Том Кланси
Дълг на честта (4)

2.
ОБЩНОСТИ

— Хванахте ли го? — попита президентът Дърлинг.

— Няма и половин час — потвърди Райън и зае мястото си.

— Никой ли не е ранен? — Това бе важно за президента. За Райън също, но не болезнено.

— Кларк докладва, че няма наши жертви.

— Ами от противниковата страна? — Въпросът беше на Брет Хансън, сегашния държавен секретар, завършил „Чоут скул“ и Йейл.

Райън си помисли, че правителството лансира възпитаници на Йейл, ала Хансън не го биваше колкото последния човек на тази длъжност, с когото работи. Нисък, слаб и нервен, министърът бе криволичеща личност, чиято кариера се люшкаше между правителствена служба, консултантство, допълнителна работа като говорител на Националната радиотелевизионна компания (където може да се упражнява истинска власт) и доходоносна практика в една от най-скъпите фирми в града. Беше специалист по корпоративно и международно право — област, която някога използваше за сключването на многонационални бизнессделки. Джак знаеше, че в нея го е бивало. За съжаление Хансън зае поста си в кабинета с мисълта… по-лошо, с убеждението, че същите тънкости трябва да важат и за работи от национален мащаб. Райън изчака секунда-две, преди да отговори:

— Не попитах.

— Защо?

Можеше да изтъкне няколко причини, ала реши, че е време да покаже позициите си. Затова използва подстрекателство:

— Защото не беше важно. Целта, господни министър, бе да задържим Корп. Направено е. След трийсетина минути той ще бъде предаден на властите в родината му, били те и не много добри, за да бъде съден според техния закон пред съдебно жури, или както там е обичаят. — Райън не си беше направил труда да провери.

— Това е равносилно на убийство.

— Не съм виновен, че сънародниците му не го обичат, господин министър. Освен това той е отговорен за смъртта на американски войници. Дори да бяхме решили да го елиминираме сами, пак нямаше да е убийство. Щеше да е открито действие за защитаване на националната сигурност. Е, би било в една друга епоха — отстъпи Райън. Времената се бяха променили и той също трябваше да се приспособи към новата реалност. — Вместо това ние постъпваме като добри граждани на света, задържаме опасен международен престъпник и го предаваме на родното му правителство, което ще го изправи пред съда за наркотрафик: углавно престъпление според всяко познато ми правосъдие. Какво ще стане после, зависи от законодателната система в родината му. Тя е страна, с която имаме дипломатически отношения и други, неофициални споразумения за сътрудничество. Следователно трябва да уважаваме законите им.

На Хансън това не му хареса. Разбра се от начина, по който се отпусна в стола си. Щеше обаче да го подкрепи пред обществото, защото нямаше избор. Държавният департамент заяви пет-шест пъти през изминалата година, че Америка подкрепя това правителство. Най-много го болеше, че е бил надхитрен от младото парвеню насреща му.

— Сега може дори да им се отвори възможност за успех, Брет — отбеляза Дърлинг внимателно и така сложи печата си под одобрението на операция УОКМЕН. — Това никога не се е случвало.

— Да, господин президент.

— Джак, ти явно бе прав за този Кларк. Какво да направим за него?

— Ще оставя това на директора на ЦРУ, сър. Може би ще получи още една почетна звезда — предложи Райън, като се надяваше, че Дърлинг ще предаде думите му до „Ленгли“. Ако не, вероятно сам щеше да се обади дискретно на Мери Пат. Сега бе моментът за оправяне на отношенията, нещо ново за Райън. — Господин министър, в случай че не знаете, агентите ни имаха инструкции да използват несмъртоносни средства, ако е възможно. Като изключим това, единствената ми грижа е животът на хората ни.

— Иска ми се да бяхте го изяснили първо с моите хора — промърмори Хансън.

„Поеми си дълбоко въздух“ — нареди си Райън. Причина за кашата бе външната политика, както и предшественикът на Джак. След като нахлуха в страната, за да възстановят реда, унищожен от местните военни барони (поредният епитет, използван от медиите като етикет за обикновени главорези), силните на деня по-късно бяха решили, че въпросните „военни барони“ трябва да са част от „политическото решение“ на проблема. Изгодно бе забравено, че преди всичко проблемът е създаден от тези барони. Въртенето в кръг дразнеше Райън най-много и той се питаше дали в Йейл имат курс по логика. Реши, че вероятно е бил свободно избираем. В Бостънския колеж беше задължителен.

— Всичко свърши, Брет — каза тихо Дърлинг, — и никой няма да плаче за смъртта на господин Корп. Какво следва? — обърна се президентът към Райън.

— Индийците се оживиха доста. Засилиха оперативното темпо на флота си и провеждат операции около Шри Ланка…

— И преди са го правили — прекъсна го държавният секретар.

— Не са стигали чак дотук, а и не ми харесва как продължават разговорите им с „Тамилските тигри“ или както там се наричат онези маниаци. Воденето на продължителни преговори с партизанска групировка, действаща на земята на съседна страна, не е проява на приятелство.

Това бе нова грижа за американското правителство. Дълго време двете бивши британски колонии бяха живели в добросъседство, но от години насам хората от Тамил на остров Шри Ланка подклаждаха неприятни метежи. Шриланкийците, имащи роднини в Индия, бяха поискали чужди войски, които да поддържат мира с присъствието си. Индия се съгласила да помогне, ала започнатото като благороден жест вече се променяше. Хората мърмореха, че правителството на Шри Ланка скоро ще помоли индийските войници да напуснат. Шушукаше се също, че ще възникнат известни „технически трудности“ при изтеглянето им. Едновременно с това се чу нещо за разговори между индийския външен министър и американския посланик на прием в Делхи.

