Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (32)

През Унгария

Най-сетне всички дочакаха момента, когато ги наблъскаха във вагоните при съотношение 42-ма души към 8 коня. За конете естествено пътуването в такива вагони беше по-удобно, защото те бяха свикнали да спят стоешком, но както и да е. Ешелонът откарваше в Галиция нов контингент човешки материал, предназначен за кланицата.

Общо взето обаче, все пак всички тези същества си отдъхнаха. Влакът потегли и това беше вече нещо съвсем определено. До преди малко те бяха живели в мъчителна неизвестност и паника, защото не знаеха дали ще тръгнат днес или утре, или в други ден. Някои се бяха чувствували като осъдени на смърт, които със страх очакват момента, когато ще дойде палачът. А после настъпва успокоение, че всичко вече ще се свърши.

Ето защо при заминаването един от войниците започна да реве като побъркан:

— Тръгнахме, тръгнахме!

Оказа се, че ротният фелдфебел Ванек е бил напълно прав, когато беше казал на Швейк, че е излишно да се бърза.

До момента, в който се напъхаха във вагоните, изтекоха няколко дни, през които войниците водеха безкрайни разговори по въпроса дали ще им раздадат консерви. Ванек, който имаше богат опит, обяви всичко това за фантазии. Какви ти консерви! Да кажеш, че ще отслужат молебен, няма да сбъркаш, така било и при последното заминаване на фронта. Разбира се, при наличността на консерви молебенът става излишен. В обратния случай молебенът замества консервите.

И така, вместо консерви с гулаш отнякъде изникна оберфелдкуратът Ибъл, който с един куршум уби три заека. С един молебен той изпрати на фронта три батальона: двата благослови за сръбския, третия — за руския фронт.

Той държа пламенна реч. Личеше си, че специално за случая се е ползувал от военните календари. Речта му беше толкова прочувствена, че когато наближиха Мошон^[1], Швейк, разположил се в импровизираната канцелария на Ванек, отново се сети за нея и се обърна към фелдфебела:

— Ех, че царско ще бъде, когато денят превали на залез, както каза оберфелдкуратът, и слънцето със златните си лъчи потъне зад планините, а на бойното поле ще се чуват, както каза, последните въздишки на умиращите, цвиленето на падналите коне, стенанията на ранените бойци и писъците на населението, на което са подпалили стрехите над главите. Много обичам да слушам хора, които говорят идиотщини на квадрат.

Ванек кимна одобрително:

— Страшно трогателно беше.

— Хем хубаво беше, хем поучително — каза Швейк. — Запомних го много добре и като се върна след войната, ще има какво да разказвам в „При чашата“. Като ни говореше, господин фелдкуратът така хубаво се беше разкрачил, че по едно време ме хвана страх да не се подхлъзне някоя от мотовилките му и той да падне в походния олтар и да си счупи кратуната о сандъка със светите дарове. Какъв хубав пример от историята на нашата армия приведе в речта си, и то още от времето на Радецки. Представяш ли си: огънят от запалените хамбари на бойното поле се слива с червените отблясъци на залязващото слънце — просто като че ли самият той ги виждаше в момента.

Същия ден оберфелдкуратът Ибъл се намираше вече във Виена. Изправен пред нов батальон, заминаващ за фронта, той повтаряше същата трогателна история, за която говореше Швейк и която му беше харесала толкова много, че я нарече идиотщина на квадрат.

„Мили войници — кънтеше гласът на оберфелдкурат Ибъл, — представете си, значи, четирийсет и осма година. Сражението при Кустоца^[2] е завършило с победа. След десетчасов ожесточен бой италианският крал Алберт бива принуден да напусне полесражението и да отстъпи пред бащата на нашите воини, маршал Радецки, който в осемдесет и четвъртата година на своя живот спечели такава блестяща победа.

И ето, мили мои войници! Спира достопочтеният стар пълководец на възвишението пред превзетата Кустоца. Край него верните му военачалници. Моментът е твърде сериозен и всички са обхванати от вълнение, защото, виждате ли, войници, недалеч от маршала може да се наблюдава един воин, който се бори със смъртта. Макар и с пребити ръце и крака, раненият знаменосец Хърт чувствува върху себе си погледа на маршал Радецки. В изстиващата си десница достойният ранен знаменосец все още стиска в предсмъртен екстаз златен медал. Като обръща поглед към възвишената осанка на маршала, сърцето му трепва за последен път, в осакатеното му тяло се влива последна капка сила и умиращият с нечовешки усилия запълзява към своя маршал.

— Не се вълнувай, достойни боецо — извиква му маршалът, слиза от коня си и му протяга ръка.

— Не мога, господин маршал — казва умиращият воин, — и двете ми ръце са откъснати. Моля ви само едно. Кажете ми самата истина: пълна ли е победата?

— Пълна, друже мой — ласкаво казва фелдмаршалът, — жалко, че радостта ти е помрачена от раняването.

— Наистина, ваша светлост, с мене е свършено — глухо казва боецът, усмихвайки се приятно.

— Жаден ли си? — пита Радецки.

— Много горещо беше днес, господин маршал, над трийсет градуса.

Като чува това, Радецки взема манерката на своя адютант и я подава на умиращия. Последният пие жадно.

— Бог да ви благослови — извиква той и прави усилие да целуне ръката на своя командир.

— Откога си на служба? — пита последният.

— Повече от четирийсе години, господин маршал! При Асперн^[3] бях награден със златен медал. Бил съм се и при Лайпциг^[4], награден съм и с оръдейния кръст^[5], пет пъти съм раняван смъртно, но сега вече с мене наистина е свършено. Колко съм щастлив и радостен, че можах да доживея днешния ден! Какво ме интересува смъртта, щом сме спечелили тая славна победа, щом на императора е възвърната земята му!

В тоя миг, мили мои войници, откъм лагера зазвучава тържествено нашият химн «Запази ни, господи!», громко и величествено се разнасят по бойното поле звуците му. Падналият боец, който се прощава с живота, още веднъж се опитва да стане.

— Да живее Австрия — извиква въодушевено той, — да живее Австрия! Нека не спира тая чудна песен. Слава на нашия пълководец! Да живее армията!

Умиращият се навежда още веднъж над десницата на маршала, целува я, отпуща се на земята и от благородните му гърди се откъртва тиха последна въздишка. Военачалникът стои гологлав там пред трупа на един от най-достойните си бойци.

— Наистина човек би могъл да му завиди за прекрасния край — казва развълнуван маршалът и скрива лице в шепите си.“

Прочувственият си разказ оберфелдкуратът завърши със следното пожелание:

— Мили мои войници, пожелавам на всички ви да дочакате такъв прекрасен край.

Спомнил си речта на оберфелдкурата Ибъл, без да проявява каквато и да било несправедливост към него, Швейк спокойно можеше да го нарече идиот на квадрат.

После той заговори за заповедите, които им бяха прочетени, преди да се качат във влака. Едната беше подписана от Франц Йосиф, другата — от ерцхерцог Йосиф Фердинанд, командуващ източната група армии. И двете заповеди бяха по повод събитията в Дуклянския проход от 3 април 1915 година, когато два батальона от 28-и полк под звуците на полковата музика бяха преминали към русите заедно с офицерите си.

И двете заповеди им бяха прочетени с разтреперан глас и в чешки превод гласяха:

„ЗАПОВЕД ПО ВОЙСКАТА

ОТ 17 АПРИЛ 1915 ГОДИНА:

С болка на сърце заповядвам 28-и на Н. В. пехотен полк да бъде заличен от списъците на моята армия заради проява на страхливост и измяна към родината. Полковото знаме да бъде отнето от опозорения полк и да бъде предадено на съхранение във военния музей. От днес полкът, който, разложен морално още в родината, замина на фронта, за да извърши измяна към отечеството, престава да съществува.

Франц Йосиф I“

„ЗАПОВЕД НА ЕРЦХЕРЦОГ ЙОСИФ ФЕРДИНАНД

През време на военните действия, особено в последните боеве, чешките части не оправдаха надеждите, които им се възлагаха. Особено не оправдаха надеждите при отбраната на позициите, заемани от тях по-продължително време, нещо, което противникът е използувал често, за да установява връзка с разрушителните елементи в тия части.

В резултат на това атаките на противника, подпомаган от тия предатели, обикновено са били насочвани именно срещу групировки, комплектувани от подобни части.

Често противникът е успявал да изненадва нашите части и почти безпрепятствено да прониква в нашите позиции и да пленява значителен брой защитници.

Хиляди пъти срам и позор, и презрение за тия нещастници без чест, изменили на императора и империята и опетнили не само честта на славните знамена на нашата славна и храбра армия, но и честта на нацията, към която се числят.

Но рано или късно те няма да убягнат от куршума или въжето на палача.

Дълг е на всеки чешки войник, у когото е останала поне капка чест, да посочва на командира си подобни негодници, подстрекатели и предатели.

Всеки, който не постъпва така, е сам предател и негодник.

Тази заповед да бъде прочетена на целия състав в чешките полкове.

Със заповед на нашия владетел 28-и на Н. В. полк е вече заличен от списъците на армията и всички пленени дезертьори от този полк ще изкупват с кръвта си своята тежка вина.

Ерцхерцог Йосиф Фердинанд“

— Малко късно ни я прочетоха — обърна се Швейк към Ванек — интересно, защо ни ги четат чак сега, щом негово величество императорът е издал заповедта още на 17 април? Човек може да си помисли, че не са ни я прочели веднага поради някакви специални причини. Аз да съм на негово величество, в никакъв случай няма да търпя такива своеволия. Издал съм заповед на 17-и, значи, на 17-и трябва и да се прочете по всички батальони и свършено, каквото ще да става.

От другата страна на вагона срещу Ванек беше седнал готвачът-окултист от офицерския стол и пишеше нещо. Зад него седяха свръзката на поручик Лукаш, брадатият гигант Балоун, и телефонистът Ходоунски, прикрепен към 11-а рота. Балоун преживяше парче войнишки хляб и сащисан, обясняваше на телефониста Ходоунски, че не е крив той, задето в блъсканицата при заминаването не е могъл да се качи в щабния вагон при поручика си.

Ходоунски го плашеше, че това не е шега и че работата му мирише на куршум.

— Хай да му се не види макар, няма ли да има край тоя тормоз? — вайкаше се Балоун. — Малко ли ми беше на маневрите при Ботице? Вървим ние тогава, вървим гладни и жадни и затова, щом видях батальонния адютант, веднага му извиках: „Дайте ни вода и хляб!“ Той обърна коня си срещу мене и каза, че ако това се случело през време на война, незабавно щял да ме извади от строя и да заповяда да ме разстрелят, но сега щял да заповяда само да ме затворят в гарнизонния затвор. Ама на мене тогава късметът ми работеше — като препусна към щаба да докладва за мене, конят му се подплаши, той падна и, слава богу, си счупи врата.

Балоун въздъхна тежко и се задави от един залък хляб. Като се посъвзе, той жално погледна двете чанти на поручик Лукаш, които му бяха поверени да ги пази.

— Добре ги снабдиха господа офицерите — каза той унило, — консерви с пастет и унгарски салам. Ех, да ми паднеше само едно парченце!

Той така жално гледаше чантите на своя поручик, сякаш беше някакво изоставено от всички, гладно като вълк кученце, което, седнало на задните си крака пред вратата на колбасницата, жадно вдъхва парата от топлите кренвирши.

— Няма да е лошо — каза Ходоунски — да ни посрещнат някъде с вкусен обед. Ехеее, в началото на войната, когато заминавахме за Сърбия, на всяка гара така ни гощаваха, че просто преяждахме. И какво правехме. Ще изрежем парчета от най-вкусното месо на гъшите кълки и ще играем с тях „овчинец“ върху шоколадени таблетки. В Осйек — Хърватско — двама господа ветерани донесоха във вагона голяма тава печен заек, но ние вече не можехме да се сдържим и взехме, че обърнахме всичко върху главите им. По която и линия да пътувахме, все повръщахме от вагоните. Подофицерът Матейка в нашия вагон така се беше напраскал, че трябваше да вземем една дъска, да я сложим напреки върху корема му и да подскачаме по нея, също както когато газят джибри — едва тогава му поолекна и той почна да бълва и от устата, и отпред, и отзад. Когато минавахме през Унгария, на всяка гара ни подхвърляха печени кокошки във вагоните. Ние им ядяхме само мозъците. В Капошфалва^[6] унгарците ни хвърляха във вагоните големи късове печени прасета. Един приятел така го удариха по кратуната с една свинска глава, че той смъкна поясока си и гони дарителя чак до трети коловоз. Затова пък в Босна и вода не ни даваха да пием. Но за там, макар и да беше забранено, ние се бяхме запасили с различни ракии — колкото ти душа иска — и цели реки от вино се лееха. Спомням си, че на една гара някакви госпожи и госпожички се опитаха да ни почетат с бира, а ние взехме, че им се изпикахме в халбите с бирата и те офейкаха от вагона!

През време на пътуването всички бяхме като замаяни, когато играехме на карти, просто не можех да различавам фантето от попа. И тъкмо когато най не очаквахме, изведнъж се даде команда, дори играта не можахме да си доиграем, всички трябваше да слезем от вагоните. Някакъв там подофицер, не си спомням как се казвате, се беше разкряскал на своите войници да пеят: „Und die Serben müssen schen, dass wir Österreiher Sieger sind“^[7]. Но някой го ритна изотзад и той се преметна върху релсите. След това се развикаха да построим пушките си на пирамиди. Влакът пък веднага се обърна и отпердаши празен и както се случва в такава бъркотия, замъкна и продоволствието ни за два дни. В този момент на разстояние колкото оттук до ония дървета започнаха да се пръскат снаряди. От другия край довтаса дружинният и свика всички на съвещание. След това дойде поручик Мацек — чех като всички нас, дръвникът му с дръвник, ама говори само на немски! — и прежълтял като восък, ни казва, че с влака няма да можем да продължим по-нататък, защото линията била вдигната във въздуха, през нощта сърбите преминали реката и сега се намирали на левия фланг. Били все още далече от нас. Ние сме щели да получим подкрепления и да ги разпердушиним. И никой, казва, да не се предава в плен, ако се забърка някоя каша, защото сърбите режели ушите и носовете на пленниците и им вадели очите. А това, че недалеч от нас се пръскали снаряди, било дребна работа, не заслужавало да му се обръща внимание. Нашата артилерия, казва, прави престрелка. Изведнъж някъде отвъд билото се зачу „та-та-та-та-та-та-та“. Нашите прострелвали картечниците, обясни ни той. След това пък отляво чухме канонада, такова нещо чувахме за пръв път и веднага се намерихме по корем на земята, над нас прехвръкнаха няколко снаряда и запалиха гарата, от дясната ни страна засъскаха куршумчета, някъде отдалече долиташе залпова стрелба и трещенето на отделни пушечни гърмежи. Поручик Мацек изкомандува да разтурим пирамидите и да напълним пушките си. Дежурният се приближи до него и му обърна внимание, че това е невъзможно, защото не разполагаме с никакви муниции. „Нима поручик Мацек не знае — учуди се дежурният офицер, — че муниции трябваше да се раздават на следващия етап пред позициите? Пред нас нали пътуваше влак с муниции? Той обаче вероятно е попаднал вече в сръбски ръце.“ Поручик Мацек стоя известно време като пън, след това, без сам да знае защо, изкомандува: „Тури ножа!“, само ей така, от отчаяние, за да се намираме на работа. След това сума време стояхме така в пълна бойна готовност, после пък изведнъж се втурнахме да залягаме по траверсите, защото се появи някакъв самолет и всички началства се развикаха. „Закрий се! Закрий се!“ Малко по-късно се оказа, че самолетът е наш, но каква полза, артилерията го беше ударила вече. И така, изправихме се ние, стоим си по местата и никой не се сеща да ни даде „свободно!“. От едната страна, гледаме, към нас препуска кавалерист и още отдалече крещи: „Къде е батальонният командир?“ батальонният излезе насреща му, оня му предаде някакъв лист хартия и веднага препусна надясно, батальонният тръгна към нас и както вървеше, зачете листа. Изведнъж той като че ли полудя, извади сабята си и с всички сили се втурна към нас. „Оттегляй се назад! Оттегляй се назад! — ревеше той на офицерите. — Посока оврага, в колона по един!“ И в тоя момент стана, каквото имаше да става. Сърбите, сякаш само това бяха чакали, започнаха да ни пердашат от всички страни. Отляво имаше нива с царевица — сякаш беше пълна с дяволи. Ние пълзяхме към оврага, раниците си бяхме зарязали по онези проклети траверси. Един куршум долетя отстрани и улучи поручик Мацек в главата, гък не можа да каже човекът. Докато стигнем оврага, маса хора паднаха убити и ранени. Оставихме ги там и продължихме да бягаме чак до вечерта. Нашите, които бяха минали преди нас, бяха просто омели тоя край. Можахме да видим само един разграбен обоз. Хеле успяхме пай-сетне да се домъкнем до една гора и там вече се получи ново нареждане — да се качим във влака и да се отправим назад към щаба. Ние, разбира се, не можахме да изпълним тая заповед, защото целият щаб бе пленен предния ден, научихме това едва на сутринта. И така останахме един вид сирачета, никой не искаше да се занимава с нас и само от немай-къде ни придадоха към 73-и полк, за да се оттеглим с него. Не ще и дума, ние сторихме това с най-голямо удоволствие, преди туй обаче трябваше да трамбоваме пешком почти цял ден, докато намерим въпросния 73-и полк. След това…

