Том Кланси
Дълг на честта (12)

10.
ПРЕЛЪСТЯВАНЕ

— Съгласен съм, че не е хубаво — каза Крис Кук.

Нагумо беше забил поглед в килимчето във всекидневната. Събитията от предишните няколко дни го бяха изумили твърде много, за да бъде ядосан. Все едно да откриеш, че светът е на път да свърши и че нищо не можеш да направиш. Според общото мнение той бе служител на външното министерство от средна величина, който не играеше роля в преговорите на високо равнище. Това обаче беше фасадата. Той имаше за задача да изгради скелето за позициите на родината си в преговорите и освен това да събере секретна информация за истинските намерения на Америка, за да знаят титулуваните му началници какви точно начални позиции да заемат и доколко да настояват. Ако не на хартия, то поне на практика Нагумо беше разузнавач. В тази светлина интересът му към процеса бе личен и учудващо емоционален. Сейджи се виждаше като закрилник и пазител на страната и народа си, а също и като истински мост между Япония и Америка. Искаше американците да оценят народа и културата му. Искаше те да споделят продуктите й. Желаеше Америка да погледне на Япония като на равен, добър и мъдър приятел, от когото да се поучи. Американците бяха избухлива нация, така често несъзнаваща истинските си нужди — нещо, присъщо на прекомерно гордите и разглезените. Сегашното американско становище относно търговията (ако бе такова, каквото изглеждаше) беше като на дете, удрящо собствения си родител. Не знаеха ли, че се нуждаят от Япония и от продуктите й? Не беше ли обучавал лично американските търговски служители с години?

Кук се раздвижи в стола си. Той също бе опитен служител, занимаващ се с външните работи, и можеше да разгадава израженията не по-зле от друг. В крайна сметка бяха приятели, а и нещо повече: Сейджи беше личният му пропуск за доходен начин на живот след правителствената служба.

— Ако ще се почувстваш по-добре от това, ще е на тринадесети.

— Ъ? — Нагумо вдигна очи.

— В този ден ще взривят последните ракети. Услугата, за която ме помоли. Забрави ли?

Нагумо премига, докато бавно си припомняше въпроса, който беше поставил по-рано.

— Защо тогава?

— Президентът ще бъде в Москва. Вече им е останала шепа ракети. Не зная точния брой, но не са повече от двадесет на всяка страна. Пазят последната за другия петък. Малко странно стечение на обстоятелствата, ала така излезе по програмата. Момчетата от телевизията са подготвени и ще си мълчат. Ще има камери и на двете места, изстрелването на последните две ще се предава едновременно по радиото и телевизията… Тоест взривяването им. — Кук замълча. — Та церемонията, за която говореше, онази в чест на дядо ти, ще бъде на този ден.

— Благодаря ти, Крис. — Нагумо стана и отиде на бара, за да си налее още едно питие. Не знаеше защо на министерството му трябва информацията, но имаше заповеди и щеше да я предаде. — А сега, приятелю, какво можем да сторим по въпроса?

— Почти нищо, Сейджи, поне не веднага. Предупредих те за скапаните резервоари, не помниш ли? Казах ти, че Трент не е човек, с когото може да се влиза в конфликт. Той чакаше такава възможност от години. Виж, бях на Хълма този следобед и говорих с някои хора. Никога не си виждал толкова поща и телеграми, а проклетата Си Ен Ен не ще да остави историята на мира.

— Зная. — Той кимна. Приличаше му на филм на ужасите. Днешната водеща новина беше Джесика Дентън. Цялата страна плюс голяма част от света следеше възстановяването й. Тя едва прескочи трапа, като състоянието й се подобри на „критично“. Пред болничната й стая имаше достатъчно цветя, за да създадат впечатление за пищна частна градина. Втората новина на деня обаче бе погребението на родителите и на братчето и сестричето й, забавено поради медицински и законови нужди. Присъстваха стотици хора, включително всички членове на Конгреса от Тенеси. Президентът на автомобилната компания също беше поискал да отиде, лично да изкаже съболезнования и да се извини очи в очи на семейството, ала не го допуснаха от съображения за сигурност. Вместо това той направи искрени извинения по телевизията от името на корпорацията си, обеща да покрие всички медицински разходи и да спонсорира цялостното обучение на Джесика, като изтъкна, че самият той също има дъщери. Но някак си просто не се получи. Едно искрено извинение имаше голям ефект в Япония — факт, от който „Боинг“ се възползва, когато един от техните самолети 747 уби неколкостотин японски жители, — ала в Америка не бе същото и този факт Нагумо напразно повтаряше на правителството си. Адвокатът на семейство Дентън, известен и ефектен юрист, благодари на президента за извинението и сухо отбеляза, че отговорността му за смъртните случаи вече е публично достояние и това опростява подготовката му за делото. Сега ставаше въпрос само за размера на сумата. Вече се шушукаше, че той ще настоява за един милиард долара.

Заводът за авточасти „Диърфийлд“ водеше преговори с всяка японска автомонтажна компания и Нагумо знаеше, че предложените условия от масачузетската фабрика щяха да са изключително щедри, но той също разказа на външното министерство американската поговорка за затварянето на вратата на обора, след като конят избяга. Изобщо нямаше да се изтълкува като покриване на щетите, а само като допълнително признаване на вината, което в американската правна атмосфера беше погрешният ход.

