Том Кланси
Дълг на честта (25)

23.
НАВАКСВАНЕ

Денят започна достатъчно лошо за Роби Джексън. Беше имал лоши дни и преди, включително онзи, когато бе капитан III ранг във Военноморския авиоизпитателен център на река Патъксент, Мериленд, и един реактивен учебен самолет реши без никакво предупреждение да го изстреля заедно със стола за катапултиране през навеса, при което той си счупи крак и бе негоден за летене месеци наред. Беше виждал смъртта на приятели при различни видове катастрофи и дори повече пъти бе участвал в издирвания на хора, които рядко намираше живи. По-често откриваше разлято самолетно гориво и от време на време малко отломъци. Като командир на ескадрила и по-късно на авиогрупа на него се падаше честта да пише писмата до родители и съпруги, за да им съобщи, че любимият им, а напоследък и скъпите им момиченца са загинали в служба на родината, и всеки път се питаше къде е могъл да постъпи различно, за да предотврати необходимостта от ритуала. Животът на един военноморски летец беше пълен с такива дни.

Този обаче бе по-лош и единствената му утеха беше, че е заместник-началник на оперативния отдел и отговаря за разработването на операции и планове за армията на страната си. Ако работеше в J-2, при момчетата от разузнаването, чувството му за провал щеше да е наистина пълно.

— Това е положението, сър. Якота, Мисава и Кадена са изключени от мрежата. Никой не отговаря.

— Колко човека имаме там? — попита Джексън.

— Общо към две хиляди: предимно механици, оператори на радари и други такива. Може би има един-два самолета, кацнали за кратко там, но не са много. В момента хората ми проверяват — отвърна майорът. — Ами флотът?

— Имаме хора в „Андерсън“ на Гуам, разположена до вашата база. Също и на пристанището. Може би общо хиляда човека. Базата ни е много по-малка отпреди. — Джексън вдигна засекретяващия телефон и набра номера на главнокомандващия тихоокеанските части. — Адмирал Сийтън? Пак е Джексън. Нещо ново?

— Не можем да установим връзка с никого на запад от Мидуей, Роб. Всичко започва да изглежда истина.

 

 

— Как работи това чудо? — попита Ореза.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, ала не съм сигурен. Не си направих труда да прочета инструкциите — призна си Бъроус. Спътниковият телефон лежеше на масичката за кафе, а антената му бе изтеглена през пробитата с бормашина дупка в дъното на купата, която на свой ред стоеше върху две камари книги. — Не съм сигурен дали излъчва координатите си към спътниците периодично или не. — Поради тази причина те сметнаха за необходимо да запазят комичната подредба.

— Моят се изключва, като се прибере антената — подхвърли Исабел Ореза и накара двамата мъже да извърнат глави. — Или можеш просто да извадиш батериите, нали?

— Проклятие! — Ругатнята изпревари действията на Бъроус, ала не много. Той изтегли купата, прибра малката антена, сетне махна капачето отзад и извади двете батерии. Сега телефонът беше изцяло изключен. — Госпожо, ако искате да се запишете в магистърската програма в Санфорд, използвайте ме за препоръки.

— Дами и господа. — Хората в дневната обърнаха глави и видяха усмихнат мъж в зелена униформа. Английският му бе безупречен. — Аз съм генерал Токикичи Арима от японските сухопътни отбранителни сили. Моля ви, позволете ми да ви обясня какво се случи днес. Най-напред нека ви уверя, че няма никакви причини за безпокойство. Възникна злощастна престрелка в полицейския участък, намиращ се в съседство с вашия парламент, но и двамата полицейски служители, които бяха ранени при нея, се чувстват добре и са в местната болница. Ако сте чули слухове за насилие и смърт, те са неверни — увери генералът двадесет и деветте хиляди граждани на Сайпан. — Вероятно искате да знаете какво се е случило. Рано тази сутрин командвани от мен части започнаха да пристигат на Сайпан и Гуам. Както знаете от историята и както някои от по-възрастните жители на този остров добре си спомнят, до 1944 г. Марианските острови бяха японско владение. Някои от вас може да се изненадат, като разберат, че след съдебното решение отпреди няколко години, позволяващо на японски граждани да закупуват недвижима собственост на островите, по-голямата част от земята на Сайпан и Гуам са собственост на сънародниците ми. Познавате също любовта и привързаността ни към тези острови и към хората, живеещи тук. Вложихме милиарди долари тук и доведохме до възраждане на местната икономика след дългогодишната срамна небрежност на американското правителство. Следователно в действителност изобщо не сме непознати, нали? Вероятно също така знаете, че възникнаха големи трудности между Япония и Америка. Тези трудности принудиха родината ми да преосмисли приоритетите на отбраната ни. Затова решихме да възстановим правото си на собственост над Марианските острови като чисто предохранителна мярка, за да предпазим собственото си крайбрежие от възможни американски действия. С други думи, налага ни се да поддържаме отбранителни войски тук и следователно да върнем тези острови на страната ни.