Но никой вече не го слушаше, защото Швейк и Ванек бяха започнали да играят безкраен мариаш^[8], готвачът-окултист от офицерския стол продължаваше да пише обширно писмо до жена си, която през време на отсъствието му беше започнала да издава ново теософско списание, Балоун дремеше на пейката. Нямаше какво да се прави, на телефониста Ходоунски не му оставаше нищо друго, освен да повтори:

— Да, никога няма да го забравя…

Стана и отиде да кибичи до картоиграчите.

— Поне да ми беше запалил лулата — обърна се Швейк приятелски към Ходоунски, — щом си рекъл да ставаш кибик. Мариашът е нещо по-сериозно от цялата ви война и от дяволското ви приключение на сръбската граница. Ех, че съм идиот, иде ми да се напляскам. Не можах ли да почакам още малко с попа, ето че ми дойде момчето. Истинско говедо съм.

През това време готвачът-окултист завърши писмото си и започна да го препрочита, доволен очевидно от начина, по който беше спазил нормите на военната цензура.

 

„Мила жено!

Когато получиш тия редове, аз ще се намирам вече от няколко дни във влака, защото заминаваме за фронта. Не се радвам особено, тъй като във влака човек е принуден да бездействува и не може да се чувствува полезен, в нашия офицерски стол сега не се готви, храната се получава на определени гари. Много ми се искаше през време на пътуването ни през Унгария да сготвя на господа офицерите сегедински гулаш, но не ми провървя. Може би като пристигнем в Галиция, ще ми се отдаде възможност да сготвя шоуле, истинско галицийско, гъска, задушена с булгур или ориз. Повярвай ми, скъпа Хеленке, аз наистина се старая да подсладя грижите и труда на господа офицерите. От полка ме преместиха в бойния батальон — това винаги е било най-съкровената ми мечта, — за да мога по тоя начин, макар и с оскъдни средства, да приведа в най-добър ред офицерската походна кухня. Помниш ли, скъпа Хеленке, когато заминавах за полка, ти ми пожела да попадна на добри началници. Пожеланието ти се изпълни и аз не само че не мога да се оплача, но, напротив, трябва да кажа, че всички господа офицери са наши истински приятели и особено към мене те се отнасят просто бащински. В най-скоро време ще ти съобщя номера на поделението, за да можеш да ми пишеш…“

 

Писмото на Ходоунски беше рожба на обстоятелствата. Готвачът-окултист го написа, след като скъса окончателно отношенията си с полковник Шрьодер. Последният винаги го беше покровителствувал, но, не щеш ли, на прощалната вечеря с офицерите от батальона, който заминаваше на фронта, по една нещастна случайност за него не бе достигнала порция роле от телешки бъбрек. Тогава полковник Шрьодер го изпрати на фронта заедно със заминаващия батальон и повери полковата кухня в ръцете на някакъв нещастник, учител от института за слепи в Кларов.

Готвачът-окултист хвърли последен бегъл поглед върху написаното. То му се струваше твърде дипломатично. У него въпреки всичко съществуваше надеждата да се задържи поне малко настрана от бойната линия. Каквото и да разправяха някои, но според него все пак и на фронта има възможности за кръшкане.

Още като цивилен, редактор и собственик на окултистко списание за задгробни науки, той беше написал голям трактат, в който развиваше тезата, че никой не бива да се бои от смъртта, и трактат за преселението на душите.

Сега и той отиде да кибичи над Швейк и Ванек. Между двамата играчи в момента не съществуваше никаква разлика в чиновете. Те не играеха вече сами. Към тях се беше присъединил Ходоунски.

Свръзката Швейк най-просташки ругаеше фелдфебела Ванек:

— Ако мога да ви разбера, на! Как можете да играете така идиотски? Та не виждате ли, че той играе „без“. Аз нямам никакво каро, а пък вие не подавате осморка и като най-тъпо говедо му хвърляте момче спатия и той, идиотът му с идиот, разбира се, спечели.

— Какво сте се разциврили заради една загубена карта? — възпитано му отговори фелдфебелът. — Сам вие играете като идиот. Да не взема да изсмуча от пръстите си осморка каро, като нямам изобщо никакво каро, а само пики и спатии, разбирате ли бе, простак с простак?

— Брей, че умник, а защо не играхте коз? — каза Швейк с усмивка. — Същото се случи веднъж долу в пивницата „У Валешови“. И там един такъв мухльо имаше коз, но не го игра, ами подхвърляше само най-слабите си карти и даваше възможност на всекиго да се качва над него. А пък какви карти имаше! От всички бои най-силните. Да не мислите, че имам някакъв интерес да играете коз, аз и тогава нямах никакъв интерес, пък и останалите играчи също. Както беше тръгнало, щяхме да се разсипем да му плащаме. Най-после аз му казах:

— Господин Херолд, бъдете така любезен, играйте коз и недейте става идиот.

А той взе, че ми се сопна — можел да играе, каквото си иска, да не сме знаели много, защото той бил с висше образование. Но това му излезе малко скъпичко. Кръчмарят беше наш познат, келнерката ни беше много близка, даже нещо повече, и затова можахме да обясним на постовия стражар, че всичко е в абсолютен ред. Първо на първо, обяснихме му ние, от страна на въпросния господин е истинско безобразие да нарушава нощната тишина с викане „помощ“. Какво от това, че се е подхлъзнал на заледения тротоар пред кръчмата и си е разбил носа? Ние и с пръстче не сме го докоснали. Той играеше с иле, казахме ние, и когато разбрахме тая работа, така бърже офейка, че се е пльоснал на тротоара. Кръчмарят и келнерката ни подкрепиха и потвърдиха, че ние наистина сме се държали с него дори прекалено джентлеменски. Той аслъ друго и не заслужаваше. От седем часа вечерта до полунощ беше си поръчал само една бира и една сода, правеше се на не знам какъв си господин, защото бил професор, а пък от карти разбираше колкото свиня от кладенчова вода. Кой ще раздава сега?

— Хайде да играем кауфцвик^[9] — предложи готвачът-окултист, — залагам десетак.

— Я по-добре ни разкажете — обърна се към него фелдфебелът Ванек — за преселението на душите, онова, дето го обяснявахте на госпожата в лавката, когато си разбихте носа.

— За това, преселението на душите де, и аз съм чувал — обади се Швейк. — И аз преди години бях намислил да се — както се казва с извинение, — да се самообразовам, та да не изостана, и бях започнал да ходя в читалнята на Промишленото дружество в Прага^[10]. Ама понеже бях целият окъсан и на задника ми се бяха ококорили две дупки, не можах да се самообразовам, защото не ме пуснаха да вляза и ме изведоха навън. Помислиха, че съм дошъл да крада балтони. Като видях каква е работата, аз облякох празничните си дрехи и отидох веднъж в музейната библиотека^[11]. Заедно с моя приятел си взехме една книжка за това де, преселението на душите, и там прочетохме, че един индийски император след смъртта си се превърнал на свиня, а пък когато заклали свинята, превърнал се на маймуна, от маймуна станал на язовец, от язовец на министър. По-късно, като служих войник, аз се убедих, че трябва да има нещо вярно в това, защото в казармата всеки, който имаше поне една нашивка, наричаше войниците или „морски свинчета“, или изобщо им лепваше някакво животинско име, от което можеше да се предполага, че преди хиляди години тия обикновени войници са били прочути военачалници. Но през време на война такова преселение на душите е извънредно глупава работа. Дявол знае през колко превращения трябва да мине човек, докато стане, примерно казано, телефонист, готвач или обикновена пехотинка и изведнъж един прекрасен ден някоя бомба го разкъса и душата му влезе в някой артилерийски кон. След това друг снаряд застига батареята, когато тя се изнася на някоя кота, и убие коня, в който се е преселила душата на покойника. Душата, разбира се, веднага се преселва в някоя крава от обоза, която скоро става на гулаш за войската, от кравата, да речем, душата веднага се прехвърля в някой телефонист, от телефониста…

— Интересно — каза телефонистът Ходоунски, явно обиден, — защо тъкмо аз трябва да служа за прицел на тия глупави вицове?

— Да не забравя, оня Ходоунски, дето има частно детективско бюро и дето окото му е като светата троица^[12], не ви ли е роднина? — невинно попита Швейк. — Много са ми симпатични частните детективи. На времето служих в казармата с един частен детектив, на име Щендлер. Главата му беше толкова пипонеста, че когато го видеше фелдфебелът, казваше, че през дванайсетгодишната си военна служба е срещал много пипонести глави, но че такъв пипон не му се е и присънвал дори. „Виж какво, Щендлер — казваше му той всякога, — ако нямаше маневри тая година, вашият пипон даже и за казармата не би бил подходящ, но така поне, ако се озовем в някоя местност, където няма да има други ориентири, артилеристите ще могат да си правят пристрелките по вашата глава.“

Много се напати той от него. Понякога през време на поход фелдфебелът ще вземе да го изпрати на петстотин крачки пред нас след това ще изкомандува: „Посока пипонестата глава!“ Но изобщо и като частен детектив тоя господин Щендлер бил голям Марко Тотев. Често ни разправяше в лавката в какви неприятни положения изпадал. Възлагали му такива задачи примерно: да открие дали съпругата на някой клиент, който идвал при тях в бюрото с увиснал нос и със съвсем отчаян вид, не се е сдушила с някого и ако не се е сдушила, с кого, къде и как се е сдушила. Или обратното: някоя ревнива женска, да кажем, иска да разбере с коя се мъкне мъжът ѝ, та да може още по-успешно да му трие в къщи сол на главата. Щендлер беше възпитан човек, служеше си с подбрани изрази, когато говореше за накърняване на съпружеската вярност, и едва ли не се разплакваше, когато ни съобщаваше, че всички искали да спипат жертвата — съответно нея или него — на местопрестъплението. И виж, интересно нещо, друг на негово място може би би се зарадвал, като намери двойката на местопрестъплението — очите му просто ще изскокнат от гледане, но и тоя господин Щендлер, дето ви разправям, винаги му прилошавало в такива случаи. Той се изразяваше много интелигентно, когато ни уверяваше, че дори не можел да гледа тоя мръсен разврат. А когато ни разказваше за най-различните положения, в които заварвал двойките, на нас ни потичаха лигите, също като на куче, когато някой му покаже варена шунка. Ако пък се случехме в ареста, той винаги ни ги рисуваше. „Така — казва — видях еди-коя си госпожа с еди-кой си господин…“ И адресите им казваше. И през цялото време беше един такъв тъжен, тъжен…

„Колко плесника — казваше той — съм изял и от двете страни. Но това никога не ме е измъчвало толкова, колкото фактът, че вземам подкупи. За един такъв подкуп няма да забравя, докато съм жив. Той гол и тя гола. В хотела, и не се заключили, идиотите! Не се побрали на дивана, защото и двамата бяха дебели, и затова взели да се въргалят по килима като котета. А пък килимът беше целият протрит, прашен и по него се търкаляха фасове. Когато влязох, и двамата се изправиха, той застана насреща ми, като използува ръката си вместо смокинов лист. А тя се обърна гърбом към мене, по кожата ѝ се беше отпечатал цял мотив от килима, а пък точно на гръбнака ѝ се беше лепнал един цигарен фас.

«Извинете — казвам, — господин Земек, аз съм частният детектив Щендлер от бюрото на Ходоунски и по молба на вашата госпожа съпруга съм натоварен да ви заваря на местопрестъплението. Тази дума тук, с която поддържате незаконни връзки, е госпожа Гротова.»

Никога през живота си не съм виждал толкова спокоен гражданин.

«Позволете — каза той, сякаш това се разбираше от само себе си — да се облека. Виновна за всичко това е само моята съпруга, която със своята неоснователна ревност ме тласна към тази непозволена връзка, да, съпругата ми, която, подтиквана от неоснователни съмнения, обижда съпруга си с разни подмятания и долно недоверие. При положение обаче, че позорът вече не може да се укрие…

Къде са долните ми гащи?» — попита спокойно той, като прекъсна обясненията си. «На леглото.»

И докато намъкваше долните си гащи, той продължи да ми обяснява:

«Ако позорът вече не може да се укрива по-нататък, тогава не остава нищо друго, освен да се каже: „Развод.“ Но с това петното на позора няма да се прикрие. Изобщо разводът е нещо твърде сериозно — продължи той, като се обличаше, — най-добре е съпругата да се въоръжи с търпение и да не дава повод за публични скандали. Впрочем постъпете както искате, аз ще ви оставя насаме с милостивата госпожа.»

Госпожа Гротова през това време се беше сгушила в леглото, господин Земек ми подаде ръка и си излезе.“

Аз не помня вече — продължи Швейк — с подробности разказа на Щендлер, какво е говорил той след излизането на господин Земек, защото той се забавлявал твърде интелигентно с легналата госпожа; казал ѝ, че съпружеският живот не е установен, за да доведе всекиго от нас чисто и просто до щастие, и че е дълг на всекиго от нас в съпружеския живот да обуздава долните си страсти и да пречиства и одухотворява телесната си природа.