— Знаете ли — бе казал министърът след малко множко, но вероятно съдържателни питиета, — водните маси на юг от нас се казват Индийски океан и разполагаме с флот, който да ги брани. След отмирането на бившата съветска заплаха не виждаме защо американският флот изглежда толкова решен да поддържа военно присъствие тук.

Американският посланик бе политически назначено лице (поради неизвестни причини постът в Индия се смяташе за престижен, независимо от климата), но беше и фрапиращо изключение за професионалния снобизъм на Скот Адлер. Бившият губернатор на Пенсилвания се усмихнал и измънкал нещо за морска свобода, сетне изтърсил един закодиран доклад в Държавния департамент и си легнал. Адлер трябваше да разбере, че не всички там бяха глупаци.

— Няма никакви признаци за агресия в тази насока — отбеляза Хансън след кратък размисъл.

— Етническият елемент е тревожен. Индия не може да се разпростре на север, планините пречат. На запад е изключено. Пакистанците също имат ядрени оръжия. На изток е Бангладеш, защо да си навличат неприятности? Шри Ланка им предлага реални стратегически възможности, нещо като трамплин.

— За къде? — попита президентът.

— Към Австралия. Пространство и ресурси, няма да им се пречкат много хора и няма големи войски, които да ги спрат.

— Не си представям как ще се случи — заяви държавният секретар.

— Ако „Тигрите“ забъркат нещо, спокойно си представям как Индия ще увеличи умиротворителното си присъствие. Следващата стъпка може да е анексиране при наличието на подходящи предпоставки и ето че внезапно се озоваваме пред империя, която си разиграва игрички далеч оттук и усложнява живота на един от историческите ни съюзници. — А да се помогне на „Тигрите“ да задвижат нещата беше лесна и традиционна тактика. Да имаш кой да те замества може да се окаже толкова полезно, нали? — Историята сочи, че е най-изгодно такива амбиции да се спрат рано.

— Ето защо флотът е в Индийския океан — заключи уверено Хансън.

— Правилно — съгласи се Райън.

— Достатъчно силни ли сме, за да им попречим да прекрачат чертата?

— В момента да, господин президент, но не ми харесва как съкращаваме флота си. Всеки самолетоносач, с който разполагаме, без да броим двата в основен ремонт, или заема дадена позиция, или провежда учения, за да заеме позиции. Нямаме нищо, което може да се окачестви като стратегически резерв. — Райън направи пауза, защото знаеше, че ще отиде твърде далеч, ала въпреки всичко продължи: — Направихме прекалено много съкращения, сър. Хората ни буквално се разкъсват.

 

 

— Те просто нямат такива възможности, каквито си мислим. Това е вече минало — каза Райзо Ямата. Бе облечен в елегантно копринено кимоно и седеше на пода пред традиционна ниска масичка.

Останалите около масата погледнаха тактично часовниците си. Наближаваше три сутринта и макар да бяха в един от най-хубавите домове за гейши в града, часът наистина бе късен. Райзо Ямата обаче беше обаятелен домакин. Другите го смятаха за много състоятелен и проницателен човек. Или поне повечето.

— Защитават ни поколения наред — подхвърли някой.

— От какво? От нас самите? — запита грубо Ямата. Сега бе позволено. Въпреки че всички около масата бяха мъже с най-изискани и добри обноски, те бяха близки познати, ако не близки приятели, а и всеки беше пил според своята мярка за алкохол. При такива обстоятелства правилата за социално общуване донякъде се променяха. Всички можеха да говорят направо. Думи, които обикновено щяха да са ужасно обидни, сега се приемаха спокойно, после се оборваха безцеремонно и не оставаше никакво озлобление. Това също бе правило, но като повечето правила до голяма степен си оставаше на теория. Макар че казаните тук думи нямаше да сложат край на приятелствата и отношенията, те нямаше и изцяло да се забравят. Ямата продължи: — Колко от нас станаха жертва на тези хора?

Останалите японци на масата забелязаха, че той не каза „варвари“. Причината беше присъствието на още двама мъже. Единият, вицеадмирал В. К. Чандраската, бе командир на флотилия от индийските военноморски сили, в момента в отпуск. Другият, Цзян Хансан (името означаваше „студена планина“ и не бяха му го дали родителите му), беше високопоставен китайски дипломат, натоварен с търговска мисия в Токио. По-лесно възприемаха последния, отколкото първия. С мургавата си кожа и остри черти Чандраската си навличаше учтивото презрение на останалите. Макар образован и много хитър потенциален съюзник, той бе гайджин^[1] повече и от китайския гост и на всеки от осемте дзайбацу^[2] край масата му се струваше, че надушва миризмата му напук на консумираното преди това саке, притъпяващо обикновено сетивата. Ето защо Чандраската заемаше почетното място, отдясно на Ямата, и всички дзайбацу се питаха дали индиецът схваща, че тази привидна чест е просто засукана проява на презрение. Вероятно не. В крайна сметка беше варварин, макар и може би полезен.

— Признавам, че не са страховити като преди, Ямата-сан, но ви уверявам — каза Чандраската на най-добрия си английски, — че флотът им продължава да е твърде мъчно преодолим. Двата им самолетоносача в моя океан стигат, за да накарат корабите ми да се замислят.

Ямата извърна глава.

— Не можете да ги победите дори с подводниците си, така ли?

