Веднага след това приелите овална форма листове се снаждаха и също се запояваха от машина, която можеше да се наблюдава и само от един работник. Предварително направените дупки от едната страна се свързваха с тръбата, чийто край щеше да излезе под капачката на резервоара. На дъното имаше още една дупка за тръбата, отвеждаща до двигателя. Преди да напуснат търговеца на едро, чрез спрей резервоарите се покриваха със слой с основна формула восък плюс епоксидна смола, който щеше да предпазва стоманата от ръжда. Сместа би трябвало да се спои със стоманата, създавайки стабилно съединение от коренно различни материали, което да предпазва постоянно резервоара от корозия и следователно от теч на гориво. Великолепен и сравнително типичен продукт за изключителната японска техника, само че в този случай не се получи заради повредения електрически кабел в завода за стомани. Покритието всъщност изобщо не се закрепи за стоманата, въпреки че отвътре се беше втвърдило достатъчно, за да запази формата си известно време и да издържи на повърхностен преглед, след който бензиновите резервоари преминаваха веднага по конвейер към опаковъчния цех на фабриката за малки части. Там резервоарите се пъхаха в кашони, произведени от друг едър търговец, и се откарваха с камион на склад, където половината от тях се натоварваха на други камиони, за да бъдат доставени в монтажния завод, а другата половина влизаха в еднакви по големина сандъци. Тях ги качваха на кораби, за да ги транспортират до САЩ. Там резервоарите щяха да бъдат поставени на почти идентични автомобили в завод, собственост на същия международен конгломерат, въпреки че този завод бе разположен сред възвишенията на Кентъки, а не в равнината Кванто край Токио.

Всичко това се случи месеци преди въпросът да бъде включен в дневния ред на преговорите за американската индустрия. Хиляди автомобили бяха сглобени и докарани с дефектни резервоари, промъкнали се до един през обикновено отличния качествен контрол в монтажните заводи, разделени един от друг от десет хиляди километра суша и море. Сглобените в Япония коли се натоварваха на едни от най-грозните кораби, създавани някога — открити фериботи, които притежаваха двигателните характеристики на шлепове и се влачеха през есенните бури на северния Тих океан. Морската сол във въздуха проникваше през корабните вентилационни системи и стигаше до колите. Това не бе толкова лошо, докато някой от корабите не навлезеше в атмосферен фронт. Тогава студеният въздух бързо се сменяше с топъл, а внезапната промяна в относителната влажност влияеше на тази на въздуха в многобройните резервоари и предизвикваше образуването на наситена със сол влага по повърхността на стоманата, в самото дефектно покритие. Оттам солта незабавно предприемаше атака срещу незащитената мека стомана на резервоара, като покриваше с ръжда и отслабваше тънкия метал, заграждащ 92-октанов бензин.

 

 

Райън забеляза, че каквито и недостатъци да имаше, Корп посрещна смъртта с достойнство. Току-що бе изгледал откъс от видеозапис, който Си Ен Ен прецени като неподходящ за редовните си новинарски емисии. След речта, чийто превод лежеше в скута му на два листа, примката бе надяната около врата на Корп и капакът в пода се разтвори. Операторът от Си Ен Ен снимаше тялото в едър план, докато гърченето спря и така сложи точка на една страница от дневника на страната му. Мохамед Абдул Корп. Тиранин, убиец, наркотрафикант. Мъртъв.

— Дано само не сме създали мъченик — обади се Брет Хансън и наруши тишината в кабинета на Райън.

— Господин министър — каза Джак и като се обърна, видя, че гостът му четеше превода на последните думи на Корп. — Всички мъченици имат една обща черта.

— Каква е тя, Райън?

— Всички те са мъртви. — Той замълча за по-голям ефект. — Този тип не умря за Бога или за родината си. Умря заради извършени престъпления. Не го обесиха за убийства на американци, а защото е избивал сънародниците си и е продавал наркотици. Мъчениците не се правят от такова тесто. Случаят е приключен — завърши Джак и пъхна непрочетените листове в кошчето. — Така, какво научихме за Индия?

— От дипломатическа гледна точка нищо.

— Мери Пат? — обърна се Джак към представителката на ЦРУ.

— Силно механизирана бригада провежда интензивни учения на юг. Имаме въздушни снимки отпреди два дни. Изглежда като бойно учение.

— Какво казват агентите ни?

— Нямаме хора там — призна госпожа Фоли и по този начин разобличи създадената мантра^[1] за ЦРУ. — Съжалявам, Джак. Ще минат години, преди да успеем да внедрим хора навсякъде, където искаме.

