Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (33)

В Будапеща

На военната гара в Будапеща Матушич донесе на капитан Загнер от комендантството телеграмата, която беше изпратена от злополучния командир на бригадата, своевременно настанен в санаториум. Тя имаше известното вече съдържание, не беше шифрована, както и телеграмата, получена на предишната гара: „Нагответе бърже и след това поход към Сокал.“ Към това беше добавено: „Обозът да се зачисли към източната група. Разузнавателната служба се разтуря, 13-и батальон да постави мост на река Буг. Подробности във вестниците.“

Капитан Загнер незабавно се отправи към комендантството на гарата. Посрещна го с приятелска усмивка малък тантурест офицер.

— Какви поразии прави вашият бригаден генерал — каза той, като се превиваше от смях, — ние обаче не можехме да не ви връчим тая идиотщина, тъй като все още нямаме нареждане от дивизията в този дух. Вчера оттук-мина 14-и батальон на 75-и полк и батальонният командир получи телеграма, съгласно която на всеки войник трябваше да бъдат раздадени по шест крони като специална награда за Пршемишъл^[1]. В същото време нареждаше се всеки от тях да депозира по две крони от шестте тук в канцеларията за военен заем… Имам сведения от меродавно място, че вашият генерал се е парализирал.

— Господин майор — попита капитан Загнер коменданта на военната гара, — съгласно заповедта на полковото командуване и съгласно предварително набелязания маршрут ние пътуваме към Гьодьольо^[2]. Тук войниците трябва да получат по 150 грама ементалско сирене. На предходната гара войниците трябваше да получат по 150 грама унгарски салам, но не получиха нищо.

— Изглежда, че и тук ще стане така — отговори майорът, като от лицето му не слизаше приятната усмивка. — Аз не зная да има подобно нареждане за полковете от Чехия. Впрочем това не е моя работа, обърнете се към интендантството.

— Кога заминаваме, господин майор?

— Преди вас трябва да замине ешелон с тежка артилерия за Галиция. Ще го пуснем след един час. На трети коловоз има санитарен влак. Заминава двадесет и пет минути след артилерията. На дванайсети коловоз имаме влак с муниции. Той заминава десет минути след санитарния влак, а двадесет минути след него ще замине и вашият влак.

Ако не настъпят някакви промени, разбира се — добави той все тъй усмихнат, така че капитан Загнер окончателно се отврати от него.

— Позволете, господин майор — попита Загнер, — можете ли да ми обясните по-отблизо как да разбирам израза ви, че не знаете да има подобно нареждане относно дажбата от 150 грама ементалско сирене за полковете от Чехия?

— Това сирене е неприкосновен запас — отговори все така усмихнат майорът на капитан Загнер.

„Ех, че идиот излязох и аз — помисли си капитан Загнер на излизане от сградата на комендантството, — защо, по дяволите, казах на поручик Лукаш да събере всички командири и да заведат войниците в снабдителното отделение, за да получат по 150 грама ементалско сирене?“

Преди още командирът на 11-а рота поручик Лукаш съгласно указанията на капитан Загнер да беше издал заповед относно строяването на войниците и завеждането им към склада, за да получат по 150 грама ементалско сирене, пред него изникнаха Швейк и нещастният Балоун.

Балоун трепереше целият.

— Господин поручик, разрешете да доложа! — каза Швейк с привичната си гъвкавост. — Въпросът, за който става дума, е твърде важен. Ако обичате, господин поручик, аз бих ви помолил да уредим тоя въпрос някъде по-настрана, така беше казал на времето моят приятел Шпатина от Зхорж, когато кумуваше на една сватба и изведнъж в черквата му се прииска…

— Е, какво има, Швейк? — прекъсна го поручик Лукаш. Беше му домъчняло вече за него, както и на Швейк беше домъчняло за поручик Лукаш. — Да минем тогава малко по-настрана.

Балоун ги последва на разстояние няколко крачки, като не преставаше да трепери. Този исполин беше загубил напълно душевното си равновесие и люлееше ръце в ужасно, безнадеждно отчаяние.

— Хайде, Швейк, кажете, какво има? — попита поручик Лукаш, когато минаха настрана.

— Разрешете да доложа, господин поручик — каза Швейк, — аз смятам, че ако ще си признава човек, добре е да си признае навреме, а не чак когато ножът опре до кокала. Вие, господин поручик, сте издали известно нареждане, съгласно което след пристигането ни в Будапеща Балоун е трябвало да ви донесе лебервурста и кифлите.

— Ти получи ли такова нареждане, или не? — обърна се Швейк към Балоун.

Балоун още по-усилено замаха с ръце, като че искаше да се защити от някакъв нападащ го противник.

— За голямо съжаление, господин поручик — продължи Швейк, — тази ваша заповед не можа да бъде изпълнена. Аз изядох лебервурста… Изядох го — каза Швейк, като смушка загубилия и ума и дума Балоун, — защото помислих, че лебервурстът може да се развали. Неведнъж съм чел във вестниците, че цели семейства са се отравяли с лебервурст. Един такъв случай имаше в Здераз, друг в Бероун, че и в Табор, и в Млада Болеслав, и в Пршибрам. Всички умираха. Лебервурстът, това е най-мръсното нещо, знаете ли…

Цял треперещ, Балоун застана встрани, бръкна с пръст в гърлото си и започна да повръща на кратки интервали.

— Какво става с вас, Балоун?

— По-по-връщам, е-е-е, господин пор… е-е-е, пор-ручик, е-е-е — отговори Балоун, като се ползуваше от интервалите, — а-а-аз го-го изядох, е-е-и-и, изядох го аз-аз-аз сссам, е-е-е…

Наред с другото от устата на Балоун започнаха да излизат и парчетата от станиолената обвивка на лебервурста.

— Както виждате, господин поручик — каза Швейк, без да загуби ни най-малко от душевното си равновесие, — изяденият лебервурст излиза наяве също както маслото изплувва над водата. Аз исках да го отърва, а той, идиотът му с идиот, така се издаде. Знаете ли, той е много добър човек, но изяжда всичко, каквото му поверят. На времето аз познавах един човек като него. Беше разсилен в една банка. Можеха да му се поверят пари със стотици хиляди, той никога не се докосваше до тях. В това началствата му бяха сигурни. Веднъж даже в една друга банка му дадоха хиляда крони повече, а той взе, че още на самото място и в същия момент им ги върна. Но изпратеха ли го да донесе наденица, макар само за петнайсет крони, той обезателно изяждаше половината из пътя. Толкова беше лаком за ядене, че когато чиновниците го изпращаха да им купи кървавица, той я разпорваше из пътя с чекийката си, а отворената дупка след това залепваше с фин английски левкопласт, който за залепването на пет кървавици му струваше повече, отколкото една цяла кървавица.

Поручик Лукаш въздъхна и си тръгна.

— Ще заповядате ли нещо, господин поручик? — извика след него Швейк, докато през това време нещастният Балоун продължаваше да бърка с пръст в гърлото си.

Поручик Лукаш махна с ръка и продължи да се отдалечава към снабдителния склад. В този момент у него се породи странната мисъл, че щом войниците са започнали да изяждат дажбите лебервурст на офицерите си, Австрия в никакъв случай не може да спечели войната.

Между това Швейк отведе Балоун на другата страна на линията. За да го утеши, той му каза, че ще мръднат заедно към града и ще донесат оттам на поручика дебърцини. В съзнанието на Швейк тоя колбасарски специалитет по естествен начин се свързваше със столицата на унгарското кралство.

— Ами ако изтървем влака! — извика Балоун, у когото голямата лакомия беше съчетана и с голям цицилък.

— Когато човек е тръгнал за фронта — заяви Швейк, — той нищо не може да изтърве и загуби. Ако влаковете, които заминават за фронта, вземат да оставят на всяка гара по един-двама войника, къде ще му иде краят? Та така те биха закарвали на фронта само половината от ешелоните. Впрочем разбирам те много добре, Балоун, джобът ти трябва да е зашит.

Те обаче не можаха да отидат никъде, защото скоро чуха сигнала за качване във вагоните. По ротно войниците се връщаха от снабдителния склад пак с празни ръце. Вместо обещаните 150 грама ементалско сирене, което трябваше да им бъде раздадено тук, всеки от тях получи по кутия кибрит и една пощенска картичка, издадена от австрийския комитет за войнишките гробове (Виена XIX, 4, Канициусгасе). Вместо 150 грама ементалско сирене всеки от тях държеше в ръката си снимка на военното гробище в Седлиск, Западна Галиция, на което личеше паметникът на падналите опълченци, изработен от кръшкача-скулптор фелдфебел-школника Шолц.

Щабният вагон също бе обзет от необикновено вълнение. Всички офицери от батальона се бяха събрали около капитан Загнер, който възбудено им обясняваше нещо. Той току-що се беше върнал от комендантството на гарата и държеше в ръка строго поверителна и вече напълно редовна телеграма от щаба на бригадата, с километрично съдържание, с инструкции и директиви за действие при новата обстановка, в която се беше озовала Австрия на 23 май 1915 год.^[3]

От бригадата им съобщаваха, че Италия е обявила война на Австро-Унгария.

Още в Брук на Литава през време на обедите и вечерите в казиното офицерите често говореха с пълна уста за странното поведение на Италия, но, общо взето, никой не очакваше, че ще се изпълнят пророческите слова на оня идиот, фелдфебел-школника Биглер, който на една вечеря блъсна настрана чинията с макароните и заяви:

— Ех, колко има да ги ям пред вратите на Верона.

Капитан Загнер проучи получените от бригадата инструкции и заповяда да свирят сбор.

Когато батальонът се събра и беше строен в каре, капитан Загнер с необикновен патос прочете пред войниците и офицерите получената заповед:

„Поради безподобното си коварство и ненаситност кралят на Италия забрави за братските ангажименти, които го обвързваха с нас като съюзник на нашата монархия. От самото избухване на войната, в която трябваше да застане рамо до рамо с нашите храбри войски, подлият италиански крал играеше ролята на замаскиран враг, с най-двусмислено поведение, като при това водеше тайни преговори с нашите врагове. Предателството му стигна връхната си точка през нощта на 22 срещу 23 май, когато той обяви война на нашата монархия. Върховният повелител и главнокомандуващ на нашата армия е убеден, че нашите винаги храбри и славни войски ще отговорят на жалкото предателство на подлия враг с удар, който ще му даде да разбере, че с позорното и предателско обявяване на войната той е унищожил сам себе си. Ние вярваме твърдо, че с божия помощ скоро ще настъпи денят, в който италианските равнини отново ще видят победителите от Санта Лучия^[4], Виченца^[5], Новара^[6], Кустоца^[7]. Ние искаме да победим, трябва да победим и положително ще победим!“

 

Последва обичайното „dreimal hoch“ и войниците, смутени някак си, отново се качиха във вагоните. Вместо 150 грама ементалско сирене ето че върху плещите им се стовари и войната с Италия.

Във вагона, в който бяха настанени Швейк, фелдфебелът Ванек, телефонистът Ходоунски, Балоун и готвачът Юрайда, се завърза твърде интересен разговор по повод влизането на Италия във войната.

— На времето на улица Таборска в Прага се случи такова нещо — започна Швейк. — Живееше там един търговец на име Хоржейши. Малко по-нататък през няколко къщи на отсрещната страна беше магазинът на търговеца Пошмоурни, а пък между двата магазина беше бакалницата на Хавласа. Та ви казвам, търговецът Хоржейши веднъж намислил да се съюзи с бакалина Хавласа против търговеца Пошмоурни и влязъл в преговори с него, един вид да обединят магазините си под обща фирма: „Хоржейши и Хавласа“. Ама бакалинът Хавласа отишъл при търговеца Пошмоурни и му казал, че Хоржейши му дава хиляда и двесте за неговата бакалница и му предлага да се обединят. Но ако той, Пошмоурни де, е готов да му даде хиляда и осемстотин, Хавласа би предпочел да се обедини с него против Хоржейши. Разбрали се двамата, но Хавласа продължил да се върти около Хоржейши, по отношение на когото извършил предателство, и да се прави на негов най-добър приятел. Когато Хоржейши отварял дума за обединението, той отговарял: „Да, да, скоро ще го направим. Нека се върнат само хората от летуване и ще го направим.“ А когато хората се завърнали, работата наистина била вече опечена. Нали Хавласа не преставал да обещава, че ще я наредят. Една сутрин, като се събудил и отишел да отвори магазина си, Хоржейши видял над магазина на своя конкурент огромната фирма: „Пошмоурни и Хавласа“.

— У нас — обади се щурият Балоун — имаше подобен случай. Бях намислил да купя една кравичка в съседното село, даже бяхме уговорили вече цялата работа, но месарят от Вотице ми я дигна под носа.

— Сега вече, щом се отвори нова война — продължи Швейк, — щом враговете ни станаха повече, щом се откри нов фронт, ще трябва да се пестят мунициите. „Колкото повече деца има в едно семейство, толкова повече пръчки трябват“ — казваше дядката Хованец в Мотол, на когото плащаха да бие децата на съседите и да ги учи на ум и разум.

— Само от едно ме е страх — каза Балоун разтреперан, — да не ни намалят дажбите заради тая Италия.

Фелдфебелът Ванек се замисли и каза сериозно:

— Много е възможно, защото сега нашата победа бая ще се поотложи.

