Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Александър Иванов (2008)

Осъвременени са някои правописни форми, например веднъж вместо „веднаж“, батальон вместо „баталион“ и производните им.

 

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1969

Трето издание

Редактор Невена Захариева

 

Naše vojsko. Praha, 1959.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция на маркери за бележка и стихотворения в бележки

Статия

По-долу е показана статията за Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války
АвторЯрослав Хашек
Създаване1921 г.
Чехословакия
Първо издание1923 г.
Чехословакия
Оригинален езикчешки
Жанрсатира, черна комедия
Видроман

Преводачпроф. Светомир Иванчев
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война в Общомедия

„Приключенията на добрия войник Швейк през световната война“ (на чешки: Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války) е недовършен сатиричен роман на чешкия писател Ярослав Хашек. Това е най-превежданото произведение на чешки език[1].

Книгата е изцяло илюстрирана от Йозеф Лада. Съкратеното название на романа е „Приключенията на добрия войник Швейк“. По първоначален замисъл, романът е трябвало да се състои от шест части. Хашек умира млад от туберкулоза през 1923 година, успява да завърши само четири части от романа, които сега обикновено се издават като една книга:

  1. В тила (V zázemí, 1921)
  2. На фронта (Na frontě, 1922)
  3. Славният побой (Slavný výprask, 1922)
  4. Славният побой продължава (Pokračování slavného výprasku, 1923; незавършена)

Персонажи

  • Йозеф Швейк, наричан просто Швейк
  • Кръчмарят Паливец
  • Бретшнайдер, таен полицейски агент
  • Фелдкурат Ото Кац
  • Поручик Лукаш
  • Готвачът Юрайда
  • Фелдфебел Ванек
  • Подпоручик Дуб
  • Сапьорът Водичка, който мрази унгарците, приятел на Швейк
  • Фелдфебел-школникът Биглер
  • Балоун, който по-късно става ординарец на поручик Лукаш

Сюжет

Маршрутът на Швейк

Романът разказва историята на чешкия ветеран Йозеф Швейк и неговите приключения в армията. Разказът започва с новината за атентата в Сараево, довел до избухването на Първата световна война. Швейк е толкова силно ентусиазиран да служи на своята родина, че никой не може да прецени дали просто той е един малоумник или хитро подкопава усилията на австро-унгарската армия. Тази идиотщина на Швейк вкарва в чешкия език думата švejkovina („швейковщина“)[2]

Историята продължава с описание на събитията, случващи се в началото на Първата световна война – присъединяването на Швейк към армията и различните приключения, случващи му се първо в тила и след това по време на настъплението при присъединяването му към неговата част на фронта. Незавършеният роман спира внезапно, преди да ни разкаже дали Швейк е имал възможността да участва в битка или да влезе в окопите. Романът е продължен от чешкия писател Карел Ванек – „Швейк в руски плен“.

Край на разкриващата сюжета част.

Значимост и критика

Ярослав Хашек, авторът на Швейк
Като Диоген, Швейк се лута по краищата на враждебното общество, защитавайки своето независимо съществование.

Петер Щайнер, Цинизъм: Добрият войник Швейк от Ярослав Хашек, Поезията днес 19:4 (1998), стр.469 – 98.

Ярослав Хашек и в частност този роман са обект на нескончаеми статии, есета, изследвания и книги. Те са написани от голямо разнообразие от автори, включващи негови приятели и познати, почитатели и хулители, и литературни критици, появили се почти веднага след публикуването на незавършения роман и ранната смърт на автора през 1923.

Бележки и източници

  1. Jareš, Michal; Tomáš Prokůpek (2010). „Translated Title: The Good Soldier Švejk and His Fortunes in the World War and Comics“. Czech Literature (5): 607 – 625.
  2. Хана Червникова, „Бележки за културата на списъчния състав на Чешката професионализирана армия“ Архив на оригинала от 2008-05-29 в Wayback Machine., Списание на силовите институции в постсъветските общества, 1 издание (2004)

Вижте също

Външни препратки

Швейк свръзка на военния проповедник

I

Одисеята му продължава с почетен ескорт от двама войници с натъкнати щикове, които трябва да го заведат при фелдкурата.