„През същото време — разправяше господин Щендлер — аз започнах неусетно да се разсъбличам и накрая, тъкмо когато бях съвсем гол и бях побеснял като жребец през брачния период, тъкмо в тоя момент в стаята влезе моят добър познат Стах, също частен детектив, който работеше при конкуренцията, в бюрото на господин Щерн (към тях пък се обърнал за помощ господин Грот, който подозирал жена си, че има някакво познанство), и ни повече, ни по-малко каза следното:

«Аха, господин Щендлер, хванат на местопрестъплението с госпожа Гротова, поздравявам ви!»

Затвори тихичко вратата и си излезе.

«Сега вече всичко ми е все едно — каза госпожа Гротова, — няма нужда да бързате с обличането, до мене има достатъчно място.»

«Именно за мястото ми става дума, милостива госпожо — казах аз и не знам какво още ѝ наговорих, помня само, че споменах нещо за възпитанието на децата, които страдат при семейни недоразумения.»“

След това той ни каза с каква бързина се облякъл и как драснал навън, как решил незабавно да съобщи за случилото си на шефа си, господин Ходоунски. По пътя обаче той се отбил на едно място да вземе газ и докато пристигне, работата му била вече съвсем спукана. През това време господин Щерн вече успял да изпрати Стах при господин Ходоунски, за да му нанесе удар, като го попита що за служители държи той в частното си детективско бюро. Ходоунски пък не могъл да измисли нищо по-умно, ами изпратил да повикат съпругата на господин Щендлер, та тя сама да се разправи с него — що за безобразие: изпратят някъде мъжа ѝ по служба, а пък конкуренцията го сгащва там на местопрестъплението.

„Оттогава — повтаряше господин Щендлер, когато се отвореше дума за това — главата ми стана още по шилеста.“

— Значи, ще играем на пет-десет, нали?

Започнаха да играят.

Влакът спря на гара Мошон. Беше се мръкнало и излизането от вагоните беше забранено.

Когато влакът потегли отново, от един вагон се зачу силен глас, който сякаш искаше да надвика громола на движещия се влак. Един войник от Кашперските планини, изпаднал в религиозен екстаз, беше започнал да възпява със страхотен рев тихата нощ, която се спускаше над унгарската равина:

Gute Nacht! Gute Nacht!

Allen Müden sei’s gebracht.

Neigt der Tag still zur Ende,

ruhen alle fleis’gen Hände,

bis der Morgen ist erwacht,

Gute Nacht! Gute Nacht!^[13]

— Halt Maut, du Elender!^[14] — прекъсна някой сантименталния певец и той млъкна.

Просто го смъкнаха от прозореца.

Но прилежните ръце не почиваха до самата сутрин. Също както навсякъде във влака на свещи, така и тук при светлината на малка газена лампа, окачена на стената, продължаваха да играят чапари^[15] и винаги, когато някой загазеше при раздаването, Швейк заявяваше, че това е най-справедливата игра, защото всеки можел да сменява толкова карти, колкото си иска.

— При кауфцвика — твърдеше Швейк — сменяш само асо и седморка, но след това да можеш да се откажеш. Няма нужда да сменяваш останалите карти. Това вече го вършиш на свой риск.

— Хайде да изкараме едно здравенце^[16] — предложи Ванек и предложението му бе посрещнато с всеобщо одобрение.

— Червената седморка — заяви Швейк, като откри картите си. — Всеки по петак, залагаш по четири. Давайте, да си отиграем.

По лицата на всички се беше изписало такова задоволство, като че ли изобщо нямаше никаква война и те не се намираха във влака, който ги откарваше към позициите, за да участвуват в големи кървави сражения и кланета, а в някое от пражките кафенета около игралната маса.

— Ей, и през ум не ми минаваше — каза Швейк след една от партиите, — че тъкмо когато го бях загазил и с двата крака и трябваше да сменя и четирите си карти, ще получа накрая асо. Какво представлявате вие с вашия цар^[17]? Вземам ви царя и туйто.

И докато те тук биеха „царете“ с аса, далече на фронта царете се биеха помежду си посредством своите поданици.

 

В щабния вагон, където се бяха разположили офицерите от батальона, от самото начало на пътуването се беше установила странна тишина. Повечето от офицерите се бяха вдълбочили в едно малко книжле с платнена подвързия и надпис „Die Sünden der Väter. Novelle von Ludwig Ganghofer“^[18] и всички едновременно четяха най-съсредоточено страница 161. Капитан Загнер, батальонният командир, беше застанал до прозореца със същата книжка в ръка, разтворена също на страница 161.

Той се взираше в пейзажа наоколо и се чудеше как да обясни на всички, и то по най-достъпен начин, какво да правят с тая книжка. Това беше най-строго поверително.

В същото време офицерите си мислеха, че полковник Шрьодер вече сто на сто се е побъркал. Той наистина отдавна си беше налудничав човек, но все пак никой не беше очаквал, че това ще го сполети така изведнъж. Преди заминаването на влака той ги извика на последно „съвещание“, на което им съобщи, че на всекиго от тях се пада по един екземпляр от „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер. По негово нареждане книжките били доставени вече в батальонната канцелария.

— Господа — беше казал той със страхотно тайнствено изражение, — недейте забравя никога страница 161!

Задълбочени в четене на тази страница, те по никакъв начин не можеха да разберат в какво се състои работата. На тази страница се говореше как някоя си Марта се приближава към някакво писалище и изважда от него някаква роля от пиеса. При това тя разсъждава на висок глас, че публиката трябва да съчувствува на героя на пиесата. След това на същата страница се появява някой си Алберт, който непрекъснато се стреми да говори с шеговит тон, което без връзка с останалия контекст правеше впечатление на такава идиотщина, че поручик Лукаш прехапа от яд върха на цигарата си.

„Побъркал се е дядката — мислеха си всички, — свършено е с него. Сега вече ще го преместят в министерството на войната.“

След като подреди всичко в главата си, капитан Загнер се приповдигна от прозореца. Не притежаваше особен педагогически талант и затова се забави толкова, докато състави на ум плана на лекцията си за значението на страница 161.

Обясненията си той започна с обръщението „Meine Herren“^[19], както ги назоваваше и дядката-полковник, макар че малко по-рано, преди да се качат във влака, се беше обърнал към тях с думата „Kamaraden“^[20].

— Also, meine Herren^[21] — и той съобщи, че снощи получил изчерпателни инструкции от полковника относно страница сто шейсет и първа от „Греховете на бащите“ на Лудвиг Гангхофер.

— Also, meine Herren — продължи той тържествено, — касае се за строго поверителна информация относно новата система за шифроване на телеграми, предназначени за фронта.

Фелдфебел-школникът Биглер извади бележник и молив и с особено усърдие каза:

— Слушам, господин капитан.

Всички изгледаха тоя глупак, чието усърдие в Школата за запасни офицери на времето граничеше с идиотизъм. Той беше доброволец и още при първия удобен случай, когато началникът на Школата за запасни офицери поиска да се запознае с домашната обстановка на възпитаниците си, се постара да му обясни, че неговите прадеди са се пишели първоначално Бюглер фон Лойтхолд и че на герба им било изобразено крило от щъркел и рибя опашка.

От това време му остана прозвището „Щъркеловото крило с рибя опашка“ и той жестоко беше преследван от другарите си, на които веднага стана несимпатичен, защото поведението му никак не съответствуваше на почтеното занятие на баща му, който въртеше търговия със заешки кожи. Тоя ентусиазиран романтик не успя да промени отношението на своите другари към себе си, въпреки че полагаше честни усилия да нагълта цялата военна наука, въпреки че се отличаваше с прилежание и със знание не само на всичко, което беше длъжен да усвои, но и на още много други неща, тъй като не преставаше да тъпче главата си, изучавайки различни съчинения по военното изкуство и по история на военното дело. При всеки удобен случай той започваше разговор на подобни теми и постоянствуваше в това направление, докато не го туреха на място и не го смачкваха. При това той се смяташе за равен на редовните офицери.

— Господин фелдфебел — каза капитан Загнер, — преди да ви разреша да говорите, мълчете, защото никой за нищо не ви е питал. Впрочем вие сте фамозно умен боец. Съобщавам ви строго поверителна информация, а вие записвате всичко в бележника си. В случай, че си загубите бележника, очаква ви военен съд.

Фелдфебел-школникът Биглер се отличаваше на всичкото отгоре и с лошата привичка упорито да убеждава всекиго в своята правота.

— Господин капитан, разрешете да доложа — отговори той, — дори евентуално и да загубя бележника си, никой няма да бъде в състояние да разчете записаното, защото моите сигли не могат да бъдат разчетени от другиго. Служа си със стенография английска система.

Всички го изгледаха с презрение; капитан Загнер махна с ръка и продължи лекцията си:

— Аз споменах вече за новия начин за шифровка на телеграми на фронта и ако евентуално не ви е било понятно защо ви бе препоръчана именно страница сто шейсет и първа от повестта „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер, трябва да ви кажа, господа, че тя именно представлява ключът на новия шифър, установен въз основа на едно последно нареждане на щаба на армията, към която сме придадени. Както ви е известно, съществуват много методи за шифроване на важни съобщения на фронта. Най-новият, с който ще си служим и ние, представя цифров допълващ метод. С това автоматически стават невалидни получените миналата седмица от щаба на полка шифри и указания за използуването им.

— Erzherzogs Albrechtsystem^[22] — измърмори усърдният фелдфебел-школник Биглер, — 8922=R, базирана на метода Гронфелд.

— Новата система е твърде проста — кънтеше гласът на капитана във вагона, — аз лично получих от господин полковника книгата и съответните информации.

Ако например трябва да получим следната заповед: „Auf der Kote 228, Maschinengeweherfeuer links richten“^[23], то в такъв случай, господа, ние ще получим следната телеграма: „Sache — mit — uns — das — wir — aufsehen — in — die — versprachen — die — Martha — dich — das — ämgstlich — dann — wir — Martha — wir — den — wir — Dank — vohl — Regiekollegium — Ende — wir — versprachen — wir — gebessert — versprachen — wirklich — denke — Idee — ganz — herrscht — Stimme — letzten“^[24], значи, извънредно просто, без каквито и да било излишни комбинации. От щаба по телефона до батальона, батальонът по телефона до ротата. Получил тази шифрована телеграма, командирът ще я разчете по следния начин: взема „Греховете на бащите“, отваря на страница сто шейсет и първа и на срещуположната сто и шейсета страница започва да търси думата „Sache“. Моля, господа. На страница сто и шейсета думата „Sache“. За първи път се среща като петдесет и втора от началото, следователно на срещуположната страница сто шейсет и първа той ще трябва да потърси петдесет и втората буква отгоре надолу. Обърнете внимание, че тази буква в случая е „а“. Следващата дума в телеграмата е „mit“. На страница сто и шейсета тя е седмата дума от началото и отговаря съответно на седмата буква от страница сто шейсет и първа, тоест на буквата „у“. След това идва „unz“, тоест — следвайте ме внимателно, моля ви — осемдесет и осмата дума, съответствуваща на осемдесет и осмата буква от срещулежащата сто шейсет и първа страница — а тя е „ф“, ето ви следователно разчетена първата дума „Auf“. И така продължаваме, докато разчетем цялата заповед: „На кота 228 картечният огън да се насочи наляво.“ Много остроумно, господа, просто и неподдаващо се на разшифровка без ключа, с който разполагате, а именно сто шейсет и първа страница, Лудвиг Гангхофер, „Греховете на бащите“.

Всички мълчаливо гледаха злополучните страници и някак твърде сериозно се бяха замислили. Известно време цареше тишина, но изведнъж фелдфебел-школникът Биглер извика загрижено:

— Господин капитан, разрешете да доложа, Jesus Maria! Es stimmt nicht.^[25]

Наистина работата беше твърде загадъчна. Колкото и да се напрягаха, никой освен капитан Загнер не можа да открие на сто и шейсета страница указаните думи, а също така на отсрещната сто шейсет и първа страница, с която започваше ключът, и съответните букви.

— Meine Herren — заекна капитан Загнер, след като се убеди, че отчаяният вопъл на фелдфебел-школника Биглер е напълно оправдан, — как да си обясним това? В моя екземпляр „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер думите ги има, а във вашите ги няма?

— Разрешете, господин капитан — обади се отново фелдфебел-школникът Биглер. — Позволявам си да ви обърна внимание, че романът на Лудвиг Гангхофер се състои от два тома. Обърнете внимание, ако обичате, на заглавната страница и ще се убедите: „Роман в два тома“. Ние имаме първия том, а вие втория — продължи усърдният офицерски кандидат Биглер, — съвсем естествено е следователно, че нашите страници сто и шейсет и сто шейсет и първа не отговарят на вашите. Ние четем тук нещо съвършено друго. Първата дума от разшифрованата телеграма трябва да бъде според вас „Auf“, а ние получаваме „Heu“^[26]!

Сега на всички стана съвсем ясно, че фелдфебел-школникът Биглер може би не е чак толкова голям глупак.

— Аз получих втория том от щаба на бригадата — каза капитан Загнер, — очевидно касае се за някаква грешка. Господин полковникът е поръчал за вас първия том. Както изглежда — продължи той с такъв тон, като че ли всичко това беше точно установено и ясно и че той го е знаел отдавна, още преди да започне своята лекция за твърде простия начин на разшифроване, — да, както изглежда, в щаба на бригадата са направили грешка. Просто не са съобщили в полка, че става дума за втората част и резултатите са налице.

През това време фелдфебел-школникът Биглер хвърляше победоносни погледи наоколо, а подпоручик Дуб прошепна на поручик Лукаш, че Щъркеловото крило с рибята опашка здравата натрило носа на Загнер.

— Странен случай, господа — подхвана отново капитан Загнер с явното желание да продължи разговора, тъй като настъпилата тишина бе извънредно мъчителна. — В щаба на бригадата има твърде ограничени хора.

— Позволявам си да отбележа — обади се неуморимият фелдфебел-школник Биглер, който отново пожела да блесне с начетеност, — че подобни въпроси от поверително и строго поверително естество не би трябвало да бъдат съобщавани от дивизията посредством бригадните канцеларии. Всеки въпрос от най-поверителните дела на армията би могъл и би трябвало да бъде съобщаван със строго поверително окръжно само и изключително на командирите на дивизии, бригади и полкове. Известни ми са и шифровите системи, които са били използувани във войните за Сардиния^[27] и Савоя^[28], в англо-френската кампания при Севастопол^[29], при въстанието на боксерите в Китай^[30] и през време на последната Руско-японска война^[31]. Тези системи са били предавани…

— Нас хич не ни интересува всичко това, господин фелдфебел — каза капитан Загнер с израз на пренебрежение и неудоволствие. — Ясно е едно, че системата, за която става дума и която току-що ви разясних, е не само една от най-добрите, но може да се каже направо, е непостижима. Всички отдели за контрашпионаж при вражеските щабове направо могат да си подадат оставките. Ако ще да се скъсат, пак няма да разчетат шифъра ни. Това е нещо съвършено ново. Този шифър няма прецедент.

Старателният фелдфебел-школник многозначително се изкашля.

— Позволявам си — каза той — да ви обърна внимание, господин капитан, върху книгата на Керикхоф за военните шифри. Тази книга, господа, всеки от вас може да си я поръча в издателството на „Военна енциклопедия“. Там, господин капитан, подробно е описан методът, за който ни разказахте. Откривателят му е полковник Кирхер, който по време на Наполеон Първи е служил в саксонската армия. Това е така нареченият Кирхеров словесен шифър, господин капитан. Всяка дума от телеграмата се проявява на срещуположната страница на ключа. Този метод е бил усъвършенствуван от поручик Флайснер в книгата „Handbuch der militärischen Kryptgraphie“^[32], която всеки може да си купи в издателството на Военната академия във Винернойщат. Ето заповядайте, господин капитан. — Офицерският кандидат бръкна в чантата си, извади книжката, за която току-що беше споменал, и продължи: — Флайснер привежда същия пример, ето заповядайте, всеки може да се убеди. Същия пример, който чухме.