— Сега знаете ли какво ни трябва, трябва ни един нов Радецки — подхвърли Швейк, — той е бил запознат с тамошния терен, знаел е слабите страни на италианците, какво трябва да се щурмува и от коя страна. То не е кой знае колко лесна работа да влезеш някъде. Влизането лесно, това и баба знае, ама да се измъкнеш оттам, ето истинското военно изкуство. Човек, като влезе някъде, трябва да знае всичко, което става около него, за да не се намери неочаквано в небрано лозе, дето го казват иначе, катастрофа. В нашата къща, в старата ни квартира, хванаха веднъж крадец на тавана. Тоя ден в къщата имало зидари, които поправяли капандурата, и той, негодникът, забелязал това и като го хванали, вземе, че се изскубне от ръцете им, събори даже портиерката на земята и се спуснал по скелето в задното дворче, ама това не му помогнало, защото после не можел да излезе оттам. А, виж, нашият татко Радецки е познавал добре пътищата и никъде не са могли да го сгащят. В една книжка беше много добре описано всичко за тоя генерал. Как избягал от Санта Лучия, как в същото време избягали и италианците, как Радецки чак на следния ден открил, че всъщност е спечелил битката, тъй като италианците ги нямало никакви, не се виждали дори и с бинокъл. Тогава той се върнал и завзел изоставената Санта Лучия. Оттогава бил произведен маршал.

— Колкото до Италия, тя е хубава земя — подхвърли готвачът Юрайда, — бил съм във Венеция и знам, че италианецът нарича всекиго свиня. Като се ядоса, всеки за него става „porco maladetto“^[8]. И папата за него е „porco“^[9], и „madonna mia è porco“, „papa è porco“^[10].

Фелдфебелът Ванек, напротив, се изрази твърде симпатично за Италия. В дрогерията си в Кралупи той произвеждал лимонов сок, правел го от гнили лимони. Най-евтините и най-гнили лимони купувал винаги от Италия. Сега с доставките на лимони от Италия за Кралупи било свършено вече. Нямало съмнение, че войната с Италия щяла да донесе и различни изненади, тъй като Австрия щяла да иска да си отмъсти.

— Лесно е да се каже то — усмихна се Швейк, — да си отмъсти. Някой намисли да си отмъщава, пък в края на краищата си изпаща този, когото съответният отмъстител е подбрал за оръдие на отмъщението. Преди години живеех във Винохради. Портиерът живееше в сутерена на сградата, у него пък беше на квартира един дребен банков чиновник, който вечерно време се отбиваше в пивницата на улица Крамериус. Една вечер той се скарал там с един господин, собственик на някаква лаборатория за изследване на урина във Винохради. А тоя господин бил много интересен човек, за нищо друго не мислел и изобщо за нищо друго не говорел освен за изследване на урината. Винаги носел със себе си шишенца с урина и де кого видел, тикал му ги под носа и му предлагал да се изпикае и да даде урина за изследване, защото от такова изследване зависело щастието на човека, на семейството му, пък и било много евтино, струвало само шест крони. Всички, които посещаваха кръчмата, дори и самият кръчмар заедно с кръчмарката, бяха дали вече урината си да им я изследва, само това чиновниче се въздържало, въпреки че господинът непрекъснато се мъкнел след него в писоара, когато отивал по малка нужда, и всеки път със загриженост му внушавал: „Не знам, не знам, нещо никак не ми харесва урината ви, господин Скорковски, я се изпикайте в шишенцето, преди да е станало късно!“ Най-сетне го убедил. И не стига, че му взел 6 крони, ами отгоре на това порядъчно украсил резултата от анализа, както впрочем правел при всички подобни случаи, включително и при анализа на урината на кръчмаря, комуто подливал вода, защото придружавал анализа си с километрични наставления и винаги излизало, че случаят е много сериозен, че никой не бива да пие нищо друго освен вода, че не бива да пуши, не бива да се жени и трябва да яде само зеленчук. И дребният банков чиновник страшно го намразил, както и всички други, и избрал портиера, у когото живеел, за оръдие на своето отмъщение, тъй като познавал портиера като много жесток човек и побойник. И вземе един ден, та каже на тоя, дето прави анализите де, че портиерът от известно време не се чувствува добре и че го моли да се отбие при него на заранта към 7 часа да му вземе урина и я анализира. И той отишел. Портиерът още спял, когато анализаторът го събудил и много любезно му казал: „Моите уважения, господин Малек, добро утро. Ето ви, моля, шишенцето, бъдете така любезен, изпикайте се и ще ми дадете шест крони.“ Можете да си представите какъв ад настъпил след това: портиерът рипнал от леглото си по долни гащи, пипнал нахалника за шията и с такава сила го блъснал в гардероба, че го продънил. Като го измъкнал от гардероба, грабнал камшика и както си бил по долни гащи, го погнал надолу по улица Челаковски. А пък оня пищи, та се къса, все едно, че си настъпил някое куче по опашката. На булевард Хавличек господинът скача в трамвая в движение, а портиера го хваща един стражар. Опитал се да бие и него, но понеже бил по долни гащи и зарзаватът му се бил подал навън, взели, че заради нарушение на обществения морал го метнали в полицейската кола и го закарали в полицията. Но той и от колата продължавал да реве като ранен бик: „Простак с простак, ще му дам да разбере, намерил на кого да анализира урината!“ Задето упражнил насилие на публично място и обидил длъжностно лице, той лежал в затвора шест месеца, а после още и заради това, че след прочитане на присъдата си позволил да обиди императорския дом. Може би все още лежи в затвора. Та затова ви казвам, един си отмъщава, пък друг, колкото и да е невинен, опира пешкира.

През време на този разказ Балоун дълбоко се беше замислил. Накрая той попита Ванек:

— Моля ви се, господин фелдфебел, вие, значи, мислите, че сега заради войната с Италия ще ни намалят порциона?

— Това е ясно като бял ден — отговори Ванек.

— Боже господи! — извика Балоун, оброни глава на ръцете си и остана да седи тихо в ъгъла.

С това окончателно се тури край на разискванията за Италия в тоя вагон.

 

В щабния вагон разговорът за новосъздадената обстановка след влизането на Италия във войната положително щеше да бъде извънредно скучен поради отсъствието на славния военен теоретик, фелдфебел-школника Биглер, ако не беше го заместил подпоручик Дуб от трета рота.

В цивилния си живот подпоручик Дуб беше преподавател по чешки език и още тогава проявяваше необикновена склонност да манифестира своята преданост навсякъде, където имаше възможност. На учениците възлагаше да пишат съчинения на теми от историята на Хабсбургския род. В по-долните класове плашеше учениците си с император Максимилиан^[11], който веднъж се качил на една скала и след това не могъл да слезе, с Йосиф Втори^[12], който обичал да оре, и с Фердинанд Добрий^[13]. В по-горните класове, разбира се, темите бяха още по-заплетени. Вземете например съчинението, което той беше възложил на учениците си от седми клас: „Император Франц Йосиф I — голям приятел на науката и изкуствата“. Това съчинение донесе на един седмокласник изключване от всички средни училища на Австроунгарската империя, защото беше писал, че най-блестящото дело на тоя монарх било построяването на моста „Император Франц Йосиф I“ в Прага.

С най-голям педантизъм подпоручик Дуб караше учениците си на всеки рожден ден на императора и други подобни императорски тържества да пеят възторжено австрийския химн. В обществото не го обичаха, защото се знаеше, че доносничи за своите колеги. В града, в който учителствуваше, той беше единият от трилистника на най-големите идиоти и мулета, състоящ се от самия него, от околийския началник и директора на гимназията. В този тесен кръг той беше оформил политическия си мироглед в дух на преданост към Австроунгарската империя. Така и сега с маниера на закостенял даскал той започна да излага идиотщините си:

— Общо взето, мене ни най-малко не ме изненада този акт на Италия. Очаквах го още преди три месеца. Няма що, Италия много се нафука след победната война за Триполи с Турция^[14]. Освен това тя твърде много разчита на марината си и на настроението на населението в нашите приморски области и в Южен Тирол. Още преди войната размених мисли по този въпрос с нашия околийски началник и му обърнах внимание, че нашето правителство не бива да подценява иридентисткото движение^[15] в южните провинции. И той напълно се съгласи с мене, защото всеки прозорлив човек, комуто е скъпо запазването целостта на тази империя, отдавна би трябвало да бъде наясно докъде бихме стигнали, ако проявяваме излишна снизходителност по отношение на подобни елементи. Помня много добре как преди около две години в разговор с господин околийския началник заявих — това беше по време на Балканската война, във връзка с аферата на нашия консул Прохазка, — че Италия чака само удобен случай подло да ни нападне.

И ето че не се излъгах! — извика той с такъв глас, като че ли всички останали най-запалено спореха с него. В действителност, слушайки го, всички присъствуващи офицери си мислеха: „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?“

— Истина е — продължи той вече с по-спокоен тон, — че много често, дори и при възлагане на писмени работи в училище, не се е държало сметка за нашите отношения с Италия в миналото, за ония велики дни на славни победи на нашите армии и през четиридесет и осма^[16], и през шестдесет и шеста^[17] година, за които се говори в днешната заповед по бригадата. Аз обаче винаги съм изпълнявал дълга си и още преди завършването на последната учебна година, кажи го, в самото навечерие на войната, възложих на учениците си да напишат съчинение на тема: „Unsere Helden in Italien von Vicenza bis zur Custozza, oder…“^[18].

И смахнатият подпоручик Дуб тържествено добави:

— Blut und Leben für Habsburg! Für ein Österreich, ganz, einig, ggross!^[19]

Той замълча. Чакаше очевидно останалите във вагона също така да си кажат думата по новосъздаденото положение и той повторно да им докаже, че още преди пет години е знаел как ще се отнесе един ден Италия към съюзника си. Той обаче остана дълбоко разочарован, тъй като капитан Вагнер, на когото батальонната свръзка Матушич тъкмо беше донесъл вечерното издание на „Пестер лойд“, след като хвърли поглед върху вестника, каза:

— Я гледай, същата Вайнерова, която видяхме да гастролира в Брук, е играла снощи тук на сцената на Малкия театър.

С това завършиха разискванията за Италия в щабния вагон.

 

В отношението си към войната с Италия освен седналите отзад също и батальонната свръзка Матушич и Бацер, свръзката на капитан Загнер, бяха на чисто практични позиции, защото някога преди години, още през време на действителната си служба, бяха взели участие в някакви маневри в Южен Тирол.

— И-их, че зор ще видим по тия баири — каза Бацер, — и то куфарите на капитан Загнер да бяха един-два, пак добре, а то цял куп. Вярно е, че съм балканджия, ама онова е съвсем друго, човек мушне карабината под палтото и иде да гръмне някой заек в имението на княз Шварценберг^[20].

— Ако ни прехвърлят долу на италианския фронт, разбира се, и на мене не ми се ще да се катеря по баири и глетчери и да разнасям заповедите им. А освен това и яденето им там долу само полента^[21] и олио — нищо свястно не можеш хапна — каза мрачно Матушич.

— Никак не е изключено именно нас да ни закарат там някъде на майната си в тия планини! — нервно каза Бацер. — Нашият полк беше вече с Сърбия, в Карпатите, малко ли съм мъкнал куфарите на капитана по разни баири, на два пъти ги губих; единия път в Сърбия, втория — в Карпатите, такива една каша се беше забъркала тогава — нищо чудно това да ме сполети още веднъж и на италианската граница. А колкото до яденето там долу… — Той плю, помести се по-близо до Матушич и разнежено му каза: — Знаеш ли, по нас в Кашперските планини правим едни ей такива мънички кнедли от сурови картофи, сваряваме ги и след това ги панираме с яйца и галета и ги пържим с шпек.

Последната дума Бацер произнесе с особен тайнствено-тържествен глас.

— И най-добри са с кисело зеле — добави той меланхолично, — за сравнение с макароните и дума не може да става, те са за свините.

Така завърши и тук разговорът за Италия.

 

И тъй като влакът стоеше на гарата повече от два часа и не мърдаше, из вагоните се пръсна слух, че навярно ще бъде обърнат и изпратен за Италия.

За това говореше и обстоятелството, че през тези два часа с ешелона станаха странни неща. Войниците отново бяха изгонени от вагоните, отнякъде довтаса санитарна комисия и една санитарна част изпръска хубаво всички вагони с лизол, което бе прието с голямо неудоволствие, особено във вагоните, в които се пазеха запасите от войнишки хляб.

Но заповедта си е заповед. Санитарната комисия издаде заповед да се дезинфекцират всички вагони на ешелон № 728 и затова санитарите преспокойно изпръскаха с лизол и купищата войнишки хляб, и чувалите с ориз. Личеше, че става нещо особено.

После отново вкараха всички във вагоните, а след половин час повторно ги изгониха вън, тъй като беше дошъл да инспектира ешелона един престарял генерал. На Швейк веднага му хрумна едно твърде подходящо име за стария господин. Застанал зад строените войници, той каза на фелдфебела:

— Гледай — живи мощи.

Старият генерал се разхождаше пред строя, придружен от капитан Загнер, и по едно време спря пред един млад войник. За да вдъхне бодрост на войниците, генералът го попита откъде е, на колко е години и има ли часовник. Войникът си имаше часовник, но понеже помисли, че дядката ще му подари още един, каза, че няма. Тогава „живите мощи“ — старият генерал, каза с глупава усмивка, подобна на усмивката, с която император Франц Йосиф при посещение на различни градове се обръщаше към кметовете:

— Много хубаво, много хубаво.

След това той удостои с вниманието си близкостоящия подофицер, когото попита за здравето на жена му.

— Аз не съм женен, господин генерал! — изрева подофицерът и генералът със същата благосклонна усмивка повтори неизменното си:

— Много хубаво, много хубаво.

След това, старчески вдетинен, генералът поиска от капитан Загнер да изкомандува на войниците да се преброят по двама. Един миг след това плацът се огласяше от високи и отсечени викове:

— Първи-втори, първи-втори, първи-втори…

Генерал Живи мощи много обичаше това. Той дори и в къщи си имаше две свръзки, които строяваше една до друга и ги караше да се броят: „Първи-втори, първи-втори…“

В Австрия имаше сума такива генерали. Най-сетне, когато прегледът завърши благополучно, при което генералът не скъпеше похвалите си пред капитан Загнер, на войниците разрешиха да се движат в района на гарата, тъй като се получи съобщение, че ешелонът ще замине чак след три часа. Войниците започнаха да обикалят из гарата и да зяпат наоколо. Всеки от тях хранеше надежда, че ще си изпроси по някоя цигара, нали по гарите винаги се върти доста народ.