Генерал Арима се усмихна.

— Сега как ще се отрази това на вас, жителите на Сайпан? На практика никак. Всички предприятия ще си останат отворени. Ние също вярваме в частната стопанска инициатива. Вие ще продължите да ръководите делата си чрез избрани от вас длъжностни лица, като ще се ползвате с допълнителното предимство да имате статут на четиридесет и осма японска префектура с пълно парламентарно присъствие. Това право го нямахте като американска република, за да не кажа колония, което е едно и също, нали? Ще имате право на двойно гражданство. Ние ще уважаваме културата и езика ви. Няма да бъде нарушена свободата ви да пътувате. Свободата на словото, печата, религията и законодателството ще бъде същата, на каквато се радват всички японски граждани, и напълно ще съвпада с гражданските права, с които се ползвате сега. С две думи, ежедневният ви начин на живот няма да се промени изобщо. — Последва още една чаровна усмивка. — Истината е, че ще извлечете голяма полза от тази смяна на правителството. Като част от Япония вие ще бъдете част от най-жизнената и динамична икономика в света. Дори в острова ви ще бъдат вложени още повече пари. Ще видите благоденствие, каквото не сте и сънували — гарантира Арима на публиката си. — Промените, през които ще преминете, ще бъдат единствено положителни. Имате думата ми и тази на моето правителство. Може би ще кажете, че е лесно да се говорят големи приказки, и ще сте прави. Утре по улиците и шосетата на Сайпан ще видите хора, които правят проучвания, измерват и разпитват местните жители. Първата ни значима задача ще е да подобрим пътищата и магистралите на острова ви, за които американците не ги беше грижа. Нуждаем се от съвета ви как е най-добре да се направи това. Всъщност ще приемем охотно помощта и участието ви във всичко, което вършим.

Арима се приведе напред.

— Така. Зная, че някои от вас ще намерят този развой на събитията за неприятен, и бих искал искрено да им се извиня. Не желаем по никакъв начин да навредим на някого тук, но трябва да разберете, че всяка атака срещу някой от хората ми или който и да е японски гражданин ще бъде приета като нарушение на закона. Аз отговарям и за предприемането на известни предпазни мерки, за да защитя войниците си и да въведа на острова японските закони. Всички огнестрелни оръжия на Сайпан, притежавани от частни лица, трябва да бъдат предадени в следващите няколко дни. Можете да ги занесете в местните полицейски участъци. Ако разполагате с квитанция за покупката на оръжията или ако можете да докажете търговската им стойност, ще ви платим точната сума в брой. Също така се налага да помолим всички собственици на любителски радиостанции да ни ги предадат за кратък период от време. И, моля ви, преди да го сторите, не ги използвайте. Отново подчертавам, че ще изплатим в брой цялата стойност на вещите ви, а в случая с радиопредавателите, когато ви ги върнем, можете да задържите парите като знак на благодарност за сътрудничеството ви. Като изключим това — поредната усмивка, — почти няма да забелязвате присъствието ни. Войниците ми имат заповеди да се отнасят към всички на този остров като към свои сънародници. Ако станете жертва или дори само видите един инцидент, при който японски войник се държи нелюбезно с местен жител, бих искал да дойдете в щаба ми и да докладвате. Както виждате, законите ни важат и за нас… Засега ви моля да продължите нормалния си начин на живот. — На екрана се появи някакъв номер. — Ако имате конкретни въпроси, моля, обадете се на този номер или не се притеснявайте да дойдете в щаба ми в сградата на вашия парламент. Ще се радваме да ви помогнем, доколкото можем. Благодаря за вниманието. Лека нощ.

— Това съобщение ще бъде повтаряно на всеки петнадесет минути по Шести канал, който е достъпен за всички — оповести друг глас.

— Кучият му син! — прошепна Ореза.

— Питам се коя е рекламната им агенция — подхвърли Бъроус и отиде да превърти видеокасетата отначало.

— Можем ли да му вярваме? — попита Исабел.

— Кой знае? Имате ли някакви оръжия?

Португалеца поклати глава.

— Не. Даже не зная дали на това парче скала има закон за регистриране на оръжията. Пък и трябва да си луд, за да се нахвърлиш върху войници, нали?

— Ще им бъде много по-лесно, ако не се налага да пазят гърба си. — Бъроус започна да връща батериите в спътниковия телефон. — Имаш ли номера на онзи адмирал?

 

 

— Джексън слуша.

— Тук лейтенант Ореза, сър. Записвате ли разговора?

— Да. С какво разполагате?