— Така е — отговори честно адмиралът, почти неповлиян от пиенето, и се запита накъде биеха тези приказки. — Трябва да разберете, че въпросът е почти технически, като научен експеримент, така да се каже. — Чандраската оправи кимоното си, дадено му от Ямата, уж за да го направи истински член на групата. — За да победиш вражеска флотилия, трябва да се приближиш достатъчно, за да могат корабите да влязат в обсега на оръдията ти. С по-доброто си разузнаване те могат да наблюдават ходовете ни от голямо разстояние. Така успяват да поддържат наблюдателен периметър от… хм, около шестстотин километра. Тъй като не сме в състояние да поддържаме съответните наблюдения на местоположението и курса им, не можем лесно да ги изкараме с хитрост оттам.

— Затова ли не сте настъпили все още към Шри Ланка? — попита Танзан Итагаке.

— Това е едно от съображенията. — Адмиралът кимна.

— С колко самолетоносача разполагат в момента? — продължи Итагаке.

— В тихоокеанския си флот? Четири. Два в нашия океан и два в базата в Хавай.

— Ами другите два? — поинтересува се Ямата.

— „Кити хоук“ и „Рейнджър“ са в продължителен основен ремонт и няма да бъдат пуснати на вода съответно до една и до три години. Седми флот понастоящем разполага с всички самолетоносачи. Първи няма нито един. Американците имат още пет носача, готови за плаване. Те са дадени на Втори и Шести флот, като единият ще излезе в основен ремонт до шест седмици. — Чандраската се усмихна. Информацията му бе съвсем нова и искаше домакините да го разберат. — Трябва да ви кажа, че колкото и орязан да изглежда американският флот в сравнение със състоянието му преди… Колко? Пет години? В сравнение с преди пет години те са доста слаби, ала сравнени с всеки друг флот в света, те продължават да са изключително силни. Един техен самолетоносач не отстъпва по нищо на който и да е друг в света.

— Значи сте съгласен, че самолетоносачите са най-ефикасното им оръжие? — попита Ямата.

— Разбира се. — Чандраската пренареди нещата на масата. В средата постави празна бутилка от саке. — Представете си, че това е самолетоносачът. Опишете около него кръг с диаметър хиляда километра. В този кръг никой не може да диша без позволението на авиогрупата на носача. Всъщност, като засилят темпото на работа, този радиус се разпростира до хиляда и петстотин километра. Могат да ударят и малко по-далеч, ако е нужно, но дори при минималното разстояние, което споменах, те контролират огромна морска площ. Отстранете тези самолетоносачи, и те стават поредният флот от фрегати. Трудната част е отстраняването им — завърши адмиралът, като използва простичък език заради индустриалците.

Чандраската правилно предположи, че тези търговци не разбират много от военни работи. Той подцени обаче способността им да се учат. Адмиралът идваше от страна, чиито военни традиции бяха малко познати извън границите й. Индийците бяха спрели Александър Велики, отслабили армията му, ранили (може би фатално) македонския завоевател и сложили край на настъплението му — нещо, което персите и египтяните поотделно не успели да постигнат. Индийски войски са се били рамо до рамо с Монтгомъри^[3] при победата над Ромел^[4]… и са разбили японската армия при град Имфал — факт, който нямаше никакво намерение да споменава, понеже един от хората на масата е бил редник в тази армия. Чудеше се какво са намислили, ала засега му стигаше да се наслаждава на гостоприемството им и да отговаря на въпросите, макар и да бяха елементарни. Снажният, хубав флагман се облегна и се замечта за истински стол и истинско пиене. Сакето, поднесено му от тези превзети търговчета, приличаше повече на вода, отколкото на джин — питието, което обикновено предпочиташе.

— Ами ако можете да го постигнете? — попита Итагаке.

— Както казах — отвърна търпеливо адмиралът, — тогава ще бъдат един флот от фрегати. Признавам, с изключителни кораби, но „локвата“, контролирана от всеки кораб, е много по-малка. С фрегата можеш да се браниш, но не и да подхранваш представата за мощ. — Забеляза, че изборът му на думи прекъсна разговора за малко.

Един от японците се справи с лингвистичните тънкости и Итагаке се отпусна в стола с едно дълго „Ахаааа“, сякаш току-що бе научил нещо мъдро. Чандраската смяташе това за изключително просто… и забравяше, че мъдрото често е именно просто. Той все пак усети, че току-що се случи нещо важно.

„Какво си мислите сега?“ Би пролял кръв, било то и собствената си, за да разбере отговора на този въпрос. Какъвто и да беше, ако подходеше предпазливо към него, можеше да се окаже дори полезен. Би се изненадал, ако научеше, че в главите на останалите около масата се блъскаше същата мисъл.

 

 

— Определено изразходват много гориво — започна сутрешния си доклад оперативният командир.

Американският самолетоносач „Дуайт Д. Айзенхауер“ следваше курс нула-девет-осем градуса от изток на юг и се намираше на двеста морски мили югоизточно от атола Фелиду. Скоростта на флотилията беше осемнадесет възла и щеше да нарасне за започването на въздушни операции. Основната тактическа постройка, отбелязана на екрана с флагчета, бе обновена преди четиридесет минути от радара на разузнавателния самолет „Хоукай“ Е-ЗС и сочеше, че индийският флот помпа яко от „Цистерни Чарли“, или каквото там гориво използваха за корабите си.

Схемата пред него спокойно можеше да се отнася за бойна група със самолетоносач от американския флот. Двата индийски носача, „Вираат“ и „Викрант“, бяха в центъра на кръгово разположение, чиято структура измисли американецът Нимиц преди почти осемдесет години. Кръга затваряха „Делхи“ и „Майсур“, индийски ракетоносни разрушители, снабдени с ракетни системи земя-въздух, относно които информацията бе оскъдна — постоянна грижа за пилотите. Вторият пръстен се състоеше от индийската версия на старите руски разрушители клас „Кашин“, също с ракети земя-въздух. Ала най-интересни бяха други два фактора.

