Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (29)

Приключенията на Швейк в Кирай Хида

Деветдесет и първи полк се местеше в Мост на Литава — Кирай Хида.

След тридневен затвор, тъкмо три часа преди да бъде пуснат на свобода, Швейк заедно с школника бе отведен в главното караулно помещение и оттам под конвой бе изпратен на гарата.

— Това отдавна се знаеше — каза му из пътя школникът. — Ще ни преместят в Унгария. Там се формират бойни батальони, войниците ще се упражняват в бойна стрелба, ще се посбият с унгарците, а след това вече ние весело ще заминем за Карпатите. Тук пък в Будейовице ще дойдат на гарнизон маджари и така ще се получи смешение на расите. Има една теория, според която най-доброто средство против дегенерацията е изнасилването на момичета от други народности. Така са постъпвали шведите и испанците през Тридесетгодишната война, французите през времето на Наполеон, а сега пък в Будейовицкия край по същия начин ще постъпят и маджарите и това няма да бъде свързано с грубо насилничество. С течение на времето хората свикват с всичко. Това ще бъде просто една обикновена размяна. Чешкият войник ще се наспи с маджарското момиче. Бедната чешка девойка ще приласкае маджарския хонвед и след столетия антрополозите ще направят странното и изненадващо откритие, че у хората по бреговете на Малша са се появили изпъкнали скули.

— С това кръстосване — отбеляза Швейк — работата изобщо е много интересна. В Прага има един келнер негър на име Кристиян. Баща му бил абисински крал и дошъл с един цирк на остров Щванице в Прага. В него се влюбила една учителка, която пишела стихотворения за различни овчарчета и горски поточета и ги печатала в „Лада“^[1]. Тя отишла в хотела и както е казано в светото писание, прелюбодействувала с него, а после много се учудила, когато ѝ се родило съвсем бяло момченце. Хубаво, ама след две седмици момченцето започнало да става кафяво. Все по-кафяво и по-кафяво, а след месец започнало да почернява. Като станало на половин година, то било черно като дядо си, абисинския крал. Тя го занесла в клиниката за кожни болести, та дано го обезцветят по някакъв начин, но там ѝ казали, че това си е истинска арабска черна кожа и че няма какво да се прави. Учителката се побъркала и започнала да пише писма до разни списания да ѝ препоръчат нещо против негри. Откарали я в Катеринките^[2], а арабчето дали в сиропиталище, където то разсмивало всички. След туй арабчето се изучило за келнер и аз го помня, ходеше да танцува по нощните заведения. Днес от него с голям успех се раждат чешки мулати, които не са вече така черни като баща си. Един медик обаче, който ходеше в „Чашата“, ни разправи веднъж, че то не било толкова просто. Такъв мелез раждал пак мелези, които не могли да се различат от белите хора. Но изведнъж в някое поколение можело да се появи пак негър. Можете ли да си представите такова нещастие. Оженвате се вие за някаква госпожица. Съвсем бяла е, мизерницата ѝ с мизерница, а изведнъж ви роди негър. И ако преди девет месеца е била без вас на борби във вариетето, в които е участвувал и негър, аз мисля, че това все пак няма да ви дава мира.

— Случаят с вашия негър Кристиян — каза школникът — трябва да се разгледа и от военно гледище. Да предположим, че тоя негър го мобилизират. Той е пражанин, значи, ще попадне в двайсет и осми полк. Вие нали сте чули, че двайсет и осми полк мина на руска страна? Колко учудени са щели да останат русите, ако бяха пленили и негъра Кристиян? Руските вестници сигурно щяха да пишат, че Австрия е подкарала на война и колониалните си войски, дето ги няма, че Австрия е пристъпила вече към използуване и на негърските си резерви.

— Та нали разправяха — подхвърли Швейк, — че Австрия имала колонии, някъде на север. Някаква си там земя на император Франц Йосиф…

— Оставете това, момчета — каза един войник от конвоя, — да се говори днес за някаква си там земя на император Франц Йосиф, е много непредпазливо. Недейте назовава никого и ще направите най-добре…

— Но погледнете на картата — намеси се школникът — и ще видите, че наистина съществува земя на нашия най-милостив монарх император Франц Йосиф. Според статистиката на нея има само лед, който се изнася оттам с ледоразбивачи, собственост на пражките ледопроизводителни заводи. Тая ледена индустрия е високо ценена и уважавана даже и в чужбина, понеже предприятието с доходно, но опасно. Най-голямата опасност съществува при транспортирането на леда от земята на император Франц Йосиф през полярния кръг. Можете ли да си представите?

Войникът от конвоя измърмори нещо неясно, а кандидат-подофицерът, който водеше конвоя, се приближи и заслуша школника, който важно продължи лекцията си:

— Тая единствена австрийска колония може да запаси с лед цяла Европа и има първостепенно икономическо значение, Колонизацията, разбира се, напредва бавно, понеже колонисти, от една страна, не се явяват, а от друга — измръзват. Но независимо от това чрез нормализиране на климатическите условия, от което са заинтересувани министерството на търговията и министерството на външните работа, има надежда да бъдат рационално използувани големите ледени площи. С обзавеждането на няколко хотела ще бъдат привлечени маса туристи. Естествено ще бъде нужно да се прокарат удобни туристически пътеки и пътища между ледените планини и да се нарисуват върху ледените блокове туристически знаци. Единствената пречка тук са ескимосите, които спъват работата на нашите органи…

— Интересни хора, не искат да учат немски — продължи школникът. През това време кандидат-подофицерът с интерес го слушаше. Той беше деен човек (като цивилен бил ратай), простак и грубиян, мозъкът му попиваше всичко, от което нямаше понятие, и идеалът му беше да служи за „чорба“.

— Министерството на просветата, господин кандидат-подофицер, с цената на големи средства и жертви изгради за тях училища — през време на строежа измръзнаха пет души архитекти…

— Зидарите се спасили — прекъсна го Швейк, — защото се стоплили с лулите си.

— Не всички — каза школникът, — с двама от тях се случило нещастие, те просто забравили да смучат и лулите им угаснали. Трябвало да ги погребат в ледовете. Накрая все пак училището било изградено от ледени тухли и железобетон, материали, които великолепно се комбинират. С дървения материал обаче, взет от търговските кораби, които били сковани от ледовете, ескимосите запалили огън около училището и постигнали целта си. Ледът, върху който било изградено училището, се стопил и цялото училище заедно с директора и с представителя на правителството, който на следния ден трябвало да присъствува при освещаване на училището, потънало в морето. Могло да се чуе само как представителят на властта, вече потънал до гуша във водата, извикал: „Gott strafe England!“^[3]. Сега навярно ще изпратят войска, за да усмири ескимосите. Разбира се, войната с тях ще бъде трудна. Най-големи поражения ще нанасят на войските ни опитомените бели мечки.

— Само това оставаше — забеляза кандидат-подофицерът мъдро, — и без това военните изобретения станаха вече толкова много. Да вземем например газовите маски за отравяне с отровни газове. Нахлузваш я на главата си и веднага си отровен, така ни разправяха в подофицерската школа.

— Те само ви плашат — обади се Швейк, — никой войник не бива да се бои от нищо. Даже и в някой нужник да хлътне през време на боя, той трябва само да се оближе и да продължи да атакува, а колкото се отнася до отровните газове, всеки е свикнал с тях още от казармата, където често дават пресен хлебец и грах с булгур. Но сега русите били изнамерили нещо против началствата…

— Това трябва да са специални електрически токове — допълни школникът, — те се съединяват със звездичките на яката и понеже последните са от целулоид, избухват. Пак едно страшно бедствие.

Въпреки че кандидат-подофицерът беше голямо ампе в цивилния живот, накрая все пак може би разбра, че го поднасят и се отдалечи от тях, като застана начело на патрула.

Впрочем те се приближаваха към гарата, където жителите на Будейовице се прощаваха със своя полк. Сбогуването нямаше официален характер, но площадът пред гарата беше изпълнен с публика, която очакваше войниците.

Любопитството на Швейк се съсредоточи върху шпалира от публика. И както винаги, добрите войници вървяха отзад, а конвоираните минаха първи. Добрите войници по-късно щяха да бъдат натъпкани в конски вагони, а за Швейк и школника бе отреден специален арестантски вагон, който във военните ешелони се прикачва непосредствено след щабните вагони. В такъв арестантски вагон има място колкото щеш.

Швейк не можа да се въздържи да не извика към шпалира „Наздар!“^[4] и да не размаха фуражката си. Това подействува със силата на внушение, навалицата шумно го пое и „наздар“ се понесе по-нататък и загърмя пред гарата, където, далече оттук, започнаха да викат: „Идат, идат!“

Конвойният кандидат-подофицер се слиса и изрева па Швейк да си затваря устата. Но викането на масите се разпространяваше лавиноподобно. Полицаите изблъскваха тълпата и правеха път на конвоираните, но масите продължаваха да реват „Наздар!“ и да размахват каскети и шапки.

Това беше една великолепна манифестация. От прозорците на хотела срещу хората някакви дами размахваха кърпи и викаха: „Хайл!“ „Наздар“ се смесваше с „Хайл“ в шпалира. Намери се и такъв ентусиаст, който използува случая, за да извика; „Nieder mit den Serben!“^[5]. На него обаче му подложиха крак и в изкуствено създадената блъсканица му смачкаха фасона.

И като електрически ток продължаваше да се разнася: „Идат! Идат“!

И те идеха. Като вървеше пред войниците с натъкнати щикове, Швейк приветливо махаше с ръка на народа, а школникът сериозно козируваше.

Така те стигнаха на гарата и тръгнаха към определената военна композиция. В това време малко остана музикалният взвод на стрелците да засвири „Боже, императора пази!“. Капелмайсторът му сериозно се беше объркал от неочакваната манифестация. За щастие на перона своевременно се яви оберфелдкуратът от седми кавалерийски дивизион, отец Лацина, с черно бомбе на глава, и започна да въдворява ред.

Неговата история беше простичка. Той, страшилището на всички офицерски столове, лакомото чудовище, ненаситната ламя, пристигна снощи в Будейовице и сякаш съвсем случайно стана участник в малкия банкет на офицерите от заминаващия полк.

Той яде и пи за десет души и от време на време в повече или по-малко трезво състояние излизаше и отиваше в кухнята на стола да си изпросва от готвачите различни остатъци. Поглъщаше цели блюда със сосове и кнедли, като кръвожаден звяр късаше месото от кокалите. Накрая в кухнята той попадна на ром. След като се налочи до оригване, пак се върна на прощалната вечеря и там се отличи с нова пиячка. В това отношение отец Лацина имаше богат опит. Офицерите в седми конен дивизион редовно си патеха от него. Тая заран пък му хрумна да следи за реда при заминаването на първите ешелони на полка и затова започна да се мотае покрай шпалира и така се развилия по перона, че офицерите, които ръководеха транспорта на полка, се барикадираха пред него в канцеларията на началник-гарата.

Ето защо той отново се яви на гарата, и то тъкмо на време, за да спре палката на капелмайстора, който се канеше да започне дирижирането на „Боже, императора пази.“

— Halt!^[6] — рече той, — Още не, аз ще дам знак. Сега ruht^[7], аз пак ще дойда. — Оттам той мина на перона, тръгна подир конвоя и го спря с вика: „Halt!“

— Накъде? — попита той строго кандидат-подофицера, които се слиса и не можа да се справи с новосъздалото се положение. Вместо него добродушно отговори Швейк:

— В Брук ще ни карат, господин оберфелдкурат, ако обичате, може да пътувате с нас.

— И ще пътувам — заяви отец Лацина и като се обърна към конвоя, добави: — Кой казва, че няма да пътувам? Vorwärts! Marsch!^[8]

Когато се озова в арестантския вагон, оберфелдкуратът легна на пейката, а добросърдечният Швейк съблече шинелата си и я сложи под главата му. В този момент школникът пошепна тихо на ужасения кандидат-подофицер: „Трябва да се грижим за оберфелдкуратите.“

Удобно излегнат на пейката, отец Лацина започна да обяснява:

— Рагуто с гъби, господа, е толкова по-вкусно, колкото повече са гъбите, но гъбите трябва най-напред да се изпържат с лучец и чак тогава да се прибави дафинов лист и лук…

— Лука благоволихте да сложите предварително — обади се школникът, сподирен от отчаяния поглед на кандидат-подофицера, който в лицето на отец Лацина виждаше пиян наистина, но все пак свой началник.

Положението на кандидат-подофицера наистина беше отчаяно.

— Да — изтъкна Швейк, — господин оберфелдкуратът има пълно право. Колкото повече лук, толкова по-добре. В Пакомержице имаше един пивовар, той слагаше лук и в бирата, понеже лукът предизвиквал жажда. Лукът изобщо е твърде полезно нещо. Печеният лук се слага и на цирей…

През това време на пейката отец Лацина говорете полугласно, като в просъница:

— Всичко зависи от подправките, какви подправки ще се сложат и в какво количество. Нищо не бива да се пресели, препипери…

Той говореше все по-бавно и по-тихо:

— Преджинджифили, премагданози…

Не можа да довърши и заспа. От време на време в паузите, когато спираше да хърка, той изсвирваше с нос.

Кандидат-подофицерът втренчено го гледаше, а войниците от конвоя, насядали по пейките, тихо се смееха.

— Тоя скоро няма да се събуди — подхвърли Швейк след малко, — кьоркютюк пиян е.