— Ами вече е официално, сър — докладва сухо Ореза. — Те току-що направиха изявление по телевизията. Записахме го. Включвам видеокасетофона. Ще държа телефона непосредствено до високоговорителя.

„Генерал Токикичи Арима“ — написа Джексън на един бележник и го подаде на един сержант.

— Нека момчетата от разузнаването да проверят името.

— Слушам, сър. — Сержантът изчезна мигновено.

— Майоре! — извика след това Роби.

— Да, адмирале?

— Качеството на звука е много добро. Прати едно копие от записа на шпионите за анализ на гласа. После искам напечатано копие, което да е готово възможно най-бързо, за да го изпратя на хиляда места.

— Тъй вярно.

През останалото време Джексън просто слушаше, намерил спокойно островче в едно море на лудостта или поне така изглеждаше.

— Това е — каза Ореза, когато изявлението свърши. — Искате ли предоставения номер, адмирале?

— Не, не веднага. Добра работа, лейтенант. Има ли нещо друго за докладване?

— Самолетите продължават да пристигат редовно. Преброих четиринадесет от последния ни разговор.

— Добре. — Роби направи необходимите записки. — Чувствате ли се в непосредствена опасност?

— Не виждам хора, тичащи наоколо с оръжия, адмирале. Забелязахте ли, че не споменаха нищо за американски поданици на острова?

— Не, не съм. Добро попадение. — „Опа!“

— Положението не ми харесва особено, сър. — Ореза му предаде набързо случилото се на яхтата му.

— Не мога да ви виня, лейтенанте. Страната ви работи по въпроса, разбирате ли?

— Това го казвате вие, адмирале. Няма да излъчвам известно време.

— Добре. Дръжте се — заповяда Джексън. Нареждането беше неискрено и те и двамата го знаеха.

— Прието, край.

Роби постави слушалката обратно на вилката.

— Мнения?

— Искате да кажете нещо различно от „Всичко е адски откачено“? — запита една жена, щабен офицер.

— За нас може да е откачено, обаче за някого е дяволски логично. — Джексън знаеше, че няма смисъл да я разпердушини заради забележката й. Щеше да им е нужно повечко време, преди наистина да приемат положението. — Има ли някой, който не вярва на информацията, получена досега? — Той се огледа. Присъстваха седем командири, а и хората не ги избираха да служат в Националния военен команден център заради глупостта им.

— Може да е откачено, сър, но всичко продължава да се стича по един и същи начин. Всеки пост, с който се опитахме да се свържем, е изключен. Навсякъде би трябвало да има дежурни служители, обаче никой не вдига телефона. Сателитните връзки не работят. Четири военновъздушни бази и един боен пункт, с които нямаме връзка. Всичко е истина, сър. — Тя поправи грешката си с повторното си изказване.

— Има ли нещо от Държавния департамент? Или от някоя от шпионските служби?

— Нищо — отвърна един полковник от J-2. — Мога да ви предложа спътниково наблюдение на Марианските острови след около час. Вече уведомих Националната разузнавателна служба и Центъра за разузнавателни и кризисни анализи за задачата и за приоритетите.

— Чрез спътника КН-11?

— Да, сър, всички камери работят. Времето е ясно. Ще получим хубави спътникови снимки — увери го разузнавачът.

— Да е имало вчера някаква буря в района?

— Никаква — отговори друг офицер. — Няма никаква причина телефонните услуги да са извън строя. Те разполагат с презокеански телеграф и сателитни връзки. Обадих се на предприемача, който контролира антените. Изобщо не са били предупреждавани. Опитвали са сами да се свържат с хората си и да поискат информация, но няма отговор.

Джексън кимна. Чака толкова дълго, само за да получи потвърждението, нужно му за следващата стъпка.

— Добре, да съставим предупредителна телеграма до всички главнокомандващи. Предупредете министъра на отбраната и началник-щабовете. Сега ще се обадя на президента.

 

 

— Доктор Райън, Националният военен команден център на СТЛ, код КРИТИЧНО. Отново адмирал Робърт Джексън. — Думата „КРИТИЧНО“ накара хората да извърнат глави, когато Райън вдигна сигурния телефон.

— Роби, тук е Джак. Какво става? — Всички в комуникационния сектор забелязаха, че съветникът по националната сигурност пребледня. — Роби, сериозно ли говориш? — Той погледна към дежурния свързочник. — Къде се намираме?

— Наближаваме залива Гус бей, Лабрадор, сър. Остават около три часа.

— Изпратете тук горе специален агент Д’Агустино, ако обичате. — Той отмести ръка от слушалката. — Роби, трябва да ми го пратиш по електронната поща… Добре… Все още спи, струва ми се. Дай ми тридесет минути, за да се организираме. Обади се, ако ти трябвам.

Джак стана от стола и се запъти към тоалетната, намираща се в дъното на помещението за екипажа. Успя да не се погледне в огледалото, докато миеше ръцете си. Когато излезе, агентът от тайните служби го чакаше.

