Том Кланси
Дълг на честта (33)

31.
КАК И ЗАЩО

Министърът на финансите Босли Фидлър не си позволяваше повече от три последователни часа сън след завръщането си от Москва и докато минаваше през тунела, свързващ Министерството на финансите с Белия дом, той криволичеше достатъчно, за да накара телохранителите си да се запитат дали скоро нямаше да му е нужна инвалидна количка. Председателят на Федералния резервен фонд едва ли беше в по-добра форма. Двамата отново имаха съвещание в кабинета на министъра, когато последва обаждането: „Зарежете всичко и елате!“ Твърде радикално даже за човек като Райън, който често спъваше действията на правителството. Фидлър му се нахвърли още преди да е минал през отворената врата:

— Джак, след двадесет минути ще участваме в телемост с централните банки на пет евро… Кой е този? — попита министърът на финансите и се спря, след като бе направил три крачки в стаята.

— Господин министър, казвам се Джордж Уинстън. Аз съм президент и изпълнителен директор на…

— Вече не сте. Продадохте я — възрази Фидлър.

— Пак заемам длъжността вследствие на последното събрание на оределия борд на директорите. Това е Марк Грант, един от директорите.

— Смятам, че трябва да чуем онова, което имат да кажат — каза Райън на двамата новодошли. — Господин Грант, започнете отначало демонстрацията си, моля ви.

— По дяволите, Джак, разполагам с двадесет минути. Вече и с по-малко — добави министърът на финансите, като погледна часовника си.

Уинстън едва не изръмжа, ала вместо това се обърна към него като към свой колега финансист:

— Фидлър, накратко положението е следното: пазарите бяха умишлено подринати чрез систематична и изключително майсторска атака и мисля, че за ваша радост мога да го докажа. Това интересува ли ви?

Министърът на финансите замига на парцали.

— Ами да.

— Но как… — понечи да попита председателят на Федералния резерв.

— Седнете и ще ви покажем — предложи Грант. Райън се дръпна и двамата висши служители застанаха от двете му страни, за да виждат компютъра. — Всичко започва в Хонконг…

Джак отиде до бюрото си, натисна едно копче и нареди на секретарката си да пренасочи телемоста към кабинета му в Западното крило. Като типична секретарка от Белия дом, тя изглади неуредиците по-добре, отколкото шефът й би го направил. Райън виждаше, че Грант е великолепен специалист и че вторият му опит да обясни ситуацията е дори по-резултатен от първия. Министърът и председателят на Федералния резерв пък бяха подходящи слушатели, които разбираха жаргона. Въпросите бяха излишни.

— Не мислех, че такова нещо е възможно — обади се председателят, след като минаха осем минути от изложението.

— Всички предпазни мерки, заложени в системата, целят предотвратяването на инциденти и залавянето на мошеници. На никой и през ум не му е минавало, че някой ще скрои подобно нещо. Кой би загубил нарочно толкова много пари?

— Някой, целещ се в по-голяма риба — обясни му Райън.

— Какво може да е по-голямо от…

Джак го прекъсна.

— Много неща, господин Уинстън. Ще стигнем до това по-късно. — Той извърна глава. — Бъз?

— Ще трябва да потвърдя тези неща с моите данни, но аргументите изглеждат доста убедителни. — Фидлър погледна към председателя на Федералния резерв.

— Знаете ли, дори не съм сигурен дали има нарушаване на закона.

— Забравете за това — рече Уинстън. — Истинският проблем не е изчезнал. Днес ножът е опрял до кокала. Ако Европа продължава така, ще настъпи повсеместна паника. Доларът пада свободно, американските пазари не могат да функционират, в по-голямата част от света ликвидността е парализирана и всички незначителни играчи ще го узнаят веднага, щом медиите разберат какво, по дяволите, става. Единственото, което осуетяваше това досега, е, че финансовите репортери бъкел не разбират от нещата, които отразяват.

— Иначе щяха да работят в наша полза — включи се Грант отново в разговора. — Слава богу, източниците им засега си държат езика зад зъбите, но съм изненадан, че новината още не се е разчула напълно. — „Може пък медиите също да не искат да предизвикат паника“ — помисли си той.

Телефонът на Райън иззвъня и той го вдигна.

— Бъз, телемостът ти.

Физическото състояние на министъра стана очевидно, когато той се изправи. Мъжът залитна и сграбчи облегалката на стола, за да запази равновесие. Председателят на Федералния резервен фонд бе съвсем малко по-пъргав, а онова, което двамата току-що научиха, ги потресе изцяло, ако не друго. Да поправиш нещо, което се е повредило, е достатъчно трудна задача. Да поправиш нещо, което е унищожено нарочно и със зъл умисъл, едва ли можеше да е по-лесно. А нещата трябваше да бъдат оправени, и то скоро, иначе всяка една нация в Европа и в Северна Америка щеше да се сгромоляса заедно с тях в дълбок и мрачен каньон. За излизане от него щяха да са нужни години и много мъки, при това при най-добри политически обстоятелства, а дълготрайните политически усложнения от такава мащабна икономическа бъркотия не можеха да бъдат проумени на този етап, макар че Райън вече се ужасяваше от тях.

