Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (30)

Нови неволи

Полковник Шрьодер с удоволствие наблюдавате бледото лице и големите кръгове под очите на поручик Лукаш, който смутено избягваше погледа на полковника и крадешком, сякаш го проучваше, поглеждаше плана на лагера и разположението на поделенията, единствената украса в канцеларията на полковника.

На масата пред полковник Шрьодер имаше няколко вестника, някои от статиите в които бяха оградени със син молив. Полковникът хвърли още един бегъл поглед върху тях и като гледаше поручик Лукаш, каза:

— На вас, значи, ви е известно вече, че вашата свръзка Швейк е арестуван и по всяка вероятност ще бъде предаден на дивизионния съд?

— Да, господин полковник.

— С това, разбира се — подчерта полковникът, като следеше бледото лице на поручик Лукаш, — цялата работа не е приключена. Факт е, че местната общественост е възмутена от аферата с вашата свръзка Швейк. Във връзка с тая афера обаче се споменава и вашето име, господин поручик. От щаба на дивизията ни изпратиха вече известни материали. Разполагам с някои вестници, които се занимават с тоя случай. Бихте могли да ми ги прочетете.

Той подаде на поручик Лукаш вестниците с отбелязаните статии и поручикът зачете с монотонен глас, също като че ли четеше изречението: „Медът е много по-хранителен и по-лесносмилаем от захарта“ в някоя детска читанка:

— „Къде е гаранцията за нашето бъдеще?“

— Това е в „Пестер лойд“^[1], нали? — попита полковникът.

— Да, господин полковник — отговори поручик Лукаш и продължи да чете: — „Воденето на войната изисква всички слоеве на населението на австроунгарската държава да бъдат единни и сплотени и да си сътрудничат. Ако искаме да бъдем сигурни под покрива на държавата, всички народи трябва да се подпомагат взаимно. Гаранцията за нашето бъдеще е именно в спонтанното уважение, което един народ изпитва към друг. Големите жертви на нашите храбри воини на фронта, където те непрекъснато напредват, не биха били възможни, ако тилът, тая снабдителна и политическа артерия на нашите славни армии, не бъде единен, ако зад гърба на нашата армия се срещат елементи, които рушат единството на държавата и със злонамерената си агитация подриват авторитета на държавното единство и внасят смут в общежитието на народите на нашата империя. В тоя исторически момент ние не можем да гледаме мълчаливо как една шепа хора поради местни национални подбуди увреждат общото дело и общата борба на всички народи в тая империя за справедливото наказание на ония окаяници, които безпричинно нападнаха империята само за да я лишат от всички блага на културата и цивилизацията. Не можем да отминем с мълчание тия гнусни прояви, тия експлозии на болни души, които копнеят само да рушат единомислието в сърцата на народите. На няколко пъти вече в нашето списание ние имахме възможност да обърнем вниманието на военните власти, че са длъжни с нужната строгост да вземат мерки срещу ония единици от чешките полкове, които, без да обръщат каквото и да било внимание на славните традиции на своите полкове, с безсмислените си буйства в нашите унгарски градове насаждат омраза срещу целия чешки народ, който в своята цялост с нищо не е крив и винаги твърдо е отстоявал интересите на империята. За това свидетелствуват цяла редица изтъкнати чешки военачалници, от които ще напомним славната фигура на маршал Радецки и други бранители на австроунгарската монархия. Но срещу тия светила се изправят неколцина негодяи от разпасалата се чешка сган, които са се възползували от Световната война, за да постъпят доброволно в редовете на войската и да могат по такъв начин да приведат в хаос единомислието на народите от монархията, без да изоставят при това най-низшите си инстинкти. Веднъж вече ние обърнахме внимание на обществото върху върлуването на полк №… в Дебрецин, чиито изстъпления станаха предмет на разискване и бяха осъдени от будапещенската камара и чието полково знаме по-късно на фронта бе — цензурирано. На чия съвест лежи тоя отвратителен грях? — цензурирано. Кой насъска чешките войници? — цензурирано. Какви неща се осмелява да върши чуждестранната сган в нашата унгарска родина най-добре свидетелствува случката в Кирай Хида, унгарския остров на Литава. Към коя народност принадлежат войниците от близкия военен лагер в Брук на Литава, които нападнаха и малтретираха тамошния търговец Гюла Какони? Безсъмнено властта е длъжна да разследва това престъпление и да запита военното командуване, което сигурно се занимава вече с тази афера, каква роля играе в това безпримерно подстрекателство срещу поданиците на унгарското кралство поручик Лукаш, чието име в града се споменава във връзка със събитията от последните дни, както ни беше съобщено от нашия местен дописник, събрал вече богат материал за тая — особено в настоящия момент — въпиеща до небесата афера. Читателите на «Пестер лойд» несъмнено ще следят с интерес развоя на следствието и ние ги уверяваме, че не ще пропуснем да ги запознаем по-отблизо с това събитие от изключителна важност. Същевременно обаче ние очакваме официално съобщение за престъплението в Кирай Хида, извършено срещу унгарското население. Че с този въпрос ще се занимае и будапещенският парламент, е ясно като бял ден. В края на краищата ще стане ясно по един недвусмислен начин, че чешките войници, които минават през унгарското кралство на път за фронта, не бива да си мислят, че някой им е дал на откуп земята на свети Стефан^[2]. Ако пък някои представители на тоя народ, които в Кирай Хида така хубаво продемонстрираха единството на народите в монархията, и днес все още не могат да разберат положението, нека не се безпокоят, през време на войната куршумът, въжето, затворът и щикът ще ги научат да слушат и се подчиняват на върховните интереси на нашата обща родина.“

— Кой е подписал статията, господин поручик?

— Бела Барабаш, редактор и депутат, господин полковник.

— Известен хищник, господин поручик. Но прели да се появи в „Пестер лойд“, статията е била обнародвана в „Пещи хирлап“^[3]. Прочетете ми сега официалния превод на статията, поместена в шопронското списание „Шопрони напло“^[4].