Личеше, че първоначалният ентусиазъм, изразяван с възторжено посрещане на ешелоните по гарите, бе вече охладнял твърде много и беше спаднал на нивото на просията.

Капитан Загнер бе посетен от делегация на „Дружество за посрещане на героите“, в състав от две измъчени дами, които му предадоха дар на ешелона — двайсет кутийки с ароматизирани бонбончета, рекламно производство на една будапещенска бонбонена фабрика. Кутийките за ароматизираните бонбони бяха твърде грижливо изработени от ламарина, на капака им беше нарисуван един унгарски хонвед, който стиска ръката на австрийски пехотинец, над тях сияеше короната на свети Стефан. Наоколо имаше кръгъл надпис на немски и унгарски: „За императора, бога и отечеството“.

В своята преданост бонбонената фабрика бе стигнала дотам, че беше дала преднина на императора пред бога.

Всяка кутийка съдържаше осемдесет бонбона, така че на трима души се падаха приблизително по пет парчета. Освен това съсипаните, измъчени дами донесоха и голям пакет листчета, на всяко от които имаше отпечатани по две молитви от будапещенския архиепископ Геза Сатмар Будафалски. Текстът им беше даден едновременно на немски и унгарски. Те съдържаха най-ужасни клетви по адрес на всички врагове. Написани бяха с такава страст, че на края им липсваше само унгарското „Baszom a Kristusmarjat“^[22].

Според негово светейшество архиепископа всемилостивият и всеблаг бог трябваше да направи на кайма и на паприкагулаш всички руси, англичани, сърби, френци и японци. Всеблагият трябваше да се окъпе в кръвта на враговете и да избие цялата тая пасмина, както беше направил жестокосърдечният Ирод с невинните младенци.

Негово светейшество будапещенският архиепископ беше си послужил например в молитвичките със следните хубави изрази: „Бог да благослови нашите щикове, за да проникват по-дълбоко в коремите на враговете. Нека върховният съдник, нашият справедлив бог, направлява артилерийския огън над главите на вражеските щабове. Да даде всемилостивият всички врагове да се удавят в собствената си кръв от раните, които вие ще им нанесете!“

Ето защо необходимо е още веднъж да се повтори, че тия молитвички в края на краищата страдаха само от един недостатък, липсваше им само унгарското: „Baszom a Kristusmarjat“.

След като предадоха всичко това, двете дами изразиха пред капитан Загнер страстното си желание да присъствуват на церемонията за раздаване на подаръците. Едната от тях дори се осмели да изтъкне, че по тоя случай би могла да каже няколко думи на войниците, които тя не наричаше другояче освен „Unsere braven Feldgrauen“^[23] …

И двете направиха страшно обидени физиономии, когато капитан Загнер отхвърли молбата им. Сега за сега подаръците им бяха отправени във вагона-склад. Почтените дами минаха между войнишкото множество и едната от тях не пропусна случай да погали по бузата един небръснат със седмици войник. Той беше от Будейовице и се казваше Шимек. Тъй като не бе осведомен за възвишената им мисия, след като дамите си отидоха, той подхвърли на другарите си:

— Ей, че са нахални тукашните курви! Поне да е за пред хората, маймуната му с маймуна, а то същинска скумрия, само кожа и кокали. Да я духнеш, ще падне, а пък дъртата му мистрия все пак иска да си има работа с войници.

Гарата беше твърде оживена. Тук ходът на Италия беше предизвикал известна паника, тъй като бяха спрени два ешелона с артилерия и изпратени за Щирия. Имаше и ешелон бошнаци, който по неизвестни причини чакаше вече от два дена, напълно изоставен и забравен. Бошнаците от два дена не бяха получавали храна и бяха плъпнали по Нова Пеща да просят хляб. Не се чуваше нищо друго освен ядосания говор на забравените бошнаци, които оживено жестикулираха и непрекъснато повтаряха: „Ебем ти бога, ебем ти душу, ебем ти майку.“

Малко след това 91-ви батальон отново бе строен и отправен по вагоните. Не след дълго обаче батальонната свръзка Матушич пристигна от комендантството на гарата със съобщение, че заминаването се отлага с три часа. Ето защо войниците отново бяха пуснати да излязат от вагоните. Непосредствено преди заминаването в щабния вагон влезе подпоручик Дуб, крайно развълнуван, и помоли капитан Загнер да заповяда незабавно да арестуват Швейк. Подпоручик Дуб, стар, известен доносчик още в гимназията, в която беше преподавател, обичаше да влиза в разговор с войниците, като се мъчеше да разбере какви са убежденията им и в същото време търсеше случай да ги поучи и да им обясни защо и за какво воюват.

През време на своя обход той попадна и зад сградата на гарата и там забеляза Швейк, който бе застанал пред един рекламен плакат на някаква доброволна военна лотария и го разглеждаше с интерес. На плаката бе изобразен един австрийски войник, който приковаваше с щика си към стената някакъв слисан брадясал казак.

Подпоручик Дуб потупа Швейк по рамото и го попита харесва ли му плакатът.

— Голяма идиотщина, господин подпоручик — отговори Швейк. — Виждал съм много глупави плакати, но такава дивотия досега не бях срещал.

— Че какво не ви харесва? — попита подпоручик Дуб.

— На мене, господин подпоручик, в тоя плакат не ми харесва начинът, по който си служи войникът с повереното му оръжие, та той може да счупи щика о стената, после, това е напълно излишно, а може и да го накажат, защото руснакът е вдигнал ръце и се предава. Той е пленник, а с пленниците трябва да бъдем внимателни, няма смисъл, нали и те са хора.

Заинтригуван, подпоручик Дуб продължи да обследва схващанията на Швейк и отново го попита:

— Вие, значи, съжалявате руснака, така ли?

— Аз, господин подпоручик, съжалявам и двамата: и руснака, защото са го намушкали, и войника, защото ще го затворят за това. Та той, господин подпоручик, сто на сто ще счупи щика си о стената. Вижте, стената изглежда каменна, а пък стоманата нали е чуплива. Знаете ли, господин подпоручик, още преди войната в нашата рота имаше един действуващ подпоручик. Даже и старият фел не умееше да се изразява по-сполучливо от него. На плаца например той казваше: „Имаш мирно, следователно пулиш очи като котарак, който сере в плява.“ Иначе той беше много добър човек. Една Коледа просто се побърка и купи за ротата цяла кола кокосови орехи. Именно оттогава, господин подпоручик, си зная колко са чупливи щиковете. Половината рота си изпочупи щиковете с тия орехи и ротният натика цялата рота в ареста, три месеца стояхме без домашен отпуск, а господин подпоручикът беше поставен под домашен арест…

Подпоручик Дуб сърдито погледна безгрижното лице на добрия войник Швейк и ядосано го попита:

— Вие познавате ли ме?

— Познавам ви, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб изблещи очи и тропна с крак:

— Аз ви казвам, че още не ме познавате.

Швейк отговори отново с онова безгрижно спокойствие, с което обикновено се явяваше на рапорт:

— Познавам ви, господин подпоручик, вие сте от нашия батальон.

— Вие още не ме познавате! — кресна му отново подпоручик Дуб. — Вие може би ме познаваме откъм лицето, но мислете му, когато ме опознаете откъм опакото! Аз съм опасен, имайте пред вид тая работа, в състояние съм да ви разплача. Е, познавате ли ме, или не?

— Познавам ви, господин подпоручик.

— За последен път ви казвам, че не ме познавате, магаре с магаре недно. Имате ли братя?

— Тъй вярно, господин подпоручик. Имам един брат.

Като гледаше спокойното безгрижно лице на Швейк, подпоручик Дуб побесня, загуби способността да се владее и извика:

— И той трябва да е такова говедо като вас. Какво работи?

— Учител е, господин подпоручик. Служи в школата и беше произведен в офицерски чип.

Подпоручик Дуб изгледа Швейк, сякаш искаше да го прониже с погледа си. Швейк издържа злия поглед на подпоручик Дуб с достойно благоразумие и затова разговорът им завърши само с думата:

— Abtretten!^[24]

Всеки от тях тръгна в различна посока, задълбочен в мислите си.

Подпоручик Дуб мислеше, че ще поиска от капитана да нареди да затворят Швейк, а пък Швейк си мислеше, че досега е виждал вече много идиоти между офицерите, но че все пак подпоручик Дуб е голяма рядкост в полка.

Подпоручик Дуб, който именно днес си беше втълпил, че трябва да полага грижи за възпитанието на войниците, откри нови жертви зад гарата. Това бяха двама войници от полка, но от друга рота, които в тъмното се пазаряха на развален немски език с две фльорци, каквито с дузини обикаляха гарата.

Отдалечаващият се Швейк можа да чуе все още съвършено ясно гласа на подпоручик Дуб:

— Познавате ли ме?…

— Но аз ви казвам, че не ме познавате!…

— Но когато ме опознаете!…

— Вие може би ме познавате откъм лицето!…

— Но мислете му, когато ме опознаете откъм опакото.

— Ще ви разплача, аз, магарета с магарета!…

— Имате ли братя?…

— И те трябва да са говеда като вас! Какво работят? В обоза… Е добре… Помнете, че сте войници… Чехи ли сте?… А вие знаете ли какво е казал Палацки? Ако Австрия не съществуваше, ние трябвате да я създадем. Abtretten!

Общо взето обаче, обходът на подпоручик Дуб не се увенча с положителни резултати. Той спря още три групи войници, но възпитателният му порив „да ги разплаче’“ претърпя пълен провал. Материалът, който се отправяше за фронта, беше такъв, че погледът на всеки един от тях говореше на подпоручик Дуб не твърде ласкателни за него неща. Подпоручик Дуб почувствува достойнството си накърнено и в резултат на всичко това, преди заминаването на влака, поиска от капитан Загнер арестуването на Швейк. При това, обосновавайки необходимостта от затварянето на добрия войник Швейк, той говореше за странно нахалното му държане, а откровените отговори на Швейк на последния му въпрос нарече язвително „иронични забележки“. Ако работата продължавала така, то офицерството щяло да загуби всякакъв авторитет в очите на войниците, в това положително никой от господа офицерите не можел да се съмнява. Още преди войната той говорил по този въпрос с господин околийския началник и изказал мнение, че всеки началник трябва да проявява стремеж да си запази известен авторитет пред подчинените.

Господин околийският началник бил на същото мнение. Особено сега, във военно време, колкото повече се приближавал човек към противника, в толкова по-голям страх трябвало да бъдат държани войниците. Ето защо подпоручик Дуб поиска Швейк да бъде наказан дисциплинарно.

Капитан Загнер, който като действуващ офицер мразеше всички тия запасняци с най-различни професии в цивилния живот, направи бележка на подпоручик Дуб, че подобни съобщения могат да се правят само във формата на рапорт, а не по такъв странен бакалски начин, като че се води пазарлък за цената на картофите. А що се отнася до Швейк, първата инстанция, на която той е подчинен, е поручик Лукаш. Тези работи стават само с рапорт. От ротата пък вече те отиват по-нагоре в батальона, подпоручик Дуб не може да не знае тези неща. Ако Швейк се е провинил нещо, то неговият въпрос ще се постави в ротата, а ако решението на ротния командир бъде обжалвано — и в батальона. Но ако поручик Лукаш няма нищо против и сметне приказките на господин подпоручик Дуб за официален доклад, то и капитан Загнер няма да възрази Швейк да бъде повикан и изслушан.

Поручик Лукаш естествено нямаше нищо против. Отбеляза само, че му е известно от самия Швейк, че брат му наистина бил учител и запасен офицер.

Подпоручик Дуб започна да бие отбой и каза, че той искал наказанието на Швейк само в широк смисъл на думата. Той впрочем допускал, че въпросният Швейк не умее да се изразява правилно, така че отговорите му оставят впечатление на нахалство, язвителност и неуважение към началниците. Освен това и цялата външност на Швейк издавала ограничения му умствен багаж.

С това всъщност бурята прелетя над главата на Швейк, без да удари гръм.

Във вагона, в който се помещаваха канцеларията и батальонният склад, батальонният фелдфебел Баутанцел прояви голямо великодушие и даде на двамата батальонни писари по две шепи бонбони от кутиите, донесени от двете дами. Това бяха бонбоните, които трябваше да се раздадат на войниците от батальона. Най-обикновено явление беше всичко, определено за войниците, да бъде подлагано на подобна предварителна манипулация в батальонната канцелария.

През време на войната това беше нещо толкова обикновено, че когато при някоя инспекция в дадена част не се установяваха кражби, моментално се пораждаше съмнението, че някой от фелдфебелите и другите интендантски органи по канцелариите надува бюджета и изобщо върши разни други машинации, за да върви гладко работата.

