Том Кланси
Дълг на честта (17)

15.
ДЯВОЛСКИ ГЛУПАВО НЕЩО

Зад бюрото на Райън имаше машинка, наречена СТЛ-6. Акронимът вероятно означаваше „сигурна телефонна линия“, ала никога не си бе правил труда да научи. На около два квадратни фута стоеше добре изпипан дъбов шкаф, изработен ръчно от обитателите на някой федерален затвор. Вътре имаше пет-шест зелени платки, изпъстрени с множество чипове, чиято функция беше да шифроват и разшифроват телефонни сигнали. Наличието на този шкаф в кабинета бе един от символите на по-високия правителствен чин.

— Да — каза Джак, като посегна пак към слушалката.

— МП се обажда. Пристигна нещо интересно. САНДАЛОВО ДЪРВО. — Гласът на госпожа Фоли се различаваше ясно по дигиталната връзка. — Да ти го пусна ли по факса?

— Давай, изпрати го. — СТЛ-6 можеше да прави и това, като го постигаше с обикновен телефонен кабел, свързан с факса на Райън. — Те получиха ли известието…

— Да, получиха го.

— Добре, чакай малко… — Джак взе първата страница и я зачете. — Това е от Кларк, нали?

— Правилно. Ето защо ти го изпращам светкавично. Познаваш го не по-зле от мен.

— Гледах телевизионния репортаж. Си Ен Ен твърдят, че екипът им е бил малтретиран. — Райън дочиташе първата страница.

— Някой е ударил продуцента по главата с кутийка безалкохолно. Няма нищо сериозно, само главоболие, но за първи път там става такова нещо, поне доколкото аз и Ед си спомняме.

— По дяволите! — изруга Райън.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— Благодаря за… предупреждението, Мери Пат.

— Радвам се да помогна. — Връзката прекъсна.

Райън не бързаше. Знаеше, че невъздържаността му е винаги най-големият му враг Реши да отдели няколко минути, за да излезе до най-близкия охладител за вода, който бе пъхнат в кабинета на секретарката му. Беше чувал, че мястото около Държавния департамент някога е било хубаво мочурище, преди някакъв идиот да реши да го пресуши. Колко жалко, че тогава еколозите от клуба „Сиера“ не ги е имало, за да изстрелят едно изявление срещу злоупотребата с околната среда. Толкова ги биваше да осуетяват нещата, без много да ги е грижа дали онова, което прекъсват, е полезно или не, че от време на време допринасяха за общественото благо. „Ама не и този път“ — каза си Райън, докато сядаше пак на мястото си. Сетне вдигна слушалката на СТЛ-6 и натисна бутона за автоматично набиране на Държавния департамент.

— Добро утро, господин държавен секретар — поздрави любезно съветникът по националната сигурност. — Каква е историята с демонстрацията пред токийското посолство вчера?

— Сигурен съм, че и вие сте го видели по Си Ен Ен — отвърна Хансън, сякаш функциите на едно американско посолство не бяха да предоставя по-добра информация от тази, която всеки гражданин може да получи, хапвайки си овесени ядки.

— Да, действително го гледах, но все пак бих искал да чуя мнението на някой от легацията, като например на пълномощния министър или дори на посланика. — Сега Райън позволи на част от раздразнението си да излезе наяве. Посланикът Чък Уайтинг беше наскоро назначено политическо лице, бивш сенатор, станал по-късно вашингтонски адвокат и всъщност представял някои японски бизнесинтереси, който обаче бе човек с опит, познаващ Япония и нейната култура.

— Уолт реши да задържи хората си вътре. Не искаше да провокира никого. Няма да хвърля вината върху него.

— Може и да е така, но държа в ръката си доклад на очевидец, опитен агент, който…

— И аз го получих, Райън. Струва ми се панически. Кой е човекът?

— Както казах, агент с опит.

— Ъъъ, виждам, че познава Иран. — Райън чуваше шумоленето на хартията. — Следователно е шпионин. Сигурно това е украсило малко начина му на мислене. Какъв опит има с Япония?

— Не е много, обаче…

— Ето, виждате ли. Паникьор, както казах. Все пак искате да проуча нещата отблизо, нали?

— Да, господин министър.

— Добре, ще се обадя на Уолт. Нещо друго? Аз също се подготвям за Москва.

— Моля ви, нека нагорещим малко почвата под краката им.

— Разбрах те, Райън. Ще се погрижа да бъдат уведомени. Не забравяйте, че там вече е нощ.

— Добре. — Той затвори слушалката и изруга. „Не бива да будим посланика!“ Имаше няколко възможности. Както винаги, избра най-пряката. Вдигна телефона на бюрото си и натисна копчето за личния секретар на президента.

— Трябва да поговоря с шефа.

— След тридесет минути?

— Чудесно, благодаря ви.