Уинстън се вгледа в лицето на съветника по националната сигурност и без особени трудности прочете мислите му. Собственото му главозамайване от откритието изчезна, след като вече предаде информацията на други. Трябваше да може да им каже нещо друго: как да оправят нещата. Всичката си интелектуална енергия обаче изчерпа, за да изгради защитата си пред обвинението, каквото и да беше то. Все още не бе му се отдало да разшири анализа си.

Райън видя всичко в очите му и кимна почтително с мрачна усмивка.

— Добре сте се справили.

— Вината е моя — промълви тихо Уинстън, за да не смущава телемоста, осъществяващ се на няколко крачки от тях. — Не трябваше да напускам играта.

— Веднъж и аз се измъкнах така, забравихте ли? — Райън седна пак на стола си. — Хей, от време на време всички се нуждаем от промяна. Не сте усетили, че се задава буря. Това се случва непрекъснато. Особено тук.

Джордж направи гневен жест.

— Сигурно. Сега можем да открием изнасилвача, но как, по дяволите, можеш да си върнеш девствеността? Щом е станало, край. Той обаче го начука на инвеститорите ми. Тези хора дойдоха при мен. Те ми се довериха.

Райън се възхити на обобщението. Ето как би трябвало да разсъждават хората в бранша.

— С други думи, какво ще правим сега?

Грант и Уинстън се спогледаха.

— Не сме измислили.

— Е, дотук вие се справяте по-добре от ФБР и Комисията за застраховки и ценни книжа. Знаете ли, дори не си направих труда да проверя как се е отразило всичко на моя пакет.

— Десетте ви процента в „Силиконова алхимия“ няма да пострадат. Погледнато в перспектива — поясни Уинстън, — новите комуникационни техники винаги преуспяват, а те имат няколко нови джаджи.

— Добре, уредихме въпроса за момента. — Фидлър се присъедини пак към групата. — Всички европейски пазари са затворени, точно както при нас, докато не подредим нещата.

Уинстън вдигна очи.

— Това означава само, че има страхотно наводнение и вие правите насипа все по-висок. И ако торбите ви с пясък се свършат, преди да се изчерпи водата от реката, то щом загубите контрол, щетите просто ще са по-тежки.

— Всички очакваме предложения, господин Уинстън — каза внимателно Фидлър.

Отговорът на Джордж бе в същия тон:

— Сър, истината е, че според мен до този момент вие вършите всичко правилно. Просто не виждам изход.

— Нито пък ние — отбеляза председателят на управителния съвет на Федералния резерв.

Райън стана.

— Господа, мисля, че засега трябва да уведомим президента.

 

 

— Колко интересна идея — рече Ямата. Съзнаваше, че пи прекалено много. Съзнаваше също, че се разтапя от дълбокото удоволствие, че осъществи сигурно най-амбициозния финансов гамбит в историята. Усети, че егото му започва да достига максимални измерения от… Откога? Дори при завоюването на президентското място в конгломерата му не изпита такова задоволство. Той разгроми цяла нация и промени курса на своята и все пак дори не се бе замислял за някаква обществена длъжност. „А защо не?“ — запита се. Защото такъв пост винаги е бил за по-низшестоящите.

— Засега, Ямата-сан, Сайпан ще има местен губернатор. Ще проведем избори с международни наблюдатели. Нужен ни е кандидат — подхвърли служителят на външно министерство. — Трябва да бъде човек с тежест. Би било полезно да е някой, с когото Гото-сан се познава и поддържа приятелски отношения, а също да има интереси тук. Моля ви само да си помислите.

— Непременно. — Ямата се изправи и се насочи към вратата.

Хм. Чудеше се какво би казал баща му. Да приеме, означаваше да слезе от президентския стол на корпорацията си, но… Но какво? Какво не бе успял да завоюва в света на корпорациите? Не беше ли време да продължи нататък? Да се оттегли достойно, да навлезе в официалните професионални кръгове на родината си. А след като ситуацията с местното управление се прояснеше… Тогава? Тогава да влезе в парламента с голям престиж, понеже вътрешните хора щяха да знаят, нали? Хай, те щяха да знаят кой е служил истински на интересите на нацията и кой имаше по-големи заслуги даже от самия император Мейджи за издигането на Япония сред първите държави в света. Кога изобщо Япония бе имала политически лидер, достоен да ръководи народа й? Защо да не приеме полагащите му се почести? За всичко това щяха да са нужни няколко години, ала времето беше негово. Нещо повече, той притежаваше далновидност и смелост, за да превърне мислите в реалност. Сега единствено съмишлениците му в бизнеса знаеха за величието му, обаче това можеше да се промени и тогава името на фамилията му щеше да се помни не само с построените кораби, с телевизори и всякакви други неща. Не търговска марка, а име. Едно наследство. Това не би ли накарало баща му да се гордее?

