Том Кланси
Дълг на честта (21)

19.
УДАР ВТОРИ, ФИНАНСОВА ПАНИКА

Въпреки че като цяло подбирането на момента бе случайно, планът за използването на възможността беше изящен, плод на дългогодишно проучване, оформяне и преструване. В действителност операцията вече бе стартирала, когато на шест големи търговски банки в Хонконг започнаха да им се изчерпват американските съкровищни бонове. Те бяха купени няколко седмици по-рано като част от сложна бартерна сделка с авоари в йени, направена с цел класическо възпрепятстване на паричните колебания. Самите банки бяха пред травма (смяна на правото на собственост върху самата земя, на която стояха) и тези два фактора представиха огромните им покупки като съвършено нормален ход за постигане на максимална ликвидност^[1] и същевременно приспособимост. Като се освобождаваха от боновете, те просто обръщаха авоарите си в пари (макар и мащабно) при промяната на долара спрямо йената. С този ход фактически щяха да реализират седемнадесет процента печалба и сетне да купят йени, които, както сега твърдяха валутните експерти по целия свят, бяха достигнали твърде ниско ниво и скоро щяха да се възродят. Все пак двеста и деветдесет милиарда долара в американски съкровищни бонове се появиха за кратко на пазара, при това обезценени. Скоро те бяха разграбени от европейските банки. Хонконгските банкери направиха нужните електронни отчитания и сделката приключи. После те телеграфираха до Пекин и с притаена радост съобщиха, че са спазили заповедите и са показали почитта си към бъдещите си политически господари. „А щом извлякохме печалба от сделката, толкова по-добре“ — мислеха си всички.

Сделката бе забелязана в Япония. При четиринадесет часа разлика с Ню Йорк, все още най-важният световен търговски център, нямаше нищо необичайно токийските дилъри да работят във време, обикновено свързвано с нощните пазачи, а така или иначе електронните служби, предаващи финансова информация, никога не спираха да бълват данни. Някои биха се учудили, ако научеха, че хората, намиращи се сега в търговските учреждения, заемаха наистина много високи постове и че през последната седмица бе открита специална зала на последния етаж на голяма административна сграда. Наречена „Военната зала“ от сегашните си обитатели, тя разполагаше с телефонни връзки с всеки град в света, извършващ голяма търговска дейност, и компютърни монитори, показващи какво става във всеки от тях.

Други азиатски банки последваха примера на тези в Хонконг, а хората във Военната зала наблюдаваха апаратурата си. В петък малко след обяд нюйоркско време, когато в Токио беше два часът и три минути в събота сутринта, те забелязаха, че на пазара се появиха още триста милиона долара в американски облигации на цена, дори по-примамлива от току-що предложената в Хонконг, и те също бяха бързо изкупени от други европейски банкери, за които работният ден и седмицата вече приключваха. Досега не се бе случило нищо фрапиращо и необичайно. Едва тогава японските банки направиха своя ход, напълно прикрити от дейността на другите. Токийските банки също започнаха да разпродават своите американски съкровищни бонове, очевидно предприемащи действия за стабилизиране на йената, или така изглеждаше. Същевременно обаче наличният добавъчен доларов капацитет на целия свят беше изразходван за броени минути. Това можеше да се сметне за чисто съвпадение, ала валутните дилъри (поне тези, които не бяха в обедна почивка в Ню Йорк) сега бяха под тревога заради факта, че всякакви по-нататъшни сделки с тези облигации щяха да нарушат равновесието, колкото и невероятно да бе това при известната стабилност на долара.

 

 

Официалната вечеря отразяваше традиционното руско гостоприемство и беше още по-прочувствена поради факта, че празнуваха края на ядрената заплаха, ужасявала две поколения. Патриархът на руската православна църква напяваше дълга и достойна молитва. Хвърлян сам на два пъти в затвора по политически причини, той отправи прочувствен призив за мир и радост и трогна мнозина до сълзи, които скоро след началото на пиршеството пресъхнаха. Имаше супа, хайвер, птиче месо и хубаво говеждо, а също и огромни количества алкохол, които този път всеки волно поглъщаше. Истинската задача на пътуването бе приключена. В действителност не останаха никакви тайни. Утре бе събота и всички щяха да поспят до късно.

— И ти ли, Кати? — попита Джак. Жена му обикновено не пиеше много, но тази вечер тя гаврътваше чашите една след друга.

— Това шампанско е чудесно. — Беше първата й официална вечеря отвъд океана. Тя също прекара хубаво деня с местни очни хирурзи и покани двама от най-добрите редовни професори да дойдат в института „Уилмър“ и да се запознаят с нейното специално отделение. Кати имаше изгледи да спечели наградата „Ласкар“ за приноса си към лазерната хирургия — продукт на единадесет години клинични изследвания, както и причина за отказа й да приеме поста завеждащ катедра, предлаган й два пъти от университета във Вирджиния. Голямата й дисертация, оповестяваща пробива, скоро щеше да бъде публикувана в „Ню Ингланд Джърнал ъф медисин“, и за нея тази нощ и това пътуване също бяха една кулминация.

— Утре ще си патиш — предупреди я мъжът й. Джак подхождаше по-спокойно към всичките питиета, макар че вече бе надхвърлил нормалната си вечерна граница, тоест едно. Присъствал на руски банкети и преди, той знаеше, че именно от тостовете всички щяха да се накиснат. Това беше културен феномен. Руснаците можеха да продължат да пият, когато повечето ирландци са вече под масата (знаеше го от горчив опит), ала по-голямата част от американската делегация или не бе научила този урок, или тази нощ просто не им пукаше. Съветникът по националната сигурност поклати глава. Сто процента щяха да го научат утре сутринта. Точно тогава поднесоха основното меню и напълниха чашите с тъмночервено вино.

— О, Господи, роклята ми ще се пръсне!

— Това сигурно ще увеличи официалните развлечения — отбеляза съпругът й и си навлече свиреп поглед.

— Прекалено сте кльощава — подметна Головко, който седеше до нея, и така показа още един руски предразсъдък.

— А колко големи са децата ви? — попита Елена Головко. Също слаба според руските стандарти, тя бе професор по педиатрия и много приятна компания за вечеря.

— Американски обичай — отвърна Джак, като измъкна портфейла си и показа снимките. — Оливия, наричам я Сали. Това е малкият Джак, а това е последното.

— Синът ви се е метнал на вас, но момичетата са копия на майка си.

Джак се ухили.

— Което също е добре.