 

 

Отлагането беше обяснено с церемония в Източната зала, която фигурираше и в дневната програма на Райън, но той бе забравил за нея. Събитието беше прекалено голямо за Овалния кабинет, който остана за секретарския състав. Десет телевизионни камери и цели стотина журналисти наблюдаваха как Роджър Дърлинг слага подписа си под Реформения търговски декрет. Естеството на закона изискваше множество писалки, по една за всяка буква от наименованието му, поради което подписването се превърна в обстоен и безразборен процес. Първата, естествено, получи Ал Трент, изготвил законопроекта. Следващите бяха раздадени на председателите на комисии от двете камари и Сената, а също и на подбрано малцинство членове, без които законопроектът не би могъл да мине така бързо през Конгреса. Последваха обичайните аплодисменти и ръкостискания и в американския кодекс беше включена нова клауза, с обяснителна забележка. Реформеният търговски декрет вече бе държавен закон.

Един от телевизионните екипи беше на Ен Ейч Кей. Израженията им бяха печални. Сега щяха да отидат до Министерството на търговията, за да интервюират юридическия екип, анализиращ японските закони и процедури за бързото им копиране. Щеше да бъде необичайно назидателно преживяване за чуждите журналисти.

 

 

Подобно на повечето висши държавни служители, Крис Кук разполагаше с телевизор в кабинета си. Той изгледа подписването по канала „Си-Спан“ и с него видя отлагането за неопределено време на своето влизане в „частния“ сектор. Безпокоеше го приемането на парични суми отвън, докато продължаваше да е федерален служител. Те отиваха в секретна банкова сметка, но това бе незаконно, нали? Всъщност той не смяташе да нарушава закона. Приятелските отношения между Америка и Япония бяха важни за него. Сега те се разваляха и ако не можеха да бъдат заздравени бързо, кариерата му щеше да навлезе в застой и на практика да приключи въпреки големите надежди, които даваше години наред. А той се нуждаеше от парите. За тази вечер имаше уговорена вечеря със Сейджи. „Трябва да обсъдим някои начини за оправяне на нещата“ — каза си помощникът на заместник държавния секретар и поднови работата си.

На авеню „Масачузетс“ Сейджи Нагумо гледаше същата телевизионна програма и се чувстваше също толкова нещастен. Помисли си, че вече никога и нищо няма да е същото. Може би новото правителство… Не, Гото беше един глупав демагог. Неговото позьорство и шумните му заплахи само щяха да влошат нещата. Действията, които трябваше да се предприемат, бяха… Какви?

За пръв път в кариерата си Нагумо нямаше представа. Дипломацията се провали. Лобистите също. Дори шпионажът, ако можеше да се нарече така, се провали. Шпионаж? Този ли бе подходящият термин? Призна си, че технически погледнато, беше така. Сега той плащаше за информация на Кук и на други. Е, поне инвестицията беше добра, поне успя да предупреди правителството си, поне външното министерство знаеше, че е направил всичко във възможностите на един човек, че даже и повече. И щеше да продължи с опитите си чрез Кук да повлияе на начина, по който американците тълкуваха японското законодателство. Но американците си имаха определение за това: да пренареждаш столовете на палубата на „Титаник“.

Размислите само влошиха положението и скоро онова, което изпитваше, можеше да се определи единствено като терзание. Сънародниците му щяха да бъдат наказани от Америка и света. И всичко заради една пътна катастрофа, убила шест незначителни човека. Истинска лудост.

Лудост или не, така бе устроен светът. Един куриер влезе в кабинета и му предаде запечатан плик, за който Нагумо трябваше да се разпише. Преди да го отвори, изчака вратата да се затвори отново.

Първата страница говореше немалко. Пратката бе поверителна. Дори посланикът никога нямаше да научи какво четеше той в момента. Инструкциите на следващите две страници накараха ръцете му да се разтреперят.

Нагумо си припомни учената история. Франц Фердинанд, 28 юни 1914 година, в прокълнатия град Сараево — една кръгла нула, толкова нищожен човек, че нито една важна личност не си бе направила труда да присъства на погребението, ала убийството му се оказало онова „дяволски глупаво нещо“, започнало първата война, която щеше да обхване земното кълбо. В случая незначителните хора бяха един полицай и няколко жени.

И заради едно такова маловажно нещо това щеше да се случи? Нагумо силно пребледня, но нямаше никакъв избор, понеже животът му зависеше от същите сили, които караха света да се върти около оста си.