— Не сте спали, а?

— Шефът стана ли вече?

— Сър, той даде разпореждане да не го будим, докато не остане само час. Току-що говорих с пилота и…

— Разбуди го, Дага, веднага. После прати горе министър Хансън и Фидлър. Арни също.

— Какво има, сър?

— Ще бъдеш тук и ще чуеш. — Райън изтегли свитъка факсова хартия от подсигурения апарат и зачете. Сетне вдигна поглед. — Не се шегувам, Дага. Направи го веднага.

— Някаква опасност за президента?

— Да допуснем, че има такава — рече Джак и се замисли за миг. — Къде се намира най-близката база с изтребители, лейтенант?

Въпросът „Какво?!“ бе изписан ясно по лицето й.

— Сър, има изтребители F-15 в Отис на нос Код и F-16 в Бърлингтън, Върмонт. И двете са авиогрупи от Националната въздушна охрана, имащи за задача континентална въздушна отбрана.

— Обади им се и им кажи, че президентът би искал да има малко приятели около себе си възможно най-скоро. — Хубавото на говоренето с лейтенанти бе, че те не бяха свикнали да питат защо се дава една заповед дори когато няма видима причина за нея. Това не се отнасяше за служители на тайните служби.

— Докторе, ако се налага да го направите, тогава аз също трябва да зная какво става, и то веднага.

— Да, Дага, сигурно е така. — Когато стигна до втората страница, Райън откъсна първия лист от хартията, излязла от термичния факс.

— Мамка му! — изруга гласно агентът и му го върна. — Ще събудя президента. Трябва да уведомите пилота. Те си вършат работата малко по-различно в такива моменти.

— Дадено. След петнадесет минути, Дага. Става ли?

— Да, сър. — Тя заслиза по виещата се стълба, а Джак се отправи към кабината на екипажа.

— Остават сто и шестдесет минути, доктор Райън. Дългичък полет, нали? — попита любезно полковникът на контролното табло. Усмивката му замръзна мигновено.

 

 

Минаването им покрай американското посолство беше чиста случайност. Кларк си помисли, че може би просто му се бе приискало да види знамето. То винаги представляваше приятна гледка на чужда земя дори ако се развяваше над сграда, проектирана от бюрократ с чувство за художественост колкото…

— Някой се е притеснил за сигурността — отбеляза Чавес.

— Евгений Павлович, зная, че владеете добре английски. Няма нужда да си го практикувате чрез мен.

— Извинявай. От размирици ли се опасяват японците, Ваня? С изключение на онзи инцидент нямаше много хулиганщини… — Гласът му замря. Около сградата бяха строени два отряда тежко въоръжени пехотинци. Изглеждаше наистина много странно. Динг си помисли, че тук един-двама полицаи би трябвало да са достатъчни…

— Йоб твою матъ!

В този момент Кларк се гордееше с младежа. Колкото и неприлична да беше ругатнята, един руснак би казал точно това. Причината също бе ясна. Пазачите около посолството наблюдаваха какво става навън не по-малко, отколкото какво става вътре, а морските пехотинци не се виждаха никакви.

— Иван Сергеевич, като че ли има нещо изключително странно.

— Наистина е странно, Женя — съгласи се спокойно Джон Кларк. Той не намали скоростта и се надяваше, че войниците на тротоара няма да забележат двамата гайджин, минаващи оттам, и да им запишат номера. Може би моментът бе подходящ да сменят взетата под наем кола.

 

 

— Казва се Арима, сър. Първо име Токикичи, генерал-лейтенант, петдесет и три годишен. — Армейският сержант беше специалист в разузнаването. — Завършил е тяхната Академия за национална отбрана, издига се във войската като пехотинец с постоянно добри изяви. Въздушнодесантна квалификация. Преди осем години изкарва курса за повишаване в чин в казармите на Карлайл, представя се чудесно. Формулярите му приписват „политическа проницателност“. Има стабилни връзки. Генералът командва тяхната Източна армия, грубо съответствие на корпус в американската войска, но без толкова тежко снаряжение, което важи особено за артилерията. Състои се от две пехотни дивизии, Първа и Дванадесета, Първа въздушнодесантна бригада, Първа сапьорска бригада, Втори противовъздушен отряд и други административни подкрепления.

Сержантът предаде папката, съдържаща и две снимки. „Вече врагът си има лице — помисли си Джексън. — Поне едно.“ Той го проучи за няколко секунди и затвори папката. Тя щеше да отиде под код ФРЕНЕТИЧНО в Пентагона. Първият шеф от Обединения комитет на началник-щабовете стоеше на паркинга и бе щастливото копеле, което щеше да им съобщи новината, била тя и лоша. Джексън подреди документите си и се отправи към Изолатора, който всъщност представляваше приятна зала, разположена от външната страна на източното крило.