 

 

Големите търговски компании не са нищо повече от нормални фирми, ала за средностатистическия акционер остава загадка как точно търгуват те. Уолстрийт представляваше обширна колекция от погрешни наименования, като се започне от самата улица, която е широка приблизително колкото задна уличка в повечето американски жилищни райони, и дори тротоарите изглеждат прекалено тесни за пешеходния трафик, който поемат. Когато в една основна търговска къща, като например най-голямата от тях, „Мерил Линч“, постъпеха поръчки за закупуване, брокерите не отиваха да търсят, физически или електронно, някой, желаещ да продаде въпросната емисия. Вместо това всеки ден самата компания купуваше ограничен брой ценни книжа с емисии, за които се смяташе, че ще се търсят, и сетне очакваше потребителски интерес към тях. Купуването на сравнително големи пакети допринасяше за някаква отстъпка, нещо като цена на едро, а продажбите по принцип ставаха на малко по-високи цени. По този начин търговските къщи натрупваха пари от разликата в цените, обикновено около една осма от всеки пункт. Един пункт се равняваше на един долар и следователно една осма беше дванадесет цента и половина. Привидно нищожна възможност за печалба от ценни книжа, при които стойността на една акция понякога можеше да достигне стотици долари, този печалбен минимум се повтаряше ежедневно от много емисии и с времето нарастваше до огромна потенциална печалба, ако нещата вървяха добре. Не винаги обаче потръгваше и имаше възможност и търговските къщи да загубят мащабни суми в един пазар, където цените падат бързо и не според бюджетните им предвиждания. Имаше много афоризми, предупреждаващи за това. На хонконгските големи и активни борси се казваше, че пазарът „се изкачва като ескалатор и пада като асансьор“, но най-основната фраза се набиваше в ума на всеки нов „гений“ на гигантския дилърски партер в централата на „Мерил Линч“, намираща се в западната част на Уолстрийт: „Никога не приемай за дадено, че има купувач за онова, което искаш да продадеш.“ Разбира се, всеки вземаше това за дадено, понеже винаги имаше купувачи, поне що се отнася до периода, който обхващаше общата памет на фирмата, а той беше наистина голям.

Повечето от сделките обаче не ставаха с отделни инвеститори. От шестдесетте години взаимните фондове постепенно започнаха да контролират пазара. Наречени „институции“ и групирани под това название заедно с банки, застрахователни компании и пенсионни фондове, в действителност съществуваха далеч повече такива компании с общи капитали, отколкото ценни книжа на Нюйоркската фондова борса (все едно ловците да са повече от дивеча), и тези институции контролираха такива парични резерви, каквито умът не би могъл да побере. Те бяха толкова могъщи, че до голяма степен политиката им можеше наистина да повлияе силно на отделните емисии и дори, макар и за кратко, на целия пазар. А често „институциите“ се контролираха от една шепа хора и в много случаи само от един човек.

Третата, най-голяма вълна от съкровищни бонове изненада всички, но най-изненадани бяха в седалището на Банката на федералния резерв във Вашингтон, чийто персонал забеляза сделките в Хонконг и Токио — първите с интерес, вторите с известно безпокойство. Европейският пазар за долари оправи нещата, ала сега той бе почти изцяло затворен. Това бяха предимно азиатски банки, институции, които нагласяваха стандартите си не според Америка, а според Япония и чиито специалисти вече бяха забелязали дъмпинга^[2] и се бяха обадили на някои хора из района. Тези обаждания накрая доведоха до събрание на последния етаж на една административна сграда, където изключително висшестоящи банкови служители заявиха, че сънят им е бил прекъснат заради ситуация, която им изглеждала много сериозна, и така предизвикаха втората вълна от продажби. Препоръчаха също внимателно и методично, но бързо изместване на акцента от долара.

Американските съкровищни бонове бяха средството на правителството на САЩ за компенсиране на дълга, а също основната подпора за стойността на американската валута. Смятани от петдесет години за най-сигурната инвестиция на планетата, тези облигации позволяваха както на американските граждани, така и на всеки друг да вложи капитала си в стока, представяща най-могъщата икономика в света, която пък се защитаваше от най-могъщата военна институция и се направляваше от политическа система, пазеща свято правата и равните възможности чрез конституция, на която всички се възхищаваха, въпреки че не винаги я разбираха достатъчно. Каквито и да бяха грешките и слабостите на Америка (а те не бяха загадка за опитните международни инвеститори), от 1945 г. Съединените щати бяха единственото място в света, където парите са в относителна сигурност. За Америка беше присъща една жизненост, от която израстваха всички стабилни неща. Колкото и несъвършени да бяха, американците си оставаха най-оптимистичната нация в света; все още млада страна според световните стандарти и с всички качества, характерни за енергичната младост. И затова, когато хората имаха състояние, което да пазят, и същевременно не бяха сигурни как, най-често си купуваха американски съкровищни билети. Печалбата не бе винаги съблазнителна, ала сигурността — да.

Обаче не и днес. Банкерите по света забелязаха, че Хонконг и Токио се освобождават от облигациите усърдно и бързо, и извинението, дадено по електронните връзки, че преместват позициите си от долара към йената, просто не обясняваше всичко, особено след няколкото телефонни обаждания, целящи да разберат защо са направили такъв ход. Сетне дойде новината, че повечето японски банки прехвърлят притежаваните облигации внимателно, методично и бързо. При този ход банкерите из цяла Азия започнаха да правят същото. Третата вълна от продажби възлизаше близо на шестстотин милиарда долара — почти всички краткосрочни бонове, с които сегашното американско правителство бе решило да компенсира паричния дефицит.

Доларът вече падаше и при започването на третата вълна от продажби, всичките станали за по-малко от деветдесет минути, падането стана още по-рязко. В Европа запътилите се към къщи дилъри чуха как клетъчните им телефони започват да звънят, за да ги повикат обратно на работа. Задаваше се нещо неочаквано. Аналитиците се питаха дали това няма нещо общо с разпалващия се сексуален скандал в американското правителство. Европейците винаги се чудеха на идеята-фикс на американците относно сексуалните похождения на политиците. Беше глупава, пуританска и неразумна, обаче бе също и реалност за американската политическа сцена, а това я превръщаше в уместен фактор, показващ им как да подходят към американските ценни книжа. Стойността на тримесечните съкровищни билети вече бе паднала до 19/32 от пункта (цената на облигациите се представяше с такива дроби) и в резултат на това доларът се обезцени с четири цента спрямо британската лира, дори повече спрямо германската марка и още повече спрямо йената.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита един от управителите на Федералния резервен фонд. Целият управителен съвет, формално известен като Комисия по свободния пазар, се беше събрал около един-единствен компютърен монитор и следеше тенденцията, като отказваше да повярва на очите си. Нямаше никаква причина, която някой можеше да измисли за този хаос. Добре де, имаше тревога около Килти, но той бе само вицепрезидент. Финансовият пазар се колебаеше нагоре-надолу известно време и поради продължителното объркване относно последствията от Реформения търговски декрет. Ала каква зла сила беше това? Знаеха и без да го обсъждат, че проблемът съществува и че можеше никога да не разберат какво става. Понякога нямаше логично обяснение. Понякога нещата просто се случваха, както стадо добитък решава да се и втурне в паническо бягство, без търговците на говеда да виждат някаква причина. Когато доларът се сгромоляса с цели сто основни пункта, тоест един процент от стойността му, всички те влязоха в неприкосновената си заседателна зала и насядаха. Разискването беше бързо и решително. Хората панически се освобождаваха от долари. Трябваше да ги спрат. Вместо планираното за края на работния ден покачване с половин пункт на сконтовия процент те щяха да го увеличат с цял пункт. Всъщност едно стабилно малцинство предложи повече, но се съгласиха на компромис. Щяха да го обявят веднага. Началникът на рекламния отдел към Федералния резервен фонд изготви изявление, което председателят да прочете пред отзовалите се на повикването новинарски екипи и което да излезе по всяка електронна информационна мрежа.