— Какво от това — продължи Швейк, като видя, че кандидат-подофицерът му прави знаци да мълчи, — тук нищо не може да се измени, пиян е и туйто. Има ранг на капитан. Всеки от тия фелдкурати, независимо от това дали е висш или низш чин, си има вече такъв талант от бога и при всеки удобен случай се нарязва като свиня, По-рано служех у фелдкурат Кац, а той пропиваше и носа между очите си. Това, дето го прави тоя, не е нищо в сравнение с онова, което правеше оня. Заедно с него ние пропихме дарохранителницата и щяхме може би да пропием и самого бога, ако се намереше някой да ни даде заем срещу него.

Швейк се приближи до отец Лацина, обърна го към стената и каза с тон на познавач:

— Тоя ще хърка чак до Брук. — И се върна на мястото си, съпровождан от отчаяния поглед на нещастния кандидат-подофицер, който подхвърли:

— Дали да ида да доложа за него?

— И дума да не става — каза школникът, — вие сте командир на конвоя. Вие нямате право да се отдалечавате от нас. А според правилника, докато не ви сменят, нямате право да пращате и войниците да съобщят за това. Както виждате — костелив орех. А да сигнализирате с изстрел да дойде някой — и това не върви. Тук всъщност нищо не се е случило. От друга страна пък в правилника пише, че освен арестантите и придружаващия ги конвои в арестанския вагон не бива да има други лица. За лица без работа входът строго забранен. А ако искате да заличите следите на простъпката и пожелаете по незабележим начин да изхвърлите оберфелдкурата през прозореца на вагона, докато пътувате, това също няма да ви се удаде, тъй като тук има свидетели, които са видели, че сте го пуснали във вагона, където не му е мястото. Това, господин кандидат-подофицер, мирише, така да се каже, на деградиране.

Кандидат-подофицерът възрази неуверено, че той не е пускал оберфелдкурата да влиза във вагона и че последният сам се присъединил към тях. А все пак нали оберфелдкуратът му е началник!

— Тук началник сте единствено вие — подчерта школникът.

Думите му бяха допълнени от Швейк:

— Даже негово величество императорът да беше поискал да се присъедини към нас, вие нямахте право да му позволите. Все едно, че сте на пост, също както когато при часовоя дойде дежурният офицер и го помоли да иде да му вземе цигари, а той, будалата, го пита още какви да купи. За тая работа има затвор.

Кандидат-подофицерът плахо възрази, че всъщност Швейк пръв е поканил фелдкурата да пътува с тях.

— Аз, господин кандидат-подофицер, мога да си позволя това — отговори Швейк, — защото съм идиот, но от вас никой не би могъл да очаква такова нещо.

— От дълго време ли сте на действителна служба? — сякаш между другото попита школникът кандидат-подофицера.

— От три години. Сега трябва да ме произведат подофицер.

— Свърши се тя — цинично каза школникът, — както ви казвам, работата мирише на деградиране.

— А бе то наистина е все едно — обади се Швейк — дали ще те убият като подофицер или като прост войник, но разправят, че разжалваните ги бутат на първите линии.

Оберфелдкуратът се помръдна.

— Кърти — заяви Швейк, след като установи, че всичко е в подобаващ ред, — трябва да сънува пак някое ешмедеме. Страх ме е само да не ни се изтакова тука. Когато биваше пиян, моят фелдкурат Кац никога не се усещаше насън. Един път…

И Швейк започна да излага преживелиците си с фелдкурата Ото Кац. Разказът му беше така подробен и интересен, че те и не забелязаха кога потегли влакът.

Едва страшният рев откъм задните вагони прекъсна разказа на Швейк. Дванайсета рота, в която имаше само немци от Крумлов и от Кашперските планини, ревеше, та се късаше:

Wann ich kumm, wann ich kumm,

Wann ich wieda, wieda kumm.^[9]

А от друг вагон някой с отчаяние ревеше към отдалечаващия се град Будейовице:

Und du, mein Schatz,

bleibst hier,

Holarjo, holarjo, holo.^[10]

Йойокането и кряскането му беше толкова ужасно, че другарите му трябваше да го отмъкнат от отворената врата на конския вагон.

— Чудно — каза школникът на кандидат-подофицера, — че още не са дошли да направят проверка. Съгласно правилника трябваше да доложите за нас на коменданта на ешелона още на гарата, а не да се занимавате с някакъв си пиян оберфелдкурат.

Нещастният кандидат-подофицер мълчеше твърдоглаво и упорито гледаше телеграфните стълбове, които пробягваха назад.

— Като си помисля, че за нас не е доложено на никого — продължи язвително школникът — и че на най-близката гара при нас положително ще влезе комендантът на ешелона, войнишката ми кръв започна да се бунтува. Та ние сме един вид като…

— Като цигани — намеси се Швейк — или като скитници. Сякаш се боим от божията светлина и не смеем никъде да доложим за себе си, за да не ни затворят.

— Освен това — каза школникът, — въз основа на една наредба от двадесет и първи ноември 1879 при транспорт на военни арестанти трябва да се спазват следните предписания. Първо: арестантският вагон трябва да бъде снабден с решетки. От това по-ясно няма. Тук това изискване е изпълнено точно по предписанието. Това, значи, е наред. Второ: в допълнение на Н. В. наредбата от двадесет и първи ноември 1879 година във всеки арестантски вагон трябва да има клозет. Ако няма такъв, във вагона трябва да се постави покрит съд за задоволяване на голямата и малка нужда на арестантите и придружаващата ги стража. Тук при нас собствено не може да се говори за арестантски вагони, където би могло да има клозет. Ние просто се намираме в едно преградено купе, изолирани от целия свят. Но тук няма и оня съд…

— Може да си свършите работата от прозореца — прекъсна го в пълно отчаяние кандидат-подофицерът.

— Вие забравяте — каза Швейк, — че никой арестант няма право да се доближава до прозореца.

— И после, трето — продължи школникът. — Трябва да има и съд с вода за пиене. За това вие също не сте се погрижили. Апропо! Известно ли ви е на коя гара ще се раздава храната? Не ви ли е известно? Знаех си аз, че не сте се информирали…

— Виждате ли, господин кандидат-подофицер — отбеляза Швейк, — да карате арестанти, не е шега работа. За нас трябва да се полагат грижи. Ние не сме обикновени войници, които са длъжни да се грижат сами за себе си. На нас всичко трябва да ни се носи на тепсия. За това има специални наредби и параграфи, които всеки трябва да изпълнява, защото иначе няма да има никакъв ред. „Затвореният човек е като малко дете-пеленаче — казваше един известен мошеник, — него трябва да го гледат да не настине, да не се тревожи, да е доволен от съдбата си, нещастникът, да не го обиждат.“

— Впрочем — обади се след малко Швейк и приятелски погледна кандидат-подофицера, — като стане единадесет, бъдете така добър и ми кажете.

Кандидат-подофицерът въпросително погледна Швейк.

— Вие, господин подофицер, навярно искате да ме попитате защо трябва да ми кажете, когато стане единадесет часа. От единадесет часа аз, господин кандидат-подофицер, минавам в конския вагон — натърти Швейк и продължи тържествено: — Аз бях осъден на три дни затвор. В единадесет часа започна да тече наказанието ми и днес в единадесет часа то изтича. След единадесет аз нямам какво да правя тук. Никой войник не бива да стои затворен повече, отколкото му се полага, защото дисциплината и редът във войската трябва да се спазват, господин кандидат-подофицер.

След тоя удар отчаяният кандидат-подофицер дълго време не можа да се опомни. Най-после той възрази, че не е получил никакви нареждания.

— Любезни господин кандидат-подофицер — обади се школникът, — нарежданията няма да дойдат сами при командира на конвоя. Щом планината не идва при Мохамед, командирът на конвоя сам трябва да иде да получи нарежданията. Вие сега се озовахте в нова ситуация. Решително вие нямате право да задържате никого, който е добил право да излезе на свобода. От друга страна, съгласно действуващия правилник, никой няма право да напуска арестантския вагон. Наистина не зная как ще се измъкнете от това „заплетено положение“. А положението става все по-лошо. Сега е десет и половина.

Школникът скри джебния си часовник.

— Много съм любопитен, господин кандидат-подофицер, какво ще направите след половин час.

— След половин час отивам в конския вагон — повтори замечтано Швейк, след което кандидат-подофицерът, съвсем объркан и смазан, се обърна към него:

— Ако нямате нищо против, аз мисля, че тук е много по-удобно, отколкото в конския вагон. Аз мисля…

Той бе прекъснат от оберфелдкурата, който се провикна насън: „Повече соус!“

— Спи, спи — рече Швейк добродушно, като подложи под главата му единия пеш на шинелата, който постоянно падаше от скамейката, — продължавай да сънуваш богати гощавки.

А школникът започна да пее:

Спи, детенце, спи, ти очи склопи,

господ ще да спи със тебе,

ангелче ще те люлее, спи, детенце, спи.

Отчаяният кандидат-подофицер не реагираше вече на нищо.

Той гледаше тъпо пейзажа, който се виждаше през прозореца, и даде свобода на пълната дезорганизация в арестантското купе.

До преградата войниците от конвоя играеха на „месо“ и по меките части на лежащия се сипеха силни и чести удари. Когато кандидат-подофицерът се обърна в тая посока, видя, че към него най-предизвикателно гледа задникът на един пехотинец. Той въздъхна и пак се обърна към прозореца.

Школникът седя замислен известно време, а след това попита съсипания кандидат-подофицер:

— Чували ли сте за списанието „Светът на животните“^[11]?

— За това списание — отговори кандидат-подофицерът зарадван, че разговорът минава на друга тема — беше абониран кръчмарят в наше село. Той страшно обичаше саанските кози, а неговите до една бяха измрели и затова помоли редакцията на списанието за съвет.

— Мили приятелю — каза школникът, — беседата ми, която следва, ще ви докаже с пределна яснота, че никой не е без грешки! Уверен съм, господа, че вие там отзад ще престанете да играете на „месо“, тъй като това, което ще ви разправя сега, ще бъде твърде интересно преди всичко поради обстоятелството, че няма да разберете голям брой от специалните термини, които ще чуете. За да забравим днешните военни тегла, аз ще ви разкажа повестта за „Светът на животните“.

Как собствено съм станал редактор на „Светът на животните“ — това твърде интересно списание — си остана загадка за мене до момента, в който дойдох до убеждението, че съм могъл да направя тая глупост само в състояние на пълна невменяемост. В това състояние бях изпаднал поради приятелската любов, която изпитвах към стария си другар Хайек. До това време той честно и почтено беше редактирал списанието, но накрая се влюби в дъщеричката на собственика на списанието господин Фукс. Последният моментално го изгони, но постави условие веднага да си намери един свестен заместник.

Както виждате, наемните условия тогава бяха странни.

Собственикът на списанието, когато му бях представен от моя приятел Хайек, ме прие много любезно и ме попита имам ли изобщо някакво понятие от животни. Той остана твърде доволен, като чу, че винаги съм уважавал извънредно много животните и съм виждал в тях оная брънка, която е довела до появата на човека, и че особено от гледище на закрила на животните винаги съм респектирал техните копнежи и желания. Никое животно не желае нищо друго освен, преди да бъде изядено, да го умъртвят колкото е възможно по-безболезнено.

Шаранът още от самото си рождение се измъчва от натрапчивата мисъл, че не е хубаво готвачката да му разпаря корема още приживе. Обичаят да се обезглавяват петлите е набег към осъществяване целите на дружеството за закрила на животните, именно да не се колят домашните птици от неумела ръка.

Сгърчените телца на пържените мренки са доказателство, че те, умирайки, протестират против обичая да бъдат пържени живи на маргарин в „Подол“^[12]. Пуешката кълка…

В гоя миг собственикът на списанието ме прекъсна и ме попита дали разбирам от птицевъдство, от кучета, питомни зайчета, пчеларство, дали зная подробности из живота на животните, дали умея да изрязвам картинки за репродукции от различни чужди журнали, да превеждам научни статии за животните из чуждестранни списания, дали мога да се ползувам от съчиненията на Брем^[13] и бих ли могъл в сътрудничество с него, собственика на списанието, да пиша уводни статии из живота на животните по случай различни католически празници, във връзка с промените в годишните времена, а освен това и по случай различни състезания, ловни хайки, във връзка с отглеждането на полицейски кучета, по случай национални и църковни празници. С една дума, аз трябвате да следя пресата и винаги да съм в състояние да използувам за кратка уводна статия най-актуалното от вестниците.

Аз заявих, че твърде много съм размишлявал върху начините за най-правилното ръководене на такова списание, каквото е „Светът на животните“, и че много добре ще мога да се справям с всички рубрики и отдели, които съществуват в него, тъй като владея целия въпросен материал. Моята амбиция ще бъде, забелязах аз, да издигна списанието на необикновена висота, да го реорганизирам както по отношение на съдържанието му, така и в техническо отношение.

Биха могли да се въведат нови рубрики като например: „Весела колонка на животните“, „Животни за животните“, като същевременно се следи бдително и за политическото положение.

Читателите ще трябва да бъдат сюрпризирани с все по-нови и нови изненади, та като преминават от животно към животно, да не могат да се опомнят. Колонката „Как протича денят на животното“ ще трябва да се редува с колонка под наслов „Нова програма за разрешаване на въпроса за домашния добитък“ или с рубриката „Различни движения сред добитъка“.

Той отново ме прекъсна и заяви, че това е напълно достатъчно и че ако ми се удаде да осъществя поне половината, щял да ми подари чифт миниатюрни уаяндотки^[14], които на последната берлинска изложба на домашни птици спечелили първа премия, а техният собственик — златен медал за отлична кръстоска.

