Том Кланси
Дълг на честта (42)

40.
ЛИСИЦИ И ХРЪТКИ

Шеренко планираше лично да се яви на срещата, но спешна работа му попречи да го стори. Оказа се все едно. Съобщението, доставено на дискета, беше от главния му внедрен агент, директора на Службата за обществена безопасност. Каквито и да бяха личните навици на човека, той бе вещ политически наблюдател, макар и малко многословен в докладите и оценките си. Според него японската армия не била ни най-малко недоволна от близките перспективи. Обезсърчени от факта, че години наред ги окачествяваха като „отбранителни сили“ и че общественото съзнание ги свеждаше просто до пречка за Годзила и други неправдоподобни чудовища (обикновено за тяхно нещастие), войниците се смятаха за пазители на една славна военна традиция. Сега, намерили най-сетне политическо ръководство, достойно за бойния им дух, техните командири приемаха с удоволствие възможността да покажат на какво са способни. В по-голямата си част подложени на американска подготовка и професионално обучение, висшите военнослужещи бяха направили своя анализ на ситуацията и оповестиха за всички, искащи да знаят, че те могат и ще спечелят тази битка. Директорът на Службата за обществена безопасност допълваше, че те смятали, че имат отлични шансове за завоюване на Сибир.

Тази оценка и докладът на двамата агенти на ЦРУ бяха изпратени моментално в Москва. Значи в японското правителство имаше разногласия и поне една от държавните служби схващаше донякъде реалността. Това доставяше удоволствие на руснака, но той помнеше и как един от шефовете на немското разузнаване на име Канарис бе направил съвсем същото през 1939 и не беше успял да постигне абсолютно нищо. Той възнамеряваше да разчупи този исторически модел. Номерът по време на война бе да й попречиш да се разрасне. Шеренко не поддържаше теорията, че дипломацията може да предотврати започването й, ала твърдо вярваше, че доброто разузнаване и решителните действия могат да им попречат да стигнат твърде далеч… Стига да имаш политическата решителност да предприемеш нужните действия. Безпокоеше го обаче фактът, че именно американците трябваше да покажат тази решителност.

 

 

— Нарича се операция ЗОРО, господин президент — каза Роби Джексън и махна покритието от първата графика.

В залата за кризисни ситуации бяха държавният секретар и министърът на отбраната, както и Райън и Арни ван Дам. Двамата министри се чувстваха неловко в момента, но по същия начин се чувстваше и заместник-началникът на оперативния отдел. Райън му кимна да продължи.

— Задачата е да се дезорганизира командването на противниковата страна, като се отстранят точно онези индивиди, които…

— Имате предвид да ги убием? — попита Брет Хансън. Той погледна към министъра на отбраната, който изобщо не реагира.

— Господин министър, не искаме да нападаме цивилни граждани. Следователно не можем да атакуваме икономиката им. Не можем да взривяваме мостове в градовете им. Армията им пък е прекалено разпръсната, за да…

— Не можем да направим това — прекъсна го пак Хансън.

— Господин министър — рече хладнокръвно Райън, — не може ли поне да чуем какъв е планът, преди да решаваме какво трябва и какво не трябва да правим?

Хансън кимна сърдито и Джексън продължи:

— Много парчета от мозайката вече дойдоха по местата си. Отстранихме две от резервите им за въздушно разузнаване…

— Кога е станало това? И как го направихме?

— Случи се снощи — отвърна Райън. — Как сме го направили, не ви засяга, сър.

— Кой даде нареждането? — Въпросът бе на президента Дърлинг.

— Аз, сър. Всичко беше добре прикрито и операцията мина гладко. — Райън прочете в очите на Дърлинг, че пак превишаваше правата си.

— Колко човека бяха убити? — настоятелно попита държавният секретар.

— Около петдесет, което е с двеста по-малко от хората ни, които те убиха, господин министър.

— Слушайте, можем да ги убедим да се откажат от островите, ако не прибързваме — каза Брет Хансън и спорът вече бе двустранен, а всички останали се превърнаха в наблюдатели.

— Адлер твърди друго.

— Крис Кук смята така, а той има свой човек в делегацията им.

Дърлинг спокойно ги наблюдаваше, като пак оставяше на персонала си (за него те бяха точно това) да води разискванията. Него го тормозеха други въпроси. Политиката отново щеше да покаже лошата си страна. Ако не успееше да се справи с кризата ефикасно, с него беше свършено. Тогава някой друг щеше да стане президент и този някой щеше да се сблъска с по-тежка криза най-късно на следващата година. Можеше да е дори по-лошо, в случай че преценката на руското разузнаване бе вярна. А ако Япония и Китай предприемеха действия срещу Сибир през идната есен, то щеше да настъпи още една, по-голяма криза по време на американските избори и сериозно щеше да застраши възможностите на родината му да се справи с нея. Всичко щеше да се превърне в политически дебати, докато икономиката продължава с опитите си да се възстанови при сто милиарда долара търговски дефицит.