Телеграма: Auf der Kote 228, Maschinengeweherfeuer links richten.

Ключ: Lidwig Ganghofer. „Die Stünden der Väter“.

И погледнете по-нататък, моля:

Шифър: Sache mit uns das wir aufsehen in die versprachen… и т.н. Абсолютно същото, което чухме преди малко.

На това вече нищо не можеше да се възрази. Тоя сополанко, Щъркеловото крило с рибята опашка, беше прав.

Някой от генералите в щаба на армията му беше намерил леснината. Изнамерил книгата на Флайснер за военните шифри и свършил работата, без много-много да си блъска главата.

През всичкото време личеше, че поручик Лукаш води борба с някакво странно, но силно душевно вълнение. Хапеше устните си, канеше се да каже нещо; накрая обаче заговори за нещо по-друго, отколкото мислеше първоначално.

— Не бива да се гледа така трагично на всичко това — каза той със странно колебание в гласа си. — През време на нашия престой в Брук над Литава бяха сменени няколко шифъра. Докато стигнем до фронта, ще получим още по-нови системи. Струва ми се обаче, че на фронта няма да имаме достатъчно време за разгадаване на такива тайнописи. Преди да разгадаем подобно шифровано съобщение, ротата, батальонът, бригадата отдавна биха били погребани. Тия работи нямат никаква практическа стойност!

Капитан Загнер с голяма неохота кимна с глава.

— На практика — каза той, — поне доколкото мога да съдя от своя собствен опит от сръбския фронт, никой не разполага с достатъчно време за разчитане на шифрованите съобщения. Не отричам, че шифърът си има своето значение при позиционна война, когато се заровим в окопите и чакаме. Но че шифрите твърде често се менят, и това е вярно.

Капитан Загнер провеждаше отстъпление по целия фронт.

— За това, че днес нашите щабове по фронтовете все по-малко си служат с шифъра, в твърде голяма степен носят вина и нашите военни телефони, които са твърде несъвършени и не са в състояние да възпроизвеждат ясно, особено при оръдейна стрелба, отделните срички. Вие просто не чувате абсолютно нищо и всичко това създава излишна паника.

Той замълча.

— Паниката е най-лошото нещо, което може да ви се случи на фронта, господа — добави той пророчески и пак замълча. — След малко — каза той по-късно, като гледаше през прозореца — ще бъдем в Рааб! Господа! Тук вашите войници ще получат по 150 грама унгарски салам. Половин час почивка.

Капитан Загнер погледна маршрута.

— В 4:12 потегляме отново. В 3:58 всички да са по местата си във вагоните. Слизането от влака става по ротно. Единайсета рота и така нататък. Посока снабдителен пункт № 6. За контрол при разпределението на продуктите: фелдфебел-школникът Биглер.

Всички погледнаха фелдфебел-школника Биглер с поглед, който говореше:

„Обявява ти се война, сополанко.“

Но старателният офицерски кандидат беше извадил вече лист хартия и линия от куфарчето си, разчерта листа, разпредели го по роти и запита ротните командири за числения състав на ротите им. Никой от тях обаче не беше в състояние да му отговори по памет. Те можаха да съобщят исканите от Биглер цифри само след като погледнаха в нечетливо изписаните си бележници.

През това време капитан Загнер от отчаяние започна да чете злополучната книга „Греховете на бащите“, а когато най-сетне влакът спря на гарата в Рааб, той я затвори шумно и забеляза:

— Тоя Лудвиг Гангхофер не пише лошо.

Поручик Лукаш пръв изскочи от щабния вагон и се отправи към вагона, в който беше Швейк.

Швейк и останалите отдавна бяха престанали да играят на карти. Свръзката на поручик Лукаш Балоун беше толкова огладнял, че започна да се бунтува против началствата и да твърди, че господа офицерите непрекъснато се тъпчели. Сега било по-лошо, отколкото по време на ангарията. По-рано войниците не ги третирали така. Както казвал дядо му, офицерите през време на войната в шейсет и шеста година^[33] делили братски кокошките и хляба със своите войници. Оплакванията му не спираха и затова накрая Швейк намери за необходимо да похвали военните от сегашната война.

— Че ти — каза му той любезно, когато пристигнаха в Рааб — си имал много млад дядо, щом като помни само войната от шейсет и шеста година. Аз познавам един Роновски — дядо му служил в Италия още през време на ангарията. Изслужил си той дванадесетте години военна служба и се върнал в къщи подофицер. И понеже нямал работа, баща му го взел да му помага. Веднъж отишли да карат ангария пънове, а пък един пън, както ни разказваше тоя дядо, който помагал на баща си, бил същински малак. Просто не могли да го помръднат. Тогава той казал:

— Я да го оставим тук, пущината, кой ще ти го мъкне?

А пък горският, като чул това, се развикал, даже вдигнал тоягата си да ги накара да натоварят пъна. Но дядото на нашия Роновски му казал:

— Защо се пенявиш бе, младок с младок, не виждаш ли, че съм стар изслужил войник! — И нищо повече.

След една седмица обаче получил повиквателна и трябвало отново да замине за Италия. Там останал още десет години. Писал на домашните си, че като се върне, ще тропне горския със секирата по главата. За щастие горският умрял.

В този момент на вратата на вагона застана поручик Лукаш.

— Швейк, елате тук — каза той, — оставете тия глупости и по-добре елате да ми обясните нещо.

— С удоволствие… Слушам, господин поручик.

Поручик Лукаш поведе Швейк пред себе си и погледът, с който го следеше, беше твърде подозрителен.

През време на лекцията на капитан Загнер, завършила така злополучно, поручик Лукаш стигна до една истинска детективска комбинация, за каквато не бяха необходими кой знае какви способности: той просто си спомни, че един ден преди заминаването им Швейк му беше рапортувал:

— Господин поручик, в щаба на батальона има някакви книжки за господа поручиците. Занесох ги там от полковия щаб.

Ето защо, когато преминаха втория коловоз и се скриха зад изстиналия локомотив, който вече цяла седмица чакаше някакъв влак с муниции, поручик Лукаш без каквито и да било заобикалки запита Швейк:

— Швейк, каква беше оная работа с книжките?

— Тя тази история, господин поручик, е много дълга, а вие винаги се нервирате, когато ви разказвам всичко с най-големи подробности. Спомняте ли си например как поискахте да ме напляскате, когато скъсах писмото относно военния заем и ви разказах, че съм чел в една книга как по-рано, през време на война, хората трябвало да плащат данък и върху прозорците, за всеки прозорец по двайсетак, за всяка гъска също по толкова …

— Така никога няма да свършим, Швейк — каза поручик Лукаш с желание да продължи разпита. При това той беше решил да запази в пълна тайна „най-строго поверителното“, за да не вземе Швейк да направи пак някое безобразие. — Познавате ли Гангхофер?

— Той какво работи? — попита Швейк заинтригуван.

— Той е немски писател, идиот с идиот — отговори поручик Лукаш.

— Честна дума, господин поручик — каза Швейк с израз на мъченик, — не познавам лично нито един немски писател. Познавах лично само един чешки писател, казваше се Хаек Ладислав от Домажлице. Той беше редактор на „Светът на животните“ и веднъж му продадох едно кутре за чистокръвен шпиц. Много забавен беше тоя господин и много добър. Ходеше най-редовно в една пивница и там винаги ни четеше разказите си. А те, едни тъжни такива, та всички си умирахме от смях, само той се разплакваше накрая, плащаше за всички в кръчмата и ни караше да му пеем: „Пустата му порта Домажлицка, шарена порта, още писана, този, който я беше изписал, хубави моми беше той либил… Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба…“

— Разберете, че не се намирате в театър, разревали сте се като оперен певец, Швейк! — изплашено го прекъсна поручик Лукаш, когато Швейк изпя и последния стих: „Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба.“ — Не ви питам за това. Исках да разбера само дали не сте забелязали, че книжките, за които сам вие ми бяхте споменали, са от Гангхофер. И така, какво стана с тези книжки? — избухна той сърдито.

— Ония, дето ги донесох от полковия щаб в батальона ли? — попита Швейк. — Те наистина бяха съчинени от тоя, дето ме питате дали го познавам, господин поручик. Тогава аз получих телефонограма направо от полковия щаб. Тя, господин поручик, работата беше такава, искаха да изпратят книжките в щаба на батальона, а там всички се бяха изпарили барабар с дежурния, защото трябваше да идат в лавката, нали знаете, такъв е обичаят, когато се заминава за фронта, никой не е сигурен дали ще му се случи друг път да влезе в лавка. Та те, господин поручик, бяха там и здравата се бяха запили, а ония оттатък не можеха да намерят никого по телефона, също и от другите роти. Вие нали ми бяхте заповядали тогава да стоя временно като свръзка на телефона, докато изпратят телефониста Ходоунски, и аз седя и чакам, докато най-сетне дойде и моят ред. От щаба на полка започнаха да псуват, никъде никого не могли да намерят, а имало телефонограма, че в щаба били получени някакви книжки за офицерите от батальона. Трябвало да се вземат и донесат в щаба на батальона. И аз, господин поручик, като зная, че през време на война трябва да се действува бързо, съобщих в щаба на полка, че аз сам ще ида да ги получа и ще ги занеса в батальонния щаб. Отидох аз и получих една грамадна раница, такава, че с голяма мъка я домъкнах в ротната ни канцелария. И да видите какъв глупав народ има по света, господин поручик. Фелдфебелът от полковия щаб ми вика, че съгласно телефонограмата господа офицерите в батальона вече знаели коя от книжките да си изберат, кой том де. Трябва да ви кажа, господин поручик, че книжките бяха по два тома. Първата част отделно, втората пак отделно. Никога през живота си не съм се смял толкова. Прочел съм много книги, но никога не съм почвал да чета която и да било книга от втората част. А той, фелдфебелът де, ми повтаря още веднъж:

„Ето първите части, а тук са вторите. Коя част ще четат господа офицерите, те сами си знаят.“

Аз си рекох, че всички са се изпонарязали, защото, щом ще се чете книгата отначало — такава книга например като „Греховете на бащите“, дето я донесох (знам аз немски, господин поручик, да не мислите), — то ще трябва да се започне от първата част, нали не сме евреи я, да четем наопаки. Затова ви и попитах, господин поручик, по телефона, когато се върнахте от казиното и ви съобщих за книжките, дали през войната не се е обърнал редът и дали сега книгите не се четат наопаки, най-първо вторият том, че след това първият. А вие ме нарекохте пияно говедо, толкова ли не съм знаел, че в молитвата най-напред е „отче наш“ и чак след това „амин“.

Да не ви прилоша, господин поручик? — попита Швейк със съчувствие, когато видя, че пребледнелият поручик Лукаш се хвана за стълбата, която водеше към изстиналия котел на локомотива.

По пребледнялото лице на поручика не се четеше нито следа от гняв. Напротив, по него се беше появило нещо отчаяно безнадеждно.

— По-нататък, по-нататък, Швейк, всичко вече ми е все едно, няма абсолютно никакво значение вече…

— И аз — понесе се пак надлъж по пустия коловоз мекият глас на Швейк, — както ви казвам, бях на същото мнение. Веднъж бях купил криминален роман за Рожа Шаван от Баконската гора^[34], но лисваше първата част, та трябваше да се досещам какво е било отначало, и знаете ли — даже и в такава кървава история не можете да минете без първата част. И затова на мене ми беше напълно ясно, че ще бъде съвсем излишно господа офицерите да започнат да четат по-напред втората част, че след това първата… Представете си колко глупаво щеше да излезе, ако бях предал в батальона това, което ми бяха казали в щаба на полка, именно, че господа офицерите сами си знаели коя част да четат. То изобщо, господин поручик, тая история с книжките ми се стори страшно съмнителна и мистериозна. Аз си знам, че господа офицерите малко четат, а пък през тези неспокойни военни дни …

— Оставете идиотщините за себе си, Швейк — простена поручик Лукаш.

— Та аз, господин поручик, веднага ви попитах по телефона дали няма да искате и двете части наведнъж, но вие и тогава ми казахте същото, което ми казахте сега — да оставя тия идиотщини за себе си. „На всичкото отгоре ще вземем да мъкнем и някакви книги“ — така казахте. И тогава аз си рекох, щом вие мислите така, то и другите господа няма да са на различно мнение. По тоя въпрос питах и нашия Ванек, нали е опитен фронтовак. Той ми каза, че отначало господа офицерите си мислили, че войната е някаква комедия, и помъкнали цели библиотеки на фронта, като на курорт. Дори разни княгини и ерцхерцогини започнали да им подаряват пълни събрания на съчиненията на разни там поети, та да си ги носят на фронта. А свръзките, прегърбени под тежестта на тоя товар, си проклинали дните. Ванек разправяше, че тия книги не били годни за никаква употреба, хартията им била много хубава, плътна, не ставала за цигари, а пък в нужниците, господин поручик, с тия поезии човек можел да си протрие, с извинение, целия задник. За четене не оставало никакво време, защото непрекъснато трябвало да се бяга, и книгите се захвърляли. После се установил такъв обичай: щом чуели първите гърмежи на канонадата, свръзките веднага изхвърляли от багажа всички прочитни книжки. След всичко, което научих, господин поручик, аз поисках още веднъж да чуя вашето мнение, но когато ви попитах по телефона какво да ги правя тия книжки, вие казахте, че когато нещо се намърдвало в идиотската ми кратуна, не съм спирал, докато не ми друснели някой в зъбите. И затова, значи, господин поручик, аз занесох в батальонния щаб само първите томове на романа, а втората част оставих временно в ротната канцелария. Имах доброто намерение, след като господа офицерите прочетат първата част, да им раздам и втората, един вид както в библиотеката, но внезапно се получи съобщение, че заминаваме, както и една телефонограма по целия батальон всичко излишно да се остави в полковия склад. И тогава аз още веднъж попитах господин Ванек дали смята втората част за нещо излишно. Той ми каза, че след трагичните събития в Сърбия, Галиция и Унгария на фронта вече не се изпращат никакви прочитни книги и че само кутиите по градските улици за събиране на прочетени вестници за войниците били полезни, защото вестниците могли да се използуват за свиване на цигари от тютюн или сено в закритията. Първите части бяха раздадени в батальона и ние благополучно отнесохме вторите томове в склада.