Когато брокерите се върнаха по бюрата си следобед, сравнително спокойният петък бе нещо съвършено различно. Всеки офис разполагаше с информационно табло със стенографирани съобщения за вътрешните и международните събития, защото тези неща влияеха на пазара. Известието, че държавата е повишила сконтовия процент с цял пункт, шокира повечето търговски зали и въдвори двадесет-тридесет секундно мълчание, накъсано от няколко ругатни. Изкусните дилъри, творящи с компютрите си, забелязаха, че пазарът вече реагира. Повишаването на сконтовия процент беше сигурен предвестник за кратко спадане на индекса Дау, както тъмните облаци предизвестяваха дъжд. Тази буря нямаше да е приятна.

Големите търговски къщи, „Мерил Линч“, „Лехман брадърс“, „Пруденшъл-Бах“ и всички останали бяха силно автоматизирани и организирани по подобен начин. Почти във всички случаи имаше една голяма зала с редици компютърни терминали. Размерите на залата неизменно се определяха от формата на сградата и високо платените специалисти бяха натъпкани вътре почти като в японско корпоративно учреждение, само дето в американските бизнесцентрове пушенето беше забранено. Малцина от мъжете носеха саката си, а повечето от жените бяха с маратонки.

Всички те бяха много интелигентни, макар че образованието им би учудило случайния посетител. Някога пълно с възпитаници на бизнесколежите в Харвард и Уортън, новите екипи от „научни гении“ бяха съставени най-вече от хора с научни титли, особено в областта на математиката и физиката. Масачузетският технологически институт бе сегашното предпочитано заведение, както и шепа други. Причината беше, че всички търговски къщи имаха компютри, а компютрите използваха изключително сложни математически модели, за да анализират и същевременно да предвидят състоянието на пазара. Моделите се основаваха на щателни исторически проучвания, проследяващи Нюйоркската фондова борса чак до времето, когато е била разположена под сянката на едно платаново дърво. Екипи от историци и математици бяха начертали всеки ход на пазара. Тези архиви бяха анализирани, сравнени с всички възможни за определяне външни фактори и бяха получили математически изведен критерий за реалност, като резултатът бе поредица от много прецизни и нечовешки заплетени модели на начина, по който е действал, действа и ще действа пазарът. Всички тези данни обаче бяха посветени на идеята, че заровете наистина имат памет — любима, ала погрешна концепция на собствениците на казина.

Трябваше да си математически гений, както казваха всички (и особено математическите гении), за да разбереш как функционират нещата. В повечето случаи по-старите „кокали“ стояха настрана. Хора, научили занаята в бизнесучилища, или дори такива, започнали като чиновници и изкачили йерархичната стълба само с труд и акъл, отстъпиха място на новото поколение… без да съжаляват особено. Жизненият период на един компютърен оператор бе около осем години. Темпото на борсата беше убийствено и освен да си млад и интелигентен, трябваше и да си млад и глупав, за да оцелееш тук. Ветераните, проправили си път нагоре с много труд, оставяха на младоците компютърната част, тъй като самите те бяха бегло запознати с техниката, и поемаха ролята на хора, които контролират, отбелязват тенденциите, утвърждават корпоративната политика и по принцип се държат като добри чичковци към новаците, възприемащи ръководния персонал като изкуфели старци, при които изприпкваха в тежки моменти.

Вследствие на това всъщност никой ЗА НИЩО не отговаряше с изключение може би на компютърните шаблони, но пък всеки използваше един и същ модел. Те имаха някои различни нотки, понеже експертите, които ги бяха създали, са били инструктирани от всяка търговска къща да им предложат нещо специално. Това водеше до благополучие за експертите, които за всеки клиент вършеха принципно една и съща работа, обаче на всички им определяха цени като за уникален продукт.

Резултатът на военен език бе една и съща и неизменна работна доктрина в цялата индустрия. Нещо повече: това беше една работна философия, която всеки знаеше и разбираше само отчасти.

„Колумб груп“, едно от най-големите дружества с взаимни фондове, си имаше собствени компютърни шаблони. Контролиращи милиарди долари, трите й основни фонда — „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“ — можеха да купуват големи портфейли акции на най-ниски цени и точно с тези сделки да повлияят на стойността на отделните емисии. Тази огромна пазарна сила на свой ред се командваше от всичко на всичко зрима души и топа трио докладваше на четвърти човек, който вземаше всички наистина важни решения. На останалите „гении“ на фирмата им плащаха, оценяваха ги и ги повишаваха според способността им да дават добри препоръки на началниците. Сами по себе си те нямаха никаква власт. Думата на шефа бе закон и всички смятаха, че това е в реда на нещата. Шефът винаги беше човек, вложил собственото си състояние в групата. Всеки негов долар бе равен по стойност на този на най-дребния инвеститор, каквито ги имаше с хиляди. Поемаше същите рискове, жънеше същите печалби и от време на време понасяше същите загуби като долара на всеки друг. В действителност това беше единствената гаранция, заложена в цялата търговска система. Най-низкият грях в брокерския бранш бе да поставиш собствените си интереси над тези на вложителите ти. Само като сложиш своите интереси наравно с техните, имаше гаранция, че всички сте заедно в играта. Тогава незначителните хора, ни най-малко неразбиращи как функционира пазарът, черпеха сигурност от идеята, че големите клечки, които разбират, се грижат за всичко. Нямаше голяма разлика от американския Запад в края на деветнадесети век, където собствениците на малки скотовъдни ферми поверявали мъничките си стада на големите скотовъдци, за да бъдат прекарани до снабдителните станции.

В 13,50 „Колумб груп“ предприе първия си ход. Като свика най-важните си хора, главният заместник на Райзо Ямата накратко обсъди внезапното сриване на долара. Всички кимнаха с глава. Беше сериозно. „Пинта“, средният фонд от флотилията, разполагаше с добър резерв от съкровищни бонове — винаги хубаво място да си вложиш парите в очакване на по-добра възможност. Стойността на тези облигации падаше. Той оповести, че нарежда незабавно да бъдат заменени за германски марки, отново най-стабилната валута в Европа. Управителят на „Пинта“ кимна, вдигна телефона и даде заповедта, с което бе извършена поредната огромна сделка, първата от американски търговец.

— Не ми харесва как върви този следобед — каза сетне вицепрезидентът на компанията. — Искам всички да са ми подръка. — Всички закимаха отново. Буреносните облаци се приближаваха и стадото ставаше неспокойно от първите мълнии. — Кои банкови ценни книжа са уязвими при слаб долар? — Вече знаеше отговора, ала етикетът изискваше да попита.

— „Ситибанк“ — отвърна управителят на „Ниня“. Той отговаряше за управлението на фондовете с основни ценни книжа. — Имаме цял тон от акциите им.

— Започвайте дъмпинг — нареди вицепрезидентът, като използва американския израз. — Не ми харесва начинът, по който банките са изложени на риск.

— От всичко ли да се отървем? — Управителят се изненада. „Ситибанк“ току-що предаде много добър тримесечен официален отчет.

Последва сериозно кимване.

— От всичко.

— Но…

— От всичко — повтори тихо вицепрезидентът. — Веднага.