— Снабдителните кораби „Раджаба Ган Палан“ и „Шакти“ са се присъединили отново към бойната група след кратък престой в Тривандрум^[5]…

— Колко време са били на котва? — попита Джексън.

— По-малко от двадесет и четири часа — отвърна капитан Ед Харисън, отговарящ за операциите на флотилията. — Заредиха ги доста бързо, сър.

— Значи просто са се отбили за едно бързо зареждане. Колко петрол побират?

— В цистерните около тринадесет хиляди тона всеки, плюс по още хиляда и петстотин за реактивните двигатели. Кораб от същия клас, „Дийпак“, се е откъснал от бойната група след провеждането на недокладвани операции вчера и се отправя на северозапад, вероятно също към Тривандрум.

— Значи работят здравата, за да поддържат цистерните си пълни догоре. Интересно. Продължавай — нареди Джексън.

— Смята се, че бойната група се придружава от четири подводници. Имаме грубите координати на една от тях, а две изгубихме приблизително тук. — Харисън описа с ръка неравен кръг по схемата. — Местонахождението на номер четири е неизвестно, сър. Днес ще се заемем с това.

— А нашите подводници там? — попита Джексън.

— „Санта Фе“ е близо до противника, а „Грийнвил“ се движи между нас и тях. „Шайен“ плава край флотилията ни като ескорт — отвърна контраадмирал Майк Дъбро, докато отпиваше от сутрешното си кафе.

— Планът за деня, сър — продължи Харисън, — е да изпратим четири изтребителя „Ехо“ F/A-18 и снабдителни самолети към това място, обозначено като НОС БОКСИТ, откъдето те ще се насочат на северозапад, ще се приближат на петдесетина километра от индийската флотилия, ще кръжат тридесет минути, след това ще се върнат към БОКСИТ да презаредят и ще кацнат на самолетоносача след полет от четири часа и четиридесет и пет минути. — За да направят четирите самолета това, бяха нужни осем, които да осигурят презареждане във въздуха. По един за всеки на отиване и също толкова на връщане. Това означаваше, че ще използват повечето „танкери“ на „Айк“^[6].

— Значи искаме да мислят, че още се движим насам. — Джексън кимна и се усмихна, без да спомене за изтощаването на пилотите, което такава мисия налагаше. — Разбирам, Майк, продължаваме да хитруваме.

— Още не са ни усетили. Ще задържим нещата така — добави Дъбро.

— С какво са заредени „буболечките“? — попита Роби, като използва военния прякор на изтребителя „Хорнет“ F/A-18, „пластмасова буболечка“.

— По четири „харпуна“ всеки. Бели — добави Дъбро. Във флота учебните ракети имаха сигнален цвят синьо. Бойните снаряди обикновено се боядисваха в бяло. „Харпуните“ бяха ракети въздух-земя. Джексън нямаше нужда да пита за снарядите „Сайдуиндър“ и ракетите въздух-въздух от Атлантическия изпитателен полигон, които бяха част от основния арсенал на самолета. — Ще ми се да зная какво, по дяволите, са намислили! — рече тихо командирът на бойната група.

Всички искаха да узнаят. Индийската бойна група (наричаха я така, защото не беше нищо друго) се намираше в открито море вече осем дни и кръстосваше край южния бряг на Шри Ланка. Предполагаемата й мисия бе да служи като подкрепление на умиротворителните индийски военни части, чиято задача бе да смекчат проблема с „Тамилските тигри“. Едно нещо смущаваше: тамилските тигри ги коткаха в северната част на острова, а индийската флотилия беше откъм южната. Двата индийски самолетоносача правеха постоянни маневри, за да избягнат търговския трафик. Сушата не бе в полезрението им, ала влизаше във въздушния им обсег. Разминаването с шриланкския флот ставаше лесно. Най-големият плавателен съд на тази страна можеше да послужи за хубава моторна яхта на някой градски новобогаташ, но могъществото му се изчерпваше дотук. Накратко, индийският флот провеждаше тайна операция далеч от мястото, където трябваше да е. Присъствието на снабдителни кораби означаваше, че планират да се задържат там, а и че печелят значително повече време за провеждане на морски учения. Простата истина беше, че индийският флот действаше точно както бе действал американският поколения наред. Само дето САЩ нямаше претенции към Шри Ланка.

— Упражняват се всеки ден, а? — попита Роби.

— Проявяват адско усърдие, сър — потвърди Харисън. — Човек очаква едва ли не два изтребителя „Хариър“ да се групират с нашите „Хорнет“, като приятелчета.

— Това не ми харесва — отбеляза Дъбро. — Кажи му за миналата седмица.

— Беше забавно за гледане. — Харисън извика компютърния запис, който бе на бърза скорост. — Ето началото на учението, сър.

На записа Роби видя как ескадра разрушители се откъсва от основния строй и се насочва на югозапад, което се оказа право към самолетоносача „Линкълн“ и силно изостри вниманието на оперативния център. По зададен сигнал индийските разрушители започнаха да се движат напосоки, сетне се понесоха с голяма скорост на север. Радарите и радиостанциите им се изключиха и тогава групата се отправи на изток, като напредваше бързо.

— Командирът на разрушителите си знае работата. От самолетоносача явно очакваха да се отправи на изток и да се мушне под техните постоянни предни позиции. Както виждате, въздушните им единици се насочиха натам. — Този подвеждащ ход бе позволил на разрушителите да се стрелнат достатъчно близо, че да могат да изстрелят ракетите си, след което индийските „Хариър“ се вдигнаха, за да атакуват приближаващата се ескадра.