Швейк замълча, но веднага след това добави:

— Да знаете колко различни неща има в тоя склад, господин поручик, дори и цилиндъра, с който диригентът от Будейовице дошъл в полка…

— Ще ви кажа нещо, Швейк — тежко въздъхна поручик Лукаш, — вие изобщо… като че ли не съзнавате цялото безобразие на постъпката си. Мене самия ме е гнус вече да ви наричам идиот. Вашата идиотщина е просто неокачествима. Като ви нарека „идиот“, аз все още ви наричам с твърде любезно име, имайте пред вид това. Вие извършихте нещо толкова ужасно, че дори и най-страшните престъпления, които сте извършили през времето, откакто ви познавам, са истинска ангелска музика в сравнение с това. Ех, да знаехте, Швейк, какво сте извършили… Но вие никога няма да научите… А ако някога стане дума за тия книжки, да не сте посмели да издрънкате, че аз съм ви казал нещо по телефона за втората част… Ако някога стане дума за тая история с първата и втората част, по-добре недейте ѝ обръща внимание. Вие нищо не знаете, от нищо не се интересувате, нищо не помните. Да не вземете да ме забъркате в някоя каша, вие…

Поручик Лукаш говореше с тон на човек, който е получил пристъп на треска, но веднага щом млъкна, Швейк използува това, за да попита най-невинно:

— Позволете, господин поручик, но мога ли да попитам защо не бива да науча никога за това ужасно нещо, което съм извършил? Аз, господин поручик, се осмелявам да ви попитам, за да имам пред вид друг път и да избягна подобна грешка. Нали казват, че хората се учат от грешките си. Както например оня, леярят Адамец от Данковка, който по погрешка се напи със солна киселина …

Но Швейк не можа да довърши, тъй като поручик Лукаш прекъсна неговия пример от живота с думите:

— Дръвник с дръвник! Нищо няма да ви обяснявам. Идете си във вагона и кажете на Балоун, като стигнем в Будапеща, да ми донесе в щабния вагон някоя кифла, а освен това и лебервурста, който е завит със станиол в куфарчето ми отдолу. След това кажете на Ванек, че е голямо муле. Три пъти го молих да ми даде точния състав на ротата. И днес, когато това ми потрябва, аз разполагах само със сведението от миналата седмица.

— Zum Befehl, Herr Oberleutenant^[35] — излая Швейк и бавно се отдалечи към вагона си.

Поручик Лукаш тръгна по линията, като си мислеше:

„Все пак трябваше да му извъртя няколко плесника, седнал съм да разговарям с него като с приятел.“

Швейк важно-важно влезе във вагона. Изпитваше уважение към самия себе си. И как да не изпитва, такива работи не се случват всеки ден я — та той никога досега не бе извършвал нещо толкова ужасно, че да не бива дори да научи какво е то.

— Господин фелдфебел — каза Швейк, след като седна на мястото си. — Господин поручик Лукаш изглежда днес в извънредно добро настроение. Помоли ме да ви предам, че сте муле, защото не сте му съобщили числения състав на ротата, макар да ви е молил три пъти за това.

— Дявол да го вземе! — ядоса се Ванек. — Ще ги насоля аз тия взводни командири. Какво съм виновен, че тия мързеливци, взводните, си вършат каквото им скимне и не ми изпращат числения състав на взводовете? Да не взема да го изсмуча от пръстите си? Ако има ред в нашата рота, пак добре! Това може да се случи само в единайсета рота. Знаех си аз, предполагах, че така ще стане. И за минута не съм се съмнявал, че у нас стават безобразия. Един ден в кухнята не достигат четири порции, друг ден пък има три порции в повече. Поне да ми съобщаваха тия разбойници дали някой не е в болница. До миналия месец водеха на отчет в списъците си някой си Никодем; и едва при требването на заплатите разбрах, че тоя Никодем умрял от скоротечна туберкулоза в будейовицката болница. А ние през цялото време продължавахме да му требваме храна и облекло. И войнишки мундир получихме за него, но един бог знае къде се е дянал. И на всичкото отгоре поручикът ще ми разправя, че съм бил муле. Ами той къде е, защо не тури ред в ротата си?

Фелдфебелът Ванек нервно се разхождаше из вагона:

— Аз да съм командир! Всичко ще трябва да върви като по часовник. На всяка пехотинка ще ѝ знам биографията. Всеки момент ще ми е ясно къде е и какво става с нея. Началствуващите лица по два пъти на ден ще ми дават сведения за числения състав. Ама какво да ги правиш взводните, като не ги бива за нищо. А най-лош от всички е взводният Зика. Все се шегува, все майтапи прави, вицове разказва. Оня ден му съобщих, че Коларжик е преместен от неговия взвод в обоза, на следващия ден той пак същия брой ми съобщава, все едно, че Коларжик продължава да се търкаля в неговия взвод. Аз разбирам, стават грешки, но когато работата се повтаря всеки ден, е, това вече на нищо не прилича. И на всичкото отгоре да разправят по мой адрес, че съм муле… Няма да си спечели така приятели господин поручикът. Ротният фелдфебел не е някакъв си там ефрейтор, та да може де кому скимне да си изтрие с него…

Балоун, който слушаше с отворена уста, произнесе вместо него хубавата дума, която Ванек не доизказа. С това той навярно искаше да вземе участие в разговора.

— Вие си гледайте работата — каза ядосаният фелдфебел.

— Слушай, Балоун — обади се Швейк, — длъжен съм да ти съобщя, че когато пристигнем в Будапеща, трябва да занесеш на господин поручика една кифла и лебервурста, който бил увит в станиол на дъното на куфарчето му.

Гигантът Балоун отпусна отчаяно дългите си ръце на шимпанзе, прегърби се и известно време остана в това положение.

— Нямам — каза той с тих и отчаян глас, забил поглед в мръсния под на вагона. — Нямам — повтаряше той несвързано, — аз мислех… Преди заминаването аз го разопаковах… Помирисах го… Да не би да се е развалил… Опитах го — извика той с толкова искрено отчаяние, че работата стана ясна на всички.

— Излапал си го с все станиола — спря се пред него фелдфебелът Ванек, доволен, че може да престане да защищава мнението си, че не е муле, както поручикът беше заръчал да му се съобщи, но че неустановеният, постоянно колебаещ се числен състав на ротата има по-дълбоки корени и че причините за това се крият в други мулета, доволен, че разговорът се прехвърли на друга тема и се върти около ненаситния Балоун, около ново трагично събитие. Ванек изпитваше огромно желание да каже на Балоун нещо неприятно в нравоучителен тон. Той обаче бе изпреварен от готвача-окултист Юрайда, който остави настрана любимата си книга — превод на староиндийските сутери Прагна-Парамита — и се обърна към смазания Балоун, прегърбил се още повече под тежестта на съдбата:

— Вие, Балоун, би трябвало да се пазите да не загубите вяра в себе си и в съдбата. Никога не бива да си приписвате това, което е заслуга на другите. И колчем се озовете пред подобен проблем като този, който сте излапали, винаги се запитвайте: „В какво отношение към мене се намира лебервурстът?“

Швейк намери за добре да допълни разсъждението на готвача-окултист с един пример от практиката:

— Ти сам ми каза, Балоун, преди известно време, че вашите ще заколят свинята и че когато пристигнем на местоназначението, щом научиш номера на поделението си, ще ти изпратят парче шунка. Сега представи си, че тая шунка се получи по военната поща в ротата и ние тук с господин фелдфебела си отрежем по едно парченце, а като видим, че е вкусна, още по парченце и така нататък, докато шунката я сполети съдбата на един мой познат — пощенския раздавач Козел. Страдаше той нещастният от костна туберкулоза и затова най-напред му отрязаха крака до глезена, след това до коляното, после бедрото и ако не беше умрял своевременно, щяха да го изрежат целия като чуплив молив. Представи си, значи, Балоун, че ние ти излапаме шунката така, както ти си омел лебервурста на поручика.

Гигантът Балоун тъжно изгледа всички.

— Само с мое ходатайство и моя заслуга — каза фелдфебелът на Балоун — вие останахте свръзка на господин поручика. Трябваше да ви преместят при санитарите и да пренасяте ранените от бойното поле. При Дукля санитарите излизаха на три пъти, за да приберат един ранен подпоручик, който беше улучен в корема тъкмо пред телените мрежи, и никой от тях не се върна — всички получиха по един куршум в главата. Едва четвъртата двойка санитари можа да го донесе, но преди да стигнат в превързочния пункт, подпоручикът предаде богу дух.

Балоун вече не можеше да се въздържи и гласно се разхълца.

— Как не те е срам — каза Швейк с презрение, — и това ми било войник.

— Какво да правя, като не съм създаден за война? — занарежда Балоун. — Вярно е, ненаситен съм си аз и никога не мога да се наям, но това е, защото ме извадиха от редовния живот. То си ни е семейна черта. Покойният ми баща веднъж се обзаложи в една кръчма в Противин, че може да изяде на един път петдесет кренвирша и два самуна хляб, и спечели облога. И аз веднъж при облог изядох четири гъски и две големи чинии кнедли със зеле. А в къщи какво беше — нахраня се аз на обяд, но след това се сетя, че няма да е зле да хапна още нещо за доядка. Отивам в килера, отрязвам си парче месо, изпратя да донесат кана бира и така омитам още две кила пушено. У мене работеше един стар ратай, Вомела го казваха, той винаги ме съветваше да не се самозабравям и да не се тъпча толкова, защото той помнел как дядо му някога му разправял за един подобен ненаситник. След това, казваше той, се отворила някаква война и цели осем години нищо не се родило по нивите, хората взели да пекат хляб от слама и от люспите на лененото семе — голям празник било за тях, когато могли да си надробят и по малко извара в млякото, нали нямало никакъв хляб. Та тоя селянин, дето ви казвам, щом започнала немотията, умрял само за една седмица, защото стомахът му не бил свикнал на такава селска мизерия.

Балоун попривдигна опечаленото си лице:

— Аз мисля, че господ наказва грешните, но все пак не ги изоставя на произвола на съдбата.

— Господ е създал ненаситниците и господ има грижата за тях — отбеляза Швейк. — Веднъж те бяха вързали, а сега заслужаваш да те изпратят на първата линия. Когато аз бях свръзка на господин поручика, той във всяко отношение можеше да ми се довери и никога и през ум не му минаваше, че бих могъл да му изям нещо. Когато ще раздават нещо специално, той винаги ще каже: „Задръжте го за себе си, Швейк“ или: „Ех, какво, не съм толкова петимен за такива работи, дайте ми парченце, а с останалото правете каквото искате.“ А когато бяхме в Прага и той ме изпращаше понякога за обяд в ресторанта, ако порцията ми се стореше малка, аз с последните си пари купувах още една, за да не помисли, че порцията е малка, защото съм изял половината из пътя. Единствената ми мисъл беше господин поручикът да се нахрани и да не си помисли нещо лошо за мене. Но един ден той разбра каква е работата. Аз винаги му донасях предварително листа с ястията, за да си избере. Тоя ден той си избра пълнено гълъбче. Като ми дадоха половин гълъб, аз помислих, че господин поручикът може да сметне, че съм изял другата половина и затова купих още една порция със собствени пари и донесох в къщи такава царска порция, че и господин поручик Шеба, който също диреше обяд тоя ден и ни беше дошъл на гости тъкмо по пладне, можа да се нахрани. Нахрани се той и казва:

„Разправяй ти на старата ми шапка, ама това не е една порция. Никъде по света не се сервира цял пълнен гълъб. Като намеря пари днес, ще изпратя да ми донесат обяд от твоя ресторант. Кажи си искрено, че това е двойна порция.“ Господин поручикът поиска да потвърдя пред него, че ми е дал пари само за една порция, защото не е знаел, че той ще дойде. Отговорих, че ми е дал пари за обикновена порция. „Виждаш ли — каза му моят поручик, — и това не е нищо. Оня ден Швейк ми донесе две гъши кълки. Можеш да си представиш, значи: супа с фиде, говеждо със сарделен сос, две гъши кълки, кнедли и зеле чак до тавана и палачинки!“

— Ц-ц-ц-ц-ц, дяволското! — измляска Балоун.

Швейк продължи:

— Тогава се и разкри цялата работа. Поручик Шеба наистина изпратил на следния ден свръзката си да му донесе обяд от нашия ресторант, а той му донесъл за гарнитура такава малка купчинка пилаф с кокошка, също като че ли някое шестседмично бебче се е изкакало в пеленките си, да е имало, да е имало най-много две лъжички, не повече. Поручик Шеба го обвинил, че е изял половината. А пък свръзката му твърдял, че е невинен. Поручик Шеба му плеснал една по мутрата и му дал за пример мене. „Да видиш Швейк, кай, какви порции носи на поручик Лукаш.“ И затова невинният бит войник на следния ден, когато поручикът отново го изпратил за обяд в ресторанта, разпитал за всичко и обадил на началството си, поручик Шеба пък казал на моя поручик. Седя си аз вечерта, разгърнал съм вестника и чета съобщенията от бойното поле и в тоя момент влиза моят поручик, целият пребледнял, и веднага се нахвърля върху мене: „Казвай — вика — колко двойни порции си платил в ресторанта. Аз знам всичко и никакви увъртания няма да ти помогнат. Отдавна знам, кай, че си идиот, но че си и луд, това не ми е минавало през ума.“ Така съм го бил изложил, че имал желание да застреля най-напред мене, че след това и себе си. „Господин поручик — отвърнах му аз, — още първия ден, когато ме приехте, вие ми казахте, че всички свръзки са мошеници и подли типове. А понеже в ресторанта наистина даваха такива малки порции, вие можехте да си помислите, че и аз съм един от тия подли типове и че съм ви изял половината…“

— Господи боже мой! — прошепна Балоун, наведе се да вземе куфарчето на поручик Лукаш и се оттегли с него в задната част на вагона.

— След туй — продължи Швейк — поручик Лукаш започна да се бърка по всички джобове, но когато това се оказа безполезно, той бръкна в жилетката си и ми даде сребърния си часовник. Много беше развълнуван. „Като получа заплата, Швейк — каза ми той, — представете ми сметка колко ви дължа… Часовника недейте включва в сметката. И втори път недейте прави глупости.“ След това веднъж ние и двамата изпаднахме в такова безпаричие, че трябваше да занеса часовника в заложната…

— Балоун, какво правите там отзад? — попита в този момент фелдфебелът Ванек.

Вместо отговор нещастният Балоун се задави и разкашля. Картината беше ясна. Той бе отворил куфарчето на поручик Лукаш и нагъваше последната му кифла…

 

През гарата, без да спира, профуча друг военен ешелон, наблъскан до покрива с шваби, които изпращаха на сръбския фронт. Те още не се бяха опомнили от ентусиазма, който ги беше обхванал при изпращането им от Виена, и затова без отдих бяха ревали чак дотук:

Prinz Eugenius, der edle Ritter,

wollt’ dem Kaiser wiedrum kriegen

Stadt und Festung Belegrad.

Er liess schlagen einem Brucken,

dass mann kunnt’ hinüberricken.

Mit der Armee wohl für die Stadt.^[36]

Някакъв подофицер с войнствено засукани мустаци, подпрял лакти на гърбовете на войниците, които клатеха спуснатите си навън от вагона крака, се беше издал навън, тактуваше и ревеше, та се късаше:

Als der Brucken war geschlagen,

dass man kunnt’ mit stick und Wagen

frei passier’n den Donaufluss.

Bei Semlin schlug man das Lager

Alle Serben zu verjagen…^[37]

В този момент обаче той загуби равновесие, изхвръкна от вагона и с все сила налетя с корема си върху лоста на стрелката и така си и остана набучен на нея. Влакът през това време продължаваше с устрем напред, а в задните вагони вече пееха друга песен:

Graf Radetzky, edler Degen,

schwur’s des Kaiser Feind zu fegen

aus der falschen Lombardei.

In Verona langes Hoffen,

als mehr Truppen eingetroffen,

fühlt und rührt der Held sich frei…^[38]

Набеден на идиотската стрелка, войнственият подофицер отдавна вече беше мъртъв. Не мина много време, край него застана на пост, с натъкнат щик на пушката си, някакво младичко войниче от състава на комендантството на гарата. Личеше, че има твърде сериозно отношение към задачата си. Стоеше изправено до стрелката с такъв победоносен вид, сякаш подофицерът беше набеден на стрелката по негова заслуга.