Мога да кажа, че доколкото ми позволяваха способностите, аз полагах всички усилия, за да прокарвам последователно правителствената си програма в списанието, даже в края на краищата стигнах до откритието, че моите статии надхвърлят възможностите ми.

В желанието си да предложа на публиката нещо напълно ново, аз започнах да измислям различни животни. Изхождах от принципа, че например слонът, тигърът, лъвът, маймуната, къртицата, конят, свинята и др. отдавна вече са напълно известни за всеки читател на „Светът на животните“, че е необходимо читателят да бъде развълнуван от нещо ново, от нови открития и затова направих опит да лансирам новия животински вид: сернистокоремния кит^[15]. Тоя вид кит беше на големина колкото моруна и бе снабден с мехур, пълен с мравчена киселина, и с особена клоака, през която моят сернистокоремен кит с експлозия изпущаше упойна и отровна киселина срещу малките рибки, които искаше да изяде. Английският учен… не си спомням вече как го назовах, е нарекъл тая киселина „китова“. Китовото масло беше отдавна известно на всички, обаче новата киселина възбуди любопитството на някои читатели, които с писмо до редакцията поискаха да научат коя фирма я произвежда.

Мога да ви уверя, че изобщо читателите на „Светът на животните“ са много любознателни.

Скоро след сернистокоремния кит аз открих последователно цяла редица нови животни. От тях ще назова само: лукавия благинар, млекопитаещо от рода на кенгуруто, едливия вол, първообраз на днешната крава, сепийната инфузория, с което име означих един вид плъх.

С всеки изминат ден броят на животните нарастваше. Самият аз бях извънредно изненадан от успехите си в тая област. Никога не бях помислял, че фауната се нуждае от такова чувствително попълнение и че Брем в своето съчинение „Животът на животните“ е могъл да пропусне толкова животни. И изобщо дали Брем и всички ония, които бяха дошли подир него, са знаели за моя прилеп от остров Исландия, именно „чуждоземния прилеп“, за моята домашна котка от върха на Килиманджаро с наименование „еленска нервозна пачуха“?

Естествениците не бяха и сънували до тоя миг бълхата на инженер Кун^[16], която бях открил в кехлибара и която беше съвършено сляпа, понеже живяла в козината на предисторическата подземна къртица, която от своя страна също била сляпа, тъй като нейната баба се била кръстосала, както бях писал, със слепия саламандър, обитател на пещерата Постойна^[17], която по това време стигала до сегашния балтийски океан.

Това незначително събитие предизвика голяма полемика между „Час“^[18] и „Чех“^[19], понеже „Чех“, цитирайки в рубриката „Разни“ статията за бълхата, открита от мене, заяви: „Бог си знае работата.“ „Час“ естествено по един чисто реалистичен начин разби на пух и прах моята бълха и преподобния „Чех“. От тая дата щастливата ми звезда на изобретател и откривател на нови същества започна да потъмнява. Абонатите на „Светът на животните“ започнаха да се безпокоят.

Повод за това дадоха кратките ми съобщения из пчеларството, птицевъдството, в които аз развих новите си теории. Последните предизвикаха истинска паника, понеже след моите съвети известният пчелар господин Пазоурек получи удар, а пчеларството на Шумава и под Кърконошите упадна съвсем. Домашните птици пък ги налетя чума и в кратко време всичко измря. Абонатите започнаха да пишат заплашителни писма и да се отказват от списанието.

Тогава аз се нахвърлих върху птиците, които живеят на свобода. И днес все още помня аферата с редактора на „Селски обзор“, клерикалния депутат, директора Йозеф М. Кадълчак!

От английското списание „Каунтри Лайф“^[20] аз бях изрязал изображението на някакво птиче, кацнало на орех. Нарекох го орехче и по същата логика никога не бих се подвоумил да пиша, че птицата, кацнала на хвойна, се нарича хвойниче, хвойник или евентуално хвойница.

И можете ли да си представите какво се случи? С обикновена пощенска картичка господин Кадълчак се нахвърли върху мене, че това било сойка, а не някакво си орехче, и че на немски тя се наричала Eichelhäher^[21].

Писах му писмо, в което развих теорията си за орехчето, като го изпъстрих с многобройни псувни и измислени цитати от Брем.

Депутатът Кадълчак отговори с уводна статия в „Селски обзор“.

Моят шеф, господин Фукс, както обикновено беше седнал в кафенето и четеше провинциалните вестници, тъй като в последно време редовно търсеше отзиви за моите занимателни статии в „Светът на животните“. Когато влязох, той мълчаливо ми посочи лежащия на масата „Селски обзор“, като отправи към мене тъжния си поглед. Очите му напоследък постоянно имаха тоя тъжен израз.

На всеуслишание пред всички посетители на кафенето аз прочетох следното:

„Почитаема редакция!

Аз ви обърнах внимание, че вашето списание въвежда необикновена и с нищо неоправдана терминология, немари за чистотата на чешкия език и си измисля разни животни. Приведох например, че вместо употребяваното от всички старинно име «сойка» вашият редактор въвежда «орехче», при образуването на което той е изхождал от немското име Eichelhäher — сойка.“

— Сойка — повтори отчаяно след мене собственикът на списанието.

Аз спокойно продължих да чета:

„След това получих от редактора на «Светът на животните» писмо с крайно груб, личен и нахален тон, в което аз бях наречен заслужаващо наказание игнорантско говедо. За това той трябва да получи строго мъмрене. Възпитани хора не отговарят така на конкретната научна критика. Бих искал да зная кой от нас двамата е по-голямо говедо. Може би наистина не трябваше да правя възраженията си с открита картичка, а да напиша писмо, но претрупан с работа, не съм забелязал това дребно опущение. Сега обаче, след просташката атака на вашия редактор, аз не ще се поколебая да го прикова публично на позорния стълб.

Вашият господин редактор безкрайно се лъже, като смята, че съм недоучено говедо, което няма понятие как се нарича една или друга птица. С орнитология аз се занимавам години наред, и то не кабинетно, а чрез проучвания в самата природа. В клетките си аз имам повече птици, отколкото вашият редактор, който не излиза от пражките аперитиви и кръчми, е видял през целия ся живот.

Но това са странични неща, въпреки че положително нямаше да бъде излишно вашият редактор предварително да се осведоми кого нарича говедо, че после да пише памфлета си, па макар той да е предназначен за Фридланд край Мистек в Моравия, където също е имало абонати на вашето списание до публикуването на тая статия.

Впрочем тук не е важна личната полемика на един налудничав тип, а научният факт и затова повтарям отново, въвеждането на нови термини, преведени от чужди езици, е недопустимо, когато си имаме всеобщо познатото домашно название «сойка».

— Да, сойка — изохка моят шеф с още по-отчаян глас.

Но спокоен, без да се смущавам, аз продължих да чета:

— Това е истинска вагабонтщина, на която са способни само неспециалисти и простаци. Нима някой някога е наричал сойката орехче? В съчинението «Нашите птици» на страница сто четиридесет и осма фигурира латинското название: Ganulus glandalius B. A., това е моята птица — сойката.

Редакторът на вашето списание несъмнено ще признае, че познавам по-добре птицата си, отколкото може да я познава неспециалистът. Орехче се нарича според д-р Байер «mucifraga carycatectes B» и това «б» не означава, както ми писа вашият редактор, началната буква на думата будала. Чешките орнитолози познават изобщо само обикновената сойка, а не вашето «желъдче», изнамерено именно от оня господин, на когото според собствената му теория така подхожда началната буква «б». Това е груба лична нападка, която с нищо не променя същността на работата.

Сойката ще си остане сойка, та ако ще редакторът на «Светът на животните» да се пос…е и всичко това ще остане само като доказателство колко лекомислено и неграмотно се пише понякога, макар и той да се позовава поразително недобросъвестно на Брем. Тоя простак пише, че сойката спадала, според Брем, в семейството на крокодиловите, стр. 452, където се говори за месоядеца или живодерчето (Lanius minor). След това този игнорант, ако смея да употребя това умалително вместо истинското му име, позовавайки се отново на Брем, твърди, че сойката принадлежала към петнадесетото семейство, докато Брем причислява враните (corvidae) към седемнадесетото семейство, в което влизат гарваните, чавките (той е такъв простак, че и мене нарече чавка — colaeus), свраките, сините свраки. На същата страница говори за горската сойка и пъстрата сврака…“

— Горски сойки — въздъхна издателят на моето списание, като се хвана за главата, — дайте насам да го дочета.

Уплаших се, тъй като гласът, с който той започна да чете, беше прегракнал:

— „Косът в чешки превод ще си остане също така кос, както и смрикарят — смрикар.“

— Смрикарят, господин шеф, трябва да се нарича хвойник или хвойница — забелязах аз, — тъй като се храни с хвойна.

Господин Фукс хвърли вестника на масата и влезе под билярда, като не преставаше да сумти пресипнало последните думи, които беше прочел:

— Turdus, кос. Никаква сойка — ревеше той под билярда, — орехче, аз хапя, пазете се, господа.

Най-сетне ние го измъкнахме изпод билярда и на третия ден той почина сред близките си от менингит.

Последните думи, които произнесе при ясно съзнание, бяха: „Не става дума за никакъв личен интерес, а за благото на цялото общество. Имайки пред вид това, благоволете да приемете моята преценка също така делово, както…“ и хлъцна.

Школникът млъкна, а след малко язвително каза на кандидат-подофицера:

— С това исках само да докажа, че всеки може да изпадне понякога в деликатно положение и да сгреши.

Общо взето, от всичко казано кандидат-подофицерът разбра само, че е сгрешил, затова отново се обърна към прозореца и мрачно загледа бягащия назад път.

Малко по-голям интерес събуди разказът у Швейк. Войниците от конвоя се гледаха като ударени.

Швейк подхвана:

— В света нищо не остава скрито. Всичко излиза наяве, вие чухте, че и глупавата сойка не е никакво орехче. Наистина много интересно е, че има хора, които лапат и такава въдица. Вярно, че да се измислят животни, е трудна работа, но да демонстрираш такива измислени животни, е още по-трудно. Преди години в Прага живееше някой си Местек, който беше открил морска сирена и я показваше зад един параван на Хавличковия булевард във Винохради. На паравана имаше дупка и през нея в полумрака всеки можеше да види съвсем обикновено канапе, върху което се търкаляше една жена от Жижков. Краката ѝ бяха обвити в зелен воал и това трябваше да представя опашката, косата ѝ беше боядисана зелена. На ръцете ѝ имаше също така зелени ръкавици, към които бяха прикрепени перки от зелена мукава. На гръбнака ѝ с връв беше закрепено някакво кормило. За младежта пол шестнадесет години входът беше забранен, а всички, които бяха над шестнадесет и си купеха билет, оставаха много доволни, защото сирената имаше голям задник, на който се виждаше надпис: „Довиждане!“ Що се отнася до гърдите ѝ, те не представляваха нищо. Бяха увиснали чак до пъпа като на някоя изстискана фльорца. В седем часа вечерта Местек затваряше панорамата и казваше: „Морска сирено, може да си вървите у дома“, тя се преобличаше и в десет часа вечерта можехте да я видите как се разхожда по улица Таборска и подхвърля на всеки срещнат господин: „Ей, лъскач, ела да си направим удоволствието.“ Понеже нямаше билет, господин Драшнер я арестува след едно счепкване с други подобни мишки и така Местек трябваше да затвори предприятието си.

В тоя момент оберфелдкуратът се катурна от скамейката и продължи да спи на земята. Кандидат-подофицерът го гледа известно време с най-глупаво изражение, а после при пълна тишина и без помощта на когото и да било от подчинените си започна да го вдига сам. Виждаше се, че е загубил всякакъв авторитет, а когато със слаб и безнадежден глас каза: „Бихте могли да ми помогнете“, войниците от конвоя продължиха да гледат тъпо пред себе си и никой не се и помръдна.

— Трябваше да го оставите да кърти, където си беше — рече Швейк, — аз правех точно така с моя фелдкурат. Веднъж го оставих да спи в нужника, един път спа горе на гардероба, друг път — в корито в една чужда къща и бог знае къде още не кърти той.

Внезапно кандидат-подофицерът почувствува прилив на решителност. Искаше да покаже, че тук той е господар, и затова каза грубо:

— Затваряйте си устата и не дрънкайте! Глупостите на свръзките нямат край. Като дървеници сте.

— Да, наистина, а вие сте бог, господин кандидат-подофицер — отговори Швейк с душевното равновесие на философ, който иска земният мир да възтържествува в целия свят, а същевременно се впуща в страхотна полемика. — Вие сте самата скърбяща Богородица.

— Господи боже наш — извика школникът, като събра ръце за молитва, — изпълни сърцата ни с любов към всички подофицери, за да не ги гледаме с отвращение. Благослови нашия конгрес в тая търкаляща се арестантска дупка.

Кандидат-подофицерът почервеня и скочи:

— Забранявам ви да правите забележки вие, школникът!

— Вие за нищо не сте виновен — продължи да говори школникът примирително. — Към голям брой животински родове и видове природата се е отнесла като същинска мащеха и ги е лишила от всякаква интелигентност; чули ли сте някога да се говори за човешката глупост? Нямаше ли да бъде решително по-добре, ако се бяхте родили някакъв друг вид бозайник и не носехте това идиотско име човек и кандидат-подофицер? Голяма грешка е от ваша страна, дето си мислите, че сте най-съвършеното и най-развито живо същество. Достатъчно е само да ви свалят нашивките и вие ставате нула, в която без какъвто и да било интерес се стреля по всички окопи и фронтове. А като ви прибавят още една хамсия и се превърнете в оная твар, която наричат чорбар^[22], тепърва ще я загазите. Душевният ви кръгозор ще се стесни още повече, а когато културно атрофираните ви кости останат да лежат на някой от фронтовете, никой в Европа няма да заплаче за вас.