Райън тихо измърмори. Сателитните снимки бяха хубаво нещо, ала си оставаха само снимки. Фотографиите даваха само форми, не и мисли. Той се нуждаеше от последното. Напомни си, че Мери Пат правеше всичко възможно да оправи нещата.

— Според военноморските сили флотът им има много работа, а схемата им на действие предполага, че трябва да служат за бариера. — Спътниците наистина показваха, че амфибийните бойни кораби от индийския флот са групирани в две ескадри. Едната бе в открито море, на около триста и шестдесет километра от базата си, и провеждаше учения като бойна група. Другата беше на котва в същата морска база за поддръжка, също като група. Базата се намираше далеч от бригадата, провеждаща учения, но една железопътна линия ги свързваше. Сега аналитици проверяваха разпределителните станции на двете места въз основа на ежедневната информация. Сателитите ставаха поне за това.

— Съвсем нищо ли, Брет? Имаме доста добър посланик там, доколкото си спомням.

— Не искам той да отива прекалено далеч. Това може да намали влиянието и достъпа, с които разполагаме — заяви държавният секретар.

Госпожа Фоли се помъчи да не вдигне обезсърчено очи.

— Господин министър — започна Райън търпеливо, — предвид факта, че в момента нямаме нито информация, нито влияние, всичко, което той може да открие, ще е от полза. Аз ли да му се обадя, или ще го направите вие?

— Той работи за мен, Райън.

Джак изчака няколко секунди, преди да отвърне на предизвикателството. Мразеше боричкането за територия, макар че, изглежда, това бе любимият спорт в административния клон на правителството.

— Той работи за Съединените американски щати. И най-сетне, работи за президента. Мое задължение е да съобщавам на президента какво става там, така че ми трябва информация. Моля да му дадете свобода. Един от шефовете на ЦРУ работи за него. Разполага и с три официални аташета. Искам всички те да се задействат. Целта на операцията е да се определи с точност нещо, което на флота и на мен ни прилича на подготовка за възможно нахлуване в суверенна държава. Искаме да предотвратим това.

— Не мога да си представя, че Индия наистина ще направи такова нещо — рече Брет Хансън някак дяволито. — Вечерял съм няколко пъти с техния външен министър и той никога не ми е загатвал…

— Добре. — Райън го прекъсна спокойно, за да смекчи огорчението, което щеше да причини. — Чудесно, Брет, обаче намеренията се менят и те ясно ни загатнаха, че искат флотът ни да се махне. Искам информация. Умолявам ви да дадете свобода на посланик Уилямс, за да разклати няколко храста и да видим какво ще изскочи. Той е интелигентен и вярвам на преценката му. Това е молба от моя страна. Мога да помоля президента да я превърне в заповед. Ваш ред е, господин министър.

Хансън прецени възможностите и кимна в съгласие с всичкото достойнство, което можа да намери. Райън току-що се бе справил с проблем в Африка, който гризеше Роджър Дърлинг от две години, и в момента беше „най-хубавото хлапе в парка“. Не всеки ден държавен служител увеличаваше шансовете на президента за преизбиране. Подозрението, че Корп е арестуван от ЦРУ, вече се прокрадна в медиите и бе неубедително опровергано от пресцентъра на Белия дом. Това не беше добър начин за водене на външна политика, но тази война щеше да се води на друг фронт.

— Русия — каза Райън тогава, с което приключи темата и започна друга.

 

 

Инженерът от комплекса за космически полети „Йошинобу“ знаеше, че не е първият, който забелязва красотата на злото. Тя със сигурност беше открита от родината му, където народната мания за художествена изработка вероятно е започнала с любовта към меча — еднометровата катана на самурая. При нея стоманата се ковеше, огъваше се, пак се ковеше и сетне се прегъваше двадесет пъти по време на разслояването, даващо над един милион пластове стомана, направени от една-единствена първоначална отливка. Този процес изискваше огромно търпение от бъдещия собственик на катаната, който въпреки всичко чакал стоически, показващ до известна степен робско поведение, с каквото в онази епоха страната му не се е славела. И все пак е било така, защото самураят се е нуждаел от меча си, а само майстор е можел да го направи.

Днес нещата бяха други. Сегашният самурай, ако можеше да се нарече така, използваше телефон и искаше незабавни резултати. „Е, пак ще му се наложи да почака“ — помисли си инженерът, докато се взираше в предмета пред него.