Поручик Лукаш прочете на глас статията, която редакторът особено се беше постарал да изпъстри с изрази като:

„Повелята на държавната мъдрост“, „държавният ред“, „човешкото падение“, „потъпканото човешко достойнство и чувство“, „канибалският пир“, „жестоко кланото човешко общество“, „глутница мамелюци“, „зад кулисите ще ги познаете“. И така нататък, сякаш маджарите на собствената си територия бяха най-преследваният елемент. Като че ли чешките войници бяха дошли и съборили редактора на земята, газили го бяха с ботушите си по корема и в това време някой беше стенографирал ужасния му рев.

„Забележително е как някои особено важни неща — плачеше «Шопрони напло», шопронският ежедневник — се премълчават. За тях просто не се споменава нито с ред. Всеки от нас знае какво представлява чешкият войник в Унгария и на фронта. Всички ние знаем какви неща вършат чехите, какви машинации пущат в ход, каква е картината сред чешкия народ и кой предизвиква всичко това. Бдителността на властта, разбира се, е насочена към други важни неща, които обаче трябва да бъдат в съответна връзка с надзора над общността, за да не може да се повтаря онова, което стана тия дни в Кирай Хида. Вчерашната ни статия беше цензурирана на петнадесет места. Затова не остава нищо друго, освен да заявим, че по технически причини и днес нямаме особени основания да се занимаваме по-нашироко със събитията в Кирай Хида. Изпратеният от нас дописник установи на самото място, че в случая властта проявява истинско усърдие и че следствието е под пълна пара. Единствено странно ни се струва обстоятелството, че някои участници в клането все още се намират на свобода. Това важи особено за един господин, който според мълвата се движи още безнаказано във военния лагер, все още носи отличията на своя «папагалски полк»^[5] и името на когото вчера беше обнародвано в «Пестер лойд» и в «Пещи напло»^[6]. Това е известният чешки шовинист Лукаш, във връзка с безчинствата на когото ще подаде интерполация нашият депутат Геза Шаваню, представител на околията Кирай Хида.“

— Все така мило, господин поручик — обади се полковник Шрьодер, — пишат за вас и ежедневникът в Кирай Хида, и прешбургските вестници. Това обаче няма да представлява интерес за вас, защото всичкото е писано по един терк. Политически това е лесно обяснимо, тъй като ние австрийците, независимо от това дали сме немци или чехи, в сравнение с маджарите сме все пак още много… Разбирате ме, нали, господин поручик? В това има известна тенденция. Повече ще ви интересува, предполагам, статията в „Комарненски вечерник“, където се твърди, че сте направили опит да изнасилите госпожа Какони направо в столовата в присъствие на съпруга ѝ, когото сте заплашили със сабята си и сте го принуждавали да запуши с пешкир устата на съпругата си, за да не вика. Такива са последните сведения за вас, господин поручик.

Полковникът се усмихна и продължи:

— Властта не изпълни дълга си. Превантивната цензура на тукашния печат е също така в ръцете на маджарите. Играят си с нас, както им скимне. Нашият офицер няма възможност да се защити срещу обидите на тия цивилни маджарски журналистически свини. Едва след енергичния протест, респективно телеграмата на нашия дивизионен съд прокурорският паркет в Пеща взе мерки да бъдат проведени някои арести в споменатите редакции. Най-силно ще бъде ударен редакторът на „Комарненски вечерник“; той няма да забрави вечерника си, докато е жив. Като ваш началник дивизионният съд ме натовари да произведа дознание, изпратено ми е същевременно цялото досие с резултатите от следствието. Всичко можеше да свърши добре, ако не беше вашият нещастен Швейк. Арестуван е с него и някой си сапьор Водичка, у когото след боя, като ги завели в караулното помещение, намерили вашето писмо до госпожа Какони. Вашият Швейк на следствието твърди, че писмото не е ваше, че го е писал сам той. Когато го поканват обаче да го препише, за да сравнят почерците, той изяжда писмото. От полковата канцелария след това изпращат в дивизионния съд ваши рапорти, за да бъдат сравнени с почерка на Швейк, и ето ви резултатите.

Полковникът запрелиства делото и посочи на поручик Лукаш следния пасаж: „Обвиняемият Швейк отказа да напише продиктуваните му изречения, като твърдеше, че през нощта е забравил да пише.“

Изобщо, господин поручик, аз не отдавам никакво значение на онова, което приказват в дивизионния съд вашият Швейк или сапьорът. Швейк и сапьорът твърдят, че искали само да се пошегуват, но че шегата им била схваната криво и че самите те били нападнати от цивилни, които ги принудили да защищават военната си чест. Следствието е установило, че вашият Швейк не е цвете за мирисане. Така например на въпроса защо не си признае той отговорил (цитирам по протокола): „Сега аз се намирам в същото положение, в което изпаднал веднъж слугата на художника-академик Панушка заради някакви картини на Дева Мария. И той, когато го питали за картините, които продал без разрешение, не могъл да отговори нищо друго освен; «Сега какво — да плюя кръв ли?»“ Естествено аз се постарах от името на дивизионния съд и щаба на полка във всички вестници да бъде поместено опровержение на безобразните статии, напечатани в тукашните вестници. Днес опровержението ще бъде разпратено в редакциите и вярвам, че съм направил всичко възможно, за да поправя онова, което причиниха с гаменското си поведение всички тия маджарски цивилни журналистически гадове.

Мисля, че добре съм го стилизувал:

„Дивизионният съд № Н и щабът на полк № Н заявяват, че поместената в тукашния вестник статия за някакви си въображаеми изстъпления на войници от полк № Н не отговаря на истината и е измислена от първия до последния ред и че диренето, възбудено срещу въпросните вестници, ще доведе до строго наказание на виновните.“