 

 

— Ямата ли? — попита Роджър Дърлинг. — Финансов магнат, управлява голяма компания, нали? Може и да съм се натъквал на него по приемите, когато бях вицепрезидент.

— Е, той е нашият човек — рече Уинстън.

— Та какво казвате, че е направил?

Марк Грант разгъна компютъра си на президентското бюро, като този път непосредствено зад него стоеше агент от тайните служби и следеше всеки негов ход. Сега той не бързаше, защото Роджър Дърлинг за разлика от Райън, Фидлър и председателя на Федералния резерв съвсем не познаваше всички тънкости. Все пак той се оказа внимателен зрител, който прекъсваше лекцията, за да пита, нахвърля си няколко бележки и на три пъти помоли някои части да бъдат повторени. Накрая погледна към министъра на финансите.

— Бъз?

— Ще ми се хората ни да потвърдят информацията самостоятелно…

— Няма да им бъде трудно — заяви Уинстън. — Всяка една от големите търговски къщи ще разполага със записи, които почти не се различават от тези. Хората ми могат да помогнат в организацията.

— А ако е вярно, Бъз?

— Тогава, господин президент, ситуацията е по-скоро от компетенцията на доктор Райън, не от моята — отговори спокойно Фидлър. Облекчението му беше примесено с гняв поради мащабността на стореното. Двете външни лица в Овалния кабинет още не я схващаха.

Мисълта на Райън летеше. Той пренебрегна поредното обяснение на Грант как е станало всичко. Въпреки че на президента нещата бяха поднесени по-ясно и по-подробно от първите два пъти (от него би станало добър преподавател в бизнесучилище), важните моменти вече се бяха подредили в ума на съветника по националната сигурност. Сега имаше отговор на онова „как“ и той му показваше много. Този план е бил прекрасно замислен и осъществен. Сривът на Уолстрийт и нападението над самолетоносачите и подводниците не случайно станаха по едно и също време. Следователно ставаше дума за обмислен докрай план. При това план, който руската шпионска мрежа не разкри — факт, който непрекъснато се повтаряше в ума му.

„Функциониращата им мрежа е в японското правителство. Вероятно е съсредоточена върху апарата им за държавна сигурност. Тази мрежа обаче не можа да им даде стратегическото предупреждение за военната страна на операцията, а и Сергей Николаич още не бе свързал Уолстрийт с военноморската акция.“

„Разчупи модела, Джак — нареди си той. — Разчупи образеца.“ Точно тогава нещата му се поизясниха.

— Ето защо не са узнали — каза Райън почти на себе си. Все едно караше през стелеща се на места мъгла: навлизаш в ясен участък, сетне следва пак замъглен. — Всъщност правителството им изобщо няма дял в това. На практика са били Ямата и останалите. Ето защо искат да върнем в действие БОДИЛ. — Никой друг в залата не разбираше какви ги говори.

— Какво казваш? — попита президентът. Джак хвърли поглед на Уинстън и Грант, после поклати глава. Дърлинг кимна и продължи: — Значи всичко е било един голям план?

— Така е, сър, ала все още не го знаем целия.

— Как така? — учуди се Уинстън. — Те ни парализират, слагат начало на световна паника и вие твърдите, че има още?

— Джордж, често ли сте ходили там? — попита Райън, най-вече за да извлече информация за другите.

— През последните пет години ли? Май се пада средно по веднъж на месец. Внуците ми ще се възползват от последните полети на моя често летящ самолет.

— Често ли сте се срещали с хора от тамошното правителство?

Уинстън вдигна рамене.

— Те са навсякъде, но не са от голямо значение.

— Защо? — поинтересува се президентът.

— Сър, положението е следното: там има може би двадесет или тридесет човека, които в действителност ръководят нещата, разбирате ли? Ямата е най-голямата риба в езерото. Министерството на международната търговия и промишлеността е допирната точка между големите клечки в корпоративната дейност и правителството. Не забравяйте също начина, по който те сами подготвят почвата с подбрани служители, а това го правят постоянно. Това е едно от нещата, с които Ямата обичаше да се перчи, докато водеше преговори с мен за компанията ми. На един прием имаше двама министри и групичка депутати, и всички направо си изцапаха устата да му целуват задника. — Уинстън си спомни, че тогава сметна поведението им за подобаващо на подбрани служители. Сега не бе толкова сигурен.

— Доколко мога да говоря свободно? — попита Джак. — Може би се нуждаем от интуицията им.

За това се погрижи Дърлинг:

— Господин Уинстън, можете ли добре да пазите тайна?

Инвеститорът се изкикоти от сърце.

— Стига да не е поверителна финансова информация, става ли? Никога не съм имал разправии с Комисията за застраховки и ценни книжа и не искам да започвам такива.