— Ще заповядам да ви затворят! — изкряска отчаян кандидат-подофицерът. Школникът се усмихна:

— Вие навярно бихте искали да заповядате да ме затворят, задето съм ви ругал. Но вие бихте излъгали, тъй като вашият умствен багаж не е годен да различи никакви обиди, а освен това бих се обзаложил с вас на каквото пожелаете, че не помните абсолютно нищо от целия ни разговор. Ако ви кажа, че сте ембрио, вие ще го забравите може би преди още да пристигнем на най-близката гара, не, вие ще го забравите, преди да се е мярнал покрай нас най-близкият телеграфен стълб. Вие сте атрофирана мозъчна гънка. Изобщо не мога да си представя, че сте в състояние някъде свързано да изложите всичко, което чухте да говоря. Освен това можете да попитате когото пожелаете от присъствуващите дали в думите ми е имало и най-малък намек за вашия душевен кръгозор и дали съм ви обидил с нещо.

— Разбира се — потвърди Швейк, — на вас тук никой не ви е казал нито думица, която бихте могли да изтълкувате някак накриво. Винаги прави много лошо впечатление, когато някой се почувствува засегнат. Веднъж седях в „Тунелът“, едно нощно заведение. Водехме много интересен разговор за орангутаните. На нашата маса имаше един моряк и той разправяше, че орангутанът често пъти не можел да бъде различен от някой брадат и мустакат гражданин. Че лицето на такъв орангутан било обрасло с косми като… „Като — казва, — да речем, ей оня господин на съседната маса.“ Ние всички се обърнахме, а господинът с брадата стана, дойде при моряка и му удари плесница. Морякът пък му счупи главата с една бирена бутилка. Брадатият господин се катурна и остана да лежи в безсъзнание. Ние се сбогувахме с моряка, който драсна, защото помисли, че го е пречукал. После свестихме припадналия господин и, разбира се, направихме голяма грешка, защото веднага след това той извика полиция и всички ни заведоха в участъка. А ние всъщност нямахме нищо общо с цялата работа. В участъка той не преставаше да повтаря, че сме го били смятали за орангутан, че не сме били говорили за нищо друго освен за него. И все тая песен пее. Ние пък разправяме, че не е така, че не е никакъв орангутан. А той пак повтаря, че е, чул бил много добре. Помолих господин комисаря да му обясни. И той най-доброжелателно направи това — господинът и тогава остана незадоволен и каза на господин комисаря, че не ги разбира тия работи и че се е сдружил с нас. Тогава господин комисарят нареди да го затворят, докато изтрезнее. Ние пък поискахме да се върнем отново в „Тунелът“, но това не ни се удаде, защото и нас ни кошариха. Виждате ли, господин кандидат-подофицер, какви последици може да има едно малко и незначително недоразумение, за което не си струва дори да си хабиш думите. В Окроухлице пък имаше гражданин, който се обиди, когато веднъж в Немски брод го нарекоха питон. Думите, които изобщо не са наказуеми, са много. Примерно, кажем ви, че сте видра. Бихте ли могли да ни се сърдите за това?

Кандидат-подофицерът изцвили. Не може да се каже, че изрева. Гняв, бяс, отчаяние, всичко се сля в редица силни звуци и тоя концертен номер бе съпроводен от свиренето, което произвеждаше с носа си хъркащият оберфелдкурат.

След изцвилването настъпи пълна депресия. Кандидат-подофицерът седна на пейката и воднистите му, неизразителни очи се устремиха към горите и планините в далечината.

— Господин кандидат-подофицер — рече школникът, — както наблюдавате шумливите планини и ароматните гори, вие ми напомняте фигурата на Данте. Същото благородно лице па поета, човек с нежно сърце и душа, достъпна за благородни чувства. Моля ви, останете да седите така. Това толкова ви прилича. С каква одухотвореност само, без всякаква нагласа и поза сте ококорили очи в пейзажа. Вие навярно си мислите колко красиво ще бъде, когато напролет вместо тия пусти места тук се простре килим от пъстри полски цветя…

— Край който килим ще бъбли бъбриво поточе — добави Швейк, — а той, кандидат-подофицерът, плюнчи молив, седи на някакъв пън и пише стихотворение за „Малък четец“^[23].

Но кандидат-подофицерът бе изпаднал в пълна апатия и школникът започна да твърди, че положително е виждал главата на кандидат-подофицера на една скулптурна изложба.

— Позволете, господин кандидат-подофицер, вие не сте ли позирали на скулптора Щурза?

Кандидат-подофицерът погледна школника и печално каза:

— Не съм.

Школникът млъкна и се изтегна на пейката. Войниците от конвоя започнаха да играят карти с Швейк, от отчаяние кандидат-подофицерът им кибичеше и даже си позволи да забележи, че Швейк е играл пика асо, което било грешка. Не трябвало да цака и можел да вземе последна ръка със седморката.

— На времето по кръчмите имаше много хубави надписи за кибиците. Помня един: „Трайко си бачкай, кибик, докато не си ял ритник.“

Военният влак спря на една гара. Комендантът на ешелона тръгна на проверка по вагоните.

— Какво ви казах аз — рече неумолимият школник и многозначително погледна кандидат-подофицера, — няма да мине без проверка…

Във вагона влязоха проверителите.

За комендант на ешелона щабът беше определил запасния офицер доктор Мраз.

На такива глупави длъжности бутаха винаги запасните офицери. Доктор Мраз беше се шашнал от цялата работа. Колкото и да броеше, все не му излизаше един вагон, въпреки че като цивилен беше преподавател по математика в реална гимназия. Освен това броят на войниците, които му съобщиха на последната гара, не съответствуваше на цифрата, която му бе съобщена, след като привърши товаренето на будейовицката гара. Като преглеждаше списъците, струваше му се, че има две полски кухни в повече, сякаш бяха паднали от небето. Констатацията му, че конете са се размножили по неизвестен начин, предизвика лазене на тръпки по гърба му. В списъка на офицерите той не можа да открие двама фелдфебел-школници, които му липсваха. В канцеларията на полка, в един от първите вагони, не преставаха да търсят изчезналата пишеща машина. От тоя хаос го заболя глава, взел беше вече три аспирина и сега проверяваше влака с болезнен израз на лицето.

Когато влезе с придружителя си в арестантското купе, той погледна в списъка и след като прие рапорта на съсипания кандидат-подофицер, който доложи, че кара двама арестанти и има еди-колко си войника, сравни още веднъж верността на доложеното по списъците и се огледа наоколо.

— Какъв е тоя, дето е легнал тук? — попита строго, като посочи оберфелдкурата, който спеше по корем и чиито меки части предизвикателно гледаха проверителите.

— Господин поручик, разрешете да доложа — запелтечи кандидат-подофицерът, — ние таковата…

— Какво ти таковата — изсумтя Мраз, — изразете се направо.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се Швейк вместо кандидат-подофицера, — тоя господин, който спи по корем, е някакъв пиян оберфелдкурат. Той се присъедини към нас и след това влезе във вагона. Понеже ни е началник, ние не можехме да го изхвърлим, за да не нарушим чинопочитанието. Той трябва да е объркал щабния вагон с арестантския.

Доктор Мраз въздъхна и погледна в списъците си. В списъците нямаше и намек за никакъв оберфелдкурат, който ще пътува с влака до Брук. Той примигна нервно с едното си око. На последната гара неочаквано беше нараснал броят на конете, а сега като гръм от ясно небе в купето за арестанти се ражда цял оберфелдкурат.

Тъй като не можа да измисли нещо по-умно, той накара кандидат-подофицера да обърне оберфелдкурата, за да установи самоличността му.

Кандидат-подофицерът след продължителни усилия обърна оберфелдкурата на гръб, при което последният се събуди и като видя офицер пред себе си, каза:

— Eh, Servus, Fredi, was gibt’s neues? Abendessen schon fertig?^[24] — затвори отново очи и се обърна към стената.

Доктор Мраз позна веднага, че това е същият ненаситник, който снощи се беше подвизавал в офицерското казино, известният опустошител на офицерските столове, и тихо въздъхна.

— Заради това — каза той на кандидат-подофицера — вие ще се явите на рапорт.

Като си тръгна обаче, Швейк го задържа:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че мястото ми не е тук. Трябваше да стоя затворен до единадесет, тъй като тъкмо днес изтече наказанието ми. Аз бях наказан с три дни затвор и сега трябваше да съм вече при другите в конски вагон. Понеже единадесет отдавна минава, моля ви, господин поручик, да бъда свален на линията или преместен било в конски вагон, където ми е мястото, било при поручик Лукаш.

— Как се казвате? — попита доктор Мраз, като се вгледа отново в списъците.

— Швейк, Йозеф, господин поручик.

— Аха, значи, вие сте известният Швейк — каза доктор Мраз, — вие наистина е трябвало да излезете в единадесет. Но поручик Лукаш ме помоли да ви пусна чак в Брук. Така било по-сигурно, поне из пътя нямало да забъркате някаква каша.

След като проверителите си излязоха, кандидат-подофицерът не можа да се въздържи да не направи язвителната забележка:

— Виждате ли, Швейк, какво спечелихте, като се обърнахте към по-висша инстанция? Едно голямо лайно! Ако исках, можех и двама ви да туря на място.

— Господин кандидат-подофицер — обади се школникът, — нямам нищо против да се замеряме с лайна, все пак това е повече или по-малко достоверна аргументация, но интелигентният човек не бива да употребява такива думи, когато е ядосан или когато иска да атакува някого. После смешната ви заплаха, че сте могли да турите и двама ни на място. Защо не го направихте, по дяволите, щом като имахте възможност? Сигурно тук се е проявила голямата ви душевна зрелост и необикновена деликатност.

— Стига толкова! — подскочи кандидат-подофицерът. — Мога и двама ви да тикна в затвора!

— А за какво, гълъбче? — невинно запита школникът.

— Това е моя работа! — вдъхна си смелост кандидат-подофицерът.

— Ваша работа — каза школникът с усмивка, — ваша и наша. Като на карти: моя дама — ваша дама. По-скоро бих казал, че ви подействува забележката на господин поручика, че ще трябва да се явите на рапорт и затова започнахте да вдигате патърдия, разбира се, не по служебен път.

— Вие сте простаци! — изригна кандидат-подофицерът, правейки последни усилия да си придаде страшен вид.

— Господин кандидат-подофицер, вижте какво ще ви кажа — отбеляза Швейк, — аз съм вече стар войник, служил съм преди войната и знам, че псувните понякога излизат през носа. Когато служех на времето, помня, в нашата рота имаше един чорбар на име Шрайтер. Служеше за чорба. Можеше да се уволни още като кандидат-подофицер, но беше, както се казва, ударен. Тоя човек, значи, ни беше засмукал кръвта, лепеше се за нас като лайно за риза, ту това не му харесваше, ту онова не беше по правилника, тормозеше ни, както можеше, и ни казваше: „Вие не сте войници, а пъдари.“ Мен тая работа един ден ме ядоса и се явих на ротен рапорт. „Какво искаш?“ — пита ме капитанът. „Господин капитан, разрешете да доложа. Искам да се оплача от фелдфебела Шрайтер: та ние сме императорски войници, а не някакви пъдари. Ние служим на негово величество императора, не сме някакви пазачи на овощни дръвчета.“ — „Виж какво насекомо — отговори ми капитанът, — да не съм те видял вече!“ А пък аз му отвърнах, че моля да ми разреши да се явя на батальонен рапорт.

На батальонния рапорт, след като обясних на подполковника, че ние не сме никакви пъдари, а императорски войници, той заповяда да ме затворят за два дни, но аз поисках да ми разрешат да се явя на полкови рапорт. На полковия рапорт господин полковникът, след като му обясних, изрева, че съм глупак, и ме прати по дяволите. Аз го помолих да ми разреши да се явя на бригаден рапорт. Тогава той се стресна, веднага нареди да извикат нашия чорбар Шрайтер и го накара да ми се извини пред всички офицери за думата пъдар. След това чорбарят ме настигна в двора и ми съобщи, че от тоя ден няма да ме псува, но щял да ме вкара в гарнизонния затвор. Оттогава аз станах крайно предпазлив, но колкото и да бях внимателен, не можах да се опазя. Веднъж бях на пост пред склада. Там всеки часовой винаги написваше по нещо на стената. Или ще нарисува някоя гола жена, или ще напише по някое стихче. На мен дълго време не ми идеше на ум какво да напиша и понеже нямаше какво да правя, подписах се под изречението: „Чорбарят Шрайтер е дървеняк.“ А оня тип, чорбарят, веднага ме доложи, защото ме следеше като червено куче. По някаква нещастна случайност над тоя надпис имаше и още един: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“ И това беше в 1912 год., когато трябваше да навлезем в Сърбия заради оня, консула Прохазка^[25]. Веднага ме изпратиха пред областния съд в Терезин. Господата от военния съд петнадесет пъти фотографираха стената на склада, всичките там надписи и моя подпис, десет пъти ме караха да пиша: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“, за да изследват почерка ми, петнайсет пъти трябва да им напиша и „Чорбарят Шрайтер е дървеняк“ и накрая повикаха един специалист по почерците, който ме накара да напиша: „Беше 29 юли 1897 год., когато Двур Кралове на Лабе преживя ужасите на едно страшно наводнение.“ „Това не е достатъчно — каза военният съдия, — нас ни интересува пикането. Продиктувайте му нещо, в което да има много «п» и «к».“ Тогава ми продиктуваха: „куп, пика, епек, спанак, коноп, капак. Попокатепетъл“. На съдебния експерт по почерците беше му дошло до гуша от цялата работа и все се обръщаше назад и поглеждаше към войника с натъкнат щик. Най-после той каза, че трябва да занесе материала във Виена и там да го обработи. Накара ме да напиша още три пъти едно след друго: „Слънцето почва да припича, жегата е знаменита.“ Изпратиха целия материал във Виена и накрая работата се разреши така: колкото се касаеше до надписите, те не били писани с моя ръка, но подписът бил мой, което си и бях признал. Осъдиха ме на шестседмичен затвор, задето съм се подписал, когато съм бил па пост, защото, докато съм се подписвал на стената, не съм можел да пазя.