В своето писмо до щаба на полка — продължи полковникът — дивизионният съд идва до заключението, че не се касае за нищо друго освен за системно насъскване против военните части, идващи от Цизлайтания и Транслайтания. Сравнете при това колко войници са изпратени на фронта от наша страна и колко от тяхна. Ще ви кажа, че чешкият войник ми е по-мил, отколкото тая маджарска сбирщина. Като си спомня, че при Белград маджарите стреляха по втория ни боен батальон, който, без да разбере, че това са унгарците, откри огън по дойчовците на десния фронт, а дойчовците пък също сбъркаха и откриха стрелба по босненския полк, разположен до тях. Ах, какво положение се беше създало тогава! Аз тъкмо бях на обед в щаба на бригадата, предния ден бяхме принудени да се задоволим с шунка и супа от консерва, но тоя ден имахме свястна кокоша супа, филе и ориз и бухтички с шодо^[7]. Предишната вечер бяхме обесили в градчето един сръбски кръчмар и готвачите намериха в мазата му трийсетгодишно вино. Можете ли да си представите с какво нетърпение очаквахме обеда? Бяхме изяли вече супата и тъкмо наченахме кокошката, когато изведнъж се започна престрелка, после артилерийска стрелба и нашата артилерия, която нямаше и понятие, че частите, които стрелят едни срещу други, са наши, започна да бие по собствените си линии и един снаряд падна непосредствено до щаба на бригадата. Сърбите, както изглежда, помислиха, че у нас е избухнал бунт, и започнаха да ни бият от всички страни и да се прехвърлят през реката към нас. Бригадния генерал го викат на телефона и дивизионният му вдига такава една гюрултия, не ви е работа: каква била тая идиотщина в участъка на бригадата, тъкмо бил получил заповед от щаба на армията в два часа и тридесет и пет минути през нощта на лявото крило да се започне атака срещу сръбските позиции. Ние сме били в резерв. Веднага да прекратим огъня. Но как може да се иска при тия обстоятелства Feuer einstellen^[8]? Телефонната централа на бригадата съобщава, че не може да се свърже с никого, че само щабът на седемдесет и пети полк донася „aussharren“^[9], че не можела да получи връзка с нашата дивизия, че сърбите заели кота двеста и дванадесет, двеста двайсет и шест и триста двайсет и седем. Иска от нас да изпратим една дружина за връзка и да ги свържем по телефона с нашата дивизия. Свързахме ги ние с дивизията, но още в следния миг връзката беше преустановена, защото сърбите през това време бяха проникнали в тила и на двата ни фланга и сега засичаха центъра във вид на триъгълник, в който след това остана всичко, и пехотата, и артилерията, и обозът с цяла автомобилна колона, складът и полската болница. Два дни бях под пара, а дивизионният падна в плен заедно с бригадния. И за всичко това бяха виновни само маджарите, защото откриха стрелба по нашия втори боен батальон. Разбира се, те се опитаха да хвърлят вината върху нашия полк. Полковникът плю:

— Вие, господин поручик, сам се убедихте колко сполучливо използуваха те вашия случай в Кирай Хида.

Поручик Лукаш нерешително се изкашля.

— Господин поручик — интимно се обърна към него полковникът, — сложете си ръката на сърцето. Колко пъти спахте с госпожа Какони?

Днес полковник Шрьодер беше в много добро настроение.

— Недейте разправя, господин поручик, че току-що сте започнали да кореспондирате с нея. Когато бях на вашите години, аз изкарах триседмичен курс за мерачи в Ягер^[10] и трябваше да ме видите: цели три седмици нищо друго не ми беше работа, освен да спя с унгарките. Всеки ден с друга. Млади, неомъжени, по-зрели, омъжени, каквито ми паднеха, рендосвах ги така добросъвестно, че когато се върнах в полка, едвам стоях на краката си. Най-много ме съсипа жената на един адвокат. Тя ми показа на какво са способни унгарките. Хапеше ми при това носа и цяла нощ не ми даде да мигна.

„Започнал да кореспондира…“ — и полковникът интимно потупа поручика по рамото — знаем ги тия. Моля, недейте възразява, у мене се е създало определено впечатление за тая история. Вие просто сте влезли в известни отношения с нея, съпругът ѝ е разкрил работата, вашият глупак Швейк…

Но знаете ли, господин поручик, тоя ваш Швейк е все пак човек с характер, щом е постъпил така с писмото ви. Наистина жалко за такъв човек. Ето това е възпитание. На мене много ми харесва тая му постъпка. Следствието в тази насока трябва да се спре. Вас, господин поручик, ви компрометираха във вестниците. Вашето присъствие тук е напълно излишно. През седмицата единадесета рота ще бъде изпратена на руския фронт. Вие сте най-старшият офицер там, ще заминете с нея като командир. В бригадата вече всичко е уредено. Кажете на ротния фелдфебел да ви намери някоя друга свръзка вместо Швейк.

Поручик Лукаш с благодарност погледна полковника, който продължи:

— А Швейк зачислявам ординарец към ротата.

Полковникът стана и като подаде ръка на пребледнелия поручик, каза:

— С това, значи, всичко се урежда. Желая ви много щастие и да се отличите на Източния фронт. И ако се видим отново някога, идвайте в нашата компания. Да не вземете пак да страните както в Будейовице…

Из целия път до дома поручик Лукаш си повтаряше:

— Ротен командир, ротна свръзка…

И пред него ясно изпъкваше фигурата на Швейк. Когато поручик Лукаш заповяда да му се намери нова свръзка на мястото на Швейк, ротният фелдфебел каза:

— Аз мислех, че сте доволен от вашия Швейк, господин поручик.

След като чу, че полковникът е назначил Швейк за свръзка на единадесета рота, фелдфебелът извика:

— Господ да ни е на помощ!

 

В снабдената с решетки барака при дивизионния съд се ставаше по правилник в седем часа сутринта и тогава се оправяха леглата — търкалящи се в праха на пода сламеници. Нарове нямаше. Одеялата и сламениците, съгласно правилника, се натрупваха в едно преградено място на дългото помещение и след това всички, които свършваха работата си, сядаха на пейките покрай стената и или се пощеха (ония, които бяха дошли от фронта), или се забавляваха, като си разправяха различни случки.

Швейк и старият сапьор Водичка седяха на пейката край вратата с още няколко войника от различни части и поделения.

— Погледнете, момчета — обади се Водичка, — ей там онова маджарско копеле край прозореца как се моли, мръсникът му с мръсник, дано всичко свърши благополучно за него. Не ви ли се иска да му разчекнете мутрата от едното ухо до другото?

— Абе той е добър човек, остави го — каза Швейк, — попаднал е тук, защото не искал да иде войник. Той е против войната, член е на някаква секта и го затворили, защото не искал да убива никого. Той спазва строго божията заповед, но те ще му я подсладят. В Моравия преди войната живееше някой си Немрава. Тоя човек не искаше да сложи пушка на рамо. Като го взели войник, казал, че носенето на пушка противоречи на принципите му. Арестували го, тикнали го да гние в затвора, после пак го завели да се закълне, но той все си държал на своето, така и устоял докрай.