Мина известно време, преди новината да проникне в съзнанието на сънародниците му. Колкото и кошмарна да беше катастрофата, тя изглеждаше незначителна и телевизионните коментатори от Ен Ейч Кей използваха инцидента с „Боинг“ 747, за да покажат, че такива неща се случваха и че някога Америка бе причинила нещо подобно по характер, ала много по-страховито по размери на гражданите на тази страна. В американските очи обаче японският пример изглеждаше по-скоро като оправдание, отколкото като сравнение и американските граждани, застанали на тяхна страна, бяха хора, за които се знаеше, че фигурират в японските ведомости. Всичко се разпадаше. Вестниците публикуваха списъци с бивши правителствени служители, минали на японска служба, като отбелязваха трудовата им квалификация и предишните им заплати и ги сравняваха с това какво правят сега и за колко. „Продажници“ бе най-мекото определение за тях. „Предател“ беше по-често използван епитет, особено от организираното работничество и от всеки член на Конгреса, на когото му предстояха избори.

Тези хора не приемаха никакви доводи.

— Какво ще стане, Крис?

Кук остави питието си на масата, като преценяваше собственото си положение и оплакваше удивително лошо подбраното от него време. Вече бе започнал да орязва всичко, което го връзваше. Трябваше да изчака още няколко години, за да получи пълна пенсия — направи изчисленията преди няколко месеца. Сейджи му даде да разбере миналото лято, че сегашният му цялостен доход ще се учетвори като начало, че работодателите му силно вярваха в пенсионното осигуряване и че той няма да загуби държавния си пенсионен влог, нали? И така, Кук започна да действа. Говореше грубо с прекия си началник, на когото докладваше, не криеше от другите, че според него търговската политика на страната му се съставяше от идиоти, като съзнаваше, че възгледите му ще стигнат и до по-висшестоящите. Поредица от вътрешни доклади, казващи едно и също нещо с премерен бюрократичен стил. Трябваше да нагласи нещата така, че напускането му да не бъде изненада и да изглежда по-скоро обосновано от принципи, отколкото от безгранични печалби. Проблемът бе, че по този начин той сполучливо приключи кариерата си. Никога повече нямаше да го повишат и ако останеше в Държавния департамент, в най-добрия случай можеше да се окаже разпределен в някое посолство в… да речем, Сиера Леоне, освен ако не намерят по-безперспективно място. Може би в Екваториална Гвинея. Насекомите там бяха повече.

„Хванал си се на хорото“ — каза си Кук, пое дълбоко въздух и като размисли, отпи още от чашата си.

— Сейджи, този път ще трябва да погледнем нещата в перспектива. РТД — не можеше да произнесе Реформен търговски декрет, не и тук — ще бъде приет след по-малко от две седмици и президентът ще го подпише. Проучвателните комисии на Министерството на правосъдието и на Търговското вече се формират. Естествено, Държавният департамент също ще участва. Изпратихме телеграми до няколко посолства, за да получим копия на различни търговски закони от цял свят…

— Не само на нашите? — учуди се Нагумо.

— Ще сравнят вашето законодателство с тези на други страни, с които търговските ни отношения са… по-малко спорни в момента. — В крайна сметка трябваше да си мери приказките. Нуждаеше се от този човек. — Идеята е да им дадем нещо, с което, ъъ, да сравнят вашите закони. Както и да е, докато уредим това, ще мине известно време, Сейджи. — „Което като цяло не е лошо“ — заключи Кук. В края на краищата това даваше гаранция за работа, ако или когато той преминеше от един работодател към друг.

— Ти ще бъдеш ли част от проучвателната комисия?

— Вероятно да.

— Помощта ти ще е безценна, Крис — промълви тихо Нагумо, като вече мислеше бързо. — Мога да ти помогна в тълкуването на законите ни… Прикрито, разбира се — добави той, като сграбчи подадената му сламка.

— Всъщност не възнамерявах да остана в Държавния департамент още дълго, Сейджи — отбеляза Кук. — Хвърлили сме око на една нова къща и…

— Крис, имаме нужда от теб там. Нуждаем се… Аз имам нужда от помощта ти, за да смекча това злощастно стечение на обстоятелствата. Изправени сме пред истинско бедствено положение със сериозни последствия за нашите две страни.

— Разбирам, но…

„Пари — помисли си Нагумо, — при тези хора винаги опира до пари!“

— Мога да уредя нужното — рече той по-скоро в изблик на раздразнение, отколкото като премерена мисъл. Едва след като го каза, осъзна какво е направил… но пък му беше интересно каква ще е реакцията на Кук.

Няколко секунди помощникът на заместник държавния секретар просто седеше безучастно. Той също бе така погълнат от събитията, че истинският характер на предложението почти му се изплъзна. Кук само кимна, без дори да погледне Нагумо в очите.

Ако погледнеше назад, първата стъпка (издаването на информация, свързана с националната сигурност) беше по-трудна. Втората се оказа толкова лесна, че Кук даже не се замисли над факта, че сега той недвусмислено нарушаваше федерален закон. Току-що се съгласи да предоставя информация на чуждо правителство срещу пари. При тези обстоятелства тази стъпка изглеждаше толкова логична. Те наистина желаеха онази къща в Потомак, а не бе далеч и времето, когато щяха да започнат разходите за колежи.