 

 

Засилената търговска дейност бе забелязана в Депозитното контролно дружество от персонала, имащ за задача да отбелязва всяка сделка. Целта им бе да сверят и сортират всичко в края на търговския ден, да отбележат кой купувач е купил еди-кои си акции и от кой продавач, и да нанесат паричните трансфери в нужните банкови сметки, като фактически играеха ролята на автоматичен счетоводител за целия пазар на ценни книжа. Мониторите им показваха нарастващото темпо на дейността, обаче всички компютри работеха със софтуера на Чък Сърлс „Електра-Клърк 2.4.0.“ и моделите „Статус“ ги следваха. От всяка машина излизаха три кабела. Единият се свързваше с мониторите. Друг стигаше до подпомагащият магнетофон, а третият до принтер — основното, но най-неудобно средство за запазване на информация. Естеството на междусистемните връзки изискваше всеки извод да е свързан с различна платка вътре в компютрите, ала те всички извеждаха едни и същи данни и затова никой не се притесняваше за непрекъснатата документация. В крайна сметка имаше общо шест машини разделени на две отделни места. Системата беше най-сигурната, която хората можеха да съставят.

Нещата можеха да бъдат направени другояче. Всеки запис за продажба или покупка би могъл да се препраща веднага, но така се стигаше до безредие. Самото количество административна работа би претоварило възможностите на целия отрасъл. Вместо това съществуваше ДКД, което имаше за цел да превърне хаоса в ред. В края на всеки ден сделките се систематизираха по търговски къщи, по емисии на акциите и по клиенти в йерархичен ред, за да може всяка къща да напише определен брой чекове — прехвърлянето на капитали се правеше главно по електронен път, обаче принципът си оставаше. По този начин брокерските къщи си спестяваха административни разходи и същевременно създаваха многобройни начини, по които всеки участник в играта да може да проследи и да оцени собствената си дейност с цел вътрешни финансови ревизии и по-нататъшно математическо моделиране на пазара като цяло. Макар привидно това да бе невъобразимо сложна операция, използването на компютри я правеше също толкова рутинна и далеч по-ефикасна от проследяването на записите в спестовна книжка.

— Опа, някой се отървава от „Ситибанк“ — отбеляза системният оператор.

 

 

Партерът на Нюйоркската фондова борса беше разделен на три части, най-голямата от които някога е представлявала гараж. Строеше СЕ ЧЕТВЪРТА ТЪРГОВСКА ЗАЛА И МЕСТНИТЕ ЛОШИ ПРОРОЦИ ВЕЧЕ ПОДМЯТАХА, ЧЕ ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО БОРСАТА Е УВЕЛИЧАВАЛА РАЗМЕРИТЕ СИ, СЕ Е СЛУЧВАЛО НЕЩО ЛОШО. СЪСТАВЕНО ОТ ЕДНИ ОТ НАЙ-РАЦИОНАЛНИТЕ И ЗДРАВОМИСЛЕЩИ БИЗНЕСМЕНИ В СВЕТА, ТОВА ОБЩЕСТВО ОТ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ СИ имаше своите служебни суеверия. На партера всъщност бяха събрани отделни фирми и всяка от тях работеше по дадена специалност и отговаряше за определен брой емисии, групирани по вид. Например една фирма можеше да работи с осем до петнадесет фармацевтични емисии. Друга боравеше със сходен брой банкови ценни книжа. Истинската функция на Нюйоркската фондова борса бе да осигури ликвидност и също така постоянен критерий. Хората можеха да купуват и продават акции навсякъде, от адвокатската кантора до трапезарията на някой извънградски клуб. Повечето сделки с основните ценни книжа ставаха в Ню Йорк, защото… Просто ставаха в Ню Йорк, и толкова. Нюйоркската фондова борса беше най-стара. Съществуваха също Американската фондова борса и по-новата Национална асоциация на дилърите за автоматична котировка, чието неудобно име се компенсираше от компактен акроним — НАДАК. Нюйоркската фондова борса имаше най-традиционната организация и човек би казал, че са я натикали с писъци в света на автоматизацията. Малко високомерна и назадничава (смятаха, че другите пазари са от ниска класа, а те са от висока), тя беше пълна с професионалисти, които прекарваха почти целия ден в кабинките си, като следяха различни екрани, купуваха и продаваха и подобно на търговските къщи си изкарваха прехраната от разликата между най-ниската и най-високата цена. Ако финансовият пазар и вложителите бяха стадото, то те бяха каубоите и задачата им бе да наблюдават зорко нещата, да установяват стандартните цени, с които всеки правеше справки, да пазят стадото организирано и мирно, а в замяна най-добрите от тях си докарваха много добри пари и така компенсираха за работната среда, която в най-добрия случай беше хаотична и неприятна, а в най-лошия удивително напомняше на това човек да се изпречи пред панически бягащи животни.

Първоначалният тътен от това паническо бягство вече се чуваше. Разпродаването на съкровищни бонове бе съобщено на партера навреме и хората там си размениха нервни погледи и поклатиха глави пред безразсъдното развитие. После те научиха, че Федералният резервен фонд реагира енергично. Увереното изявление на председателя не можеше да прикрие безпокойството му, пък и така или иначе нямаше значение. Малцина продължиха да слушат изявлението след обявяването на промяната в сконтовия процент. Това беше новината. Останалото бе упражняване на контрол и инвеститорите не го взимаха под внимание, тъй като предпочитаха да разчитат на собствения си анализ.

Нарежданията за продажби започнаха да пристигат. Дилърът, чиято специалност бяха банковите ценни книжа, беше слисан от обаждането на „Колумб груп“, ала чувствата му не бяха от значение. Той обяви, че разполага с „петстотин Сити за три“, като имаше предвид петстотин хиляди акции на Първа национална нюйоркска банка „Ситибанк“ за по осемдесет и три долара, цели два пункта под фиксираната цена — явен опит за бързо отърваване от тях. Цената бе добра и примамлива, обаче пазарът се поколеба малко, преди да ги разграби, и то за „два и половина“.

Компютрите също следяха сделките, понеже дилърите не вярваха напълно, че могат да ръководят всичко. В крайна сметка човек можеше да говори по телефона и да пропусне нещо и затова големите институции в удивително много отношения всъщност се управляваха от компютри, или по-точно от софтуера в тях, който на свой ред се съставяше от хора, въвеждащи несвързани поредици от контролни критерии. Естествено компютрите разбираха пазара не повече от онези, които ги програмираха, но все пак имаха указания: ако се случи „А“ направи „Б“. Новото поколение програми, кръстени с общото име „експертни системи“ (един по-привлекателен термин от „изкуствен интелект“) заради голямото им усъвършенстване, опресняваха ежедневно данните си за положението на наблюдаваните емисии, от които по електронен път извличаха какво е състоянието на цели секции от пазара. Тримесечни доклади, промишлени тенденции, промени в ръководството — всички те получаваха числена стойност и се включваха в динамичните бази данни, които експертните системи проучваха и съобразно с които действаха, изцяло без подаваната от хората информация.