— Вижда се — каза кандидат-подофицерът със задоволство, — че все пак не са ви оставили без наказание и че сте истински криминалист. Ако бях аз на мястото на съдиите, щях да ви друсна не шест седмици, а шест години.

— Я не се правете на толкова страшен! — подхвана школникът. — И помислете по-добре за своя край! Преди малко комендантът на ешелона ви каза, че ще се явите на рапорт. Вие би трябвало да се подготвите за това с всичката сериозност и да помислите за последните неща, които ви остава да уредите като кандидат-подофицер. Какво собствено сте вие в сравнение с вселената? Представете си, че най-близката звезда е отдалечена от нашия военен влак 275 000 пъти повече, отколкото слънцето, за да може паралаксът ѝ да образува дъгова секунда. Ако се озовяхте във вселената във вид на звезда, вие бихте били премного незначителен, за да бъдете забелязан и с най-добрите астрономически уреди. За изразяване на вашето нищожество във вселената няма подходящ термин. За половин година вие бихте описали на небето ей такава малка дъгица, за година — малка елипса, която изобщо не може да се изрази в цифри — толкова е незначителна. Вашият паралакс е неизмерим.

— В такъв случай — отбеляза Швейк — господин кандидат-подофицерът би могъл да се гордее с това, че никой не може да го премери. Но каквото и да се случи на рапорта, господин кандидат-подофицерът трябва да остане спокоен и да не се нервира, тъй като всяко нервиране е вредно за здравето, а сега през време на войната всеки трябва да пази здравето си, защото военните мъки изискват от всекиго да не бъде жив умрял.

— Ако ви затворят, господин кандидат-подофицер — продължи Швейк с мила усмивка, — ако станете жертва на някаква неправда, не бива да губите дух и ако те си мислят едно, вие пък си мислете друго. Познавах един въглищар, който в началото на войната лежа затворен заедно с мене в Пражката дирекция на полицията заради държавна измяна. Казваше се Франтишек Шквор и по-късно може и да е бил очистен по силата на някоя там прагматическа санкция^[26]. Когато на разпита го попитали дали има някакви възражения по протокола, той казал:

Нека е било, както и да е било, все е някак си било,

още никога не е било, някак да не е било.

Заради това го тикнаха в тъмната стаичка, два дни не му дадоха да яде и да пие и пак го заведоха на разпит, но той и тогава държал на своето, че нека е било, както е било, все е някак си било и още никога не е било, някак да не е било. Може би със същите думи е отишъл и на бесилото, след като го предадоха на военния съд.

— Разправят, че сега бесят и разстрелват маса хора — каза един войник от конвоя, — наскоро на плаца ни четоха една заповед, че в Мотол бил разстрелян запаснякът Кудърна, задето се ядосал, че един капитан ударил със сабя момченцето му, което жена му носела на ръце, когато дошла да се прости с мъжа си в Бенешов. А политическите хора ги затварят на общо основание. В Моравия разстреляли и един редактор. Нашият капитан казваше, че и останалите ги чакало същото.

— Всичко си има граници — двусмислено каза школникът.

— Прав сте — намеси се кандидат-подофицерът, — пада им се на редакторите. Само бунтуват народа. По-миналата година, още като ефрейтор, бях началство на един редактор и той ме наричаше винаги „гибелта на армията“, но когато го учех да прави лицева опора, потеше се и казваше: „Моля да уважавате в мен човека!“ И аз му показвах какъв човек е той. Когато упражнявахме командата „легни“ и на двора в казармата имаше много локви, аз го завеждах пред някоя локва и той, негодникът, лягаше в нея, та водата пръскаше на всички страни като в плавалнята. А следобед всичко по него трябваше пак да блести, униформата му да бъде чиста като стъкло. Той се лъскаше, пъшкаше и правеше различни забележки, а на другия ден отново се търкаляше като свиня в калта. Аз стоях над него и му казвах: „Е, господин редакторе, кой е по-главен: гибелта на армията или вашият човек?“ Той беше истински интелигент.

Кандидат-подофицерът тържествено погледна школника и продължи:

— Изключиха го от школата само заради интелигентността му, защото беше писал във вестника, че в казармата тормозели войниците. Ама как да не тормозиш такъв учен човек, щом не може да разглоби затвора на пушката даже и след като си му го показал десет пъти? А когато се каже: linksschaut! — той сякаш нарочно върти кратуната си надясно и те гледа като гарга. Като прави хватки, не знае какво да хване по-напред, ремъка или паласките, а когато му показвате как ръката трябва да се смъкне надолу по ремъка, той ви гледа като теле железница. Той даже не знаеше на кое рамо се носи пушката и козируваше като маймуна, а при обръщания в движение — боже мой — да го бяхте видели какво правеше, когато се учеше да марширува! Когато трябваше да направи кръгом, на него му беше все едно на коя страна ще се завърти и цап, цап, цап, можеше да извърви още шест крачки и чак тогава да се обърне като петел на въртележка. При маршировката вдигаше крака като стар подагрист или танцуваше като стара проститутка на събор.

Кандидат-подофицерът плю:

— Нарочно му зачислих много ръждясала пушка, за да се научи да я чисти. Той я триеше, както пес дръгне кучка, но даже да си купеше още две кила кълчища, пак нямаше да може да направи нищо. Колкото повече я триеше, толкова по-лоша и по-ръждива ставате. На рапорта пушката му минаваше от ръка в ръка и всеки се чудеше как е възможно да е толкова ръждива. Нашият капитан винаги му казваше, че от него никога няма да излезе войник, да иде по-добре да се обеси и да не яде напразно войнишкия хляб. А той само примигваше под очилцата си. За него беше голям празник, когато не го накажеха с verschärft или връзване на пръсти. В такива дни той обикновено пишеше статийките си за тормозенето на войниците. Най-после веднъж направиха проверка на куфарчето му. Божичко, колко книги имаше само той! И то все за разоръжаване, за мир между народите. Заради това отпътува за гарнизонния затвор и се отървахме от него. По-късно той се появи в канцеларията, където му възложиха да води книгата за храната, за да не се среща с войниците. Такъв беше тъжният край на тоя интелигент. А той можеше да стане съвсем друга клечка, ако поради глупостта си не беше загубил правото да следва в школата. Можеше да стане поручик.

Кандидат-подофицерът въздъхна:

— Гънките на шинела си даже не умееше да изглади. Чак от Прага си изписваше разни води и масла за лъскане на копчета и все пак копчетата му бяха ръждиви като Есау^[27]. Ама да плямпа, умееше и когато беше в канцеларията, само философствуваше. Имаше си тоя навик от по-рано. Както ви казах вече, на езика му все беше „човекът“. Веднъж, когато пак беше се впуснал да разсъжда над локвата, в която трябваше да се пльосне но командата „легни“, аз му казах: „Като приказвате все за човека и за калта, защо не си спомните, че човекът е бил сътворен от кал и хич и не са го питали дали иска, или не.“

След като се наприказва, кандидат-подофицерът остана доволен от себе си и зачака какво ще отговори школникът. Обади се обаче Швейк:

— Заради същите работи, заради такъв тормоз преди години в трийсет и пети полк някой си Коничек беше убил себе си и кандидат-подофицера. „Куриер“^[28] писа за това.

Кандидат-подофицерът бил намушкан с кама на трийсет места, от които повече от дузина били смъртоносни рани. Войникът след това седнал върху мъртвия кандидат-подофицер и се пробол. Друг случай имаше в Далмация. Там пък бяха заклали кандидат-подофицера си и до днес още не могат да открият кой го е сторил. Всичко стана забулено в неизвестност, знае се само, че закланият кандидат-подофицер се наричал Фиала и бил от Драбовна край Турнов. Зная и за още един кандидат-подофицер от седемдесет и пети полк, Рейманек…

В този миг приятният разговор беше прекъснат от силно изпъшкване откъм скамейката, на която спеше оберфелдкурат Лацина.

Отчето се пробуждаше в цялата си красота и достойнство. Пробуждането му беше придружено със същите явления, които съпровождали и ранното пробуждане на младия великан Гаргантюа, както го е описал старият веселяк Рабле.

Оберфелдкуратът на скамейката пърдеше, оригваше се и гръмогласно се прозяваше. Най-после той седна и учудено попита:

— Дявол да го вземе, къде се намирам?

Като наблюдаваше пробуждането на началството, кандидат-подофицерът отговори твърде чинно:

— Вие се намирате в арестантски вагон, господин оберфелдкурат.

По лицето на оберфелдкурата се изписа удивление. Известно време той седя мълчалив и дълбоко замислен. Напразно. Между онова, което беше преживял миналата нощ и тая сутрин, и пробуждането му във вагона, прозорците на който бяха снабдени с решетки, имаше море от мъгла.

Най-после той попита кандидат-подофицера, който все така чинно стоеше пред него:

— А по чия заповед, аз, такова?…

— Без заповед, господин оберфелдкурат.

Отчето стана и започна да се разхожда между пейките, като мърмореше, че нищо не му е ясно.

Той седна отново и попита:

— Накъде пътуваме собствено?

— Към Брук, господин оберфелдкурат.

— А защо отиваме в Брук?

— Там местят целия деветдесет и първи полк, господин оберфелдкурат.

Отчето отново се замисли. Какво ли собствено се е случило с него, как ли е попаднал във вагона и защо отива в Брук, и то тъкмо с деветдесет и първи полк, съпровождан от някакъв конвой?

Той се съвзе до такава степен от махмурлука си, че успя да различи вече школника и се обърна към него с въпроса:

— Вие сте интелигентен човек, можете ли да ми обясните без усукване и без да премълчавате нещо, как съм попаднал при вас?

— На драго сърце — свойски му каза школникът, — тая сутрин на гарата вие чисто и просто се присъединихте към нас, когато се качвахме във влака, понеже бяхте пийнали.

Кандидат-подофицерът строго го погледна.

— Влязохте в нашия вагон — продължи школникът — и толкоз. Легнахте на скамейката и Швейк, ей го тук, подложи под главата ви шинела си. При проверката на предишната станция бяхте записан в списъка на офицерите, които пътуват с влака. Вие бяхте, така да се каже, служебно открит и заради това нашият кандидат-подофицер ще се яви на рапорт.

— Така, така — въздъхна отчето, — значи, на най-близката гара аз трябва да се прехвърля в щабните вагони. Не знаете ли дали са раздавали вече обед?

— Обедът ще бъде чак във Виена, господин оберфелдкурат — продума кандидат-подофицерът.

— Значи, вие подложихте шинела си под главата ми? — обърна се отчето към Швейк. — Сърдечно ви благодаря.

— Не заслужавам никаква благодарност — отговори Швейк, — аз постъпих така, както би трябвало да постъпи всеки войник, като види, че началникът му е пийнал и няма какво да сложи под главата си. Всеки войник трябва да уважава началника си, макар и последният да е в по-особено състояние. Аз имам голям опит с фелдкуратите, защото бях свръзка на господин фелдкурат Ото Кац. Те са весел и сърдечен народ.

След вчерашното си пиянство оберфелдкуратът почувствува прилив на демократизъм, извади цигара и я подаде на Швейк:

— На, запали!

— А ти — обърна се той към кандидат-подофицера — щял си да се явиш заради мен на рапорт. Няма какво да те е страх. Ще те отърва, нищо няма да ти направят.

— А тебе — каза той на Швейк — ще взема със себе си. Ще те гледам като писано яйце.

Той получи нов пристъп на великодушие и започна да твърди, че на всеки щял да се отплати, на школника щял да купи шоколад, на войниците от конвоя ром, кандидат-подофицера щял да премести във фотографското отделение на седми конен дивизион, всичките щял да освободи и никога нямало да ги забрави.

Започна да раздава цигари на всички поред, не само на Швейк, и заяви, че разрешава на арестантите да пушат, щял да ходатайствува да бъде намалено наказанието им и те отново да бъдат върнати към нормалния военен живот.

— Не искам — рече той — да ме споменавате със зло. Аз съм човек с големи връзки и с мене вие няма да пропаднете. Изобщо вие ми правите впечатление на порядъчни хора, които бог обича. И ако сте сгрешили, то вие сега изкупвате грешката си и виждам, че с леко сърце понасяте всичко, което бог ви е изпратил.

— На какво основание — обърна се той към Швейк — ви наказаха?

— Бог ме наказа — отговори набожно Швейк — чрез командира на полка заради неволно закъснение в частта, господин оберфелдкурат.

— Бог е безкрайно милостив и справедлив — тържествено каза оберфелдкуратът, — той знае кого да накаже, защото така той проявява само своята проницателност и всемогъщество. А вие защо сте тук, господин школник?

— Понеже — отговори школникът — милостивият бог благоволи да ме сподоби с ревматизъм, след което аз се възгордях. След излежаване на наказанието ще бъда изпратен в кухнята.