След десетте минути, нужни за проследяване на компютърния запис, Роби знаеше, че току-що е видял имитация на атака срещу вражески самолетоносачи, извършена от екипажите на индийски разрушители, демонстрирали абсолютна готовност да жертват корабите и живота си за тази рискована мисия. По-обезпокоителен бе фактът, че атаката приключи успешно. Макар че „ламаринените кутии“ вероятно щяха да бъдат потопени, торпедата им, или поне някои от тях, щяха да засегнат отбранителните съоръжения и да повредят самолетоносачите. Въпреки че последните бяха здрави и масивни, не бяха нужни толкова много щети, за да им се попречи да провеждат въздушни операции. А това бе все едно да ги потопиш. Индийците единствени разполагаха със самолетоносачи в този океан, като се изключат американците, чието присъствие явно ги дразнеше. Целта на учението очевидно беше да ги изгонят.

— Да имаш чувството, че не ни искат тук? — попита Дъбро с кисела усмивка.

— Имам чувството, че се нуждаем от по-добра информация относно намеренията им. В момента нищичко не знаем, Майк.

— Защо ли това не ме учудва? — констатира Дъбро. — Ами намеренията им спрямо Цейлон? — Старото име на държавата се помнеше по-лесно.

— Не зная нищо. — Като заместник-шеф на плановия отдел към Обединения комитет на началник-щабовете Роби имаше достъп до буквално всичко, събрано от американското разузнаване. — Обаче видяното току-що говори МНОГО.

Човек трябваше само да погледне екрана, където бяха водата, сушата и корабите. Индийският флот кръстосваше така, че да се изпречи между Шри Ланка и всеки, който би могъл да се приближи от юг към този остров. Като например американските военноморски сили. Те бяха изпробвали атака над тези сили. С тази цел явно бяха подготвени да останат в открито море дълго време. Ако беше учение, щеше да им излезе скъпо. А ако не? Е, човек никога не знае, нали?

— Къде са амфибиите им?

— Не са наблизо — отговори Дъбро, — ала повече не знам. Няма как да проверя, нямам и данни от разузнаването за тях. Разполагат общо с шестнадесет амфибийни кораба и предполагам, че дванадесет от тях могат да действат като отряд. Сигурно могат да превозват големи войскови части в пълно бойно снаряжение и готови да нападнат някой плаж. Има няколко места по северното крайбрежие на острова, от които да избират. Не можем да ги достигнем оттук, поне не особено ефикасно. Трябва ми още потенциал, Роби.

— Няма какво повече да ти дам, Майк.

— Две подводници. Не съм алчен, както виждаш. — Двете ядрени подводници SSN щяха да покрият Манарския залив, най-вероятното място за нахлуване. — Трябва ми и повече помощ от разузнаването, Роб. Виждаш защо.

— Да. — Джексън кимна. — Ще направя каквото мога. Кога тръгвам?

— След два часа. — Щеше да лети със самолет за борба с подводници „Викинг“ S-3. „Прахосмукачката“, както още бе известен, можеше да направи приличен пробег без презареждане. Това беше важно. Щеше да лети до Сингапур, за да затвърди впечатлението, че бойната група на Дъбро е на югоизток от Шри Ланка, не на югозапад. Джексън осъзна, че ще прелети близо четиридесет хиляди километра заради нещо, изискващо половинчасово съвещание и вглеждане в очите на един опитен военноморски пилот. Той плъзна стола си назад по теракотения под, а Харисън нагласи екрана да предава в по-малък мащаб. Сега се виждаше „Ейбрахам Линкълн“, отправящ се североизточно от Диего Гарсиа, с което под командването на Дъбро минаваше още едно авиокрило. Щеше да му е нужно. Темпото на работа, нужно за следене на индийците (особено ако трябваше да е лъжливо), подлагаше на невероятно напрежение хората и летателните апарати. Световният океан бе просто прекалено голям, за да могат осем самолетоносача да се справят, ала никой във Вашингтон не го разбираше. „Ентърпрайс“ и „Стенис“ полагаха усилия, за да облекчат „Айк“ и „Ейбрахам“ до няколко месеца, но дори това означаваше, че ще дойде време, когато американското присъствие в този район ще бъде слабо. Индийците сигурно също го знаеха. Не можеш просто да спреш времето, нужно за завръщане на бойните групи от семействата им. Това щеше да се разчуе, да стигне до индийците и какво щяха да направят те тогава?

 

 

— Здравей, Кларис. — Мъри стана да посрещне гостенката, поканена от него на обяд. Мислеше за нея като за „своята доктор Рут“. Ниска и съвсем малко надебеляла, доктор Голдън беше на около петдесет и пет години, с блестящи сини очи и винаги с изражение, сякаш всеки момент ще стигне до кулминационната точка на страшно хубав виц. Именно тази прилика между тях бе благоприятствала за добрите им отношения. И двамата бяха будни, сериозни професионалисти и носеха елегантни интелектуални маски. Сърдечен мъж и весела и предразполагаща дама, те ставаха сърцето на всяка компания, ала зад усмивките и сподавения смях се криеха големи умове, които пропускаха малко и попиваха всичко. Мъри смяташе Голдън за дяволски добро потенциално ченге. Нейното професионално мнение за Мъри бе същото.

— На какво дължа честта, мадам? — попита Дан с обичайната си вежливост.

Келнерът им даде менютата и тя любезно го изчака да се отдалечи. Това беше първият знак за Мъри и макар усмивката да не слезе от лицето му, спря по-настойчиво очи на дребничката си събеседничка.