Ето защо в момента, когато всички се тъпчеха с бонбони, за да намажат поне от тоя боклук, като няма нищо друго за открадване от войниците, Баутанцел произнесе реч за печалната обстановка, при която става това им пътуване:

— Досега на два пъти съм пътувал за фронта, но толкова мизерно пътуване още не е имало. Ехее, докато стигнахме Прешов^[25] на времето, бяхме натрупали вече цели купища най-различни неща. Каквото ти дойде на ум, всичко можеше да намериш. Бях складирал десет хиляди кутии цигари „Мемфис“, две пити ементалско сирене, триста консерви. След това, когато при Бардейов^[26] трябваше да се заровим в окопите и когато русите прекъснаха връзката ни с Прешов, тогава да беше видял ти как се върти търговийка. От всичко това приблизително само една десета част дадох на батальона — уж съм го спестил, а останалото разпродадох в обоза. Имаше при нас един майор, Сойка се казваше, каква свиня беше, нямате представа. Да кажеш, че беше герой, не, най-много обичаше да се навърта около нас в обоза, защото горе свиреха куршумчета и експлодираха шрапнели. Идваше под предлог, че трябвало да провери как готвим за войниците, и то обикновено когато се получеше съобщение, че русите пак подготвят нещо; целият трепереше и най-първо отиваше в кухнята да изпие няколко чашки ром, че едва след това тръгваше на инспекции по кухните, които бяха разположени около обоза. Яденето не можеше да се готви на позициите и храната се изпращаше горе само нощем. Тогава ние бяхме в такова положение, че за някаква специална офицерска храна не можеше и дума да става. Единственото шосе, което беше ни останало за връзка с тила, беше заето от немци от райха, които задържаха всичко по-хубаво, което ни се изпращаше от тила, и го изяждаха сами, така че до нас нищо не достигаше. Затова в обоза бяхме останали без специална офицерска храна. През цялото това време не ми се удаде да спестя за нас, хората от канцеларията, нищо друго освен едно прасенце, което опушихме, и за да не подуши нещо майор Сойка, скрихме го при артилеристите, у един мой познат подофицер на около един час път от нас. Та ви казвам, майорът, когато дойдеше при нас, най-напред се залавяше да опита чорбата. Вярно е, че ние не можехме да готвим много месо, в околността само от време на време намирахме по някоя свиня или някоя мършава крава. При това прусаците и тук ни правеха конкуренция, защото плащаха двойно повече за реквизирания добитък. През цялото време, докато стояхме пред Бардейов, аз не можах да спестя повече от хиляда и двеста крони от закупване на добитък, и то като имате предвид, че в повечето случаи вместо с пари ние плащахме с разписки, подпечатани с печата на батальона. Това правехме особено през последно време, когато разбрахме, че русите на изток от нас са стигнали в Радван, а на запад — в Подолин. Най-трудно се работи с народ, който не умее да чете и пише и се подписва само с три кръстчета, както населението там. Това беше добре известно на нашето интендантство, така че когато изпращахме искане за пари, не можех да прилагам фалшифицирани квитанции за изплатени суми. Квитанции могат да се фалшифицират само там, където народът е по-образован и умее да се подписва. А освен това, нали ви казвам, прусаците плащаха двойно повече, и то в брой, така че, където и да се появяхме, гледаха ни като разбойници. И на всичкото отгоре интендантството взе, че заповяда квитанциите, подписани с три кръстчета, да се предават на военната финансова контролна комисия. Агентите на тая комисия бяха плъзнали навсякъде. Дойде такъв агент, наплюска се, накърка се, а на другия ден иде и прави донесение. Та да ви кажа за тоя, майор Сойка де, дето обикаляше кухните. Честна дума ви казвам, един път измъкна от казана толкова месо, колкото беше определено за цялата четвърта рота. Започна със свинската глава, но каза, че не е доварена и затова отново я хвърли вътре да поври още малко. Вярно, по това време ние готвехме много по-малко месо, на цяла рота се падаха само дванайсет едновремешни дажби, но той всичко изяде. После взе да опитва чорбата, че като се развика: „Та това е чиста водица, що за безобразие, блажна чорба без блажно, без месо.“ Заповяда да я запържат и хвърли в нея последните макарони, които бях спестил. Но това както и да е, най-много ме доядя, че отидоха двете кила масло за чай, което бях спестил още на времето, когато офицерите бяха на специална храна. Държах го аз на поличката над леглото си, а той като се разкрещя чие е маслото. Аз му казах, че според дневния оклад па войниците, определен с последната заповед по дивизията, на всеки войник се падат петнайсет грама масло или двайсет и един грама мас, но понеже нямаме запаси, маслото ще стои дотогава, докато съберем достатъчно, за да можем да дадем на всеки войник точно определеното количество. Майор Сойка много се ядоса, кресна ми, че аз навярно чакам да дойдат русите и да ометат и последните ни две кила масло. Веднага нареди, щом няма месо в чорбата, да хвърля маслото в нея. Така си ми и пропадна целият запас, честна дума ви казвам, щом се зададеше отнякъде майорът, веднага ми тръгваше на буксус. След време той така изтренира носа си, че щом дойдете, веднага надушваше запасите ми. Веднъж бях спестил един говежди дроб, бяхме решили да си го задушим. Но не щеш ли, довтаса майорът, надзърна под кревата и го измъкна. Като взе да дига патардия, аз му казах, че дробът е предназначен да бъде заровен в земята. Преди обед ни казал това един ковач от артилеристите, който бил следвал ветеринарни курсове. Майорът дръпна една пехотинка от обоза и заедно отидоха горе под скалите да варят дроба в котелките си. Но това му изяде главата; русите, като видели огъня, изпратили там елин осемнайсетсантиметров. Когато отидохме да видим, не можахме да познаем дали това по скалите беше говеждият дроб или дробът на господин майора.

 

След известно време се получи съобщение, че заминаването се отлага с още четири часа. Горе по посока на Хатван^[27] линията била задръстена от влакове с ранени. На гарата се говореше и друго: при Ягер един санитарен влак с болни и ранени се сблъскал с друг влак, който карал артилерия за фронта. От Пеща нататък били изпратени допълнителни влакове.

Колективната фантазия на батальона заработи веднага. Говореше се за двеста убити и ранени. Други казваха, че сблъскването било предизвикано нарочно, за да не могат да се установят мошеничествата в снабдяването на болните.

Това даде повод да се разгърне остра критика на недостатъчното снабдяване на батальона и на крадците в канцеларията и склада.

Повечето бяха на мнение, че батальонният фелдфебел Баутанцел дели всичко наполовина с офицерите.

В щабния вагон капитан Загнер съобщи на офицерите че всъщност според маршрута би трябвало да бъдат вече на границата на Галиция. В Ягер трябвало да получат храна за войниците — хляб и консерви за три дена. Дотам имало още десет часа път. А в Ягер наистина имало толкова влакове с ранени от офанзивата зад Лвов, че според телеграмата нямало нито един самун войнишки хляб, нито една консерва. Получил заповед вместо хляб и консерви да изплати по 6 крони и 72 халера на човек, което трябвало да стане при изплащане на заплатата за изтеклите девет дена, ако, разбира се, дотогава се получат необходимите суми от бригадата. В касата имало само малко повече от 12 хиляди крони.

— И ако това не е безобразие от страна на полка — каза поручик Лукаш, — така мизерно да ни прати някъде на майната си!

Последва разговор между офицерския кандидат Волф и поручик Коларж, които шепнешком си споделяха, че през последните три седмици полковник Шрьодер превел на своя сметка във Виенската банка 16 хиляди крони.

След това поручик Коларж разказа как се правят икономии. Открадваш от полковата каса 6 хиляди крони и ги мушваш в собствения си джоб, след това със строга последователност издаваш заповед по всички кухни да се намали дневният оклад на войниците с по 3 грама грах.

За един месец това прави 90 халера на човек, а всяка рота трябва да спести най-малко 16 кг грах. За тоя спестен резерв готвачът трябва да държи най-строга отчетност.

Поручик Коларж и офицерският кандидат Волф само бегло се спряха на някои наблюдавани от тях случаи.

Едно беше положително. Подобни неща бяха твърде често явление в цялата военна администрация. Като се започне от фелдфебела на някоя нищо и никаква рота и се стигне до лалугера с генералски пагони, който трупа запаси за следвоенната зима.

Войната изискваше храброст и в кражбата.

Интендантите си разменяха любовни погледи, като че ли искаха да кажат: „Ние сме едно тяло и един дух, крадем, приятелю, мошеничествуваме, братко, но няма какво да се прави, трудно се плува срещу течението. Ако не вземеш ти, ще вземе друг и ще каже още, че не крадеш само затова, защото вече достатъчно си се запасил.“

Във вагона влезе господин с червени и златни лампаси. Пак един от ония генерали, които кръстосваха всички линии по разни инспекции.

— Седнете, господа — обърна се той любезно към офицерите, ликувайки вътрешно, че още веднъж е изненадал някакъв ешелон, за който не предполагал, че трябва да бъде тук.

А когато капитан Загнер поиска да рапортува, той само махна с ръка:

— Във вашия ешелон няма никакъв ред. Вашият ешелон не спи. А би трябвало да спи. Когато ешелоните стоят на някоя гара, войниците трябва да лягат, както когато са в казармата — в девет часа.

Той говореше отсечено:

— Преди девет часа войниците се извеждат по нужда някъде зад гарата, а след това лягат да спят. В обратен случай през нощта войниците ще замърсят линията. Ясно ли е, господин капитан? Повторете. Или по-добре недейте повтаря, ами направете това, което ви казах. Да се свири тревога, да се закарат по нужда, да се свири отбой и да се спи, да се проверява кой не спи! Да се наказва! Да. Това всичко ли е? Вечерята да се раздаде в шест часа.

Сега той говореше за нещо от миналото, за нещо, което не беше станало, което беше някак си от друга действителност. Той стоеше тук като призрак от царството на четвъртото измерение.

— Вечерята да се раздаде в шест часа — продължи той, като погледна часовника си, който показваше единадесет часа и десет минути вечерта. — Um halb neune Alarm, Latrinenscheissen, dann schlafen gehen!^[28] За вечеря тук в шест часа гулаш с картофи вместо 150 грама ементалско сирене.

След това последва заповед да се продемонстрира бойна готовност. Капитан Загнер отново трябваше да заповяда да се свири тревога, а тръгналият по инспекция генерал, наблюдавайки строяването на батальона, се разхождаше с офицерите и непрекъснато им повтаряше това, което беше вече казал, като че ли те бяха някакви идиоти и не можеха да разберат отведнъж. При това той сочеше стрелките на часовника си:

— Also, sehen Sie. Um halb neune scheissen, und nacht einer halben Stunde schlafen. Das genügt vollkommen.^[29] В това преходно време войниците и без туй не страдат от запек. Но аз поставям ударението върху спането. То укрепва силите за нови походи. Докато войниците се намират във влака, те трябва да си починат. Ако няма достатъчно място, войниците спят partienweise^[30]. Една трета от войниците лягат във вагоните и спят най-удобно от девет часа до полунощ, останалите стоят прави и ги гледат. След това тези, които първи са спали, отстъпват място на втората смяна, която спи от полунощ до три часа сутринта. Трета смяна спи от три до шест, тогава се свири утринна заря и войниците се водят на миене. През време на пътуването да не се скача от вагоните! Пред ешелона да се поставят патрули, за да не могат войниците през време на движение да скачат от вагоните! Когато противникът счупи крак на войника…

При тези думи генералът почука с пръст крака си.

— …това е похвално, но да се осакатяват с излишно скачане от вагоните, когато влакът се движи с най-голяма бързина, е наказуемо.

— Това е, значи, вашият батальон? — попита той капитан Загнер, като се вглеждаше в сънливите фигури на войниците, някои от които не можеха да се въздържат и вдигнати от сън, се прозяваха на свежия нощен въздух. — Това, господин капитан, е батальон, който се прозява. Войниците трябва да си лягат в девет часа.

Генералът се спря пред 11-а рота, на лявото крило на която стоеше Швейк и така беше раззинал уста, сякаш щеше да глътне всички началства пред него. При това той твърде възпитано държеше ръка на устата си, но изпод дланта му се чуваше такова мучене, че поручик Лукаш тръпнеше от страх да не би генералът да го забележи. Хрумна му, че може би Швейк нарочно прави това.

Генералът, за проклетия, се обърна право към Швейк и пристъпи към него:

— Böhm oder Deutsch?^[31]

— Böhm, melde gehorsam, Herr Generalmajor.^[32]

— Dobrže — каза генералът, който беше поляк и поназнайваше чешки, — Ty rzveš jako krawa na sena. Stul pysk, drž gubu, nebuč! Byl jsi už na zatrinĕ?^[33]

— Съвсем не съм ходил, господин генерал-майор!

— Proč jsi nešel šrat, s ostatnimi menži?^[34]

— Разрешете да доложа, господин генерал. На маневрите в Писек, когато през време на почивка ние се пръскахме из житата, полковник Вахтъл ни казваше обикновено, че войникът не бива да мисли непрекъснато само за кензане, войникът трябва да мисли за боя. Пък да ви кажа ли, господин генерал, какво да правим в нужника? Няма какво да изсерем. Според плана за движението на няколко станции досега трябваше да получим вечеря, а не сме получавали. Празна ли ти е воденицата, нужник не ти трябва.

След като с прости думи обясни на генерала положението, Швейк така топло го погледна, че генералът изпита желание да помогне на всички. Щом ще се дава заповед за организирано използуване на нужниците, то изпълнението на тая заповед трябва да бъде материално осигурено.

— Хайде, изпратете ги по вагоните — каза генералът на капитан Загнер. — Как може да не са получили вечеря? Всички ешелони, които минават през тая гара, трябва да получат вечеря. Та тук има снабдителен пункт. Другояче и не може да бъде. Има изработен и специален план.

Генералът каза това с тон, който не търпеше възражения. То означаваше, че сега наистина е вече единадесет часът през нощта, вечерята е трябвало да бъде получена в шест часа, както бе отбелязал вече, така че не остава нищо друго, освен да се задържи влакът на гарата през тая нощ и следващия ден до шест часа вечерта, за да получат полагаемия им се гулаш с картофи.

— Във военно време — каза той извънредно сериозно — няма нищо по-лошо от това да се забравя за храната на войниците през време на придвижванията им. Мое задължение е да науча истината, да разбера как собствено изглежда положението в канцеларията на комендантството на гарата. Защото, господа, понякога виновни са самите командири на транспорта. При ревизия на гара Суботище на южната босненска линия установих, че шест ешелона не получили вечеря, защото командирите им забравили да си поискат. Шест пъти на гарата готвили гулаш с картофи, но никой не го потърсвал и затова го изливали в помията. Истинско море от картофи с гулаш, господа, докато три гари по-нататък войниците от същите ешелони, които минавали през гара Суботище, покрай морето от гулаша с картофи, били принудени да просят на гарата за парче хляб. Тук, както виждате, вината не е била в комендантството на гарата. — Той енергично махна с ръка: — Командирите на ешелоните не са си изпълнили задълженията. Елате в канцеларията.