 

 

Чет Номури прекара деня в срещи в безразборни часове с трима от контактите си, от които не научи нищо, освен че се мъти нещо много странно, макар че никой не знаеше какво. Реши, че най-добрият начин на действие е да отиде пак в обществената баня с надеждата, че Казуо Таока ще се появи. Най-накрая той дойде, а през това време Номури бе киснал толкова дълго във врялата вода, че чувстваше тялото си като спагети, престояли в тенджерата около месец.

— Сигурно денят ти е бил като моя — успя да подхвърли той с разкривена усмивка.

— Какъв беше твоят? — попита Казуо. Неговата усмивка бе уморена, ала възторжена.

— Има една готина мадама в един бар. Три месеца я обработвах. Прекарахме изтощителен следобед. — Номури пъхна ръка под водата и симулира агония по недвусмислен начин. — Може никога повече да не се вдигне.

— Ще ми се онази американка все още да беше тук — рече Таока, като се настани в басейнчето с продължително „ааааах“. — Сега ми трябва някоя като нея.

— Замина ли си? — поинтересува се невинно Номури.

— Мъртва е — отвърна чиновникът, като лесно овладя чувството за загуба.

— Какво се е случило?

— Щяха да я изпращат у дома й. Ямата прати Канеда, телохранителя си, за да оправи нещата. Изглежда обаче, че тя е взимала наркотици. Намерили я умряла от свръхдоза. Много жалко — отбеляза Таока, сякаш описваше кончината на съседската котка. — Но там, откъдето тя идва, има още като нея.

Номури само кимна с отегчена незаинтересованост, като мислено си отбеляза, че досега не бе виждал тази страна на мъжа. Казуо беше сравнително типичен японски чиновник. Той влязъл в компанията си веднага след колежа, като започнал на малко отдалечена от чиновничеството длъжност. След като работил там пет години, бил изпратен в бизнесшкола, която в тази страна беше интелектуалното съответствие на Перис Айлънд с леки примеси от Бухенвалд. Имаше нещо възмутително в начина, по който тази държава функционираше. Той очакваше, че нещата ще са различни. В крайна сметка тук бе чужда земя, а всяка страна се различава от другите и по принцип това е хубаво. Америка беше живото доказателство. Тя до голяма степен се прехранваше чрез пъстрото множество, стичащо се към крайбрежието й, като всяка етническа общност добавяше по нещо в националното блюдо и така се получаваше често кипяща, ала винаги градивна и жизнена смес. Сега обаче истински разбра защо хората идваха в САЩ и особено жителите на тази държава.

Япония изискваше много от гражданите си, или по-точно, културата й го изискваше. Шефът беше винаги прав. Добър служител бе онзи, който правеше каквото му наредят. За да напреднеш, трябва да целунеш немалко задници, да вървиш по свирката на компанията и всяка сутрин да се напрягаш, все едно си в някакъв тъп тренировъчен лагер, като идваш с час по-рано да покажеш искреността си. Удивително беше, че тук изобщо ставаше нещо градивно. Може би най-добрите си пробиваха път към върха въпреки всичко или пък бяха достатъчно хитри, че да прикриват действителните си чувства, докато не придобият истинска власт, но стигнали най-сетне до заветния пост, те сигурно бяха насъбрали достатъчно потискана ярост, та Хитлер да изглежда пред тях като „педалче“.

Междувременно те се разтоварваха с пиянски гуляи и сексуални оргии, за каквито бе слушал в същия този горещ басейн. Разказите за забежки до Тайланд и Тайван, а в последно време и до Марианските острови бяха особено интересни и в тях имаше неща, които биха накарали състудентите му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис да се изчервят. Всички тези симптоми говореха за едно общество, поощряващо психологическото потискане, чиято топла и нежна фасада от добри обноски приличаше на бент, задържащ всичкия насъбран гняв и неудовлетвореност. Този бент от време на време пропускаше (най-вече системно и контролирано), ала напрежението в язовира бе постоянно и една от последиците от него беше начинът, по който те виждаха другите и особено един гайджин и който обиждаше възприетите в Америка егалитарни възгледи на Номури. Осъзна, че не след дълго ще започне да мрази това място. „Това ще е вредно и непрофесионално“ — помисли си агентът на ЦРУ, като си спомни многократно повтаряния урок във Фермата: добрият шпионин се солидаризира с културата, която атакува. Той обаче се отплесваше в обратната посока и ироничното бе, че най-дълбоката причина за неговата растяща антипатия бяха корените му, излизащи от същата тази страна.

— Наистина ли искаш и други като нея? — попита Номури със затворени очи.