— Нуждая се от съвет, господин Мъри — отвърна Голдън, с което му даде нов сигнал. — В чия юрисдикция е престъпление, извършено на федерална територия?

— Винаги на Бюрото — отговори Дан, облегна се и провери за служебния си пистолет. За него работата бе прилагане на закона и усещането, че оръжието му е на мястото си, действаше като един вид личен критерий — нещо, което да му напомня, че колкото висок и важен да е днес постът му според табелката на неговия кабинет, беше започнал от банкови обири във филаделфийския оперативен отдел и значката и пистолетът все още го правеха редови член на най-добрата полицейска служба в страната.

— Дори на Капитолийския хълм? — запита Кларис.

— Дори на Капитолийския хълм — повтори той. Последвалото мълчание го изненада. Голдън никога не е била много потайна. Винаги знаеш какво мисли… „Е, знаеш, каквото психологът у нея иска да разбереш“ — поправи се Мъри. Тя обичаше игричките не по-малко от него. — Казвайте, доктор Голдън.

— Изнасилване.

Той кимна и остави менюто.

— Добре, най-напред ми разкажете за пациента си, моля.

— Жена, тридесет и пет годишна, неомъжвана. При мен я изпратил гинекологът й, стар приятел. Дойде клинично потисната. Проведохме три сеанса.

„Само три“ — помисли си Мъри. Кларис беше магьосница в тази област. Такава проницателност! Божичко, какъв разпитвач би станала с благата си усмивка и тихия майчин глас.

— Кога се е случило? — Имената можеха да почакат. Щеше да започне с най-простите факти по случая.

— Преди три години.

Федералният агент (все още предпочиташе „специален агент“ пред официалния си чин втори заместник-директор) се намръщи веднага.

— Доста отдавна е, Кларис. Вероятно няма медицинска експертиза?

— Не, нейната дума срещу неговата… като изключим едно. — Голдън бръкна в чантичката си и извади увеличени фотокопия от писмото на Беринджър.

Мъри зачете бавно страниците, а доктор Голдън следеше лицето му за реакция.

— Боже Господи! — промълви Дан, а в същото време келнерът кръжеше на двайсетина крачки от тях и си мислеше, че клиентите му са репортер и информатор, нещо съвсем нормално във Вашингтон. — Къде е оригиналът?

— В кабинета ми. Много внимавах с него — поясни тя.

Забележката го накара да се усмихне. Монограмът на листовете беше неоспорима помощ. Нещо повече, хартията запазва изключително добре отпечатъци, особено ако е мушната на сухо и хладно място, както обикновено става с такива писма. На въпросната помощничка в Сената са й били взети отпечатъци като част от мерките за сигурност, което значеше, че предполагаемият автор на документа може да се идентифицира. Листовете даваха време, място, събития, а също и обявяваха желанието й да умре. Колкото и да беше тъжно, така документът се превръщаше в нещо като предсмъртна декларация и следователно в приемлив за федерален съд следствен материал по углавно престъпление. Защитата щеше да протестира (винаги го правеха), възражението щеше да се отхвърли (както винаги) и съдебните заседатели щяха да чуят всяка думичка — наведени напред както винаги, за да уловят по-добре гласа от гроба. Само дето този път нямаше да има съдебни заседатели, поне не от самото начало.

Мъри изобщо не обичаше делата за изнасилване. Като мъж и полицай той гледаше на този род престъпници с особено презрение. Фактът, че някой може да извърши нещо толкова малодушно и непочтено, хвърляше петно върху собственото му мъжество. По-тревожното в професионално отношение беше, че прекалено често случаите с изнасилване се свеждаха до думата на един човек срещу тази на друг. Като повечето следователи, Мъри не се доверяваше на никакви свидетелски показания. Хората бяха лоши наблюдатели (елементарно, нали?) и жертвите на изнасилване, смазани от преживяното, често пъти не ставаха за свидетели, след като защитата атакува показанията им. Съдебните доказателства пък бяха нещо, което можеш да пипнеш, нещо неопровержимо. Обичаше такива доказателства.

— Достатъчно ли е, за да се повдигне разследване?

Мъри вдигна поглед и рече тихо:

— Да, госпожо.

— А това кой е престъпникът…

— Сегашната ми професия е… Хм, аз съм нещо като момче за всичко на Бил Шоу. Не познаваш Бил, нали?

— Само по репутация.

— Всичко е истина — увери я Мъри. — Учихме заедно в Куантико и пробихме по един и същ начин, на едно и също място, с едно и също нещо. Престъплението си е престъпление, а ние сме ченгета. Това е положението, Кларис.

Но даже когато от устата му излизаше кредото на Бюрото, умът му продължаваше да повтаря: „Боже Господи!“ В този случай се криеше голяма политическа бомба. Президентът нямаше нужда от още неприятности, а и на кого изобщо му трябваше такова нещо? Дяволски сигурно бе, че на Барбара Линдърс и на Лиса Беринджър не им е било нужно да ги изнасили човек, на когото са вярвали. Наистина решаващият фактор обаче беше прост: преди тридесет години Даниел И. Мъри завърши академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, вдигна дясната си ръка към небето и положи клетва пред Бога. Имаше „вратички“ и винаги щеше да ги има. Един добър агент трябваше да може да преценява, да знае кои закони могат да се изкривят и доколко. Ала не и този път, не този закон. Бил Шоу бе от същото тесто. Дарен от съдбата с аполитичен пост, доколкото една служба във Вашингтон може да е такава, Шоу изгради репутацията си с почтеност и беше твърде стар да се променя. Случай като този би започнал от кабинета му на седмия етаж.