— Ако пропуснем сегашната възможност, господин министър, никой не знае докъде може да се стигне — казваше Райън в момента.

— Можем да уредим въпроса дипломатически — настояваше Хансън.

— А ако не стане? — попита президентът.

— Тогава своевременно можем да замислим умерен военен отговор. — Увереността на държавния секретар не се отразяваше на изражението на министъра на отбраната.

— Имате ли какво да добавите? — попита го Дърлинг.

— Ще мине известно време… години… преди да успеем да съберем военните части, необходими за…

— Не разполагаме с никакви години — отсече Райън.

— Да, аз също мисля, че нямаме толкова време — отбеляза президентът. — Ще се получи ли, адмирале?

— Мисля, че може да стане, сър. Нуждаем се от малко късмет за някои операции, но снощи уцелихме десетката.

— Нямаме необходимия потенциал, за да гарантираме успех — призна министърът на отбраната. — Командващият специалната групировка току-що изпрати доклада си и…

— Четох го — рече Джексън, който не успяваше добре да прикрие безпокойството си пред истинността на доклада. — Аз обаче познавам командира на авиогрупата, Бъд Санчес. Знаем се от години и щом той казва, че може да го направи, аз му вярвам. Господин президент, не се впечатлявайте прекалено от цифрите. Не в тях е въпросът. Основното е начинът, по който се води една война, а тук имаме повече опит от тях. Всичко е въпрос на психология и на това да играем според нашите силни страни, а не според техните. Войната вече не е онова, което беше. Някога ти трябваха огромни въоръжени сили, за да унищожиш възможностите на врага да се бие и способността му да координира и командва войските си. Добре, преди петдесет години за тази задача бяха нужни много неща, обаче целите, които искаме да ударим, са всъщност съвсем малки, така че успееш ли да улучиш тези малки мишени, сега постигаш същото, за което преди са ти били необходими един милион човека.

— Това си е хладнокръвно убийство — озъби се Хансън. — Ето какво е.

Джексън се обърна към него от катедрата:

— Да, сър, войната е точно това, ала по този начин няма да убием някой нещастен деветнадесетгодишен сополанко, влязъл в армията, защото му харесва униформата. Ще убием мръсника, който го е изпратил да умре и даже не знае името му. Моите уважения, сър, но аз съм убивал хора и зная какво точно е усещането. Веднъж, поне един-единствен път, бих искал да стовариме удара си върху хората, които дават заповедите, вместо върху тъпите нещастници, които не могат да не ги изпълнят.

При тези думи Дърлинг едва не се усмихна, тъй като си спомни фантазирането, превърнато веднъж дори в телевизионна реклама, за това колко различно би било, ако президентът, премиерът и други висши държавни служители, изпращащи хората на бойното поле, се изправеха срещу врага лично и се побъхтеха с него.

— Въпреки всичко пак ще се наложи да убиете много хлапаци — рече президентът.

Адмирал Джексън се отърси от гневното си изражение, след което отговори:

— Зная, сър, но ако имаме късмет, ще бъдат далеч по-малко.

— Кога трябва да знаете отговора?

— Мозайката до голяма степен е подредена. Можем да започнем операцията след по-малко от пет часа. После ще сме възпрепятствани от настъпването на деня. Оттам нататък, на двадесет и четири часови интервали.

— Благодаря ви, адмирал Джексън. Господа, бихте ли ме извинили за няколко минути? — Те започнаха да се източват един по един, когато на Дърлинг му хрумна нещо: — Джак? Можеш ли да останеш за малко?

Райън се обърна и седна пак на мястото си.

— Трябваше да го направим, сър. По един или друг начин, ако ще изваждаме от строя тези ядрени ракети…

— Зная. — Президентът заби поглед в бюрото си. Всички доклади, карти и графики бяха разпръснати. Всички документи за военния потенциал. Поне му бяха спестили предвижданията за загуби в хора и материални щети, вероятно по нареждане на Райън. След миг чуха, че вратата се затвори.

Райън се обади пръв:

— Сър, има още нещо. Бившият премиер Кога е арестуван… Простете, знаем само, че е, хм, изчезнал.

— Какво значи това? Защо не повдигна въпроса по-рано?