— Ей, че глупав човек — каза старият сапьор Водичка, — сякаш не е могъл да се закълне, а после да плюе на всичко, че и на клетвата.

— Три пъти съм се клел — каза един пехотинец — и за трети път попадам тук заради дезертьорство и ако нямах медицинско свидетелство, че преди петнадесет години в припадък на умопомрачение съм пречукал леля си, досега три пъти вече да съм разстрелян на фронта. Но така покойната ми леля винаги ми помага в беда и в края на краищата може би ще изляза здрав и читав от войната.

— А защо бе, братче — попита Швейк, — защо пречука леля си?

— За какво се пречукват хората — отговори приятният човек, — всеки знае, че заради пари. Имаше си тя, бабата, пет спестовни книжки и тъкмо когато ѝ бях отишъл на гости целият разнебитен и окъсан, тя получи лихвите по пощата. Освен нея аз си нямах друга жива душа на тоя свят. Та бях отишъл да я помоля да се погрижи за мен, да ми помогне, а тя проклетницата: „Върви, кай, да работиш, виж се, кай, какъв си млад, силен и здрав човек.“ Думата роди дума и аз я ударих просто тъй няколко пъти с ръжена по главата и така обезобразих мутрата ѝ, че не можах да разбера после леля ми ли е това — или не е леля ми! Седнал съм до нея на пода и си повтарям: „Леля ми ли е, или не е леля ми?“ Така ме и намериха да седя до нея на другия ден съседите. След това бях в лудницата в Слупи, а когато преди войната ни изправиха пред комисия в Бохнице, намериха ме за излекуван и веднага трябваше да ида да си дослужа годините, които бях пропуснал.

Покрай тях мина с метла в ръката един мършав и висок войник с измъчен вид.

— Това е един учител от последната бойна рота, която замина за фронта — представи го пехотинецът, които седеше до Швейк, — сега отива да помете под себе си. Крайно порядъчен човек. Затворили го заради едно стихотворение, което съчинил.

— Ела насам, даскале! — повика той войника с метлата, който със сериозен вид се приближи до пейката.

— Я ни кажи онова за въшките!

Войникът с метлата се поизкашля и започна:

Въшлясва всичко, чеше се войската цяла,

голяма въшка смуче кръв от нас,

в леглото си търкаля си се генерала

и преоблича се той всеки час.

В войската въшките добре си плюскат,

подофицери веч нападат те със страст,

съвъкуплява се чевръсто с въшка пруска

въшокът стар австрийски.

Измъченият войник-учител приседна на пейката и въздъхна:

— Това е то цялата работа и заради нея вече четвърти път ме мъкнат на разпит.

— Да, наистина не си струва и да се говори за това — великодушно рече Швейк, — но зависи в съда какво ще разберат под тоя стар австрийски въшок. Добре, че сте сложили там и това за съвъкупляването, то ще ги обърка и те нищо няма да могат да разберат. Вие им обяснете само, че въшокът е мъжка въшка и че на женската въшка може да се качва само мъжка. Другояче няма да можете да се отървете. Вие положително не сте го писали, за да обидите някого, това е ясно. Кажете само на господин съдията, че сте го писали за свое собствено удоволствие и както мъжката свиня се казва нерез, така и мъжката въшка пък се казва въшок.

Учителят въздъхна:

— Какво да правя, когато съдията не знае добре чешки? И аз му го обяснявах вече по подобен начин, но той се нахвърли върху мене, че мъжката въшка се казвала на чешки въшкар. Никакъв „фъшок“ — каза, — „фъшкар“. Femininum, Sie gebildeter Lerl, ist „тоси фъшка“, also masculinum ist „таси фъшкар“. Wir kennen unsere Pappenheimer!^[11]

— С една дума — каза Швейк, — рунтава ви е работата. Вие обаче не бива да губите надежда, че всичко ще се обърне на хубаво, както казвал циганинът Янечек от Пълзен, когато в 1879 година му слагали примка на шията заради двойно убийство с цел грабеж. И познал. В последния момент го отвели от бесилото. Не можели да го обесят заради рождения ден на негово величество императора, който се паднал точно на тая дата. Обесили ги на заранта, след рождения ден на негово величество. Голямо щастие имал тоя циганин, три дена след това го помилвали и щели да подновят следствието, защото всички улики сочели, че убийството е било извършено от друг Яне-чек. Та затова го изкопали от гробницата в затвора и го реабилитирали в пълзенските католически гробища. Но след като станала и тая работа, разбрало се, че е евангелист и трябвало да го местят в евангелистките гробища, а после…

— После ще ти ударя някоя — обади се старият сапьор Водичка, — какво ли няма да измисли още тоя чешит. Човек си има предостатъчно грижи с дивизионния съд, а той, мизерникът му с мизерник, вчера, като ни водеха на разпит, седнал да ми обяснява какво значи ерихонска роза.

— Ама това не бяха мои думи. Тия работи ги беше разправял слугата на художника Панушка, Матей, на една стара баба, когато го разпитвала как изглежда ерихонската роза. Та той ѝ казал:

„Вземете сухо кравешко лайно, сложете го на чиния, полейте го с вода и ще видите как хубаво ще се раззеленее. Това е то ерихонската роза“ — защити се Швейк. — Да не съм я измислил аз тая щуротия? А пък като отиваме на разпит, нали трябва да си говорим нещо. Та аз исках само да те разтуша, Водичка…

— Ти ще разтушиш някого — плю презрително Водичка, — на човек главата му се е запалила от грижи как да се измъкне от тая мизерия и да излезе навън, за да се разправи с тия маджарски копелета, а той иска да го разтуши с някакво си кравешко лайно.

И как да не им платя на тия маджарски копелета, като са ме затворили тука? На всичко отгоре човек трябва да се преструва и да разправя на съдията, че няма за какво да мрази маджарите. Това, братлета, е кучешки живот. Ама веднъж да ми падне такова копеле в ръцете, ще го удуша като кутре, ще им дам аз едно „ищем алд мег а магяр“^[12], хубаво ще се разправя с тях, за мене има още да се говори.

