Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (28)

Анабазис към Будейовице

Старовремският пълноводен Ксенофон кръстоса цяла Мала Азия и ходи бог знае къде без каквато и да било карта. Старите готи извършваха походите си също така без да имат каквото и да било понятие от топография. Да маршируваш все напред, ето това се нарича анабазис. Да се промъкваш през непознати местности. Да бъдеш обкръжен от врагове, които дебнат първия удобен случай да ти извият врата. Когато човек има умна глава, каквато е имал Ксенофон или всички ония разбойнишки племена, дошли в Европа бог знае откъде, от Каспийско или Азовско море, на поход той прави чудеса.

Там нейде на север, на брега на галското море, докъдето римските легиони на Цезар стигнали също без каквато и да било карта, те си казали веднъж, че ще се върнат в Рим по друг път, за да видят и други места. И въпреки това те пак стигнали в Рим. От това време, изглежда, е останала поговорката — че всички пътища водят към Рим.

Също така всички пътища водят и за Ческе Будейовице. В това беше твърдо убеден и добрият войник Швейк, когато, вместо да види пейзажа на Будейовицкия край, той видя селата на Милевско.

Той обаче не се спря, тъй като никой добър войник не може да бъде възпрепятствуван от някакво си Милевско да иде в Ческе Будейовице.

Така Швейк се озова на запад от Милевско, в Кветов. Той беше изчерпал запаса си от военни песни, в които се говори за войници на поход, така че пред самия Кветов беше принуден да започне пак отначало:

Когато си марширувахме,

всичките моми плачеха…

Из пътя от Кветов за Враж, който върви все на запад, една стара бабичка, завръщайки се от черква, завърза разговор с Швейк, като го поздрави по християнски:

— Добър ти ден, войниче, накъде си се запътил?

— Тръгнал съм, майчице, за полка си в Будейовице — отговори Швейк. — На война отивам.

— Та ти си погрешил пътя, войниче — уплашено рече бабичката, — така никога няма да стигнеш в Будейовице. Ако вървиш нататък, през Враж, ще стигнеш в Клатови.

— Аз мисля — рече Швейк уверено, — че и от Клатови може да се иде в Будейовице. Вярно, това е големичка разходка за човек, който бърза да се върне в полка си. Дано само си нямам после неприятности заради доброто намерение да пристигна навреме.

— И в наше село имаше един такъв немирник. Тоничек Машку го казваха — въздъхна си бабичката. — Роднина ми е от сестриницата. Замина той уж за Пълзен, в опълчението. А след една седмица идваха да го търсят стражари, задето не се бил явил в полка. Мина още една седмица и той се върна цивилен, па ни казва, че го пуснали в отпуска. Тогава кметът отиде в участъка и оттам го взеха със себе си. Писа ни вече писмо от фронта. Ранен бил. Останал без крак.

Бабичката състрадателно погледна Швейк:

— Ей там, оназ горица виждаш ли я, войниче? Там ме почакай, ще ти донеса картофена чорбица да се стоплиш… Къщата ни се види оттука, току зад горицата е, малко надясно. През наше село не мож мина, стражарите са същи соколи, сичко видят. От горицата после земи направо към Малчин. А оттам пък, войниче, ще избиколиш Чижова. Там стражарите са големи мръсници и ловят дезинтьорите. Върви право низ гората към Седлец, дето е край Хораждьовице. Там има много добър стражар, пуска сички през селото. Книжата в тебе ли са?

— Не са, майчице!

— Е, тогава и там недей се отбива, върви по-добре в Радомишъл, ама гледай да стигнеш привечер, кога стражарите са по кръчмите. Там в долнята улица зад Флорианек ще намериш една къща, със син цвят е боядисана отдолу, и ще питаш за дядо ти Мелихарек. Той ми е брат. Много здраве му кажи от мене и той ще ти покаже как да идеш в Будейовице.

В горичката Швейк чака бабичката повече от половин час. После той се постопли с картофената чорба, която бедната старица му донесе в едно гърне, закътано във възглавница, за да не изстине. Бабичката разви кърпата си и извади голям резен хляб и къс сланина, мушна всичко това в джобовете на Швейк, прекръсти го и му каза, че имала там двама внука.

След това още веднъж най-подробно му повтори през кои села да мине и кои да избиколи. Най-после тя извади от дълбокия джеб на контоша си една крона и му я даде, да си купи ракийка в Малчин, зер пътят до Радомишъл бил дълъг.

По съвета на бабичката от Чижова Швейк тръгна на изток към Радомишъл, убеден, че в която и посока да върви, все рано или късно ще трябва да стигне в Будейовице.

В Малчин към него се присъедини един стар акордеонист, когото Швейк намери в кръчмата, където се отби да си купи ракийка за из дългия път до Радомишъл.

Акордеонистът сметна Швейк за дезертьор и му предложи да иде с него в Хораждьовице, дето имал женена дъщеря, мъжът на която също бил дезертьор. Акордеонистът очевидно се беше понапил в Малчин.

— Вече два месеца крие мъжа си в обора — придумваше той Швейк, — тя и теб ще скрие и ще останете там до края на войната. Ще си правите компания двамката.

След като Швейк учтиво му отказа, той се ядоса страшно и тръгна наляво през нивите, като заплашваше Швейк, че ще иде да го предаде на полицията в Чижова.

Същата вечер Швейк пристигна в Радомишъл и на долната улица зад Флорианек намери дядо Мелихарек. Но поздравът от бабичката никак не подействува.

Старецът настояваше да види документите на Швейк. Той беше някак предубеден човек, тъй като не преставаше да говори за някакви си разбойници, крадци и мошеници, които се скитали из целия Писецки край.

— Избягват от войската, да служат не щат. Мъкнат се после из цялата околност, крадат, та дим се вдига — навря той мнението си право в очите на Швейк, — и всеки от тях се прави на божа кравица.

— Тъй ами, ако искаш да разсърдиш някого, кажи му истината в очите — добави той, когато Швейк стана от пейката, — на такъв ако му беше чиста съвестта, щеше да остане да си седи, да си даде документите, да ги видят хората. Ама нали ги няма…

— Е, хайде, остани си със здраве, дядо.

— Ха със здраве, пък друг път намери някой по̀ балама.

Дълго време след като Швейк беше излязъл в тъмнинатата, дядката продължаваше да си мърмори: „Отивал в Будейовице, в полка си. От Табор. И ми тръгнал непрокопсаникът най-напред за Хораждьовице, а после тепърва за Писек. Та той прави околосветско пътуване.“

Швейк вървя почти цяла нощ, едва в полето край Путим намери купа слама. Той поотрови сламата и съвсем близо до себе си чу глас:

— От коя полк си? Къде си се понесъл?

— От деветдесет и първи, в Будейовице.

— Що ти трябва!

— Там е поручикът ми.

Непосредствено до него се чу смях. Смееха се не един, а трима. Когато смехът утихна, Швейк попита от кой полк са те. Установи, че двамата са от трийсет и пети, а единият е артилерист, също от Будейовице.

Двамата от трийсет и пети полк били избягали преди месец, когато трябвало да заминат за фронта, артилеристът бил на път още от самата мобилизация. Тукашен бил, от Путим, и купата била негова. Всяка нощ спял тук. Тая вечер намерил другите двама в гората, та ги поканил при себе си в купата.

Всички се надяваха, че войната ще свърши след месец-два. Въобразяваха си, че русите са заминали Будапеща и са някъде в Моравия. Така се носело в Путим. Сутринта, преди да се съмне, майката на драгуна щяла да донесе закуска. Двамата от трийсет и пети полк щели да идат в Страконице, тъй като единият имал там леля, която пък имала един познат в планината зад Сушице, собственик на бичкия. Там щели да бъдат скрити на сигурно място.

— И ти, ако искаш — поканиха те Швейк, — можеш да дойдеш с нас. Зарежи го твоя поручик.

— Тя тая работа не е толкова проста — отговори Швейк и потъна, задълба се дълбоко е купата.

Когато се събуди на заранта, всички бяха изчезнали, а някой, по всяка вероятност драгунът, беше оставил резен хляб до краката му.

Сега пътят на Швейк водеше през гора. При Щекно той срещна един скитник, възстар мъжага, който го посрещна като стар приятел, с глътка ракия.

— Недей ходи така — посъветва той Швейк. — Знаеш ли каква мизерия може да ти изиграе тая форма? Сега навсякъде гъмжи от стражари, с тия дрехи не мож проси. Нас, разбира се, стражарите не ни обръщат внимание както едно време, сега търсят само вас.

— Само вас търсят — повторя той така убедително, че Швейк реши по-добре да не му казва нищо за деветдесет и първи полк. Да мисли, каквото си ще. Защо да разваля илюзиите на добрия стар скитник?

— Накъде си тръгнал? — попита скитникът след малко, когато и двамата запалиха лулите си и бавно започнаха да избикалят селото.

— В Будейовице отивам.

— Хей, дявол да го вземе — уплаши се скитникът. — Там ще те пипнат веднага, няма да имаш време да се постоплиш даже. Трябва да се облечеш цивилен, дрипав трябва да ходиш, на сакат да се правиш.

Но ти все пак не се бой, сега ще минем през Страконице, Волин и Дуб и да ме убие господ, ако не намерим нещо цивилно за тебе. Там, край Страконице, хората са все още едни такива шантави и честни. Нощем мнозина от тях оставят къщите си отворени, а денем изобщо не заключват. Ще излезе някой на приказки у съседа си, нали е зима, и ето те облечен цивилно. Какво ти трябва? Обуща си имаш, значи, някаква връхна дреха само. Шинелата ти от старите ли е?

— От старите е.

— Остави я тогава. Носят ги по селата. Трябват ти, значи, панталони и сако. Като ги набавим, ще продадем куртката и панталоните на евреина Херман във Водняни. Той купува военни вещи и ги продава после по селата.

Днес ще идем в Страконице — продължи да излага той своя план. — На четири часа оттук с старата шварценбергска кошара. Там имам един познат овчар — и той вече стар дядка. Та там ще пренощуваме, а на заранта ще се помъкнем към Страконице, дано намерим в околността някоя цивилна дреха.

В кошарата Швейк попадна на един приятен старец. Последният помнеше дядо си, който му разправял за френските войни. Той беше с двайсетина години по-стар от стария скитник и затова му казваше момче, също както се обръщаше и към Швейк.

— Слушайте да ви разправя, момчета — започна той, след като насядаха край голямата зидана печка, в която беше сложил да вари картофи, — и моят дядо тогава дезентирал като ей тоя войник. Но го хванали във Водняни и така му нашарили задника, че го разпарцалили. И той пак имал късмет. Ярешовият син от Ражице зад Противни, дядото на стария Яреш, пазача на рибарника, заради бягство бил осъден в Писек на барут и олово^[1]. А преди да го застрелят на писекското стрелбище, трябвало да мине през една улица от войници и те му ударили шестстотин тояги. Смъртта за него дошла като истинско боже милосърдие и изкупление. А ти кога избяга? — обърна той сълзливите си очи към Швейк.

— След мобилизацията, веднага щом ни отведоха в казармата — отговори Швейк, като разбра, че униформата му не може да разколебае доверието на стария овчар.

— Зида ли прескочи? — полюбопитствува овчарят, спомняйки си, както изглежда, разказа на дядо си как е прехвърлял казармената стена.

— Иначе не ставаше, дядо.

— Ами караулът силен ли беше, стреляха ли по тебе?

— Да, дядо.

— Ами накъде си тръгнал сега?

— Абе прихванали са го нещо — отвърна скитникът вместо Швейк, — насила иска да иде в Будейовице. Нали знаеш, младо, непатило, само си търси белята. Ще трябва да го по-отракам малко. Ще набавим някоя и друга цивилна дреха и всичко ще се нареди. До напролет ще преживеем как да е, пък после ще идем да работим на някой селянин. Лятос ще има голяма нужда от хора, нали излезе гладна година, разправят, че щели да мобилизират всички скитници за полска работа. Та си мисля, по-добре ще е да вървим доброволно. Хората ще бъдат малко. Нали ще бъдат изтрепани.

— Ама ти мислиш ли — попита овчарят, — че няма да свърши тая година? Че то — имаш право, момче! Какви дълги войни е имало. Тая, напалионската, че както разправят, шведските войни, седемгодишните. И хората си ги заслужават. Дядо господ не можа вече и да ги гледа, възгордели се едни такива, страшно нещо. То каквото беше станало! И овнешкото вече не им харесва, и него вече, момчета, не щат да го ядат. Други години се извървяваха да ме молят да им продам котрабан някой овен, а през последните години им дай само свинско да лапат и птици, не стига това, ами всичкото да е сготвено с масло или мас. Ето за тая им горделивост се е разсърдил дядо господ. А те пак ще дойдат на себе се, кога почнат да варят лобода, както е било през напалионските войни. Пък и големците ни бяха се забравили. Старият княз Шварценберг се возеше само с каляска, а тоя младият, княжеският сополан, се е вмирисал целият на автомобили. Ама дядо господ и него ще накара бензин да дриска.

Водата на картофите, които се варяха на пещта, заклокочи. След кратка пауза старият овчар продума пророчески:

— А той, негово величество императорът, няма да я спечели тая война. Войната, дето казва господин учителят от Страконице, не била популярна, защото императорът отказал да се коронясва.^[2] Нека сваля звезди сега, комуто си иска. Като обеща, дъртако, да се коронясаш, защо не си държиш на думата?

— Може пък — подхвърли скитникът — той да го направи сега.

— Ама сега. Да му плюя аз сега на короната — раздразнено отговори овчарят, — няма те да видиш какво разправят селяните доле в Скочице, като се съберат. Всеки си има някого там и да ги видиш как говорят. След тая война, кай, щяло да има свобода, нямало да има династии, нито императори, а княжеските имоти щели да се конфискуват. Заради такива приказки полицаите отведоха вече един, Коржинек го казваха, бунтувал бил хората! Да, тяхно е днеска правото, на полицаите.

— Тяхно беше и по-рано — обади се скитникът, — аз помня, че в Кладно полицейски ротмистър беше някой си господин Ротер. Та той по едно време започна да въди тия, как ги казваха де, полицейските кучета вълча порода, дето всичко откриват, като ги обучат. Гъзът му беше пълен, на господин ротмистъра от Кладно, с такива кучи чираци. Беше им направил специална къща, дето кучетата живееха като графове. И той по едно време, какво му дойде на ума, рече да ги изпробва върху нас, нещастните скитници. Издаде заповед полицията в цяло Кладненско най-усърдно да лови скитниците и да ги предава право в негови ръце. И аз веднъж — запрашил съм от Лани нататък и вървя доста дълбоко из гората, какво да правиш, тоя път не помогна. Не можах да стигна вече до лесничейството, задето се бях запътил. Хванаха ме и ме заведоха при господин ротмистъра. Нямате си представа какви неща препатих с тия кучета у господин ротмистъра. Най-напред ги пусна да ме подушат, после ме накара да се изкатеря по една стълба и когато стигнах догоре, пуснаха едно от тия чудовища подир мене по стълбата и той, звярът му със звяр, ме свали на земята, легна на гърдите ми и само ръмжи и ми се зъби в лицето. После отведоха чудовището и ми казаха да съм се скрил някъде, бил съм свободен да вървя, дето ми очи видят. И аз взех, та потънах в долината Качак, в горите там има една урва. Не мина половин час, довтасаха две от ония, вълчата порода, повалиха ме и докато едното ме държеше за гърлото, другото се стрелна към Кладно. След един час при мене дойде самият ротмистър Ротер с полицаи, извика кучето, даде ми пет крони и ми разреши да прося цели два дни по Кладненско. Но къде ти, аз хукнах, сякаш ми бяха запалили главата, към Бероунско и втори път кракът ми не е стъпвал в Кладненско. И не само аз, всички скитници заобикаляха Кладненско, защото ротмистърът използуваше всеки, който му паднеше, за опитите си. Той страшно обичаше кучетата си. Разправяха за него, че когато тръгвал по инспекция, в който полицейски участък видел куче вълча порода, там не правел никаква проверка и от радост къркал по цял ден с вахмистъра.

И докато овчарят цедеше картофите и наливаше мътеница в паницата, скитникът продължи да споделя спомените си за полицейското право:

— В Липница, тъкмо под крепостта, имаше един полицейски фелдфебел. Живееше в самия участък. Аз, нали съм си прост, винаги съм бил с убеждението, че полицейският участък трябва да бъде на някое видно място, на площада или там някъде, а не в някоя забутана улица. Та взех аз и тръгнах из покрайнините и хич и не поглеждам фирмите. Минавам от къща на къща и най-сетне влизам в първия етаж на една от тия къщички, отварям вратата и съобщавам за присъствието си: „Най-смирено ви моля, помогнете на бедния човек.“ Хубаво, ама като погледнах, краката ми се вдървиха. То полицейски участък. Пушките му край стените, разпятието му на масата, книжата му на етажерката, негово величество императорът точно над масата и право в мене гледа. Гък не можах да кажа, вахмистърът с един скок се намери при мене и ми удари такъв един плесник, че както бях застанал на вратата, полетях по дървеното стълбище надолу и се спрях чак в Кейжлице. Това е то полицейското право.