— Налага се да попитам дали всичко е сериозно.

— Професионалната ми преценка е, че пациентката казва истината до последната подробност.

— Ще свидетелства ли?

— Да.

— Преценката ти за писмото?

— Мнението ми на психолог е, че то също е съвсем истинско.

Мъри вече го бе разбрал въз основа собствения си опит, ала някои хора (на първо място той, сетне други агенти и накрая съдебните заседатели) имаха нужда да го чуят от специалист.

— И сега какво? — попита психоложката.

Мъри стана за учудване и разочарование на навъртащия се край тях келнер.

— Сега отиваме до Бюрото и се срещаме с Бил. Ще повикаме следователи, които да подготвят делото. Бил, аз и следователят ще посетим министерството от другата страна на улицата и ще се срещнем с министъра на правосъдието. След това не зная точно. Никога не сме имали такъв случай или поне не от началото на седемдесетте, така че още не съм сигурен за процедурата. Колкото до пациентката ти, обичайната история: дълги, строги разпити. Ще говорим със семейството на госпожица Беринджър, с приятелите, ще потърсим документи, дневници. Това обаче е техническата страна на нещата. Политическата ще бъде деликатна. — Знаеше, че именно затова ще поеме случая. Поредното „Боже Господи!“ мина през ума му, когато се сети на коя част от конституцията ще се основава цялата процедура.

Доктор Голдън забеляза неувереността в очите му и необичайно за нея я изтълкува погрешно.

— Пациентката ми се нуждае…

Мъри затвори очи. „Е, и? — каза си. — Това не оправдава престъплението.“

— Зная, Кларис. Тя има нужда от правосъдие. Лиса Беринджър също. И знаеш ли какво? Същото важи и за правителството на Съединените американски щати.

 

 

Той не приличаше на инженер по компютърен софтуер. Изобщо не беше раздърпан. Носеше костюм на тънки райета и куфарче. Би могъл да се оправдае, че това е маскировка, която изискваха клиентелата му и професионалната атмосфера на района, но истината бе, че предпочита да изглежда елегантно.

Процедурата беше възможно най-проста. Клиентът използваше големите компютри „Стратус“ — компактни и мощни машини, които лесно се включват в електронната мрежа. Всъщност те бяха предпочитани от много информационни служби заради разумната цена и голямата надеждност на електрониката. В залата имаше три компютъра. „Алфа“ и „Бета“, надписани с бели букви върху сините пластмасови кутии, бяха основните и поемаха първостепенните задачи, като се редуваха през ден и единият винаги подпомагаше другия. Третият апарат, „Зулу“, бе аварийната подкрепа и ако работеше, човек знаеше, че или вече е дошъл ремонтен екип, или са на път. От другата страна на Ийст ривър имаше друга апаратура, абсолютно еднаква с тази, като се изключеше броят на хората около нея и различното й местоположение, различният енергиен източник, различните телефонни линии и различните сателитни връзки. И двете здания бяха устойчиви на пожар небостъргачи с автоматична впръсквателна система около и система „Дюпонт“ 1301 вътре в компютърната зала, за да бъде пожарът отстранен за секунди. И двете компютърни системи, състоящи се от по три елемента, разполагаха с помощни акумулатори, достатъчни, за да работи хардуерът дванадесет часа. Нелепо, но правилата за безопасност и екологичните наредби на Ню Йорк не позволяваха поставянето на аварийни генератори в сградите — главоболие за системните инженери, на които им плащаха да се тревожат за такива неща. И те наистина се тревожеха, въпреки че дублирането, това изпипано излишно повторение, наричащо се на военен език „защита в дълбочина“, щеше да осигури протекция срещу всичко, което човек може да си представи.

Е, срещу почти всичко.

На командното табло на терминалите имаше изход за интерфейс SCSI за малки компютърни системи — нововъведение за новите модели и пълен поклон пред факта, че настолните компютри са толкова мощни, че с тях може да се записва важна информация много по-лесно, отколкото по стария метод с магнетофонни ленти.

В този случай записващият терминал беше инсталиран за постоянно към системата. Към командния пулт на цялата система, контролиращ „Алфа“, „Бета“ и „Зулу“, бе прикачен персонален компютър от трето поколение „Пауър“, а към него пък се включваше подвижно флопи-устройство „Бернули“. Известно на жаргон като „тостер“, защото дискът му бе голям колкото филийка хляб, съоръжението разполагаше с памет един гигабайт, много повече от нужното за тази програма.

— Готови ли сте? — попита инженерът.

Системният оператор премести мишката и избра една от възможностите, изписани на монитора на „Зулу“. По-старшият оператор зад него потвърди, че изборът е правилен. „Алфа“ и „Бета“ вършеха нормалната си работа и не можеха да ги закачат.

— Вече си в „Зулу“, Чък.

— Ясно — отвърна Чък с усмивка. Костюмираният инженер плъзна диска в отвора и изчака на екрана да се появи съответната графика. Той застана на нея с мишката и отвори нов прозорец, за да извика съдържанието на диска, записано под име „ПОРТА-1“.

В новия прозорец имаше само две неща: програма за инсталиране и „ЕЛЕКТРА-КЛЪРК 2.4.0“. Автоматична антивирусна програма веднага мина през новите файлове и след пет секунди ги обяви за чисти.

— Изглежда наред, Чък — рече системният оператор. Контролиращият го служител кимна в знак на съгласие.

— Е, Рик, мога ли вече да кача сладурчето?

— Давай.

Чък Сърлс избра функцията за инсталиране и потвърди два пъти избора.