— О, Да. Шибаните американци скоро ще бъдат националното ни забавление. — Таока се изкикоти. — През последните два дни добре се позабавлявахме. Аз също присъствах и видях как стана всичко — приключи той с благоговение. Всичко си бе струвало. Двадесетте години строго спазване на правилата бяха възнаградени: да бъде във Военната зала, да чува и да проследява всичко, да вижда как историята се кове пред очите му. Чиновникът се беше проявил и най-важното бе забелязан от самия Ямата-сан.

— Е, какви велики дела са станали, докато аз вършех своите, а? — поинтересува се Номури, отвори очи и пусна похотлива усмивка.

— Току-що влязохме във война с Америка и спечелихме! — заяви Таока.

— Война ли? Нан джа? Успяхме да надвием „Дженерал мотърс“, така ли?

— Говоря за истинска война, приятелю. Парализирахме тихоокеанския им флот и Марианските острови са отново японски.

— Приятелю мой, многото алкохол не ти понася — изказа гласно мисълта си Номури, като наистина вярваше в това, което каза на самохвалкото.

— Не съм вкусил капка от четири дни! — запротестира Таока. — Казвам ти истината!

— Казуо — обърна се Чет към него като към надарено дете. — Умееш да разказваш с вещина и стил, каквито не съм срещал у никого. Начинът, по който описваш жените, кара слабините ми да се издуват, сякаш се намирам там. — Той се усмихна. — Обаче преувеличаваш.

— Не и този път, приятелю, честно. — Таока наистина искаше приятелят му да му повярва и затова започна да дава подробности.

Номури нямаше истинска военна подготовка. Повечето му знания в тази област идваха от четенето на книги и гледането на филми. Инструкциите за действията му в Япония нямаха нищо общо със събирането на информация за японските отбранителни сили, а по-скоро касаеха търговията и проблемите на външната политика. Казуо Таока обаче наистина беше добър разказвач, с набито око за детайлите, и минаха едва три минути, след което се наложи Чет пак да затвори очи, залепил на устните си фалшива усмивка. И двата хода бяха плод на подготовката му в Йорктаун, щата Вирджиния, както и паметта му, мъчеща се да запечата всяка една думичка, докато друга част от съзнанието му се чудеше как, по дяволите, щеше да изпрати информацията навън. Другата му реакция Таока не можеше нито да види, нито да чуе. Тя бе чиста проба американизъм, изникнал в ума на агента от ЦРУ: „Копелета мръсни!“

 

 

— Добре, СКАЧАЧА стана и е почти на себе си — оповести Хелън д’Агустино. — ЖАСМИН — използва тя кодовото име на Ан Дърлинг — ще бъде в друга кабина. Държавният секретар и министърът на финансите също са будни и пият кафето си. Арни ван Дам е може би в най-добра форма от всички на борда. Време е за действие. Какво става с изтребителите?

— Ще се присъединят към нас до двадесетина минути. Избрахме изтребителите F-15 от Отис. Способни са на по-дълъг пробег, ще ни следват чак до кацането. Постъпвам наистина параноично, нали?

В очите на Дага проблесна студената усмивка на професионалист.

— Знаете ли какво винаги ми е харесвало у вас, доктор Райън?

— Какво?

— Не се налага да ви обяснявам мерките за сигурност както на всички останали. Разсъждавате точно като мен. — На един таен агент му струваше много да каже такова нещо. — Президентът ви чака, сър. — Тя го поведе надолу по стълбите.

По пътя Райън се сблъска с жена си. Красива както винаги, тя не си патеше от миналата нощ напук на предупрежденията на съпруга си и при вида на Джак за малко да се пошегува, че всъщност той имаше проб…

— Какво има?

— Работа, Кати.

— Нещо лошо ли?

Мъжът й само кимна и продължи покрай агент на тайните служби и въоръжен служител на военновъздушната държавна сигурност. Двете разпъващи се канапета бяха оправени. Президентът Дърлинг седеше, облякъл официални панталони и бяла риза. Засега вратовръзката и сакото му не се виждаха. На ниската масичка имаше сребърно кафениче. Райън можеше да гледа през прозорците и от двете страни на носовата част на самолета. Летяха на около триста метра над пухкавите кълбести облаци.

— Чух, че си будувал цяла нощ, Джак — рече Дърлинг.

— Откак наближихме Исландия, когато и да беше това, господин президент — отвърна Райън. Не беше се умил и обръснал, а косата му сигурно приличаше на тази на Кати, когато е извършвала дълга операция с хирургическа шапка на главата. Още по-плашещ бе погледът му, докато се подготвяше да съобщи най-зловещата новина, излизала от устата му.

— Изглеждаш кошмарно. Какъв е проблемът?

— Господин президент, въз основа на информацията, получена през последните няколко часа, смятам, че Съединените американски щати са във война с Япония.

 

 

— Това, от което имаш нужда, е добър старшина, който да свърши работата — отбеляза Джоунс.