И тъй като беше унгарец, войникът гръмогласно ревеше на всички, които идваха да гледат откъм батальонния ешелон на 91-и полк:

— Nem szabat! Nem szabat! Komision militär, nem szabat!^[39]

— Отбил си е службата — каза добрият войник Швейк, който също беше между любопитните, — в тоя случай хубавото е, че като е получил желязото в корема си, поне всички знаят къде е погребан. Ясно е за всички, че е загинал на самата железопътна линия и няма да стане нужда да се събират костите му по бойните полета.

Ама чиста работа се е намушил — каза Швейк с вид на познавач, като избиколи, за да погледне подофицера и от другата страна, — червата му са изтекли в гащите.

— Nem szabat! Nem Szabat! — викаше младото унгарско войниче. — Komision militär Bahnhof, nem szabat!

Зад Швейк се обади някакъв строг глас:

— Какво правите тук?

Швейк се обърна и изкозирува. Пред него стоеше фелдфебел-школник Биглер.

— Господин фелдфебел, разрешете да доложа, разглеждаме починалия.

— Каква е тая агитация, дето я вършите! Това ли ви е работа?

— Съвсем не, господин подпоручик — с непоколебимо спокойствие отговори Швейк, — никога не съм вършил никаква агитация.

Няколко войника зад офицерския кандидат прихнаха да се смеят, а пред фелдфебел-школника застана фелдфебелът Ванек.

— Господин подпоручик — каза той, — поручик Лукаш изпрати свръзката си Швейк, за да види и му съобщи какво е станало. Идвам от щабния вагон. Там батальонната свръзка Матушич ви търси по нареждане на батальонния командир. Трябва да се явите веднага при капитан Загнер.

След малко, когато се раздаде сигналът за качване във вагоните, всички се разотидоха по местата си.

Тръгнал с Швейк, Ванек се обърна към него:

— Когато се съберат повече хора, Швейк, по-добре не дрънкайте много, много. Защото може да ви излезе солено. Тоя подофицер е от швабите и затова хората могат да изтълкуват неправилно приказките ви, един вид, че пялата тая история кой знае колко ви радва. Тоя Биглер е страшен чехоядец.

— Та да не съм казал нещо — отговори му Швейк с тон, който изключваше каквото и да било съмнение, — обърнах им само внимание, че подофицерът се е намушил чиста работа и че е напълнил гащите с червата си… Та той е могъл…

— Хайде стига, Швейк. — И фелдфебелът плю настрана.

— Че не е ли все едно — добави Швейк — дали ще му излязат червата за кайзера тук или там. Така или иначе, той е изпълнил дълга си… Та той можеше…

— Я вижте, Швейк — прекъсна го Ванек, — как се е залетял Матушич, батальонната свръзка, към щабния вагон. Чудно как не се просна, когато минаваше линията.

Малко преди това между капитан Загнер и усърдния фелдфебел-школник Биглер се бе завързал твърде остър разговор.

— Много странно ми се вижда, господин фелдфебел — говореше капитан Загнер, — обстоятелството, дето не дойдохте веднага да ми съобщите, че сто и петдесетте грама унгарски салам не са получени. Трябваше аз сам да изляза и да се убедя в това, след като разбрах защо войниците се връщат от склада. А господа офицерите също — сякаш заповедта не е заповед. Не казах ли аз: по ротно в склада. Това значи, че след като не получим нищо в склада, пак по ротно трябва да се върнем във вагоните. На вас, господин фелдфебел-школник Биглер, аз заповядах да поддържате реда, а вие оставихте всичко да върви по дяволите. Зарадвахте се, че няма да бъдете принудени да броите дажбите салам и преспокойно отидохте, както видях от прозореца, да погледате надянатия на стрелката шваба подофицер. А когато наредих да ви извикат, вие като че ли нямате никаква друга работа, започвате да ми дрънкате разни измишльотини на вашата фелдфебелшколнишка фантазия за това, че уж сте отишли да се убедите дали там при намушения подофицер не се върши някаква агитация…

— Разрешете да доложа, свръзката на 11-а рота, Швейк…

— Оставете ме на мира с тоя Швейк — кресна капитан Загнер, — не мислете, фелдфебел-школник Биглер, че ще ви се удаде да правите интриги по адрес на поручик Лукаш. Ние изпратихме там Швейк… Гледате ме, сякаш си мислите, че ви имам зъб… Да, имам ви зъб, господин офицерски кандидат Биглер… Щом като вие не сте в състояние да уважавате своя началник и се стремите на всяка цена да го излагате, то аз ще ви отворя такава война, че вие, господин офицерски кандидат, ще има да си спомняте гара Рааб… Ще ми се перчите с теоретичните си познания… Чакайте само да стигнем на фронта… Като ви назнача в офицерски патрул и ви изпратя зад телените мрежи… Ами рапортът ви? Дори не ми и рапортувахте, когато дойдохте… Даже и в теоретично отношение, фелдфебел-школник…

— Разрешете да доложа, господин капитан (всички разговори между офицерите естествено се водят на немски език), вместо по сто и петдесет грама унгарски салам на войниците бяха раздадени по две пощенски картички. Заповядайте, господин капитан…

Фелдфебел-школникът Биглер подаде на батальонния командир две от пощенските картички, които издаваше Дирекцията на военния архив във Виена, с началник пехотния генерал Войнович. На едната картичка беше напечатана карикатура на руски войник, представен като мужик, обрасъл с дълга брада и прегърнат от човешки скелет, представляващ смъртта. Под карикатурата имаше следния текст:

„Der Tag an dem das perfide Russland krepieren wird, wird ein Tag der Erlösung für ganze unzere Monarchi sein.“^[40]

Втората пощенска картичка беше изпратена от Германия — дар на австроунгарските войници.

В горния ѝ край пишеше: „Viribus unitis“^[41], а под това имаше картинка, представляваща увиснал на бесилката сър Едуард Грей^[42], под който бодро и весело отдават чест един австрийски и един немски войник.

Стихотворението, напечатано отдолу, бе взето от книжката „Железният юмрук“ от Грайнц, пълна с подобни смешки по адрес на нашите врагове. Вестниците от райха пишеха, че куплетите на Грайнц били солидни удари с бич, при това те се отличавали и с неподправен, несдържан хумор и непреодолимо остроумие.

Ето текста под бележката в наш превод:

Грей

На туй бесило горе в синевата

кога ще литне Едуард Грей?

И крайно време е за туй!

Да отбележим все пак ний дължим,

че няма дъб в света, що своето дърво

би осквернил със този Юда.

На картичката туй е трепетлика,

отсечена във Френската република.

Капитан Загнер още не беше прочел тия стихове на „несдържан хумор и непреодолимо остроумие“, когато в щабния вагон се втурна батальонната свръзка Матушич.

Капитан Загнер го беше изпратил в телеграфната централа на военното комендантство на гарата, за да види дали няма някакви нови нареждания, и той сега носеше телеграмата от бригадата. Не беше необходимо да се търси някакъв специален ключ за разшифроването ѝ. Телеграмата просто не беше шифрована: „Rasch abkochen, dann Vormarsch nach Sokal“^[43]. Капитан Загнер недоумяващо поклати глава.

— Разрешете да доложа — каза Матушич, — началникът на гарата ви моли да отидете при него по някакъв важен въпрос. Там има още една телеграма.

След това началник-гарата и капитан Загнер проведоха разговор от твърде поверително естество.

Първата телеграма, колкото и изненадващо да беше съдържанието ѝ, трябвало да бъде връчена на батальона, когато пристигне на гарата на Рааб. „Нагответе бърже и след това поход към Сокал“. Адресирана беше открито до батальона на 91-ви полк, който заминаваше за фронта, с копие до също така заминаващия за фронта батальон на 75-и полк, който все още не беше пристигнал в Рааб^[44]. Подписът беше редовен: „Командир на бригадата — Ритер фон Херберт“.

— Твърде поверително, господин капитан — тайнствено каза военният комендант на гарата. — Секретна телеграма от вашата дивизия. Командирът на бригадата ви е полудял. Откаран бил във Виена, след като изпратил от бригадата няколко дузини подобни телеграми във всички посоки. В Будапеща положително ще ви поднесат нова подобна телеграма. Естествено всички негови телеграми следва да бъдат анулирани, но ние досега не сме получили никакво нареждане в това отношение. Разполагам, както ви казвам, само с нареждане от дивизията, съгласно което нешифрованите телеграми не бива да се вземат под внимание. Принуден съм да ви ги връчвам, тъй като в това отношение аз и досега не съм получил никакъв отговор на моето запитване по-горе. По сведения, които имам от меродавен източник, командуването на армията в случая е предприело обследване… Аз съм действуващ офицер от старата инженерна служба — добави той, — бил съм на строежа на стратегическата линия в Галиция…

Така, господин капитан — продължи той след кратко замълчаване, — такива стари кримки като нас са само за фронта, за друго не ги бива: цивилните ж.п. инженери с едногодишен стаж от школите за запасни офицери днес просто са наводнили министерството на войната… Впрочем след четвърт час вие ще продължите пътя си… Спомням си, че на времето в Школата за запасни офицери един ден ви помогнах да се качите на лоста — нали бях един курс пред вас. Тогава и двамата ни лишиха от отпуск. Вие тогава бяхте се драли с немците от класа. (В разговора, който се водеше между тях на немски език, това гласеше: „Sie haben sich damals auch mit den deutschen Mitschülern gerauft.“) С вас беше и Лукаш. Доколкото си спомням, бяхте първи приятели. Когато се получи телеграмата със списъка на офицерите на батальона, които следваше да минат през гарата, аз веднага си спомних… Колко години минаха оттогава… На времето офицерският кандидат Лукаш ми беше твърде симпатичен…

На капитан Загнер целият този разговор направи твърде тягостно впечатление. Той веднага беше познал своя събеседник, същият на времето във военното училище възглавяваше антиавстрийската опозиция, духа на която по-късно кариеристичните стремежи бяха заглушили у капитан Загнер. Но най-неприятно го засегна бележката за поручик Лукаш, който поради някакви причини в сравнение с него бе винаги пренебрегнат.

— Поручик Лукаш — натърти той — е много добър офицер. Кога заминава влакът?

Комендантът на гарата погледна часовника си.

— След шест минути.

— Тръгвам — каза Загнер.

— Няма ли да кажете нещо, Загнер?

— Хайде, наздар! — отвърна Загнер (в разговора: Also, наздар!) и излезе пред комендантството.

Когато се върна в щабния вагон, капитан Загнер завари всички офицери по местата си. На групи те играеха чапари (frische viere), единствен фелдфебел-школникът Биглер не участвуваше в играта.

Той прелистваше купчинка започнати ръкописи със сцени от войната, защото искаше да се прояви не само на бойното поле, но и като литературен феномен, описващ военните събития. Човекът със странните криле и „с рибята опашка“ искаше да стане прочут военен писател. Литературните му опити започваха с многообещаващи заглавия, в които наистина бе отразен милитаризмът на времето, но които не бяха още разработени, така че по листовете се мъдреха само заглавията на неговите трудове, които предстоеше да възникнат.

„Образи на герои от голямата война. — Кой започна войната? — Политиката на Австро-Унгария и възникването на Световната война. — Военни бележки. — Австро-Унгария и Световната война. — Поуки от войната. — Популярна беседа за избухването на войната. — Военнополитически размишления. — Славният ден на Австро-Унгария. — Славянският империализъм и Световната война. — Документи от войната. — Документи за историята на Световната война. — Дневник от Световната война. — Ежедневен преглед на Световната война. — Първата световна война. — Нашата династия в Световната война. — Народите на Австроунгарската монархия на бойна нога. — Борба за световно господство. — Опитът ми от Световната война. — Хроника на военните ми подвизи. — Как воюват враговете на Австро-Унгария. — Чия е победата? — Нашите офицери и нашите войници. — Забележителните подвизи на моите войници. — Из великата война. — В кипежа на сраженията. — Книга за австроунгарските герои. — Желязната бригада. — Сборник мои писма от фронта. — Героите от нашия батальон. — Наръчна книга за войниците на фронта. — Дни на боеве и победи. — Какво видях и изпитах на фронта. — В окопите. — Един офицер разказва… — Със синовете на Австро-Унгария напред! — Вражеските самолети и нашата пехота. — След сражението. — Нашите артилеристи, верни синове на родината. — Дори и самата преизподня да се опълчи срещу нас… Отбранителна и нападателна война. — Кръв и желязо. — Победа или смърт. — Нашите герои в плен.“

Капитан Загнер се приближи до фелдфебел-школник Биглер и след като разгледа всичко, го попита защо е това и какво мисли да прави занапред.

Фелдфебел-школник Биглер отговори с истински ентусиазъм, че всяко от тия заглавия означава отделна книга, която той ще напише. Колкото заглавия, толкова книги.

— Аз бих искал, след като падна на полето на честта, тук да остане някакъв спомен от мен, господин капитан. Образец в това отношение за мене е немският професор Удо Крафт. Роден през 1870 година, през тази Световна война той отиде доброволец на фронта и падна в Анлоа на 22 август 1914 г. Преди смъртта си издаде книгата: „Самовъзпитание към смърт за кайзера“.

Капитан Загнер дръпна фелдфебел-школника Биглер към прозореца.

— Покажете ми всичко, господин офицерски кандидат. Аз съм страшно заинтересован от вашата дейност — каза той с ирония, — каква е тази тетрадчица, която скрихте под куртката си?

— А, съвсем нищо, господин капитан — с детинско изчервяване отговори фелдфебел-школникът Биглер, — моля, заповядайте, за да се убедите.

Тетрадчицата беше надписана по следния начин:

„Схеми на най-известните и забележителни

сражения

на частите на австрийската армия,

съставени въз основа на исторически проучвания

от офицера на Н. В. Адолф Биглер.

Снабдил с бележки и коментар

офицерът на Н. В. Адолф Биглер“

Схемите бяха извънредно семпли.

Тетрадката започваше с битката при Ньордлинген^[45] на 6 септември 1634 г. и през битката при Зента^[46] на 11 септември 1697, при Калдиеро^[47] на 31 октомври 1805, през сражението при Асперн^[48] на 22 май 1809 и Битката на народите при Лайпциг^[49] в 1813 год., през сражението при Санта Лучия^[50] на 6 май 1848 и битката при Трутнов^[51] от 27 юни 1866 г., стигаше чак до превземането на Сараево^[52] на 19 август 1878 год. Схемите и чертежите на тези битки и сражения по нищо не се различаваха едни от други. Във всички случаи офицерският кандидат Биглер беше начертал правоъгълничета, които от едната страна на фронта бяха чисти и незапълнени, а пък от другата страна, именно тези, които представляваха противника, бяха защриховани. И двете страни най-редовно имаха ляв фланг, център и десен фланг. По-назад пък бяха означени резервите и тук-таме бяха начертани стрелки. Схемата на битката при Ньордлинген, също както и схемата на сражението при Сараево, наподобяваше разположението на футболни играчи преди започването на който и да било мач, а стрелките като че ли набелязваха посоката, в която трябва да се шутира топката.

Тази представа именно не закъсня да изникне и в главата на капитан Загнер и затова той попита:

— Фелдфебел-школник Биглер, вие играете ли футбол?