 

 

Тази сутрин щеше да остане паметна за индекса Никей Дау. Толкова време беше нужно, за да схванат хората онова, което Сейджи Нагумо вече знаеше: този път те не се шегуваха. Не ставаше дума за пореден път за ориз, нито за компютърни чипове, нито за автомобили или за техните части, нито пък за телекомуникационни механизми, договори за строителство или клетъчни телефони. Всъщност ставаше въпрос за всичко това, за двадесет години насъбрани обиди и гняв, донякъде оправдани, донякъде не, ала съвсем истински и изригващи наведнъж. Отначало редакторите в Токио просто не повярваха на нещата, които им казваха техните хора във Вашингтон и Ню Йорк, и нагаждаха новините към собствените си заключения, докато сами не обмислиха информацията и по свой път не стигнаха до зашеметяващото отрезвяване. Само два дни по-рано вестниците заявяваха авторитетно, че Реформеният търговски декрет е просто поредният фишек, някаква шега, „израз на дългогодишната антипатия на шепа заблудени хора към страната ни, който скоро ще отшуми“. Сега нещата бяха други. Днес декретът бе „изключително злополучно събитие, вероятността за превръщането във федерален закон на което вече не може да бъде напълно отхвърлена“.

Японският език предава информация точно толкова добре, колкото всеки друг, щом веднъж разшифроваш кода. В Америка заглавията са много по-ясни, но това е просто заради грубия и директен начин на изразяване, типичен за един гайджин. В Япония се говори по-завоалирано, ала въпреки това смисълът не изчезва, а си е точно толкова ясен и незакодиран. Милионите японски граждани, притежаващи акции и четящи едни и същи вестници, видяха една и съща сутрешна новина и стигнаха до еднакъв извод. Като пристигнаха в службата си, те вдигнаха слушалките и направиха нужните обаждания.

Индексът Никей Дау някога надхвърляше тридесет хиляди йени средна стойност. В началото на деветдесетте той падна наполовина и общият паричен разход вследствие на обезценяването беше сума, по-голяма от целия държавен дълг на САЩ по онова време. Този факт остана по принцип незабелязан в Америка, обаче не и за хората, които бяха изтеглили парите си от банките и ги бяха вложили в акции, опитвайки се да получат нещо повече от два процента натрупваща се годишно печалба. Тези хора загубиха доста голям дял от дългогодишните си спестявания и не знаеха на кого да хвърлят вината.

„Не и този път“ — мислеха си всички те. Беше време да обърнат всичко в пари и да ги вложат обратно в банките и големи и сигурни финансови институции, които знаеха как да пазят капиталите на вложителите си. И макар да плащаха мизерни лихви, не губиш нищо, нали?

Западните журналисти щяха да използват определения като „лавина“ и „топене“, за да опишат явлението, започнало при включването на дилърските компютри. Процесът изглеждаше методичен. Големите търговски банки, обвързани с едрите корпорации, изкарваха през задната врата същите тези пари на вложителите, постъпващи през входната, и ги използваха, за да защитят стойността на корпоративните акции. Всъщност нямаше алтернатива. Трябваше да купуват огромни портфейли ценни книжа в оказалия се напразен опит да спрат връхлитащия ги прилив. Индексът Никей Дау загуби направо една шеста от чистата си стойност за един ден на борсата и въпреки че аналитиците уверено разгласяваха, че сега пазарът е скандално подценен и че голям автоматичен скок нагоре е неизбежен, хората по домовете си мислеха, че ако американският законопроект наистина станеше закон, пазарът за произведените в родината им продукти ще изчезне като утринна мъгла. Сривът нямаше да спре и макар никой да не го казваше, всички го знаеха. Това бе особено прозрачно за банкерите.

 

 

На Уолстрийт нещата бяха различни. Множество мъдреци скърбяха заради намесата на правителството в пазара; сетне преосмислиха малко положението. В крайна сметка беше очевидно, че щом имаше проблеми с разчистването на митниците от японски автомобили и щом над популярната „Креста“ тегнеше проклятието на едно образно събитие, което малцина щяха да загърбят скоро, тогава американските коли щяха да се продават повече, а това бе хубаво. Беше добре за Детройт, където автомобилите се сглобяваха, и за Питсбърг, където все още се ковеше голяма част от стоманата; бе добре за всички градове в Америка (а също и в Канада и Мексико), където се произвеждаха хилядите части. И накрая, беше хубаво за всички работници, правещи частите и сглобяващи колите, които щяха да разполагат с повече пари за купуване на разни неща. Колко хубаво ли? Ами търговският баланс с Япония се нарушаваше предимно заради автомобилите. Радостната сума от тридесет милиарда долара спокойно можеше да бъде инжектирана в американската икономика през следващите дванадесет месеца, а това, както решиха доста пазарни специалисти след може би около пет секунди размисъл, е адски хубаво, нали? По скромна преценка тридесет милиарда долара влизаха в касите на множество компании и всичките по един или друг начин щяха да се превърнат в печалби за американските корпорации. Даже платените допълнителни данъци щяха да помогнат за понижаването на държавния дефицит, а по този начин щяха да намалеят тегленията от общия паричен резерв, както и стойността на държавните облигации. Американската икономика щеше да бъде двойно благословена. С вирнати глави и с леко злорадство за сметка на японските си колеги, дори преди Уолстрийт да е отворила за сделки, хората бяха надъхани за голям борсов ден.

Нямаше да се разочароват. „Колумб груп“ се оказа в особено добра позиция, тъй като преди няколко дни беше закупила сделки с премии за огромно количество автомобилни продукти и така успя да покачи индекса си със сто и дванадесет пункта.

 

 

Във Федералния резервен фонд във Вашингтон се усещаше безпокойство. Те бяха по-близо до седалището на държавната власт и разполагаха с вътрешна информация от Министерството на финансите за това как щеше да се задейства механизмът на Реформения търговски декрет, от която ставаше ясно, че щеше да възникне временен недостиг на автомобили, докато Детройт не увеличеше донякъде скоростта на конвейерите. Докато американските компании стегнеха юздите, щяха да са изправени пред класическа ситуация: прекалено много пари, преследващи твърде малко коли. Това означаваше инфлационен бум и затова по-късно същия ден Федералният резерв щеше да обяви увеличение на сконтовия процент с четвърт пункт — както казваха на хората, само временно и неофициално. Ала управителният съвет на Федералния фонд виждаше цялостния развой на нещата като добър в перспектива. Това щеше да се окаже късогледство от тяхна страна, но пък от тази болест в момента страдаше целият свят.