В случая рязкото и внезапно спадане на стойността на акциите на „Ситибанк“ показа на компютрите, че трябва да започнат да продават ценните книжа на други банки. Тези на „Химическа банка“, за която компютрите помнеха, че напоследък срещаше трудности, също бяха паднали с няколко пункта през последната седмица и в трите учреждения, използващи същата програма, поръчките за продажба бяха направени електронно, като цената им бе свалена веднага с пункт и половина. Този ход спрямо акциите на „Химическа банка“ заедно с пропадането на „Ситибанк“ незабавно привлякоха вниманието на други експертни системи със същите оперативни инструкции, но с различни наблюдавани банки — факт, гарантиращ вълнообразно разпространяване на последиците из цялата индустрия. Следващите значими банкови ценни книжа, които се устремиха надолу, бяха на „Хановерски производители“ и сега програмите заровиха из вградените си указания, за да видят при падане на цените на банковите акции какъв трябва да е следващият предпазен ход в другите ключови отрасли.

С реализираните от продажбата на съкровищни бонове пари „Колумб груп“ започна да купува злато както под формата на ценни книжа, така и чрез договори за бъдеща доставка, с което започна тенденция за преминаване от валута към благородни метали. Внезапният скок там също беше съобщен по кабела и бе забелязан от търговците, били те хора или машини. Навсякъде анализът показваше едно и също: разпродаване на държавни облигации плюс моментален скок на сконтовия процент, плюс обезценяване на долара, плюс разрастващ се крах на банкови ценни книжа, плюс поскъпване на ценните метали. Всичко накуп даваше опасни инфлационни признаци. Инфлацията винаги се отразяваше зле на финансовия пазар. Нямаше нужда да имаш изкуствен интелект, за да го проумееш. И компютърните програми, и дилърите все още не бяха в паника, ала всички се бяха навели напред и следяха електронната поща за обособяващи се тенденции; всеки искаше да изпревари тенденцията, за да защити по-добре своите инвестиции и тези на клиентите си.

По това време пазарът за облигации беше сериозно разклатен. Половин милиард долара, пуснати в подходящия момент, бяха повлекли още десет. Хората, направляващи европейските доларови запаси, които бяха повикани обратно в службите, всъщност не бяха в състояние да вземат рационални решения. Последните дни и седмици им се виждаха дълги заради международните търговски проблеми. Като се връщаха един по един на работните си места, всеки питаше останалите какво, по дяволите, става, при което научаваше, че много американски съкровищни бонове са били продадени за нула време и че тази тенденция продължава, засилена сега от голямо и изключително проницателно американско учреждение. „Но защо?“ — настояваха да узнаят всички те. Това ги подтикна да потърсят допълнителни данни в електронната поща и да се опитват да са в крак с информацията, заливаща ги от Америка. ПОСЛЕДВА ПРИСВИВАНЕ НА ОЧИ, КЛАТЕНЕ НА ГЛАВИ И тези дилъри, нямащи време да прегледат ВСИЧКО, СЕ ОБЪРНАХА към собствените си експертни системи за анализа, понеже причините за внезапното оживление просто не бяха достатъчно явни, за да са истински.

В действителност обаче причините нямаха значение, нали? Не може да не бяха реални. Федералният резервен фонд ТОКУ-ЩО ВДИГНА СКОНТОВИЯ ПРОЦЕНТ С цял пункт, а това не ставаше случайно. Те решиха, че засега поради липса на напътствия от правителствата им и централните банки няма да бързат да купуват американски съкровищни билети. Започнаха също веднага да преглеждат ценните книжа, които притежаваха, защото изглеждаше, че акциите ще паднат, и то стремително.

 

 

— …между народа на Русия и народа на Америка — завърши тоста си домакинът, президентът Грушевой, в отговор на речта на госта си, президента Дърлинг, както изискваше протоколът.

Те вдигнаха чаши и се чукнаха. Райън пропусна една-две капки водка през устните си. Даже с тези подобни на напръстници чаши човек можеше да загуби сметката (келнерите бяха навсякъде и ги допълваха), а тостовете тепърва започваха. Никога не бе присъствал на толкова… разпусната официална проява. Присъстваше цялата дипломатическа общност или поне посланиците на всички важни страни. Японският посланик изглеждаше особено общителен и щъкаше от маса на маса, за да размени по няколко думи.

Следващ се изправи държавният секретар Брет Хансън, вдигна чаша и засрича подготвената си ода за далновидното руско външно министерство, като възхваляваше сътрудничеството им не само със Съединените щати, но и с цяла Европа. Джак погледна часовника си. 22,03 местно време. Вече беше обърнал три чаши и половина, а се смяташе за най-трезвения човек в залага. Кати започваше да се кикоти малко повече. Това не се бе случвало много отдавна и той знаеше, че ще я подкача години наред.

— Джак, не ти ли се услажда водката ни? — попита Головко. Той също се наливаше здравата, обаче, изглежда, бе свикнал.

— Не искам да изляза глупак — отвърна Райън.

— Ще ти бъде трудно, приятелю — отбеляза руснакът.

— Говорите така, защото не сте омъжен за него — подхвърли Кати с пламъче в очите си.

 

 

— Я чакай малко — каза в Ню Йорк един специалист по облигациите на компютъра си. Фирмата му управляваше няколко големи пенсионни фонда, които отговаряха за социалните осигуровки на над един милион синдикатни работници. Върнал се току-що от обичайния обяд в любимото си заведение за деликатеси, той предлагаше съкровищни бонове на ниски цени по нареждане „отгоре“ и засега те просто си стояха и чакаха купувач. Защо? Появи се предпазлива поръчка от френска банка, очевидно за да бъде спънат инфлационният натиск върху франка. Ставаше дума само за милиард, предложен при едно и седем тридесет и втори под първоначалната стойност: международният еквивалент на въоръжен грабеж. Той обаче забеляза, че „Колумб“ бе стиснал зъби и беше взел франковете, обръщайки ги почти веднага в германски марки като свой предпазен ход. Тъй като все още смилаше сандвича си с осолено говеждо, мъжът почувства как обядът му се превръща в ледена оловна топка.

— Някой да се освобождава от долари? — попита той дилъра до него.

— Точно така изглежда — отговори тя. За един час уговорените сделки с премии с долари бяха паднали под максималната позволена граница за ден, след като растяха цяла сутрин.

— Кой?

— Който и да е, „Ситибанк“ току-що получи нож в гърба. Тези на „Химическа банка“ също падат.

— Да е някаква корекция? — запита се гласно той.

— Корекция ли? Каква и защо?

— Какво да правя тогава? Да купувам? Да продавам? Да се покрия? — Трябваше да вземе решение. Поверени му бяха дългогодишните спестявания на истински хора, които да пази, но той не разбираше промяната на пазара. Нещата отиваха по дяволите, а не знаеше защо. За да върши работата си правилно, трябваше да разбере.

 

 

— Все още се движат на запад, за да се срещнем, Шохо — съобщи оперативният командир на флотилията на адмирал Сато. — Скоро трябва да се появят на радара ни.

— Хай. Благодаря, Иса — отвърна Сато, като сега показа доброто си настроение. Направи го нарочно, искаше хората му да го видят такъв.