Офицерите го последваха, като си мислеха защо ли всички генерали са се побъркали.

В комендантството се изясни, че за гулаш наистина никой нищо не знае. Днес за всички ешелони, които минават през гарата, наистина трябвало да се сготви гулаш, но по-късно в счетоводството се получила заповед да требват по 72 халера порционни на човек, така че всяка част, която мине през гарата, трябвало да получи по 72 халера на войник, които ще бъдат изплатени заедно със заплатата. А колкото за хляба, на гара Ватиана^[35] ще се получи по половин хляб на войник.

Комендантът на снабдителния пункт не беше от страхливите. Той каза право в очите на генерала, че заповедите се менят всеки час. Понякога храната стои приготвена за ешелоните. Но пристигне санитарен влак, представи заповед от по-горе и край, ешелонът идва и заварва празни казани.

Генералът се съгласи с кимване на глава, но отбеляза, че положението решително се е подобрило, в началото на войната то било много по-лошо. Всичко наведнъж не става, затова решително е необходим опит, практика. Теорията собствено се явява спирачка на практиката. Колкото повече продължава войната, толкова по-добър ще става редът.

— Мога да ви приведа и конкретен пример — каза той, възхитен от хрумването си, — преди два дни ешелоните, които минаваха през гара Хатван, не получаваха хляб, а вие утре ще го получите. Елате сега в ресторанта.

В ресторанта на гарата генералът отново подхвана дума за нужниците, като подчертаваше колко е грозно, когато човек вижда навсякъде по ж.п. линиите купчинки войнишки лайна. В същото време ядеше бифтек и всички имаха впечатлението, че преживя някоя от тия купчинки.

Той отдаваше такова значение на нужниците, като че ли победата на монархията зависеше само от тях.

С оглед на новосъздаденото положение с Италия генералът заяви, че именно в нужниците се крие неоспоримото ни предимство в италианската кампания.

Победата на Австрия никнеше един вид от нужниците.

За господин генерала всичко беше тъй простичко. Пътят към военната слава беше прав и ясен, по рецептата: в шест часа вечерта войниците получават гулаш с картофи, в осем и половина войската се изхожда в нужниците и в девет часа ляга да спи. Пред такава войска противникът обръща гръб и бяга ужасен.

Генерал-майорът се замисли, запали една пура „Операс“ и дълго, дълго се взира в тавана. Обмисляше какво да каже, след като е попаднал тук, с какво още да поучи офицерите от ешелона.

— Ядката на вашия ешелон е здрава — каза той неочаквано, когато всички вече бяха решили, че той докрая ще остане в тази поза и ще продължи да се взира в тавана и да мълчи. — Войнишкият ви състав е в отлично състояние. Със своята откровеност и с войнишкото си държане войникът, с когото разговарях днес, вдъхва най-добри надежди, че целият батальон ще се бори до последна капка кръв.

Той пак замълча и опрян на облегалото на стола, отново се вгледа в тавана, а след това, запазвайки същото положение, продължи да говори. При това само подпоручик Дуб, подтикван от раболепието си, му правеше компания в гледането на тавана.

— Вашият батальон обаче се нуждае от едно нещо. Вие не бива да допуснете подвизите му да потънат в забрава, батальоните на вашата бригада имат вече своя история, която трябва да бъде продължена и от вашия батальон. На вас ви липсва именно такъв човек, който да води най-точни бележки и да пише историята на батальона. Той трябва да събира в ръцете с всички нишки и да знае коя рота какво е извършила. Той трябва да бъде интелигентен човек, не някое говедо, не някоя крава. Господин капитан, вие трябва да назначите в батальона си един Batalionsgeschichtsschreiber^[36].

След това той втренчи поглед в часовника на стената, стрелките на който напомняха на цялата сънлива компания, че е време да се разотива.

На гарата генералът разполагаше със свой инспекционен влак и помоли господа офицерите да го придружат до спалния му вагон.

Комендантът па гарата въздъхна. Генералът беше забравил, че трябва да плати бифтека и бутилката вино. Пак ще трябва да плаща от джоба си. А колко такива посещения има всеки ден! Цели два вагона сено се стопиха за подобни цели. Той беше наредил да ги изтеглят на глуха линия и ги продаде на фирмата „Льовенщайн“, военен доставчик на сено. Продаде ги също както се продава жито на зелено. Фирмата продаде вагоните отново па интендантството, но той за всеки случай ги остави да стоят на предишното място. Може би ще се наложи да ги продаде още веднъж па фирмата „Льовенщайн“.

За сметка на това обаче всички военни инспекции, които минаваха през главната гара в Пеща, казваха, че там може много хубаво да се похапне и пийне у коменданта на гарата.

 

Сутринта ешелонът си беше все още на гарата. Свири се утринна заря, войниците отидоха да се мият на помпите, като използуваха за целта канчетата си. Генералът със своя влак още не беше заминал и лично отиде да инспектира състоянието на нужниците, където войниците по заповед на капитан Загнер се отправяха по взводно — Schwarmweise unter Kommando der Schwarnkommandaten^[37], за да зарадват генерал-майора. А за да задоволи и подпоручик Дуб, капитан Загнер му съобщи, че днес той поема дежурството при нужниците.

И така, значи, днес при нужниците дежуреше подпоручик Дуб.

Проточилият се на дължина войнишки двуреден клозет поемаше два взвода наведнъж.

И сега войниците бяха наклякали един до друг над изчистените трапове, също като ластовички по телеграфните жици, когато есенно време се събират, за да отлетят в Африка.

Коленете им се подаваха из спуснатите панталони, а поясоците си бяха прехвърлили през вратовете, сякаш всеки момент бяха готови да се обесят и чакаха само заповед.

Във всичко това, разбира се, личеше желязна военна дисциплина, организираност.

На левия фланг седеше Швейк, дошъл заедно с другите, и с голям интерес четеше парче хартия, откъснато бог знае от кой роман на Ружена Есенска^[38].

… кашен пансион за беда димите

ата неопределени, но може би повече

и то в повечето случаи затворени в себе си губ

и менюто в своите стаи, или се

своеобразни удоволствия. И подхвърлеха ли

ше човек единствено и изключително тъга по ч

се подобряваше, тъй като не искаше с такъв успех

боти, както те самите биха желали,

нямаше нищо за младия Кршичка.

Като откъсна поглед от листчето, той неволно погледна към изхода на нужника и се учуди. В параден мундир там стоеше снощният генерал-майор с адютанта си, а до тях подпоручик Дуб усърдно им обясняваше нещо.

Швейк се огледа наоколо. Всички спокойно продължаваха да клечат над трапа и само подофицерите се бяха някак си вдървили и не смееха да шавнат.

Швейк схвана сериозността на положението.

Той се изправи така, както си беше със спуснати панталони, с поясок, прехвърлен през шията, след като употреби в последния момент късчето хартия, и козирувайки, изрева:

— Einstellen! Auf! Habtacht! Rechtsschaut!^[39]

Два взвода със спуснати панталони и с поясоци, прехвърлени през шиите, се вдигнаха над трапа.

Генерал-майорът се усмихна приветливо и каза:

— Ruht, weiter machen!^[40]

Отдельонният Малек пръв даде пример на отделението си, че трябва да се заеме първоначалното положение. Само Швейк продължаваше да стои и козирува, тъй като от едната страна към него заплашително се приближаваше подпоручик Дуб, а от другата, усмихнат, генерал-майорът.

— Vás já vudžel v noci?^[41] — обърна се към странната фигура на Швейк генерал-майорът.

В този момент към него се обърна подпоручик Дуб:

— Ich melde gehorsam, Herr Generalmajor, der Mann ist blödsinnig und als Idiot bekannt, säghaften Dummkopf!^[42]

— Was sagen Sie, Herr Leutnant?^[43] — изрева внезапно генерал-майорът на подпоручик Дуб и внушително му обърна внимание, че тъкмо напротив… Ето например, от една страна, войник, който знае какво се следва, когато види началник, и от друга — подофицери, които не го виждат или се правят, че не го виждат. Същото може да се случи и на фронта. Обикновеният редник в момент на опасност поема командуването. Именно подпоручик Дуб е трябвало да даде командата, подадена от войника: „Einstellen! Auf! — Habtacht! Rechtsschaut!!“

— Vytržel jsi si arž?^[44] — обърна се генерал-майорът към Швейк.

— Тъй вярно, господин генерал-майор, всичко е наред.

— Wiencej stačne bendzeš?^[45]

— Съвсем не, господин генерал-майор, fertig^[46] съм.

— Дигни си гащите тогава и застани мирно!

Тъй като генералът поизвиши глас, когато каза „мирно“, войниците, които бяха по-наблизо, започнаха да се надигат над трапа.

Генерал-майорът обаче приятелски им махна с ръка и с нежен бащински глас им каза:

— Aber nein, ruht, ruht, nur weiter machen…^[47]

През това време Швейк успя да застане вече пред генерал-майора напълно потегнат и генерал-майорът се обърна към нето с реч на немски език:

— Чинопочитание, познаване на правилниците и присъствие на духа — та това е всичко във военно време. А когато това се съчетае и с храброст, тогава не може да се намери противник, който да ни уплаши.

Като заби пръст в корема на Швейк, той се обърна към подпоручик Дуб и каза:

— Вземете си бележка. След като пристигнете на фронта, този войник незабавно да бъде произведен и при първия удобен случай да бъде представен за награждаване с бронзов медал за отлично носене на службата и познаване на… Wissen Sie doch, was ich schon meine… Abtretten!^[48]

Докато генерал-майорът се отдалечаваше от нужниците, подпоручик Дуб отдаваше високи команди, за да бъдат чути от него:

— Erste Schwarm auf! Droppelreihen… Zweiter Schwarm…^[49]

Швейк беше излязъл вече и когато мина покрай подпоручик Дуб, макар и да му изкозирува, както се следваше, подпоручикът все пак му каза:

— Herstellt!^[50]

Швейк трябваше повторно да отдаде чест, при което чу още веднъж:

— Познаваш ли ме? Не ме познаваш! Ти ме познаваш откъм лицето, но когато ме опознаеш откъм опакото, ще те разплача аз!

Най-сетне Швейк се отправи към своя вагон, като си мислеше: „На времето, когато служех в карлинската казарма, там имаше един подпоручик Худави. Когато се ядосваше, той казваше друго: «Момчета, винаги като ме видите, веднага се сещайте, че съм свиня за вас и ще остана такава свиня, докато вие бъдете в ротата.»“

Когато Швейк мина покрай щабния вагон, поручик Лукаш му подвикна да съобщи на Балоун да побърза с кафето и да затвори кутията с консервираното мляко, за да не се развали. Всъщност Балоун още одеве беше започнал да вари кафе за поручик Лукаш на едно малко спиртниче във вагона при фелдфебела Ванек. Когато Швейк отиде да му предаде заповедта на поручика, той видя, че през време на отсъствието му целият вагон бе започнал да се черпи с кафе.

Кутията с кафето и кутията с консервираното мляко на поручик Лукаш бяха пече полуизпразнени и Балоун, като сърбаше кафе от своята чаша, бъркаше с лъжичка в кутията с консервираното мляко, за да си подслади допълнително кафето.

Готвачът-окултист Юрайда и фелдфебелът Ванек се уверяваха взаимно, че когато се получат кутии с кафе и консервирано мляко, ще върнат взетото назаем от господин поручика.

На Швейк също предложиха кафе, но той отказа и се обърна към Балоун:

— Току-що се получи заповед от щаба на армията, че всяка свръзка, която излапа без разрешение кутията с консервирано мляко или кафе на своя офицер, трябва да бъде обесена незабавно в течение на двадесет и четири часа. Трябваше да ти го съобщя от името на господин поручика, който желае веднага да те види заедно с кафето.

Уплашеният Балоун дръпна кафето на телеграфиста Ходоунски, което преди малко му беше налял, сложи го да се посгрее, добави още малко консервирано мляко и хукна към щабния вагон.

Изблещил очи, той подаде кафето на поручик Лукаш. Мина му през ума, че поручик Лукаш навярно чете по очите му как стопанисва консервите.

— Аз се забавих — запелтечи той, — понеже не можах да отворя кутиите.

— Сигурно си разлял млякото, а? — попита поручик Лукаш, като сърбаше кафето. — Или си го ял лъжица по лъжица като супа. Знаеш ли какво те чака?

Балоун въздъхна и се завайка:

— Господин поручик, имам три деца.

— Внимавай, Балоун, още веднъж те предупреждавам да се откажеш от лакомията си. Швейк не ти ли каза нищо?

— В течение на двадесет и четири часа можело да бъда обесен — мрачно отговори Балоун, поклащайки цялото си тяло.

— Вместо да ми се клатиш, глупако — каза му поручик Лукаш с усмивка, — вземи, че си поправи поведението. Откажи се от тази лакомия и кажи на Швейк да намери някъде на гарата или в околността нещо хубаво за ядене. Дай му тая десетачка. Тебе не пращам. Ще те пратя тогава, когато се наплюскаш до пукване. Да не си излапал кутията сардели? Не си, казваш? Донеси да я видя.

Балоун предаде на Швейк десетачката и му съобщи, че господин поручикът го изпраща да му намери някъде на гарата нещо вкусно за ядене. Той с въздишка извади кутийката сардели от куфара на поручика и със свито сърце я понесе за проверка.

Толкова се беше надявал бедничкият, че поручик Лукаш е забравил вече за сарделите, и сега край на всичко. Поручикът навярно ще си я остави във вагона и ще го лиши от нея. Имаше чувство, че са го ограбили.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Ето това са вашите сардели — с горчивина каза той, като предаваше кутията на собственика ѝ. — Да я отворя ли?