 

 

Още преди взимането на това решение други хора обсъждаха също перспективите. Наложи се да използват най-големия горещ басейн в банята, който затвори за тази вечер за другите си заможни посетители. Редовният персонал беше разпуснат. Клиентите щяха да бъдат обслужени от лични помощници, които, оказа се, също стояха на разстояние. Те дори минаха без обикновените изплаквания. След изключително бегли поздрави мъжете свалиха саката и вратовръзките си и насядаха в кръг на пода, нежелаещи да губят време за встъпления.

— Утре ще бъде дори по-лошо — заяви един банкер. Това бе всичко, което имаше да каже.

Ямата огледа помещението. Едва се сдържа да не се разсмее. Имаше ясни признаци, предвещаващи случилото се, още преди пет години, когато първата голяма автомобилна компания безшумно преустанови политиката си за осигуряване на доживотна работа. Фактически тогава свърши безгрижното развитие на японския бизнес за онези, които имаха достатъчно разум да го забележат. Останалите бяха приемали всички поражения като просто временни „нередности“ (любимото им определение), но късогледството им работеше изцяло в полза на Ямата. Шоковият ефект от сегашните събития беше най-добрият му приятел. За негово разочарование, ала не и учудване, едва неколцина от присъстващите в залата бяха видели нещата в истинската им светлина. Общо взето, тези хора бяха най-близките съдружници на Ямата-сан.

Това не означаваше, че той или те бяха с имунитет към несретата, вдигнала общата безработица на почти пет процента, а просто че бяха облекчили щетите си чрез внимателно обмислени мерки. Тези мерки обаче бяха достатъчни, за да превърнат създателите им в примери за прозорливост.

— Има една крилата фраза от Американската революция — започна сухо един от групата. Имаше репутация на нещо като интелектуалец. — Казал я е техният Бенджамин Франклин, струва ми се. Можем да увиснем на бесилото заедно, ако не, със сигурност ще увиснем поотделно. Ако не се държим сега един за друг, приятели мои, всички ще бъдем унищожени. Един по един или всички наведнъж, все едно.

— А с нас и страната ни — добави банкерът, с което си спечели благодарността на Ямата.

— Спомняте ли си кога им трябвахме? — попита Ямата. — Нуждаеха се от базите ни, за да матират руснаците, да подкрепят корейците, да поддържат корабите си. Е, приятели, за какво сме им сега?

— Да, а ние имаме нужда от тях — отбеляза Мацуда.

— Много добре, Козо — съгласи се Ямата язвително. — Нуждаем се от тях толкова много, че ще съсипем националната си икономика, ще унищожим народа и културата си и ще смалим нацията си до техен васал… отново!

— Ямата-сан, няма време за това — смъмри го внимателно президентът на друга корпорация. — Онова, което предложихте при последната ни среща, беше много дръзко и много опасно.

— Аз свиках това събрание — изтъкна Мацуда с достойнство.

— Прощавай, Козо. — Ямата наведе глава в знак на извинение.

— Времената са трудни, Райзо — отвърна Мацуда, като прие думите му благосклонно. После добави: — Склонен съм да приема твоите възгледи.

Ямата пое много дълбоко въздух, ядосан на себе си, загдето изтълкува погрешно намерението на човека. „Козо е прав. Времената наистина са трудни.“

— Моля, приятелю, сподели мислите си с нас.

— Нуждаем се от американците… или от нещо друго. — Всички в залата сведоха глави с изключение на един. Ямата прецени израженията им и след секундата, нужна му да овладее вълнението си, той осъзна, че вижда онова, което иска. Не беше желание или илюзия. Наистина го имаше. — Това е сериозно нещо, което сега трябва да обмислим, голям риск. И все пак се страхувам, че трябва да поемем това предизвикателство.

— Можем ли наистина да го направим? — попита един изключително отчаян банкер.

— Да — отговори Ямата. — Можем. Има и известен риск, разбира се. Не го отричам, ала много фактори са на наша страна. — Той изложи фактите накратко. Странно, но този път нямаше противници на възгледите му. Последваха въпроси, безбройни, безкрайни, на които бе подготвен да отговори, ала този път никой не възрази истински. Някои сигурно бяха обезпокоени, дори ужасени, обаче осъзна простия факт, че повече ги ужасяваше онова, което знаеха, че ще стане на сутринта, и на следващата, и на по-следващата. Те виждаха края на начина си на живот, на привилегиите си, на личния си престиж, а това ги плашеше повече от всичко. Тяхната страна им бе задължена за всичко, което са направили, за дългото изкачване в корпоративната йерархия, за всичкия труд и усърдие, за всички добри решения, които са взели. И така решението беше взето — вярно, не с ентусиазъм, ала все пак бе направено.

 

 

Първата задача на Манкузо сутринта бе да прегледа оперативните инструкции. Щеше да се наложи „Ашвил“ и „Шарлот“ да преустановят прекрасната си и полезна работа, а именно да следят китовете в залива на Аляска, за да се явят на учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН заедно с „Джон Стенис“ и „Ентърпрайс“, плюс още хилядите обичайни участници. Естествено, учението се планираше от месеци. Беше щастлива случайност, че планът имаше изобщо нещо общо със задачата, по която тази половина от тихоокеанския флот работеше. На двадесет и седми, две седмици след приключването на учението, „Стенис“ и „Ентърпрайс“ щяха да се насочат на югозапад към Индийския океан с един-единствен престой на вежливост в Сингапур, за да отменят „Айк“ и „Ейбрахам“.