— Арестът е станал по-малко от двадесет и четири часа след като казах на Скот Адлер, че с Кога е установен контакт. Даже не споменах с кого е влязъл в контакт. Вярно, може да е съвпадение. Гото и шефът му може просто да не искат той да вдига политически шум, докато провеждат операцията си. Възможно е също да значи, че отнякъде е изтекла информация.

— Кои от нашите знаят?

— Ед и Мери Пат в ЦРУ. Аз. Вие. Скот Адлер и всички, на които Скот е казал.

— Не знаем обаче със сигурност, че е изтекла информация.

— Не, сър, не знаем. Но има изключително голяма вероятност.

— Да го оставим настрана засега. Ами ако не предприемем нищо?

— Налага се, сър. Ако не го сторим, то в близкото бъдеще можем да очакваме война между Русия, от една страна, и Япония и Китай, от друга, а ние ще правим бог знае какво. ЦРУ все още изготвя оценъчния си доклад, но не виждам как войната може да не премине в ядрена. ЗОРО може и да не е най-прекрасното нещо, което сме се опитвали да извършим, обаче е най-добрата ни възможност. Дипломатическите аспекти не са от значение. Залозите, за които играем сега, са много по-високи. Ако обаче можем да избием хората, сложили начало на бъркотията, значи можем да съборим правителството на Гото. И тогава бихме могли да установим пак известен контрол.

Дърлинг осъзна, че странното тук бе размяната на ролите, тоест коя страна какъв вид умереност поддържаше. Хансън и министърът на отбраната поемаха класическия дипломатически курс — те искаха да се изчака, за да са сигурни, че не е останала никаква друга възможност за разрешаване на кризата с мирни средства, ала ако дипломацията се провалеше, щеше да последва много по-обширен и кръвопролитен конфликт. Райън и Джексън настояваха да се упражни насилие веднага, с надеждата да се избегне мащабна война по-късно. Гадното беше, че и едните, и другите можеха да са прави, а единственият начин да е сигурен кой греши бе да прочете историческите книги от след двадесет години.

— Ако планът се провали…

— Тогава сме убили част от хората си за нищо — рече откровено Джак. — Самият вие ще платите сравнително скъпо за всичко, сър.

— Ами командирът на флотилията… Искам да кажа човекът, командващ специалната група на самолетоносача. Какво ще ми кажеш за него?

— Ако той се издъни, всичко отива по дяволите.

— Замени го — нареди президентът. — Мисията е одобрена.

Имаше още един въпрос, който трябваше да се обсъди. Райън запозна президента и с него, след което напусна залата и направи нужните обаждания.

 

 

Както обичаха да казват хората в сини униформи, идеалната мисия във ВВС е онази, която се ръководи от обикновен капитан. За тази отговаряше полковник от отдела за специални операции, но той поне беше човек, когото неотдавна подминаха при раздаването на генералски чинове — факт, спечелил му симпатията на подчинените му, които знаеха защо не е успял да мине през ситото. Хора, занимаващи се със специални операции, просто не пасваха на консервативния идеал за висшето командване. Те бяха прекалено… ексцентрични за него.

Последните инструкции за мисията се получаваха във Верино на живо чрез сателитна връзка от Форт Мийд, Мериленд, и американците и сега трепнаха при мисълта, че руснаци научават какво ли не за възможностите на Америка да събира и анализира електронна информация чрез спътници и други средства. Така де, бяха развили тази си способност, за да я използват срещу тях. Установиха с точност координатите на два патрулиращи самолета Е-767. Чрез спътникови данни с картина преброиха изтребителите или поне тези, които не бяха в защитени скривалища, а последното минаване оттам на сателита КН-12 им даде броя на намиращите се във въздуха самолети и позициите им. Полковникът, командващ отряда, запозна авиаторите с курса за проникване, който бе съставил лично, и макар че имаше тревоги, двамата млади капитани, които щяха да летят с транспортните С-17А, предъвкаха няколко пъти дъвките си и с кимване дадоха окончателното си съгласие. Един от тях дори се пошегува, че било време „извозвачът на боклуци“ да получи малко уважение.