Конвоиращите го бяха хора, които взаимно се допълваха. Докато единият беше дълъг като върлина, другият беше нисък и шишкав. Дългият куцаше с десния си крак, шишкавият — с левия. И двамата служеха в тила поради обстоятелството, че някога, още преди войната, бяха освободени от военна служба.

Те вървяха сериозни край тротоара и от време на време поглеждаха под око Швейк, който вървеше между тях и козируваше на всички срещнати. Цивилните му дрехи бяха се загубили в склада на гарнизонния затвор заедно с фуражката, с която беше тръгнал на война.

Преди да го освободят от затвора, му дадоха старо войнишко облекло, останало от някой шишко, с цяла глава по-висок от Швейк.

В панталоните, които беше облякъл, можеха да се поберат още трима швейковци. Безбройните гънки от краката чак до гърдите му, докъдето стигаха панталоните, неволно предизвикваха учудването на минувачите. Невъобразимо голяма куртка с кръпки на лактите, мазна и мръсна, се ветрееше около тялото на Швейк като палто на плашило. Панталоните му висяха на него като клоунски костюм на някой циркаджия. Войнишката му фуражка, която също така бе сменена в гарнизонния затвор, покриваше и ушите му.

На усмивките на минувачите Швейк отговаряше с меката си усмивка, с топлината и негата на добродушните си очи.

Така вървяха те към Карлин[1], към жилището на фелдкурата.

Пръв заговори с Швейк дребният шишкав войник. Те бяха тъкмо на Мала страна[2], долу под аркадите.

— Откъде си? — запита дребният шишкав войник.

— От Прага.

— Няма ли да ни избягаш?

В разговора се намеси дългучът. Много интересно явление е, че докато ниските и дебели хора в повечето случаи биват добродушни оптимисти, високите и сухите, напротив, биват скептици.

И затова Крачун каза на Малчо:

— Ако може, ще избяга.

— Защо пък ще бяга — възрази малкият шишко, — и без това го освободиха от гарнизонния затвор. Виждаш ли тоя пакет?

— Че какво има в него? — запита дългучът.

— Отде да знам.

— Виждаш ли, не знаеш, пък приказваш.

Карловия мост минаха при пълно мълчание. На Карлова улица малкият шишко отново се обърна към Швейк:

— Не знаеш ли защо те водим у фелдкурата?

— За да ме изповяда — отговори наслуки Швейк, — утре ще ме бесят. Те винаги правят така, наричат го духовна утеха.

— А защо ще те, кажи го де, таковат… — предпазливо попита дългучът, докато дебелият състрадателно погледна Швейк.

И двамата бяха селяни занаятчии, глави на семейства.

— Не знам — отговори Швейк с добродушна усмивка, — аз нищо не знам. Така ми е било писано, види се.

— Трябва да си се родил под лош знак — осведомено отговори малкият. В гласа му трептеше съчувствие. — У нас в Ясена при Иозефов през пруската война обесили едното по същия начин. Дошли, взели го, нищо не казали и го обесили в Иозефов.

— Аз мисля — скептично каза дългучът, — че за нищо и никакво не могат обеси човека, все трябва да се намери някаква причина, та да могат да оправдаят постъпката си.

— Причини се търсят — отбеляза Швейк — в мирно време, но през време на война отделният човек не се взема под внимание. Не е ли все едно дали ще падне на фронта, или ще бъде обесен в тила? Не по врат, ами по шия.

— Я слушай, ти да не си от политическите? — запита дългучът. От тона, с който зададе въпроса, личеше, че започва да съчувствува на Швейк.

— Политически съм повече, отколкото трябва — усмихна се Швейк.

— Ти да не би да си национален социалист[3]? — Сега пък малкият шишко започна да проявява предпазливост. — Какво ни интересува цялата работа — рече той изведнъж, — навсякъде има толкова хора, които ни наблюдават. Поне да бяхме снели щиковете в някой пасаж, за да не ни гледат всички. Ти нали няма да избягаш? Иначе само беля ще ни докараш на главите. Нямам ли право, Тоник? — обърна се той към дългуча, който тихичко му каза:

— Можем да снемем щиковете. Той е наш човек.

Престанал беше да се съмнява и душата му бе изпълнена от състрадание към Швейк. Отбиха се в един подходящ пасаж, снеха щиковете си и дебелият позволи на Швейк да върви наред с него.