Американците спечелиха учението, което едва ли бе изненада. Не беше чудно и че моряците бяха донякъде потиснати от резултата. След всичките тренировки и подготовка те бяха формално унищожени и възмущението, което изпитваха, макар и не особено професионално, бе съвсем човешко. „Отново — мислеха си те. — Американците ни прекараха отново.“ Това устройваше адмирала. Бойният им дух беше един от най-важните фактори в операцията, която, въпреки че екипажът не знаеше, не бе приключила, а всъщност тъкмо щеше да започне.

 

 

Явлението, започнало от съкровищните бонове, сега засягаше всички открито продавани банкови книжа дотолкова, че директорът на „Ситибанк“ свика пресконференция, за да изкаже протест срещу краха на своите акции, като се позова на последния официален отчет на печалбите и на доказуемото финансово благосъстояние на една от най-големите банки в страната. Никой не искаше да чуе. По-добре да го бяха посъветвали да се обади на шепа подбрани хора, но това също можеше да не подейства.

Единственият банкер, който би могъл да спре събитията в този ден, изнасяше реч в един централен клуб, когато пейджъррът му се включи. Казваше се Уолтър Хилдебранд, президент на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв и втори в йерархията, веднага след човека, управляващ седалището във Вашингтон. Сам наследил огромно богатство и въпреки това започнал от дъното на финансовия отрасъл (макар и тогава да живееше в удобна дванадесетстайна сграда), докато си извоювал мястото на върха, Хилдебранд си бе заслужил и сегашния пост, на който гледаше като на най-добрата възможност да служи истински на обществото. Изкусен финансов аналитик, той издаде книга, разглеждаща катастрофата на деветнадесети октомври 1987 г. и заслугата на предшественика му в нюйоркския клон Джери Лорниган за спасяването на пазара. Тъкмо когато приключи речта си за последствията от Реформения търговски декрет, той погледна пейджъра, в чието съобщение да се обади в службата нямаше нищо чудно. Учреждението обаче се намираше само на няколко преки и реши да се върне пеша, вместо да се обади, при което щеше да разбере, че трябва да отиде до Нюйоркската фондова борса. Това не би променило нещата.

Хилдебранд излезе от сградата сам. Бе ясен и прохладен ден, подходящ за разходка, от която да улегне обядът му. Не беше си правил труда да наема телохранител, както някои от предшествениците му, въпреки че имаше разрешително за оръжие и понякога се възползваше от него.

Улиците в южната част на Манхатън са тесни и натоварени, пълни предимно с камиони за доставки и жълти таксита, които се стрелкат от ъгъл на ъгъл като състезатели от Формула-1. Тротоарите бяха не по-малко тесни и пренаселени. Просто да се разхождаш, означаваше да криволичиш, като отстъпваш много пъти встрани. Най-свободният път често се оказваше този най-близо до бордюра и Хилдебранд пое именно по него, като се движеше толкова бързо, колкото позволяваха обстоятелствата, за да се добере по-скоро до службата си. Той не забеляза присъствието на мъжа само на метър зад него, добре облечен, с тъмна коса и обикновена физиономия. Просто трябваше да се изчака подходящият момент, а естеството на движението тук правеше идването на този момент неизбежно. Това носеше облекчение на тъмнокосия мъж, който не искаше да използва пистолета си при изпълняването на договора. Не обичаше шума, защото той привличаше погледите. Външният вид можеше да се запомни и макар да планираше след малко повече от два часа да лети към Европа, предпазливостта никога не е излишна. И така главата му се въртеше като на ос. Той наблюдаваше движението отпред и отзад и подбираше внимателно момента.

Приближаваха към ъгъла на „Ректър“ и „Тринити“. Светофарът отпред светна зелено и позволи на шестдесетметрова поредица от автомобили да профучи напред още шестдесет метра. Сетне светофарът отзад също смени цветовете и освободи насъбраната енергия на същия брой автомобили. Част от тях бяха таксита, които тръгнаха особено бързо, понеже таксиметровите шофьори обичат да сменят лентите. Едно жълто такси се стрелна вдясно от светофара. Идеална възможност. Тъмнокосият ускори крачка и като се озова непосредствено зад Хилдебранд, трябваше само да го бутне. Президентът на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв се препъна в бордюра и падна на улицата. Таксиметровият шофьор го видя и завъртя волана, даже преди да е успял да изругае, ала не достатъчно силно. При все това мъжът с балтона от камилска вълна имаше късмет. Таксито спря толкова бързо, колкото му позволиха наскоро подменените спирачки, и скоростта при удара нямаше и тридесет километра в час, но се оказа достатъчна, за да катапултира Уолтър Хилдебранд на около девет метра и да счупи гръбнака му в стоманен уличен стълб. Някакъв полицай от другата страна на улицата реагира веднага и повика линейка по радиостанцията си.

Чернокосият мъж се смеси отново с тълпата и се отправи към най-близката спирка на метрото. Не знаеше дали човекът е мъртъв или не. Бяха му казали, че всъщност не е необходимо да го убива, което тогава изглеждаше странно. Хилдебранд бе първият банкер, когото беше помолен да не убива.

Полицаят, кръжащ около падналия бизнесмен, долови непрекъснатото писукане на пейджъра. Щеше да се обади на изписания номер веднага щом линейката пристигнеше. Основната му грижа в момента бе да слуша протестите на шофьора, че вината не е негова.

 

 

Експертните системи „знаеха“, че когато банковите ценни книжа се обезценяват бързо, доверието в самите институции неизменно се разклаща силно и хората започват да обмислят изтегляне на парите си от банките, които изглеждат застрашени. Това на свой ред щеше да принуди банките да притиснат длъжниците си да изплатят заемите. Или (което беше по-важно за експертните системи и за способността им да преценяват пазара с няколко минути по-бързо от всеки друг), понеже банките се превръщаха в институции за инвестиции, те трябваше да ликвидират собствените си финансови авоари, за да задоволят нуждите на вложителите, искащи си обратно парите. Банките по принцип бяха предпазливи инвеститори на пазара за ценни книжа, които се придържаха най-вече към водещите акции и други банкови облигации, и затова следващият срив според компютрите щеше да е на големите емисии и особено на тридесетте наблюдавани акции, определящи средната стойност на индустриалния индекс Дау Джоунс. Както винаги, заповедта беше първо да се открие тенденцията и да се действа, за да се защитят така фондовете, които големите институции трябваше да пазят. Разбира се, тъй като всички институции използваха принципно еднакви експертни системи, те всички предприеха ходовете си на практика по едно и също време. При вида на само една мълния в прекалена близост до стадото всички негови членове започнаха да се отделят от него в една и съща посока. Отначало бавно, но се отделяха.

Мъжете на борсата знаеха, че бурята се задава. Предимно хора, получаващи програмирани търговски поръчки, те се бяха научили от опит да предвиждат действията на компютрите. „Ето, идва“ — се зашушука и в трите търговски зали и самата предсказуемост на явлението би трябвало да подскаже какво в действителност ставаше, но на каубоите им бе трудно просто да стоят извън стадото и да се опитват да намерят начин да го насочат, да го върнат и успокоят… без да потънат в него. Ако това се случеше, тях ги очакваше сигурен неуспех, понеже едно сериозно устремяване надолу можеше да заличи крехките печалби, от които фирмите им зависеха.