 

 

Руснаците също имаха своята роля. От Южносахалинск на полуостров Камчатка излетяха осем прехващача МиГ-31 за учение по въздушна отбрана, както и един ИЛ-86 със система за ранно предупреждение. Десет минути по-късно от Сокол се вдигнаха четири изтребителя „Сухой“, действащи като нападатели. Последните, снабдени с резервоари с гориво за дълги преходи, се отправиха на югоизток и останаха далеч от японското въздушно пространство. Диспечерите в двата японски самолета Е-767 направиха правилна преценка: сравнително типично и стилизирано руско учение. Въпреки това в него участваха бойни самолети, тъй че тренировката заслужаваше пълното им внимание, още повече че те се намираха точно на най-логичния подстъп за американски самолети като бомбардировачите В-1, които съвсем наскоро бяха „погъделичкали“ въздушните им отбранителни части. В резултат двата Е-767 бяха изтеглени на север и леко на изток, а с тях и ескортиращите ги изтребители. Резервният самолет със система „Ауакс“ за малко не получи заповед за излитане, но наземният командир на частите за въздушна отбрана разумно реши само да позасили бойната готовност.

 

 

„Глоубмастър“-III С-17А беше най-новият и най-скъп транспортен самолет, успял да си извоюва място в системата за доставки на Пентагона. Всеки, запознат с кошмарните процедури в случая, би предпочел противовъздушна артилерия, защото мисиите на бомбардировачите поне се планираха така, че да успеят, докато системата за доставки най-често сякаш имаше за цел да се провали. А че това не ставаше, бе един вид похвала за изобретателността на хората, посветили живота си на осуетяването му. Не се пожалиха никакви разходи, бяха открити и някои нови пера за използване, ала крайният резултат беше един „извозвач на боклуци“ (най-често използваният термин от летците изтребители) с претенции за див хищник.

Въпросният самолет излетя малко след полунощ местно време и пое курс юг-югозапад, все едно е редовен полет до Владивосток. Точно преди този град той зареди от един снабдителен КС-135 (руската система за въздушно презареждане не бе съвместима с американските стандарти) и напусна азиатския континент, като сега се отправи право на юг по сто тридесет и втория меридиан.

„Глоубмастър“ беше първият в историята товарен самолет, конструиран с възможности за специални операции. Нормалният едва двучленен екипаж се допълваше от двама „наблюдатели“, за които бяха осигурени стандартни комплекти от уреди. В случая тези двама човека бяха електронни оператори, които сега водеха сметка за многобройните радарни пунктове за въздушна отбрана, осеяли руското, китайското, корейското и японското крайбрежие, и направляваха пилотите така, че да си проправят път през възможно най-много нулеви зони. Целта скоро наложи бързо спускане и насочване на изток.

— Не е ли страхотно? — обърна се старши сержант Вега към командира си. Хората от бойната група седяха на сгъваеми столове в багажния сектор, облечени в походни униформи, които ги принудиха да се клатят като патета на борда на самолета преди час под зоркия поглед на сержанта от военновъздушните сили. Мнозина във въздушнодесантните войски вярваха, че ВВС награждават пилотите, ако накарат пасажерите си да повърнат, обаче сега нямаше да има никакви оплаквания. Най-опасната част от мисията течеше в момента, въпреки че имаха парашути: нещо, което екипажът от ВВС показателно не си бе направил труда да вземе. Така или иначе нямаше да има голяма полза от тях, ако някой заблуден изтребител изникнеше в който и да е момент от превозването им до програмираното място за скок.

Капитан Чека просто кимна. На него по-скоро му се щеше да е на земята, където е мястото на един пехотинец, вместо да клечи тук, безпомощен като неродено бебе в утробата на жена, луда по дискотечни танци.

Мониторите на електронните оператори отпред се наситиха с цвят. Правоъгълният телевизионен екран вадеше от компютърната памет всички известни радарни съоръжения на западното японско крайбрежие. Нямаха трудности с въвеждането на информацията, тъй като повечето бяха построени от американци преди едно-две поколения — по времето, когато Япония представляваше внушителна островна база, удобна за използване срещу Съветския съюз, и по тази причина беше изложена на риск от руска атака. Радарите се обновяваха с течение на времето, ала всяка застава имаше своите недостатъци, повечето от които бяха предварително известни на американците, а и през последната седмица бяха оценени наново от спътниците за електромагнитно разузнаване. Сега самолетът поемаше югоизточен курс, като се снижи на шестдесет метра над водната повърхност, и закрета с максималната за тази височина скорост от триста и петдесет възла. От това самолетът здравата се задруса и макар екипажът да не го забеляза, всички останали го усетиха. Пилотът носеше тъмни авиаторски очила, въртеше глава и проучваше небето, докато вторият пилот се бе съсредоточил върху апаратурата. Последният разполагаше и с проекционен екран над главата си, точно като в изтребител. На него се изписваха посоката по компаса, височината, скоростта им спрямо тази на вятъра; имаше и тънка зелена линия, представляваща хоризонта, който той понякога успяваше да види, в зависимост от разположението на луната и облаците.