Всъщност нещото пред очите му беше сложна лъжа, ала находчивостта и истинската й техническа красота разпалваха самоуважението му. Кабелите за включване отстрани бяха фалшиви, но само шестима тук го знаеха и инженерът бе последният от тях, който слезе по стълбата от най-горната до следващата площадка на подвижната установка. Оттам те щяха да слязат с асансьора до бетонната ракетна площадка и автобус щеше да ги откара до контролния бункер. В автобуса инженерът махна бялата пластмасова каска и започна да се отпуска. След десет минути седеше в удобен въртящ се стол и пиеше чай. Присъствието му тук не бе необходимо, ала когато построиш нещо, искаш да проследиш съдбата му докрай, а и Ямата-сан би настоял.

Ракетоносителят Н-11 беше нов модел. Това бе едва второто му изпитателно изстрелване. В основата му фактически беше залегнала съветска технология — един от последните големи проекти за междуконтинентални балистични ракети, осъществен от руснаците, преди страната им да се разпадне. Ямата-сан купи правата за конструиране на нищожна цена (макар и в твърда валута), след което даде всичките чертежи и данни на хората си за преобразуване и подобрения. Не срещнаха трудности. Подобрена стомана за обшивката и по-хубава електроника за насочващата система спестиха цели 1200 килограма тегло, а допълнителни подобрения в твърдото гориво повишиха коефициента на полезно действие с теоретичните 17 процента. Конструкторският екип се справи толкова брилянтно, че привлече вниманието на американските инженери от НАСА, трима от които бяха седнали в бункера да наблюдават. Не беше ли това голям майтап?

Обратното броене започна според плана. Подвижната установка се оттегли по релсите. Прожектори окъпаха в светлина ракетата, стърчаща върху площадката като паметник… Ала не такъв паметник, за какъвто я смятаха американците.

— Дяволски тежка апаратура — отбеляза единият наблюдател от НАСА.

— Искаме да потвърдим способностите си да извеждаме в орбита тежък полезен товар — отвърна просто един от ракетните механици.

— И така, започваме…

Запалването на ракетния двигател накара телевизионните екрани да блеснат ослепително за кратко, докато неутрализират по електронен път яркостта на белия пламък. Ракетоносителят Н-11 успешно се понесе нагоре върху огнен стълб и пушеща диря.

— Какво сте направили с горивото? — попита тихо човекът от НАСА.

— Въпрос на химия — отговори японският му колега, като гледаше не към екрана, а към редицата апарати. — По-добър качествен контрол и най-вече чистота на окислителя.

— Никога не ги е бивало в това — съгласи се американецът.

„Той просто не вижда това, което е пред очите му“ — казаха си двамата инженери. Ямата-сан беше прав. Изумително!

Насочвани от радар камери наблюдаваха ракетата горе в ясното небе. Първите триста метра тя напредваше вертикално, после се изви бавно и грациозно и видимата й следа избледня до жълто-бял диск. Траекторията й ставаше все по-хоризонтална и ускоряващото летящо тяло се отдалечаваше почти противоположно на следящите го камери.

— ИДНР — прошепна представителят на НАСА точно в подходящия момент. ИДНР означаваше изключване на двигателя на ракетоносителя и го каза, защото мислеше с терминологията на космическите изстрелвания. — Отделяне… запалване на втората степен^[2]… — Тези термини бяха правилни. Една камера проследи падането на първата степен. Тя все още светеше от догарянето на остатъчното гориво, когато цопна в морето.

— Ще я възстановите ли? — попита американецът.

— Не.

Всички глави се обърнаха към телеметричните данни, когато вече изгубиха зрителен контакт. Ракетата продължаваше да ускорява точно по фиктивната си крива в посока югоизток. Многобройни електронни екрани показваха напредването на Н-11 в цифри и графики.

— Траекторията не е ли малко висока?

— Нужна ни е орбита с голям диаметър — обясни ръководителят на проекта. — Щом установим, че можем да изведем в орбита такова тегло и успеем да проверим точността на извеждането, полезният товар ще излезе от орбита след няколко седмици. Не желаем да замърсяваме допълнително космоса.

— Браво! Всички тези боклуци горе започват да притесняват полетите ни с хора на борда. — Мъжът от НАСА направи пауза, сетне реши да зададе деликатен въпрос: — Какъв е максималният ви полезен товар?

— Накрая ще са пет тона.

Той подсвирна.