Наядоха се и скоро легнаха да спят, разположени по пейките в топлата стая.

През нощта Швейк тихо се облече и излезе навън. На небето изгряваше месецът и в неговата пробуждаща се светлина Швейк тръгна на изток, като си повтаряше: „Не може да бъде да не стигна в Будейовице.“

Когато излезе от гората, отдясно се виждаше някакъв град, затова Швейк сви на север, после на юг, където също се виждаше някакво селище. (Това бяха Водняни.) Той майсторски го заобиколи по пътя през ливадите и изгряващото слънце го посрещна на заснежените склонове над Противни.

„Все напред — рече си добрият войник Швейк, — дългът зове. Трябва да стигна в Будейовице.“

И по някаква нещастна случайност вместо от Противни на юг, към Будейовице, краката на Швейк го понесоха на север, към Писек.

Към пладне той видя пред себе си някакво селце. Като слезе от височинката, Швейк си рече: „Тая работа няма да върви повече така, ами я да попитам по кой път се отива за Будейовице.“

И с влизането си в селото той остана много изненадан, когато на стълба край първата къща видя надписа: „Община Путим“.

„Господи боже мой — въздъхна Швейк, — ето ме пак в Путим, където спах в купата.“

След това вече никак не се изненада, когато от бяло боядисаната къща зад рибарника, на която имаше кокошка (както в някои места наричаха орлето^[3] ), излезе полицай, който като някакъв паяк стоеше на пост в паяжината си.

Полицаят се отправи към Швейк и го попита само:

— Накъде?

— В Будейовице, в полка.

Полицаят се засмя саркастично:

— Че вие идвате от Будейовице. Вашите Будейовице са останали зад вас — и вмъкна Швейк в полицейския участък.

Путимският старши полицай беше известен по цялата околност като човек, който действува внимателно и при това прозорливо. Никога не псуваше задържаните, но ги подлагаше на такъв кръстосан разпит, че и невинният в края на краищата си признаваше.

Двамата полицаи в участъка се бяха приспособили към маниера му и кръстосаният разпит се извършваше винаги в присъствието на целия ухилен полицейски персонал.

„Успехът на криминалистиката зависи от хитростта и учтивостта — казваше винаги старшията на своите подчинени. — Няма никакъв смисъл да ругаеш. С престъпниците и със заподозрените винаги трябва да сте внимателни и при това да се стремите да ги удавите в порой от въпроси.“

— Д, добре сте дошли, войниче — каза старшията, — седнете, разположете се хубаво, без туй сте изморен от пътя, и ни разправете накъде отивате.

Швейк повтори, че отива в Ческе Будейовице, където е полкът му.

— В такъв случай вие, разбира се, сте сбъркали пътя — усмихнато каза старшията, — тъй като идвате откъм Ческе Будейовице. Мога да ви уверя в това. Над вас е окачена картата на Чехия. Погледнете. От нас на юг се намира Противин. От Противин на юг е Хлубока, а южно от нея се намират Ческе Будейовице. Виждате ли, че отивате не в Будейовице, а, напротив, идвате оттам.

Старшията ласкаво погледна Швейк, който спокойно и достойно отговори:

— И все пак аз отивам в Будейовице.

Това беше повече от Галилеевото: „И все пак се върти!“, понеже последният трябва да го е казал в значителна степен ядосан.

— Знаете ли, войниче — все със същата любезност говореше старшията на Швейк, — аз ще ви убедя и вие сам в края на краищата ще дойдете до убеждението, че всяко отричане само отегчава вината!

— Тук имате пълно право — рече Швейк, — всяко отричане отегчава вината и обратно.

— Виждате ли, че сам вие, войниче, ще се съгласите с мене. Отговорете ми чистосърдечно откъде тръгнахте за тия ваши Будейовице. Нарочно казвам „ваши“, защото, както изглежда, съществуват и други някакви Будейовице, които лежат някъде северно от Путим и досега не са нанесени на никоя карта.

— Тръгнах от Табор.

— А какво правехте в Табор?

— Чаках влака за Будейовице.

— Защо не заминахте с него тогава?

— Понеже нямах билет.

— А защо не ви дадоха кредитен билет, нали сте войник?

— Защото нямах никакви документи със себе си.

— Ето, виждате ли — тържествуващо каза старшията на един от стражарите, — не е толкова глупав, колкото се прави, как почна да го увърта само.

Старшията подхвана отново, сякаш не беше чул последния отговор за документите:

— Вие, значи, сте тръгнали от Табор. Къде, значи, отивахте?

— В Ческе Будейовице.

Лицето на старшията прие известна строгост и погледът му се спря върху картата.

— Можете ли да ни посочите на картата по кой път сте вървели за Будейовице?

— Аз вече не помня всичките места, през които съм минал, помня само едно: веднъж вече минах през Путим.

Целият персонал на полицейския участък се спогледа изпитателно и старшията продължи:

— В Табор вие сте били, значи, на гарата. Носите ли нещо със себе си? Извадете го.

След като претърсиха основно Швейк и не намериха нищо друго освен лула и кибрит, старшията попита:

— Кажете ми, защо не носите нищо, ама съвсем нищо в себе си?

— Защото нищо не ми трябва.

— Ах, боже мой — въздъхна старшията, — какъв мъчен човек сте вие! Казахте, че сте били вече веднъж в Путим. Какво сте правили тук тогава?

— Минах край Путим на път за Будейовице.

— Е, виждате ли как се обърквате? Вие сам казвате, че сте отивали в Будейовице, а сега, след като убедително ви доказахме обратното, признахте, че идете оттам.

— Трябва да съм вървял в кръг.

Старшията и подчинените му отново размениха многозначителен поглед.

— Тия ваши кръгове… Вие като че ли се скитате из околността, а? Колко време се бавихте на гарата в Табор?

— Стоях до заминаването на последния влак за Будейовице.

— И какво правихте там?

— Разговарях с войници.

Нов многозначителен поглед на старшията към подчинените.

— А за какво разговаряхте? Какво например ги питахте?

— Питах ги от кои полкове са и накъде заминават.

— Отлично. А не ги ли питахте колко души има например полкът, от какви поделения се състои?

— Това не ги питах, защото отдавна го зная наизуст.

— Вие, значи, сте много добре осведомен за строежа на нашата армия!

— Разбира се, господин старши.

Сега вече старшията хвърли последния си коз и победоносно погледна подчинените си:

— Знаете ли руски?

— Не знам.

Старшията кимна на младшия полицай и двамата отидоха в съседната стая. Там старшията с ентусиазма на пълната победа и увереност заяви, потривайки ръце:

— Чухте ли? Не знае руски! Какъв изпечен хитрец. Всичко призна, само най-важното отрече. Утре ще го експедираме в Писек на господин околийския. Успехът на криминалистиката зависи от хитростта и учтивостта. Видяхте ли как го удавих в порой от въпроси? Кой можеше да помисли за него такова нещо? Гледаш го, такава глупава физиономия, ни лук ял, ни лук мирисал. Тъкмо такива трябва хитро да ги подхванеш. Сега го сложете някъде, а аз ще ида да напиша протокола.

Слънцето клонеше на залез, а старшията все още съчиняваше протокола, във всяко изречение на който се мъдреше думата: „Schpionageverdächtig“^[4].

По лицето на старшията Фландерка беше изписана прелестна усмивка. Колкото повече пишеше в своя странен канцеларски стил, толкова повече му се изясняваше ситуацията, а когато привърши със: „So melde ich gehorsam, wird der feindliche Offizier heutigen Tages, nach Bezirksgandarmeriekommando Pisek, überliefert“^[5], той се усмихна, доволен от творбата си, и извика младшия полицай.

— Нахранихте ли неприятелския офицер?

— Съгласно нарежданията ви, господин вахмистър, храна даваме само на ония, които са доведени и разпитани преди дванадесет часа.

— Този е едно голямо изключение — важно-важно продума старшията, — той е някакъв висш офицер, генералщабен сигурно. Ясно е, че русите няма да изпратят на разузнаване обикновен ефрейтор, нали? Я пратете някой в кръчмата „На Коцоурку“ да му донесе обед. Ако не е останало, да сготвят нещо. После нека сварят чай с ром и всичкото да го изпратят тук. Не казвайте за кого е. Изобщо да не сте споменали кого държим тук. Военна тайна. Какво прави той сега?

— Помоли ме да му дам малко тютюн, седи в караулното помещение и изглежда толкова спокоен, като че ли си е в къщи. „Топличко е при вас — казва, — печката ви не пуши ли? На мене много ми харесва тук. А ако печката вземе да пуши, извикайте някого да изчисти комина. Но чак следобед, комин никога не се чисти, когато слънцето е над него.“

— Я го гледай ти какъв рафиниран — рече старшията с възторжен глас, — прави се, като че ли цялата работа не го засяга. А не може да не знае, че ще го разстрелят. Такива хора заслужават уважение, макар и да са наши врагове. Тоя човек е тръгнал на сигурна смърт. Не зная ние способни ли сме на такова нещо. Струва ми се, че ние бихме се смутили, бихме отстъпили. А той си седи спокойно и казва: „Топличко е при вас, печката ви не пуши ли?“ Това се казва, господин ефрейтор, характер. За това са нужни стоманени нерви, самоотрицание, твърдост и ентусиазъм. Ех, да имаше в Австрия такъв ентусиазъм… но я по-добре да оставим това. И у нас има ентусиасти. Четохте ли в „Народна политика“ за поручик Бергер от артилерията, който се изкатерил на един висок бор и си направил там Beobachtungspunkt^[6]. След като нашите отстъпили, той не могъл да слезе, защото щял да попадне в плен. И той решил да чака нашите да прогонят неприятеля и да се върнат. Цели две седмици ги чакал. Цели две седмици бил горе на дървото и за да не умре от глад, огризал целия му връх и се хранел с клончета и борови иглички. Когато нашите дошли, той бил толкова изтощен, че не могъл да се държи вече горе, паднал и се убил. Наградили го посмъртно със златен кръст за заслуга и храброст.

И старшията добави сериозно:

— Ето, това се казва самоотрицание, господин ефрейтор, това е геройство! Тюх, да му се не види, ние пак се разприказвахме, я бягайте, та поръчайте обеда, а него изпратете при мене.

Ефрейторът доведе Швейк и старшията приятелски му посочи да седне. Отначало той го попита има ли родители.

— Нямам.

На старшията веднага му мина през ума, че така е по-хубаво, няма да има поне кой да жали за нещастника. При това той се загледа в добряшкото лице на Швейк и в пристъп на добросърдечие го потупа по рамото, наведе се към него и с бащински глас го попита:

— Е как, харесва ли ви Чехия?

— Мен в Чехия навсякъде ми харесва — отговори Швейк, — из пътя си навсякъде срещнах много добри хора.

Старшията кимна с глава одобрително.

— У нас народът е много добър и мил. Е, случва се по някоя кражба, по някое сбиване, но това не е кой знае каква работа. Тук съм вече петнайсет години, като направя сметка, на година не се пада и цяло убийство, само три четвърти.

— Как така, само опит за убийство ли? — попита Швейк.

— Не, не. Не това искам да кажа. В течение на петнадесет години се случиха само единадесет убийства. От тях пет бяха с цел грабеж, останалите шест бяха най-обикновени, за които не си струва и да се приказва.

Старшията замълча и след това отново премина към своя метод на разпитване:

— Какво искахте да правите в Будейовице?

— Да постъпя в деветдесет и първи полк.

Старшията покани Швейк да се върне в караулното помещение, а сам бързо, за да не забрави, допълни рапорта си до околийското полицейско управление в Писек със следното: „Тъй като владее в съвършенство чешки език, той искал да се опита в Ческе Будейовице да постъпи в деветдесет и първи пехотен полк.“

Старшията радостно потри ръце, доволен от богатството на събрания материал и от точните резултати, които даде неговият следователски метод. Той си припомни своя предшественик, вахмистър Бюргер, който изобщо не разговаряше със задържаните, нищо не ги питаше и веднага ги изпращаше в околийски съд с кратък рапорт: „Според доклада на ефрейтора, задържан за скитничество и просия.“ Това разпит ли е?

И като прелистваше страниците на своя рапорт, старшията се усмихна удовлетворен, извади от писмената си маса една поверителна инструкция на областното полицейско управление в Прага с обикновеното: „Строго поверително!“ и прочете още веднъж:

 

„Строго се вменява на всички полицейски участъци да следят с крайно повишено внимание всички лица, които минават през районите им. Прегрупирането на нашата армия в Източна Галиция стана причина някои руски войскови части, които преминаха Карпатите, да заемат позиции на територията на нашата империя, с което фронтът бе изместен по-навътре, на запад към монархията. Това ново положение даде възможност на руските разузнавачи при подвижността на фронта да проникнат по-дълбоко в територията на монархията, особено в Силезия и Моравия, откъдето според поверителни сведения голям брой руски разузнавачи са се отправили към Чехия. Установено е, че между тях има и много руски чехи, възпитани във висшите щабни военни заведения на Русия. Те владеят в съвършенство чешки език и се явяват особено опасни разузнавачи, тъй като могат и сигурно ще отпочнат и между чешкото население подривна пропаганда. Затова областното управление нарежда да се задържат всички подозрителни лица и особено да се засили бдителността в ония райони, в чиято близост има гарнизони, военни обекти и гари, през които минават военни ешелони. Задържаните да се подлагат на незабавен и щателен обиск и да се предават на по-горна инстанция.“

 

Старшият полицай Фландерка отново се усмихна доволен и прибра „Sekretreservaten“ при останалите в една папка с надпис „Поверителни“.

Поверителните документи бяха много. Изработваше ги министерството на вътрешните работи в сътрудничество с министерството на вътрешната отбрана, под чието ведомство бе полицията.

В областното полицейско управление в Прага не смогваха да ги размножават и разпращат.

Тук имаше:

Наредба за контрол върху убежденията на местното население.

Упътване за начина, по който да се правят изводи въз основа на разговори с местното население за влиянието на съобщенията от фронта върху духа на последното.

Въпросник за отношението на местното население към обявените военни заеми и сбирки.

Въпросник за настроението на мобилизираните и тия, които предстои да бъдат мобилизирани.

Въпросник за настроението на членовете на местното самоуправление и интелигенцията.

Наредба за незабавното установяване политическата принадлежност на местното население и силата на отделните политически партии.

Наредба за контрол върху дейността на водачите на отделните политически партии и установяване степента на лоялност на някои политически партии, застъпени сред местното население.

Въпросник за вестниците, списанията и брошурите, които пристигат в района на полицейския участък.

Инструкция за установяване с кого се срещат лицата, заподозрени в нелоялност, и в какво се проявява тяхната нелоялност.

Инструкция относно начина, по който да се печелят платени доносчици и информатори сред местното население.

Инструкция за платени информатори от местното население, зачислени на служба в местния жандармерийски участък.

Всеки ден идваше с нови инструкции, упътвания и наредби.

Засипван от това огромно множество най-различни изобретения на австрийското министерство на вътрешните работи, старшията Фландерка никога не беше ажур и на въпросниците отговаряше стереотипно: всичко е в пълен ред, лоялността на местното население е от разред I а.

Австрийското министерство на вътрешните работи беше изнамерило следните разреди за определяне лоялността и верността на гражданството към монархията:

I а	II а	III а	IV а
I б	II б	III б	IV б
I в	II в	III в	IV в

Последната категория — римско четири — означаваше: в комбинация с „а“ — родоизменник и бесило, в комбинация с „б“ — интерниране, с „в“ — наблюдение и затвор.

В чекмеджето на старшията имаше всевъзможни формуляри и индекси. Властта искаше да знае мнението на всеки гражданин за управлението на страната.

Колко пъти старшията Фландерка бе кършил отчаяно ръце над формулярите, които с всяка поща се умножаваха неумолимо. Щом видеше познатия плик с печат: „Portofrei-dienstlich“^[7], сърцето му винаги се разтуптяваше, а нощем, размишлявайки върху всичко това, идваше до убеждението, че няма да може да дочака края на войната, че областното полицейско управление ще го лиши и от последната капка здрав разум и че няма да има възможност да се порадва на победата на австрийското оръжие, защото в главата му ще има една дъска повече или по-малко. А околийското жандармерийско управление ежедневно го бомбардираше с въпроси защо не е отговорено на въпросник № 72345721afd; по какъв начин е изпълнена инструкция № 88992922gfehZ; какви са практическите резултати от упътване № 1234561922brV и т.н.