— Знаете ли, сега ни превъзхождат числено — отбеляза капитан III ранг Уоли Чембърс. Преди няколко месеца той се отказа от командването на американския кораб „Кий уест“ и Манкузо помоли да му го дадат за началник на операциите. Прехвърлянето от Гротън, където Чембърс очакваше да получи някаква работа в щаба, в Хонолулу не нанесе съвсем съкрушителен удар върху егото на капитана. Десет години по-рано Уоли щеше да бъде предложен за командир на ракетоносец, на снабдителен кораб или може би на ескадра. Всички ракетоносци обаче бяха изчезнали, имаше само три функциониращи снабдителни кораба, а местата за ескадри бяха запълнени. Така той изпадаше в бездействие, докато билетът му за „висшето командване“ не бъде перфориран, а дотогава Манкузо го искаше обратно при себе си. Не беше необичайно за военноморските офицери да не сполучат и да слязат обратно в собствената си бивша каюткомпания.

Адмирал Манкузо вдигна поглед не толкова защото се изненада, а понеже осъзна, че Уоли е прав. Японският флот имаше двадесет и осем подводници с конвенционална енергия, наречени SSK, а той разполагаше едва с деветнадесет.

— Колко от тях са в изправност и функционират? — попита Барт, като се чудеше какво е съотношението между тези в основен ремонт и тези на разположение.

— Двадесет и две, ако се съди по онова, което видях вчера. По дяволите, адмирале, те отделят цели десет за учението, включително всички „Харушио“. Както дочувам от военноморското разузнаване, подготвят се здравата за нас. — Той се облегна и поглади мустака си. Беше едва набол, защото Чембърс имаше бебешко лице, а пък смяташе, че един командир трябва да изглежда на повече от дванадесет години. Проблемът бе, че го сърбеше.

— Отвсякъде чувам, че са много добри — подхвърли командирът на тихоокеанските подводници.

— Още ли не сте се качвали на тях? — попита Уоли.

— Предвидено е за другото лято.

„Е, дано са добри“ — помисли си Чембърс. Пет от подводниците на Манкузо бяха определени за учението. Три щяха да се навъртат около бойната група на самолетоносачите, а „Ашвил“ и „Шарлот“ щяха да провеждат независими операции, които всъщност изобщо не бяха независими. Те щяха да се надлъгват с четири японски подводници на деветстотин километра северозападно от атола Куре, като се преструват, че извършват унищожителни атаки срещу подводен граничен патрул.

Учението донякъде приличаше на онова, което очакваха да направят в Индийския океан. Японският флот, в основата си защитна комбинация от разрушители, фрегати и дизелови подводници, щеше да се опита да удържи напредването на бойните групи на двата самолетоносача. Задачата им бе да умрат славно (нещо, в което японците ги биваше още от древността, помисли си Манкузо с едва доловима усмивка), ала да се опитат също така да го изиграят добре. Щяха да проявят възможно най-голяма съобразителност и да се помъчат да се промъкнат с разрушителите си достатъчно наблизо, че да изстрелят ракетите си „Харпун“ от типа земя-земя, а по-новите им разрушители определено имаха добър шанс да оцелеят. Корабите „Конго“ особено бяха наистина хубави — японското съответствие на американските от клас „Арлей Бърк“, с радарно-ракетни системи „Егида“. Като скъпи плавателни съдове всичките носеха имената на бойни кораби от Втората световна война. Истинският „Конго“ беше станал плячка на американската подводница „Морски лъв II“, ако си спомняше правилно. Такова бе също името на една от малкото нови американски подводници, зачислени към атлантическия флот. Манкузо все още нямаше плавателен съд от клас „Морски вълк“ под свое командване. При всички положения щеше да се наложи пилотите да намерят начин да се справят с кораб с радарно-ракетна система „Егида“, а тази мисъл не им харесваше много.

Общо взето, това щеше да е добра проверка за Седми флот. Щеше да им е нужна. Индийците наистина ставаха нервни. Сега седем от корабите му действаха под командването на Майк Дъбро и заедно с тези, които отдели за ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН, се изчерпваше цялата му действаща сбирка. „Докъде паднаха великите сили!“ — каза си командирът на тихоокеанските подводни части. Е, обикновено така ставаше с могъщите.

 

 

Процедурата за среща не се различаваше от ритуала на ухажване при лебедите. Появяваш се на определено място в определено време, в този случай с вестник (сгънат, а не навит на руло) в лявата ръка. После се зазяпваш във витрина с голяма колекция от камери и потребителска електроника, точно както механично би направил някой руснак при първото си пътуване до Япония, като се удивляваш на преситеността от продукти, предназначени за онези, които имат твърда валута за харчене. Ако го бяха проследили — нещо възможно, ала не особено вероятно, — всичко щеше да изглежда нормално. Когато дойде моментът, на секундата, един човек се блъсна в него.

— Извинете — каза той на английски, което също беше нормално, тъй като човекът, когото по невнимание смушка, бе очевидно гайджин.

— Всичко е наред — отвърна Кларк с акцент, без да го поглежда.

— За пръв път ли сте в Япония?

— Не, но съм за пръв път в Токио.

— Аха, ясно. — Непознатият го бутна отново, когато продължи надолу по улицата.