Шефът на Нюйоркската фондова борса сега стоеше на балкона, гледаше надолу и се питаше къде, по дяволите, беше Уолт Хилдебранд. Наистина се нуждаеха само от него. Всички се вслушваха в Уолт. Той взе клетъчния си телефон и отново набра кабинета му, но пак чу от неговата секретарка, че още не се е върнал от речта. Да, набрала е пейджъра му. Наистина.

Той виждаше началото. Хората на партера действаха по-бързо. Сега всички бяха там и многото шум, изригващ отдолу, достигаше оглушителни децибели. Винаги бе лош знак хората да започнат да викат. Електронното табло говореше само по себе си. Водещите акции (всичките с трибуквени съкращения, които знаеше като имената на децата си) представляваха повече от една трета от наблюдаваната система, а числата се насочваха стремително надолу. Нужни бяха някакви си двадесет минути, за да може индексът Дау да падне с петдесет пункта, и колкото и ужасно и прибързано да беше това, то дойде като облекчение. Компютрите в Нюйоркската фондова борса автоматично спряха да приемат компютърно изготвени поръчки за продажба от електронните си събратя. Петдесетпунктовата граница се наричаше „скоростен ограничител“. Поставен след катастрофата през 1987, целта му бе да забави нещата до човешко равнище. Простият факт, пренебрегван от всички, беше, че хората можеха да приемат инструкциите (вече дори не ги наричаха препоръки) от компютрите си и сами да препращат поръчки за продажба по телефона, телекса или електронната поща. Така скоростният ограничител само удължаваше с тридесетина секунди времето за сключване на сделките. По този начин след не повече от едноминутна пауза темпото на търгуване се увеличи още повече, а тенденцията вървеше надолу.

Междувременно паниката във всички финансови слоеве стана съвсем истинска и се проявяваше чрез напрегнатостта и тихите жужащи разговори във всяка търговска зала на всички големи институции. Сега Си Ен Ен излъчи специален репортаж на живо от мястото си над партера на бивши гараж на борсата. Таблото за ценни книжа, показано в рубриката им „Кратки новини“, разясни положението на вложителите, които също обичаха да следят зорко по-човешките събития. За останалите се появи живо човешко същество, за да каже, че средната стойност на индекса Дау Джоунс е паднала с петдесет пункта за отрицателно време, че сега е намаляла с още двадесет пункта и че нанадолната спирала не променя посоката си. Последваха въпроси от водещия в Атланта и произтичащи от тях хипотези за причината за явлението и репортерката, която не беше имала време да прегледа източниците си за информация, реши да импровизира и заяви, че се наблюдавало продаване на долари в целия свят, което Федералният резервен фонд не успял да спре. Не би могла да избере по-лоша фраза. Сега всички имаха някаква представа какво става и масите се включиха в паническото бягство.

Въпреки че професионалистите по влоговете се отнасяха към общественото неразбиране на инвестиционния процес е презрение, те пропускаха да забележат изключителното си сходство с тях. Масите просто приемаха факта, че качването на индекса Дау е хубаво, а падането му е лошо. Същото се ОТНАсяше и за дилърите, които си мислеха, че наистина разбират системата. Специалистите по инвестициите знаеха далеч повече за механизмите на пазара, ала бяха загубили представа за основния му смисъл. За тях, както за обществото, действителността бе изместена от тенденциите и те често изразяваха ходовете си с производни думи, представляващи променящи се цифрови показатели, които с течение на годините губеха все повече връзка с онова, което обозначенията на отделните акции всъщност означаваха. В крайна сметка удостоверенията за капитали не бяха теоретични изрази, а даваха право на собственост над отделни части от реално съществуващи корпорации. С времето „научните гении“ в тази зала го бяха забравили и колкото и вещи да бяха в математическите модели и анализите на тенденции, истинската стойност на онова, с което търгуваха, им бе чужда; фактите бяха станали по-теоретични от самата теория, която сега се разпадаше пред очите им. Лишени от основа, върху която да градят, без котва, с която да се задържат стабилно сред бурята, бушуваща из залата и из цялата финансова система, те просто не знаеха какво да правят, а малкото ръководни кадри, които знаеха, нямаха нито време, нито числено превъзходство, за да успокоят младите дилъри.

Във всичко случило се нямаше никаква логика. Доларът би трябвало да е стабилен и да стане още по-силен след няколко незначителни гръмотевици. „Ситибанк“ току-що бе предала добър, ако не грандиозен официален отчет за печалбите си, „Химическа банка“ по принцип също беше в добро състояние след няколкото ръководни рокади, но ценните им книжа паднаха рязко и бързо. Според компютърните програми съчетанието от тези фактори означаваше нещо много лошо, а експертните системи никога не грешаха, нали? Основаваха се на прецизни исторически данни и виждаха в бъдещето по-добре от хората. Компютърните дилъри вярваха на моделите, макар че не виждаха причините, накарали ги да направят препоръките, изписани на мониторите им. По съвсем същия начин обикновените граждани сега гледаха новините и знаеха, че става нещо лошо, без да разбират защо то е лошо, и се чудеха какво, по дяволите, да предприемат.

„Професионалистите“ бяха не по-малко неориентирани от обикновените граждани, хващащи кратките новини по телевизията и радиото, или поне така изглеждаше. Всъщност за тях бе много по-лошо. Да разбират математическите модели така добре по-скоро им пречеше, отколкото им помагаше. За средностатистическия гражданин онова, което виждаше, беше най-напред неразбираемо и затова малцина предприемаха някакви действия. Те наблюдаваха и чакаха или в много случаи просто свиваха рамене, тъй като си нямаха собствени акции. В действителност имаха, но не го знаеха. Банките, застрахователните компании и пенсионните фондове, които ръководеха парите на гражданите, заемаха силни позиции на борсата. Всички тези институции се управляваха от „професионалисти“, чието образование и опит им подсказваха, че трябва да изпаднат в паника. И те наистина се паникьосаха и сложиха началото на един процес, който обикновеният човек скоро разпозна. Именно тогава започнаха телефонните обаждания на отделни лица и нанадолнището стана по-стръмно за всички.

Положението, което вече бе плашещо, се влоши. Първите обаждания бяха на възрастни хора — такива, които гледаха телевизия през деня и постоянно бъбреха по телефона, като споделяха страховете си и шока от това, което виждаха. Мнозина бяха вложили спестяванията си в компании с взаимни фондове, понеже носеха по високи печалби от банковите сметки. По същата причина в бизнеса бяха навлезли и банките, за да защитят собствените си приходи. Общите капитали сега търпяха тежки удари и макар за момента те да се ограничаваха главно с водещите ценни книжа, когато се обадиха самостоятелни клиенти, желаещи да получат парите си в брой и да ги изтеглят, на институциите се наложи да разпродадат все още незасегнати емисии, за да компенсират загубите от другите, които трябваше да са сигурни, ала не бяха. На практика те се освобождаваха от акциите си, запазили до този миг стойността си, за което си имаше вечен афоризъм: „Много пари на вятъра.“ Той почти идеално описваше онова, което трябваше да сторят.

Неизбежният резултат беше всеобща паника и обезценяване на всяка една емисия по всички борси. До три часа този следобед индексът Дау падна със сто и седемдесет пункта. Показателят „500-те стандартни и слаби акции“ в действителност показваше по-лоши резултати, обаче индексът на НАДАК бе най-зле, след като самостоятелни инвеститори от цяла Америка започнаха да набират безплатните номера на компаниите с взаимни фондове.