Най-много грижи му създаде инструкцията как да се печелят платени доносчици и информатори от местното население. В края на краищата, понеже счете за абсурдно да завербува такива лица в района на своя полицейски участък, т.е. в местността, където започват Блатата^[8] и където народът е така дебелоглав, той стигна до мисълта да назначи на тая служба общинския пастир, когото наричаха „Пепек, скокни!“. Той беше кретен, който при тия думи винаги подскачаше. Той беше един от ония нещастни, занемарени от природата и хората индивиди, инвалид, който срещу няколко жълтици годишно и срещу оскъдна храна пасеше общинския добитък.

Него нареди да извикат старшията и му каза:

— Знаеш ли, Пепек, кой е старият Прохазка?^[9]

— Меее.

— Недей мечи и помни, че така наричат негово величество императора. Знаеш ли кой е негово величество императорът?

— Той е негово велицество импелатола.

— Добре, Пепек! Ти помни, каквото ти казвам. Като ходиш да ядеш по къщите, щом чуеш някого да говори, че негово величество императорът е говедо или нещо подобно, веднага ела ми кажи. Ще ти дам шестак, а като чуеш някого да разправя, че няма да спечелим войната, пак ще дойдеш, разбираш ли, при мене и ще ми кажеш кой го е казал. Пак ще ти дам шестак. Но ако науча, че криеш нещо от мене, мисли му. Ще те подбера и право в Писек. Ха сега, скокни!

След като Пепек скокна, той му даде два шестака и доволен, седна да напише рапорт до околийското полицейско управление, че вече е успял да завербува информатор.

На другия ден при него дойде попът и с тайнствен глас му съобщи, че сутринта срещнал из къра общинския пастир Пепек Скокни и че последният му разправил: „Васа милост, господин вахмистъл вцела казвасе, че негово велицество импелатола е говедо и це няма да спецелим войната. Мее. Хоп!“

След продължителни обяснения и разговори с попа старшията Фландерка арестува общинския пастир.

Последният по-късно бе осъден в Храдчани на дванадесет години затвор за родоизменничество. Доказа се, че е вършил опасни родоизменнически машинации, че е подстрекавал към бунт, че обидил негово величество императора и че е извършил още няколко престъпления и простъпки.

Пред съда Пепек Скокни се държа, сякаш беше на къра или между съселяните си. В отговор на всички въпроси той мечеше като коза, а след прочитане на присъдата извика: „Мее, хоп!“ и подскокна. Заради това той бе наказан дисциплинарно с карцер и три дни пост.

Оттогава старшията остана без информатор и се задоволи с това, че си измисли един, като посочи фиктивно име, и увеличи по тоя начин месечните си приходи с петдесет крони, които пропиваше в кръчмата „На Коцоурку“. След десетата бира той получаваше пристъп на добросъвестност, бирата започваше да горчи в устата му и от страна на селяните той винаги чуваше едно и също изречение: „Днес господин старшията е нещо тъжен, като че ли не е в настроение.“ Тогава той си отиваше в къщи, а в кръчмата винаги се намираше някой да каже: „Нашите пак са я осрали някъде в Сърбия. Затова се е намръщил такъв.“

А старшията, като се върнеше в къщи, попълваше поне един нов въпросник: „Духът на населението — I а“.

На старшията често му се случваха дълги безсънни нощи. Непрестанно беше в очакване на някаква проверка, на някаква анкета. Нощем му се присънваше въже с примка, сънуваше как го водят към бесилката и накрая как под самото бесило министърът на вътрешната отбрана го пита: „Wachmeister, wo ist die Antwort des Cirkulärs № 78967823792 X.Y.Z.?“^[10]

Но сега! Из целия полицейски участък, от всичките му ъгли сякаш ечеше старият ловен девиз: „На добра слука, ловци!“ И старшията не се съмняваше, че околийският управител ще го потупа по рамото и ще каже: „Ich gratulieren Ihnen, Herr Wachtmeoster.“^[11].

Във въображението на старшията се рисуваха и други примамливи картини, изникнали кой знае в коя от гънките на неговия чиновнически мозък: награда, бързо производство в по-горен чин, признаване на криминалистическите му способности, които ще открият пред него блестяща кариера.

Той извика младшия полицай и го попита:

— Дадохте ли му обед?

— Донесоха му пушено със зеле и кнедел, супата беше се свършила. Изпи един чай и иска още.

— Да му се даде! — великодушно склони старшията. — Като изпие чая, доведете го при мене.

— Е, как? Вкусно ли беше? — попита старшията след половин час, когато ефрейторът доведе Швейк, насител и доволен както винаги.

— Сносно беше, господин вахмистър, само зелето трябваше да е малко повечко. Но няма какво да се прави, вие не сте ме очаквали. Пушеното беше много добре приготвено, навярно беше домашно, от собствена свиня. И чаят с ром беше много хубав.

Старшията погледна Швейк и започна:

— Вярно ли е, че в Русия пият много чай? Има ли и там ром?

— Ром има по целия свят, господин вахмистър.

„Я ти не го усуквай — помисли си старшията, — да беше внимавал по-рано какво приказваш, сега е късно!“ И като се наведе към Швейк, интимно го запита:

— В Русия има ли хубави моми?

— Хубави моми има по целия свят, господин вахмистър.

„Ей, дявол такъв! — рече си старшията. — Ще ти се да се измъкнеш някак сега, виждам аз.“ И рече да го притисне до стената със следния въпрос:

— Какво щяхте да правите в деветдесет и първи полк?

— Щях да ида на фронта с него.

Старшията, доволен, се вгледа в него и забеляза:

— Правилно. Това е най-добрият начин да се върнете в Русия. Наистина много добре замислено — сияеше старшията и наблюдаваше същевременно какво въздействие упражняват думите му върху Швейк.

В очите му обаче той не можа да прочете нищо друго освен абсолютно спокойствие.

„Гледай го ти, веждата му даже не трепва — смая се старшията, — това е то военното им възпитание. Аз да бях в неговото положение и някой да ми кажеше такова нещо, веднага коленете ми щяха да се разтреперят.“

— Утре рано ще ви откараме в Писек — подхвърли той сякаш между другото, — били ли сте в Писек?

— През хиляда деветстотин и десета година, когато участвувах в императорските маневри.

След тоя отговор усмивката на старшията стана още по-приятна и тържествуваща. Той чувствуваше, че със своята система на разпитване е надминал себе си.

— От начало до край ли участвувахте в маневрите?

— Разбира се, господин вахмистър, като пехотинец.

И Швейк както преди спокойно продължи да гледа старшията, който се въртеше от радост на стола и не можеше да сдържа вече желанието си да запише час по-скоро последните показания на Швейк. Той извика ефрейтора и му нареди да отведе Швейк, а сам допълни рапорта си: „Планът му е бил следният: промъкнал се в редовете на деветдесет и първи пехотен полк, той е искал да се яви като доброволец за фронта и при първия удобен случай да премине към русите, тъй като е забелязал, че при бдителността на органите завръщането му в Русия по друг начин е станало невъзможно. Близко до ума е, че в деветдесет и първи пехотен полк е щял много лесно да се справи със задачата си, тъй като при кръстосания разпит, на който го подложихме допълнително, той призна, че е участвувал като пехотинец в императорските маневри през хиляда деветстотин и десета година в околностите на Писек. От това се вижда, че той е много способен в специалността си. Добавям, че събраният обвинителен материал е резултат на моята система за кръстосан разпит.“

На вратата се появи младшият полицай:

— Господин вахмистър, той иска да иде по нужда.

— Bajonet auf!^[12] — реши старшията. — Но не, доведете го тук.

— Вие искате да идете по нужда? — любезно го попита старшията. — Да не би зад това да се крие нещо друго? — И той впери поглед в лицето на Швейк.

— Нищо друго няма, господин вахмистър, само по голяма нужда искам да ида — отговори Швейк.

— Само да не би зад това да се крие нещо друго — повтори многозначително старшията, като нахлузи на колана си кобура със служебния револвер, — аз ще дойда с вас! Револверът ми е много добър — рече той по пътя на Швейк, — със седем патрона е и дава много точна стрелба.

Преди обаче да излязат на двора, той повика ефрейтора и тайнствено му каза:

— Вие ще натъкнете щика на пушката си и когато той влезе вътре, ще застанете зад клозета, да не би да разбие стената и избяга отзад.

Клозетът беше обикновена малка дървена къщичка, която отчаяно беше кацнала сред двора над една яма с нечистотии, изтичащи от близкия куп тор.

Той беше стар ветеран, в който бяха удовлетворявали телесните си нужди цели поколения. Сега тука беше седнал Швейк, придържайки се с една ръка за връвчицата на вратата. В това време през прозорчето отзад младшият полицай гледаше задника му, да не би Швейк да се опита да избяга.

Соколовите очи на старшията бяха втренчени във вратата. В същото време той се питаше в кой крак на Швейк да стреля, ако последният се опита да бяга.

Но вратата бавно се отвори, оттам излезе задоволеният Швейк и се обърна към старшията:

— Много ли стоях? Не ви ли забавих?

— О, не, не — отвърна старшията и си рече: „Какви фини, какви възпитани хора. Знае какво го очаква, но — моите почитания. До последния моментен остава възпитан. Нашенецът способен ли е на такова нещо?“

Старшията въведе Швейк в караулното помещение и седна до него върху празното легло на стражаря Рампа, който тая нощ беше в обход по селата и по това време най-спокойно си седеше в кръчмата „При черния кон“ в Противни и играеше мариаш с няколко души обущари, като през време на паузите твърдеше, че Австрия ще спечели войната.

Старшията запали лулата си, предложи тютюн и на Швейк, за да натъпче и той своята, ефрейторът притури дърва в печката и полицейският участък се превърна в най-приятното място на земното кълбо, в едно спокойно кътче, топло гнезденце в припадащия зимен сумрак, когато е така приятно да се стои на тъмно.

Всички мълчаха. Една мисъл занимаваше старшията и той най-после я изрази гласно, като се обърна към ефрейтора:

— Според мене не е правилно да бесят шпионите. Човек, който се жертвува в името на дълга, в името на своята, така да се каже, родина, трябва да бъде екзекутиран по достоен начин, с барут и олово, как мислите, господин ефрейтор?

— Разбира се. Само разстрел, но не и бесило — съгласи се младшият полицай. — Представете си, че нас ни изпратят и ни кажат: „Ще разузнаете колко картечници имат русите в картечното си отделение.“ Преобличаме се ние и тръгваме. Е, заслужаваме ли ние тогава да ни обесят като някакви разбойници и убийци?

Младшият полицай толкова се развълнува, че стана и извика:

— Аз искам да бъда разстрелян и погребан с военни почести.

— Всичко си иска майстора — намеси се Швейк, — хитър ли е човек, никога нищо не могат му доказа.

— Аз казвам, че могат — натърти старшията, — стига и те да са хитри като него и да си имат свой метод. Вие сам ще се убедите в това. Ще се убедите — повтори той вече със спокоен тон, като се усмихна приветливо, — на нас увъртанията не ни минават, нали, господин ефрейтор?

Младшият полицай кимна в знак на съгласие и спомена, че се случва някои хора да губят играта предварително и че тогава даже и маската на абсолютно спокойствие не може да им помогне. Колкото е по-спокоен човек в такъв случай, толкова повече се издава.

— Личи си моята школа, господин ефрейтор — заяви гордо старшията, — спокойствието, това е сапунен мехур. Изкуственото спокойствие е само корпус деликти^[13]. — И като престана да излага теорията си, той се обърна към ефрейтора:

— Какво ще хапнем за вечеря?

— Вие, господин вахмистър, няма ли да идете днес в кръчмата?

С тоя въпрос пред старшията изникна нова тежка проблема, която чакаше незабавно решаване.

Ами ако — използувайки нощното му отсъствие, онзи избяга? Ефрейторът наистина е надежден човек, предпазлив, но все пак нали той допусна да му избягат вече двама скитници? Фактически това се беше случило така: беше зима и на ефрейтора никак не му се искаше да се мъкне с тях из снега чак до Писек, затова в нивите край Ражице той ги беше пуснал и проформа беше стрелял след тях във въздуха.

— Я да изпратим бабата да донесе вечеря. Тя ще ходи да носи и бира — разреши старшията трудната проблема, — нека се поразтъпче малко.

И баба Пейзлерка, която им прислужваше, наистина здравата се поразтъпка тази вечер.

След вечерята сноването ѝ между полицейския участък и кръчмата „На Коцоурку“ не секна. Многобройните следи от тежките големи обуща на баба Пейзлерка по тая съобщителна линия говореха, че старшията беше решил да се обезщети в пълна мярка за отсъствието си от кръчмата тая вечер.

А накрая, когато баба Пейзлерка се яви отново в кръчмата и предаде желанието на старшията да му се изпрати бутилка контушовка^[14], любопитството на кръчмаря достигна крайните си предели.

— С кого пият ли? — отговори баба Пейзлерка. — С един съмнителен човек. Преди да дода насам, и двамата го бяха прегърнали около врата, а господин старшията го галеше по главата и му казваше: „Ти, мое златно славянско момче, ти, мое малко шпионче!“

По-късно, полунощ отдавна беше минало вече, младшият полицай спеше изтегнат, както си беше облечен и въоръжен, върху войнишкото си легло и хъркаше гръмогласно.

Срещу него седеше старшията с бутилка в ръка, на дъното на която беше останало малко контушовка, прегръщаше Швейк, по загорялото му лице се ронеха сълзи, мустаците му лепнеха от контушовката и той непрекъснато повтаряше:

— Кажи, че в Русия няма такава контушовка, кажи, та да ми олекне на сърцето, да засия спокоен. Признай си като мъж.

— Няма.

Старшията се катури върху Швейк.

— Зарадва ме ти, призна си. Така всеки би трябвало да се държи на разпит. Щом си виновен, защо ще отричаш?

Той стана и с колеблива крачка, с празна бутилка в ръка се затътра към стаята си. При това не преставаше да мърмори:

— Ако не бях попаднал на ве-верния път, всичкото можеше да завърши съвсем дру-другояче.

Преди да се строполи, както си беше облечен, върху леглото, той извади от чекмеджето рапорта и се опита да го допълни със следния материал: „Ich muss noch dazu beifügen dass die russische Kontuszowka^[15] въз основа на § 56…“. От перото му капна мастило, той облиза петното и с най-глупава усмивка се катури върху леглото и заспа като заклан.

На разсъмване младшият полицай, който лежеше на леглото край отсрещната стена, започна да издава такова гороломно хъркане, съпроводено със свирене с нос, че успя да събуди Швейк. Последният стана, раздруса младшия полицай и отново си легна. Петлите вече бяха взели да кукуригат. После, като изгря слънцето, дойде да запали печката баба Пейзлерка, която също трябваше да си отспи тая сутрин след нощното препускане. Тя намери вратата отворена и всичко потънало в дълбок сън. Газената лампа в караулното помещение още димеше. Баба Пейзлерка взе да тропа и смъкна младшия полицай и Швейк от леглата. На полицая тя каза:

— Как не ви е срам да спите облечен, като божи добитък?

На Швейк пък направи забележка, като види жена, да си закопчава дюкяна.

Накрая тя енергично покани сънливия полицай да иде да събуди господин старшията:

— Каква е тая оправия, спи до еди-кое си време, кога ще върши работа?

— В хубави ръце сте попаднали — замърмори бабата на Швейк, когато полицаят отиде да буди старшията, — и двамата са пияници, та им няма еша. Да може, и носа между очите си щяха да пропият. На мене имат да ми дават за три години, задето им прислужвам, а кога им напомня, старшията все казва: „Мълчи, бабо, защото ще те тикна в затвора; знаем ние, че син ти е бракониер и краде господарски дърва.“ И така ме мъчат вече четвърта година. — Бабата дълбоко въздъхна и продължи да мърмори: — Най-много да се пазите от старшията, такъв един мазен-мазен, а пък е мръсник първа класа. Само гледа да напакости някому и да го затвори.

Да се събуди старшията, не беше лесно. Ефрейторът изхаби много енергия, докато го убеди, че се е съмнало. Най-сетне старшията прогледна, разтри очи и смътно почна да си припомня вчерашния ден. Изведнъж в главата му се мярна ужасна мисъл и като погледна ефрейтора, той изказа съмненията си:

— Той е избягал, а?

— Дума да не става, той е честен човек.