Сигурен ли сте, че искате да замените „ЕЛЕКТРА-КЛЪРК 2.3.1“ с новата програма „ЕЛЕКТРА-КЛЪРК 2.4.0“? — попита го едно правоъгълниче. Сърлс застана над квадратчето с „Да“.

НАИСТИНА ли сте СИГУРЕН???? — незабавно го попита друго правоъгълниче.

— Кой е сложил това?

— Аз — отговори системният оператор с широка усмивка.

— Много смешно. — Сърлс натисна още веднъж „Да“.

„Тостерът“ започна да жужи. Сърлс обичаше системи, чийто механизъм се чува, докато работи — звуците „бжж-бжж“ от движещите се глави и свистенето на въртящия се диск. Програмата беше едва петдесет мегабайта. Прехвърлянето отне по-малко секунди, отколкото му трябваха да отвори шишето с минерална вода и да отпие.

— Е, искате ли да видите дали работи? — попита той и плъзна стола си назад от пулта. После се обърна и погледна навън. Компютърната зала имаше стъклени стени и през тях се виждаше пристанището на Ню Йорк. Едно екскурзионно корабче потегляше. Средно голямо, боядисано в бяло. Запита се накъде ли отпътуваше. Към някое топло местенце, с бели пясъци, лазурно небе и хубаво ярко слънце през цялото време. Сигурен беше, че отива на място, коренно различно от Ню Йорк. Никой не правеше екскурзии до място като „Голямата ябълка“, както викаха още на този град. Колко хубаво би било да е на онзи кораб и да заминава далеч от фучащите есенни ветрове. „А колко по-хубаво би било, ако не се връщаш пак с него“ — помисли си Сърлс с тъжна усмивка. Е, самолетите бяха по-бързи, а и не трябваше да се връщаш с тях.

Системният оператор, който работеше на командното табло, включи „Зулу“. В 16,10,00 източно поясно време помощният компютър започна да копира нещата, вършени от „Алфа“ и в същото време записвани от „Бета“. Имаше една разлика. Мониторът показваше, че „Зулу“ вървеше малко по-бързо. В такъв ден „Зулу“ обикновено изоставаше, ала сега работеше толкова бързо, че всъщност си „почиваше“ по няколко секунди на всяка минута.

— Чак пушек се вдига, Чък! — възкликна системният оператор.

Сърлс пресуши шишето, хвърли го в най-близкото кошче и се приближи.

— Да, изтрих към десет хиляди реда с кодове. Проблемът не беше в компютрите, а в програмата. Само ни отне малко време, докато създадем правилните пътечки. Мисля, че вече е готово.

— Каква е разликата? — попита старшият оператор. Той разбираше много от софтуерен дизайн.

— Промених йерархичната система, начина, по който прехвърля нещата от едно периферно устройство към друго. Синхронът трябва да се пипне още малко, защото изчисленията не стават така бързо, колкото пощата. Мисля, че мога да го оправя за месец-два, като изхвърля малко боклуци от предната част.

Системният оператор даде команда за първия стандартен тест. Той се появи веднага.

— С шест процента по-бързо от предната версия. Разликата не е толкова нищожна.

— Нуждаехме се от тези шест процента — отбеляза старшият служител, което значеше, че му трябва повече. Сделките понякога просто бяха много нагъсто и като всеки друг в Депозитното контролно дружество (ДКД), той живееше в страх да не изостане.

— Изпратете ми малко данни в края на седмицата и може би ще успея да кача скоростта с още някой процент — обеща Сърлс.

— Добре се справи, Чък.

— Благодаря, Бъд.

— Кой друг я използва?

— Тази версия ли? Никой. Направена по поръчка нейна разновидност движи компютрите в една фирма за чипове.

— Да, ти си нашият човек — заяви великодушно старшият оператор. Щеше да е по-малко великодушен, ако бе премислил нещата. Той беше помогнал за проектирането на цялата система. За всички излишни повторения, за всички защитни системи, за измислянето на начина, по който лентите се изваждаха от машините всяка вечер и се откарваха в северната част на Ню Йорк. Работи заедно с цяла комисия, за да осигури всички предпазни мерки, нужни в неговия бранш. Ала търсенето на ефикасност и, по ирония на съдбата, именно на защита доведе до уязвимост, за която той бе предсказуемо сляп. Всичките компютри използваха еднакъв софтуер. Налагаше се. Различни софтуерни продукти в различните машини, подобно на различни езици в една кантора, биха направили невъзможен или поне биха попречили на обмена между отделните системи, а това щеше да е в разрез с поставените цели. В резултат на това въпреки всички предпазни мерки и шестте компютъра имаха едно общо уязвимо място. Всички те говореха един език. Налагаше се. Те бяха най-важната, макар и най-неизвестна брънка в американската търговия.

Даже сега Депозитното контролно дружество не беше сляпо за потенциалния риск. „ЕЛЕКТРА-КЛЪРК 2.4.0“ нямаше да бъде качена на „Алфа“ и „Бета“, преди да е работила една седмица на „Зулу“. После щеше да мине още седмица, преди да бъде записана на резервната апаратура, чиито компютри бяха наименувани „Чарли“, „Делта“ и „Танго“. Целта бе да се уверят, че версията 2.4.0 е едновременно ефикасна и „устойчива на удари“ — специализиран термин, навлязъл в областта на софтуера преди година. Скоро хората щяха да свикнат с новия софтуер и да се удивляват на по-бързата му скорост. Всички компютри „Стратус“ щяха да говорят един и същ програмен език и да обменят информация в един електронен разговор с единици и нули — като приятели, които играят карти и говорят делово.

Скоро всички те щяха да научат един и същи виц. На някои хора щеше да им хареса, но положително никой от тях нямаше да е от ДКД.