— Улавям „отметки“ високо на десет часа — докладва пилотът, имащ предвид ярките импулси. Сигурно бяха пътнически самолети, летящи по редовните си маршрути. — Друго няма.

Вторият пилот, в случая жена, хвърли още един поглед на екрана. Радарната картина изглеждаше точно по плана: траекторията им следваше един много тесен черен коридор сред звездообразни червени и жълти лъчове, които показваха площите, покрити с отбранителни и контролни радари. Колкото по-ниско летяха, толкова повече се разширяваше черната сигурна зона, ала вече бяха на минималната височина за безопасен полет.

— Осемдесет километра до брега.

— Прието — потвърди пилотът. — Как си? — попита след секунда той. Проникването от ниска височина поставяше под напрежение всички, макар компютърен автопилот да боравеше с ръчките.

— Никакви проблеми — отговори тя. Не беше съвсем вярно, обаче от нея не се очакваше да каже друго. Най-опасното бе именно тук, над издигнатата радарна установка на Айкава. Тази най-слаба точка от периметъра на японската ниска въздушна отбрана представляваше проток между един полуостров и остров. Радарите по двата лъча почти покриваха сто и десет километровата просека, но те бяха стари, още от седемдесетте години, и не бяха обновявани след кончината на комунистическия режим в Северна Корея. — Спускам плавно — каза тя след малко и зададе на автопилота височина от двадесет и един метра. На теория можеха да летят безопасно на петнадесет метра, ако са над равна повърхност, ала самолетът им се движеше с мъка и затова ръката й бе върху страничния контролен лост, който допълваше илюзията, че се намират в истински изтребител. Ако забележеше дори риболовно корабче, щеше да й се наложи рязко да покачи височината, защото се опасяваше от сблъсък с върха на нечия мачта.

— Бряг на осем километра — оповести единият от електронните оператори. — Препоръчвам да се отклоним надясно, курс едно-шест-пет.

— Отклонявам се надясно. — Самолетът леко се наклони. В багажния сектор имаше само няколко илюминатора.

Старши сержант Вега зае едно от тях и видя как краят на крилото се гмурва към едва забележимата тъмна водна повърхност, изпъстрена на места от белите гребени на вълните. Гледката го накара да се обърне обратно. Така или иначе не можеше да помогне с нищо, а ако се забиеха и се преобърнеха, нямаше да има време да го осъзнае. Или поне така му бяха казали някога.

— Виждам брега — обади се летецът, който пръв съзря блестящите светлини благодарение на очилата си. Време беше да изключи автопилота и да помогне за управлението. — Поемам самолета.

— Пилотът поема самолета — потвърди вторият пилот, като отпусна ръка и си позволи дълбоко да си поеме дъх.

Те прекосиха бреговата линия между Оми и Ичифури. Щом сушата навлезе в полезрението им, самолетът започна да се издига. Автоматичната система за избягване на терена имаше три режима. Летецът избра този с надпис „Неравен“, който бе тежък за аероплана и още по-тежък за пътниците, но в края на краищата беше по-сигурен за всички.

— Какво става с техните „Ауакс“? — обърна се той към електронните оператори.

— Засякох импулси от един на девет часа, съвсем слаби са. Ако ни държите в ниското, всичко ще е наред.

— Вадете пликчетата за повръщане, момчета. — Сетне се обърна към сержанта от ВВС: — Десет минути.

— Десет минути — съобщи той на всички отзад. В този миг самолетът залитна надясно и се стрелна нагоре, с което избягна първата крайбрежна планина. После пак се спусна бързо, с което полетът заприлича на особено неприятно пътуване с увеселително влакче, и Хулио Вега си спомни как някога се закле, че никога повече няма да се подлага на подобно нещо. Наруши този обет много пъти и този път на земята отново имаше хора с оръжия. Сега обаче те не бяха колумбийски наркомани, а обучена професионална войска.

— Божичко, надявам се да ни осигурят две минути спокоен полет, за да се доберем до вратата — промълви той между две преглъщания.

— Не разчитай на това — каза капитан Чека, точно преди да оползотвори пликчето за повръщане. Така се постави началото на вълна от такива действия сред останалите рейнджъри.