Ефрейторът започна да се разхожда из стаята, надникна през прозореца, отново се върна, откъсна парче хартия от вестника на масата и замачка между пръстите си хартиеното топче. Личеше, че иска да каже нещо.

Старшията от време на време го поглеждаше несигурно и най-после в желанието си да добие пълна увереност за това, което само предполагаше, каза:

— Да ви помогна, господин ефрейтор? Аз вчера пак трябва да съм беснял и щурял, а?

Ефрейторът погледна с упрек началника си:

— Да знаете, господин вахмистър, какви работи приказвахте вчера, какви разговори водихте с него!

И като се наведе към ухото на старшията, той му пошепна:

— Всички чехи и руси сме били от една славянска кръв. Николай Николаевич^[16] идната неделя щял да влезе в Пршеров^[17]. Австрия нямало да може да издържи и затова го съветвахте при по-нататъшния разпит да отрича всичко и да проточи работата, докато дойдат казаците да го освободят. Цялата работа щяла да изгърми в най-скоро време. Щяло да стане също както през хусистките войни — селяните с коси и вили щели да тръгнат към Виена; негово величество императорът бил болен дъртак и в най-близко време щял да опъне петалата; кайзер Вилхелм бил животно, щели сте да му изпращате пари в затвора и още редица такива работи…

Ефрейторът се дръпна от старшията:

— Всичко това го помня, защото отначало не бях се още дотам нарязал. Но после така съм се наредил, че не помня какво е станало.

Старшията погледна ефрейтора.

— Аз пък помня — заяви той — как казахте, че в сравнение с Русия ние сме били джуджета, а освен това ревахте пред бабата: „Да живее Русия!“.

Младшият полицай започна нервно да ходи по стаята.

— Изревахте го като бик — каза старшията, — после се търколихте на кревата и захъркахте.

Младшият полицай се спря до прозореца и като барабанеше с пръсти по него, заяви:

— И вие, господин вахмистър, не бяхте много внимателен пред бабата, помня, че ѝ казахте:

„Запомни, бабо, всеки император и крал се грижи само за джеба си и само за това води войни даже и когато е такъв дъртак като стария Прохазка, когото вече дори не извеждат от нужника, за да не осере целия Шьонбрун^[18].“

— Как, ама това ли съм казал?

— Да, господин вахмистър, това казахте, преди да излезете да повръщате на двора. Не стига това, ами се бяхте и разкрещели: „Бабо, мушни си пръста в гърлото ми!“

— Ама и вие много хубаво се изразихте — прекъсна го старшията, — откъде изкопахте тая глупост, че Николай Николаевич щял да стане чешки крал?

— Не помня да съм казвал такова нещо — неуверено възрази младшият полицай.

— Разбира се, как ще помните? Бяхте се насмукали като сюнгер, очичките ви бяха станали по-малки от свински, а когато поискахте да излезете вън, вместо да тръгнете към вратата, започнахте да се катерите по печката.

И двамата млъкнаха. Продължителното мълчание бе нарушено от старшията:

— Аз винаги съм ви казвал, че алкохолът ще ви погуби. Не можете да носите, пък пиете. Ами представяте ли си какво щеше да стане, ако беше избягал? Как щяхме да се оправдаем? Ей, че ме боли главата, дявол да го вземе.

— Внимавайте сега какво ще ви кажа, господин ефрейтор — продължи старшията, — тъкмо обстоятелството, че не избяга, хвърля обилна светлина върху случая, става съвсем ясно колко опасен и рафиниран човек е той, Когато започнат да го разпитват, ще каже, че участъкът е бил отворен цяла нощ, че сме били пияни и че можел да избяга хиляди пъти, ако се е чувствувал виновен. Пак добре, че на такива хора не им вярват. Като заявим под служебна клетва, че всичко, казано от него, е измислица и най-нахална лъжа, тогава вече сам господ няма да може да му помогне и той ще има да отговаря по един параграф повече. В неговия случай, разбира се, това не играе никаква роля. Ох, поне главата да не ме болеше толкова.

Тишина. След малко старшията каза:

— Извикайте бабата.

— Я слушай, бабо — каза той на Пейзлерка, като я гледаше строго в лицето, — иди намери отнякъде разпятие с поставка и го донеси тук.

В отговор на въпросителния поглед, който Пейзлерка му отправи, старшията ѝ изрева:

— Хайде, какво гледаш, рекох, че си се върнала вече, а ти още стоиш тук!

Старшията извади от чекмеджето си две свещи, по които имаше следи от червен восък, останал от оня ден, когато подпечатваше служебни писма. Когато Пейзлерка се дотътра най-после с разпятието, старшията сложи кръста между двете свещи в края на масата, запали свещите и каза тържествено:

— Сядай, бабо.

Слисаната баба се отпусна на дивана и учудена погледна старшията, свещите и разпятието. Обзе я страх и както си беше сложила ръцете на престилката, виждаше се как треперят заедно с коленете.

Старшията премина важно-важно край нея и като се спря на връщане, каза ѝ тържествено:

— Снощи ти стана свидетел на голямо събитие, бабо. Възможно е глупавият ти мозък да не го разбира. Тоя войник, бабо, е разузнавач, шпионин, бабо.

— Олеле божее — извика Пейзлерка, — света Богородице!

— Тихо, бабо! За да изкопчим нещо от него, ние трябваше да говорим разни работи. Ти нали чу какви странни неща говорихме?

— Ами чух, как да не чуя! — отговори с разтреперан глас Пейзлерка.

— Но всичко това, бабо, беше насочено към единствената цел да го накараме да ни повярва и да си признае. И ние успяхме. Всичко изкопчихме от него. Пипнахме го.

Старшията за миг преустанови речта си, за да оправи фитилите на свещите, после пак продължи тържествено, като я гледаше строго:

— Ти, бабо, присъствува на всичко това и си посветена в тайната. Тая тайна е служебна. За това не бива да се говори никъде и на никого. Нито думичка. Даже и на смъртното си легло не бива да говориш за това. Иначе няма да може и да те погребат в гробищата.

— Исусе Христе, майко Марийо — занарежда Пейзлерка, — що ми трябваше на мене, нещастната, да влизам в тоя дом?

— Недей рева, бабо, стани, приближи се към разпятието, вдигни двата пръста на дясната си ръка. Ще се закълнеш. Повтаряй след мене!

Пейзлерка се дотътра до масата, като не преставаше да нарежда:

— Дева Марийо, просвета Богородице, кой ме подстори да вляза в тоя дом?

А от кръста я гледаше измъченото лице на Исус, свещите димяха и на Пейзлерка всичко това ѝ се струваше някак си призрачно и свръхестествено. Тя се изгуби съвсем в тая обстановка, коленете ѝ се подкосяваха, ръцете ѝ трепереха.

Тя вдигна двата си пръста и старшията натъртено и тържествено започна да ѝ диктува:

— Заклевам се пред всемогъщия бог и пред вас, господин старши, че за всичко, което съм чула и видяла тук, не ще спомена никому нито дума, даже и да ме пита някой, даже и на смъртното си легло. За това нека бог ми помага.

— Ха сега целуни кръста, бабо — заповяда старшията, след като Пейзлерка се закле с неудържимо хълцане и се прекръсти.

— Така, а сега иди върни разпятието, откъдето си го взела, и кажи, че ни е трябвало за разпит!

Съкрушената Пейзлерка излезе на пръсти от стаята. От прозореца се виждаше как тя непрекъснато се обръща към полицейския участък, като че ли иска да се убеди, че всичкото не е било сън, но че действително преди малко е преживяла нещо ужасно.

Старшията през това време седна да препише рапорта си, който беше допълнил през нощта с мастилени петна. Размазаните петна по ръкописа създаваха впечатление, че някой бе завивал мармелад в хартията.

Сега той основно преработи всичко и се сети, че не е попитал Швейк за нещо важно. Той нареди да го повикат и го попита:

— Умеете ли да правите фотографски снимки?

— Умея.

— Защо не носите апарата със себе си?

— Защото нямам апарат — гласеше откровеният и ясен отговор.

— А ако имахте, щяхте ли да правите снимки с него? — попита старшията.

— Ако имах, ама нали нямам? — простодушие отговори Швейк и спокойно понесе въпросителния поглед на старшията, когото тъкмо в този момент отново заболя глава, така че не можа да измисли по-подходящ въпрос от следния:

— Трудно ли е да се снима гара?

— По-лесно от това няма — отговори Швейк. — Гарата не мърда, стои си на едно място. Също така човек няма нужда да ѝ казва: „Усмихнете се.“

Старшията, значи, можа да допълни рапорта си: „Zum dem Bericht № 2172, melde ich…“^[19].

И той се разпростря надълго и нашироко: „Между другото при кръстосания разпит, на който го подложих, той призна, че умее да прави фотографски снимки. Най-много обичал да снима гари. Фотографски апарат у него не бе намерен, но съществува предположение, че го е скрил някъде и не го носи със себе си, за да не възбужда подозрение. За това свидетелствува собственото му признание, че би правил фотографски снимки, ако имал апарат при себе си.“

Старшията, чиято глава беше мътна след вчерашния гуляй, все повече и повече се заплиташе в своя доклад за фотографските снимки и продължаваше да пише: „Както се изясни от собствените му признания, може да се твърди с положителност, че само фактът, че не е имал фотографски апарат при себе си, му е попречил да снеме зданията на гарата и изобщо различни места от стратегическо значение. Безспорно е, че той би постъпил по тоя начин, ако носеше със себе си въпросния фотографски апарат, който е укрил. Само на обстоятелството, че не е имал подръка фотографски апарат, може да се благодари, че у него не бяха намерени никакви фотографски снимки.“

— Това е достатъчно — каза старшията и се подписа, Той остана много доволен от съчинението си и с чувство на голяма гордост го прочете на младшия полицай.

— Сполучлив излезе — каза му той, — виждате ли, ей така се пише доклад. В него трябва да влезе всичко. Разпитът, разбирате ли, не е проста работа. Главното е да съчиниш хубав доклад, та да им вземеш акъла там горе. Я го доведете опя, нашия, та да свършим тая работа.

— Сега господин ефрейторът — обърна се той важно към Швейк — ще ви отведе в Писек в Bezirksgandarmeriekommando^[20]. Съгласно предписанието би трябвало да ви сложим белезици. Обаче аз мисля, че вие сте възпитан човек и затова белезици няма да ви слагаме. Убеден съм, че вие няма да се опитате да бягате из пътя.

Старшията, явно трогнат от вида на добродушното лице на Швейк, добави:

— И недейте ме споменува със зло. Отведете го, господин ефрейтор, ето доклада.

— Хайде със здраве — рече Швейк меко, — благодаря ви, господин вахмистър, за всичко, което направихте за мене, а като намеря удобно време, ще ви пиша, ако пък ми се случи да мина и друг път оттук, ще се отбия у вас.

Швейк и ефрейторът излязоха на шосето, увлечени в приятелски разговор. Който и да ги срещнеше, щеше да ги сметне за стари познати, които само случаят е събрал заедно, щеше да помисли, че и двамата отиват в града на черква.

— Никога нямаше да ми мине през ума — подхвана Швейк, — че такова едно пътуване до Будейовице е свързано с толкова трудности. Това ми напомня случая с месаря Хаура от Кобилиси^[21]. Една нощ той попаднал в Моран^[22] при паметника на Палацки. Цяла нощ го обикалял и му се струвало, че стената, край която върви, няма край. Той съвсем се отчаял, на разсъмване бил просто капнал и започнал да вика: „Помощ!“ Когато пристигнали полицаи, той ги попитал откъде се отива за Кобилиси и им казал, че цели пет часа вече върви покрай някакъв зид, който няма свършване. Те го взели със себе си, а в ареста той всичко изпочупил.

Младшият полицай не отговори нищо, само си помисли: „Какви ми ги разправяш? Пак ли почваш приказката за Будейовице?“

Минаха покрай един рибарник и Швейк с интерес попита ефрейтора дали в околността има много бракониери рибари.

— Тука всички са бракониери — отговори ефрейторът, — предишния старши искаха да го хвърлят във водата. Пазачът на рибарника стреля по тях от яза с четина, но нищо не помага. Те слагат тенеке в гащите си.

Младшият полицай се разприказва за прогреса, изказа възхищението си от различните изобретения на хората, от умението им да се мамят едни други и накрая разви нова теория, че тая война била голямо щастие за човечеството, тъй като в сраженията покрай добрите хора щели да бъдат избити и негодниците, и разбойниците.

— И без това на света има повече хора, отколкото е нужно — важно се произнесе той, — плъзнали са като мравки навсякъде, страшно са се разплодили.

Наближиха една крайпътна кръчма.

— Хай, дявол да го вземе, колко студен е днеска вятърът — каза ефрейторът, — аз мисля, че едно шишенце няма да ни навреди. Няма да казвате никому, че ви водя в Писек. Това е държавна тайна.

Пред очите на младшия полицай затанцува инструкцията на централното управление относно подозрителните и съмнителните лица и относно задълженията на всеки полицейски участък: „Да се премахне възможността за общуване на подобни лица с местното население и особено да се внимава при транспорта им до по-горни инстанции да не влизат в излишни разговори със заобикалящите ги.“

— Не бива да разберат кой сте и в какво сте се провинили — отново напомни ефрейторът, — това не им влиза в работата. Не бива да създаваме паника.

— Паниката в тия военни времена е лошо нещо — продължи той, — някой каже някоя глупост и казаното веднага ката лавина се разпространява по цялата околност. Разбирате ли?

— Добре де, аз няма да правя паника — каза Швейк и устоя на думата си. Когато кръчмарят седна да поприказва с тях, Швейк подчерта: — Брат ми казва, че в един часа ще бъдем в Писек.

— Вашият брат си е дошъл в отпуска, а? — попита любопитният кръчмар ефрейтора, който, без да му мигне окото, най-нахално отговори:

— Днеска му изтича!

— Ей, че го извозихме — заяви той усмихнат на Швейк, след като кръчмарят се запиля нанякъде. — Само никаква паника. Военно време е.

Преди да влязат в крайпътната кръчма, ефрейторът беше заявил, че едно шишенце няма да навреди, но той беше проявил голям оптимизъм, тъй като по-късно съвсем забрави да брои шишенцата, а когато те станаха дванадесет, по най-решителен начин заяви, че началникът на околийското полицейското управление до три часа е на обед и е безсмислено да идат по-рано. Освен това навън беше започнала силна виелица. Щяло да има достатъчно време да уредят работата, ако стигнат към четири часа в Писек. До шест имало цели два часа. Както се виждало, те щели да стигнат по тъмно. Изобщо все едно било дали ще тръгнат сега или после. Писек нямало да избяга.

— Ние трябва да сме доволни, че седим на топло — заключи той с решителен тон, — положението на ония от окопите в такова кучешко време е много по-лошо от нашето тук, край печката.

Голямата кахлена печка излъчваше топлина и ефрейторът установи, че тая външна топлина може да се допълни много сполучливо с вътрешна посредством различните ракии и сладки, и мощни, както казват в Галиция.

Кръчмарят в този затънтен кът имаше тъкмо осем вида такива ракии и от скука пиеше под звуците на фъртуната, която свиреше из всеки ъгъл на сградата.

Младшият полицай непрекъснато подканяше кръчмаря да не изостава и го обвиняваше, че пие малко, но това беше явна несправедливост, тъй като последният едва се държеше вече на краката си и непрекъснато искаше да играе фербъл^[23]. Твърдеше също така, че през нощта чул от изток оръдейна стрелба. В отговор на това ефрейторът хлъцна:

— Само никаква паника. За това има специална инструкция.

И той се впусна да обяснява, че инструкцията била сбор от упътвания по дадена наредба. При това той издрънка няколко поверителни наредби. Кръчмарят вече не беше в състояние да разбира нищо и можа да заяви само, че с инструкции война не се печели.

Беше се стъмнило вече, когато ефрейторът реши да тръгнат за Писек. Във виелицата пътят не се виждаше дори и на крачка разстояние и ефрейторът непрестанно повтаряше: „Карай все направо след носа си и ще стигнеш в Писек.“

Когато потрети това изречение, гласът му вече не идваше откъм шосето, а някъде отдолу, където беше се пързулнал по заснежения склон. Като се подпираше на пушката си, той с усилия се изкатери нагоре. Швейк го чу да се смее глухо: „Пързалка.“ След малко обаче той пак се хлъзна надолу по склона и изрева, като заглушаваше вятъра: „Ще падна, паника!“

Младшият полицай се превърна в трудолюбива мравка, която, след като се е събаряла на няколко пъти от някоя стръмнина, най-упорито продължава опитите си да се изкачи горе.

Пет пъти повтори ефрейторът излета си по склона надолу и когато на петия път се изкачи отново при Швейк, безпомощно и отчаяно каза:

— Много лесно бих могъл да ви загубя.