— Мислите ли, че можете да насилите толкова много тази машинка? — Четири хиляди и петстотин килограма бяха магическото число. Ако можеш да изведеш толкова в ниска орбита, значи можеш да изстрелваш въртящи се в синхрон със Земята информационни сателити. Четири хиляди и петстотин килограма щяха да стигнат за самия спътник и за допълнителния ракетен двигател, нужен за достигането на по-голяма височина. — Крайната ви степен сигурно е голяма работа.

Първоначалният отговор беше усмивка.

— Това е фирмена тайна.

— Е, май ще разберем след двайсетина секунди. — Американецът се извърна в стола си, за да наблюдава дигиталния телеметър. Възможно ли е те да знаят нещо, неизвестно на него и на хората му? Не вярваше, ала за да е по-сигурна, НАСА разполагаше с камера, наблюдаваща изстреляния Н-11. Разбира се, японците не знаеха. НАСА имаше наблюдателни станции по целия свят, за да следи американската космическа дейност, и тъй като често нямаха никаква работа, те бяха осведомени за какво ли не. Станциите на остров Джонстън и на атола Куаджалейн в началото били предназначени за опити с космическата стратегическа отбрана и за следене на съветски ракети.

 

 

Наблюдателната станция на остров Джонстън носеше названието „Кехлибарено топче“ и шестчленният й персонал засече ракетоносителя Н-11, осведомен за изстрелването от сателит на Програмата за подпомагане на отбраната, който също бил изведен в орбита да предупреждава за съветски ракети. Всички смятаха, че това е част от друга епоха.

— Изглежда съвсем като SS-19 — отбеляза главният техник. Последва всеобщо съгласие.

— Траекторията му също — обади се друг, след като провери данните.

— Изключена втора степен й отделяне, крайната степен и полезният товар вече се освобождават… кратко включване на двигателя за корекция… Уха!

Мониторът стана бял.

 

 

— Сигналът изчезна, телеметричният сигнал изчезна! — извика някой от контролната кула.

Главният японски инженер изръмжа нещо, прилично на псувня според представителя на НАСА, чийто поглед потърси графичния екран. Изчезнал сигнал едва няколко секунди след запалването на крайната степен можеше да означава само едно.

— Случвало ни се е неведнъж — рече американецът със съчувствие. Проблемът бе, че ракетните горива и особено течното гориво, винаги използвано от крайната степен при изстрелване в космоса, бяха в основата си бризантни вещества. Какво можеше да се обърка ли? НАСА и американските военни над четиридесет години откриваха всяка възможна злополука.

Оръжейният инженер не изпусна нервите си както контролиращият полета офицер и американецът до него правилно то отдаде на професионализма му. При това американецът не знаеше, че той е оръжеен инженер. Всъщност дотук всичко мина точно по плана. Резервоарите на крайната степен бяха заредени с бризантно вещество и експлодираха веднага след отделянето на пакета полезен товар.

Полезният товар беше конусовиден предмет, сто и осемдесет сантиметра широк в основата и двеста и шест дълъг. Бе направен от уран-238, което би изненадало и разтревожило представителя на НАСА. Плътен и много устойчив метал, той беше и изключително мъчно топим, тоест устояваше прекрасно на горещина. Същият материал се използваше за полезния товар на много американски космически апарати, ала нито един от тях не бе собственост на Националното управление по въздухоплаване и изследване на космоса. За да сме по-точни, предмети с почти същите размери и форма бяха поставени на върха на няколкото оставащи ядрени стратегически оръжия, които САЩ сега демонтираха по споразумение с Русия. Преди повече от тридесет години някакъв инженер изтъкнал, че след като уран-238 е идеален материал, издържащ на нагряването при балистично връщане в атмосферата, и същевременно изгражда третата степен на термоядрения взрив, не вижда защо да не изгражда и корпуса на падащата през плътните въздушни слоеве бомба. Тази идея винаги бе блазнила инженерите и накрая била изпробвана, одобрена и от 60-те години се превърнала в постоянна част от американския стратегически арсенал.

Полезният товар, до съвсем скоро част от ракетоносителя Н-11, беше точен макет на ядрена бойна глава, и докато „Кехлибарено топче“ и други наблюдателни станции проследяваха останките от крайната степен, този уранов конус падаше към земята. Той не интересуваше американските камери, понеже в крайна сметка представляваше само полезен товар за орбитални опити, неуспял да достигне скоростта, нужна за обикаляне около Земята.