— Защо ще се тормозим толкова — каза Швейк, — всичко ще се нареди, главното е в съда никога да не се говори истината. Който се хване на въдицата и си признае, той винаги е загубен. От него никога нищо свястно няма да излезе. Веднъж, когато работех в Моравска Острава, се случи такова нещо: един миньор преби един от инженерите, ама на четири очи, така че никой не видя. И адвокатът, който го защищаваше, го караше непрекъснато да отрича, като му казваше, че не могат да му направят нищо, председателят на съда пък все го убеждаваше, че признаването било смекчаващо вината обстоятелство. Миньорът обаче не престана да си пее своята песен: не можел нищо да признае. И го освободиха, защото доказа алибито си. Излезе, че в същия ден той бил в Бърно…

— Ох, боже мой — ядоса се Водичка, — не мога да го понасям повече. Защо ги разправя всички тия, не мога да разбера! Вчера на разпита имаше един човек, също като него. Когато съдията го попита какво работи като цивилен, той отговори: „Дуам при Кърсто.“ И трябваше да мине половин час, докато обясни, че дърпа меха при ковача Кръстьо. А когато го запитаха: „Значи, вие като цивилен сте чирак?“ — той им отвърна: „Какъв ти сирак, сирак е Франта Хибеш!“.

В коридора се чуха стъпки и часовият извика: „Zuwachs!#“

[# Прираст! (Попълнение.) — Б.пр.]

— Ето че пак ще се увеличи компанията — радостно каза Швейк, — може да са скрили някой и друг фас.

Вратата се отвори и в помещението тикнаха школника, който лежа с Швейк в будейовицкия арест и когото бяха определили за кухнята на някаква бойна рота.

— Благословен бог наш и син му Исус Христос — каза той, като влезе, и Швейк от името на всички му отговори:

— Во веки веков амин.

Школникът доволен погледна Швейк, сложи на пода одеялото, което беше донесъл със себе си, и седна на пейката до чешката колония. Разви навоите си и извади изкусно скритите в гънките им цигари, които раздаде, после извади от обувката си късче драскало от кибритена кутия и няколко клечки кибрит, с изкусно разрязани но средата главички.

Драсна, внимателно запали цигарата си, даде и на другите да запалят и равнодушно каза:

— Обвиняват ме в неподчинение.

— Чудо голямо — успокоително се обади Швейк. — Смешна работа.

— Разбира се — каза школникът, — ако смятаме да спечелим войната по такъв начин, с помощта на разни съдилища! Щом им се иска на всяка цена да се съдим, нека се съдим. Общо взето, един процес с нищо не променя положението.

— А в какво се състои неподчинението ти? — попита сапьорът Водичка, като гледаше школника със симпатия.

— Не исках да чистя нужниците на караулното — отвърна той — и затова ме заведоха чак при полковия. А той, голяма свиня. Разкрещя се, че съм бил затворен въз основа на полкови рапорт и че съм бил обикновен арестант. Изобщо учудвал се как ме търпяла земята и защо още не е престанала да се върти от срам, че в армията се е намерил човек с правата на школник и с претенции за офицерски чин, който с държането си будел само отвращение и презрение у своите началници. Отговорих, че въртенето на земното кълбо не може да бъде нарушено само поради това, че върху него се е появил такъв школник като мене и че природните закони са по-силни от нашивките на школниците. Казах още, че бих желал да зная кой може да ме принуди да мия нужник, който не съм посрал, въпреки че и на това бих имал право при тая свинска кухня в полка, след гнилото зеле и киснатото овнешко, което ни се дава. После заявих на полковия, че неговото учудване как ме търпяла земята също така ми се струва малко неоснователно, защото естествено е, че заради мене няма да стане земетресение. През цялото време полковникът само тракаше със зъби като кобила, когато измръзналото цвекло ѝ студи на езика. Накрая той ми изрева:

— Е, ще чистите ли нужника, или няма да го чистите?

— Няма да чистя никакъв нужник, господин полковник.

— И все пак вие ще го чистите, чувате ли, Sie Einjähriger!^[13]

— Няма да го чистя, господин полковник.

— Kruzifurken^[14], вие ще чистите не един, а сто нужника.

— Господин полковник, аз няма да чистя нито сто, нито един нужник.

В същия дух ние продължихме по-нататък: „Ще чистите ли?“ — „Няма да чистя.“ Нужниците хвърчаха наляво и надясно, като че ли това беше някаква детска скоропоговорка от Павла Моудра^[15]. Полковникът тичаше из канцеларията като побъркан, най-после седна и каза: „Размислете добре, ще ви предам на дивизионния съд за неподчинение. Недейте си мисли, че ще бъдете първият школник, разстрелян през тази война. В Сърбия ние обесихме двама школника от десета рота, а един от девета го застреляхме като куче. И защо? Заради ината им. Двамата, конто ги обесихме, не се решаваха да промушат жената и момчето на един шумкар при Шабац, а школникът от девета рота беше застрелян, защото не искаше да върви напред и се оправдаваше с това, че му били отекли краката и че бял дюстабанлия. Е, ще изчистите ли нужника, или не?“

— Съвсем не, господин полковник…

Полковият ме погледна и каза:

— Я слушайте, вие да не сте славянофил?

— Съвсем не, господин полковник.

След това ме изведоха и ми съобщиха, че ме обвиняват в неподчинение.