— Рон, още една такава забележка, и ще те хвърля в карцера, разбра ли? Достатъчно важничи за днес — рече Манкузо уморено. — Тези хора бяха под мое командване, забрави ли?

— Чак такъв ли тъпанар бях?

— Да, Джоунси — предостави отговора Чембърс. — Може би Сийтън заслужаваше да бъде скастрен веднъж, но ти здравата прекали. Сега се нуждаем от решения, а не да се правим на умници.

Джоунс кимна, ала не издаде мнението си.

— Така да бъде, сър. С какъв потенциал разполагаме?

— Според най-точните ми изчисления, те разполагат с осемнадесет подводници. Две са в основен ремонт и вероятно не могат да се използват поне няколко месеца — отвърна Чембърс, като започна с врага. — След като „Шарлот“ и „Ашвил“ са вън от играта, нашите са общо седемнадесет. Четири от тях са в корабостроителниците за основен ремонт и не са на разположение. Още четири стоят успоредно на кея тук или в Даго за малък ремонт. Други четири са в Индийския океан. Може би ще можем да ги отделим, може би не. Така остават пет. Три от тях са при самолетоносачите за „учението“, една е тук долу, на кея. Последната е в открито море в залива на Аляска, където провежда изпитания. Тя има нов командир… От колко? Едва три седмици?

— Правилно. — Манкузо кимна. — Той сега се учи.

— Божичко, толкова ли е пуст килерът? — Джоунс вече съжаляваше за коментара, че им трябва добър старшина. Огромната Американска тихоокеанска флота, само допреди пет години най-могъщата военноморска сила в историята на цивилизацията, сега се състоеше от фрегати.

— Пет наши, осемнадесет техни, като всичките са готови да действат с пълна скорост. Те провеждаха операции през последните два месеца. — Чембърс погледна към морската карта на стената и се намръщи. — Дяволски голям океан, Джоунси. — Начинът, по който той добави последното изречение, разтревожи предприемача.

— Ами четирите в малък ремонт?

— Тази заповед е дадена. „Ускорете подготовката им за плаване.“ Така числото става девет до две седмици, ако имаме късмет.

— Господин Чембърс! Сър?

Чембърс се обърна.

— Моля, старшина Джоунс?

— Помните ли, когато се отправяхме на север, съвсем сами, и преследвахме четири-пет от лошите едновременно?

Оперативният командир кимна сериозно, почти носталгично. Отговорът му беше спокоен.

— Много време мина, Джоунси. Сега си имаме работа с клас-SSK на тяхна територия и…

— Да не сте заложил и топките си, за да получите четвъртата нашивка на рамото?

Чембърс се извъртя във внезапен изблик на ярост.

— Чуй ме добре, момченце, аз…

Рон Джоунс обаче не му остана длъжен:

— Да, именно вие някога сритвахте задници, а сега сте подвили опашка! Разчитах, че знаете какво да правите с данните, които ви давах, точно както разчитах на него… — Той посочи адмирал Манкузо. — Когато плавах с вас, момчета, ние бяхме най-високата класа в целия този свят. И ако сте вършили добре работата си като капитан, ако ти си се справил както трябва като командир на подводните сили, Барт, значи онези момчета в океана все още са от класа. Дяволите да го вземат! Когато за пръв път хвърлих чантата си на „Далас“, аз разчитах, че знаете как да изпълнявате проклетите си задължения. Бъркал ли съм, господа? Помните ли девиза на „Далас“? „Първи в опасността!“ Какво, по дяволите, става тук? — Въпросът увисна за няколко секунди. Чембърс бе прекалено ядосан, за да го осмисли. Командирът на тихоокеанските подводници не беше.

— Толкова зле ли изглеждаме? — попита Манкузо.

— Няма съмнение, сър. Добре, тези копелета ни подпалиха задника. Време е да се замислим как да наваксаме. Ние сме представителният отбор, нали? Кой е по-добре подготвен за това от нас?

— Джоунс, винаги си плямпал много — каза Чембърс. После пак погледна към картата. — Струва ми се обаче, че май е време да се заловим за работа.

Един главен старшина подаде глава иззад вратата.

— Сър, „Пасадена“ току-що се обади от кея. Готова е във всяко отношение за потегляне, командирът й очаква заповеди.

— Какъв й е арсеналът? — попита Манкузо, като осъзнаваше, че ако наистина си бе вършил работата както трябва последните няколко дни, въпросът би бил излишен.

— Двадесет и две торпеда с разширени възможности, шест тип „Харпун“ и дванадесет „Томахоук“-С. Всичките са бойни — уточни старшината. — Той е готов за акция, сър.

Командирът на тихоокеанските подводни сили кимна.

— Предайте му да очаква оперативни инструкции.

— Слушам, сър.