— Тази ще е по-скоро към закона за шпионажа. Ние сме във война с Япония. Те потопиха две наши подводници и осакатиха два самолетоносача — каза Райън и атмосферата в кабинета се промени значително.

— Сериозно ли говорите? — попита Уинстън.

— А сериозна ли е смъртта на двеста и петдесет моряци, екипажите на американските подводници „Ашвил“ и „Шарлот“? Те завзеха и Марианските острови. Все още не знаем дали сме в състояние да си ги върнем. В Япония има повече от десет хиляди американски граждани, които са потенциални заложници, плюс населението на островите, плюс военният личен състав, задържан от японците.

— Но медиите…

— Колкото и да е удивително, още не са в течение — поясни Джак. — Вероятно положението е прекалено откачено.

— О! — След още секунда Уинстън схвана. — Разбиват икономиката ни и вече нямаме политическата решителност да… Някой опитвал ли е подобно нещо досега?

Съветникът по националната сигурност поклати глава.

— Поне аз не зная такъв случай.

— Обаче истинската заплаха за нас е… ей този проблем. Този мръсник — подхвърли Джордж.

— Как да го разрешим, господин Уинстън? — запита го президентът.

— Не зная. Номерът с Депозитното контролно дружество е великолепен. Икономическият туш беше доста хитър, ала министър Фидлър би могъл ловко да се измъкне от него с помощта ни. Без регистри обаче всичко се парализира. Имам брат, който е лекар, и веднъж той ми каза…

При тези думи очите на Райън така се изцъклиха, че едва не изскочиха от очните кухини, и той престана да слуша. Защо това му се струваше важно?

— Разчетът на времето пристигна снощи — казваше в момента председателят на Федералния резервен фонд. — Трябва им седмица. Ала в действителност не разполагаме с толкова. Днес следобед ще се срещнем с шефовете на всички големи търговски къщи. Ще се опитаме да…

„Проблемът е, че няма никакви записи, Джак! Всичко е замразено, защото няма никакви записки, които да покажат на хората какво притежават, колко пари са…“

— Европа също е парализирана…

Сега говореше Фидлър, а Райън се взираше в килима. Сетне той вдигна очи:

— Не го ли запишеш, никога не се е случило. — Разговорът в залата спря и Джак осъзна, че със същия успех би могъл да каже: „Пастелът е пурпурен.“

— Моля? — запита председателят на Федералния резерв.

— Жена ми, тя така казва. „Не го ли запишеш, значи никога не се е случило.“ — Той се огледа. Те продължаваха да не загряват, което не бе толкова чудно, тъй като сам той все още развиваше идеята. — Тя също е доктор, Джордж, в болницата „Хопкинс“, все носи онова проклето тефтерче у себе си и винаги се заковава на място, за да го извади и да си запише нещо, понеже не вярва на паметта си.

— Брат ми е същият. Използва една от онези електронни джаджи — рече Уинстън. После очите му се разфокусираха. — Продължавайте.

— Няма никакви записки, никакви наистина официални регистри за която и да е от сделките, нали?

Отговори му Фидлър:

— Не. Депозитното контролно дружество претърпя пълен крах. И както току-що казах, ще са нужни…

— Остави. Не разполагаме с нужното време, нали?

Въпросът потисна отново министъра на финансите.

— Не, не можем да го спрем.

— Разбира се, че можем. — Джак се обърна към Джордж: — Нали така?

Президентът Дърлинг следеше накъсаната словесна престрелка като зрител на партия тенис и от напрегнатата ситуация един от бушоните му гръмна.

— За какво, по дяволите, говорите?

Райън вече почти беше оформил идеята. Той се обърна към президента:

— Сър, съвсем просто е. Заявяваме, че това никога не се е случило. Казваме, че след петък на обед борсите просто са престанали да функционират. Сега, можем ли да им пробутаме това? — попита Джак, ала не даде никому възможност да отговори. — Защо не? Защо да не можем да го пробутаме? Няма никакви записи, които да докажат, че не сме прави. Никой не може да докаже, че е имало и една сделка от дванадесет на обед нататък, така ли е?

— След купищата пари, които всички загубиха — допълни Уинстън, чийто ум бързо наваксваше, — предложението съвсем няма да е толкова непривлекателно. Заявявате, че ще започнем наново… да речем, от петък, може би петък следобед… Просто ще заличим миналата междувременно седмица, нали така?

— Но никой няма да се хване — възрази председателят.

— Грешите. — Джордж поклати глава. — Райън налучка нещо. Първо на първо, те са принудени да го приемат. Не можеш да сключиш сделка, тоест не можеш да осъществиш такава без документация. Така че никой не може да докаже, че е направил каквото и да било, без да изчака възстановяването на записите на ДКД. Второ, повечето хора останаха с празни джобове — институции, банки, всички. Всеки ще иска втора възможност. О, ще се хванат и още как, приятелче! Марк?

— Да се качим в машина на времето и да повторим петъка отначало? — Отначало смехът на Грант беше зловещ. Сетне се промени. — Къде трябва да подпишем?