Американците също така не знаеха, че търговският кораб „Такуйо“, спрял по средата на пътя между Великденските острови и перуанския бряг, не се занимаваше с научноизследователската риболовна работа, която би трябвало да върши. На два километра източно от „Такуйо“ имаше гумен сал с локатор от системата за глобално разпознаване и радиостанция. Корабът нямаше радар за проследяване на падащи балистични цели, но връщащият се в атмосферата предмет сам извести появата си в утринния здрач. Нагорещен до бяло от триенето при преминаването през гъстите слоеве, той профуча като метеор точно в определения миг и остави огнена диря, сепвайки допълнителните наблюдателни постове на пристана, които знаеха какво да очакват и все пак бяха поразени. Те бързо обърнаха глави да го проследят и видяха, че цопна едва на двеста метра от сала. По-късно изчисленията щяха да покажат, че точката на воден контакт е била точно на двеста и шестдесет метра встрани от планираното. Съвсем не бе идеално и за разочарование на някои беше с една класа под най-новите американски ракети, ала за целите на експеримента бе напълно достатъчно. Нещо повече: опитът се проведе пред целия свят и пак остана незабелязан. След секунди бойната глава освободи надуваем балон, който да я държи на повърхността. Спусната от „Такуйо“ лодка вече се готвеше да изтегли въжето, за да може върналата се в атмосферата бомба да бъде прибрана и данните й анализирани.

 

 

— Няма да е лесно, нали? — попита Барбара Линдърс.

— Да, така е. — Мъри не смяташе да я лъже. През последните две седмици бяха станали наистина много близки, даже по-близки, отколкото бе госпожица Линдърс с психотерапевтката си. През това време обсъдиха всеки аспект на изнасилването повече от десет пъти, направиха записи на всяка дума плюс печатни копия и провериха повторно всеки факт дотам, че снимките от кабинета на бившия сенатор бяха сравнени с цвета на мебелировката и килимите. Всичко съвпадна. Е, имаше няколко несъответствия, но съвсем малко, а и всичките бяха незначителни. Същината на случая остана незасегната. Всичко това обаче не променяше факта, че щеше да е адски трудно.

Мъри отговаряше за случая като личен представител на директора Бил Шоу. Под ръководството на Мъри бяха двадесет и осем агенти, двама от които инспектори от главния отдел, а почти всички останали опитни мъже на средна възраст, избрани заради професионализма им (имаше и шестима млади агенти за подготвителната работа). Следващата стъпка щеше да е среща с американски адвокат. Вече бяха избрали нужния им човек: Ан Купър, двадесет и девет годишна, доктор по право от университета в Индиана, специалист по сексуалните престъпления. Елегантна, висока жена, чернокожа и заклета феминистка, тя имаше предостатъчно хъс за такива дела и името на обвиняемия за нея нямаше да е по-важно от въпроса колко е часът. Това бе лесната част.

Следваше трудната. Въпросният „обвиняем“ беше вицепрезидентът на Съединените щати и според конституцията не можеха да го третират като обикновен гражданин. В този случай „съдебното жури“, което трябваше да реши дали да има процес, щеше да е юридическата комисия към Долната камара на Конгреса. На теория Ан Купър щеше да работи заедно с председателя и с членовете на комисията, макар че на практика тя щеше да движи делото сама, а хората от комисията да й „помагат“, като парадират и разкриват подробности пред пресата.

Мъри обясни бавно и спокойно, че пожарът ще се развихри, когато председателят на комисията разбере какво се задава. Тогава обвиненията щяха да станат обществено достояние — нещо неизбежно поради политическия аспект. Вицепрезидентът Едуард Дж. Килти щеше възмутено да отхвърли всички обвинения, а защитата му сама да се впусне в разследване на Барбара Линдърс. Щяха да открият фактите, които Мъри вече бе чул от нейната уста (много от тях болезнени), и поне в началото нямаше да информират обществеността, че жертвите на изнасилване и особено онези, премълчаващи престъпленията, претърпяват смазваща загуба на самоуважение, често изразяваща се в ненормално сексуално поведение. (Научили вече, че сексуалната активност е единственото, което мъжете искат от тях, те често се мъчат да я достигнат, като безполезно търсят достойнството, отнето им от първия нападател.) Барбара Линдърс не беше изключение: лекувала депресията си, зарязала пет-шест служби и направила два аборта. Трябваше да се установи пред комисията, че това е следствие от тормоза и че не е показател за ненадеждността й. Защото, щом случаят станеше известен на обществеността, тя нямаше да може да се защити, без да й позволят да говори открито, докато адвокати и следователи пък щяха да имат безброй възможности да я атакуват така упорито и ожесточено, както Ед Килти, ала пред много повече хора. За това щяха да се погрижат медиите.