— Най-добре ще направиш — каза Швейк — отсега нататък да се правиш на идиот. Когато лежах в гарнизонния, там имаше и един много умен човек, образован, учител в търговско училище. Той беше дезертирал от фронта. Канеха се да го съдят с големи церемонии и да го обесят за назидание, но той се измъкна много просто от цялата работа. Започна да се преструва на наследствено обременен. Когато щабният лекар взе да го преглежда, той заяви, че не е дезертирал, но че още от дете обича да пътува, винаги копнеел да изчезне някъде надалече. Веднъж се бил събудил в Хамбург, друг път в Лондон, без да знае изобщо как е попаднал там. Баща му бил алкохолик и се самоубил преди раждането му, майка му била проститутка, пиянствувала и умряла от делириум тременс. По-малката му сестра се била удавила, по-голямата се биха хвърлила от влака, брат му скочил от железопътния мост на Вишехрад, дядо му пък убил жена си, полял се с газ и се запалил, втората му баба участвувала в циганска скитническа банда и се отровила в затвора с кибрит, единият му братовчед бил осъждан няколко пъти за подпалвачество и най-после в Картоузи^[16] прерязал вратните си жили със стъкло, братовчедка му по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж. Той самият бил с много занемарено възпитание и до десетгодишна възраст не можел да говори, понеже веднъж, когато бил на шест месеца и го повивали на масата, майка му излязла за малко, а котката го смъкнала от масата и той при падането ударил главата си. От време на време имал силно главоболие и в такива моменти не знаел какво прави. В такова състояние той напуснал фронта и отишъл в Прага. Дошъл на себе си едва когато в „При лекетата“ го арестувала военната полиция. Ех, да бяхте видели с каква готовност го освободиха от военна служба. А петимата клинчари, които лежаха заедно с него в килията, си записаха за всеки случай на едно късче хартия следното:

„Баща алкохолик. Майка проститутка.

I сестра (удавила)

II сестра (влак)

Брат (от моста)

Дядо + жена си, газ, запалил.

II баба (цигани, кибрит) + и т.н.“

Когато единият от тях започнал да го декламира на щабния лекар, едва стигнал до братовчеда си, и лекарят го пресякъл: „Мошеник такъв, братовчедка ти по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж, ти си със страшно занемарено възпитание и ще те спаси само карцерът“. Оказало се, че той вече е трети по ред, който пее една и съща песен. Турили го в карцера, свързали го на козел и веднага му минало желанието да разправя за занемареното си възпитание, за баща си алкохолик и майка си проститутка. Предпочел доброволно да пожелае да го изпратят на фронта.

— Днес — каза школникът — в армията вече не се обръща никакво внимание на наследствената обремененост. Че то какво би се получило, ако вземат да затворят всички генерални щабове в лудницата?

Ключът на обкованата с желязо врата изщрака и в килията влезе тъмничарят.

— Пехотинецът Швейк и сапьорът Водичка при господин съдията!

Те станаха и Водичка каза на Швейк:

— Виждаш ли ги разбойниците, секи ден разпит, секи ден разпит, а резултат — никакъв. По-добре Himmelherrgott да ни осъдят и да не ни разтакават така. Така ние по цял ден се търкаляме в дранголника, а маджарските копелета си припкат наоколо…

Отивайки на разпит в канцелариите на дивизионния съд, които се помещаваха на другата страна, в друга барака, сапьорът Водичка и Швейк се питаха кога собствено ще ги изправят пред военен съд.

— Непрекъснато само разпити — кипеше Водичка, — поне да излизаше нещо от тях. Хабят се купища хартия, а човек дори съда няма да види. Ще изгние зад решетките. Кажи си правичката, тая супа яде ли се? А зелето с измръзналите картофи? Дявол да го вземе, такава идиотска световна война още никога не съм ял: представях си го съвсем другояче.

— Аз съм напълно доволен — каза Швейк, — още на времето, когато служех войник, нашият чорбар Солпера казваше, че в казармата всеки трябва да си знае задълженията и така те цапваше през устата, че никога да не забравиш това. А покойният поручик Квайсер, когато идваше да проверява пушките ни, винаги проповядваше, че всеки войник трябвало да проявява голяма душевна издръжливост, защото войниците били само говеда на държавна ясла. Държавата им давала да ядат, да пият кафе, снабдявала ги с тютюн и затова войниците трябвало да теглят като волове.

Сапьорът Водичка се замисли и след малко каза:

— Когато влезеш при съдията, Швейк, да не вземеш да сбъркаш. Повтаряй само онова, което си говорил миналия път, та да не ме забъркаш в някоя каша. Значи, главното е, че си видял, че са ме нападнали маджарските копелета. Нали уж заедно я дробихме тая попара?

— Абе не бой се, Водичка — успокои го Швейк, — само спокойствие, никакви тревоги. Да не би да е кой знае какво чудо, като те изправят пред дивизионния съд? Ти да знаеш колко бърже са ги претупвали тия работи едно време. С мене служеше един учител, Херал се казваше. Една вечер, след като бяха наказали всички ни от помещението под оръжие, както си лежахме на сламениците, той ни разправи, че в Пражкия музей била запазена протоколната книга на едно военно съдилище от времето на Мария-Терезия. Тогава всеки полк си имал и палач, който екзекутирал войниците от полка и на парче вземал по един терезиански талер^[17]. И според протоколната книга в някои дни палачът спечелвал до пет талера.

— Разбира се — добави Швейк сериозно, — тогава полковете са били големи и постоянно са ги попълвали от селата.

— Когато бях в Сърбия — каза Водичка, — в нашия батальон всеки, който обесеше сърбин, получаваше цигари. За един сърбин получаваше десет спортни. За жена и за дете даваха по пет. После интендантството започна да нрави икономии и ги разстрелваха масово. В ротата имаше един циганин, но ние дълго време не се досещахме каква е работата. Чудно ни се виждаше само, че нощем винаги го извикваха някъде в канцеларията. По това време бяхме на Дрина. И една нощ, когато пак беше изчезнал, на някой от нас му дойде на ум да му прерови вещите. В раницата на тоя тип намерихме цели три кутии от по сто спортни. Той се върна в хамбара, където бяхме настанени, чак на разсъмване, и ние на бърза ръка го осъдихме. Повалихме го и един, Белоун се казваше, го удуши с колан. Яка му беше душицата на тоя тип, сякаш котка душеха.

Старият сапьор Водичка плюна:

— Не можеш го удуши, посра се в края на краищата, очите му изскочиха, а все още жив — като недоклан петел. Тогава взеха да го дърпат като котка. Двама за главата, двама за краката и така му извиха врата. След това му навлякохме раницата, заедно с цигарите, и го хвърлихме в Дрина. Кой ще ти пуши такива цигари. Сутринта го търсиха под дърво и камък.

— Трябвало е да донесете, че е дезертирал — забеляза разумно Швейк, — че отдавна се е готвел да бяга, че всеки ден е казвал, че ще изчезне.