— Не можем да постъпим така с всичко, поне не с всички сделки — възрази председателят на Федералния резервен фонд.

— Така е, не можем — съгласи се Уинстън. — Международните сделки със съкровищни бонове бяха извън контрола ни. Онова, което можем да сторим обаче, е да свикаме съвещание с европейските банки, да им покажем какво се е случило и после заедно с тях…

Сега се включи и Фидлър:

— Да! Правят дъмпинг на йената и купуват долари. Парите ни възвръщат позициите си, а техните се обезценяват. Тогава другите азиатски банки ще се замислят дали да не обърнат поетия курс. Мисля, че централните европейски банки ще ни сътрудничат.

— Ще трябва да поддържате сконтовия процент висок — каза Уинстън. — Това ще ни оскубе малко, но е хиляда пъти по-добре от алтернативата. Задържате процента висок, за да може хората да престанат да се освобождават от съкровищни бонове. Искаме да предизвикаме отдръпване от йената, точно както те постъпиха с нас. На европейците ходът ще им хареса, понеже той ще ограничи възможностите на японците да реализират голяма печалба от книжата си, както започна да става вчера. — Той стана от стола си и закрачи из кабинета, както бе навикнал. Не знаеше, че нарушава протокола на Белия дом, а и президентът не искаше да го прекъсва, макар че двамата тайни агенти в залата следяха отблизо финансиста. Явно си блъскаше ума над сценария, търсеше пролуки и недостатъци. Минаха около две минути, през които всички чакаха преценката му. След това той вдигна глава. — Доктор Райън, ако някога пак решите да станете обикновен гражданин, обадете ми се. Господа, планът наистина ще подейства. Истинско безумие е, но може би това е в наша полза.

— Тогава какво ще стане в петък? — попита Джак.

— Пазарът ще се сгромоляса — отвърна Грант.

— Какво му е хубавото на това? — запита президентът.

— Хубавото, сър — продължи Грант, — е, че тогава пазарът ще скочи нагоре след около двеста пункта падане и ще затвори… Хм, ще затвори при инфлация от стотина, може би и по-малко. Следващия понеделник всички ще затаят дъх. Някои хора се ослушват за изгодни сделки. Повечето сигурно са все още нервни. Той се срива отново, може би накрая е направо в застой след инфлация от най-много още петдесет пункта. През останалата част от седмицата нещата се уталожват. Да речем, до следващия петък пазарът ще се е стабилизирал пак до процент, процент и половина под равнището му от онзи петък на обед. Сривът не може да не стане и причините са маневрите, които държавата трябва да прави със сконтовия процент, ала на Уолстрийт сме свикнали с това. — Единствено Уинстън оцени напълно иронията на факта, че Грант беше почти изцяло прав. Самият той едва ли би могъл да се справи по-добре. — В крайна сметка всичко се оказва едно продължително хълцане, но нищо повече.

— А Европа? — поинтересува се Райън.

— Там ще е по-тежко, защото не са толкова организирани, ала централните им банки имат в известен смисъл по-голяма власт — изтъкна Грант. — Също така правителствата им могат повече да се намесват на пазара. Това както помага, така и вреди. Крайният резултат обаче ще е един и същ. Не може да не е, освен ако всички заедно не подпишат пакт за самоубийство. Хората в нашия бранш не постъпват така.

Тук дойде ред на Фидлър:

— Как да го лансираме?

— Ще съберем шефовете на големите институции възможно най-бързо — поясни Джордж. — Мога да ви помогна, ако искате. Мен също ще послушат.

— Джак? — извърна президентът глава към него.

— Да го направим, сър, и то веднага.

Роджър Дърлинг отдели още няколко секунди, за да го обмисли, след което се обърна към агента от тайните служби, застанал до бюрото му:

— Да докарат тук хеликоптера ми. Кажи на хората от военновъздушните сили да приготвят нещо за полет до Ню Йорк.

Уинстън се възпротиви:

— Господин президент, имам си свой самолет.

Тогава Райън пое нещата:

— Джордж, момчетата от ВВС са по-добри. Довери ми се.

Дърлинг стана и се ръкува с всички, преди тайните агенти да изведат посетителите му на южната тревна площ, където трябваше да изчакат хеликоптера за полет до базата „Андрюс“. Райън остана на мястото си.

— Ще стане ли наистина? Можем ли наистина да оправим положението толкова лесно? — Политикът у Роджър Дърлинг не вярваше на никакви магически подобрения.

Джак забеляза съмненията му и оформи отговора си както трябва:

— Би трябвало. Те се нуждаят от нещо и несъмнено ще искат то да подейства. От решаващо значение е да знаят, че крахът е предизвикан умишлено. Това го прави изкуствен, а ако повярват, че е такъв, за всички ще е по-лесно да приемат едно нестандартно решение.

— Е, ще видим. — Дърлинг направи пауза. — И така, какво ни казва това за Япония?