— Добре, Балоун, недей я отваря и я върни на мястото ѝ. Исках само да зная дали не си надзърнал в нея. Стори ми се, когато донесе кафето, че устата ти беше блажна сякаш от олио. Швейк отиде ли?

— Тъй вярно, господин поручик, той тръгна вече — с разведрено лице доложи Балоун. — Каза, че господин поручикът ще остане доволен, всички щели да ви завидят. Отиде някъде извън района на гарата, казваше, че познава тия места чак до Ракошпалота^[51]. Каза още, че ако влакът тръгне без него, той щял да се присъедини към автомобилната колона и щял да ни догони с кола на следващата гара. „Недейте бра грижа, каза, за мене, знам си аз задълженията.“ Ако се наложело, щял да вземе файтон на свои разноски и да ни гони с него чак до Галиция. Щели да му го удържат след това от заплатата. Всеки случай каза да не се безпокоите за него, господин поручик.

— Хайде върви — тъжно отрони поручик Лукаш.

От комендантството се получи съобщение, че ще потеглят едва в два часа следобед в посока Гьодьольо–Асод. Съобщаваха също така, че офицерите ще получат на гарата по два литра червено вино и бутилка коняк. Говореше се, че това била някаква загубена пратка за Червения кръст. Така или иначе, това дойде най-неочаквано, като че ли от небето падна, и в щабния вагон настъпи веселие. Конякът беше три звездички, а виното беше марка „Гумполдскирхен“^[52].

Само поручик Лукаш все беше някак смутен. Изминал бе вече един час, а Швейк още го нямате. Мина още половин час, по едно време към щабния вагон откъм канцеларията на комендантството се зададе странно шествие.

Най-отпред вървеше Швейк, пристъпяше важно и сериозно. Напомняше първите християни-мъченици, отправящи се към арената.

От двете му страни вървеше по едни хонвед с натъкнат на пушката нож. На левия фланг вървеше подофицер от комендантството, а зад тях — някаква жена с надиплена червена пола и един мъж с ботуши, кръгла шапка и подбито око, който носеше жива, крякаща, изплашена кокошка.

Всички се заизкачваха в щабния вагон, но подофицерът ревна на унгарски на жената и мъжа с кокошката да останат да чакат долу.

Като видя поручик Лукаш, Швейк многозначително започна да му смига.

Подофицерът поиска да говори с ротния командир на 11-а рота. Поручик Лукаш пое от него някакво писмо от комендантството на гарата. Зачете го и пребледня.

„До знанието на командира на 11-а рота на Н-ти батальон от 91-ви пехотен полк и на негово разпореждане

Изпраща ви се пехотинецът Швейк Йозеф, според собствените му показания ординарец при същата рота на Н-ти батальон при 91-ви пехотен полк, извършил престъплението кражба по отношение на съпрузите Ищван от Ишатарча в района на комендантството на гарата.

По същество: Пехотинецът Швейк Йозеф, след като хванал насилствено кокошката, която се разхождала зад къщата на съпрузите Ищван в Ишатарча в района на комендантството на гарата и принадлежаща на съпрузите Ищван (в оригинала славно бе изкована новата немска дума Istvangatten), бидейки задържан от собственика, който искал да му отнеме кокошката, оказал съпротива на същия, като ударил с кокошката собственика Ищван по дясното око. Задържан от патрула, той бе закарай в частта си, при което кокошката бе върната на собственика.

Подпис на дежурния офицер“

Подписвайки квитанцията за приемането на Швейк, поручик Лукаш усети как коленете му потрепераха.

Швейк стоеше много близо и можа да забележи, че поручик Лукаш пропусна да пише датата.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се той, — днес е двайсет и четвърти. Вчера беше двайсет и трети май, датата, на която Италия ни отвори война. Сега в града навсякъде само за това се приказва.

Хонведите и подофицерът си отидоха, а долу останаха само съпрузите Ищван, които не преставаха да правят опити да се намъкнат във вагона.

— Ако имате още пет крони у себе си, господин поручик, бихме могли да купим тая кокошка. Той, тоя мошеник, иска петнайсет златни за нея, но слага вътре и девет крони за посинялото си око — каза Швейк в разказвателен тон, — но аз мисля, господин поручик, че десет крони за едно нищо и никакво око е много. Знаете ли, господин поручик, едно време в ресторанта „У старата госпожа“ отнесоха с една тухла цялото чене на стругаря Матею, цели шест зъба му избиха, а платиха само двайсет златни, вярно, че тогава парите имаха по-голяма цена. Самият Волшлегер^[53] беси жертвите си за четири златни.

— Я ела насам — кимна Швейк на човека с подбитото око и кокошката. — Ти остани там ма!

Мъжът влезе във вагона.

— Той знае малко немски — отбеляза Швейк — и разбира всички псувни, а и самият той псува сносно на немски.

— Also zehn Gulden^[54] — обърна се той към мъжа, — fünf Gulden Henne, fünf Auge. Öt forint, vidiš, kikikiki öt forint kukuk, igen?^[55] Тук е щабът, мошенико. Дай кокошката!

Той натика десетте форинта в ръката на човека, взе кокошката, изви ѝ врата и след това го избута от вагона, като приятелски му стисна десницата и здравата я раздруса:

— Jónapot, barátom adieu!^[56] Хай върви си при булката! Хайде или ще те смъкна долу на бърза ръка!

— Видяхте ли, господин поручик, на всичко му се намира колаят — обърна се Швейк към поручик Лукаш, — най-добре е всичко да мине без скандал, без големи церемонии. Сега ние с Балоун ще ви сготвим такава супа от кокошката, че чак в Трансилвания ще я подушат и ще им потекат лигите.

Поручик Лукаш не можа да се въздържи повече, изби нещастната кокошка от ръката на Швейк и му кресна:

— Знаете ли, Швейк, какво заслужава войникът, който във военно време граби мирното население?

— Почетна смърт чрез разстрел! — тържествено отговори Швейк.

— Вие, разбира се, би трябвало да намажете въжето, защото пръв започнахте да крадете. Вие, тип с тип, аз наистина не знам как да ви нарека, вие сте забравили клетвата си. Не знам вече къде да се дяна от вас.

Швейк изгледа поручик Лукаш с въпросителен поглед и бързо се обади:

— Съвсем не, господин поручик, съвсем не съм забравил клетвата, която нашият войнствен народ трябва да знае винаги и да я изпълнява. Аз, господин поручик, тържествено се заклех на нашия най-светъл княз и господар Франц Йосиф Първи да бъда верен и да изпълнявам заповедите на генералите на Негово Величество и изобщо на всички свои началници и висшестоящи, да ги слушам, да ги почитам и браня, да изпълнявам нарежданията и заповедите им във всички случаи, срещу който и да било противник, всякога и навсякъде, където пожелае това Негово императорско и кралско Величество, на вода и под вода, на суша и във въздуха, денем и нощем, в сражения, атаки, борби и каквито и да било други акции, с една дума, навсякъде.

Швейк вдигна от земята кокотката и застанал мирно, с поглед, устремен право в очите на поручик Лукаш, продължи:

— …по всяко време и във всички случаи храбро и мъжествено да се бия, никога да не изоставям своите армии, батальони, роти и оръдия, никога да не влизам дори и в най-малко споразумение с противника и винаги да се държа така, както изискват военните закони и както подобава на добрите войници, и по този начин да живея честно и с чест да умра, за което моля бога да ми помага. Амин. А колкото до кокошката, аз съвсем не съм я откраднал, господин поручик, не съм я задигнал и съм се държал както трябва, тъй като аз винаги помня клетвата си.

— Ще оставиш ли кокошката бе, говедо с говедо! — изрева поручик Лукаш, като удари Швейк с папката по ръката, точно там, където той беше хванал умрялата кокошка. — Погледни тук. Ето черно на бяло: „Изпраща ви се пехотинецът Швейк Йозеф, според показанията му ординарец при същата рота… за кражба.“ Кажи ми сега, мародер такъв, хиена с хиена — не, аз положително ще те убия един ден, ще те убия, разбираш ли, — кажи ми ти, идиот, ти, пладнешки разбойнико, как можа да се подхлъзнеш така?

— Това е сто на сто недоразумение, господин поручик — любезно каза Швейк, — не може да бъде нищо друго освен недоразумение. Веднага щом получих заповедта ви да намеря и купя някъде нещо вкусно за ядене, аз започнах да мисля какво би било най-подходящо за в случая. Оттатък гарата нямаше съвсем нищо, само конски салам и магарешка пастърма. Аз много добре обмислих всичко, господни поручик. На фронта човек се нуждае от нещо твърде хранително, за да може по-лесно да понася военните несгоди. И ето аз поисках да ви доставя хоризонтално удоволствие, господин поручик, да ви сваря супа от кокошка.

— Супа от кокошка — повтори след него поручикът и се хвана за главата.

— Тъй вярно, господин поручик, супа от кокошка, купих лук и петдесет грама фиде. Ето тук е всичко. В тоя джоб е лукът, а в тоя — фидето. Сол има в канцеларията, има и пипер. Не оставаше нищо друго, освен да купя кокошката. И излязох вън от района на гарата по посока на Ишатарча. Село и половина, господин поручик, в никакъв случай не е град, макар че там на първата улица са написали на една табела „Ишатарча варош“. Минах по една улица — все къщички с градинки, — минах по втората, третата, четвъртата, петата, шестата, седмата, осмата, деветата, десетата, единайсетата и чак когато стигнах до самия край на тринайсетата, където зад една от къщите вече започваха ливадите, там видях да пасат кокошки. Приближих се, избрах най-голямата, най-тежката, ама погледнете я само, господин поручик, мас капе от нея. То човек няма нужда да я опипва много, много, от пръв поглед ще познае, че са ѝ хвърляли редовно царевица. Взех я, значи, аз съвсем публично, в присъствието на населението, което се беше развикало нещо на унгарски, хванал съм я за краката и питам хората на чешки, па и на немски чия е кокошката, та да я купя от него. Но не щеш ли, в тоя момент от същата крайна къща изскокнаха един мъж и една жена и започнаха да ме ругаят най-първо на унгарски, а после на немски, че съм бил откраднал кокошката посред бял ден. Казах му да не вика, защото са ме изпратили да купя кокошката, и му обяснявам как стои работата. А кокошката, знаете ли, както я държа за краката, изведнъж запляска с криле и поиска да хвръкне и понеже я държах леко, вдигна ръката ми и понечи да кацне на носа на господаря си. А пък той веднага се развика, че съм го бил пернал с кокошката по муцуната. Женската пък пищи ли, пищи и все вика на кокошката: „Кът-кът-кът-кът-кът-кът.“ В тоя момент вече някакви идиоти, чули-недочули, разбрали-недоразбрали, водят патрул хонведи и аз сам ги поканих да дойдат с мене в комендантството на гарата, за да се види, че съм невинен. Истината не може да се скрие, тя е като маслото, винаги изплува над водата. Но какво да правя, като съм си пусти Марко Тотев, поручикът, който беше дежурен в комендантството, излезе опак човек. Аз му разправям, а той не ще да слуша, даже и когато го помолих да ви попита вярно ли е, че сте ме изпратили да ви купя нещо вкусно. На всичко отгоре взе, че ми кресна да си затварям устата: „И без това виждам в очите ти дебел клон със здраво въже.“ Трябва да е бил в много лошо настроение, щом можа да ми каже, че така охранен може да бъде само войник, който краде и разбойничествува. На гарата били постъпили вече редица оплаквания, завчера тук наблизо някъде бил изчезнал някакъв пуяк, а когато му възразих, че ние по това време бяхме още в Рааб, той ми каза, че такива на него не му минавали. Накрая ме изпратиха при вас. Но не стига това, ами един ефрейтор, понеже не го забелязах, ми кресна дали зная пред кого се намирам. Аз му казах, че той е ефрейтор и че ако беше пехотинец, щеше да бъде отдельонен началник, а ако беше артилерист пък — мерач.

— Швейк — каза след малко поручик Лукаш, — досега с вас се случиха толкова случайности и злополуки, толкова, както вие казвате, „грешки“ и „недоразумения“, че все пак, струва ми се, един ден само здравото въже около врата ви с последна военна почит в каре ще ви спаси от непрекъснатия ви малшанс. Разбирате ли?

— Тъй вярно, господин поручик, карето от така наречения сключен батальон се състои от четири, по изключение от три или пет роти. Ще заповядате ли, господин поручик, да туря повече фиде в супата, за да стане по-гъста?

— Швейк, заповядвам ви да вървите по дяволите заедно с кокошката, защото в противен случай ще ви я очукам в главата, идиот с идиот…

— Слушам, господин поручик, но керевиз не можах да намеря, господин поручик, и моркови също! Ще сложа карт…

Швейк не можа да довърши „офи“, защото заедно с кокошката изхвръкна пред щабния вагон. Поручик Лукаш изпи на един дъх голяма доза коняк.

Долу под прозореца Швейк изкозирува и се отдалечи.

След щастливо завършилата душевна борба Балоун тъкмо се готвеше, въпреки всичко, да отвори кутията със сарделите на поручика, когато се появи Швейк с кокошката. Появата му предизвика естествено раздвижване във вагона и всички така го изгледаха, като че искаха да го питат: „Откъде я открадна?“

— Купих я за господин поручика — отговори Швейк, като изваждаше от джобовете си лука и фидето. — Исках да му сваря супа от нея, но той вече не я иска и затова ми я подари.

— Да не е умряла? — усъмни се фелдфебелът Ванек.

— Аз сам ѝ извих врата — отговори Швейк, вадейки от джоба си нож.

Балоун с благодарност и в същото време с израз на почит погледна Швейк и мълчаливо се зае да приготви спиртника на поручика. След това взе няколко канчета и отиде за вода.