 

 

Учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН започна в планираното време. Като повечето военни упражнения то представляваше съчетание от свободна игра и строги правила. Размерите на Тихия океан предлагаха обширно пространство и играта щеше да се състои между остров Маркъс, японско владение, и Мидуей. Идеята беше да се инсценира конфликт между американските военноморски сили и по-малка, но модерна фрегатна част в лицето на японския флот. Шансовете натежаваха застрашително срещу последния, ала не изцяло. Остров Маркъс, отбелязан на техните морски карти като Минами Торишима, за целта на учението се приемаше за континентална земна маса. В действителност атолът се състоеше от някакви си три хиляди декара и големината му едва стигаше за метеорологична станция, малка рибарска колония и само една писта, от която щяха да излетят три патрулни самолета P-3C. Те можеха да бъдат формално свалени от американски изтребители, а на следващия ден да се съживят. Търгуващите рибари, които поддържаха на острова и една станция за прибиране на сепии, кафяви водорасли и на случайни риби-меч за родните им пазари, посрещнаха радушно нарасналото оживление. Авиаторите бяха донесли каси с бира, които щяха да разменят за пресния улов — нещо, превърнало се в приятелска традиция.

Два от трите самолета „Орион“ се издигнаха преди зазоряване, като се движеха под ъгъл на север и на юг в търсене на американските самолетоносачи. Техният екипаж, знаещ за търговските проблеми между двете страни, се съсредоточи над мисията си. В крайна сметка тя не беше тайна за японския флот. Предните им бяха сторили същото нещо преди две поколения с летателните апарати „Кавазаки“ Н8К2 (предприемачът, построил тези ориони, бе същият) в търсене на мародерстващите самолетоносачи, командвани съответно от Холси и Спруанс Много от тактиките, които щяха да приложат днес, се основаваха на научените от този по-ранен конфликт уроци. Самите P-3C бяха японски модели на американски проект, започнали като турбовитлови пътнически самолети и впоследствие доразвити до солидни и мощни, макар и донякъде бавни крайбрежни патрули. Както при повечето японски военни самолети, американското в тях се изчерпваше с основния профил. Оттогава енергийните съоръжения бяха разработени и подобрени, за да увеличат номиналната скорост на орионите на триста и петдесет възла. Електрониката вътре бе изключително добра, особено сензорите за засичане на импулси от кораби и летателни апарати. Засега мисията им беше такава: да летят в големи триъгълни участъци и да се ослушват за радарни и радиосигнали, които да оповестят присъствието на американски кораби и самолети. Разузнавателна задача: открий врага. Такава бе мисията, а след обясненията в пресата и разговорите с членове на семействата им, работещи в икономическата сфера, да мислят за Америка като за враг им се удаваше доста лесно.

 

 

На борда на „Джон Стенис“ капитан Санчес наблюдаваше как „патрулът на зората“ (любим термин за всички летци-изтребители) изхвърля самолетите с автоматичния катапулт, за да сформира по-далечен боен въздушен патрул. След изтребителите „Томкет“ дойде ред на самолетите за борба с подводници „Вайкинг“ S-3, пригодени за дълъг полет, за да претърсят зоната, през която флотилията щеше да премине днес. Последни бяха изстреляни праулерите — елекронните копои за засичане и заглушаване на вражески радарни сигнали. Винаги беше вълнуващо да наблюдава от високия си пост на командния мостик. Почти колкото да се гръмне, обаче той бе шефът на авиогрупата и от него се очакваше по-скоро да командва, отколкото сега просто да поведе хората си. Ударната му част „Алфа“, състояща се от изтребители „Хорнет“, беше осеяла палубата, снабдена със сини учебни ракети за откриване на противниковата бойна част. Пилотите седяха в стаите за инструктаж и предимно четяха списания или си разменяха вицове, защото вече бяха запознати с мисията.

 

 

Адмирал Сато наблюдаваше как флагманският му кораб се откачва от „Хомана“, един от четирите танкера, поддържащи флотилията му. Капитанът на снабдителния кораб вдигна фуражката си и я размаха окуражаващо. Сато отвърна на жеста, докато танкерът завърташе руля си, за да се отдалечи от бойната група. Сега разполагаше с достатъчно гориво, за да не жали корабите си. Състезанието бе интересно: в основата си сблъскваше коварна с брутална сила (съвсем не необичайна ситуация за флота на родината му) и за тази задача той щеше да приложи традиционни японски тактики. Шестнадесетте му бойни кораба бяха разделени на три широко разредени групи: една осмица и две четворки. Подобна на плана на Ямамото за битката при Мидуей, оперативната му концепция сега бе много по-практична, защото при ръководещата се от системата за глобално разпознаване навигация координатите им бяха винаги известни, а чрез сателитните връзки можеха да си разменят послания сравнително безопасно. Американците вероятно очакваха, че той ще държи корабите близо до „родината си“, ала нямаше да го направи. Щеше да придвижи възможно най-близо бойната си част към врага, тъй като пасивната защита не беше типична за народа му — факт, който американците бяха научили и после бяха забравили. Мисълта го развесели.