Биглер се изчерви още повече и нервно премига, а-а-а да се разциври.

Усмихнат, капитан Загнер продължи да прелиства тетрадчицата. Вниманието му бе привлечено от една забележка към схемата на битката при Трутнов през Пруско-австрийската война.

Тук фелдфебел-школникът Биглер беше писал: „Битката при Трутнов е трябвало да се избегне, тъй като поради планинския терен разгъването на дивизията на генерал Мацщухели е било невъзможно, а същевременно тя е била застрашена от силни пруски колони, разположени по възвишенията, обграждащи левия фланг на нашата дивизия.“

— Според вас трутновската битка — усмихна се капитан Загнер, като подаваше тетрадчицата на фелдфебел-школника Биглер — е могла да се води само при условие, че Трутнов се намира в равнина, така ли е, прозорливи будейовицки Бенедеко^[53]?

Твърде похвално е, фелдфебел-школник, че през време на краткия си престой в редовете на армията вие сте се опитали да вникнете в стратегията, само че у вас работата е излязла също както когато момчетата си играят на войници и си присвояват генералски титли. И при това вие така сте се самопроизвели, че здраве му кажи. „Офицер на Н. В. Адолф Биглер!“ Докато стигнем до Будапеща, вие може да станете и маршал. Ами че до вчера вие не теглехте ли кравешки кожи в дюкяна на баща си? „Подпоручик на Н. В. Адолф Биглер!“… Та вие все още не сте никакъв офицер, човече божи, а само и само фелдфебел-школник. Увиснали сте във въздуха между офицерския кандидат и подофицера. И сте толкова далеч от офицера, колкото ефрейторът от фелдфебела, когато допуска келнерът в някоя кръчма да го нарича: „Господин фелдфебел!“

Хей, Лукаш — обърна се капитан Загнер към поручика, — фелдфебел-школникът Биглер е от твоята рота, заеми се с момчето, моля ти се, дресирай го. Подписва се офицер, така че нека си заслужи това звание в някое сражение. При първата атака под прикритието на барабанен огън трябва да го изпратиш да реже телени мрежи с взвода си, не бива да го пренебрегнеш, изпълнителния младеж (der gute Junge). Апропо, праща ти много здраве Цикан, комендант е на гара Рааб.

Фелдфебел-школникът Биглер разбра, че разговорът с него е приключил, откозирува и с почервеняло лице премина през вагона и се озова на самия му край при платформата.

Като сомнамбул отвори вратата на клозета и взирайки се в немско-унгарския надпис: „Служи си с клозета само в движение!“, изръмжа, изхълца и тихо се разплака. След това си свали панталоните и започна да се напъва, като в същото време бършеше сълзите си. Накрая се възползува от тетрадчицата с надпис: „Схеми на най-известните и забележителни битки на частите на австроунгарската армия, съставени от офицера на Н. В. Адолф Биглер“. Осквернената тетрадка изчезна в дупката и като падна на железопътната линия, продължи да се рее между релсите под устремения напред военен влак.

Фелдфебел-школникът Биглер изми зачервените си очи в клозетния умивалник и решил да бъде силен, дяволски силен, излезе в коридора. Още от сутринта го болеше глава и корем.

Премина покрай задното купе, където батальонната свръзка Матушич и личната свръзка на батальонния командир Бацер играеха сантасе.

Надзърна през отворената врата на купето и се поизкашля. Играещите само се озърнаха и продължиха да играят.

— Не знаете ли какво се следва? — попита фелдфебел-школникът Биглер.

— Не можех — отговори Бацер, свръзката на капитан Загнер, на ужасен немски език от Кащперските планини, — mi’ is’ d’ Trump’ ausganga’^[54]. Следваше, господин подпоручик, да играя с картите — продължи той, — със слабо каро, и веднага след това да атакувам с пика поп. Това трябваше да направя…

Фелдфебел-школникът Биглер не каза нито дума повече и се завъртя в ъгъла си. По-късно, когато дойде, за да го почерпи от бутилката коняк, спечелена на карти, подпоручик Плешнер се учуди, като го намери задълбочен в книгата на професор Удо Крафт „Самовъзпитание към смърт за кайзера“.

Докато стигнат в Будапеща, фелдфебел-школникът Биглер така се напи, че като се наведе от прозореца, започна да крещи безспир към пустата местност:

— Frisch drauf! Im Gottes Namen frisch drauf!^[55]

След това по заповед на капитан Загнер батальонната свръзка Матушич го замъкна в купето, където заедно със свръзката на капитана Бацер го настаниха на една пейка. Там фелдфебел-школникът Биглер сънува странен сън.

СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕ БЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР ПРЕД БУДАПЕЩА

Той е носител на отличие, на „Железният кръст“, майор, предприел е пътуване с цел да инспектира участъка на поверената му бригада. При това не може да си обясни защо си остава все още майор, като му е поверена бригада. Подозира, че е трябвало да го произведат генерал-майор, но че „генералът“ се е загубил някъде в хаоса на военнополевата поща.

Споменът как във влака на път за фронта капитан Загнер го беше заплашил, че ще го изпрати на фронта да реже телени мрежи, го накара да се усмихва. Впрочем капитан Загнер по лично негово настояване в дивизията отдавна е преместен в друг полк, и то заедно с поручик Лукаш. В друга дивизия, в друга армия.

Някой му бе разказал също така, че и двамата при бягство загинали най-мизерно в едно тресавище.

Докато пътува с автомобил към позициите, за да инспектира участъка на своята бригада, постепенно всичко му се изяснява. Та той всъщност е изпратен от генералния щаб на армията.

Край него маршируват войници и пеят песента, която той беше чел в един сборник австрийски военни песни „Es gilt“^[56]:

Halt euch brav, ihr tapf’ren Brüder,

werft den Feind nur herzhaft nieder

lasst des Kaisers Fahne weh’n…^[57]

Местността, през която пътуват, има характера на илюстрациите от „Винер илюстрирте цайтунг“^[58].

Отдясно край един хамбар се вижда артилерията, която обстрелва неприятелските позиции, проточили се надлъж край шосето, по което той пътува с автомобила си. Отляво има една къща, от която войниците продължават да стрелят, въпреки че противникът вече се опитва да разбие вратите с прикладите на пушките си. Край шосето, обхванат от пламъци, се търкаля противников самолет. На хоризонта се вижда кавалерия и горящо село. По-нататък на малко възвишение следват окопите на батальона, откъдето картечници стрелят по посока на противника. Още по-нататък покрай шосето се виждат противникови окопи. И именно нататък към противниковите окопи насочва колата шофьорът. През слушалката Биглер изревава на шофьора:

— Не виждаш ли къде ме караш? Та там е противникът!

Но шофьорът спокойно му отговаря:

— Господин генерал, това е единственият свестен път. Шосето е в добро състояние. Гумите не биха издържали, ако тръгнем по страничните черни пътища.

Колкото повече наближават позициите на противника, толкова по-силен става огънят. Избухващите снаряди вдигат във въздуха сливовите алеи от двете страни на шосето.

Но шофьорът спокойно отвръща в слушалката:

— Отлично шосе, господин генерал, истинско удоволствие е да пътуваш по него. Отбием ли се в нивите, ще изгърми някоя гума. Погледнете, господин генерал — вика шофьорът в слушалката, — колко добре е направено шосето, дори и трийсет и половин сантиметровите оръдия нищо не могат ни стори. Равно като харман, а по ония каменисти черни пътища в полето положително ще изгърми някоя гума. И без това не можем да мислим за връщане, господин генерал!

— Бззз-дзум! — чува Биглер и автомобилът прави голям скок.

— Не ви ли казах, господин генерал — реве шофьорът в слушалката, — дяволски добре е направено това шосе! Тъкмо в този момент непосредствено пред нас избухна един трийсет и осем сантиметров. Но вижте — няма дупка, няма нищо, шосето си остава гладко като харман. Речем ли да се отклоним в полето, веднага е свършено с гумите. Сега ни обстрелват от разстояние четири километра.

— Но къде сме се засилили така?

— Ще видим — отговаря шофьорът, — но докато шосето е в такова състояние, гарантирам за всичко.

Препускане, диво препускане и изведнъж автомобилът спира.

— Господин генерал — вика шофьорът, — нямате ли щабна карта?

Генерал Биглер запалва електрическо фенерче и вижда на коленете си генералщабна карта. Но как, та това е морска карта, на нея са очертани бреговете на остров Хелголанд от 1864 год., карта на Австро-пруската война, водена против Дания за Шлезвиг.

— Тук има кръстопът — казва шофьорът, — и двата пътя водят до противниковите позиции. За мене е важно да има свястно шосе, за да не пострадат гумите, господин генерал… Нали аз отговарям за щабната кола…

След това гърмеж, оглушителен гърмеж и звезди колкото автомобилни колела. Млечният път е гъст като каймак.

Седнал до шофьора, генерал Биглер се рее из вселената. Целият автомобил непосредствено зад тях е отрязан като с ножица. Останала е само агресивната, нападателна предница.

— Какво щастие — казва шофьорът, — че се бяхте навели към мене, за да ми покажете картата. Детонацията ви прехвърли при мене, а задницата отиде по дяволите. Това беше четиридесет и два сантиметров… Аз веднага се сетих, че щом минем кръстопътя, и шосето няма да струва пукната пара. След трийсет и осем сантиметровия това можеше да бъде само четирийсет и два сантиметров. Засега няма друго производство^[59], господин генерал.

— Накъде ме карате?

— Летим към небето, господин генерал, и трябва да внимаваме да не се сблъскаме с някоя комета. Те са по-опасни от четирийсет и два сантиметровите.

— Сега под нас е Марс — каза шофьорът след продължителна пауза.

Биглер отново се почувствува спокоен.

— Запознат ли сте с Битката на народите при Лайпциг? — попита той. — Маршал фон Шварценберг атакува Либертковице на 14 октомври 1813, а на 16 октомври се разви борбата за Линденау. Последваха операциите на генерал Мервелд, ударът на австрийските войски срещу Вахава и в резултат на всичко това на 19 октомври падна Лайпциг.

— Господин генерал — обади се в този момент със сериозен глас шофьорът, — тъкмо сме пред небесната порта, хайде слизайте, господин генерал! Не можем да минем през портата, защото е ужасна навалица. Почерняло е от войска.

— Я сгази някого от тях — вика Биглер на шофьора, — да видиш дали няма да ни сторят път. И подал се от автомобила, започна да крещи:

— Achtung sie Schweinbande!^[60] Гледай ги ти, добичетата му с добичета, виждат, генерал иде, а не се сещат да командуват: „Стани! Глави наляво, надясно!“

Шофьорът го успокои:

— Това ще бъде доста трудна работа, господин генерал, та повечето са без глави.

Генерал Биглер едва сега забеляза, че всички, които се натискат пред небесната порта, са най-различни инвалиди, загубили във войната някои части от тялото си. Всички те носеха обаче загубените части в раниците си. Глави, ръце, крака. Един праведен артилерист, с протрит шинел, който се блъскаше в навалицата край небесната порта, беше натъпкал в раницата целия си корем заедно с долните си крайници. От друга раница на някакъв праведен опълченец се кокореше към генерал Биглер половината от задника му, откъснат от останалата част на тялото край Лвов.

— Редът си е ред — обади се пак шофьорът, като водеше внимателно колата през гъстата навалица, — очевидно чакат небесна визитация…

През небесната порта пускаха само с парола. Генерал Биглер веднага се досети, че паролата трябва да е: „Für Gott und Kaiser“^[61]. И автомобилът веднага бе пуснат в рая.

— Господин генерал — каза някакъв офицер-ангел с крила, когато минаваха покрай казармата за новобранци-ангели, — трябва да се представите в главната квартира.

Продължиха нататък и минаха покрай някакъв учебен плац, гъмжащ от новобранци-ангели, които офицерите учеха да викат: „Алилуя“.

Минаха и край една група, в центъра на която някакъв подофицер-ангел тъкмо се беше заел с възпитанието на един непохватен новобранец-ангел, бъхтеше го с пестник в корема и ревеше с все гърло:

— Още, още, още може, свиня витлеемска. Така ли се вика „алилуя“? Като че ли си налапал цяло кюфте наведнъж. Интересно кое ли говедо те е пуснало, теле такова, в рая? Хайде, опитай още веднъж… „Хлахлихлух?“ Какво, гледай го ти, животното му с животно, не стига, че го пуснали в рая, ами на всичкото отгоре и гъгне. Още веднъж, кедре ливански.

Продължиха по-нататък, но зад тях дълго още се чуваше уплашеното реване на гъгнивия ангел-новобранец:

„Хла-хли-хлу-ля“ и виковете на ангела-подофицер: „А-ли-лу-я, а-ли-лу-я, краво йорданска.“

След това пред тях се изпречи някакво огромно сияние над една сграда като Марианските казарми в Ческе Будейовице. Над сградата два самолета, единият от дясната, а другият от лявата ѝ страна, а помежду им опънато огромно платнище с грамаден надпис:

K. U. K. Gottes Hauptquartier^[62].

Двама униформени ангели от военната полиция свалиха генерал Биглер от автомобила. Те го хванаха за яката и го заведоха на първия етаж.

— Пред дядо господ се дръжте прилично — предупредиха го още веднъж горе пред вратата и го бутнаха вътре.

В средата на стаята, по стените на която бяха окачени портретите на Франц Йосиф^[63] и Вилхелм^[64], на престолонаследника Карл Франц Йосиф^[65], на генерал Виктор Данкел^[66], на ерцхерцог Фридрих^[67] и началника на генералния щаб Конрад фон Хьоцендорф^[68], стоеше дядо господ.

— Фелдфебел-школникът — натърти дядо господ, — не ме ли познавате? Аз съм бившият ви началник, капитан Загнер от 11-а рота.

Биглер се вкамени.

— Фелдфебел-школникът Биглер — продължи дядо господ, — с какво право сте си присвоили титлата генерал-майор? С какво право и откъде накъде вие, фелдфебел-школникът Биглер, се разкарвате с щабен автомобил по шосето между противниковите позиции?

— Разрешете да доложа…

— Фелдфебел-школникът, затваряйте си устата, когато с вас приказва господ-бог.

— Разрешете да доложа — можа да процеди още веднъж през тракащите си челюсти Биглер.

— Вие, значи, няма да си затворите устата? — кресна му дядо господ, отвори вратата и извика: — Бърже двама ангели!

Влязоха двама ангели с пушки през лявото си крило. Биглер позна в тях Матушич и Бацер. От устата на дядо господ се чу глас:

— Хвърлете го в нужника!

И фелдфебел-школникът потъна в някаква ужасна смрад.

На пейката срещу спящия фелдфебел-школник Биглер седяха Матушич и свръзката на капитан Загнер, Бацер, и продължаваха да играят сантасе.

— Stinkt awer d’Kerl wie a’Stockfisch!^[69] — подхвърли Бацер, който наблюдаваше с интерес как мъчително се върти фелдфебел-школникът Биглер. — Muss’ d’Hosen voll ha’n^[70].

— Това може да се случи с всекиго — философски му отвърна Матушич, — остави го да хърка, нали и без това ти няма да го преобличаш. По-добре дай карти.

Сиянието на светлините над Будапеща се виждаше вече от влака, а по небето над Дунава шареше прожектор.