— Пуши ти се, нали? — каза той. — Ами дали… — Той искаше да каже: „Дали ще ти позволят да запушиш, преди да те обесят?“ — но не довърши изречението си, като се досети, че това не е уместно.

Запушиха и тримата. Спътниците на Швейк започнаха да му разказват за семействата си, останали в родните им места около Храдец Кралове, за жените, за децата си, за нивиците, за единствената си крава.

— Жаден съм — рече Швейк. Крачун и Малчо се спогледаха.

— И на нас ни се иска да се отбием някъде да пием по една — каза малкият, подразбрал съгласието на дългуча, — но някъде, където това няма да прави впечатление.

— Да идем в „Куклик“ — покани ги Швейк. — Ще си оставите оръжието в кухнята, кръчмарят Серабона е сокол[4], няма какво да ви е страх от него. Има и оркестър: цигулка и акордеон — продължи Швейк, — там ходят и улични момичета и разни други добри посетители, които не смеят да се мяркат в Представителния дом[5].

Крачун и Малчо се спогледнаха още веднъж, а след това дългучът каза:

— Да идем, Карлин е още далече.

Из пътя Швейк им разказа различни анекдоти, така че в „Куклик“ те влязоха в добро настроение и постъпиха точно така, както ги беше посъветвал той. Скриха пушките си в кухнята и влязоха в заведението, където цигулката и акордеонът изпълваха помещението със звуците на модната песен: „На Панкрац, там на билото, алея хубава извива…“

Някаква госпожица, която бе седнала на коленете на процъфтял младеж с безупречна пътека на гладко сресаната си коса, пееше с пресипнал глас: „Аз приятелка си имах, ала друг ми я отне“.

На една маса спеше пиян амбулантен продавач на сардели. От време на време той се събуждаше, удряше с юмрук по масата и профъфляше: „Не може така“ и отново заспиваше. Зад билярда под огледалото бяха седнали други три госпожици и подвикваха на един ж.п. кондуктор: „Млади господине, поръчайте ни вермут.“ Край оркестъра двама се караха. Единият видял със собствените си очи как вчера патрулът гепил някаква Маржка, другият твърдеше, че тя отишла да спи с някакъв войник в хотела „Валше“.

До самата врата седеше един войник и разказваше на няколко цивилни как бил ранен в Сърбия. Ръката му беше превързана, джобовете — пълни с цигари, които му бяха подарили цивилните. Твърдеше, че не може да пие повече, но един от компанията, плешиво старче, непрестанно го подканяше: „Пий бе, войниче, кой знае дали ще се видим вече. Да поръчам ли да ти изсвирят нещо? Обичаш ли «Сираченце останало»?“

Това беше любимата песен на плешивия старик и наистина след малко цигулката и акордеонът проточиха плачливата мелодия, при което очите на дядката се насълзиха и той запя с треперлив глас: „А щом като пораснало, за майка си питало, за майка си питало…“

От една съседна маса някой се обади:

— Маъни тиа работи. Оди копай гробища. Чувай си го за дамазлък. Разкарай се с това сираченце.

И като качулка на всичко от вражеската маса някой започна да пее: „И днес празнувам разлъка, сърце ми плаче за теб…“

— Франта! — извикаха те на ранения войник, след като изпяха песента си и заглушиха „Сираченце останало“. — Остави тия баламчета и ела седни при нас. Плюй им на масата и дай насам малко цигари! Що си седнал да им разправяш на тия простаци?

Швейк и войниците, които го придружаваха, наблюдаваха с интерес всичко това.

Швейк се задълбочи в спомени. Разказа им, че преди войната често посещавал заведението. Тук често идвал на проверка и полицейският комисар Драшнер, а проститутките се страхували много от него и съчинявали песнички в тъкмо обратен смисъл. Веднъж пеели хорово:

През времето на Драшнер

тук стана бой голям.

Пияна беше Мара,

от Драшнер не я беше страх.