 

 

— Кажи, Джак. — Президентът отново беше в добро настроение, опиянен от подписването на нов закон, който, както се надяваше, щеше да разреши един основен за страната му проблем и скоро да направи шансовете му за преизбиране наистина розови.

Райън си помисли, че ще е жалко да провали деня му, но въпросът не бе политически, поне не от този тип.

— Може би ще искате да видите това. — Без да сяда, той му подаде факса.

— Пак ли приятелят ни Кларк? — попита Дърлинг, като се облегна в стола си и взе очилата си за четене. Налагаше се да ги използва за нормалната кореспонденция, въпреки че речите му и листовете за пред камери бяха с достатъчно голям шрифт, за да защитят президентската му суетност. След като го прочете, той каза: — Предполагам, че Държавният департамент е запознат. Какво мислят?

— Хансън го нарича паникьор. Посланикът обаче е задържал хората си вътре по време на събитието, понеже не искал да предизвика „инцидент“. Това е единственият ни доклад от очевидец, като изключим хората от телевизията.

— Още не съм прочел съдържанието на речта му. Някъде тук е. — Дърлинг направи жест към бюрото си.

— Може би не е лоша идеята да го направите. Аз току-що го прочетох.

Президентът кимна.

— И какво друго? Зная, че има още.

— Наредих също на Мери Пат да активизира БОДИЛ. — Той разясни накратко за какво става дума.

— Наистина първо трябваше да получиш разрешението ми.

— Затова съм тук, сър. Вие не знаете много за Кларк. Той не се плаши лесно. БОДИЛ включва двама човека във външното им министерство и Министерството на международната търговия и промишленост. Струва ми се, че трябва да знаем какво мислят те.

— Те не са врагове — отбеляза Дърлинг.

— Може би не — отстъпи Джак, като за първи път призна факта, че правилният отговор не е този и така накара президента да повдигне вежда. — При все това трябва да разберем, сър. Такава е препоръката ми.

— Добре, одобрявам. Друго?

— Казах й и да измъкне Кимбърли Нортън възможно най-скоро. Би трябвало да стане в следващите двадесет и четири часа.

— Изпращаме послание на Гото, така ли?

— Отчасти. По-простата версия е следната: знаем, че тя е там, а е американска гражданка и…

— И аз също имам деца. Съгласен съм и за това. Спести си благочестието за църквата, Джак — рече Дърлинг с усмивка. — Как ще протече?

— Ако се съгласи да я измъкнем, те я откарват до летището и я качват на полет за Сеул. Дават й дрехи, нов паспорт и билети за първа класа за нея и за охраната, с която ще се срещне на терминала. После се прекачва на самолет на корейските авиолинии за Ню Йорк. Регистрираме я в хотел, настаняваме я и я разпитваме. Докарваме родителите й със самолет от Сиатъл и им обясняваме, че трябва да си мълчат. Момичето сигурно ще се нуждае от сеанси с психолог… Искам да кажа, наистина ще са й нужни. Това ще й помогне да остане в сянка. ФБР ще окаже съдействие. Баща й е полицай. Ще трябва да ни подкрепи.

А така нещата се подреждаха чудесно за всички, нали?

Президентът кимна.

— И какво ще кажем после на Гото?

— Вие ще решите, господин президент. Бих препоръчал да си мълчим за момента. Нека първо разпитаме момичето. Да речем, седмица, а сетне посланикът като акт на внимание ще предприеме обичайното посещение, за да поздрави от ваше име новия водач на правителството…

— И да го попита учтиво как ще реагират сънародниците му, ако се окаже, че господин Националистът бърше с кърпичката си не само дръпнати очи. След което му протягаме маслинено клонче за мир, нали?

Джак си помисли, че Дърлинг схващаше бързо.

— Такава е препоръката ми, сър.

— Нека е съвсем мъничко — отбеляза президентът сухо.

— Засега само с една маслинка на него — прие Райън и се усмихна.

— Одобрено — рече отново Дърлинг и добави по-остро: — Ще предложиш ли и какво да бъде маслиненото клонче?

— Не, сър. Много далеч ли отидох? — попита Джак, като осъзна колко е прекалил.

Президентът почти се извини, че се е троснал на съветника си по националната сигурност:

— Знаеш ли, Боб беше прав за теб.

— Моля?

— Боб Фаулър — уточни той и му посочи един стол. — Ти здравата ме нахока, когато те повиках първия път.

— Сър, тогава бях съсипан, не помните ли? — Джак помнеше. Кошмарите още не бяха престанали. Виждаше се как седи в Националния военен команден център и казва на хората какво трябва да сторят, ала в кошмара те не можеха да го видят или чуят, докато съобщението идваше постоянно по пряката телефонна междуправителствена връзка и приближаваше все повече родината му към войната, която всъщност той може би предотврати. Цялата история никога не излезе в свободните средства за информация. Все едно. Всички, които бяха там, знаеха.