Номерът беше да държат планинските върхове между себе си и радарните предаватели. Тоест да летят в долините. Сега „Глоубмастър“ се движеше по-бавно, с някакви си двеста и тридесет възла спрямо скоростта на вятъра, и макар да бяха със спуснати предкрилки и задкрилки и да имаха компютъризирана система за управление, това доведе до полет, в който нещо ги поваляше от едната страна и ги запращаше на другата, а положението им се менеше за секунди. Проекционният екран отгоре показваше планинския въздушен коридор, в който летяха, а пред очите на пилотите се появяваха червени предупредителни надписи, с които, вярно, автопилотът се справяше доста добре, ала не без да накара двамата авиатори отпред да се сковат от непресторен страх. Летците никога не се доверяваха истински на машинарията и сега върху контролните лостове пак лежаха две ръце, които, аха, да трепнат и да отнемат управлението от компютъра, но не… Чувстваха се почти като участници в изключително усложнен и рискован двубой с компютъра, опитващ се по свой си начин да се покаже по-смел от авиаторите, на които се налагаше да се доверят на микрочипове за неща, с които собствените им рефлекси не можеха да смогнат. Те се взираха в зелените назъбени линии, които изобразяваха цели планини, или по-точно планинска верига, мъхната по краищата заради дърветата, стигащи в повечето случаи до върховете; през повечето време линиите бяха доста над равнището на полета им до последната секунда, когато носът отскачаше нагоре, коремите им се мъчеха да го последват, ала в следващия миг самолетът пикираше отново.

— Остават пет минути — провикна се назад пилотът.

— Стани! — изрева сержантът на пасажерите. Самолетът пак се спускаше и един от членовете на специалния отряд за малко щеше да падне навън, когато се изправи. Придвижиха се назад към лявата врата, която сега бе отворена. Щом се закачиха за обезопасителните въжета, задният капак на двадесетметровия товарен сектор падна и двама редници от ВВС откачиха застопоряващите куки от складирания на платформи в средата товар. Глоубмастърът се спусна за последен път и през вратата Чека и Вега видяха призрачната долина под тях, както и извисяващата се планина вляво.

— Сто и петдесет метра — съобщи пилотът по вътрешната радиовръзка. — Да го направим.

— Вятърът изглежда благоприятен — рече вторият пилот, докато гледаше компютъра, контролиращ парашутните десанти. — Една минута.

Зелената лампичка до вратата за пасажерите светна. Сержантът беше завързан с предпазен колан през кръста, стоеше на вратата и препречваше пътя на рейнджърите. Той ги погледна изкосо.

— И да внимавате там долу, момчета.

— Извинявам се за свинщината — каза капитан Чека.

— Чистил съм и по-голяма мръсотия — ухили се сержантът. Освен това той си имаше редник за тази работа. Огледа обстановката за последен път. Специалният отряд стоеше в безопасност по местата си и никой не препречваше пътя на товара. Първото парашутно спускане щеше да се извърши от пилотската кабина. — Отзад всичко е чисто — докладва той по интеркома. След това се отдръпна от вратата, за да може Чека да заеме мястото си, да се хване с по една ръка от двете страни и да постави левия си крак точно на ръба.

— Десет секунди — обади се вторият пилот отпред.

— Прието, десет секунди. — Летецът посегна към освобождаващия ключ, като махна защитното капаче и постави палеца си на него.

— Пет.

— Пет.

— Три… две… едно… давай!

— Товарът е спуснат.

Отзад рейнджърите видяха как платформите се плъзнаха навън през приличната на пещерен вход врата. Самолетът силно се наклони откъм опашката, сетне пак се върна в хоризонтално положение. Секунда по-късно зелената лампичка на вратата започна да мига.

— Скачай, скачай, скачай! — надвика шума сержантът.

Капитан Диего Чека, служещ в специалните части на американската армия, стана първият американец, нахлул на японска територия, след като прекрачи прага и падна в тъмнината. След секунда обезопасителното въже разтвори парашута му и черният найлонов чадър се изду докрай само на деветдесет метра от земята. Силният и често болезнен първоначален тласък му донесе значително облекчение. Скокът от сто и петдесет метра превръщаше използването на резервен парашут в безполезно разточителство. Най-напред той погледна нагоре и вдясно от себе си и видя, че всички останали са във въздуха и парашутите им се отваряха един след друг, точно както неговият се изду току-що. Следващият му ход бе да насочи поглед надолу и да се огледа. Забеляза сечището и беше сигурен, че ще го улучи, но все пак дръпна едно от въжетата, за да избута част от въздуха от парашута с надеждата, че ще се приземи в средата му. Най-накрая освободи раницата си, която увисна на края на въжето на пет метра под него. Двадесет и седемте килограма екипировка щяха да паднат първи на земята и да намалят удара при приземяването му, стига да не тупнеше право върху проклетия товар и да не си счупеше нещо. За други мисли почти нямаше време, преди едва виждащата се долина бързо да изникне под него, за да го поздрави. Събрани крака, сгънати колене, изпънат гръб, претъркаляне при падането, внезапен, изкарващ въздуха от дробовете сблъсък със земята. В следващия момент той лежеше по лице и се мъчеше да прецени дали всичките му кости са невредими. След няколко секунди чу приглушените тупвания и изохквания на другите от командата, когато и те стигнаха до земята. Отпусна си цели три секунди, докато реши, че е малко или много цял, след което се изправи, откопча парашута от гърба си и се втурна да го сгъва. Като приключи с тази задача, Чека се върна, надяна очилата си за нощно виждане и повика хората си.