Кларк изчака нужните четири-пет минути, преди да го последва. Винаги бе страшно досадно, ала необходимо. Япония не беше вражеска територия. Тази не приличаше на задачите, които изпълняваше в Ленинград (за него Името на този град никога нямаше да се промени; освен това руският му акцент беше от този район) или в Москва, но най-сигурният начин на действие бе да се преструва, че прилича. Макар че съвсем не беше същото. В този град имаше толкова много чужденци, че японските тайни служби, каквито и да бяха, биха откачили, ако се опитаха да проследят всички.

Всъщност Кларк наистина идваше тук за пръв път, като се изключеха смяната на самолети и кратките престои, а те не се брояха. Тълпата на улицата не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Дори Ню Йорк не беше така претъпкан. Тревожеше го също, че се набива на очи. Няма нищо по-лошо за един таен агент от това да не може да се смеси с останалите, обаче сто осемдесет и петте му сантиметра височина го отличаваха като човек, непринадлежащ на обстановката, забележим от сто метра за всеки, който си направеше труда да се огледа. А Кларк забеляза, че много хора го гледаха. Още по-учудващо бе, че хората му правеха път, особено жените, а децата определено отбягваха близостта му: сякаш Годзила се завръщаше, за да разруши града им. Значи беше вярно. Бе чувал разни истории, но никога не им вярваше много. Косматият варварин. „Странно, никога не съм си се представял така“ — помисли Джон, докато влизаше в закусвалня на „Макдоналдс“. Беше претъпкана поради обедния час и след като завъртя глава насам-натам, се наложи да седне при непознат човек. „Мери Пат беше права — реши той. — Номури си го бива.“

— Е, какво е положението? — попита Кларк сред глъчката в заведението за бързо хранене.

— Ами разпознах я и открих сградата, в която живее.

— Това се казва бърза работа!

— Не беше много трудно. Охраната на нашия приятел хабер си няма от контрашпионаж.

„Освен това — не добави Кларк — ти изглеждаш така, сякаш си тукашен, чак до измъчения и напрегнат израз на чиновник, нагъващ набързо обяда си, за да може да изприпка обратно към работното място.“ Е, това винаги се удаваше лесно на един шпионин, нали? Не е трудно да изглеждаш напрегнат, когато изпълняваш мисия. Трудното е, както подчертаваха във Фермата, да изглеждаш спокоен.

— Добре, значи само трябва да получа разрешение за изтеглянето. — Сред многото други неща Номури нямаше право да знае за работата му във връзка с БОДИЛ. Питаше се дали това няма да се промени.

— Сайонара^[1] — каза Номури и се отправи към изхода, докато Кларк атакуваше оризеното си кюфте.

„Не е зле. Момчето действа делово“ — каза си той. Следващата му мисъл беше: „Оризено кюфте в «Макдоналдс»?!“

 

 

Осведомителните документи на бюрото му нямаха нищо общо с неговите задължения на президент, но бяха силно свързани с оставането му в кабинета и по тази причина стояха винаги най-отгоре на купчината. Дърлинг си помисли, че изкачването нагоре в проучването за политически рейтинг беше… много назидателно. От вероятните гласоподаватели (а те бяха хората, които наистина имаха значение) одобряващите политиката му бяха с цели десет процента повече от миналата седмица — количествено подобрение, отнасящо се за справянето му както с външните, така и с вътрешните проблеми. Общо взето, така горе-долу можеше да се почувства ученик в четвърти клас, след като донесе вкъщи на мнителните си родители бележник с изключително добри оценки. Според главния му социолог пък, занимаващ се с проучванията, тези десет процента бяха едва началото, тъй като трябваше малко време, докато последиците от промените в курса достигнат до общественото съзнание. Трите големи автомобилни компании вече обмисляха публично повторното наемане на част от седемстотинте хиляди човека, уволнени в последните десетилетия, като ставаше дума само за монтажните работници. После трябваше да се помисли за хората в компаниите за авточасти, в компаниите за гуми, в тези за стъкла, в онези за акумулатори… Така можеше да започне съживяването на „Ръждясалия пояс“^[2], а там живееха много гласоподаватели.

Беше очевидно или би трябвало да е, че процесът няма да се ограничи с коли. Не би могъл. Съюзът на обединените автомобилни работници (занимаващи се с коли и авточасти) очакваше с нетърпение завръщането на хиляди плащащи си членове. Международният профсъюз на електротехниците (занимаващи се с телевизори, може би дори видеокасетофони?) не можеше да остане назад, а имаше и други профсъюзи, които едва започваха да обмислят колко голямо парче от тортата могат да получат. Макар и прост като идея, подобно на много простички идеи Реформеният търговски декрет представляваше многоспектърна промяна на начина, по който Съединените американски щати правеха бизнес. Президентът Дърлинг си мислеше, че е разбрал това понятие, но скоро телефонът на бюрото му щеше да иззвъни. Докато го гледаше, той вече знаеше чии гласове ще чуе и не се изискваше голямо усилие, за да си представи думите, които щяха да кажат, аргументите, които щяха да използват, и обещанията, които щяха да направят. Да, и той щеше да е склонен да ги приеме.

Всъщност изобщо не беше планирал да става президент на САЩ за разлика от Боб Фаулър, предначертал целия си живот в служба на тази цел и непозволил дори смъртта на първата му жена да го отклони от пътя. Крайната цел на Дърлинг бе губернаторският пост в Калифорния и когато му се предостави възможност да заеме второто място в изборната бюлетина на Фаулър, той прие най-вече от патриотизъм. Не би го споделил дори с най-близките си съветници, понеже патриотизмът беше нещо старомодно в съвременния политически свят, ала въпреки това Роджър го бе изпитал: спомни си, че обикновените граждани си имат име и физиономия, спомни си, че някои от тях умряха под негово командване във Виетнам, и тези спомени го накараха да си помисли, че трябва да стори за тях всичко най-добро, на което е способен.