— Тогава не го разбирах. Както и да е — Дърлинг вдигна ръце, за да се протегне. — Когато гласувахме миналото лято, аз и Боб обсъдихме някои неща. Той те препоръча за този пост. Изненадан ли си? — попита президентът с цинична усмивка.

— Много — призна си тихо той. Арни ван Дам така и не му разказа тази история. Чудеше се защо.

— Той рече, че когато лайното се размирише, ти си адски здравомислещо копеле. Каза също, че през останалото време си своеволен, нахакан кучи син. Добре преценява характерите този Боб. — Дърлинг го остави да осмисли думите му за секунда. — Ти си човек, на когото може да се разчита в бурята, Джак. Направи услуга и на двама ни и запомни, че дотук бяха действията ти без моето одобрение. Пак си се сдърпал с Брет, нали?

— Да, сър. — Главата му клюмна като на ученик. — Съвсем малко.

— Не прекалявай. Той е моят държавен секретар.

— Разбирам, сър.

— Всичко ли е готово за Москва?

— Кати наистина го чака с нетърпение — отговори Райън, доволен от променянето на темата, и забеляза, че Дърлинг наистина се справи много добре с него.

— Ще бъде хубаво да я видя отново. Ан наистина я харесва. Нещо друго?

— За момента не.

— Джак, благодаря за предупреждението — приключи той срещата с положителен тон.

Райън излезе през западната врата, мина покрай залата на Рузвелт и се отправи към своя кабинет. Забеляза, че Ед Килти отново е в стаята си и работи. Запита се кога ще се разчуе новината и осъзна, че президентът, макар и доволен от днешните събития, все още не бе се отървал от висящия над главата му скандал. „Пак този меч“ — помисли си Джак. Този път се приближи доста до ръба, а задачата му беше да улесни работата на президента, не да я утежнява. В крайна сметка ставаше дума за нещо повече от чуждестранни бъркотии… и политика; нещо, което се опитваше да държи на разстояние от години, сега бе напълно реално.

„Фаулър ли? По дяволите!“

 

 

Знаеха, че ще е безопасно да го направят по това време. Тази вечер Гото щеше да държи реч (телевизионното му кръщение като премиер) и каквото и да кажеше, то бе гаранция, че няма да е с младата си любовница през нощта. Може би нощната мисия щеше да е в интересен и поучителен контраст с онова, което политикът имаше да каже, един вид довод от страна на Америка. И на двамата идеята им харесваше.

Джон Кларк и Динг Чавес свърнаха в пряката в най-подходящото време и погледнаха оттатък пренаселената улица към невзрачното здание. Джон си помисли, че винаги изглеждат така. Може би някой ден някой щеше да се досети, че една крещяща фасада или административна висока сграда бяха всъщност по-добра маскировка, а може би нямаше. По-скоро скуката го измъчваше отново. Един мъж излезе и свали слънчевите си очила с лявата ръка. Приглади коса, като прокара два пъти лявата ръка по тила си, после се отдалечи. Досега Номури така и не беше установил местоположението на стаята на Ким Нортън. Да се приближава толкова бе риск, но заповедите бяха да поеме рисковете и сега, след като даде сигнала, той се отправи към мястото, където беше оставил колата си. Кларк забеляза, че след десет секунди Номури се изгуби сред тълпата по тротоара. Той можеше да го направи. Имаше нужната височина и вид. Динг също. С размерите си, лъскавата черна коса и тена си, от разстояние Чавес можеше почти да се смеси с останалите тук. Прическата, която наложи на партньора си, помагаше още повече. Погледнат отзад, той бе поредният пешеходец. „От това има полза“ — каза си Кларк, който все повече чувстваше, че бие на очи, особено в такъв момент.

— Време е за представление — прошепна Динг. Двамата пресякоха улицата възможно най-дискретно.

Кларк беше облечен като бизнесмен, ала рядко се бе чувствал по-гол. И той, и Динг нямаха дори сгъваемо джобно ножче. Въпреки че добре владееха боя с голи ръце, и двамата имаха достатъчно опит, за да предпочитат оръжия — по-добре да държиш противниците си на разстояние.

Късметът им се усмихна. В малкото фоайе на сградата нямаше никой, който да забележи присъствието им. Качиха се по стълбите. Вторият етаж, в дъното, от лявата страна.

Номури си беше свършил добре работата. Коридорът бе празен. Кларк водеше и бързо измина слабо осветеното пространство. Ключалката беше проста. След като Динг застана на пост, той извади шперцовете си и я преодоля, сетне бързо отвори вратата. Вече бяха вътре, когато осъзнаха, че мисията им е пълен провал.