Очевидно фелдфебел-школникът Биглер сънуваше вече нещо съвършено друго, защото бълнуваше: „Sagen Sie meiner tapferen Armee, dass sie sich in meinem Herzen ein unvergängliches Denkmal ser Liebe und Dankbarkeit errichtet hat“^[71].

И тъй като при тия думи той пак се завъртя, силна смрад лъхна отново чувствителния нос на Бацер, който плю настрана и каза:

— Stinkt wie a’Haizlputza, wie a’bescheissene Haizlputza.^[72]

А офицерският кандидат започна да се върти все по-неспокойно, новият му сън беше извънредно фантастичен. Отбраняваше Линц — това бе във войната за австрийското наследство.

Той виждаше фортовете, траншеите и палисадите около града. Главната му квартира беше обърната в огромна болница. Навсякъде около него се търкаляха болни и се държаха за коремите. Под палисадите на град Линц препускаха френските драгуни на Наполеон I.

А той, комендантът на града, застанал над тоя хаос, също се беше хванал за корема и ревеше на някакъв френски парламентьор:

„Съобщете на своя император, че няма да се предам!…“

После, сякаш освободил се от болките в корема, се втурна с батальона си през палисадите извън града по пътя на славата и победата. Той видя как поручик Лукаш изложи гърдите си срещу сабята, която един френски драгун беше насочил към него, Биглер, защитника на обсадения Линц.

Поручик Лукаш умира в краката му с вика:

„Ein Mann wie Sie, Herr Oberst, ist nötiger als ein nichtsnütziger Oberleutnant!“^[73]

Защитникът на Линц, развълнуван, се отвръща от умиращия, но в този момент долетява шрапнел и засяга Биглер в седалищните мускули.

Биглер машинално пипва отзад панталоните си и усеща, че нещо мокро, лепкаво се размазва по ръката му. Вика:

„Sanität! Sanität!“^[74]

И пада от коня си.

Бацер и Матушевич вдигнаха Биглер от пода и отново го сложиха на пейката.

След това Матушич отиде при капитан Загнер и му съобщи, че с фелдфебел-школника Биглер стават странни работи.

— Няма да е само от коняка — каза той, — мирише ми повече на холера. Фелдфебел-школникът Биглер на всяка гара пиеше вода. В Мошон го видях, че…

— Тя тая работа с холерата, Матушич, не става толкова бърже, кажете на господин доктора в съседното купе да иде да го види.

Към батальона беше разпределен „военен доктор“, старият медик и вечен студент Велфер. Той умееше да пие и да се бие, а при това знаеше на пръсти и медицината си. Следвал беше медицинските факултети в различните университетски градове на Австро-Унгария и беше практикувал в най-различни болници, но не си беше взел доктората. Просто поради това, че в завещанието, оставено от вуйчо му, беше казано, че на студента по медицина Фридрих Велфер следва да се плаща годишна стипендия до момента, в който същият получи лекарска диплома.

Стипендията беше поне четири пъти по-голяма от заплатата на болничния асистент и затова медикът Фридрих Велфер полагаше честни усилия да отдалечи колкото се може повече провъзгласяването си за доктор по медицина.

Останалите наследници можеха да се изядат от яд. Провъзгласяваха го за идиот, опитаха се да го накарат да се ожени за богата жена, само и само да се отърват от него. За да ги ядоса още повече, медикът Фридрих Велфер, член на около дузина студентски дружества, издаде няколко твърде свестни стихотворни сбирки във Виена, Лайпциг и Берлин. Сътрудничеше на „Симплицисимус“^[75] и продължаваше да следва, без да му трепне окото.

Докато най-сетне войната го удари подло в тил. Поетът, автор на книгите „Lachende Lieder“, „Krug ind Wissenschaft“, „Märchen und Paraleln“^[76], по безподобно просташки начин бе мобилизиран и един от наследниците в министерството на войната се постара симпатичният Фридрих Велфер да получи „военновременен докторат по съкратената процедура“. Докторските изпити положи писмено. Получи формуляр с ред въпроси, който трябваше да попълни. На всички въпроси той отговори стереотипно: „Lecken Sie mir Arsch!“^[77]. След три дни полковникът му съобщи, че му е издадена диплома, с която му се присвоява титлата „доктор по хуманна медицина“. Увери го, че той отдавна е узрял за докторат и че главният щабен лекар го придава към допълващата болница. Кариерата му щяла да зависи само от неговото държане. Те имали пред вид, разбира се, че в различните университетски градове той е излизал на дуел с офицери, всичко това било известно, разбира се, но днес, през време на войната, то можело да бъде забравено.

Авторът на сборника „Халба и наука“ прехапа устни и постъпи на служба.

След като станаха известни няколко случая, в които той беше проявил необикновено снизхождение към пациентите си войници и беше продължавал престоя им в болницата колкото се може повече въпреки лозунга: „Не е ли все едно дали ще хвърли петалата в болницата или на бойната линия?“ — доктор Велфер бе изпратен на фронта в състава на 11-а рота.

Действуващите офицери от батальона го смятаха за нещо малоценно. Офицерите от запаса също не му обръщаха никакво внимание и не завързваха с него приятелство, за да не задълбочават още повече пропастта между себе си и действуващите офицери.

Капитан Загнер естествено се чувствуваше издигнат твърде високо над този бивш студент-медик, който през време на дългогодишното си следване беше съсякъл не един офицер. Колчем доктор Велфер, „военният доктор“, минеше покрай него, той не му обръщаше внимание и продължаваше да говори с поручик Лукаш за съвсем незначителни неща, например, че в Будапеща отглеждали хубави дини. Поручик Лукаш пък му отговаряше, че когато бил в трети курс на военното училище, веднъж попаднал в Словакия заедно с трима свои „цивилни“ другари и там посетили един евангелистки пастор словак. Той им поднесъл свинско печено с диня, след това им налял вино и казал:

Диньо, свиньо,

пие ли ти се вино?

Поручик Лукаш тогава страшно се обидил. (Разговорът на капитан Загнер с поручик Лукаш се води на чешки език.)

— Няма да разберем много от Будапеща — каза капитан Загнер. — Ще минем транзит. Според маршрута трябва да стоим само два часа.

— Чакай, не ти ли се струва, че влакът маневрира — отговори поручик Лукаш, — ще ни прехвърлят на сменната гара. Transport-Militär-Bahnhof.^[78]

Край тях мина „военният доктор“ Велфер.

— Нищо му няма — каза той с усмивка, — господата, които аспирират с течение на времето да станат пълноценни офицери от армията и които още в казиното в Брук парадираха със своите стратегическо-исторически познания, би трябвало да знаят, че е опасно да се изяде наведнъж цял колет сладкиши, изпратени от майките им. От момента на заминаването си за Брук фелдфебел-школникът Биглер, както си призна, е изял трийсет кремроли и на всяка гара е пил преварена вода. Това, господин капитан, ми напомня Шилеровия стих: „Wer zagt von…“^[79]

— Вижте, докторе — прекъсна го капитан Загнер, — оставете Шилер. Какво му е всъщност на Биглер?

„Военният доктор“ Велфер се усмихна:

— Кандидатът за офицерски чин, вашият фелдфебел-школник, се е посрал… Не е нито холера, нито дизентерия, чисто и просто посиране. Вашият господин кандидат за офицерски чин изпил малко повече коняк и се посрал… Както изглежда, щял е да се посере и без вашия коняк. Толкова кремроли да изяде… Същинско дете… В казиното, доколкото си спомням, той не пиеше никога повече от четвъртинка. Въздържател!

Доктор Велфер плю.

— По гарите ял пасти добуш.

— Значи, нищо сериозно? — обади се капитан Загнер. — Но все пак такова нещо,… ако се разчуе.

Поручик Лукаш стана и каза на Загнер:

— Благодаря за такъв взводен командир…

— Подкрепих го за малко — каза Велфер, без да престане да се усмихва. — Господин батальонният командир ще има грижа за останалото… Тоест аз ще оставя фелдфебел-школника Биглер в тукашната болница… Ще подпиша протокол, че се касае за дизентерия. Тежък случай на дизентерия. Изолация… фелдфебел-школникът Биглер ще попадне в дезинфекционен павилион… Това решително е за предпочитане — продължи Велфер с противната си усмивка, — има две възможности: фелдфебел-школникът или се е посрал, или е заболял от дизентерия…

С чисто служебен тон капитан Загнер се обърна към Лукаш:

— Господин поручик, фелдфебел-школникът Биглер от вашата рота е заболял от дизентерия и ще остане на болничен режим в Будапеща…

Капитан Загнер имаше чувството, че Велфер се усмихва страшно нахално, но когато обърна поглед към „военния доктор“, видя, че лицето му е страшно безразлично.

— Значи, всичко е в ред, господин капитан — отговори спокойно Велфер, — кандидатите за офицерски…

Той махна с ръка:

— При дизентерия всеки пълни гащите.

И така храбрият фелдфебел-школник Биглер бе закаран във военната изолационна болница в Уй Буда.

Посраните му гащи потънаха някъде във водовъртежа на Световната война.

Бляновете на фелдфебел-школника Биглер за големи победи бяха затворени в една от болничните стаи на изолационните павилиони.

Когато научи, че е хванал дизентерия, фелдфебел-школникът Биглер изпадна в истински възторг.

Не е ли все едно дали ще бъде ранен, или ще се разболее за императора при изпълнение на патриотичния си дълг?

После с него се случи малка злополука. Тъй като всички места за заболели от дизентерия бяха запълнени, фелдфебел-школник Биглер бе преместен в холерния павилион.

След като го изкъпаха и му сложиха термометъра под мишницата, един унгарски щабен лекар се наведе над него и сериозно поклати глава:

— 37°!

При холера най-тревожният симптом е сериозното спадане на температурата. Болният изпада в апатия.

Фелдфебел-школник Биглер наистина не проявяваше никаква нервност. Беше необикновено спокоен. Само мислено си повтаряше: „Ех, няма какво да се прави, ще се страда за императора.“

Щабният лекар поръча да измерят температурата му и в ануса.

„Последен стадий на холера — помисли си той, — очевиден белег за настъпващия край, пълно отпадане на силите, при което болният губи интерес към всичко, което го заобикаля, и съзнанието му се размътва. Усмихва се в предсмъртна агония.“

Фелдфебел-школникът наистина се усмихваше мъченически при тая манипулация. Те му мушкат термометъра в ануса, а той си дава вид на герой и дори не се помръдва.

„Симптоми — съобразяваше щабният лекар, — които при холерата водят до бавна смърт, пасивното положение …“

Той се обърна към един унгарец, санитарен подофицер, и го попита дали фелдфебел-школникът Биглер е повръщал и се е изхождал във ваната през време на къпането.

Като получи отрицателен отговор, той втренчи поглед в Биглер. Непрекъснатите позиви за ходене по голяма нужда и за повръщане са престанали вече, при холерата това пак са фатални симптоми, всички те дават картината на това, което става в последните часове преди смъртта.

Съвсем гол, както беше изнесен от топлата вана и проснат на кревата, фелдфебел-школникът Биглер почувствува остър студ и изтрака със зъби. Кожата по цялото му тяло настръхна.

— Виждате ли как го втриса — каза щабният лекар на унгарски, — крайниците му са напълно студени. Това вече е краят.

Като се наведе към Биглер, попита го на немски:

— Also, wie geht’s…^[80]

— S-s-se-hr-hr-gu-gu-tt… — изтрака със зъби фелдфебел-школникът Биглер — ei-ne De-deck-ke.^[81]

— Съзнанието отчасти размътено, отчасти запазено — каза на унгарски щабният лекар, — тялото твърде измършавяло, устните и ноктите обаче би трябвало да почернеят… Това е вече третият случай на смърт от холера без почерняване на ноктите и устните…

Той отново се наведе над фелдфебел-школника Биглер и продължи на унгарски:

— Вторият сърдечен тон престана да се чува…

— Ei-ei-ne-ne De-de-de-deck-ke-ke^[82] — изтрака със зъби фелдфебел-школник Биглер.

— Това са последните му думи — обърна се на унгарски щабният лекар към санитарния подофицер, — утре ще го погребем с майор Кох. Сега ще изпадне в безсъзнание. Документите в канцеларията ли са?

— Там трябва да са — спокойно отговори санитарният подофицер.

— Ei-ei-ne-ne De-de-de-deck-ke-ke — тракаше със зъби подир отдалечаващите се фелдфебел-школникът Биглер.

От шестнайсетте легла в стаята бяха заети само пет. На едното имаше смъртник. Починал преди два часа, той беше покрит с чаршаф и носеше името на откривателя на холерните бацили. Това беше капитан Кох, за когото лекарят бе споменал, че ще бъде погребан на следния ден заедно с фелдфебел-школника Биглер.

Фелдфебел-школникът Биглер се понадигна на леглото си и за първи път видя как се умира за императора от холера, тъй като от останалите четирима души двамата умираха, задушаваха се и посиняваха, ломотейки нещо неразбрано на някакъв странен език. То беше по-скоро някакво хъркане на задушаващ се човек.

Другите двама с подозрително бурната реакция на оздравяващи напомняха хора, изпаднали в тифозен делириум. Крещяха нещо неразбираемо и ритаха покривките с мършавите си крака. Край тях стоеше брадат санитар, който, както разбра фелдфебел-школникът Биглер, ги успокояваше на щирийско наречие:

— И аз съм лежал от холера, мои златни господа, но никога не съм ритал така покривките. Сега вече прескочихте трапа. Ще ви дадат отпуска и… Не се мятай такъв! — изрева той на единия, който така ритна одеялото, че то се преметна и покри главата му. — Тия на нас не ни минават. Бъди доволен, че имаш температура и че няма да те откарат оттук с музика. Нали ви казах — и двамата прескочихте трапа.

Погледна наоколо.

— Още двама умряха. Чакахме ги — каза той добродушно, — вие бъдете доволни, че се отървахте толкова лесно. Трябва да ида да донеса чаршафи.

След малко той отново се върна. Покри с чаршафи умрелите, устните на които бяха почернели, извади отгоре ръцете им с почернели нокти, които задушаващите се в предсмъртна агония бяха турили върху навирените си членове, помъчи се да им вкара езиците в устата, след това приклекна край леглата им и отпусна глас:

— Heilige Marie, Mutter Gottes!^[83]

Старият санитар гледаше при това към оздравяващите болни, делириумът на които означаваше реакция на възвръщане към живота.

— Heilige Marie, Mutter Gottes! — повтаряше той, докато някакъв гол мъж го потупа по рамото.

Беше фелдфебел-школникът Биглер.

— Вижте какво — каза той, — аз се… къпах… Собствено мене ме къпаха… Имам нужда от одеяло… Студено ми е.

— Странен случай — каза половин час след това щабният лекар на фелдфебел-школника Биглер, който си почиваше под одеялото, — вие, фелдфебел-школник, сте реконвалесцент, утре ще ви изпратим в изолационната болница в Тарнов^[84]. Носител сте на холерни бацили… Медицинската ни наука е толкова напреднала, че за нея всичко е ясно като бял ден. Вие сте от 91-ви полк…

— 13-и батальон — отговори санитарният подофицер вместо фелдфебел-школника Биглер, — 11-а рота.

— Пишете — каза щабният лекар. — Фелдфебел-школник Биглер, 13-и батальон, 11-а бойна рота, 91-ви полк, за наблюдение в холерните павилиони в Тарнов. Носител на холерни бацили…

Така фелдфебел-школникът Биглер от ентусиазиран боец се превърна в носител на холерни бацили.