„Но кое е най-доброто?“ — запита се отново за хиляден път. Овалният кабинет беше самотно място. Често бе пълен с всякакви посетители, от чужд държавен глава до ученик, спечелил конкурс за писане на есе, обаче в даден момент всички те си тръгваха и президентът пак оставаше насаме с дълга си. Клетвата, която положи, изглеждаше толкова проста, че сякаш бе лишена от смисъл: „Всеотдайно да изпълнявам задълженията на… с всички сили да спазвам, покровителствам и браня…“ Красиви думи, но какво означаваха? Може би Медисън и останалите са сметнали, че той ще знае. Вероятно през 1789 всички са знаели, проста се е разбирало от само себе си, ала това е било преди повече от двеста години. Да, някак си те бяха пропуснали да го запишат за бъдните поколения.

По-лошото беше, че имаше безброй хора, готови винаги да ти кажат какво според тях означават думите, а като прибавиш и всичките давани съвети, две плюс две се оказваше седем. Работници и началници, потребители и производители, данъкоплатци и бирници. Всички те имаха свои нужди, свои разписания. Всички те си имаха доводи и добри съветници, които да ги оформят, и страшното бе, че по един или друг начин всеки един се оказваше достатъчно логичен, та мнозина да повярват, че две плюс две наистина прави седем. Тоест, докато не обявиш сумата; тогава всеки заявяваше, че е прекалено много и че страната не може да си позволи специфичните интереси на другите групи.

Като капак на всичко, ако искаш изобщо да постигнеш нещо, трябваше да се добереш дотук и щом се добереш, да се задържиш, а това означаваше да даваш обещания, които трябва да спазиш. Поне част от тях. И така, някъде по пътя държавата просто пропадаше, заедно с нея и конституцията, и в края на деня спазваш, покровителстваш и браниш… Какво?

„Нищо чудно, че в действителност никога не съм искал тази длъжност“ — каза си Дърлинг, докато седеше сам, забил поглед в поредния подробен доклад. Наистина беше чиста случайност. Боб искаше да спечели Калифорния и Дърлинг се оказа ключът за това: млад, популярен губернатор от подходящата партийна коалиция. Сега обаче той бе президентът на Съединените щати и се страхуваше, че работата просто е свръх възможностите му. Тъжната истина беше, че нито един човек нямаше нужния умствен капацитет, за да проумее всички проблеми, с които се очакваше да се справи президентът. Икономиката например, може би най-важното му сегашно задължение, след като Съветският съюз се разпадна, бе област, в която самите икономисти не можеха да се споразумеят за определени правила, които един сравнително интелигентен човек да може да разбере.

Е, поне разбираше как стоят нещата с работата. По-добре човек да я има, отколкото да я няма. По принцип за една страна бе по-хубаво сама да произвежда повечето си продукти, отколкото да позволява парите й да отиват оттатък океана, за да има заплати за работниците, произвеждащи ги в друга държава. Този принцип можеше да разбере, а и нещо повече — можеше да го обясни на останалите. И тъй като хората, с които щеше да говори, бяха също американци, те вероятно щяха да се съгласят. Тогава организираното работничество щеше да е доволно. Управителното тяло също, а не е ли една политика, която прави всички доволни, задължително добра? Не можеше да не е, нали? Нямаше ли да бъдат доволни и икономистите? Нещо повече: той беше убеден, че американският работник е не по-малко добър от всеки друг по света, че е напълно готов да влезе в честна конкуренция с когото и да било, а това бе единствената истинска цел на политиката му… Нали?

Дърлинг се завъртя в скъпия си въртящ се стол и надникна през плътните прозорци към паметника на Вашингтон. Сигурно на Джордж му е било много по-лесно. Е, да, вярно, бил е пръв и наистина е трябвало да се справи с бунта за уискито, който в учебниците по история не изглеждаше чак толкова сериозен, трябвало е и да утъпче пътеката за следващите президенти. Единствените данъци, събирани тогава, са били от типа на тарифи и акцизни налози — тежки и назадничави според сегашните стандарти, но целящи само да обезсърчат вноса и да накажат хората за прекаленото им пиянство. Дърлинг в действителност не се опитваше да спре външната търговия, а просто да я направи честна. Още от Никсън американското правителство отстъпваше пред тези хора, отначало защото се нуждаело от базите им (сякаш Япония наистина би сключила съюз със старите си врагове!), а по-късно, понеже… Понеже какво? Защото това бе станало изгодно? Знаеше ли някой наистина? Е, сега нещата щяха да се променят и всички щяха да знаят защо.

„Или по-скоро — поправи се Дърлинг — ще си мислят, че знаят.“ Вероятно хората с по-малко идеали щяха да познаят истинската причина, но всеки щеше да е частично прав.

 

 

Кабинетът на министър-председателя в зданието на японския парламент — Диетата (една особено грозна постройка в град, който не се славеше с красотата на архитектурата си) — гледаше към някаква зелена площ, ала мъжът, седнал в своя скъп въртящ се стол, хич и не искаше да погледне навън в момента. Съвсем скоро щеше да се озове там отвън и да занича насам.