Кимбърли Нортън беше мъртва. Тя лежеше на използвания за легло дюшек, облечена в обикновено кимоно, което се бе подвило точно под колената и разкриваше краката й. Следсмъртна синина започваше да обхваща долната част на тялото й, тъй като гравитацията изтегляше кръвта надолу. Скоро горната част на трупа щеше да придобие пепеляв цвят, а долната щеше да е кестенява. „Смъртта е толкова жестока“ — помисли си Джон. Не й стигаше, че ти открадва живота. Отнемаше и всичката красота, притежавана някога от жертвата. Тя е била хубава… Е, в това е въпросът, нали? Джон сравни тялото със снимката: бегло приличаше на по-малката му дъщеря, Патси. Подаде фотографията на Динг. Чудеше се дали младежът ще направи същата връзка.

— Тя е.

— Съгласен съм — отбеляза Чавес пресипнало. — Тя е… Мамка му! — довърши той тихо и се вгледа в лицето един дълъг миг, при което собствената му физиономия се разкриви от гняв.

„Ето, и той го забелязва“ — помисли си Кларк.

— Имаш ли фотоапарат?

— Да. — Динг измъкна компактно тридесет и пет милиметрово апаратче от джоба на панталоните си. — Да се правя на ченге ли?

— Точно така.

Кларк се наведе, за да огледа трупа. Бе обезсърчаващо. Той не беше патолог и макар да знаеше много за смъртта, трябваха му повече знания, за да го направи правилно. Ето… една вдлъбнатина във вената над стъпалото й. Не повече. Значи е взимала наркотици? Ако бе така, била е предпазлива наркоманка. Винаги е почиствала иглата и… Той огледа стаята. Ето. Шишенце със спирт, найлоново пликче с памучни тампони и пликче с пластмасови спринцовки.

— Не виждам други белези от игли.

— Те не винаги си личат, приятел — изтъкна Чавес.

Кларк въздъхна и като развърза кимоното, го разтвори. Отдолу тя не носеше нищо.

— Да им го начукам! — изруга Динг. Между бедрата й беше мокро.

— Не би могъл да кажеш по-неподходящо нещо — прошепна троснато Кларк. От много години насам сега бе най-близо до това да изпусне нервите си. — Направи тия снимки!

Динг не отговори. Апаратът проблесна и превъртя на следващата поза. Той запечата сцената, както би направил съдебен фотограф. После Кларк започна да оправя кимоното, за да върне на момичето, макар и без полза, малкото достойнство, което смъртта и хората не бяха успели да й отнемат.

— Чакай малко… Лявата ръка.

Кларк я проучи. Единият нокът бе счупен. Всички останали бяха средно дълги и равномерно лакирани с безцветен лак. Провери и другите. Под тях имаше нещо.

— Дали е одраскала някого? — попита Кларк.

— Да виждаш място, където се е одраскала сама?

— Не.

— Значи не е била сама, когато е станало. Огледай пак глезените й — настоя Динг.

На левия крак, този с дупчицата, в долната част на глезена откриха охлузвания, почти прикрити от засилващото се посиняване. Чавес направи последната си снимка.

— Така си и мислех.

— По-късно ми кажи защо. Да изчезваме — рече Джон и се изправи.

След по-малко от минута бяха излезли през задната врата, минали по криволичещата уличка и бяха отново на една оживена улица, където чакаха колата си.

— На косъм — отбеляза Чавес, докато полицейската кола спираше пред номер 18. С петнадесет секунди закъснение пристигна телевизионен екип.

— Не е ли страхотно? Те ще навържат всичко чисто и безпроблемно… Какво има, Динг?

— Има нещо гнило. Би трябвало да изглежда като взимане на свръхдоза, нали?

— Да, защо?

— Надрусаш ли се с много хероин, мой човек, край. Бум, и сбогом! В доброто старо време съм виждал човек, който умря така, изобщо не успя да измъкне иглата от ръката си, разбираш ли? Сърцето спира, дробовете спират и заминаваш. Не ставаш, за да оставиш спринцовката и после пак да си легнеш. И тези ожулвания по крака. Някой я е надрусал. Била е убита, Джон. А може би и изнасилена.

— Видях личните й вещи. Всичко е направено в САЩ. Хубава постановка. Приключват случая, обвиняват момичето и семейството й и дават на сънародниците си нагледен урок. — Кларк се огледа, когато колата спря зад ъгъла. — Имаш набито око, Динг.

— Благодаря, шефе. — Чавес отново се умълча и сега, като нямаше какво да прави, освен да обмисля нещата, ядът му растеше. — Знаеш ли, наистина ми се ще да се срещна с този тип.

— Няма да ти се случи.

Бе време за малко перверзно фантазиране:

— Зная, но някога бях нинджа, забрави ли? Може да стане наистина забавно, особено с голи ръце.