— Няма страшно, господин ефрейтор — каза Швейк, — най-добре ще направим да се вържем един за друг. Така няма да можем да се загубим. Прангите във вас ли са?

— Всеки полицай е длъжен винаги да носи със себе си и пранги — натърти ефрейторът, като се спъна тъкмо в момента, когато се изравни с Швейк, — те са хлябът наш насъщен.

— Хайде тогава да се вържем — подкани го Швейк, — я опитайте.

С майсторско движение полицаят сложи белезниците на едната ръка на Швейк, с другия им края той заключи китката на собствената си дясна ръка и сега те бяха съединени като близнаци. Като се препъваха по шосето, те не можеха да се отдалечат един от друг. Ефрейторът мъкнеше Швейк през купчини камъни, а когато падаше, увличаше със себе си и Швейк. При това белезниците се врязваха в ръцете им и най-после ефрейторът заяви, че тая работа няма да върви така и че белезиците трябва да се отключат. След дълги и упорити напразни усилия обаче да освободи себе си и Швейк от белезиците той въздъхна:

— Ние сме свързани навеки.

— Амин — добави Швейк и те продължиха по трудния път.

Младшият полицай изпадна в пълна депресия и когато след невъобразими страдания късно вечерта пристигнаха в полицейското управление в Писек, по стълбището той изохка съвършено сломен:

— Сега става ужасно. Ние не можем да се разделим.

Ужасното наистина дойде, когато старшията изпрати да повикат околийския началник, ротмистър Кьониг. Първата дума на ротмистъра беше:

— Я ми дъхнете!

— Сега разбирам — каза ротмистърът, като определяше положението с упражненото си и опитно обоняние, — ром, контушовка, смъртоносница, оскорушовка, ореховка, вишновка и ванилена ракия.

— Господин вахмистър — обърна се той към своя подчинен. — Ето виждате ли как не трябва да изглежда полицаят? Това е простъпка, по която ще си каже думата военният съд. Да се заключи в едни белезници с престъпника и да дойде пиян, total besoffen^[24]! Да се домъкне като животно! Свалете им белезниците!

— Какво има? — обърна се той към младшия полицай, който козируваше със свободната си лява ръка.

— Нося доклад, господин ротмистър.

— За вас аз ще изпратя доклад в съда — лаконично му отговори ротмистърът, — господин вахмистър, затворете ги и двамата, сутринта ги доведете на разпит, а доклада от Путим проучете и ми го изпратете в къщи.

Ротмистърът от Писек беше истински чиновник, последователен в преследването на своите подчинени, спец по въпросите на бюрокрацията.

В полицейските участъци на неговата околия никога не можеха да си кажат, че бурята е отминала. Бурята се връщаше с всяко служебно писмо, подписано от ротмистъра, който по цели дни не се занимаваше с нищо друго, освен да изпраща мъмрения, напомняния и предупреждения из цялата околия.

С обявяването на войната над полицейските участъци в Писекско надвиснаха черни облаци.

Атмосферата беше страшно натегната. Гръмотевиците на бюрократизма трещяха и биеха по полицейските вахмистри, по ефрейторите, стражарите и чиновниците. За всяка глупост — дисциплинарно дирене.

— Ако искаме да спечелим войната — казваше ротмистърът при своите инспекции из полицейските участъци, — всяко „а“ трябва да бъде „а“, „б“ — „б“; на всяко „ѝ“ трябва да има кукичка.

Имаше чувството, че е обкръжен от предатели. Стигнал бе до твърдото убеждение, че всеки стражар от околията има някакви грехове, произлизащи от войната, че на съвестта на всеки от тях в това отговорно време тежи някакво сериозно служебно опущение.

А отгоре го бомбардираха със служебни писма, в които министерството на земската отбрана му изтъкваше, че по сведения от министерството на войната войници от Писекска околия преминават към противника.

И го гонеха да следи за лоялността в околията. Положението беше отвратително. Жените от околията изпращаха мъжете си на война и той знаеше, че тия мъже положително обещаваха на жените си, че няма да се оставят да бъдат убити заради негово величество императора.

Черно-жълтият хоризонт започна да се покрива с революционни облаци. В Сърбия, в Карпатите частите преминаваха към противника. Двайсет и осми полк, единадесети полк. В последния войници от Писекско. В тоя предреволюционен задух новобранците от Водняни пристигнаха с карамфили от черен органдин на петлиците си. През Писекската гара минаваха войниците от Прага и хвърляха обратно цигарите и шоколада, които дамите от писекското общество им подаваха в конските вагони.

Друг път мина една бойна дружина и няколко писекски евреи извикаха: „Heil, nieder mit den Serben.“^[25]

Те ядоха такъв бой, че след това цяла седмица не можаха да се покажат на улицата.

А междувременно, докато ставаха тия епизоди, които ясно говореха, че когато черковните органи свирят „Боже, императора пази!“, всичко това е само изтъркана позлата и всеобщо лицемерие, полицейските участъци попълваха въпросниците със стереотипни отговори а ла Путим. Според тях всичко беше в най-добър ред, никъде не се водеше агитация против войната, духът на населението беше римско едно а, а ентусиазмът — римско едно а-б.

— Вие не сте полицаи, а общински пъдари — казваше ротмистърът през време на обиколките си, — вместо да засилите бдителността си с хиляда процента, вие постепенно се превръщате в добитък.

След като направеше това зоологическо откритие, той добавяше: „Търкаляйте се в къщи и си мислете: «Mit ganzem Krieg kan man uns am Arsch lecken.»“^[26].

После винаги следваше изброяване на всички задължения на нещастните полицаи, доклад върху международното и вътрешно положение и заключение, че е нужно да се пипа със здрава ръка, за да се тури ред и да няма кръшкане. След като очертаеше лъчезарния лик на полицейското съвършенство, с единствената цел да се укрепи австрийската монархия, следваха заплахи, дисциплинарни дирения, премествания и псувни.

Ротмистърът бе твърдо убеден, че стои на някакъв пост, че спасява нещо и че всички тия полицаи от подчинените му полицейски участъци са мързелива паплач, егоисти, подли типове, мошеници, които разбират само от ракия, бира и вино. И понеже имаха незначителни приходи, той беше убеден, че за да могат да пиянствуват, те вземат подкупи и бавно, но сигурно разоряват Австрия. Единственият човек, на когото се доверяваше, беше подчиненият му старши полицай от околийското управление, който обаче в кръчмата редовно се изразяваше по следния начин: „Ден не минава да си нямам главоболие с тоя наш дърт глупак…“

 

Ротмистърът проучваше „берихта“^[27] на старшията от Путим относно Швейк. Пред него стоеше старшията Матейка и мислено пращаше по дяволите и ротмистъра, и всичките му доклади, тъй като долу в „Отава“ го чакаше компанията, с която играеше „шнопс“^[28].

— Миналия път ви казах, Матейка — проговори ротмистърът, — че най-големият идиот, когото съм срещал, е старшията от Противин, но ако съдя по тоя доклад, старшията от Путим далеч го е надминал. Та как може тоя войник, когото доведе оня негодник, пияницата-ефрейтор, и с когото се бяха заклещили като кучета, да е шпионин? Той навярно е най-обикновен дезертьор. Тук старшията е струпал такива глупости, че всяко дете от пръв поглед ще познае, че тоя идиот е бил пиян като папски прелат^[29].

— Доведете веднага войника! — заповяда той, след като разглежда още известно време рапорта от Путим. — Никога в живота си не съм виждал такъв сбор от идиотщини. А на всичкото отгоре ми праща тоя подозрителен тип с такова говедо като ефрейтора. Но тия хора малко ме познават, аз мога да обърна и другия край. Щом човек не ги кара по три пъти на ден да боядисват гащите от страх, те остават с убеждението, че могат да кълцат сол и пипер на главата му.

Ротмистърът се разприказва, че полицаите днес били отрицателно настроени към всички заповеди, че от начина, по който съставяли докладите си, веднага се виждало, че всеки старши полицай си бие шега със службата и не пропуща случай да забърка някоя каша.

Щом отгоре им обърнат внимание, че не е изключена възможността по територията да се скитат чужди разузнавачи, старшите полицаи започват да ги фабрикуват на едро и ако войната продължи още малко, ще се получи една такава лудница, че… Ротмистърът заповяда веднага да телеграфират на путимския старши на следния ден да дойде в Писек. Той щял да му избие от главата това „огромно събитие“, за което пише в началото на рапорта си.

— От кой полк избягахте? — посрещна ротмистърът Швейк.

— От никой.

Ротмистърът погледна Швейк, но по спокойното му лице прочете такова безгрижие, че попита:

— Как се сдобихте с униформа?

— Всеки войник, като го мобилизират, получава форма — отговори Швейк със спокойна усмивка, — аз служа в деветдесет и първи полк и не само че не съм избягал от него, но напротив.

Думата „напротив“ той придружи с такава интонация, че ротмистърът направи жалостива гримаса и попита:

— Как така напротив?

— Работата е много проста — повери му Швейк, — аз отивам в полка си, аз го търся, а не бягам от него. Аз нищо друго не желая, освен колкото се може по-скоро да стигна в полка. Целият съм станал вече нервен от тая работа, защото по всичко личи, че се отдалечавам от Будейовице. А помислете, там ме чака целият полк. Господин старшията в Путим ми показа на картата, че Будейовице е на юг, а вместо това ме праща на север.

Ротмистърът махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Той не само изпраща хората на север, но прави и още по-лоши неща.“

— Вие, значи, не можете да намерите полка си — каза той. — И бяхте тръгнали да го търсите, а?

Швейк му обясни положението. Той спомена Табор и всички места, през които бе минал на път за Будейовице: Милевско — Кветов — Враж — Малчин — Чижова — Седлец — Хораждьовице — Радомишъл — Путим — Щекно — Страконице — Волин — Дуб — Водняни — Противни — и пак Путим.

С голям ентусиазъм Швейк обрисува своята борба със съдбата. Как на всяка цена, въпреки всички пречки, е искал да стигне в Будейовице и как всичките му усилия отивали напразно.

Той говореше пламенно, а ротмистърът през това време механически чертаеше с молив върху къс хартия омагьосания кръг, от който добрият войник Швейк на път за полка не можал да излезе.

— Та това е херкулесовото постижение — каза той най-сетне, след като с удоволствие беше изслушал описанието на Швейк и уверенията му, че страшно го било яд, задето не е можал толкова време да се добере до полка си, — вие трябва да сте представлявали величествена гледка, когато сте се въртели така около Путим.

— Всичкото можеше да се разреши още тогава — забеляза Швейк, — ако не беше старшията в това нещастно гнездо. Той изобщо не ме пита за нищо, нито как се казвам, нито от кой полк съм и всичкото му се струваше някак си много чудно. Той трябваше да нареди да ме закарат в Будейовице и там в казармата вече щяха да му кажат дали съм аз тоя Швейк, който търси полка си, или съм някакъв съмнителен човек. Днес вече втори ден да съм си в полка и да изпълнявам войнишките си обязаности.

— Защо не им обърнахте внимание в Путим, че имат грешка?

— Защото видях, че е безполезно да се говори с тях. Та това още старият кръчмар Рампа от Винохради го казваше. Когато някой искаше да пие на вересия у него, той го уверяваше, че идват моменти, когато всеки от нас става глух като пън.

Ротмистърът не му мисли много. Той реши, че такова кръгово пътешествие на човек, който иска да иде в полка си, е признак на най-дълбока човешка дегенерация. И като спази всички правила и прелести на канцеларския стил, ротмистърът предаде за написване следното:

„До уважаемото командуване

на Н. В. пехотен полк № 91 в Ческе Будейовице

В приложение ви изпращаме Йозеф Швейк, според твърденията на същия пехотинец от полка ви, задържан от полицейския участък в Путим, околия Писек, тъй като въз основа на собствените му изказвания е бил заподозрян в дезертьорство. Същият твърди, че пътува към гореозначения полк. Изпратеният има възнисък ръст, закръглена фигура, симетрично лице и нос, сини очи и е без особени белези. В приложение б 1 ви изпращаме сметка за разходите, направени по прехраната на гореказания, с молба сумата да бъде мината но сметка на министерството на вътрешната отбрана. Молим също така да потвърдите приемането на изпратения. В приложение в 1 ви се изпраща за потвърждение списък на полковите вещи, които бяха намерени у задържания при залавянето му.“

За Швейк пътуването с влак от Писек до Будейовице мина много бързо. Негов спътник беше един млад полицай, новак, който не сваляше очи от Швейк и много се безпокоеше да не би Швейк да избяга. През целия път той се мъчеше да намери разрешение на трудната проблема: „Ами ако бъда принуден сега да ида по малка или по голяма нужда, какво ще направя?“

И разреши трудната проблема, като накара Швейк да му стои диван чапраз.

Из целия път от гарата до Марианските казарми в Будейовице той не откъсна поглед от Швейк и колкото пъти минеха край някой ъгъл или пресечеха кръстопът, той сякаш между другото започвате да обяснява на Швейк колко „С“ патрони получават при всеки конвой. Швейк изказваше увереност, че никой полицай няма да стреля по улицата, тъй като би могло да се случи нещастие.

Полицаят му възразяваше и така, спорейки, те стигнаха в казармата.

Там вече втори ден бе дежурен поручик Лукаш. Без да предполага нещо, той седеше в канцеларията на бюрото си. В тоя миг му доведоха Швейк.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Ето ме пак при вас — изкозирува Швейк тържествено.

На тая сцена присъствува офицерският кандидат Котятко, който по-късно я описваше много реалистично. След рапорта на Швейк поручик Лукаш подскочил, хванал се за главата и паднал възнак върху Котятко. След като го свестили, Швейк, който през цялото време козирувал, повторил: „Господин поручик, разрешете да доложа. Ето ме пак при вас!“ И тогава поручик Лукаш, пребледнял, с разтреперана ръка взел книжата, с които бил изпратен Швейк, подписал ги, помолил всички да излязат, на полицая казал, че всичко е наред, и се затворил с Швейк в канцеларията.

Така свърши походът на Швейк към Будейовице. Положителни сме, че ако му бяха предоставили свобода на движение, той и сам щеше да стигне в Будейовице. Хвалбите на властите, че те откарали Швейк на местослуженето му, почиват на недоразумение. При неговата енергия и несломима воля за борба намесата на властите в случая имаше само характер на слагане пръти в колелата на колесницата му.

 

Швейк и поручик Лукаш взаимно се гледаха в очите. Очите на поручика светеха с някакъв страшен, ужасен и отчаян блясък, а Швейк го гледаше нежно и любвеобилно, сякаш беше намерил загубената си любима.

В канцеларията бе тихо като в черква. Чуваше се само как някой се разхожда вън в коридора. Някакъв прилежен школник, който поради хрема (това личеше по гласа му) беше останал в казармата, зазубряше наизуст „Как да се приемат в укрепленията членовете на императорския дом“. Чуваше се ясно: „Sobald die höchste Herrschaft in der Nähe der Festung anlag, ist das Geschütz auf allen Bastionen und Werken abzufeuern, der Platzmajor empfängt diesekbe mit dem Gegen in der Hand zu Pferde, und reitet sodann vor.“^[30]

— Млъквайте най-сетне там — изрева към коридора поручикът — и се махайте но дяволите! Ако имате температура, стойте си в помещението и лежете.

Старателният школник се отдалечи и само от края на коридора като тихо ехо продължи да долита неговото гъгнене: „In dem Augenblicke, als der Kommandant saluriert, ist das Abfeuer des Geschützes zu viederholen welches bei dem Absteigen der höchsten Herrshaft zum drittenmale zu geschehen hat“^[31].

Поручикът и Швейк продължаваха да се гледат мълчаливи. Най-после поручик Лукаш каза с груба ирония:

— Добре ми дошъл, Швейк, в Ческе Будейовице. Който трябва да бъде обесен, никога не се удавя. За вас издадоха вече и заповед за арестуване. Още утре ще се явите на полкови рапорт. Аз няма вече да се ядосвам с вас. Достатъчно ме изтормозихте и търпението ми се изчерпа. Не мога да разбера как съм могъл да живея толкова дълго време с такъв идиот като вас…

Той започна да ходи по канцеларията.

— Не, това е ужасно. Сега ми е чудно как не съм ви застрелял! Какво можеха да ми направят! Нищо. Щяха да ме освободят. Разбирате ли?

— Тъй вярно, господин поручик, напълно ви разбирам.

— Швейк, недейте започва пак с дивотиите си, защото сега вече наистина ще се случи нещо. Сега най-после ще ви извия врата. Вие степенувахте идиотщината си до крайност и стигнахте най-после до катастрофа.