Неочаквано дошъл Драшнер със свитата си, страшен и неумолим. Това било като гръм от ясно небе. Тайните агенти притиснали всички в ъгъла. Той, Швейк, също бил между притиснатите до стената, защото, когато комисарят го поканил да се легитимира, той, нали си е Марко Тотев, го запитал: „Имате ли разрешение от Дирекция на полицията?“

Швейк си припомни и за поета, който седял обикновено под огледалото и сред общата врява в „Куклик“ под звуците на акордеона пишел стихотворения и ги четял на проститутките.

Войниците, които съпровождаха Швейк, напротив, нямаха подобни реминисценции. За тях това беше нещо съвършено ново. Започваше да им харесва. Най-първо шишкото се почувствува напълно доволен. Тоя род хора, наред с оптимизма си, притежават голяма наклонност към епикурейство. Дългучът известно време води борба със себе си. И както се бе освободил от скептицизма, така постепенно започна да се освобождава от своята сдържаност и от последния остатък предпазливост.

— И аз ще потанцувам — рече той след петата бира, като гледаше как двойките танцуват фокстрот.

Шишкото се отдаде напълно на чувствените наслади. До него беше седнала госпожица, която говореше двусмислици. Очите му светеха.

Швейк пиеше. Дългучът изкара танца и се върна с партньорката си на масата. След това те пяха, танцуваха, непрекъснато пиеха и потупваха компаньонките си. И в атмосферата на продажната любов, никотина и алкохола витаеше незабележимо старата максима: „След нас, ако ще и потоп!“

Следобед към тях се присъедини някакъв войник и предложи срещу пет крони да им направи флегмона[6] и отравяне на кръвта. Каза, че спринцовката му била в него, така че веднага можел да им направи инжекция с газ в крака или ръката[7]. Щели да лежат най-малко два месеца, а ако подлютвали раната със слюнки, може би и половин година, след което щели да бъдат освободени от военна служба.

Дългучът, който беше загубил напълно равновесието си, отиде с войника в нужника и си би в крака една подкожна инжекция с газ.

Когато се свечери, Швейк напомни, че е време да тръгнат към фелдкурата. Малкият шишко, който беше започнал да бръщолеви безсмислици, се опита да убеди Швейк да поостанат още. Дългучът също беше на мнение, че фелдкуратът може да почака. На Швейк обаче не му правеше вече никакво удоволствие да стои в „Куклик“ и затова ги заплаши, че ще тръгне сам.

Тогава те потеглиха, но Швейк трябваше да им обещае, че ще се отбият още някъде.

Отбиха се в едно малко кафененце зад „Флоренция“, където шишкото продаде сребърния си часовник, за да могат да се повеселят още малко.

Оттам вече Швейк ги поведе под ръка. Това му създаваше голям труд. Краката им непрекъснато се подгъваха, а самите те непрекъснато настояваха да се отбият още някъде. Шишкото насмалко щеше да загуби пакета, който носеше за фелдкурата, така че Швейк бе принуден да го понесе сам.

Когато се зададеше офицер или някое друго началство, Швейк непрекъснато трябваше да ги подсеща. След свръхчовешки усилия и мъки Швейк успя да ги довлече до дома на бул. Краловски, в който живееше фелдкуратът.

Сам той натъкна щиковете на пушките им и с по едно ръгване в ребрата ги принуди да водят те него, а не той тях.

На първия етаж, където имаше визитна картичка „Ото Кац, фелдкурат“, им отвори някакъв войник. От стаята долитаха гласове и звън на шишета и чаши.

— Wir… melden… gehorsam… Herr… Feldkurat… — с голямо затруднение можа да изрече дългучът, като отдаваше чест на войника. — Ein Paket… und ein Mann gebracht[8].

— Влизайте вътре — рече им войникът, — къде успяхте да се наредите така? Господин фелдкуратът също… — и войникът се изплю.

Той взе пакета и се отдалечи. В коридора те чакаха дълго, докато най-после вратата се отвори и през нея в коридора не влезе, ами се втурна фелдкуратът. Той беше само по жилетка, в ръката си държеше пура.

— Значи, тука сте вече — каза той на Швейк, — доведоха ви, а? Е, имате ли кибрит?

— Съвсем не, господин фелдкурат, нямам кибрит.

— Е, а защо нямате кибрит? Всеки войник трябва да има кибрит, за да може да си пали. Войник, който няма кибрит, е… какво е?