— Така само се чупят кости, най-често собствените.

— Бих искал да видя очите му, когато дойде моментът.

— Тогава сложи добър мерник на пушката си — посъветва го Кларк.

— Правилно — съгласи се Чавес. — Какъв трябва да е този човек, за да се измъкне след такова нещо, господин К?

— Извратен копелдак, Доминго. Срещал съм няколко такива.

Точно преди да се качат в колата, черните очи на Динг се втренчиха в Кларк.

— Може би ще се срещна с този лично, Джон. Съдбата обича да погажда номера. И то забавни.

— Къде е тя? — попита Номури, седнал зад волана.

— Карай — нареди му Кларк.

— Трябваше да чуете речта — рече Чет, подкара нагоре по улицата и се зачуди какво се беше объркало.

 

 

— Момичето е мъртво — съобщи Райън на президента само два часа по-късно, в един часа следобед вашингтонско време.

— От естествена смърт ли?

— Свръхдоза наркотици, вероятно инжектирани от другиго. Разполагат със снимки. Трябва да ги получим до тридесет и шест часа. Нашите момчета са се измъкнали точно навреме. Японската полиция се е появила доста бързо.

— Чакай малко. Да повторим. Ти твърдиш, че е убийство?

— Да, господин президент, така смятат хората ни.

— Имат ли достатъчно знания, за да направят такова заключение?

Райън зае мястото си и реши, че се налага да разясни.

— Да, сър, старшият ни служител знае някои неща по въпроса.

— Хубава формулировка — отбеляза сухо Дърлинг. — Не ми трябва да зная повече по случая, нали?

— Не, сър, засега няма причина.

— Гото ли е бил?

— Вероятно някой от хората му. Всъщност най-добрият показател ще бъде изявлението на полицията им. Ако нещо от онова, което ни кажат, е в разрез с това, което научихме от нашите хора, ще разберем, че някой е изкривил информацията. А хората, способни да уредят промени в полицейските доклади, не са толкова много. — Джак замълча за миг. — Сър, получих и друга, независима преценка за характера му. — Той се зае да повтори разказа на Крис Хънтър.

— Искаш да ми кажеш, че вярваш, че е поръчал убийството на това младо момиче и ще използва полицията си, за да го покрие? И вече си знаел, че обича такива неща? — Дърлинг почервеня. — Ти искаше да протегна на този мръсник маслиново клонче, а? Какво, по дяволите, ти става?

Джак си пое дълбоко въздух.

— Е, добре, господин президент, търсех си го. Въпросът е какво да правим сега?

Изражението на Дърлинг се промени.

— Не си го заслужил, извинявай.

— Наистина го заслужавам, господин Президент. Можех да наредя на Мери Пат да я измъкне преди известно време… ала не го направих — призна си Райън мрачно. — Не предвидих, че ще стане така.

— Никога не успяваме да предвидим нещата, Джак. А сега какво?

— Не можем да уведомим аташето ни в посолството, защото все още „не знаем“ за това, обаче смятам да подготвим ФБР, за да провери случая, след като ни информират официално. Мога да се обадя на Дан Мъри.

— Щатния наемник на Шоу ли?

Райън кимна.

— С Дан се знаем отдавна. Колкото до политическата страна, не съм сигурен. Току-що получихме текста на телевизионната му реч. Преди да го прочетете, трябва да знаете с какъв човек си имаме работа.

— Кажи ми, колко такива прости копелета управляват държави?

— Знаете го по-добре от мен, сър. — Той се замисли за момент. — Това не е съвсем лошо. Такива хора са слаби, господин президент. Обективно погледнато, страхливци. Ако трябва да имате врагове, по-добре е те да имат слабости.

„Той може да направи официално посещение — помисли си Дърлинг. — Може би ще се наложи да го настаним в «Блеър хаус», от другата страна на улицата. Ще дадем официална вечеря: ще влезем в Източния кабинет, ще изнесем красиви речи, ще вдигаме тостове и ще се здрависваме, сякаш сме първи приятелчета. По дяволите всичко това!“ Той взе папката с речта на Гото и й хвърли бегъл поглед.

— Този кучи син! „Америка ще трябва да разбере“, дрън-дрън!

— Гневът, господин президент, не е ефикасен начин за решаване на проблемите.

— Прав си — призна Дърлинг. Той помълча известно време, сетне се усмихна някак накриво. — Доколкото си спомням, ти си този, който се пали лесно.

Райън кимна.

— Да, сър, приписват ми такива неща.

— Е, това прави два големи проблема, с които трябва да се заемем след връщането си от Москва.

— Три, господин президент. Трябва да решим какво ще правим с Индия и Шри Ланка. — По изражението му разбра, че президентът си беше позволил да забрави това.

 

 

Дърлинг почти си бе позволил да забрави и друг проблем.