Поручик Лукаш потри ръце:

— С вас вече е свършено, Швейк.

Той се върна към масата си, написа няколко реда на един къс хартия, извика свръзката на канцеларията и ѝ заповяда да заведе Швейк при тъмничаря, на когото да предаде бележката.

Швейк бе отведен през двора и поручикът с нескривана радост видя как тъмничарят отключи вратата с черно-жълтата табелка: „Regimentsarrest“^[32], как Швейк хлътна в тая врата и как след малко тъмничарят излезе сам оттам.

— Слава богу — гласно изрече мисълта си поручикът, — най-после!

В тъмното пространство на душегубката на Марианската казарма Швейк бе посрещнат сърдечно от един дебел школник, който се търкаляше на сламеника. Той беше единственият арестант и скучаеше сам вече втори ден. На въпроса на Швейк защо е попаднал тук, той отговори, че за дреболия. По-миналата нощ в пияно състояние набил погрешка един артилерийски офицер под аркадата на площада. Собствено той не го бил дори, а само свалил фуражката от главата му. Това се случило така: артилерийският офицер стоял под аркадата и чакал някоя проститутка по всяка вероятност. Обърнат бил гърбом към школника и затова последният го оприличил на един свой познат на име Матерна Франтишек.

— И той беше такова пале — разправяше школникът на Швейк. — Приближих се незабелязано до него, пернах му фуражката от главата и казах: „Сервус, Франци!“ А той, идиотът му с идиот, веднага изсвири на патрула, който ме отведе.

— Може — допусна школникът — в разправията да съм му ударил някоя, но смятам, че това не променя работата, защото се касае за явна грешка. Той сам признава, че съм казал: „Сервус, Франци!“, докато неговото собствено име е Антон. Това е ясно като бял ден. Мене може да ми навреди само това, че избягах от болницата, и ако се разкрие историята с кранкенбуха^[33] …

— Когато ме мобилизираха — продължи той, — аз преди всичко си наех квартира в града и започнах да полагам усилия да се сдобия с ревматизъм. Три пъти подред се насмуквах порядъчно и след това отивах и лягах в една шкарпа край града. Когато валеше дъжд, изувах си и обувките. Но не помогна. Тогава посред зима започнах да се къпя в Малша. Цяла седмица се къпах, но постигнах тъкмо обратните резултати. Аз, брат, така се закалих, че после издържах да лежа по цяла нощ върху снега на двора на къщата, в която живеех, а сутрин, когато хазаите ме събуждаха, краката ми бяха така топли, сякаш са били обути в топлинки от камилска вълна. Поне ангина да бях получил, а то все нищо ми нямаше. Даже и един обикновен трипер не можах да хвана. Всеки ден ходех в „Порт Артур“^[34], някои от колегите бяха получили вече възпаление на мъдете, започнаха да прилагат по отношение на тях дори и оперативно лечение, а аз все си оставах имунен! Марко Тотев, приятелю, по най-нехристиянски начин. Но най-сетне в „При розата“ аз се запознах с един инвалид от Хлубока. Той ме покани да го посетя някоя неделя. Още на другия ден краката ми щели да отекат като диреци. Той имащо игла и спринцовка и наистина, след като го посетих, аз едва се довлякох в къщи. Не ме измами тая златна душа. Най-после бях се сдобил с мечтания мускулен ревматизъм. Веднага в болницата — и всичко беше наред. А след това щастието ми се усмихна още веднъж. В Будейовице преместиха баджанака ми доктор Масак от Жижков и на него трябва да благодаря, задето останах толкова дълго в болницата. Той щеше да ме освободи и съвсем, но аз провалих всичко с тоя нещастен кранкенбух! Идеята ми беше добра, знаменита. Набавих си един голям тефтер, залепих му етикет, на който написах художествено: „Krankenbuch des 91 Red.“^[35]. Графите и всичко останало беше наред. Записвах там фиктивни имена, температури, различни болести и всеки ден следобед, след визитация, най-нахално с книгата под ръка излизах в града. На вратата стояха хора от опълчението, така че и от тази страна бях напълно сигурен. Покажа книгата, а те на всичко отгоре ми и козируват. След това отивах у един познат чиновник в данъчното управление, там се преобличах цивилен и отивах в кръчмата, където компания от добри познати водехме различни родоизменнически разговори. После станах толкова нахален, че вече не се и преобличах цивилен и ходех униформен по кръчмите и града. На леглото си в болницата се връщах чак на разсъмване, а когато се случваше нощем да ме спре патрул, аз показвах кранкенбуха на деветдесет и първи полк и никой не ме питаше за нищо повече. На входа на болницата отново показвах мълком книгата и винаги успявах по някакъв начин да се добера на леглото си. Нахалството ми порасна до такава степен, че аз вече взех да си въобразявам, че никой нищо не може да ми направи и така най-после се стигна до съдбоносната грешка оная нощ под аркадата на площада. Грешка, приятелю, която по безспорен начин доказа правотата на пословицата: „Веднъж със стомна за вода, дваж със стомна за вода, докато се счупи…“ Главозамайването предхожда падението. Всичко си остава суета. Икар изгори крилете си. Човек би искал да бъде гигант, брат — а е нищо и никакво лайно. Никога да не вярваш на случая, да си удряш плесници сутрин и вечер и да си повтаряш, че предпазливостта никога не е излишна, че много арно не е на арно. След вакханалии и оргии винаги настъпва морален махмурлук. Това е природен закон, мили ми приятелю. Като си помислих, че провалих освобождаването си от служба, че можех да бъда felddienstunfähig^[36]. Да имаш такава протекция и да… Можех да се търкалям в някоя канцелария в щаба на допълващия полк, но моята непредпазливост ми счупи главата.

Школникът завърши изповедта си тържествено:

— Дойде ред и на Картаген, от Ниниве, мили приятелю, останаха развалини, но горе главата! Нека не си мислят, че като ме пратят на фронта, аз ще дам поне един изстрел. Полкови рапорт! Изключване от Школата! Да живее Н. В. кретенизмът! Притрябвало ми е да им кисна в Школата и да държа изпити. Кадет, фелдфебел-школник, подпоручик, поручик. Да им пикая на чиновете: Offiziersschule, Behandling jener Schüler derselben, welche einen jahrgang reportieren müssen!^[37] Просто да се побъркаш. Пушката на лявото рамо ли се носи или на дясното? Кандидат-подофицерът колко нашивки има? Evidenzhaltung der Militärreservemänner^[38]!

— Дявол да го вземе, няма какво да пушим, брат! Искате ли да ви науча да плюете по тавана? Ето погледнете, това се прави така. Мислете при това за нещо хубаво и вашето желание ще се сбъдне. Ако обичате да пиете бира, мога да ви препоръчам отличната вода ей там в каната. Ако сте гладен и искате да похапнете хубаво, препоръчвам ви „Гражданска беседа“. Мога да ви препоръчам също така, ако ви е скучно, да пищете стихове. Тук успях да съчиня вече цяла епопея:

Дома ли си е тъмничаря? Момко, спи спокоен той.

Тук център е на тежестта в войната, докато не

свири се отбой,

че всичко е загубено на фронта.

И за да бъде сигурен от източни номади,

строи си той от нари барикади.

Тез слова да каже той ще зине,

делото си щом завърши със „ура“:

„Австрия, не ще тя да загине!

Слава на родината и императора!“^[39]

— Виждате ли, приятелю — продължи дебелият школник, — пък някои разправят, че уважението към нашата мила монархия сред народа намалявало. Затворникът, който няма какво да пуши и когото чака полкови рапорт, дава най-блестящ пример на привързаност към трона. В песните си той възпява своята родина, заплашена от всички страни с пердах. Лишен е от свобода, но от устата му текат стихове на непоколебима преданост. Моритури те салутант, цезар! Тези, които ще умрат, те поздравяват, императоре! Но тъмничарят е вагабонтин. Голяма пасмина са твоите служители. Завчера му дадох пет крони да ми купи цигари, а той, мизерникът, ми казва тая сутрин, че тук било забранено да се пуши, че щял да си има разправии заради мене, а петте крони щял да ми върне, когато му требват заплата. Да, приятелю, днес аз вече не вярвам на никого. Най-хубавите принципи са потъпкани. Да ограбваш затворниците, представете си! И на всичкото отгоре тоя тип по цял ден си пее: „Wo man singt, da legt dich sicher nieder, böse Leute haben keine Lieder!“^[40]. Нехранимайко, уличник, вагабонтин, предател!

Сега на свой ред школникът попита Швейк в какво се състои вината му.

— Полка сте търсили, а? — каза той. — Хубава екскурзия сте направили. Табор, Милевско, Кветов, Враж, Малчин, Чижова, Седлец, Хораждьовице, Радомишъл, Путим, Щекно, Страконице, Волин, Дуб, Водняни, Противин, Путим, Писек, Будейовице. Трънлив път. И вие, значи, утре сте на полкови рапорт? Братко мой, на лобното място ние пак ще се срещнем. Нашият полковник Шрьодер пак ще се зарадва. Нямате представа как му действуват полковите афери. В такива случай той винаги започва да снове из двора като побъркан пес и плези език като стара кранта.

А пък да чуете приказките, напомнянията му! През цялото време пръска слюнки наоколо си като някоя лигава камила. И приказките му нямат свършване. Всеки миг очаквате да настъпи някаква катастрофа, най-малко-то да се съборят Марианските казарми. Познавам го много добре, защото съм присъствувал вече на такъв полкови рапорт. Постъпих в казармата с ботуши и цилиндър на главата и понеже шивачът не беше довършил навреме формата ми, излязох на плаца заедно с останалите школници и така, както си бях с ботуши и цилиндър, се наредих и марширувах с другите на левия фланг. Полковият командир Шрьодер препусна с коня към мене и малко остана да ме повали. „Donnerwetter!^[41] — изрева той така, че трябва да се е чуло чак на Шумава. — Was machen Sie heir, Sie Zivilist?^[42]“. Отговорих му най-възпитано, че съм школник и наред с останалите школници участвувам в учението. Трябваше да го видите. Дърдори половин час и едва тогава забеляза, че козирувам с цилиндър на глава. Тогава той извика да му се представя следния ден на полкови рапорт, пришпори коня си и от яд го подкара бог знае накъде като ездач от някое диво племе, после пак довтаса и отново рева, беснува, би се в гърдите и заповяда мигновено да ме отстранят от плаца, да ме изпратят в ареста. На полковия рапорт той ми друсна четиринайсет дена под оръжие, заповяда да ме облекат в едни невъзможни дрипи от склада и ме заплаши, че ще ми скъса образовките.

„Школникът — говореше на всеуслишание глупостите си тоя простак полкови командир — е нещо възвишено, той е ембрион на славата, начална степен във военната йерархия, школниците са герои. Школникът Волтат, след като издържа обичайния изпит, бе произведен кандидат-подофицер и отиде доброволец на фронта. Там той плени петнадесет вражи войници и като ги предаваше в щаба, бе разкъсан от снаряд. Пет минути по-късно дойде заповед за произвеждането му в чин фелдфебел-школник. И вас може да ви очаква такова блестящо бъдеще, авансиране в службата, отличия, и вашето име би могло да бъде записано в златната книга на полка.“

Школникът плю:

— Виждате ли, приятелю, и такива говеда се раждат под слънцето. Да им плюя на всичките школнишки отличия и на всичките привилегии: „Вие, школникът, сте говедо.“ Колко хубаво звучи: „Вие сте говедо“, а не просташкото: „Ти си говедо“. А след смъртта си ще получите сигнум лаудис^[43] или голям сребърен медал. На Н. В. доставчици на трупове със звездички и без звездички. Колко по-щастлив е всеки вол. Направо го заколват в кланицата и не го мъкнат предварително по учения и стрелби.

Дебелият школник се търколи на другия сламеник и продължи:

— Едно е сигурно. Всичко това един ден ще изгърми, така не може да продължи вечно. Опитайте се да помпате със слава някоя свиня, ще видите, че в края на краищата рано или късно тя неизбежно ще експлодира. Ако ме изпратят на фронта, ще взема да напиша на вагона:

И вместо с тор ще бъде фронта цял

с човешки крайници от нас осян —

Acht Pferde, oder achtundvierzig Mann.^[44]

Вратата се отвори и влезе тъмничарят, който им донесе четвърт дажба войнишки хляб и прясна вода.

Без да става от сламеника, школникът се обърна към тъмничаря със следните слова:

— Колко възвишено и красиво е, че посещавате затворниците, о света Агнесо на деветдесет и първи полк! Добре дошъл, ангеле на благотворителността, твоето сърце е преизпълнено със състрадание. Ръцете ти са обременени с кошници най-различни ястия и пития и ти идеш да намалиш нашата горест. Никога не ще забравим благодеянията ти. Ти си лъчезарно видение в нашия мрачен затвор.

— Ще ви видим шегите утре на полковия рапорт — измърмори тъмничарят.

— Само недей съска, пор такъв — отговори му от нара школникът, — кажи ми по-добре, какво ще направиш, ако трябва да затвориш десет школника? Недей гледа толкова глупаво, ключарю на Марианските казарми. Ще затвориш двайсет, а десет ще пуснеш, съсел такъв. Ех, боже мой, да бях министър на войната, ти тогава щеше да разбереш как се служба служи! Знаеш ли теоремата, че ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението! Само за едно нещо те моля: посочи, дай ми опорна точка някъде във вселената и ще вдигна цялата земя заедно с тебе, будала с будала!

Тъмничарят опули очи, потрепера и тръшна вратата подире си.

— Взаимоспомагателно дружество за премахване на тъмничарите — каза школникът, разделяйки справедливо дажбата хляб на две части, — според параграф шестнайсети от военния правилник затворниците в казармите до произнасяне на присъдата трябва да получават редовна дажба, ала тук законът прериен важи, силен ли си, твойто право сал тежи.

Те седяха на нара и гризяха войнишкия хляб.

— При тъмничаря най-добре личи — продължи размишленията си школникът — доколко войната озверява хората. Положително и нашият тъмничар, преди да постъпи на военна служба, е бил млад човек с идеали, русокос херувим, нежен и отзивчив към всекиго, защитник на нещастните, страната на които е вземал винаги при сбиване за моми по сборовете в своя роден край. Няма съмнение, че всички са го уважавали, но днес… Боже мой, с какво удоволствие бих го ударил през устата, бих му очукал главата о нара, бих го хвърлил надолу с главата в нужника. И това, приятелю, е доказателство за абсолютното озверяване на мисълта при изпълнение на военния занаят.

Школникът запя:

Страх от дявола не знаеше,

ала срещна тя веднъж артилерист…

— Мили приятелю — продължи той изложението си, — ако разгледаме всичко това в мащабите на нашата мила монархия, стигаме до неизбежното заключение, че положението ѝ не се отличава много от хала на Пушкиновия вуйчо. С оглед на това, че вуйчо му е бил с единия си крак в гроба, Пушкин писал, че не оставало нищо друго освен:

Да въздиша и се моли в туй време

дяволът кога ли ще го вземе!

Отново се чу как ключът изтрака в ключалката и тъмничарят запали газената лампа в коридора.

— Светъл лъч в мрака! — извика школникът. — Просветата прониква в армията! Лека нощ, господин тъмничарю, поздравете всички началства и приятни сънища. Нека ви се присъни, да речем, че сте ми върнали вече петте крони, които ви дадох, за да ми купите цигари, и които вие пропихте за мое здраве. Спете спокойно, чудовище!

Те чуха как тъмничарят изръмжа нещо за утрешния полкови рапорт.

— Отново сами — каза школникът, — сега аз ще посветя последните си мигове преди спането на доклад и лекция на тема: Как с всеки изминат ден се разширяват зоологическите познания на различните подофицерски и офицерски чинове във войската. За да се изфабрикува нов военен жив материал — военносъзнателни хапки за оръдейните дула, необходими са сериозни проучвания по естествена история или книги като: „Източници за стопанско благосъстояние“, издадена от Кочи, където на всяка страница се срещат думите: говедо, прасе, свиня. В последно време обаче виждаме, че нашите напредничави военни среди въвеждат нова терминология за новаците. В единадесета рота кандидат-подофицерът Алтхоф употребява думите: енгадинска коза. Ефрейторът Мюлер, немски учител от Кашперските планини, нарича новобранците чешки порове, фелдфебелът Зондернумер ги нарича волски жаби, йоркширски диви свини и обещава да ги препарира. Той върши това с такава вещина, сякаш произлиза от семейство на препаратори. Всички началства се стремят да внедрят у подчинените си любов към родината чрез особени помощни средства, като реване и танцуване около новобранците, бойни викове, които напомнят за африканските диваци в момент, когато са се наканили да одерат невинна антилопа или да пекат бут от мисионер, приготвен за изяждане. Всичко това, разбира се, не се отнася за немците. Ако уредникът Зондернумер спомене нещо за „бандата от смукачи“, веднага добавя die tschechische^[45], за да не се обидят немците и да не помислят, че се отнася за тях. При това всичките чинове от единадесета рота пулят очи също като онова бедно куче, което от лакомия глътнало сюнгер, натопен в масло, и после не могло да го повърне. Веднъж аз чух един разговор на отборника Мюлер с кандидат-подофицера Алтхоф относно по-нататъшния начин на процедиране при обучаване на опълчението. В тоя разговор особено изпъкваха думите като: „Ein paar Ohrfeigen“^[46]. Първоначално аз помислих, че се е случило нещо помежду им, че немското единство е започнало да се руши, но се излъгах, чиста работа. Ставаше дума наистина само за войниците.