Шефовете на всички борси проведоха съвещание заедно със събраните членове на Комисията за ценни книжа и валута във Вашингтон и в първите десет минути на объркване всички настояваха за отговори на същите въпроси, които останалите задаваха в същото време. Абсолютно нищо не беше постигнато. Държавните служители поискаха най-новата информация, като фактически питаха много близо ли е стадото до ръба на каньона и с каква бързина се приближава към бездната, ала не допринесоха с нищичко за връщането на добитъка на безопасно място. Управителят на Нюйоркската фондова борса устоя на инстинкта си да прекрати или някак да забави търгуването. За времето, в което говореха (някакви си двадесет МИНУТИ), ИНДЕКСЪТ Дау намаля с още деветдесет пункта, след като бе падал неудържимо двеста пункта, и сега сривът клонеше към триста. След като членовете на Комисията за ценни книжа и валута се оттеглиха, за да проведат своя вътрешна конференция, шефовете на борсите нарушиха държавните ръководни принципи и обсъдиха предприемането на ответни действия, но колкото и голяма да беше общата им компетентност, вече нямаше какво да се направи.

Сега отделните вложители из цяла Америка натискаха бутоните за автоматично набиране. Онези, чиито капитали се управляваха от банки, научиха нещо особено обезпокоително. Да, парите им бяха в банките. Да, тези банки бяха държавно обезпечени. Но не, взаимните фондове, с които банките боравеха, за да задоволят нуждите на инвеститорите си, не бяха защитени от Застрахователното дружество за държавни влогове. На риск бяха подложени не само приходите от лихвите, а също и основният капитал. В отговор следваха, общо взето, десетина секунди мълчание и в немалко случаи хората се качваха на колите си и тръгваха към банките, за да изтеглят пари в брой за останалите им влогове.

Електронното табло на Нюйоркската фондова борса изоставаше вече с четиринадесет минути въпреки скоростните компютри, записващи променящите се стойности на емисиите. Една шепа акции всъщност съумяха да се покачат, ала те представляваха най-вече ценни метали. Всичко останало падаше. Сега всички големи радио-телевизионни мрежи предаваха на живо от Уолстрийт. Вече всички знаеха. „Къмингс, Кантър и Картър“, фирма, която бе в бранша от сто и двадесет години, приключи паричните резервни фондове и президентът й се принуди да направи едно безумно обаждане до „Мерил Линч“. Това постави президента на най-голямата търговска къща в деликатно положение. Най-старият и най-хитър професионалист в момента, той едва не си счупи ръката преди час от удряне по бюрото, като искаше отговори, с които никой не разполагаше. Хиляди хора купуваха акции не само чрез, но и от неговата корпорация — заради проницателността и стабилността й. Президентът можеше да предприеме стратегически ход и да предпази своя събрат, опора на цялата система, от напълно безпочвената паника или да откаже и да защити парите на своите акционери. Нямаше правилен отговор на тази дилема. Една отказана помощ на „Къмингс, Кантър и Картър“ щеше, или можеше, да увеличи паниката и да съсипе пазара, така че парите, които щеше да спести, ако не помогнеше на конкурентната фирма, съвсем скоро пак щяха да бъдат загубени. Протегнеше ли й ръка, това можеше да си остане просто един жест и да не спре нищо, при което отново щеше да загуби пари, принадлежащи на други.

— Мама му стара! — прошепна той и се обърна да погледне през прозорците. Един от прякорите на търговската къща беше „Трополящото стадо“. Е, сега стадото без съмнение трополеше… Постави на везни дълга си към акционерите и отговорността си към цялата система, от която всички зависеха. Първите трябваше да бъдат на първо място. Трябваше. Нямаше избор. Така един от най-важните играчи в мрежата запокити цялата финансова система от канарата в очакващата я пропаст.

 

 

Сделките на партера на борсата спряха в 15,23, когато индексът Дау достигна максималния разрешен срив от петстотин пункта. Тази цифра просто отразяваше стойността на тридесет акции, а обезценяването на другите далеч надхвърляше стандартната загуба при най-скъпите ценни книжа. На таблото му бяха нужни още тридесет минути, за да навакса, и създаваше илюзията за продължаваща дейност, докато хората на партера се споглеждаха, най-често мълчаливо, и стояха прави на дървения под, покрит дотолкова с листове, че създаваше впечатление за сняг. Всички си напомняха, че е петък. Утре бе събота. Всички щяха да си бъдат вкъщи. Всеки щеше да има възможност да си поеме дълбоко въздух и да помисли. Наистина им трябваше само това, просто една добра мисъл. Нямаше никаква логика. Страшно много хора пострадаха зле, ала пазарът щеше да отскочи отново нагоре и с течение на времето онези, които бяха достатъчно съобразителни и смели, за да запазят позициите си, щяха да върнат нещата постарому, когато дойдеше моментът. „Ако — казаха си те. — Ако всички използваха времето разумно и ако повече не се случеше нищо откачено.“

Почти бяха прави.

 

 

В Депозитното контролно дружество хората седяха бездейно с разхлабени вратовръзки и често посещаваха тоалетните заради всичкото кафе и безалкохолни, които бяха изпили в този небивало безумен следобед, ала щяха да получат малко благодат. Пазарът затвори рано и значи можеха да започнат работата си също рано. Като приключиха с приемането на информация от основните търговски центрове, компютрите преминаха от един оперативен режим на друг. Записаните данни от извършените през деня сделки бяха вкарани в машините, за да бъдат съпоставени и предадени. Наближаваше шест вечерта, когато се задейства аларма на едно от работните места.

— Рик, при мен възникна проблем!

Рик Бернард, главният системен оператор, се приближи и погледна монитора, за да потърси причината за предупредителния звънец.

Последната сделка, която можеха да възстановят, станала точно на обед същия ден, беше на „Атлас Милакрон“ — компания за металообработващи машини, устремила се високо заради поръчките от автомобилните компании с шест хиляди акции на стойност четиридесет и осем и една втора. Тъй като „Атлас“ бе регистрирана на Нюйоркската фондова борса, ценните й книжа се бележеха с трибуквен акроним, в случая АМН. Националната асоциация на дилърите за автоматична котировка използваше четирибуквени комбинации.

Означението от цифри и букви, следващо веднага след AMH 6000 48 и 1/2, беше AAA 4000 67 и 1/8, а под него идваше AAA 9000 51 и 1/4. Фактически всички данни надолу, въведени след 12,00,01, представляваха същата трибуквена, безсмислена комбинация.

— Превключи на „Бета“ — каза Бернард. Файлът в паметта на първата подпомагаща компютърна система бе извикан. — Дай надолу.

— По дяволите!

За пет минути всички системи бяха проверени. Навсякъде записът на всяка една сделка представляваше безсмислица. Нямаха нито един достъпен запис на която и да е от сделките, сключени след дванадесет на обед. Нито търговска къща, нито институция или частен вложител можеха да разберат какво са купили или продали, от или на кого и за колко, и следователно никой не можеше да знае с колко пари разполага за други сделки или пък за да си купи някои бакалски стоки през почивните дни.