Към Швейк се приближи телеграфистът Ходоунски и предложи да му помогнела я оскубят, като при това шепнешком му зададе интимния въпрос:

— Далече ли е оттук? Ограда прескача ли се, или е на открито поле?

— Аз я купих бе.

— Трай де, и това ми било приятел, нали видяхме как те докараха.

Все пак той взе активно участие в скубането на кокотката. Към големите и тържествени приготовления се присъедини и готвачът-окултист Юрайда, който наряза картофите и лука за супата.

Изхвърлената от вагона перушина спря вниманието на подпоручик Дуб, който обикаляше вагоните.

Отдолу той им извика да се покаже този, който е оскубал кокошката. На вратата се показа доволното лице на Швейк.

— Това какво е? — кресна подпоручик Дуб, като вдигна от земята отрязана на кокоша глава.

— Това е глава на кокошка, господин подпоручик — отвърна Швейк, — порода черна италианка. Много са носливи, господин подпоручик. Снасят до 260 яйца годишни. Заповядайте да видите какъв богат яйчник е имала — и Швейк навря под носа на подпоручик Дуб червата и останалите вътрешности на кокошката.

Дуб плю, отмина, но след малко пак се върна.

— За кого готвите кокошката?

— За нас, господин подпоручик. Вижте само какво сало има!

Подпоручик Дуб се отдалечи, мърморейки:

— Ние пак ще се срещнем при Филипи^[57].

— Какво каза? — обърна се Юрайда към Швейк.

— Абе определихме си среща някъде при Филипи. Те, господата де, обикновено са педерасти.

Готвачът-окултист заяви, че само естетите са хомосексуалисти, то било свързано със самата същност на естетизма.

Фелдфебелът Ванек разказа след това как педагозите в испанските манастири блудствували с поверените им деца.

И докато водата в котелката на спиртника заври, Швейк успя да разкаже за един възпитател, на когото поверили цяла колония безпризорни виенски деца и който блудствувал с цялата колония.

— Абе страст е това, по най-лошото е, когато тая страст обземе жените. Във втори пражки район на времето живееха две напуснати мадами, разведени, защото миткали, едната се казваше Моуркова, другата — Шоускова, и те една вечер, тъкмо когато цъфтели черешите, хванали в една алея при Розтоки^[58] някакъв стар стогодишен импотентен латернаджия, замъкнали го в розтошката горичка и там го изнасилили. Какво ли не правили с него! По това време професор Аксамит от Жижков правеше там разкопки, търсеше гробове на първобитни хора. Та те, жените, вземат, че замъкнат латернаджията в един такъв разкопан гроб и там, като го емнали… Дошъл на другия ден професор Аксамит, гледа — в гроба лежи нещо, Зарадвал се човекът, но се оказало, че това бял изнасиленият, измъчен от разведените дамички латернаджия. Край него наоколо имало пръснати множество клечки, едни особени такива. След това латернаджията на петия ден умрял, а ония мръсници били толкова нахални, че на всичко отгоре му отишли на погребението. Това вече се казва истинска перверзия.

— Посоли ли я? — обърна се Швейк към Балоун, които се възползува от това, че вниманието на всички беше насочено към разказа на Швейк, и мушна нещо в раницата си. — Дай да видя какво правиш.

— Слушай, Балоун — сериозно се обърна Швейк към него, — какво ще правиш тая кокоша кълка? Виж го ти. Откраднал кокоша кълка, та да я свари после тайничко без нас. Ти, Балоун, знаеш ли какво извърши? Знаеш ли как се наказва този, който през време на война ограби фронтовия си другар? Завързват го за дулото на някакво’ оръдие и напълват оръдието с картеч. Сега вече е късно за въздишки. Като срещнем артилерия някъде на фронта, ще се явиш на първия батареен командир. Сега за сега обаче за наказание ще правиш упражнения. Слизай от вагона!

Нещастният Балоун слезе от вагона и Швейк, седнал на вратата, започна да командува:

— Habt acht! Ruht! Habt acht! Rechts schaut! Habt acht! Гледай пак пред себе си! Ruht!^[59]

Сега ще правиш движения на място. Rechts um!^[60] Ей, че дръвник. То не е човек. Разбирате ли, вие сте крава. Рогата ви трябва да се озоват там, където преди малко беше дясното ви рамо. Herstelt! Rechts um! Links um! Halbrechts!^[61] Не така бе, говедо! Herstellt! Halbrechts!^[62] Е, виждаш ли бе, муле такова, че можеш! Halblinks! Links um! Links! Front! Front!^[63] Не знаеш ли какво е това по фронта? Gradaus! Kehrt euch! Kniet! Nieder setzen! Auf! Setzen! Nieder! Auf! Nieder! Auf! Setzen! Auf! Ruht!^[64]

— Така, Балоун, това е твърде полезно за здравето, поне ще ти се смеле храната.

Наоколо се събра плътна маса народ, която се запревива от смях.

— Бъдете така любезни и сторете място! — извика Швейк. — Ще маршируваме. Значи, внимавай, Балоун, да не става нужда да повтаряш. Не обичам да тормозя без нужда подчинените си. Внимавай, значи:

Direktion Bahnhof!^[65] Гледай къде соча. Marschieren marsch! Glied — halt!^[66] Стоп, дявол те взел, или ще те пратя в ареста! Glied — halt! Е-ей, най-сетне се спря, тъпакът му с тъпак. Kurzer Schritt!^[67] Не знаеш ли какво е това kurzer Schritt? Ще ти дам аз да разбереш, ще те накарам да танцуваш като балерина. Voller Schritt! Wechselt Schritt! Ohne Schritt!^[68] Брееей, че бивол! Като кажа ohne Schritt, тъпчеш на място, разбра ли ти главата?

Наоколо се бяха събрали почти две роти.

Балоун беше целият изпотен, просто не беше останала душа у него, но Швейк продължаваше да го командува:

— Gleicher Schritt! Glied rückwärts marsch!^[69]

— Glied halt!^[70]

— Lanfschritt!^[71]

— Glied marsch!^[72]

— Schritt!^[73]

— Glied halt!^[74]

— Ruht!^[75]

— Habt acht! Direktion Bahnhof! Laufschritt marsch! Halt! Kehrt euch! Direktion Wagon! Laufschritt marsch! Kurzer Schritt! Glied halt! Ruht!^[76] Хайде сега почини си малко! А после ще започнем отново! При добро желание човек може всичко.

— Какво става тук? — чу се гласът на подпоручик Дуб, който дотича обезпокоен.

— Съвсем нищо, господин подпоручик — каза Швейк, — само се упражнявахме по малко, та да си припомним ученията и да не си прахосваме ценното време за празни работи.

— Слезте от вагона — заповяда подпоручик Дуб, — наистина вече до гуша ми дойде от вас. Ще ви заведа при батальонния командир.

Когато Швейк се озова в щабния вагон, поручик Лукаш излезе от другия изход и се отправи към перона.

В момента, когато подпоручик Дуб докладваше за странните ексцеси, както той се изрази, на добрия войник Швейк, капитан Загнер беше в твърде добро настроение, защото виното „Гумполдскирхен“ беше наистина знаменито.

— Значи, вие не искате да прахосвате времето си за празни работи? — усмихна се той многозначително. — Матушич, елате насам!

батальонната свръзка получи заповед да повика фелдфебела на 12-а рота Насакло, известен като най-голям тиранин, и незабавно да намери една пушка на Швейк.

— Тоя войник — каза капитан Загнер на фелдфебела Насакло — не иска да си прахосва времето за празни работи. Закарайте го зад вагоните и упражнете с него един час хватките. Но без всякакво снизхождение, без отдих. И главно непрекъснато едно след друго „setzt ab, an, setzt ab“^[77].

— Ще видите, Швейк, че няма да ви бъде скучно — каза му на прощаване.

След малко иззад вагона се чуха отсечени команди, които тържествено се понесоха над релсите. Фелдфебелът Насакло, когото бяха вдигнали от игра — играеха на 21 и той държеше банката, — сега ревеше с цяло гърло:

— Beim Fuss! Schultert! Beim Fuss! Schultert!^[78]

След това за момент настана тишина и се чуваше само гласът на Швейк, спокоен и съсредоточен:

— Учил съм ги още като млад войник. Когато се даде команда „Beim Fuss“, пушката стои изправена до десния крак. Върхът на приклада е на права линия с върха на десния крак. Дясната ръка е естествено отпусната надолу и държи пушката така, че палецът обхваща цевта, а останалите пръсти са обхванали ложата. При командата „Schultert“^[79] пушката се мята на дясното рамо, където остава да виси свободно върху ремъка, с цевта право нагоре.

— Хайде стига приказки — чу се отново гласът на фелдфебела Насакло. — Habt acht! Rechts schaut!^[80] Дявол ви взел! Как го правите?…

— Нали съм „на ремък“ и при „Глави на дяс-но!“ дясната ми ръка се плъзга по ремъка надолу, обхващам шийката на приклада и енергично извръщам глава надясно, след това при „Habt acht!“^[81] отново поемам ремъка с дясната си ръка и главата ми заема първоначалното положение по фронта, погледът ми е закован във вас.

И отново прозвуча гласът на фелдфебела:

— In die Balanz! Beim Fuss! In die Balanz! Schultert! Bajonett auf! Bajonett ab! Fällt das Bajonett! Zum Gebet! Vom Gebet! Kniet nieder zum gebet! Laden! Schiessen! Schiessen halbrechts! Ziel Stabswagon! Distanz 200 Schritt… Fertig! An! Feuer! Setzt ab! An! Feuer! An! Feuer! Setzt ab! Aufsatz normal! Patronen versorgen! Ruht!^[82]

Фелдфебелът започна да си свива цигара.

През това време Швейк се зае да разглежда номера на пушката и изведнъж се обади:

— 4268! Такъв номер носеше и един локомотив на гара Печки, 16-и коловоз. Трябваше да го закарат на ремонт в депото в Лиса над Елба, но знаете ли, господин фелдфебел, работата не беше толкова лесна, защото машинистът, който трябваше да го закара, много слабо помнеше цифрите. Вика го, значи, началникът на гарата в канцеларията си и му казва: „На шестнайсети коловоз се намира локомотив номер 4268. Зная, че не помните цифри и че когато ви ги напишат на листче, загубвате листчето. Щом не сте по цифрите, внимавайте, аз ще ви покажа един много лесен начин за запомняне на най-различни числа. Ето вижте: локомотивът, който трябва да откарате в депото в Лиса над Елба, има номер 4268. И сега внимавайте. Първата цифра е четири, втората — две. Запомнете, значи, 42, тоест 2 по 2, което отпред назад може да се представи като 4, делено на 2, равно 2 и пак получавате една до друга цифрите 4 и 2. Не се плашете, няма нищо трудно. Колко прави 2 пъти по 4, осем, нали? Сега трябва да запечатате в паметта си, че осморката е последната цифра в поредицата. Остава сега, след като сте запомнили вече, че първата цифра е 4, втората 2 и че четвъртата е 8, да намерите някакъв начин да запомните шестицата, която се намира пред осмицата. И това е много просто. Първата цифра е 4, втората — двойка, четири и две е шест. Сега вече сте положителен, че втората цифра от края е шестица, цифрите са запечатват по този начин в паметта ви за вечни времена. В съзнанието ви засяда здраво числото 4268. Или например до същия резултат можете да стигнете и по друг още по-прост начин…“

Фелдфебелът престана да пуши, опули очи и избъбра само:

— Свалете си шапката!

Швейк продължи сериозно:

— И той започнал да му обяснява какъв е по-простият начин за запомняне номера на локомотив 4268. Осем без две е шест. Ето ти, значи, на бърза ръка 68. Шест без две са четири, ето ти, значи, 4–68 и накрая слагаш и двойката вътре и се получава 4-2-6-8, Не е много трудно да се запомни цифрата с помощта на умножението и делението. Постига се все същият резултат. „Запомнете — казал началникът на гарата, — че 2 пъти по 42 е 84. Годината има 12 месеца. Вадите, значи, 12 от 84 и ви остават 72, вадите още дванайсет месеца, получавате 60, ето ви, значи, осигурена шестицата, нулата просто я задраскваме. Известно ни е сега, значи, 42, 68, 4. След като задраскахме нулата, остана ни да задраскаме и четворката на края и пак без особен труд получаваме 4268, номера на локомотива, който следва да бъде изпратен в депото в Лиса над Елба. И с помощта на делението, както ви казах, работата е много лесна. Определяме предварително коефициент според митническата тарифа.“ Но да не ви прилоша нещо, господин фелдфебел? Ако искате, аз ще започна отново от „General de charge! Fertig!… Hoch an! Feuer!“^[83] Дявол да го вземе! Не трябваше да ни праща господин капитанът на слънце! Трябва да изтичам за носилка!

Лекарят, който пристигна след малко, установи, че се касае или за слънчев удар, или за остро възпаление на мозъчната пипа.

Когато фелдфебелът се опомни, Швейк, който стоеше до него, каза:

— Та да си дойдем на думата. Мислите ли, господин фелдфебел, че машинистът запомнил числото? Не! Объркал всичко, защото му дошло на ум, че трябва да умножи всичко на три, не знам защо се сетил за светата троица, и, разбира се, не могъл да намери локомотива, той и до днес си стои там, на линия № 16.

Фелдфебелът отново склопи очи.

Когато се върна във вагона и го попитаха къде се е забавил толкова, Швейк отговори:

— Който командува на другите „бегом“, сам трябва да изпълнява сто пъти „пушки на рамо“!

В задната част на вагона се беше скрил Балоун и трепереше. През време на отсъствието на Швейк той беше изял половината от порцията му, тъй като част от кокошката се беше вече сварила.

 

Преди да потегли по-нататък, ешелонът беше настигнат от смесен военен влак, на който бяха натоварени най-различни части. Това бяха изостанали или излезли от болниците войници, догонващи своите части, както и разни други съмнителни елементи, които се връщаха от командировки или затвори.