— Бог си знае работата — възкликна възторжено отчето, като чу за кухнята, — и там порядъчният човек може да направи кариера. Тъкмо в кухнята би трябвало да се изпращат интелигентни хора заради комбинациите, тъй като работата не е в това, как се варят ястията, но с каква любов се комбинират продуктите, как се съставят и така нататък. Вземете соуса например. Интелигентният човек, когато приготвя лучен соус, ще вземе всички видове зеленчук, ще ги задуши в масло, след това ще прибави подправки, пипер, бахар, малко мушкато, исиот, а обикновеният готвач простак ще сложи лука да ври и ще му направи след това загоряла запръжка с лой. Наистина аз бих бил най-доволен да ви видя в някой офицерски стол. Без интелигентност човек може да живее и да изпълнява някоя обикновена професия в живота, но в кухнята липсата на интелигентност веднага проличава. Снощи в офицерския клуб в Будейовице ни поднесоха между другото и бъбречета а ла мадейра. Браво на тоя, който ги беше приготвил, бог да му прости всичките грехове, той трябва да е бил истински интелигент. И наистина там в кухнята на офицерския клуб има някакъв учител от Скуч. Същите бъбречета а ла мадейра ядох и в офицерския стол на шейсет и четвърти опълченски полк. Бяха им сложили ким, сякаш ги бяха приготвили в обикновена кръчма с пипер. И знаете ли с какво се занимавал в цивилния си живот техният готвач? Гледач на добитък бил в един чифлик.

Оберфелдкуратът помълча малко и след това прехвърли разговора върху готварската проблема в Стария и Новия завет. По всичко личело, че някога хората отдавали голямо значение на приготовлението на вкусни ястия след богослужения и други църковни тържества. После той покани присъствуващите да изпеят нещо и Швейк както обикновено започна несполучливо:

„Иде Марина от Ходонина, а след нея попът с буренце вино.“

Но оберфелдкуратът не се разсърди.

— Да имаше поне малко ром, не е нужно да има буренце вино — рече той усмихнат и съвършено приятелски настроен. — Ай без Марина ще минем, и без това би ни въвела само в изкушение.

Кандидат-подофицерът предпазливо бръкна в шинела си и извади оттам плоска с ром.

— Господин оберфелдкурат, разрешете да доложа — чу се тихият глас, по който личеше колко голяма жертва прави, — ако не ви се струва обидно…

— Защо ще се обиждам бе, момче? — отговори му с прояснен глас отчето. — Ще пия за нашето щастливо пътуване.

— Майко Марийо, просвета Богородичке — въздъхна кандидат-подофицерът, като видя как след порядъчната глътка в гърлото на оберфелдкурата изчезна половината от съдържанието на шишето.

— Гледай какъв сте човек и вие — каза фелдкуратът, като се усмихна и многозначително смигна на школника, — на всичкото отгоре и Дева Мария викате на помощ. Дядо господ всичко вижда и чува, внимавайте.

Отчето отново вдигна плоската и като я подаде на Швейк, началнически изкомандува:

— Доубий го!

— Войната си е война — рече Швейк добродушно на кандидат-подофицера, като му върна празната плоска. Последният се съгласи с него с такъв странен блясък в очите, какъвто може да се яви само у душевно болен.

— А сега до Виена аз ще поспя още мъничко — каза оберфелдкуратът — и желая да ме събудите веднага щом пристигнем.

— А вие — обърна се той към Швейк, — вие ще идете в кухнята на нашия стол, ще вземете прибори и ще ми донесете обед. Ще кажете, че е за оберфелдкурата Лацина. Гледайте да получите двойна порция. Ако има кнедли, недейте взема от края, защото не се рентира. После ми донесете от кухнята бутилка вино, но вземете със себе си и канчето, за да ви налеят ром.

Отец Лацина започна да се рови из джобовете си.

— Слушайте — каза той на кандидат-подофицера, — нямам дребни, дайте ми назаем една златка^[29]. Така, ето значи! Как се казвате? Швейк ли? Ето ви, Швейк, една златка бакшиш! Господин кандидат-подофицер, заемете ми още една златка. Виждате ли, Швейк, другата ще я получите, след като изпълните всичко, както ви казах.

Освен това ще им кажете да ви дадат още и цигари и пури за мене. Ако раздават шоколад, задигнете двойна дажба, а пък ако дават консерви, гледайте да ви дадат пушен език или гъши дроб. Ако раздават ементалско сирене, постарайте се да не ви дадат от края, в случай че дават унгарски салам, пак недейте взема от края, а от средата, за да бъде мек и крехък.

Оберфелдкуратът се изпъна на скамейката и след малко заспа.

— Аз мисля — обърна се школникът към кандидат-подофицера, докато отчето хъркаше, — че вие сте напълно доволен от нашия намереник. Той се чувствува много добре сред нас.

— Току-що отбит — обади се Швейк, — а, както се казва, вече зацицал от бутилката, а, господин подофицер?

Кандидат-подофицерът известно време води борба със себе си, но изведнъж изостави цялата почтителност и каза грубо:

— Много е кротък.

— С дребните пари, дето ги няма — каза Швейк, — той ми напомня един зидар от Дейвице, на име Мличко. И той все нямаше дребни пари, докато затъна до гуша в дългове и го затвориха за измама. Беше прогулял едрите и нямаше дребни.

— В седемдесет и пети полк — обади се един войник от конвоя — преди войната един капитан пропи цялата каса на полка и го изгониха от казармата, но сега е пак капитан. А един фел, който беше откраднал държавно сукно за пагони повече от двайсет топа, днес е щабен фелдфебел. Един пехотинец пък неотдавна го застреляха в Сърбия, понеже изял наведнъж консервата си, която му била за три дена.

— Това не му е мястото тука — заяви кандидат-подофицерът, — но да вземеш назаем две жълтици от бедния кандидат-подофицер, за да дадеш бакшиш, което си е право…

— Ето ви жълтицата — рече Швейк, — не искам да се обогатявам за ваша сметка. А когато ми даде и другата, и нея ще ви върна, за да не плачете. Вие трябва да се радвате, когато някой началник вземе от вас пари назаем за харчлък. Вие сте безкраен егоист. Тук става въпрос за някакви си мизерни две жълтици, но аз бих искал да ви видя в момент, когато се наложи да пожертвувате живата си за вашия началник, когато той ще лежи ранен някъде пред позициите на противника и вие ще трябва да го спасите и да го донесете оттам на собствените си ръце, през време на което непрекъснато ще ви обстрелват с шрапнели и всичко възможно.

— Ти ще се надрискаш — опита да се защити кандидат-подофицерът, — свръзка в бой кога е участвувала!

— Има ги не малко посрани във всяко сражение — обади се пак един войник от конвоя, — неотдавна в Будейовице един ранен другар ни разправи, че когато атакували, той се посирал на три пъти. Най-първо, когато изпълзели от прикритието на плаца пред телените мрежи, след това, когато започнали да ги режат, и за трети път напълнил гащите, когато срещу тях се втурнали русите с натъкнати щикове и започнали да реват „урааааа“. Тогава побягнали обратно към прикритието и от тяхната част нямало нито един непосран. А един убит, който лежал върху прикритието с увиснали надолу крака, в последния миг така се посрал, че всичкото наедно с кръвта потекло от панталоните му по патъците надолу в окопите. Преди това, през време на атаката, един шрапнел отнесъл половината му глава, просто като че ли я срязал наполовина, и сега половината от черепа му, с все мозъка вътре, лежала точно пред него. Човек никога не може да предположи какво ще му се случи.

— Понякога — рече Швейк — през време на сражение на човек му стане лошо, просто се погнуси от нещо. В Прага в Похоржелец един ранен разправяше, че някъде при Пршемишъл, в окопите, работата стигнала до бой с нож и насреща му се изпречил един руснак — мъж като планина. Заклатил се руснакът срещу него с натъкнат щик, а на носа му висяла порядъчна капчица. Щом съгледал тая капчица, на нашия войник му прилошало и трябвало веднага да иде в превързочния пункт. Там намерили, че се е заразил от холера и го изпратили в холерните бараки в Пеща, където след това наистина се заразил.

— Обикновен пехотинец ли беше или кандидат-подофицер? — попита школникът.

— Кандидат-подофицер — отговори спокойно Швейк.

— Това би могло да се случи и на всеки школник — отговори в глупостта си кандидат-подофицерът, като погледна тържествуващо школника, сякаш искаше да каже: „Турих ли те на място, ха да видим какво ще отговориш сега!“

Школникът обаче млъкна и легна на скамейката.

Наближаваха Виена. Тия, които не спяха, наблюдаваха през прозореца телените мрежи и укрепленията край града. Това, както изглежда, предизвика известно безпокойство в целия влак.

И ако досега от вагоните непрекъснато се носеше ревът на овните от Кашперските планини: „Wann ich kum’, wann ich kum’, wann ich wieda’, wieda’ kum’“, сега той замлъкна под неприятното впечатление от телените мрежи, с които беше оплетена Виена.

— Всичко е наред — каза Швейк, като гледаше окопите, — всичко е в пълен ред, само че тука виенчани навярно си късат гащите, когато ходят на излети. Тук човек трябва да бъде предпазлив.

Изобщо Виена е важен град — продължи той, — само да знаете колко диви зверове има в Шьонбрунската менажерия^[30]. Едно време, когато бях във Виена, най-много обичах да гледам маймуните. Но когато се случеше от императорския дворец да излиза някоя особа, тогава преграждаха пътя и не пущаха да се минава през кордона. С мене веднъж беше и един шивач от десети район и го арестуваха, защото на всяка цена искаше да види маймуните.

— А били ли сте в двореца? — попита кандидат-подофицерът.

— Там е много хубаво — отговори Швейк, — аз не съм бил, но ми разправи един, който е бил. Най-хубав от всичко бил часовоят пред двореца. Всеки от тия часовои, казват, трябвало да бъде два метра висок, а след това получавал вестникарска будка. А пък принцеси колко има — не ти е работа.

Влакът мина покрай някаква гара, откъдето се носеха звуците на австрийския химн. Музикантският взвод по всяка вероятност беше дошъл тук по погрешка, защото доста след това влакът спря на друга гара, където бяха приготвени закуски и тържествено посрещане.

Но то вече не беше както в началото на войната, когато войниците при заминаване за фронта преяждаха на всяка гара, посрещани от момиченца в бели роклички, с глупави лица и още по-глупави букети. Неизменно ги приветствуваше с реч някоя дама, чийто съпруг сега се представяше за голям патриот и републиканец.

Посрещането във Виена бе изнесено от три членки на дружеството на Австрийския червен кръст и от две членки на някаква военна организация на виенските дами и госпожици, както и от един официален представител на военната власт.

По лицата им личеше умора. Влакове с войска пътуваха денем и нощем, санитарни вагони минаваха всеки час, всеки миг по гарите от една линия на друга прехвърляха вагони с пленници и на всичко това трябваше да присъствуват и членовете на изброените различни корпорации и дружества. Това продължаваше ден след ден и първоначалният ентусиазъм се превърна в прозяване. Те дежуреха поред и всеки от тях, който се появеше на някоя от виенските гари, имаше същото уморено изражение, както и днешните посрещачи на полка от Будейовице.

От конските вагони назъртаха войниците с отчаян израз на лицата, сякаш ги водеха към бесилото.

До тях се приближаваха дами и им раздаваха медени питки с надписи: „Sieg und Rache“, „Gott, strafe England“, „Der Österreicher hat ein Vaterland. Er liebt’s und hat auch Ursache für’s Vaterland zu kämpfen“^[31].

Виждате се как планинците от Кашперските планини се тъпчат с медени сладкиши, обаче от лицата им не слизаше отчаяното изражение.

След това се издаде заповед по ротно да се вземе храна от полските кухни, които бяха зад гарата.

Там беше и офицерската кухня, където Швейк отиде, за да изпълни поръчението на оберфелдкурата, докато школникът остана да чака да го нахранят, тъй като двама души от конвоя отидоха да вземат храната за целия арестантски вагон.

Швейк изпълни точно поръчката и на връщане, когато минаваше линията, забеляза поручик Лукаш, който се разхождаше между релсите и като че правеше сметка дали ще остане нещо за него в офицерския стол.

Положението му беше твърде неприятно, понеже временно имаше обща свръзка с поручик Киршнер. Войникът всъщност се грижеше изключително само за своя началник и провеждаше пълен саботаж, когато се касаеше за поручик Лукаш.

— Кому носите това, Швейк? — попита нещастният поручик, когато Швейк сложи на земята грамадата продукти, които беше изпросил в офицерския стол и беше увил в шинела си.

За момент Швейк се смути, но мигновено се опомни. И когато отговори, лицето му излъчваше светлина и спокойствие:

— Това е за вас, господин поручик. Само че не зная къде е вашето купе и после не зная също така дали господин комендантът на влака няма да има нищо против да пътувам с нас. Той, изглежда, е голяма свиня.

Поручик Лукаш погледна изпитателно Швейк, но той продължи добродушно и поверително:

— Наистина е свиня, господин поручик. Когато направи проверка във влака, веднага му доложих, че часът е вече единадесет, че наказанието ми е изтекло и мястото ми вече е в конския вагон или при вас, а той ми отговори съвсем грубо да съм си стоял там, така поне нямало да ви излагам из пътя, господин поручик.

Лицето на Швейк прие мъченически израз:

— Като че ли изобщо съм ви излагал някога, господин поручик.

Поручик Лукаш въздъхна.