— Не е честно — рече тя накрая.

— Барбара, честно е и е необходимо — възрази Мъри възможно най-внимателно. — Знаеш ли защо? Понеже, когато обвиним този кучи син, няма да има никакви съмнения. Процесът в Сената ще бъде формалност. После можем да го изправим пред истински федерален окръжен съд, където ще бъде осъден като престъпник, какъвто е. Ще ти бъде тежко, но когато той влезе в затвора, за него ще е много по-трудно. Такава е системата. Не е идеална, ама по-добра нямаме. А когато всичко свърши, Барбара, ти ще си възвърнеш достойнството и никой вече няма да ти го отнеме.

— Няма да се измъквам повече, господин Мъри.

Тя постигна много за две седмици. В духа й вече имаше нещо метално. Може би не стоманено, ала се укрепваше с всеки ден. Той се чудеше дали ще е достатъчно здраво. Прецени, че шансовете са 6 към 5 и че трябва да ги приеме.

— Наричай ме Дан, моля те. Така ми викат приятелите.

 

 

— Какво не искаше да кажеш пред Брет?

— Имаме човек в Япония… — започна госпожа Фоли, без да споменава името на Чет Номури. Сетне говори няколко минути.

Разказът й не беше съвсем изненадващ. Райън сам направи предложението преди няколко години тук, в Белия дом, пред тогавашния президент Фаулър. Прекалено много американски държавни служители напускаха правителствената служба и веднага ставаха лобисти или консултанти на японски търговски компании, или дори на самото японско правителство, винаги с много по-голяма заплата от осигурената им от американския данъкоплатец. Това тревожеше Райън. Макар да не бе незаконно само по себе си, явлението беше най-малкото непристойно. С това обаче нещата не се изчерпваха. Човек не сменяше службата си само заради десетократно увеличение на доходите. Нужно е да има вербуване, което да е добре подплатено. Както при всеки друг вид шпионаж, един нов агент трябваше да предостави предварителни доказателства, че може да предложи нещо стойностно. Единственият начин това да стане беше служителите, копнеещи за по-големи доходи, да издават тайна информация, докато все още работят в правителството. А това си е шпионаж — углавно престъпление по член 18 от американския кодекс. Безшумно се провеждаше съвместна операция на ЦРУ и ФБР за изясняване на нещата, доколкото е възможно. Казваше се операция САНДАЛОВО ДЪРВО и чрез нея Номури се включваше в играта.

— И с какво разполагаме досега?

— Все още с нищо съществено — отвърна Мери Пат. — Научихме обаче някои интересни неща за Хироши Гото. Има си лоши навици. — Тя обясни какво има предвид.

— Не ни обича много, а?

— Американките доста му харесват.

— Трудно можем да използваме този факт. — Райън се облегна. Беше противно, особено за човек, чиято по-голяма дъщеря скоро ще тръгне с момчета; това бащите приемаха трудно и при най-добрите обстоятелства. — Има много осъдени души, МП, и не можем да спасим всички — каза Джак, без да е много убеден.

— Тази история намирисва, Джак.

— Защо мислиш така?

— Не зная. Може би заради наглостта. Тоя тип може да им стане премиер след седмица-две. Повечето дзайбацу го подкрепят. Сегашното правителство е нестабилно. Би трябвало да се прави на опитен държавник, а не на опитен курвар и така да излага на показ младото момиче…

— Различни култури, различни правила. — Райън направи грешката да затвори за миг уморените си очи и във въображението му се появи мисъл, предизвикана от думите на госпожа Фоли: „Тя е американска гражданка, Джак. Тези хора плащат заплатата ти.“ Отвори пак очи. — Опитен ли е служителят ти?

— Много е умен. В страната е от шест месеца.

— Вербувал ли е вече някого?

— Не, има заповеди да действа бавно. Там няма друг начин. Обществото им има различни правила. Набелязал е двама недоволни и не бърза.

— Ямата и Гото… Няма логика. Ямата току-що взе дял от управлението на Уолстрийт чрез „Колумб груп“, компанията на Джордж Уинстън. Познавам Джордж.

— Онзи с взаимните фондове?