— Показва ни, че правителството им не е основната сила, стояща зад плана. Това е както хубаво, така и лошо. Хубавата страна е, че на някои равнища организацията им ще бъде слаба, че японският народ е изолиран от този опит и че в правителството им може да има лица, които изобщо не харесват начинанието.

— А лошата? — попита президентът.

— Все още не знаем каква е крайната им цел. Правителството очевидно прави онова, което му наредят. Имат стабилна стратегическа позиция в Западния Тих океан, а ние още не знаем какво да направим по въпроса. И най-важното…

— Ядрените бомби. — Дърлинг кимна. — Ето къде е козът им. Никога не сме водили война с някой, притежаващ ядрени оръжия, нали?

— Така е, сър. Това също е новост.

 

 

Следващото съобщение от Кларк и Чавес бе излъчено точно след полунощ токийско време. Този път Динг изготви статията. Запасът от интересни неща, които партньорът му можеше да каже за Япония, се изчерпи. Като по-млад, Чавес написа по-лека статия, за младежите и начина им на мислене. Беше само за прикритие, ала човек трябва да вложи доста усилия за това, а Динг, както се оказа, се бе научил да пише разбираемо в университета „Джордж Мейсън“.

„Северна зона за ресурси?“ — зададе въпроса си Джон от компютърния монитор. Сетне той завъртя машинката към масичката за кафе.

„Трябваше да се сетя по-рано. Пишеше го в една от книгите, които оставихме в Сеул. Индонезия, принадлежаща тогава на холандците, беше южната Зона за ресурси, когато те направиха грешка номер две. Ще познаеш ли коя бе северната?“

Кларк хвърли един поглед и бутна компютъра обратно.

— Евгений Павлович, хайде, изпратете го.

Динг изтри диалога от екрана и прикачи модема към телефона. Съобщението бе излъчено след секунди. После двамата агенти се спогледаха. В края на краищата денят се оказа продуктивен.

 

 

По изключение времето едва ли би могло да е по-добре избрано: 00,08 в Токио се равняваше на 18,08 в Москва и 10,08 в „Ленгли“ и в Белия дом, където Джак току-що се връщаше пак в кабинета си от противоположния ъгъл на Западното крило, когато неговата СТЛ-6 започна да пиука.

— Да.

— Ед се обажда. Току-що получихме нещо важно от хората ни в страната. Пращам ти факса. Копие от него препращаме и на Сергей.

— Добре, чакам. — Райън натисна нужното копче и чу как принтерът започна да отпечатва копието.

 

 

Не беше толкова лесно човек да впечатли Уинстън. Той забеляза, че моделът VC-20 на служебния реактивен „Гълфстрийм“-III е обзаведен не по-зле от личния му самолет: седалките и килимът не бяха толкова луксозни, обаче апаратурата за комуникации бе невероятна… „Дотолкова, че да ощастливи дори един истински технически гений като Марк“ — помисли си. Двамата по-възрастни мъже се възползваха от случая, за да наваксат със съня, а той наблюдаваше как авиаторите провеждат тестовете си преди полета. На практика действията им почти не се различаваха от тези на собствения му екипаж, но Райън имаше право. Човек се чувстваше някак различно, като видеше военните символи на раменете им. След три минути административният самолет се намираше във въздуха и пътуваше на север към нюйоркското летище „Ла Гуардия“, като допълнително предимство беше фактът, че вече си бяха уредили спешен въздушен коридор и така щяха да си спестят петнадесет минути от полета. Докато ги слушаше, той чу как сержантът, работещ в свързочния сектор, урежда кола на ФБР да ги посрещне на общия терминал; явно Бюрото сега се обаждаше на всички значими играчи на пазара, за да ги повика на съвещание в собствената си нюйоркска дирекция. Помисли си, че е удивително да видиш как държавата действа ефективно. Колко жалко, че не можеше да е така непрекъснато.

Марк Грант не обръщаше внимание на всичко това. Той работеше на компютъра си и според думите му подготвяше случая за пред обвинението. Щяха да са му нужни двадесетина минути, за да отпечата доказателствата си на ацетатни листове за шрайбпроектор. И двамата се надяваха, че ФБР са подготвени за случая. Оттук нататък… Кой щеше да поднесе информацията? „Сигурно аз“ — помисли си Уинстън. Щеше да остави на Фидлър и на председателя на Федералния резерв да предложат разрешението, което си беше справедливо. В крайна сметка измисли го правителствен служител.

„Възхитително! — каза си Джордж Уинстън с почтителен, сподавен смях. — Защо сам не се сетих? Какво още…“

— Марк, отбележи си. Ще трябва да докараме момчетата от европейските централни банки тук, за да видят всичко с очите си. Не смятам, че телемостът ще има истински ефект.

Грант погледна часовника си.

— Ще се наложи да се обадим веднага щом пристигнем, Джордж, но ако го сторим, времето би трябвало да се подреди добре. Вечерните полети до Ню Йорк… Да, ще пристигнат сутринта и може би ще успеем да съгласуваме всичко така, че да започнем наново в петък.