— Сигурен съм — продължи Швейк, — че никога не съм ви излагал и ако се е случвало нещо, то е било само случайност, божа работа, както казваше старият Ваничек от Пелхржимов, когато излежаваше тридесет и шестата си присъда. Никога не съм направил нещо нарочно, господин поручик, винаги съм имал желание да свърша всичко най-ловко и най-добре и не съм крив, че и двамата не сме имали полза от това, а само страдания и мъчения.

— Само недейте плака толкова, Швейк — каза поручик Лукаш с мек глас, като се приближиха до щабния вагон, — ще уредя всичко, за да се приберете при мене.

— Съвсем не плача, господин поручик. На мене само много ми домъчня, че и двамата без всякаква вина сме най-нещастните хора през тая война и под слънцето. Ужасна съдба, господин поручик, и като погледнете, откак съм се родил, все съм си такъв грижовен.

— Успокойте се, Швейк!

— Слушам, господин поручик, но ако това не противоречеше на чинопочитанието, бих ви казал, че изобщо никак не мога да се успокоя, а така трябва да се подчиня на вашата заповед и да кажа, че вече съм напълно спокоен.

— Е, хайде, влизайте във вагона, Швейк.

— Слушам, господин поручик, влизам вече.

Над военния лагер в Брук цареше нощна тишина. Във войнишките бараки войниците зъзнеха от студ, а в офицерските отваряха прозорците, защото там горивото не се пестеше.

Откъм отделните постове от време на време се чуваха стъпките на часовоите, които с движение се мъчеха да се разсънят.

Долу в Брук ан дер Лайте (Мост на Литава) блестяха светлините на фабриката на Н. В. за месни консерви, в която денем и нощем се преработваха различни отпадъци. Понеже вятърът духаше оттам, по алеята във военния лагер се носеше смрад на гниещи сухожилия, копита и кости, от които чрез изваряване се приготвяха специални супени консерви.

От изоставеното павилионче (тук в мирно време някакъв фотограф беше снимал войниците, които прекарваха своята младост на военното стрелбище) се откриваше гледка към долината на Литава. Там се виждаше червената светлина на бардака „При царевичния мамул“, който през време на големите маневри при Шопрон в 1908 г. бе почетен с посещението на ерцхерцога Стефан и където ежегодно се събираше офицерско общество.

Това беше най-добрият и реномиран публичен дом, където достъпът за войници и школници беше забранен.

Последните ходеха в „Розовият дом“, чиито зелени светлини също се виждаха от изоставеното фотографско ателие.

Същото разграничение по-късно беше въведено и на фронта — монархията вече не можеше да помогне с нищо друго на войската си освен с преносимите публични домове, придавани към бригадните щабове и известни под името „пуфове“.

Имаше, значи, на Н. В. офицерски пуф, на Н. В. подофицерски пуф и на Н. В. войнишки пуф.

Брук ан дер Лайте излъчваше сияние. От другата страна на моста по същия начин светеше Кирай Хида (Цизлайтания и Транслайтания)^[32]. В двата града, унгарския и австрийския, свиреха цигански оркестри, светеха прозорците на кафенета и ресторанти. Местните буржоа и чиновници водеха тук, по кафенета и ресторанти, своите госпожи и пораснали дъщери; и Мост на Литава, Брук ан дер Лайте, и Кирай Хида не бяха нищо друго освен един голям публичен дом.

В една от офицерските бараки на лагера тая нощ Швейк чакаше своя поручик Лукаш, който вечерта отиде в града на театър и още не се беше върнал. Швейк седеше на разстланото легло на поручика, а срещу него на масата беше седнала свръзката на майор Венцел.

Майорът отново се беше върнал в полка, след като в Сърбия на Дрина бе констатирана пълната му некадърност. Говореха, че там заповядал да се разглоби и унищожи понтонният мост в момент, когато половината от батальона му била още на отвъдната страна на реката. Сега той беше назначен за завеждащ военното стрелбище в Кирай Хида, а освен това беше някакъв фактор и по стопанската част в лагера. Между офицерите се говореше, че майор Венцел сега ще си стъпи здраво на краката. Стаите на Лукаш и Венцел бяха на един и същи коридор.

Свръзката на майор Венцел, Микулашек, малък човечец с надупчено от шарка лице, клатеше крака и ругаеше:

— Чудя му се на моя вагабонтин, че още не иде. Кой знае къде се шляе дядката по цяла нощ. Поне да ми дадеше ключа от стаята, та да си легна и да си чуря^[33]. Ама стаята му е пълна с вино, затова я заключва.

— Разправят, че краде — подхвърли Швейк, който пушеше най-спокойно от цигарите на своя поручик, понеже последният му беше забранил да пуши с лула в стаята, — ти все трябва да знаеш нещо. Откъде е това вино?

— Нали мене ме праща да го нося! — с тънък глас каза Микулашек. — Даде ми бележка и аз ида, та получа продукти за болницата, а ги нося в къщи.

— Ами ако ти заповяда да откраднеш полковата каса, ще го направиш ли? — попита Швейк. — Ама ти псуваш зад гърба му, пък пред него треперещ като трепетлика.

Микулашек примигна с малките си очички:

— Виж, за това ще си помисля.

— Ти нищо не бива да мислиш, сополиво хлапе такова! — кресна му Швейк, но млъкна веднага, защото вратата се отвори и влезе поручик Лукаш. Той беше, както веднага можеше да се забележи, в твърде добро настроение, тъй като беше сложил шапката си обратно.

Микулашек толкова се уплаши, че забрави да скочи от масата, а изкозирува седнал, като забрави на всичкото отгоре, че е и без фуражка.

— Господин поручик, разрешете да доложа, всичко се намира в пълна изправност — доложи Швейк, като зае твърда войнишка стойка по всички правила на военното изкуство, при което цигарата му остана в устата.

Поручик Лукаш обаче не забеляза това и се насочи право към Микулашек, който с опулени очи наблюдаваше всяко негово движение и продължаваше да козирува, все още седнал на масата.

— Поручик Лукаш — рече поручикът, като се приближи до Микулашек с не много сигурна стъпка, — а вие как се казвате?

Микулашек мълчеше, Лукаш взе един стол, постави го пред Микулашек, седна и без да снема поглед от него, каза:

— Швейк, донесете служебния ми револвер от куфара.

През цялото време, докато Швейк се ровеше из куфара, Микулашек мълчеше и само ужасено гледаше поручика. И ако беше разбрал в тоя миг, че седи на масата, той навярно би се чувствувал още по-отчаян, тъй като краката му се допираха до коленете на седналия поручик.

— Не разбрахте ли? Как се казвате, ви питам! — извика поручикът нагоре към Микулашек.

Но последният продължаваше да мълчи. Както обясняваше по-късно, при ненадейното появяване на поручика той получил особен вид парализа. Искаше да скочи от масата, но не можеше, искаше да отговори, а не можеше, искаше да престане да козирува и не можеше.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се Швейк, — револверът не е зареден.

— Ами че заредете го, Швейк!

— Слушам, господин поручик, но нямаме патрони, и после, трудно ще го свалите от масата. Позволявам си да забележа, господин поручик, че това е Микулашек, свръзката на господин майор Венцел. Той винаги онемява, когато види някого от господа офицерите. Той изобщо се срамува да говори. Изобщо е едно такова сополиво, мърляво хлапе. Когато отиде някъде в града, майор Венцел винаги го оставя да стои в коридора, а то, нещастното, обикаля свръзките в бараката. Поне да имаше причина да се плаши, а то всъщност никому нищо не е сторило.

Швейк плю, а в гласа му и в това, че говореше за Микулашек в среден род, се почувствува пълно презрение към свръзката на майор Венцел заради малодушието и невоинишкото му държане.

— Разрешете — продължи Швейк — да го помириша. Швейк смъкна от масата Микулашек, който не откъсваше глупавия си поглед от поручика, и като го изправи на земята, помириса панталоните му.

— Още не е — заяви той, — но започва. Да го изхвърля ли?

— Изхвърлете го, Швейк.

Швейк изведе разтреперания Микулашек в коридора, затвори вратата подир себе си и му каза:

— Уф, спасих ти живота, глупав човек. Когато се върне майор Венцел, тихичко да ми донесеш бутилка вино. Няма шега. Наистина ти спасих живота. Когато моят поручик се натряска, лошо става. С него само аз мога да се разправям, никой друг.

— Аз съм…

— Посерко си… — презрително заяви Швейк. — Седни на прага и чакай да дойде твоят майор Венцел.

— Добре, че се върнахте най-после — посрещна поручик Лукаш свръзката си, — искам да говоря с вас. Няма нужда да стоите мирно с такъв глупав вид. Седнете, Швейк. Затваряйте си устата и внимавайте хубаво! Знаете ли къде е улица Шопрони в Кирай Хида? Оставете това ваше: „Господин поручик, разрешете да доложа, че не знам.“ Щом не знаете, кажете: „Не знам“ и край. Запишете си на един къс хартия: Sopronyi utza № 16. В същата къща има железарски магазин. Знаете ли какво е това железарски магазин? По дяволите, недейте казва: „Тъй вярно.“ Кажете „знам“ или „не знам“. Значи, знаете ли какво е това железарски магазин? Знаете, добре. Тоя магазин принадлежи на някой си унгарец Какони. Знаете ли какво е това унгарец? Дявол да го вземе, знаете ли, или не знаете? Знаете, добре. Над магазина е първият етаж и той живее там. Знаете ли това? Не знаете? Аз нали ви казвам, че живее там? Това достатъчно ли ви е? Достатъчно, добре. Ако не ви стига, ще заповядам да ви затворят. Отбелязахте ли си, че тоя идиот се казва Какони? Добре, тогава утре сутринта към десет часа ще слезете долу в града, ще намерите къщата, ще се качите на първия етаж и ще предадете на госпожа Какони ей това писмо.

Поручик Лукаш отвори портфейла си и прозявайки се, пъхна в ръката на Швейк писмо в бял плик без адрес.

— Работата е много важна, Швейк — продължи да го поучава поручикът. — предпазливостта никога не е излишна, затова, както виждате, на плика няма адрес. Напълно се осланям на вас, че благополучно ще предадете писмото. Отбележете си още, че дамата се казва Етелка. Значи, запишете си: „Госпожа Етелка Какони“. Още веднъж ви казвам, че писмото трябва да се връчи дискретно при всякакви обстоятелства и че след това ще трябва да чакате за отговор, аз съм писал в писмото. Какво искате още?

— Ако не ми дадат отговор, господин поручик, какво да направя?

— Тогава ще напомните, че трябва на всяка цена да получите отговор — отвърна поручикът, като се прозина, разтваряйки широко уста. — Но сега вече лягам да спя, днес аз наистина съм уморен. Колко нещо изпихме само. Струва ми се, че след подобна вечер и нощ и всеки друг на мое място би бил уморен.

Поручик Лукаш първоначално не бе имал намерение да се забави. Привечер той излезе от лагера, за да иде само в унгарския театър в Кирай Хида, където се играеше някаква унгарска оперета с месести еврейки — артистки в първите роли. Голямото предимство на последните беше това, че при танца те вдигаха краката си високо нагоре и не носеха нито трико, нито кюлоти. За да бъдат още по-привлекателни за господа офицерите, те се бръснеха отдолу като татарки, от което, разбира се, галерията нямаше никаква полза, но затова пък толкова по-голямо бе удоволствието на офицерите артилеристи, които седяха долу в партера и специално заради тази прелест бяха донесли и артилерийските си триедри.

Поручик Лукаш обаче не прояви интерес към тази любопитна свинщина, тъй като бинокълът, който взе под наем, не беше ахроматичен и вместо бедра той виждаше през него някакви виолетови петна в движение.

За сметка на това през време на антракта след първото действие вниманието му беше привлечено от една дама, придружавана от господин на средна възраст, която го дърпаше към гардероба и настояваше веднага да се върнат в къщи, защото не желаела да гледа такива работи. Тя произнасяше всичко това доста високо на немски език, а кавалерът ѝ отговаряше на унгарски: „Да, ангеле, ще си вървим, съгласен съм. Наистина безвкусна работа.“

— Es ist ekelhaft!^[34] — говореше разгорещено дамата, когато господинът ѝ помагаше да си облече мантото. При това големите ѝ черни очи, които така добре отиваха на хубавата ѝ фигура, пламтяха гневно от подобно безсрамие. В тоя миг тя погледна поручик Лукаш и повтори още веднъж разпалено: — Ekelhaft, wirklich ekelhaft!^[35] — Това се оказа решаващо за краткия роман, който последва.

От гардеробиерката той научи, че това са съпрузите Какони, че господинът има железарски магазин на улица Шопрони № 16.

„И живее с госпожа Етелка на първия етаж — добави гардеробиерката с маниера на стара сводница, — тя е немкиня от Шопрони, а той унгарец. Тук всичко е измешано.“

Поручик Лукаш също взе шинела си от гардероба и излезе в града, където в заведението „При ерцхерцог Албрехт“ се срещна с няколко офицери от деветдесет и първи полк.

Той не говореше много, но затова пък пиеше повече, като съчиняваше на ум какво да пише на тая строга, нравствена и хубава дама, която решително много повече го привличаше, отколкото всички ония маймуни на сцената, както се изразяваха за тях офицерите.

В твърде добро настроение поручик Лукаш отиде в кафененцето „При кръста на свети Стефан“ и там се вмъкна в едно сепаре, откъдето изгони някаква румънка, която предлагаше да му се съблече гола и му предоставяше свобода на действие. Той поръча да му донесат мастило, перо и хартия за писма, бутилка коняк и след задълбочен размисъл написа следното писмо, което му се струваше най-хубаво от писмата, които изобщо някога беше писал:

„Милостива госпожо!