— Същият. Той просто ги остави и Ямата изникна да заеме мястото му. Говорим за големи мангизи, МП. Най-малко сто милиона трябват, за да бъде приет. Значи твърдиш, че политик, който открито признава, че не харесва Съединените щати, се навърта около индустриалец, току-що сгодил се с финансовата ни система. По дяволите, може би Ямата се опитва да обясни на онзи как е устроен животът.

— Какво знаеш за господин Ямата? — попита тя.

Въпросът го хвана съвсем натясно.

— Аз? Не много, просто още едно име. Ръководи голям конгломерат. Да не е една от мишените ти?

— Именно.

Райън се усмихна малко кисело.

— МП, сигурна ли си, че нещата са достатъчно сложни? Защо не включиш още някой елемент?

 

 

В Невада хората чакаха слънцето да се скрие зад планините, преди да започнат планираното рутинно учение, макар и с някои направени в последния момент изменения. Всички щабни офицери бяха опитни мъже, и все пак останаха смаяни при първото си посещение в „Страната на мечтите“, както служещите в авиацията все още наричаха тайния си полигон при езерото Грум. На това място се изпробваха „неуловими“ самолети и районът бе отрупан с радари и други системи, които да определят до каква степен всъщност им се изплъзват тези машини. След като слънцето най-сетне изчезна и ясното небе притъмня, хората се качиха по самолетите, които се вдигнаха за нощни изпитания. Мисията тази вечер беше да се приближат до въздушните позиции при базата „Нелис“, да доставят някаква артилерийска техника и да се върнат до езерото Грум, без да бъдат засечени. Това щеше да е достатъчно трудно.

Джексън, нахлупил униформената си фуражка, наблюдаваше най-новото попълнение в технологиите за заблуждаване на радари „Стелт“. „Команч“ имаше някои интересни прояви в това поприще, както и в специални операции, с което бързо се превръщаше в най-актуалната машина на Пентагона. Армията заяви, че правят истинско магическо шоу, което си заслужава да се види, и той дойде да гледа…

 

 

— Оръжия, оръжия, оръжия! — възкликна щабният офицер по патрулната честота деветдесет минути по-късно. Сетне добави по интеркома: — Господи, каква красива гледка!

Рампата на военновъздушната база „Нелис“ приютяваше най-голямото авиокрило изтребители, подсилено днес още повече от две гостуващи ескадрили за предстоящата операция „Червен флаг“. Това предоставяше на двадесетмилиметровото оръдие на неговия хеликоптер „Команч“ над сто мишени и той откри огън покрай равните редици самолети, преди да се обърне и да напусне района в посока юг. Видя казината на Лас Вегас, докато правеше лупинг, за да отвори място за другите два команча, сетне отново се спусна на петнадесет метра над неравния пясък и пое курс на североизток.

— Пак улавям сигнал. Някакъв летец на „Ийгъл“ продължава да ни засипва с вълни — съобщи седящият отзад.

— Хванал ли ни е на прицел?

— Дяволски сигурно е, че се опитва и… Господи!

Един изтребител F-15С изсвири достатъчно близо над тях, че команчът да се разклати от силата на въздушната струя. После някой се обади по патрулната честота:

— Ако изтребителят ми беше „Ехо“, щях да ви скъсам задника.

— Просто си знаех, че вие от военновъздушните сте такива. Ще се видим на рампата.

— Прието. Край. — В далечината, на дванадесет часа на радара му, изтребителят блъвна за поздрав пламъци от дюзите си.

— Добри и лоши новини, Санди — отбеляза седящият отзад.

Уж бяха „неуловими“, но се оказа недостатъчно. Вградената в хеликоптера „Команч“ технология, правеща го слабо забележим, беше достатъчно добра, за да изиграе радар за ракети, ала проклетите летящи машини за ранно предупреждаване с големите им антени и чипове за обработване на сигнали все ги улучваха с вълните си. „Вероятно в перката“ — реши пилотът. Трябваше да поработят още по въпроса. Добрата новина бе, че изтребителят F-15C с отличния си противоракетен радар не можеше да прехване ракетите му въздух-въздух, а топлинен локатор бе загуба на време за всички участници дори над студена пуста повърхност. Обаче F-15Е със своя апарат за нощно виждане можеше да го разпердушини с едно двадесетмилиметрово оръдие. Не биваше да го забравя. И така, светът още не беше идеален, но все пак „Команч“ си оставаше най-страхотният хеликоптер в историята.