Уинстън погледна назад.

— Ще им кажем, когато кацнем. Засега ми се струва, че имат нужда да подремнат.

Грант кимна в знак на съгласие.

— Ще стане, Джордж. На този Райън му сече пипето, нали?

 

 

Джак си каза, че е време да успокои топката. Почти се учудваше, че телефонът му още не е звъннал, но като размисли, той осъзна, че сега Головко четеше същия доклад, гледаше същата карта на стената си и също си налагаше да обмисли нещата бавно и внимателно, доколкото обстоятелствата позволяват.

Започваше да вижда логиката. Е, почти. „Северната зона за ресурси“ би трябвало да е Източен Сибир. Терминът „Южна зона за ресурси“, както споменаваше Чавес в рапорта си, бе използван някога от японското правителство за холандското владение Източна Индия. По-точно през 1941, времето, когато първостепенната им стратегическа цел била петролът — тогава основният материал, нужен на флота, а сега най-важният ресурс за всяка промишлена нация, нуждаеща се от енергия за икономиката си. Япония бе най-големият вносител на петрол в света въпреки настойчивите й опити да премине на атомна енергия за електричество. А иначе Япония трябваше да внася толкова много; единствено въглищата бяха в изобилие. До голяма степен огромните танкери бяха японско изобретение с цел по-ефикасно превозване на нефт от кладенците в Персийския залив. Те обаче се нуждаеха и от други неща и тъй като бяха островна държава, всички тези стоки трябваше да пристигат по море, а японският флот бе малък, прекалено малък, за да брани морските пътища.

От друга страна, Източен Сибир беше последната непроучена територия в света, Япония сега провеждаше изследването, а морските пътища от евразийския материк до страната на изгряващото слънце… „По дяволите, защо просто не прокопаят железопътен тунел за по-лесно?“ — запита се Райън.

Ала имаше нещо друго. На Япония й се наложи да напрегне всички сили, за да осъществи плана си, даже при жестоко съкратената американска армия и осемте хиляди километра тихоокеанска водна площ, функционираща като буфер между американския континент и нейните главни острови. Боеспособността на Русия бе намаляла дори по-драстично от американската, но едно нашествие не е само политически ход. То е ход срещу някой народ, а руснаците не бяха загубили гордостта си. Русия щеше да се бие и при това бе далеч по-голяма от Япония. Японците разполагаха с ядрени оръжия и балистични ракетоносители, докато руснаците, също като американците, нямаха такива… Русия обаче имаше бомбардировачи, изтребители-бомбардировачи и крилати ракети, всичките с атомен потенциал; имаше и бази в близост до Япония, а също и политическата решителност да ги използва. Би трябвало да има още един елемент. Джак се облегна назад, втренчил се в картата. След това вдигна телефона и натисна бутона за бързо набиране.

— Тук адмирал Джексън.

— Роби? Джак се обажда. Имам един въпрос.

— Казвай.

— Ти спомена, че едно от аташетата ни в Сеул си е поприказвало с…

— Така е. Казали му да се държи и да чака.

— Какво точно са казали корейците?

— Казали му… Чакай малко. Само половин страница е, но е при мен. Стой така. — Райън чу отварянето на чекмедже или може би отключването му. — Добре, казано с други думи: едно такова решение било политическо, не военно, трябвало да се вземат предвид много фактори. Изразили тревога, че японците биха могли да затворят пристанищата си за търговия, опасение от инвазия; били изолирани от нас и си оставяли вратичка. Още не сме се върнали към тях — заключи Роби.

— Какво е въоръжението им? — попита Джак, като фактически имаше предвид списък на военния потенциал на нацията.

— Имам данните някъде тук.

— Давай накратко — нареди Райън.

— Малко по-голямо от японското. Направиха съкращения след обединението, но нещата, които запазиха, са от класа. Предимно американски оръжия и доктрини. Военновъздушните им сили си ги бива. Имал съм учения с тях и…

— Ако ти беше корейски генерал, доколко би се страхувал от Япония?

— Щях да съм предпазлив — отвърна адмирал Джексън. — Нямаше да ме е страх, ала щях да съм нащрек. Не забравяй, те не обичат много Япония.

— Зная. Изпрати ми копия от доклада на аташето и списъка за корейското въоръжение.

— Слушам.

Връзката прекъсна. Сетне Райън се обади в ЦРУ. Мери Пат още не беше налице и затова вдигна съпруга й. Джак прескочи встъплението:

— Ед, имаше ли обратна връзка с клона в Сеул?

— Корейците изглеждат много нервни. Не ни сътрудничат особено. Имаме много приятели в Корейското централно разузнавателно управление, но те си мълчат, досега няма никакъв политически курс.

— Нещо по-различно да става там?

— Ами да — отговори Ед Фоли. — Техните ВВС стават малко по-активни. Както знаеш, те създадоха голям тренировъчен лагер в северните части на страната и сега несъмнено провеждат някакви непрограмирани учения със съчетани оръжия. Имаме спътникови снимки.