„Когато една такава чешка свиня — мъдро съветваше кандидат-подофицерът Алтхоф — дори и след като е изпълнила трийсет пъти «легни», не се е научила да стои изправена като свещ, не е достатъчно само да ѝ удариш няколко през устата. Ръгни я тогава с юмрук в корема, а с другата ръка ѝ нахлузи шапката до ушите и кажи: «Кръгом!», а като се обърне, ритни я в задника и ще видиш как работата ще тръгне и как има да се смее офицерският кандидат Дауерлинг.“

— Сега, приятелю, трябва да ви кажа нещо за Дауерлинг — продължи школникът, — за него новобранците от единадесета рота говорят така, че винаги ме карат да си спомням разказите на самотната бабичка от крайграничната мексиканска ферма за легендарния мексикански бандит. Дауерлинг се ползува с името на човекоядец, антропофаг от австралийско племе, който изяжда диваците от другите племена, когато му паднат в ръцете. Жизненият му път е бляскав. Наскоро след неговото раждане дойката му паднала заедно с него и малкият Конрад Дауерлинг се ударил в главичката. И днес още на главата му личи такава вдлъбнатина, сякаш някаква комета се е блъснала в Северния полюс. Тогава всички се усъмнили дали ще излезе нещо от него, ако преживее сътресението на мозъка. Само баща му, полковникът, не губел надежда и твърдял, че това никак не може да му попречи, тъй като — а това се разбирало от само себе си — младият Дауерлинг, след като пораснел, щял да се посвети на военна кариера. Младият Дауерлинг след страхотна борба с четирите класа на долния курс на реалката, която завършил като частен ученик, при което накарал първия си домашен учител преждевременно да се поболее и пощурее, а втория да скочи от отчаяние от кулата на „Свети Стефан“^[47] във Виена, постъпил в Хайнбургското военно училище. Във военните училища никога не се е отдавало значение на общата култура, тъй като тя в повечето случаи се явява излишна за австрийските действуващи офицери. За тях военният идеал винаги се е състоял единствено в игра на войничета. Културата облагородява душата, а това съвсем не е нужно в казармата. Колкото офицерството е по-грубо, толкова по-добре.

Кадетът Дауерлинг не могъл да се прояви във военното училище дори по ония предмети, които всеки горе-долу овладявал. И във военното училище продължавали да се проявяват последиците от обстоятелството, че Дауерлинг като дете си бил ударил главичката.

Отговорите, които давал на изпитите, ясно говорели за това нещастие. Те се отличавали с такава глупост и заплетеност, че били смятани направо за класически. Преподавателите от военното училище не го наричали инак освен „unser braver Trottel“^[48]! Глупостта му била така поразителна, че съществувала голяма надежда след няколко десетилетия да попадне в Терезианската военна академия или в министерството на войната.

Когато избухна войната и всички млади кадетчета бяха произведени офицерски кандидати, в списъка на произведените в Хайнбург бил включен и Конрад Дауерлинг. Така той попаднал в деветдесет и първи полк.

Школникът си отдъхна и продължи по-нататък:

— Като издание на министерството на войната излязла книгата „Drill oder Erziehing“^[49], от която Дауерлинг научил, че войниците трябва да бъдат държани в ужас. Успехът на обучението зависел от степента на ужаса. И в тая работа той винаги постигал успех. Войниците, за да не слушат крясъците му, се пишели болни по цели взводове, това обаче не се увенчавало с успех. Който се пишел болен, получавал три дни „verschärft“^[50]. Впрочем знаете ли вие какво значи това „фершерфт“? Цял ден ви разкарват по плаца, а през нощта ви затварят в ареста. Така се стигнало дотам, че в ротата на Дауерлинг нямало болни. „Болните“ лежали в дупката. На плаца Дауерлинг все още спазва оня непринуден казармен тон, който започва с думата „свиня“ и завършва със странната зоологическа загадка „свинско куче“. При това той е много либерален. Предоставя на войниците си свобода на избор. Казва: „Какво искаш, слоне, да ти ударя няколко в носа или три дена «фершерфт»?“ Ако някой избере „фершерфт“, все пак получава преди това два пестника в носа, а освен това Дауерлинг му дава следното обяснение: „Ей, че си страхливец, страх те е за зурлата ги, ами какво ще правиш после, когато започне да стреля тежката артилерия?“

Веднъж, като разби окото на един новобранец, той се изрази така: „Pah, was für Geschichten mit einem kerl, er muss so wie so krepieren“^[51]. Същото казваше и фелдмаршал Конрад фон Хьоцендорф^[52]. „Die Soldaten müssen so wie so krepieren“^[53].

Любимо и ефикасно възпитателно средство на Дауерлинг е следното: свиква войниците чехи и им изнася лекция, в която говори за военните цели на Австрия, като им обяснява и общите методи за военно възпитание: от белезиците до бесилото и разстрела. В началото на зимата, преди да постъпя в болницата, провеждахме ученията си на плаца в съседство с единадесета рота. И щом дадяха почивка, Дауерлинг се обръщаше с реч към новобранците чехи.

„Аз зная — започваше той, — че сте негодници и че от главите ви трябва да се избие всяка налудничавост. С чешкия си език няма да стигнете даже под бесилото. Най-висшият ни командир също е немец. Чувате ли? Himmellaudan, nieder!^[54]“

Всичко живо ляга и както лежат на земята, Дауерлинг се разхожда пред тях и ораторствува:

— „Nieder“ ще си остане „nieder“ дори и да изгниете в калта. „Nieder“ е съществувало даже и в древния Рим. Още тогава всички мъже от седемнайсет до шейсетгодишна възраст са били свиквани във войската и са служели по трийсет години по бойните полета, а не са се търкаляли като свине в казармите. Още тогава е съществувал единен военен език и единно командуване. Много интересно е да се знае как биха погледнали господа римските офицери, ако войниците им заговореха etrurisch^[55]. Така и аз искам всички да отговаряте на немски, а не на вашата патагонщина. Виждате ли колко хубаво е да се лежи в калта, а сега представете си, че на някой от вас му омръзнела лежи и стане. Какво ще направя аз? Ще му разчекна устата до ушите, защото това е нарушение на чинопочитанието, неподчинение, бунт, провинение срещу задълженията на редовния войник, нарушение на уставите и дисциплината, пренебрегване на служебните предписания изобщо, от което следва, че такъв тип го чака въжето и Verwirkung des Anspruches auf die Achtung der Standesgenossen^[56].

Школникът замълча и след малко пак продължи. През време на почивката очевидно той мислено си беше набелязал плана, по който да разгърне описанието на обстановката в казармата.

— Това се случи през времето на капитан Адамичка, а той беше съвършено апатичен човек. В канцеларията си обикновено гледаше в празното пространство, сякаш беше кротък луд, а изражението му беше такова, като че ли искаше да каже: „Изяжте ме, мухи!“ А на батальонен рапорт само един бог знаеше какво си мислеше. Веднъж на батальонен рапорт един войник от единадесета рота поискал разрешение да се оплаче от офицерския кандидат Дауерлинг, който предния ден на улицата го нарекъл чешка свиня. Като цивилен войникът беше книговезец, национално осъзнат работник.

„Такава е, значи, работата? — тихо казал капитан Адамичка, тъй като той винаги говореше тихо. — Това, значи, ви казал той снощи на улицата? Трябва да се установи дали сте имали разрешение да излезете от казармата.“ След известно време капитан Адамичка заповядал да извикат подателя на оплакването.

— Установи се — рекъл той пак тихо, — че тоя ден ви е била разрешена отпуска до десет часа вечерта. И затова няма да бъдете наказан. Abtreten!^[57]

За същия капитан Адамичка след това разправяха, че имал чувство за справедливост и затова го изпратиха на фронта. На негово място дойде капитан Венцел. А той, колкото се отнася до националистическите разправии, беше истинско дяволско изчадие. В негово лице офицерският кандидат Дауерлинг си намери майстора. Капитан Венцел е женен за чехкиня и изпитва най-голям ужас от националистическите спорове. Преди години, когато служел като капитан в Кутна гора, в един хотел той наругал в пияно състояние оберкелнера и го нарекъл чешка сволоч. Обръщам внимание, че в обществото капитан Венцел говори изключително чешки, както и у дома си, и че синовете му се учат на чешки език. Но казана дума — хвърлен камък. Местният вестник напечатал това, а един депутат във Виенския парламент подал интерпелация за държането на капитан Венцел в хотела. Венцел по тоя случай имал големи неприятности, тъй като това съвпадало с предстоящото гласуване на военния бюджет и пияният капитан Венцел от Кутна гора със своето държане само усложнил положението.

По-късно капитан Венцел научил, че цялата тая попара му била надробена от подофицер-школника Зитко, който изпратил съобщението във вестника. Между него и капитан Венцел се били установили отношения на вражда още от времето, когато Зитко в една компания в присъствието на капитан Венцел се впуснал да разсъждава за величието на природата и нищожеството на човека. Според него достатъчно било да се погледне божията природа, да се съзерцава как облаците покриват хоризонта, как на кръгозора се извишават планините, как водопадът реве в гората и как птиците пеят.

„Достатъчно е — рекъл подофицер-школникът Зитко — да се замислим върху това, какво представлява който и да било капитан в сравнение с природата. Същата нула, както и всеки подофицер-школник.“

Понеже военните господа тогава били напоркани, капитан Венцел поискал да набие философа Зитко като добиче. Враждата им се засилила и капитанът започнал да тормози Зитко при всеки удобен случай, още повече, че казаното от подофицер-школника Зитко станало пословично.

„Какво представлява капитан Венцел в сравнение с величествената природа?“ — това станало известно из цяла Кутна гора.

„Аз ще го накарам да си тегли куршума, тоя негодник“ — казал капитан Венцел, но Зитко се уволнил и продължил да следва философия. Оттогава датира и свирепата ненавист на капитан Венцел към младите офицери. Даже и поручикът никога не е сигурен, че върху него няма да се излее гневът на развилнелия се и разсвирепял капитан, да не говорим за фелдфебел-школниците и офицерските кандидати.

„Ще ги стрия като дървеници!“ — обичаше да се изразява капитан Венцел и горко на оня офицерски кандидат, който за някаква дреболия би изкарал някого на батальонен рапорт. Достатъчно основание за това капитан Венцел виждаше само в голямото и ужасно провинение като заспиване на пост край барутен погреб или пък в нещо още по-ужасно: когато например някой войник нощем се прехвърля през високия зид на Марианските казарми и заспи горе на стената или пък остави нощем да го хване опълченски или артилерийски патрул, с една дума, когато извърши такива ужасни неща, с които излага полка.

„Боже господи, Исусе Христе! — чух го веднъж да вдига патардия по коридора. — Тоя мъж за трети път го хваща патрул на опълченците. Веднага в тюрмата това животно! Тоя тип трябва да напусне полка, да го изпратят някъде в обоза, да рине тор. И дори не се е сбил с тях! Това не са войници, а метачи! Ще му дадете да плюска чак други ден, вземете му сламеника и в карцера, и никаква покривка на тая мърша!“

Сега представете си, приятелю, че веднага след идването му тук смахнатият офицерски кандидат Дауерлинг подгони едното на батальонен рапорт, задето умишлено не го бил поздравил в неделя, когато Дауерлинг и някаква госпожичка минавали с файтон през площада! Тогава, както разправяха началствата, на батальонния рапорт настъпило истинско второ пришествие. Фелдфебелът от дружинната канцелария избягал с книжата чак в коридора, а капитан Венцел продължавал да реве към Дауерлинг:

„Аз ви забранявам, Himmeldonnerwetter^[58], аз изрично ви забранявам! Знаете ли, господин офицерски кандидат, какво е това рапорт? батальонният рапорт не е никакъв Schweinfest^[59]! Как е можел да ви види, когато сте препускали по площада? Сам вие не сте ли ги учили, че чест се отдава на чиновете, които срещаме, а това не значи, че войникът трябва да се върти като врана, за да открие господин офицерския кандидат, който препуска с файтон през площада. Мълчете, моля ви се! батальонният рапорт е извънредно сериозно нещо. Щом войникът уверява, че не ви е видял, понеже тъкмо в този миг е отдавал чест, обърнат към мене, разбирате ли, към майор Венцел, и не е могъл отзад да види файтона, който ви е возел, мисля, че това може да се приеме за вярно. Друг път, моля, да не ме безпокоите с такива дреболии.“

От тоя момент Дауерлинг се измени.

Школникът се прозина:

— Трябва да поспим преди полковия рапорт. Исках само отчасти да ви запозная с порядките в полка. Полковник Шрьодер не обича капитан Венцел, той изобщо е интересен чешит. За капитан Загнер, под чието разпореждане е Школата за запасни офицери, полковник Шрьодер е истински войник, въпреки че полковникът от нищо не се бои толкова, колкото от това, че може да се наложи да отиде на фронта. Загнер е голяма лисица и също като Шрьодер не обича запасните офицери. Нарича ги цивилни лай-нари. На школниците гледа като на диви зверове, които трябва да бъдат превърнати във военни машини, да им се пришият нашивки и да се пратят на фронта, за да бъдат избити вместо благородните действуващи офицери, които трябва да бъдат запазени за разплод.

— Изобщо — каза школникът, като се покри с одеялото — всичко в армията смърди на гнило. Сащисаните маси още не са се опомнили. С опулени очи те вървят напред и се оставят да бъдат накълцани на кайма, а накрая, когато ги улучи куршумът, прошепват само: „Майко…“ Герои не съществуват, съществува само кланичен добитък и касапи в генералните щабове. Но накрая всичко това ще се разбунтува и ще се забърка една каша, не ти е работа! Да живее войската! Лека нощ!

Школникът утихна, но след малко започна да се върти под одеялото си и попита:

— Спите ли, приятелю?

— Не спя — отговаря Швейк от другия нар, — мисля.

— За какво мислите, приятелю?

— Мисля за големия сребърен медал за храброст, който получи един дърводелец, някой си Мличко от улица Ваврова в Краловске Винохради, задето пръв от полка загубил крака си още в началото на войната. Той получи изкуствен крак и навсякъде започна да се перчи с медала си. Перчеше се и с това, че изобщо е първият и най-първият инвалид от полка през тая война. Веднъж той дойде в кръчмата „Аполо“ на Винохради и там влезе в спор с касапите от кланицата. Накрая те откъснаха изкуствения му крак и го цапардосаха с него по главата. Тоя, който му откъсна крака, не знаеше, че е изкуствен, и припадна от уплаха. В участъка отново му прикачили крака, но оттогава Мличко намрази големия си сребърен медал за храброст и отиде да го предаде в заложната къща, но там го задържали заедно с медала. След това той си има разни неприятности и някакъв си там почетен съд за военноинвалиди го осъди да му бъде отнет сребърният медал и изкуственият крак.

— Как така?

— Много просто. Един ден при него дошла някаква комисия и му съобщила, че не е достоен да носи изкуствен крак. Откачили го и си го отнесли.

— Или — продължи Швейк — много смешно е също така, когато близките на някой паднал на фронта неочаквано получат такъв медал с писмо, в което се казва, че медалът им се дава временно, за да си го окачат някъде на видно място. На улица Божетех във Вишехрад един разярен баща, който помислил, че властите си правят майтап с него, окачил медала в нужника, който ползувал общо с някакъв си полицай. Полицаят го наклеветил за родоизменничество и нещастникът здравата си изпатил.

— От това следва — каза школникът, — че всичко е суета. Във Виена сега издадоха „Записки на един школник“, където могат да се прочетат следните стихове в чешки превод:

Живял е нявга школник млад и храбър,

но паднал той за скъпа родина и цар

и пример дал на целия той набор

какъв на родината си принася дар.

И ето возят на лафет трупа му,

гърди му с орден украсил е капитан,

летят молитви тихи към небето тамо,

зер за родината си жертвувал се е сам.