— Всички ли са добре?

— Успешен десант, сър. — Вега се появи първи, а след него се мъкнеха още двама. Останалите се насочваха насам и носеха черните си парашути.

— Да се залавяме за работа, рейнджъри.

 

 

Самолетът „Глоубмастър“ продължи почти право на юг, „топна си краката“ малко на запад от Номазу и без да се отделя от водата, задържа възможно най-дълго време между себе си и далечните Е-767 един пълен с възвишения полуостров. После сви на югозапад, за да се отдалечи още повече от тях, докато на триста и двадесет километра от японското крайбрежие не почувства, че е безопасно да се издигне пак до сигурна постоянна височина по пътническия въздушен маршрут G223. Оставаше единствено въпросът дали „танкерът“ КС-10, който трябваше да ги посрещне, щеше да се появи и да им позволи да завършат полета си до атола Куаджалейн. Едва тогава можеха да нарушат тишината в радиоефира.

 

 

Специалният отряд имаше възможността да го направи първи. Сержантът свързочник разгъна един спътников радиопредавател, насочи го по нужния азимут и излъчи петбуквен код, след което зачака потвърждение.

— Приземили са се благополучно — съобщи един майор на Джексън, който седеше на бюрото си в Националния военен команден център.

„Номерът ще е да ги изкараме оттам — помисли си адмиралът. — Всичко с времето си.“ Той вдигна телефона, за да се обади до Белия дом.

— Джак, рейнджърите са вътре.

— Браво, Роб. Трябваш ми — добави Райън.

— За какво? Тук имам много работа и…

— Веднага, Роби. — Линията замря.

 

 

Следващата точка от плана бе да преместят товара. Той беше паднал на двеста метра от формалната цел, а планът позволяваше доста по-голямо отклонение. Една по една, двойки рейнджъри напрягаха сили и пренасяха празни мехури за гориво нагоре до края на пояса от дървета, които граничеха с нещо като високопланинска ливада. Като свършиха с това, те прекараха един маркуч и източиха девет хиляди литра гориво JP-5 от един огромен гумен мехур в шест по-малки, подредени по двойки на предварително избрани места. Тази операция продължи един час, през който четирима от групата обикаляха непосредствените Околности за някакви признаци за човешко присъствие, ала откриха единствено следите от мотопед на четири колела, каквито бяха предупредени да очакват. Когато изпомпването приключи, огромният мехур за гориво беше сгънат и изхвърлен в една дупка, а сетне грижливо покрит с чим. След това трябваше да пренесат саморъчно солидния товар до нужното място и да го покрият с маскировъчна мрежа. Задачата отне още два часа и изстиска бойната група до границите на физическите й възможности, тъй като съчетаваше тежка работа и нарастващо напрежение. Слънцето скоро щеше да се покаже и местността не можеше да изглежда така, сякаш тук живееха хора. Операцията по прикриването ръководеше старши сержант Вега. Щом свършиха всичко, рейнджърите, намиращи се все още извън горичката, тръгнаха в колона към нея, като последният от тях заличаваше следите от присъствието им по тревата. Не беше идеално, обаче трябваше да мине. На зазоряване, в края на двадесетчасовия работен ден (за тях най-неприятния, който човек би могъл да измисли), те се намираха на посоченото място, нежелани гости в чужда земя, и най-вече трепереха от студ, нямащи възможност да си накладат огън, за да се стоплят, нито да хапнат нещо различно от студени провизии.

 

 

— По дяволите, Джак, имам си достатъчно работа там — каза Роби, докато минаваше през вратата.

— Вече не. С президента го обсъдихме снощи.

— Какво искаш да кажеш?

— Стягай си багажа. Поемаш командването на бойната група на „Стенис“. — На Райън му се искаше да се усмихне ведро на приятеля си, но не можа да се застави. Не и след като го излагаше на риск.

Новината закова Джексън на място.

— Сигурен ли си?

— Решено е. Президентът се подписа. Главнокомандващият тихоокеанските сили знае, адмирал Сийтън…

— Да, преди работех за него. — Роби кимна.