„Тридесет години“ — помисли си той. Нещата спокойно можеха да са различни. Когато наближаваше тридесетте, му предлагаха неведнъж удобно местенце в управляващата тогава Либерална демократическа партия, както и гарантирано издигане в йерархията, защото още тогава неговият интелект бе очевиден, особено за политическите му противници. И така, те подходиха към него по възможно най-дружелюбния начин, обърнаха се към патриотизма и представата му за бъдещето на родината му, използваха тази представа, като я украсиха пред младежките му очи на идеалист. Бяха му казали, че ще отнеме време, но един ден ще му се удаде възможност да седне на същото това място в тази стая. Със сигурност. Трябваше само да им съдейства, да стане част от отбора, да се присъедини…

Още помнеше отговора си: всеки път един и същ, произнесен с един и същ тон, с едни и същи думи, докато накрая те разбраха, че той не отказваше просто за да получи повече, и го оставиха окончателно, като клатеха глави в почуда.

Единственото, което всъщност искаше, бе Япония да стане демократична страна в истинския смисъл на думата, а не да бъде управлявана само от една партия, задължена от своя страна на шепа властни хора. Още преди тридесет години признаците за корупция бяха очевидни за всеки, имащ очи да ги види, но гласоподавателите, обикновените хора, привикнали повече от две хиляди години да приемат всичко, просто се примириха с нея, понеже корените на истинската демокрация не бяха се прихванали тук повече, отколкото корените на оризово растение в податливия наносен слой на оризище. Това беше най-голямата от всички лъжи, толкова голяма, че й вярваха както всички в страната му, така и извън нея. Културата на родината му в действителност не бе се променила. О, да, имаше разкрасяващи промени. Сега жените можеха да гласуват, ала подобно на жените във всяка друга държава те, също като мъжете си, гласуваха за своите портфейли, а и всички бяха част от култура, изискваща от всекиго подчинение по някакъв начин. Онова, което идваше от „горе“, трябваше да се приеме и поради тази причина сънародниците му бяха лесни за манипулиране.

За премиера най-мъчителното беше, че наистина мислеше, че ще може да промени нещата. Съкровеното му въжделение, което признаваше единствено пред себе си, бе да промени страната си истински и из основи. Тогава някак си планът не му изглеждаше грандиозен. Искаше, като разкрие и смаже административната корупция, да накара хората да видят, че тези „горе“ не заслужават нещата, за които настояват, че обикновените граждани са достатъчно благородни, достойни и интелигентни, за да изберат както пътя си в живота, така и едно правителство, отговарящо по-добре на нуждите им.

„Ти наистина го вярваше, глупако!“ — каза си той, втренчил се в телефона. В крайна сметка мечтите и идеализмът на младостта умираха трудно, нали? Прозря всичко това още тогава и то не беше се променило. Само че сега съзнаваше, че не е възможно да се постигне от един човек и от едно поколение. Сега знаеше, че за да стане промяната, му е нужна икономическа стабилност у дома, която зависеше от помощта на стария порядък, а старата система беше корумпирана. Истинската ирония се състоеше в това, че той прие длъжността заради недостатъците на старата система, обаче в същото време се налагаше да я възстанови, за да може после да я ликвидира напълно. Именно този факт не бе осъзнал изцяло. Старата система някога притисна здравата американците и така пожъна икономически успехи за страната му, за каквито Черните дракони не можеха и да мечтаят, и когато Америка реагира, в някои случаи честно и добронамерено, в други подмолно и подло, се създадоха условията за личния му възход. Но гласоподавателите, направили възможно събирането на коалицията му, очакваха от него да подобри живота им, и то бързо, а за да го направи, трудно можеше да предложи повече отстъпки на Америка, с което щяха да се влошат икономическите затруднения на родината му.

И така, той се опита, от една страна, да протака дебатите, докато пък, от друга, сключваше сделки. Сега знаеше, че не е възможно да се правят двете неща едновременно. Нужно бе такова умение, каквото никой не притежаваше.

Противниците му също го знаеха. Известно им беше още преди три години, когато той образува коалицията си, и го чакаха търпеливо да се провали, а с него и идеалите му. Американските действия повлияха само на времето, не на крайния изход.

Можеше ли и сега да оправи нещата? С едно вдигане на слушалката би могъл да се свърже с Роджър Дърлинг и лично да апелира за предотвратяването на новия американски закон и за започването на бързи преговори. Това обаче нямаше да свърши работа, нали? Направеше ли го, Дърлинг щеше да загуби много от престижа си и въпреки че Америка смяташе престижа за изцяло японско понятие, то важеше за тях не по-малко, отколкото за него. Нещо по-лошо: Дърлинг нямаше да повярва на искреността му. Водата в кладенеца беше така отровена от дългогодишните двулични преговори, че нямаше как американците да предположат, че сега нещата са различни, а и в интерес на истината вероятно той и без това не можеше да постигне желания резултат. Парламентарната му коалиция нямаше да оцелее след отстъпките, които щеше да се наложи да направи, понеже на карта се поставяха служби, а при рекордните над пет процента безработица за страната не разполагаше с такава политическа власт, че да рискува да я увеличи още. И така, тъй като той не можеше да издържи на политическите последици от такова предложение, щеше да се случи нещо дори по-лошо, което също нямаше да надживее. Всъщност въпросът бе единствено дали сам ще унищожи политическата си кариера, или ще остави на някой друг да го стори. Коя беше по-малката злина? Не знаеше.

Затова пък знаеше, че не може да си наложи да се обади по телефона на американския си колега. Сега осъзна, че би било проява на безсилие, точно каквато беше цялата му кариера. Книгата вече бе прочетена. Нека някой друг да затвори последната страница.