— Кой да ти мисли за подобни неща? — отговори Водичка. — Ние си свършихме работата, за останалото не ни беше грижа. Там беше много лесно. Всеки ден изчезваше някой, напоследък даже бяха престанали да ги вадят от Дрина. Подутият сърбин и разкъсаният наш опълченец най-спокойно си плуваха един до друг по Дрина надолу към Дунава. Като виждаха за пръв път такова нещо, някои новаци получаваха слаба температура.

— Трябвало е да им дават хинин — рече Швейк.

Двамата влязоха в бараката, където се помещаваха канцелариите на дивизионния съд, и един войник веднага ги заведе в канцелария № 8, в която на дълга, отрупана с книжа маса, беше седнал съдията Рулер.

Пред него имаше някакъв сборник закони, върху който беше сложена недопита чаша чай. От дясната страна на масата стоеше разпятие от имитация на слонова кост, с потънал в прах Христос, който безнадеждно гледаше подставката на кръста, върху която имаше пепел и угарки от цигари.

Сякаш за да увеличи скръбта на разпънатия бог, съдията Рулер тъкмо изтърсваше пепелта от нова цигара върху поставката на разпятието, а с другата си ръка се мъчеше да отлепи чашата чай, която се беше залепила на законника.

След като освободи чашата от обятията на дебелия том, той продължи да прелиства книгата, която беше заел от офицерския клуб.

Тя беше от Фр. С. Краузе и носеше многообещаващото заглавие: „Forschungen zur Entwiklungsgeschichte der geschlechtlichen Moral“^[18].

Съдията се беше загледал в наивните рисунки на мъжки и женски полови органи, придружени с подходящи стихове, които ученият Фр. С. Краузе беше открил в клозетите на западната берлинска гара, и не обърна внимание на влезлите. Едва покашлюването на Водичка го сепна.

— Was gehet los?^[19] — попита той, като продължаваше да прелиства и да търси нови наивни рисунки, скици и етюди.

— Господин съдия, разрешете да доложа — отговори Швейк, — моят приятел Водичка е настинал и сега кашля.

Съдията Рулер едва сега погледна Швейк и Водичка.

Той се постара да придаде на лицето си строго изражение.

— Домъкнахте ли се най-после, негодници? — каза той, като ровеше в грамадата книжа на масата. — Наредих да ви извикат за девет часа, а сега е почти единайсет.

— Как си застанал ти бе, вол такъв? — попита той Водичка, който си бе позволил да застане свободно. — Като кажа ruht, тогава прави, каквото ти кефне. А сега стой мирно.

— Господин съдия, разрешете да доложа — обади се Швейк, — той има ревматизъм.

— Ти по-добре си затваряй устата — каза съдията Рулер, — когато те попитам, тогава ще отговаряш. Три пъти си идвал на разпит и трите пъти човек с ченгел да го вади от тебе. Е, ще я разбера ли тая, или няма да я разбера? Тежко и горко човек да се разправя с такива мизерници като вас. Но хубаво да знаете, през носа ще ви излязат всички главоболия, които създавате на съда! Я гледайте тука, мръсници такива — рече той, като измъкна от купчината книжа обемисто дело с надпис:

„Schwejk & Woditschka“

Да не мислите, че ще продължите да се излежавате в дивизионния съд заради някакъв си глупав побой и ще се отървете за известно време от фронта? Заради вас, тъпаци с тъпаци, трябваше да телефонирам чак в армейския съд.

Той въздъхна.

— Недей се прави на толкова сериозен, Швейк, на фронта ще ти мине меракът да се биеш с разни хонведи — продължи той. — Следствието по вашия случай се прекратява и всеки от вас заминава в частта си, където ще се явите на рапорт и съответно ще бъдете наказани, а след това ще заминете на фронта. Но ако ми паднете още веднъж в ръцете, дангалаци с дангалаци, аз така ще ви разиграя, че има да се чудите. Ето ви документа за освобождаване и дръжте се както трябва. Заведете ги в номер две.

— Слушам, господин съдия — каза Швейк, — ние и двамата ще вземем присърце думите ви. Много ви благодарим за добрината. Ако бяхме цивилни, бих си позволил да ви кажа, че сте злато човек. Ние двамата трябва да ви помолим за прошка, задето толкова дълго си губихте времето с нас. Ние наистина не заслужаваме.

— Пръждосвайте се по дяволите най-после! — кресна съдията на Швейк. — Ако не беше се застъпил за вас полковник Шрьодер, не знам как щеше да се свърши цялата работа.

Водичка се почувствува отново старият Водичка едва в коридора, когато патрулът ги поведе към канцелария номер две.

Войникът, който ги водеше, се страхуваше да не закъснее за обяд и затова ги подкани:

— Хайде разтворете си пергелите, момчета, пълзите като същински въшки.

Тогава Водичка му заяви да не си отваря много-много зурлата. Имал късмет, че е чех, защото, ако бил маджарин, Водичка щял да го преполови като солена селда.

В канцеларията писарите бяха отишли на храна и войникът, който водеше Швейк и Водичка, беше принуден временно да ги върне обратно в затвора на дивизионния съд, което от негова страна не мина без псувни по адрес на омразното племе военни писари.

— Другарите пак ще оберат всичката блажнина от чорбата — трагично захленчи той — и вместо месо ще ми оставят само сухожилия. Вчера също придружавах двама от лагера и някой през това време ми изял половината дажба хляб.

— Разбира се, вие тука в съда не мислите за нищо друго освен за лапане — каза Водичка, който съвсем се беше окопитил.

Когато съобщиха на школника каква е работата, той извика:

— Значи, фронта, приятели! Също както в списанието на чешките туристи „Попътен вятър“! Подготвителните работи за пътуването са вече извършени, всичко е приготвено и предвидено от славното ни военно командуване. И вие сте поканени да участвувате в екскурзията до Галиция. Тръгнете на път с леко и радостно сърце. Хранете необикновена любов към местата, в които ще се запознаете с окопите. Всичко там е красиво и в крайна степен интересно. В далечна чужбина вие ще се чувствувате като у дома си, като в близък до сърцето ви край, едва ли не като в милата си родина. Тръгнете с възвишени чувства към ония места, за които още старият Хумболт^[20] беше казал: „В целия свят не съм видял нещо по-великолепно от тая идиотска Галиция.“ Богатият и ценен опит, който придоби нашата армия при отстъплението си от Галиция през време на първия поход, ще ви служи за отправна точка при съставяне на плана на втория поход. Следвайте носа си и се устремете право към Русия. От радост изгърмете всичките си патрони във въздуха.