— Имаш два часа. На базата „Андрюс“ те чака един „Гълфстрийм“. Нуждаем се от човек, на когото са му ясни политическите ограничения в мисията — поясни съветникът по националната сигурност. — Можеш да вървиш по ръба, Роб, но не го прекрачвай. Трябва да се преборим със зъби и нокти.

— Разбирам.

Джак стана и се приближи до приятеля си.

— Не съм убеден дали ми харесва, че правя това…

— Такава ми е работата, Джак.

 

 

„Тенеси“ зае позицията си край японското крайбрежие и най-сетне намали скоростта си до нормалните при патрулиране пет възла. Капитан Клагет се забави нужните няколко секунди, за да установи точното местонахождение на една камениста гола скала, известна на моряците като Жената на Лот, след което потопи подводницата си до дълбочина сто и осемдесет метра. В момента сонарът не показваше нищо — малко странно за нормално натоварените морски пътища, но след четири дни и половина плаване с опасно висока скорост всички на борда изпитаха значително облекчение от затишието. Служителите от армията се бяха приспособили много добре и се присъединяваха към моряците в кроса им из ракетния отсек. Засега заповедите почти не се различаваха от онези, за които ракетоносната подводница бе построена: да не бъде засечена, както и да събира всякаква информация за маневрите на врага, извършващи се около нея. Не можеше да се нарече вълнуващо, ала само Клагет си знаеше колко важна е задачата им.

 

 

Спътниковата връзка показа на Санди Рихтер и на колегите му, че мисията вероятно има успех. Тоест всички щяха да прекарат още часове в тренажора, докато наземните екипи подготвеха техните хеликоптери „Команч“ за действие. За съжаление това значеше прикрепяне на съвсем явни за радарите приспособления към крилата на всеки хеликоптер, както и резервоари за дълги преходи. Е, той го знаеше от самото начало, а и никой не си беше направил труда да го пита доколко идеята му харесва. В симулатора сега бяха въведени три сценария и екипажите, един по един, ги изпробваха: телата им се въртяха във всички посоки, като те изобщо не съзнаваха какво правят в истинския свят, докато тялом и духом бяха във виртуалния.

 

 

— Как, по дяволите, да го направим? — запита Чавес.

„Руснак не би оспорил точно така нарежданията“ — помисли си Шеренко.

— Само ви предавам заповеди от вашето управление — каза им той. — Зная също, че изчезването на Кога не е свързано с никоя официална служба.

— Значи подозирате Ямата? — попита Кларк. Тази информация стесняваше донякъде кръга на възможностите, както и правеше невъзможното просто опасно.

— Добро предположение. Знаете къде живее, нали?

— Виждали сме дома му от разстояние — потвърди Чавес.

— О, да… Снимките ви. — Майорът ужасно би искал да знае за какво са им, ала щеше да е глупаво да зададе такъв въпрос, пък и така или иначе не беше сигурно дали двамата американци знаят отговора. — Ако имате друг потенциал в страната, предлагам ви да се възползвате от него. Ние също използваме нашия. В Кога вероятно се крие политическото решение на тази криза.

— Ако има такова — подчерта Динг.

 

 

— Радвам се, че ще летя отново с вас, капитан Сато — рече вежливо Ямата. Поканата за пилотската кабина му достави удоволствие. Виждаше, че летецът е патриот, човек с доблест и умение, който наистина разбираше как стоят нещата. Колко жалко, че бе избрал такъв скромен път в живота си.

Сато свали слушалките си и се отпусна в пилотското си място.

— Хубаво ми действа малко промяна от канадските полети.

— Как вървят нещата там?

— Говорих с няколко началници на път за Япония. Твърдят, че американците са по-скоро объркани, отколкото нещо друго.

— Да. — Ямата се усмихна. — Те се объркват лесно.

— Можем ли да се надяваме на дипломатическо уреждане на проблема, Ямата-сан?

— Мисля, че да. Липсват им възможности да ни атакуват ефикасно.

— Баща ми е командвал разрушител в известен смисъл. Брат ми…

— Зная, познавам го добре, капитане. — Той забеляза, че при тази забележка очите на пилота проблеснаха от гордост.

— Синът ми пък е летец изтребител. Лети с „Ийгъл“.

— Е, дотук те се справят добре. Нали знаете, неотдавна свалиха два американски бомбардировача.

— Наистина ли? — Капитан Сато не бе чул новината.

— Американците изпитваха противовъздушната ни отбрана — обясни индустриалецът. — Но всъщност те са тези, които се провалиха.