— Добре. Казвай сега за Пекин.

— Там не става абсолютно нищо. Китай остава настрана от конфликта. Казват, че не искат да са част от него и че нямат никакви интереси. Това не ги засяга.

— Помисли малко, Ед — нареди му той.

— Е, разбира се, засяга ги… О…

Не бе особено честно и Райън го знаеше. Сега той имаше най-пълна информация от всички и огромна преднина в анализа.

— Току-що получихме нова информация. Ще ти я изпратя веднага, щом бъде напечатана. Искам да сте тук в два и половина за обсъждания.

— Ще бъдем там — обеща почти заместник-директорът на оперативния отдел.

Да, ето че всичко беше на картата. На човек просто му трябваше подходящата информация и малко време.

Корея не бе страна, която да се уплаши от Япония. Последната беше управлявала първата в продължение на почти петдесет години в началото на века и спомените не бяха радостни за корейците. Били третирани като крепостни селяни от завоевателите си и затова и до днес имаше малко по-бързи начини да умреш от този да наречеш корейски гражданин японец. Антипатията бе искрена, а с разрастването на корейската икономика и конкуренцията, която представляваше тя за Япония, негодуването стана двустранно. Най-съществен беше расовият проблем. Въпреки че Корея и Япония на практика бяха нации с еднаква генетична същност, японците все още гледаха на корейците така, както Хитлер някога е третирал поляците. Още повече, че Корея си имаше свои военни традиции. Тя изпрати две дивизии войници във Виетнам, изгради своя собствена, страховита войска, за да се брани от мъртвите сега ненормалници на север от нея. Някога потъпкана японска колония, сега тя бе жилава и много, много горда. Какво тогава ги беше накарало да не зачетат договорените задължения спрямо Америка?

Не и Япония. Корея нямаше защо да се страхува от директно нападение, а японците едва ли биха могли да използват атомните си оръжия срещу нея. Постоянните ветрове щяха да върнат всичкия получил се радиоактивен прах в държавата, изстреляла ракетите. Непосредствено на север от Корея обаче се намираше най-гъсто населената страна в света с най-голямата редовна войска, а това бе достатъчно, за да сплаши корейците, както би уплашило и всеки друг.

Япония се нуждаеше и несъмнено искаше пряк достъп до природни ресурси. Тя разполагаше с превъзходна и напълно развита икономическа база, изключително опитен военен резерв, разнобразен високотехнологичен потенциал. Населението й обаче беше сравнително малко, сравнено с икономическата й мощ.

Китай имаше огромен човешки потенциал, ала той все още не бе добре обучен, бързо развиващата се икономика още накуцваше малко във високите технологии. И също като Япония, те имаха нужда от по-добър достъп до ресурси.

А непосредствено на север от Китай и Япония се мъдреше последната в света неизползвана съкровищница.

Завземането на Марианските острови щеше да предотврати или поне да затрудни доближаването на основното стратегическо оръжие на Америка, американския флот, до спорната зона. Единственият друг начин да се защити Сибир бе откъм запад, през цялата територия на Русия. Което значеше, че зоната всъщност е изолирана за външна помощ. Китай имаше свой ядрен капацитет, за да възпре Русия, и по-голяма сухопътна армия, с която да брани завоюваното. Естествено, рискът беше значителен, но след като в американската и европейските икономики цареше пълна каша и те не бяха в състояние да помогнат на Русия, всичко наистина придобиваше здрава стратегическа логика. Световна война, водена на части.

При това оперативната хитрост не бе непозната ни най-малко. Първо парализирай силния враг, после излапай слабия. Съвсем същото нещо опитаха в периода 1941–1942. Японският стратегически замисъл никога не е бил да завладеят Америка, а да осакатят по-голямата държава така жестоко, че едно мълчаливо примирение с южните набези да се превърне в политическа необходимост. „Съвсем просто наистина“ — каза си Райън. Трябваше само да разгадаеш кода. В този момент телефонът иззвъня. Търсеха го на четвърта линия.

— Здравей, Сергей — каза той.

— Как разбрахте? — запита Головко.

Джак можеше да отговори, че линията е определена за спешни контакти с Русия, но не го стори.

— Просто току-що сте прочели същото, което и аз преди малко.

— Кажете ми мнението си.

— Мисля, че вие сте тяхната цел, Сергей Николаич. Може би ще ударят другата година. — Гласът на Райън звучеше весело, все още в опиянение от откритието. Усещането винаги бе приятно, независимо от естеството на новите познания.

— По-рано. Предполагам, през есента. Така времето ще е повече на тяхна страна. — Последва продължителна пауза. — Можете ли да ни помогнете, Иван Еметович? Не, въпросът ми е неправилен. Ще ни помогнете ли?

— Съюзите, също като приятелствата, са винаги двустранни — подчерта Джак. — Предстои ви да уведомите президента. На мен също.