От този влак слезе и школникът Марек, когото на времето бяха обвинили в неподчинение, защото беше отказал да чисти нужници, дивизионният съд обаче го беше освободил, следствието бе прекратено и ето че сега школникът Марек се появи в щабния вагон, за да се представи на батальонния командир. Трябва да се отбележи, че тъй като непрекъснато го бяха разкарвали от арест в арест, школникът все още не се числеше никъде.

Като видя школника и прегледа документите му, в които имаше строго поверителна бележка „Politisch verdächtig! Vorsicht!“^[84], капитан Загнер не остана много зарадван, но за щастие си спомни за нужникаря-генерал, който беше направил твърде интересната препоръка да се попълни съставът на батальона с един „Bataliongeschichtschreiber“^[85].

— Вие, школник, проявявате голямо нехайство — каза му капитан Загнер. — В Школата за запасни офицери си спечелихте славата на истински пройдоха и вместо да се стремите да се проявите и придобиете съответния на вашето образование чин, вие странствувахте от затвор на затвор. Полкът би трябвало да се срамува заради вас, школника. Вие обаче имате възможност да изправите грешката си, като изпълнявате добросъвестно своя дълг и по такъв начин се озовете в редовете на добрите воини. Посветете с любов възможностите си на батальона. Ще се опитам да ви използувам. Вие сте интелигентен млад човек и положително умеете да пишете, да стилизирате. Ще ви кажа нещо. Всеки батальон на фронта се нуждае от човек, който в хронологичен ред да прави преглед на всички военни събития, които са в пряка връзка с делата на батальона на фронта. Необходимо е всички победоносни походи, всички забележителни и славни моменти, в които батальонът ще вземе участие и ще играе водеща и първостепенна роля, да се опишат и по такъв начин малко по малко да се прави принос към историята на армията. Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, господин капитан, касае се за епизоди от живота на всички части, батальонът има своя история. Полкът въз основа на историята на своите батальони съставя историята на полка. Полковете образуват историята на бригадата, историята на бригадите — историята на дивизията и т.н. Ще положа всички усилия, господин капитан.

Школникът Марек сложи ръка на сърцето си.

— Ще отбелязвам с истинска любов славните дни на нашия батальон, особено днес, когато офанзивата е в пълния си разгар и когато ще настъпят дни на изпитание и нашият батальон ще покрие бойното поле с телата на своите героични синове. Добросъвестно ще регистрирам хода на всички събития, които неминуемо ще дойдат, за да изпълнят с лаври страниците на историята на нашия батальон.

— Вие, школник, ще се намирате при щаба на батальона и ще следите кой се предлага за награждаване, ще регистрирате — по наши бележки, разбира се — походите, които с особена сила биха подчертавали изключителната войнственост и желязната дисциплина на батальона. Това, школник, не е така лесно, но аз се надявам, че не ви липсва наблюдателност и като получавате известни директиви от мене, ще възвеличите нашия батальон над другите. Изпращам телеграма в полка, че съм ви назначил за батальонен летописец. Явете се при фелдфебела Ванек от 11-а рота, за да ви намери място във вагона си — там сега за сега има най-много място, — и му кажете, моля ви се, да дойде при мене. Разбира се, зачислен ще бъдете в щаба на батальона. Това ще стане със заповед по батальона.

 

Готвачът-окултист спеше. Балоун непрекъснато трепереше от страх, понеже беше успял да отвори и кутията със сарделите, фелдфебелът Ванек отиде при капитан Загнер, а телеграфистът Ходоунски беше напипал някъде на гарата шишенце боровичка и след като я изпи, изпадна в сантиментално настроение и сега пееше:

В сладки блянове се реех,

чисти смятах всички хора.

Вяра носех в гърди си,

а в очи любов — опора.

 

Но кога видях земята,

подла че е и зла майка,

вяра и любов повяхна,

аз зя пръв път се завайках.

След това стана, отиде при масата на фелдфебела Ванек и с едри букви написа на парче хартия следното:

„С настоящето моля най-учтиво да бъда назначен и произведен за тръбач на батальона.

Худоунски, телеграфист“

Разговорът на капитан Загнер с фелдфебела Ванек не продължи много. Капитан Загнер му обърна внимание само върху това, че сега за сега батальонният летописец, школникът Марек, ще се намира в неговия вагон заедно с Швейк.

— Мога да ви кажа само това, че този Марек е, така да се каже, съмнителен. Politisch verdächtig! Но, боже мой! Днес това не е чудно. За кого днес не се казва това? Има, разбирате ли, различни съмнения. Но вие ме разбирате, нали? Само ви обръщам внимание, ако случайно вземе да говори нещо, което, нали разбирате, да го спрете веднага, та да си нямам и аз неприятности зарад него. Кажете му просто да остави подобни приказки и с това работата ще може да се счита уредена. Това не значи, разбира се, да идвате веднага да ме уведомявате. Уредете с него въпроса по приятелски, приятелският съвет винаги е по-добър от всяко глупаво доносничество. С една дума, аз не желая да зная за нищо, защото…

Нали разбирате? После подобни неща се приписват обикновено на целия батальон.

След като се върна във вагона, Ванек заведе настрана школника Марек и му каза:

— Слушайте какво ще ви кажа, вие сте съмнителен, но няма значение. Само недейте приказва много-много пред Ходоунски, телеграфиста.

Тъкмо каза това и Ходоунски се домъкна, клатушкайки се. Прегърна фелдфебела с две ръце и пиянски запелтечи нещо, което трябвате да е песен:

Изоставен от вси близки,

аз главата си оброних

на гърди ти скъпи, чисти,

горко сълзи аз зароних.

 

И видях в очи ти пламък

и дочух как твоите устни

зашептяха: „Нивга вече

няма аз да те напусна.“

— Ние никога няма да се разделим! — ревеше Ходоунски. — Каквото чуя по телефона, веднага ще ви го кажа. Срал съм на клетвата.

В ъгъла Балоун се прекръсти ужасен и започна гласно да се моли:

— Дева Марийо, пресвета Богородице, не се отвръщай от мене, но ме изслушай милостиво, утеши ме с благост, помогни на мене, грешния, който в тази долина на плача се обръщам към тебе с жива вяра, крепка надежда и гореща любов. О, царице небесна, застъпи се за мене, грешния, та да мога по божия милости под твоя закрила да доживея края на дните си.

Благословената Дева Мария наистина се застъпи за него, тъй като след малко школникът извади от полупразната си раница няколко кутии сардели и раздаде на всички по една.

Балоун безстрашно отвори куфарчето на поручик Лукаш и върна там падналите от небето сардели.

Но след като всички отвориха консервите и започнаха да облизват устните си и да мляскат от удоволствие, Балоун отново бе обхванат от изкушение, отвори куфарчето и кутията със сарделите и лакомо ги излапа.

В този момент обаче преблагата и пресладка Дева Мария се отвърна от него. Той тъкмо допиваше олиото от кутията, когато пред вагона спря батальонната свръзка Матушич и викна към прозореца:

— Балоун, поручикът заповяда да му занесеш сардели те.

— Сега вече ще става, каквото ще става — каза фелдфебелът Ванек.

— По-добре недей ходи с празни ръце — посъветва го Швейк, — вземи му занеси поне пет празни кутии.

— Какво ли ви тежи на съвестта, та господ ви наказва така? — подхвърли школникът. — В миналото ви трябва да има някакъв голям грях. Да не би да сте извършили светотатство, да сте изяли шунката от комина на вашия свещеник? Да не би да сте изпили в мазата му определеното за светото причастие вино? Да не би като момче да сте прескачали оградата на попската градина, за да крадете круши?

Балоун се измъкна от вагона с отчаяно лице, загубил всяка надежда. Сега вече съсипаният му вид говореше сърцераздирателно: „Кога най-сетне ще настъпи краят на тия мъки?“

— Там е работата — каза школникът, който дочу думите на нещастния Балоун, — че вие, приятелю, сте загубили връзка с дядо господ. Не умеете да се помолите както трябва, та да ви чуе бог и да си ви прибере по-скоро.

Швейк добави:

— Той, Балоун, все още не може да се реши и да предостави войнишкия си живот, войнишките си мисли, словата, постъпките и войнишката си смърт в ръцете на преблагото майчинско сърце на всевишния, както казваше моят фелдкурат Кац, когато попрехвърлеше и по погрешка се сблъскаше на улицата с някой войник.

Балоун зарида, че е загубил вяра в бога, защото вече толкова пъти го е молил да му даде сили и да му посвие стомаха и все напразно.

— Тя, лакомията ми де — вайкаше се той, — не е от тая война, тя е моя много стара болест. Зарад нея жена ми ходи с децата на поклонение чак в Клокоти.

— Знам го — обади се Швейк, — Клокоти при Табор. Там имаше богата Дева Мария с фалшиви брилянти. Веднъж един клисар някъде от Словакия поискал да я ограби. Много набожен човек. Пристигнал той там и сметнал, че може би по-лесно ще му се удаде да свърши работата, като се пречисти от всички стари грехове. Затова и казал на изповедника, че е намислил на следния ден да ограби Дева Мария. Нито дума повече. Но преди да е изчел тристате „Отче наш“, които изповедникът му наложил като наказание, та да не избяга, докато съобщи за него в полицията, полицаите го хванали от двете страни и го завели в участъка.

Готвачът-окултист започна да спори с телеграфиста Ходоунски дали това нарушение на тайната на изповедта е вопиещ грях, или изобщо не си струва да се говори, щом става дума за изкуствени брилянти. Накрая той успя да убеди Ходоунски, че това било карма, с други думи, предопределена от най-дълбока древност съдба. В това дълбоко и тъмно минало може би злощастният клисар от Словакия е бил още октопод на някоя чужда планета, а пък свещеникът от Клокоти — на същото основание е бил може би птицечовка или кенгурувидно, днес вече изчезнало млекопитаещо и съдбата може би така е предопределила, именно той да наруши тайната на изповедта, макар че според каноническото право в такива случаи се дава абсолюция, тоест опрощение, дори и когато се касае за манастирска собственост.

Към всичко това Швейк добави следната твърде простичка забележка:

— Е, да, никой не знае какви ще ги дъвче след няколко милиона години и затова не бива да се въздържа от нищо. Поручик Квасничка, още когато служехме в Карлин в допълващия батальон, често обичаше да казва през време па словесното: „Да не мислите, торни бръмбари такива, мързеливи кравове и шопари, че войниклъкът ви ще се свърши на тоя свят? Ще се срещнем ние и след смъртта си и аз ще ви устроя такова чистилище, че има да мигате, свинска банда такава.“

Изпаднал в пълно отчаяние, Балоун си мислеше, че сега само той е предмет на разговор, че всяка дума е адресирана до него и затова продължи публичната си изповед:

— Но и Клокоти не помогнаха да се отърва от лакомията си. Връщат се жената и децата от поклонение и започва да брои кокошките. Липсват кокошки, една ли, две ли, не си спомням точно колко. Какво да правя аз? Знам, че са нужни в домакинството заради яйцата, но като излязох вън и като ги загледах, изведнъж усетих пропаст в стомаха. След един час пак ми беше добре, но от кокошката бяха останали само кокалчетата и перушината. Веднъж пак бяха отишли в Клокоти да се молят, та татко им в къщи да не лапа толкова и да не направи нова пакост, а аз пак се разхождам из двора и в тоя момент пред очите ми попада пуякът. Тогава можех да платя с живота си. В гърлото ми заседна пищялната му кост и ако не беше чирачето, мелинчарчето, един ей такъв дребосък, който ми извади костта, днес да не съм тука с вас, да не съм дочакал и Световната война. Ъхъ-ъхъ, чирачето ми беше чевръсто момче. Едно такова малко, бузесто, топчесто, тлъстичко…

Швейк се приближи до Балоун:

— Покажи си езика!

Балоун изплези език и след това Швейк се обърна към всички във вагона:

— Знаех си аз, изял е и чирачето. Признай си, кога го изяде? Когато вашите бяха в Клокоти, нали?

Балоун отчаяно сключи ръце за молитва и извика:

— Оставете ме, другари! И това ли трябваше да чуя от другарите си!

— Ние не ви осъждаме — каза школникът, — напротив, личи си, че ще бъдете добър войник. Когато французите обсаждали Мадрид през време на Наполеоновите войни, испанският комендант на крепостта предпочел да изяде адютанта си без сол, отколкото да предаде крепостта поради глад.

— Това вече е истинска жертва, защото посоленият адютант сто на сто би бил по-лесно смилаем, господин фелдфебел. Как се казва адютантът на нашия батальон? Циглер? Ех, и той е една мърша, от него няма да могат да се направят порции дори и за една рота.

— Я гледайте, гледайте! — извика фелдфебелът Ванек. — Балоун е взел броеницата.

И наистина, изпаднал в най-голямо отчаяние, Балоун беше потърсил спасение в ситните топчета от чимширово дърво, доставяни от виенската фирма „Мориц-Льовенщайн“.

— И тя е от Клокоти — каза тъжно Балоун. — Докато ми я донесат, хвръкнаха две гъсета, ама месо ли е това, лека храна за болни, не е за мене.

След малко със заповед по целия влак бе разгласено, че след четвърт час ще се тръгва. И понеже никой не повярва, случи се така, че — въпреки всички предохранителни мерки — все пак някои се изсулиха извън района на гарата. И когато влакът потегли, липсваха осемнайсет пехотинки, между които и фелдфебелът Насакло от 12-а рота. Влакът вече отдавна беше изчезнал отвъд Ишатарча, но последният все още се пазареше в една недълбока падина на близката акациева горичка зад гарата с някаква фльорца, която искаше пет крони, докато той предлагаше като възнаграждение за извършената вече услуга да ѝ даде една крона или да я напляска. В края на краищата се стигна до последното разрешение на въпроса, и то по такъв енергичен начин, че чули рева на дамата, там започнаха да се стичат хора от гарата.