Главният щабен офицер Санди Рихтер вдигна поглед. В сухия и студен пустинен въздух успя да види мигащите светлини на обикалящия в орбита самолет Е-3А със система за ранно предупреждение и контрол „АУАКС“. Съвсем не бе толкова далеч. Прецени, че е на малко повече от девет хиляди метра. Сетне през ума му мина интересна мисъл. Онзи от флота изглеждаше достатъчно интелигентен и ако представеше идеята си както трябва, може би щеше да му се удаде да я изпробва…

 

 

— Това започва да ми писва — казваше президентът Дърлинг в кабинета си, разположен по диагонал срещу този на Райън в западното крило. Имаха две хубави години, ала през последните няколко месеца бяха забили рязко спирачките. — Днес пък за какво се хванаха?

— Бензинови резервоари — отговори Марти Каплан. — Заводът за авточасти „Диърфийлд“ в Масачузетс наскоро откри начин да ги произвежда в почти всякаква форма и обем от стандартни стоманени листове. Роботизиран процес, дяволски ефикасен. Те отказаха да дадат лиценз на японците…

— Това в окръга на Ал Трент ли е? — прекъсна го президентът.

— Точно така.

— Извинявайте. Моля, продължете. — Дърлинг посегна към чая. Следобедното кафе вече му създаваше проблеми. — Защо не искат да им дадат лиценз?

— Това е една от компаниите, които задокеанската конкуренция почти разруши. Тя се придържаше към старото управително тяло. То поумня, нае няколко млади и будни инженери-конструктори и запретнаха ръкави. Излязоха с пет-шест важни нововъведения. Съвсем случайно това се оказва най-рентабилното. Твърдят, че могат да правят резервоарите, да ги опаковат и да ги превозват по вода до Япония по-евтино, отколкото им излиза на японците да ги произвеждат у дома си, а и резервоарите били по-здрави. Обаче не успяхме даже да убедим другата страна да ги използва в заводите си тук. Всичко пак опира до компютърни чипове — заключи Каплан.

— Как така могат дори да превозват…

Сега бе ред на Каплан да го прекъсне:

— С кораби, господин президент. Техните фериботи пристигат тук пълни и по принцип се връщат абсолютно празни. Товаренето няма да струва пукната пара, а отгоре на всичко резервоарите се доставят право в доковете на компанията. „Диърфийлд“ даже разработи товарещо-разтоварваща система, която изключва всякаква възможност за превишаване на времето.

— Защо не настоявахте?

 

 

— Изненадан съм, че не е настоял — отбеляза Кристофър Кук.

Намираха се в стилен частен дом край „Калорама роуд“. Скъпият район от окръг Колумбия даваше дом на немалко членове от дипломатическия корпус, както и на редовите членове на вашингтонската общност: лобисти, адвокати и на всички останали, желаещи да бъдат близо, но не твърде, до мястото на действието — центъра на столицата.

— Ех, ако „Диърфийлд“ ни бяха дали патент. — Сейджи въздъхна. — Предложихме им изгодна цена.

— Вярно — съгласи се Кук и си наля още една чаша бяло вино. Би могъл да каже: „Но, Сейджи, изобретението е тяхно и те искат да извлекат печалба от него“, обаче не го направи. — Защо вашите хора не…

Сега бе ред на Сейджи Нагумо да въздъхне.

— Вашите хора се изхитриха. Те наеха изключително умен адвокат в Япония и патентът им беше признат за отрицателно време. — Той пък би могъл да добави, че му е обидно, задето гражданин на неговата страна може да е толкова продажен, ала това би било неуместно предвид обстоятелствата. — Е, вероятно накрая ще се вслушат в гласа на разума.

— Може би тук е моментът да отстъпите, Сейджи. Най-малкото смекчете предложението си за лицензния договор.

— Защо, Крис?

— Президентът се интересува от въпроса. — Кук направи пауза, след като видя, че Нагумо още не разбираше. — „Диърфийлд“ е в избирателния окръг на Ал Трент. Той пък има доста власт на Хълма. Председател е на следствената комисия.

— Е, и?

— И е хубаво да държим Трент доволен.

Нагумо обмисли аргумента за около минута, като отпиваше от виното и зяпаше през прозореца. Ако фактът му бе известен по-рано същия ден, можеше да поиска разрешение да отстъпят по този пункт, но не го знаеше и не го направи. Промяната сега би означавала, че си признава грешката, а Нагумо мразеше това не по-малко от всеки друг човек в света. Реши, че вместо това ще внесе подобрено предложение за лицензни права… без да знае, че като не прие да изгуби престижа си, той щеше да спомогне за нещо, за чието предотвратяване иначе би опитал всичко.