След обяд, преди да отидат в канцеларията, към Швейк и Водичка се приближи нещастният учител, който беше съчинил стихотворението за въшките, и след като ги отведе настрана, тайнствено им каза: „Като преминете на руска страна, не забравяйте веднага да им кажете: «Здравствуйте, руские братья, мы братья чехи, мы нет австрийци.»“

В желанието си да манифестира по демонстративен начин своята ненавист към маджарите, както и факта, че затворът не е сломил, нито пък е поколебал убежденията му, на излизане от бараката Водичка настъпи крака на унгареца, който не искаше да служи войник, и му изрева: „Обуй се, дървеняк!“

— Трябваше да ми каже нещо — с неудоволствие заяви след това сапьорът Водичка на Швейк, — трябваше да се обади и щеше да видиш как щях да разчекна маджарския му плювалник от едното ухо чак до другото. А той, идиотът му с идиот, мълчи и позволява да го тъпчат по обувките. Дявол да го вземе, Швейк, знаеш ли колко ме е яд, че не ме осъдиха? Така излиза, като че ли ни се присмиват, сякаш работата с маджарите не си струва и да се приказва за нея. А не се ли бихме като лъвове? Ти си виновен, задето не ни осъдиха и задето ни дадоха такава атестация, като че ли не умеем даже и да се бием свястно. Какво си мислят те за нас? Та това беше съвсем сериозен конфликт.

— Ех, мойто момче — добродушно каза Швейк, — не разбирам как може да не те радва, че дивизионният съд официално ни призна за напълно порядъчни хора, срещу които не може да има никакви възражения. Вярно, че на разпита аз го усуквах по килифарски, но така и трябва, просто длъжен си да лъжеш, както казва адвокатът Бас на клиентите си. Когато съдията ме попита защо сме нахълтали в жилището на господин Какони, аз просто му казах: „Аз мислех, че най-добре ще се опознаем с господин Какони, като му направим посещение.“ Господин съдията след това вече не ме попита нищо друго, това му беше достатъчно.

— Запомни хубаво — продължи Швейк разсъжденията си, — във военните съдилища никога не бива да си признаваш. Когато лежах в гарнизонния затвор, един войник от съседната килия си призна. Щом останалите научиха за това, метнаха му одеялото и го накараха да оттегли показанията си.

— Ако бях извършил нещо непочтено, нямаше да признавам — каза сапьорът Водичка, — но това копеле, съдията, ме пита направо: „Бихте ли се?“ Как да не му отговоря: „Да, бих се“. — „Малтретирахте ли някого?“ — „Разбира се, господин съдия.“ — „Наранихте ли при това някого?“ — „Естествено, господин съдия“. Нека знае с кого говори. Не е ли позор това, дето ни освободиха? Все едно, не искат да ми повярват, че съм си скъсал колана о тия маджарски копелета, че съм ги направил на юфка, цицини и синявици. Ти нали видя, че по едно време ми се бяха нахвърлили три маджарски копелета, е след малко всички се търкаляха на земята и аз ги тъпчех отгоре? И след всичко това онова сополиво съдийско копеле прекратява следствието. Това е все едно да ми каже: „Я си налягай парцалите, не се ли виждаш каква си мърша, защо ли се пениш само!“ Като свърши войната и се облека цивилен, ще взема да го намеря аз някъде тоя зяпльо и ще му покажа дали не умея да се бия. След това ще дойда тук в Кирай Хида и ще им ударя такъв върт, че всички хора ще се изпокрият по мазите, щом разберат, че съм дошъл да ги видя тия уличници от Кирай Хида, тия лумпени, тия негодници.

В канцеларията всичко се свърши много бързо. Някакъв фел с още мазна от обеда уста подаде с крайно сериозен вид документите на Швейк и Водичка и не пропусна случая да произнесе реч, в която апелира към войнишкия им дух. А тъй като беше васерполяк^[21], той изпъстри речта си с различни хубави изрази от своето наречие като „мареквиум“^[22], „глупи ролмопьсе“^[23], „крайцова седмина“^[24], „свиня порипана“^[25] и „дум вам банье на мьесньуцкове ваши гзихти“^[26].

Прощавайки се с Водичка (всеки поотделно щеше да бъде отведен в частта си), Швейк каза:

— Като се свърши войната, ела да се видим. Ще ме намериш всеки ден след шест часа в „При чашата“ на Боище.

— Разбира се, че ще дойда — отговори Водичка, — там стават ли гюрултии?

— Всеки ден се случва по нещо — обеща му Швейк, — а ако пък тъкмо тоя ден е много тихо, все ще я нагласим някак.

Те се разделиха и когато бяха се вече доста отдалечили, старият сапьор Водичка извика подир Швейк:

— Ама да не забравиш да се погрижиш за някакво развлечение, като дойда?

Швейк пък извика:

— Ела, ама сигурно, щом се свърши войната!

Те продължиха пътя си и едва след известно време иззад ъгъла на дългата редица бараки отново се чу гласът на Водичка:

— Швейк, каква бира точат в „При чашата“?

И като ехо се понесе отговорът на Швейк:

— Големопоповишка.

— Аз мислех, че смиховска! — извика от далечината сапьорът Водичка.

— Има и гаджета! — провикна се Швейк.

— Значи, след войната, в шест часа вечерта — извика отдолу Водичка.

— Ела по-добре в шест и половина, за по-сигурно, ако закъснея някъде — отговори Швейк.

После Водичка вече съвсем отдалеч се обади още веднъж.

— А не можеш ли да дойдеш в шест часа?

— Добре де, ще дойда в шест тогава — дочу Водичка отговора на отдалечаващия се другар.

Така се разделиха добрият войник Швейк и старият сапьор Водичка. „Wenn die Leute auseinander gehen, da sagen sie auf Wiedersehen.“^[27]