— Добър капитан ли е? — поинтересува се Джоунс.

— Миналата година подводницата му беше в най-добра бойна готовност — отвърна Чембърс. — Тим Пери. Беше ми помощник на „Кий уест“. Ще свърши работа.

— Значи сега му е нужна само мисия.

Манкузо вдигна засекретяващия телефон за връзка с главнокомандващия.

— Така е.

 

 

— Телеграма от Държавния департамент — оповести свързочникът от ВВС, когато влезе в помещението. — Японският посланик моли да се срещне спешно с президента.

— Брет?

— Да видим какво има да каже — отвърна държавният секретар и Райън се съгласи с кимване.

— Има ли някаква вероятност това да е грешка? — попита Дърлинг.

— Очакваме всеки момент достоверна информация от минаващ над Марианските острови спътник. Сега там е тъмно, но това не е от голямо значение. — Райън бе приключил с доклада си и сега данните, които успя да представи, изглеждаха много оскъдни. Простата истина беше, че онова, което явно се бе случило, дотолкова надхвърляше разумните граници, че самият той щеше да повярва напълно едва когато видеше с очите си спътниковите снимки.

— Ами ако е вярно?

— Ще ни е нужно малко време — призна Джак. — Искаме да чуем какво ще каже посланикът им.

— Какво са намислили всъщност? — попита министърът на финансите Фидлър.

— Не се знае, сър. Само ни вбесяват, не си струва главоболията. Ние имаме ядрени оръжия, те нямат. Откачена работа… — рече Райън тихо. — Няма никаква логика. — Тогава си припомни, че през 1939 най-големият търговски партньор на Германия е била… Франция. Най-често повтаряният урок в историята бе, че логиката не е константа за поведението на нациите. Изучаването на историята не винаги беше двустранно и уроците, научени от нея, зависеха от способността на ученика. Джак си помисли, че си струва да се помни, понеже противникът можеше да забрави.

— Трябва да има някаква грешка — заяви Хансън. — Две-три злополуки. Може би двете ни подводници са се сблъскали под водата и вероятно някои от хората ни на Сайпан са неуравновесени. Нали разбирате, това е пълна безсмислица.

— Съгласен съм, че информацията не ни дава ясна картина, обаче отделните компоненти… По дяволите, познавам Роби Джексън! Познавам и Барт Манкузо.

— Кой е той?

— Командирът на тихоокеанските подводни сили. Ръководи всичките ни подводници там. Плавал съм с него веднъж. Джексън е заместник-началник на оперативния отдел и сме приятели от времето, когато и двамата преподавахме в Анаполис. — Уви, преди много, много години!

— Добре — намеси се Дърлинг. — Каза ни всичко, което знаеш, нали?

— Да, господин президент. Дума по дума, без никакъв анализ.

— Което значи, че всъщност нямаш такъв?

Въпросът го жегна, ала не бе време за разкрасяване на нещата. Райън кимна.

— Точно така, господин президент.

— Значи засега ще чакаме. Колко остава до „Андрюс“?

Фидлър погледна през прозореца.

— Това под нас е заливът Чесапийк. Не може да сме много далеч.

— Ще има ли журналисти на летището? — попита Арни ван Дам.

— Само тези, които са в задната част на самолета, сър.

— Райън?

— Ще подплатим информацията си възможно най-бързо. Всички комуникационни служби са на крак.

— Какво правят тези изтребители отвън? — поинтересува се Фидлър.

Сега те летяха отстрани и на около километър от самолет номер едно, в стегната формация по двама, а пилотите им се питаха за какво е всичко това. Райън се чудеше дали пресата ще ги забележи. Е, колко време тези събития можеха да останат в тайна?

— Идеята е моя, Бъз — каза той, което бе равносилно на поемането на отговорност за тях.

— Не ви ли се струва малко драматично? — запита държавният секретар.

— Не очаквахме да атакуват и флотата ни, сър.

— Дами и господа, говори полковник Ивънс. Вече наближаваме военновъздушната база „Андрюс“. Надяваме се, че полетът е бил приятен. Моля ви да изправите седалките си в изходно положение и… — Нисшестоящите съветници от Белия дом в задната част демонстративно отказаха да затегнат предпазните си колани. Разбира се, екипажът в кабината направи каквото трябваше.

Райън почувства как предното колело удря дясната писта нула-едно. За повечето хора на борда и най-вече за журналистите това беше краят. За него бе само началото. Първите признаци бяха по-големият от обикновено брой на агентите от Службата за сигурност, чакащи на терминала, и няколкото изключително нервни тайни агенти. В известен смисъл това донесе облекчение на съветника по националната сигурност. Не всички смятаха, че има някаква грешка, но Райън си помисли, че би било далеч по-добре, ако поне този път грешеше. Иначе щяха да се изправят пред най-сложната криза в историята на страната му.