— Струва ми се — каза школникът след кратка пауза, — че войнишкият ни дух е започнал да упада, затова предлагам, мили приятелю, в нощната тъмнина и в тишината на нашия затвор да попеем за топчията Ябурек. Това ще укрепи бойния ни дух. Но ние трябва така да ревем, че да се чува по цялата казарма. Затова предлагам да застанем до вратата.

След малко от затвора се понесе такъв рев, че дори прозорците в коридора задрънчаха:

…Край топа той стоеше

и все го пълне-пълне…

Край топа той стоеше

и все го пълнеше.

Долетя един снаряд без глас,

двете му ръце откъсна в час.

А той спокойно си стоеше

и все го пълне-пълне…

Край топа той стоеше

и все го пълнеше…

На двора се чуха стъпки и гласове.

— Това е тъмничарят — каза школникът, — с него е подпоручик Пеликан, който днес е дежурен. Той е запасен офицер, мой познат от „Чешка беседа“, като цивилен е математик в едно осигурително дружество. От него ще вземем цигари. Да продължим да ревем.

И пак се разнесе:

 

Край топа той стоеше…

 

Когато вратата се отвори, тъмничарят, очевидно разтревожен поради присъствието на дежурния офицер, се нахвърли остро:

— Тук не е никаква менажерия!

— Пардон — отговори школникът, — тук е клон от Рудолфинума^[60], даваме концерт в полза на затворените. Тъкмо завършихме първия номер от програмата: Военна симфония.

— Оставете тия работи — строго, колкото за лице, рече подпоручик Пеликан. — Известно ви е, доколкото зная, че в девет часа трябва да сте си легнали и след тоя час не бива да се вдига шум. Концертният ви номер се чува чак на площада.

— Господин подпоручик, разрешете да доложа. Ние не можахме да се подготвим както трябва и затова, ако има някаква дисхармония…

— Всяка вечер ги нрави тия работи — опита се тъмничарят да насъска подпоручика срещу своя враг — и изобщо се държи страшно неинтелигентно.

— Господин подпоручик — каза школникът, — ако е възможно, бих искал да поговоря с вас на четири очи. Нека тъмничарят почака зад вратата.

След като това стана, школникът фамилиарно се обърна към подпоручика:

— Хайде, Франто, изтърси цигари. Спортни, а? Та ти като подпоручик нямаш ли нещо по-така? Засега благодаря. Дай и кибрит.

— Спортни — презрително каза школникът, след като подпоручикът си излезе, — и в беда човек трябва да бъде на висотата на положението си. Запалете, приятелю, за лека нощ. Утре ни чака последният съд.

Преди да заспи, школникът не пропусна да изпее:

Хълми и долини, и скали високи мои са приятели,

нивга няма да се върне, мила моя, туй, то сме обичали.

Описвайки полковник Шрьодер като чудовище, школникът беше сгрешил, тъй като полковникът отчасти притежаваше и усет за справедливост, което ясно проличаваше след нощите, прекарани от него в хотела в кръга на приятна компания. Ами когато се случеше да не остане доволен от прекараната нощ?

Докато школникът произнасяше унищожителната си критика на казармените порядки, полковник Шрьодер седеше в хотела сред компания от офицери и слушаше разказа на поручик Кречман, който се беше върнал от Сърбия с пострадал крак (беше го мушнала крава), как наблюдавал от щаба, към който бил причислен, една атака на сръбските позиции.

— Да, ето че изхвръкнаха от окопите. По цялото протежение от два километра те лазят през телените прегради и се хвърлят срещу противника. Ръчни бомби на колана, маски, пушки през рамо, готови за стрелба, готови за удар. Пищят куршуми. Пада един войник, който тъкмо е изскочил от окопа, пада втори върху насипа, трети пада няколко крачки по-нататък, но телата на другарите им са се устремили напред с „ура“, все напред в дима и праха. А противникът стреля от всички страни, от окопите, от гранатните ями и се мери по нас с картечници. Пак падат войници. Едно отделение иска да плени лека картечница. Падат, но другарите им са вече напред. „Ура-а-а!“ Пада един офицер. Не се чуват вече пушките па пехотата. Готви се нещо ужасно. Пак пада цяло отделение и се чуват неприятелските леки картечници: рататататата… Пада… Аз, прощавайте, не мога повече, аз съм пиян…

И офицерът с пострадалия крак млъква и остава тъпо да седи на стола си. Полковник Шрьодер снизходително се усмихва и слуша как отсреща капитан Спиро удря с юмрук по масата, сякаш се кара с някого, и повтаря нещо, което няма никакъв смисъл. Никак не може да се разбере какво означават думите му, какво иска да каже.

— Помислете хубаво, моля. В австрийската армия имаме опълченци-улани^[61], австрийско опълчение, босненски стрелци, австрийски стрелци, австрийски пехотинци, унгарски пехотинци, тиролски императорски стрелци, босненски пехотинци, унгарски пеши хонведи^[62], унгарски хусари^[63], опълченци-хусари, конни стрелци, драгуни^[64], улани, артилеристи, обоз, сапьори^[65], санитари, моряци. Разбирате ли? А Белгия? Първият и вторият призив образуват оперативната част на армията, третият изпълнява различни служби в тила на армията…

Капитан Спиро удари с юмрук по масата:

— Опълчението играе роля в мирно време.

Един млад офицер с голямо усърдие се стараеше да убеди полковника във войнишката си твърдост и с висок глас увещаваше съседа си:

— Туберкулозните трябва да се изпращат на фронта, положението им там се подобрява и после по-добре е да бъдат убивани болните, отколкото здравите.

Полковникът се усмихваше, изведнъж обаче той се навъси и като се обърна към капитан Венцел, каза:

— Чудно защо ни избягва поручик Лукаш. Откакто е пристигнал, не е дошъл поне веднъж между нас.

— Той съчинява стихотворения — насмешливо се обади капитан Загнер, — едва пристигна и успя да се влюби в госпожа инженер Щрайтер, с която се срещнал в театъра.

Полковникът мрачно погледна пред себе си:

— Казват, че знаел много шлагери?

— Още във военното училище той ни пееше шлагери — отговори капитан Загнер, — а да видите какви анекдоти знае. Но защо не идва сред нас, не ми е известно.

Полковникът тъжно поклати глава:

— Няма го вече между нас истинското другарство. По-рано, помня, всеки от офицерите се стремеше да допринесе с нещо за общото развлечение. Веднъж, помня, някой си поручик Данкел се съблече гол, легна на пода, мушна в задника си опашка от солена селда и ни представи морска сирена. Друг пък, поручик Шлайзнер, умееше да движи ушите си и да цвили като жребец, имитираше мяукане на котка и жужене на дива пчела. Помня и капитан Скоди. Той винаги когато пожелаехме, довеждаше в казиното момичета — три сестри — и правеше демонстрации. Беше ги обучил като кученца. Качваше ги на масата и те под такт започваха да се разголват пред нас. Имаше си една малка палка и, моите почитания, беше отличен диригент. Ами на кушетката, какво само не правеше той с тях на кушетката! Веднъж нареди да внесат в помещението вана с топла вода и ние един след друг трябваше да се къпем с момичетата. През това време той ни правеше снимки.

При тия спомени полковник Шрьодер блажено се усмихваше.

— А пък какви облози правехме във ваната — продължи той, като мляскаше гнусно и се въртеше на стола си. — А днес? Това забавление ли е? Даже и куплетиста го няма никакъв. Днес младите офицери не умеят дори да пият. Няма още дванайсет часа, а на масата, както виждате, има вече пет души пияни. Едно време стояхме по два дни, седим и пием, и колкото повече пием, толкова сме по-трезви, въпреки че непрекъснато наливаме в гърлата си бира, вино, ликьори. Няма го днес истинския военен дух. Дявол знае каква е причината за това. Никакво остроумие, само едни такива дрънканици без край. Послушайте само какво говорят за Америка там на долния край на масата.

От другия край на масата се чуваше някакъв сериозен глас: „Америка не може да влезе във войната. Американците и англичаните са на нож. Америка не е подготвена за тая война.“

Полковник Шрьодер въздъхна:

— Това е то бръщолевенето на запасните офицери. Само те ни бяха кусур! Тия хора до вчера са били писарушки в някоя банка или са правели хартиени фунийки и са продавали подправки, канела и вакса за обуща, или пък са разправяли на децата в училище, че гладът прогонва вълците от горите, а днес биха искали да се сравняват с действуващите офицери, от всичко да разбират и да си врат носа навсякъде. А когато имаме действуващи офицери като поручик Лукаш, те пък не идват между нас.

Полковник Шрьодер се прибра кисел, а когато се събуди на другата заран, настроението му стана още по-лошо, защото, като четеше вестника си в леглото, на няколко пъти в съобщенията от фронта се натъкна на изречението, че нашите войски се оттеглили на предварително подготвени позиции. Това бяха славни дни за австрийската армия и с дните при Шабац^[66] те си приличаха като две капки вода.

Под това впечатление в десет часа сутринта полковник Шрьодер пристъпи към церемонията, която школникът може би правилно беше нарекъл второ пришествие.

Швейк и школникът стояха на плаца и чакаха полковника. Тук бяха събрани вече останалите началства, дежурният офицер, полковият адютант и фелдфебелът от полковата канцелария с досиетата на провинените, които очакваха секирата на справедливостта — полковия рапорт.

Най-после се появи и навъсеният полковник, придружен от капитан Загнер от Школата за запасни офицери. Полковникът нервно шибаше с бича кончовете на ботушите си.

Като прие рапорта, той премина няколко пъти сред гробно мълчание край Швейк и школника, които правеха „rechtsschaut“ или „linksschaut“^[67] според това на кой фланг се появяваше полковникът. Те вършеха това с необикновено усърдие и нямаше да бъде чудно, ако останеха с изкривени шии, тъй като разходката на полковника продължи доста дълго.

Най-после полковникът се спря пред школника, който започна да долага:

— Школникът…

— Зная — лаконично рече полковникът, — измета на школниците. Какъв сте в цивилния си живот? Студент по класическа философия? Значи, пияница, интелигент…

— Господин капитан — извика той на Загнер, — доведете цялата Школа за запасни офицери.

— То се знае — продължи да говори той на школника, — негова милост е студент по класическа философия, а ние трябва да си мърсим ръцете с човек като него. Kehrt euch!^[68] Така и предполагах. Шинелата смачкана до безобразие. Сякаш идвате от проститутка или пък сте се търкаляли в някой бардак. Аз ще ви разселя, момченце!

Школата за запасни офицери се появи на плаца.

— В каре! — изкомандува полковникът.

Школниците обкръжиха подсъдимите и полковника в тясно каре.

— Погледнете тоя човек — изцвили полковникът, като посочи с бича си школника, — той пропи вашата чест на школници, от които трябва да се възпита кадър от истински офицери. Офицери, които да водят войниците си, за да жънат слава по бойните полета. А къде ще води войниците си тоя пияница? Ок кръчма в кръчма. Та той ще изпива цялата дажба ром на войниците си. Можете ли да кажете нещо за свое оправдание? Не можете. Погледнете го. Дори и за свое оправдание той не може да каже нищо, а като цивилен следва класическа философия. Наистина класически случай!

Последните думи полковникът произнесе бавно и многозначително и плю на земята:

— Класически философ, който в пияно състояние нощем сваля фуражките от главите на офицерите. Mensch!^[69] Имате късмет, че това е бил само някакъв си офицер от артилерията.

В последните му думи беше концентрирана цялата ненавист на деветдесет и първи пехотен полк към артилеристите в Будейовице. Тежко на артилериста, който нощем би попаднал в ръцете на патрул от полка и обратно. Враждата беше ужасна, непримирима, вендета^[70], кръвна мъст, предавана от набор на набор, съпровождана от двете страни с традиционни истории било как пехотинците нахвърляли артилеристите във Вълтава или обратно. Как се счепкали в „Порт Артур“, „При розата“ и в многобройните други увеселителни заведения на южночешката митрополия^[71].

— Но независимо от това — продължи полковникът, — подобно нещо трябва да получи безпримерно наказание, тоя тип трябва да бъде изключен от Школата за запасни офицери, да бъде морално унищожен. Имаме вече достатъчно такива интелигенти в армията. Regimentskanzlei!^[72]

Фелдфебелът от полковата канцелария се приближи важно с досиетата и молива.

Беше тихо. Такава тишина настъпва в съдебната зала, когато съдят убиец и председателят на съда каже: „Чуйте присъдата!“

Тъкмо с такъв глас произнесе присъдата си и полковникът:

— Школникът Марек се осъжда: двадесет и един ден verschärft, а след изтичането на наказанието — в кухнята да бели картофи.

Като се обърна към школниците, полковникът заповяда да се строят. Чу се как те бързо се строяват в колони по четири и си отиват. При това полковникът каза на капитан Загнер, че маршировката не му харесва и заповяда следобед да се упражнява редкият ход.

— Земята трябва да продънят, господин капитан. И още нещо. Малко остана да забравя. Кажете им, че наказвам цялата школа с пет дена под оръжие, та никога да не забравят бившия си колега, тоя негодник Марек.

А негодникът Марек стоеше до Швейк с доволен вид. За него работата не можеше да се нареди по-добре. Решително по-добре е да бели картофи в кухнята, да моделира кнедли и да гложди ребра, отколкото да крещи под ураганния огън на врага: Einzelnabfallen! Bajonett auf!^[73]

След като се върна от капитан Загнер, полковник Шрьодер се спря пред Швейк и внимателно го изгледа. В тоя момент фигурата на Швейк се представяше от неговото пълно, усмихнато лице, закичено с големи уши, подаващи се изпод дълбоко нахлузената му фуражка. Цялото му същество издаваше абсолютно спокойствие и липса на съзнание за каквото и да било провинение. Очите му питаха: „Да не би да съм сторил нещо, моля ви се?“ Очите му говореха: „Крив ли съм аз, моля ви се, за това?“ Полковникът сумира наблюденията си в един въпрос, които зададе на фелдфебела от полковата канцелария:

— Идиот?

И в тоя миг полковникът видя как устата на това добродушно лице зина:

— Тъй вярно, господин полковник, идиот — отговори Швейк вместо фелдфебела.

Полковник Шрьодер кимна на адютанта и двамата отидоха встрани. После той повика фелдфебела и тримата започнаха да проучват материала за Швейк.

— Аха — рече полковник Шрьодер, — това е, значи, свръзката на поручик Лукаш, която, според рапорта на последния, се загубила в Табор. Аз мисля, че господа офицерите са длъжни сами да възпитават свръзките си. Щом поручик Лукаш си е избрал за свръзка такъв неоспорим идиот, нека той да му бере грижата. Има достатъчно време да се занимава с него, щом не ходи никъде. И вие ли не сте го виждали никога в наша среда? Ето на. Има, значи, достатъчно време, за да се занимава с възпитанието на свръзката си.

Полковник Шрьодер се приближи до Швейк и загледан в добродушното му лице, каза:

— Глупаво говедо, три дни verschärft, а след като изтече наказанието, явете се на поручик Лукаш.

Така Швейк и школникът отново се събраха в затвора, а поручик Лукаш има възможност да се зарадва извънредно много, когато полковник Шрьодер го извика при себе си и му каза:

— Господин поручик, преди около една седмица, след пристигането си в полка, вие помолихте да ви бъде определен ординарец, тъй като вашият се загубил в околностите на Табор. Но понеже той се върна…

— Господин полковник… — умолително се обади поручик Лукаш.

— Аз реших — подчерта полковникът — да го тикна, за три дни в затвора, а след туй ще ви го пратя пак…

Смазан, поручик Лукаш излезе, олюлявайки се, от канцеларията на полковника.

 

През трите дни, които прекара в обществото на школника Марек, Швейк се забавлява много добре. На наровете си всяка вечер те се занимаваха с патриотична самодейност.

Вечерно време от ареста винаги се носеше: „Боже, императора пази“ и „Принц Ойген, благородният рицар.“ Изпяваха и цял ред военни песенчици, а когато идваше тъмничарят, те го посрещаха с песента:

Тъмничарю ти наш,

не бива да умреш,

дяволът се грижи

във ада да се свреш.

Ще те вземе със колата,

ще те тресне във земята,

дяволите пък във ада

хубав огън ще приготвят…

Над нара школникът изрисува тъмничаря и под рисунката написа текста на стара песенчица:

В Прага отивах да купя аз млин,

срещнах из пътя палячо един.

Гледам палячо — пък то тъмничар,

зъби се той — ще ми удря шамар.

И докато те дразнеха тъмничаря (по същия начин в Севиля дразнят с червени кърпи андалузките бикове), поручик Лукаш с трепет очакваше появата на Швейк и рапорта му, че отново се връща на служба.