— Той е без кибрит, господин фелдкурат — отговори Швейк.

— Много добре, той е без кибрит и не може да услужи никому. Това, значи, едно. А сега второ. Краката ви миришат ли, Швейк?

— Съвсем не, господин фелдкурат.

— Това, значи, второ. А сега — трето, пиете ли ракия?

— Съвсем не, господин фелдкурат, само ром.

— Добре, погледнете тоя войник. Взех го назаем за днес от поручик Фелдхубер, негова свръзка е. А той не пие нищо, той е въз-въз-въз-държател и затова ще отпътува за фронта с някоя бойна рота. За-за-щото такъв човек не може да ми бъде нужен. Това не е свръзка. Това е крава. Кравата пие само вода и мучи като вол.

— Ти си въздържател — обърна се той към войника, — как не-не те е срам, простак с простак. Заслужаваш да те напляска човек.

Сега фелдкуратът насочи вниманието си към тия, които бяха довели Швейк и които, в стремежа си да стоят прави, се клатушкаха, напразно опирайки се на пушките си.

— Вие сте се напили — рече военният проповедник, — напили сте се при изпълнение на служебния си дълг и затова ще заповядам да ви за-затворят. Швейк, ще им вземете пушките, ще ги заведете в кухнята и ще ги пазите, докато не дойде патрул да ги отведе. Аз веднага ще телефони-ни-нирам в казармата.

И така думите на Наполеон: „На война ситуацията се променя всеки миг“ — намериха и тук пълното си потвърждение.

Сутринта двамата войници бяха подкарали Швейк под щиковете си и се бояха да не им избяга, после той сам ги доведе и накрая трябваше сам и да ги пази.

Отначало те не можаха да разберат какво става, едва когато ги затвориха в кухнята и когато видяха Швейк да стои на вратата с пушка и натъкнат щик, схванаха положението.

— Ех, иска ми се да пия нещо — въздъхна малкият оптимист, дългучът обаче отново бе получил пристъп на скептицизъм и каза, че цялата работа е мизерно предателство. Той с висок глас започна да обвинява Швейк, че ги е докарал до това положение, упрекна го, задето ги залъгвал, че утре щели да го бесят, сега те виждали, че всичко било измама: и изповедта, и обесването.

Швейк мълчеше и се разхождаше пред вратата.

— Ей, че говеда излязохме! — провикна се високият.

Най-после, като изслуша всички обвинения, Швейк заяви:

— Сега поне виждате, че войната не е никакво удоволствие. Аз си изпълнявам дълга. И аз я бях загазил също като вас, но, както казват хората, на мене ми се усмихна щастието.

— Ех, как ми се пие! — повтаряше отчаян оптимистът. Дългучът стана и с несигурна крачка отиде до вратата.

— Пусни ни да си вървим, колега — рече той на Швейк, — защо ни погаждаш такива номера?

— Махай се настрана — отговори Швейк, — аз съм длъжен да ви пазя. Сега не се познаваме.

На вратата се появи фелдкуратът.

— Не, не се обажда дяволската казарма. Въ-вървете си, значи, и по-помнете, че в службата п-п-пиянство няма. Марш!

За честта на фелдкурата трябва да кажем, че той не беше телефонирал в казармата, защото нямаше телефон, и беше говорил само във фасонката на нощната лампа.

Бележки

[1] Квартал в Прага. — Б.пр.

[2] Квартал в Прага. — Б.пр.

[3] Член на дребнобуржоазната национално-социалистическа партия през австрийско време, основана от И. В. Клофач. — Б.пр.

[4] Сокол — в Австро-Унгария патриотична чешка физкултурна организация. — Б.пр.

[5] Първокласно заведение в Прага. — Б.пр.

[6] Дифузно гнойно възпаление на хлабавата съединителна тъкан под кожата или между органите. — Б.пр.

[7] Доста ефикасно средство за попадане в болницата. Но миризмата на газ, която остава в отока, е предателска. Бензинът е по-добър, защото по-скоро изветрява. По-късно за същата цел се употребяваше етер с бензин, а още по-късно откриха ново, още по-усъвършенствувано средство. — Б. а.

[8] Господин фелдкурат, моля разрешение да доложа. Донесохме ви един пакет и един човек. — Б.пр.