— Колко още ще трябва да чакам? — настоя госпожица Линдърс.

Мъри виждаше болката й дори по-ясно, отколкото я чуваше. Как да обясниш това на хората? Вече жертва на едно унизително престъпление, тя го изкара наяве и разкри душата си пред всякакви непознати. Развоят на събитията не беше забавен за никого, най-малко пък за нея. Мъри бе изкусен и опитен следовател. Знаеше как да утешава и да окуражава, как да притисне хората за информация. Той беше първият федерален агент, изслушал историята й и станал постепенно също толкова важна част от екипа, грижещ се за душевното й здраве, колкото доктор Голдън. След това бяха дошли други двама агенти, мъж и жена, които бяха по-тесни специалисти по такива случаи. След тях се появиха двама отделни психиатри, чиито кръстосани разпити неизбежно бяха донякъде враждебни, за да установят окончателно, че разказът й е верен до най-малката подробност, и същевременно да й покажат враждебността, с която щеше да се сблъска.

Мъри осъзна, че през това време Барбара Линдърс се превърна в по-голяма жертва от преди. Първоначално тя се е подготвяла да се разкрие пред Кларис, после, за да направи същото пред него, а сетне отново и отново. Сега я очакваше най-страшното изпитание, тъй като някои от членовете на юридическата комисия бяха съюзници на Ед Килти, а други щяха да вземат присърце задачата да разпънат свидетелката — или за да се докарат пред камерите, или за да демонстрират своята безпристрастност и професионализма си като адвокати. Барбара го знаеше. Мъри сам я беше превел през очакваните мъки, като дори я обсипа с най-ужасните въпроси, винаги предхождани от възможно най-внимателни встъпления от сорта на: „Едно от нещата, които могат да те попитат, е…“

Това си каза тежката дума. Барбара (сега бяха твърде близки, за да мисли за нея като за госпожица Линдърс) показа всичката смелост, която може да се очаква от жертва на престъпление, и дори повече. Куражът обаче не е нещо, което можеш да черпиш от въздуха. Той беше като банкова сметка. Можеш да теглиш само до един момент, след което е нужно да спреш и с времето да направиш нови вложения. Самото чакане, незнанието кога ще трябва да седне в залата на комисията и направи встъпителното си изявление пред ярките телевизионни прожектори, сигурността, че ще се наложи да разкрие душата си пред целия свят… Все едно крадец влизаше в банката нощ подир нощ, за да й открадне насъбраната с много труд вътрешна решителност.

За Мъри положението бе достатъчно трудно. Подготви случая си, имаше на разположение прокурор, но той бе най-близък с нея. Каза си, че е именно негова задача да покаже на тази дама, че мъжете не са като Ед Килти, че един мъж може да е също толкова отвратен от такива постъпки, колкото жените. Той беше нейният странстващ рицар. Опозоряването и окончателното затваряне на този престъпник сега бе дори повече негова цел в живота, отколкото нейна.

— Барб, не бива да се отчайваш, дете. Ще пипнем това копеле, ала не можем да го сторим както трябва, без… — Той оформяше думите и влагаше в тях убеждение, каквото не чувстваше. Откога политиката се намесваше в криминален случай? Законът бе нарушен. Разполагаха със свидетели, с физически доказателства, но сега въртяха на празен ход, което нараняваше тази жертва не по-малко от който и да е адвокат на защитата.

— Проточва се прекалено дълго!

— Още две седмици, може би три, и започваме действие, Барб.

— Слушай, зная, че нещо става. Да не мислиш, че съм глупава? Той вече не излиза да изнася речи, да открива мостове и тем подобни, нали така? Някой му е казал и сега гради защитата си, нали?

— Според мен това, което става, е, че президентът нарочно го държи изкъсо, така че когато бомбата избухне, той да не може да намери опора в голямата си обществена репутация при защитата. Президентът е на наша страна, Барб. Аз лично го запознах със случая и той заяви: „Престъпникът си е престъпник“, точно както и трябва.

Тя вдигна поглед и срещна неговия. Очите й бяха влажни и отчаяни.

— Сломена съм, Дан.

— Не, Барб, не си — излъга Мъри. — Ти си една издръжлива, умна и смела дама. Ще минеш през това. Той е този, който ще бъде сломен. — Даниел Мъри, помощник на заместник-директора на Федералното бюро за разследване, протегна ръка през масата. Барбара Линдърс я пое, стисна я, както дете би направило с ръката на баща си, налагайки си да вярва и да запази доверието си, и него го хвана срам, че тя плащаше такава цена, понеже президентът на САЩ трябваше да подчини един криминален случай на политически въпрос. Може би всичко имаше смисъл за великото устройство на нещата, но за едно ченге това устройство обикновено се свеждаше до едно престъпление и една жертва.