Снощи в градския театър присъствувах на представлението, което Ви възмути. През цялото първо действие аз наблюдавах Вас и Вашия съпруг. Както забелязах…“

„Ха така! Само по-смело — каза си поручик Лукаш. — с какво право тоя тип притежава такава прелестна жена? Че той прилича на обръснат павиан.“

И продължи да пише:

„Вашият съпруг, милостива госпожо, с най-голям интерес наблюдаваше гадостите, представяни на сцената в пиесата, която предизвика у Вас отвращение. Та това не беше изкуство, а гнусно въздействие върху най-интимните чувства на човека.“

„Какви гърди има тая жена — помисли си поручик Лукаш, — само по-смело!“

„Простете, милостива госпожо, че съм така искрен към Вас, макар и да не ме познавате. През живота си аз съм видял много жени, но никоя не ми е направила такова впечатление като Вас, тъй като Вашите възгледи и мирогледът Ви се схождат напълно с моите. Убеден съм, че и Вашият съпруг е истински егоист, който Ви мъкне със себе си…“

„Така не може“ — рече си поручик Лукаш, задраска „schleppt mit“ и вместо това написа:

„…който поради лична заинтересованост Ви води, милостива госпожо, на театрални представления, отговарящи единствено на неговия собствен вкус. Обичам искреността и нямам намерение да се натрапвам в частния Ви живот, но имам голямо желание да поговоря с Вас за чистото изкуство…“

„В тукашните хотели това няма да може да стане, ще трябва да я замъкна във Виена — помисли си поручикът, — ще взема командировка.“

„Затова осмелявам се, милостива госпожо, да Ви помоля за среща, за да се опознаем по-отблизо, което, убеден съм. Вие няма да откажете на тоя, когото в най-скоро време очакват изпълнени с несгоди военни походи и който, в случай че получи любезното Ви съгласие, ще запази в огъня на сраженията най-хубав спомен за душата, която го е разбирала не по-зле, отколкото той нея. Вашето решение ще бъде за мен жест, а Вашият отговор — решителен момент в моя живот.“

Той се подписа, изпи коняка, поръча си още една бутилка и като пиеше по чашка почти след всяко изречение, кажи-речи, се просълзи, когато прочете последните си редове.

Беше девет часът сутринта, когато Швейк събуди поручик Лукаш.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Вие се успахте и ще закъснеете за работа, а пък аз трябва да занеса писмото ви в Кирай Хида. Аз ви будих в седем часа, после в седем и половина, след това в осем, когато покрай нас минаха войниците, които отиваха вече на учение, но вие само се обърнахте на другата страна. Господин поручик… Моля ви се, господин поручик…

След като измърмори нещо, поручик Лукаш поискала се обърне отново на другата страна, но това не му се удаде, защото Швейк най-безмилостно го разтърси и изрева:

— Господин поручик, отивам да занеса писмото в Кирай Хида!

Поручикът се прозина:

— Писмото ли? Ja^[36], моето писмо, но това е секрет, разбирате ли, тайна, между нас да си остане. Abtretten!…

Поручикът отново се зави в одеялото, от което го беше измъкнал Швейк, и продължи да спи, а през това време Швейк се отправи за Кирай Хида.

Да се намери на улица Шопрони номер шестнадесети, нямаше да бъде толкова трудно, ако случайно Швейк не беше срещнал стария сапьор Водичка, числящ се към „щаерците“, казармата на които беше долу в лагера. На времето Водичка беше живял в Прага на Боище и затова, след като се срещнаха с Швейк, не им остана нищо друго, освен да се отбият в кръчмата „Черното овненце“ в Брук. В тая пивница гостите се обслужваха от известната келнерка Руженка, чехкиня, на която всички школници чехи от лагера дължаха по някоя сума.

Стар каналия, сапьорът Водичка напоследък играеше ролята на неин кавалер. Той имаше под ръка списък на всички бойни роти, които заминаваха за фронта, и тъкмо навреме навестяваше школниците чехи, за да им напомни да не се изгубят във военния водовъртеж, без да платят дълга си.

— Накъде си тръгнал всъщност? — попита Водичка, след като напиха хубавото вино.

— Това е тайна — отговори Швейк, — но на тебе ще я кажа, нали си ми стар приятел?

Той подробно му обясни всичко. Водичка от своя страна заяви, че е стар сапьор и не може току-така да остави приятеля си и че затова ще идат да предадат писмото заедно.

Те чудесно се забавляваха с разговори за миналото и когато след дванайсет часа излязоха от „Черното овненце“, всичко им се струваше естествено и лесно.

Освен това в душата им беше заседнало твърдото убеждение, че не ги е страх от никого. Из целия път до улица Шопрони номер шестнадесет Водичка изявяваше огромната си ненавист към маджарите и непрекъснато разказваше как не пропуска случай да се сбие с тях, къде и кога се е бил и какво му е попречило да се сбие на еди-коя си дата.

— Да ти разправя какво се случи веднъж. Хванали бяхме за гръцмуля едно маджарско копеле от Паусдорф — ние сапьорите бяхме отишли там да пийнем хубаво вино — и аз тъкмо се канех да го халосам с портупея по тиквата в тъмното, защото, щом започнат тая работа, ние веднага хвърлихме една бутилка по полилея, когато той, копелето му с копеле, изведнъж изкрещя:

„Абе, Тондо, това съм аз, Пуркрабек, от шестнайста опълченска!“

За малко да стане грешка. Затова пък им го платихме тъпкано на тия маджарски циркаджии. Преди три седмици бяхме отишли да видим Незидерското езеро^[37]. В едно близко село имаше отделение хонведи-картечари. Всички ние случайно хлътнахме в една кръчма, където те танцуваха чардаш и крещяха като побъркани: „Урам, урам, биро урам“^[38] или „Ланьок, ланьик, ланьок а фалуба“^[39]. И взехме, та седнахме тъкмо срещу тях. Всеки от нас сложи портупея си на масата и си каза: „Чакайте, простаци, ще ви дадем ние да разберете един ланьок.“ И един от нас, Мейстршик го казваха, юмрукът му беше цяла Бяла гора, веднага предложи да иде да потанцува и да вземе момичето на някой от тия цигани. А момичетата бяха лъскава работа, едни такива дебелокраки и фундаментални, а очите им играят на четири. И както маджарските копелета се притискаха до тях, виждаше се, че момичетата имат пълни, твърди гърди като полукълба, че всичко това им прави голямо удоволствие и че не са вчерашни в тая натискания. Та ти казвам, нашият Мейстршик излиза на дансинга и иска да вземе най-лъскавото гадже от един хонвед. Унгарецът започна да бърбори нещо, но Мейстршик веднага му метна една, оня се търколи на земята, ние начаса се хванахме за коланите си, омотахме ги около ръцете си да не изхвръкнат ножовете, наскачахме помежду им и аз извиках: „Виновен, невиновен, карай напред!“ Всичко тръгна като но мед и масло. Те започнаха да изскачат през прозорците, но ние ги ловяхме за краката и ги смъквахме обратно в помещението. Всеки, който не беше наш, яде пердах. Намесиха се също кметът и стражарят, но и тях наложихме. И кръчмарят яде бой, защото взе да псува на немски, че сме били разтурили увеселението. После в селото изловихме и ония, които искаха да се скрият от нас. Един техен подофицер например го намерихме в плевнята на долния кран на селото, заровен в сеното. Издаде го гаджето му, понеже танцувал с друга. Беше лапнало по нашия Мейстршик и после запраши с него нагоре към Кирай Хида, където имаше сушилни за сено край гората. Замъкнала го в една такава сушилня и поискала след това пет крони от него, но той ѝ обърсал една през устата. Настигна ни чак горе край самия лагер и каза, че винаги си представял маджарките по-пламенни, а тая свиня лежала като пън и през цялото време бърборела нещо.

С една дума, маджарите са цигани — завърши старият сапьор Водичка.

Швейк възрази:

— И маджарите не са криви, че са се родили маджари.

— Глупости, как да не са криви? — ядосваше се Водичка. — Всички са си криви. Знаеш ли какво ти пожелавам — да те пипнат веднъж, пък да те нагостят, както се случи с мене още първия ден, когато пристигнах тук на курсове. Още същия ден следобед ни наблъскаха като стадо добитък в училището и там един идиот започна да ни чертае и обяснява какво нещо са блиндажите, как се слагат основите им, как се измерва всичкото. А на сутринта, кай, който не представи нарисувано всичко, което ни разправил, щели да го затворят в ареста и да го вържат. Дявол да го вземе, рекох си, аз, за да изклинча от фронта ли се записах в тия курсове, или да чертая вечер в тетрадчиците си като някой сополан от отделенията? Толкова се ядосах, че не ме сдържаше на едно място и не можех да го гледам вече оня идиот, дето ни ги разправяше тия работи. Идеше ми да изпочупя всичко, както бях побеснял. Без да дочакам кафето, излязох от бараката и тръгнах към Кирай Хида. От яд не можех да мисля за нищо друго: „Само да намеря в града някоя тиха механа, казвах си аз на ум, да се нарежа и да вдигна скандал, да ударя някого през устата, че като си излея яда, да се върна в къщи.“ Ама човек предполага, господ разполага. Там край реката, чак в бахчите, аз наистина намерих такова заведение, тихо като черква, сякаш създадено нарочно за скандали. Имаше само двама посетители, говореха си на маджарски. Това още повече ме напомпа и аз се нарязах много по-скоро, отколкото предполагах. И така в пияно състояние аз дори и не съм забелязал, че до нас имало още едно заведение. Докато съм пиел, там дошли около осем хусари и щом гостих първите двама по мутрата, те веднага ме налетяха. Тия мръсници, хусарите, така ме претрепаха, толкова ме гониха из бахчите, че чак до разсъмване не можах да намеря пътя за в къщи. А като се домъкнах на заранта в казармата, трябваше да ида веднага в амбулаторията, където изкофтих, че съм паднал в една тухларна. Цяла седмица ме завиваха в мокри чаршафи, за да не забере гърбът ми. Имаш късмет, че не си им паднал в ръцете на тия разбойници. Те не са хора, а говеда.

— Който вади нож, от нож умира — рече Швейк, — няма какво да им се сърдиш, че са се ядосали толкова. Нали е трябвало да оставят всичкото вино по масите и да те гонят в тъмното из бахчите? Трябвало е да ти видят сметката на самото място, в заведението, и после да те изхвърлят. За тях така е щяло да бъде по-добре, пък и за тебе също. В Либен познавах един кръчмар, Пароубек се казваше. Веднъж в кръчмата му един дратеник^[40] се напил с хвойнова ракия и започнал да псува, че ракията била слаба, че Пароубек ѝ налива вода. Твърдял, че и сто години да работи, след това, като си купи със спечелените пари само хвойнова ракия и я изпие наведнъж, пак ще може да ходи по въже и да носи Пароубек на ръце. После го нарекъл още тапир и шашчински изрод^[41]. Тогава нашият Пароубек го хванал, взел капаните за мишки и теловете и му ги очукал о главата, изхвърлил го навън и продължил и на улицата да го налага с пръта за смъкване на ролетки. Така го преследвал чак долу до Инвалидния дом и както се бил разлютил, продължил да го гони по Карлин. Изкачил се чак горе на Жижков, а оттам през еврейските пещи стигнал в Малешице, където най-после пречупил пръта о гърба на дратеника и могъл да се върне обратно в Либен. Хубаво, ама в яда си забравил, че е оставил кръчмата пълна с посетители и че тия мискини ще вземат сами да се разпореждат в нея. В това се убедил, като се върнал обратно. Ролетката на кръчмата била смъкната наполовина и пред нея били застанали на пост двама полицаи, и те порядъчно насмукани — нали възстановявали реда в кръчмата! Всичко било полуизпито, на улицата се търкаляла празна бъчонка от ром, а под тезгяха Пароубек намерил двама дути пияни, останали незабелязани от полицаите. След като ги измъкнал отдолу, те поискали да му платят по два крайцера, повече не били изпили. Ето как се наказва прибързаността. Също както на война. Най-напред разбием противника, после все след него, след него и накрая на нас самите не ни стигат сили да бягаме.

— Хубаво ги запомних аз, гадовете — обади се Водичка. — Само да ми падне в ръцете някой от тия хусари, чиста работа, ще се наплатим. Ние, сапьорите, когато пощръклеем, ставаме истински зверове. Не сме като ония, железните мухи^[42]. Когато бяхме на фронта при Пршемишъл, с нас беше и един капитан, казваше се Йецбахер, свиня, която нямаше равна на себе си под слънцето. Той така майсторски ни тормозеше, че Битерлих от нашата рота, немец, ама иначе много добър човек, се застреля заради него. Тогава ние решихме, че когато засъскат куршумите откъм русите, нашият капитан Йецбахер няма да остане между живите. И наистина, щом русите откриха огън по нас, в престрелката ние дадохме пет изстрела по него. А той, животното му с животно, жилаво като котка, не му излиза душата, та трябваше да го довършим с два удара, за да не се забърка някоя каша. Той само измърка, но така смешно, просто майтапски.

Водичка се засмя:

— На фронта това е на дневен ред. Един приятел ми разправяше (сега и той е тук), че когато бил на фронта при Белград, тяхната рота в едно сражение очистила поручика си, също такова куче. През време на поход той собственоръчно застрелял двама войника, понеже не могли да вървят по-нататък. Та той, като издъхвал — изведнъж започнал да свири сигнала за отстъпление. Всички наоколо щели да си изпопукат от смях.

Като водеха този увлекателен и поучителен разговор, Швейк и Водичка намериха най-сетне железарския магазин на господин Какони на улица Шопрони номер шестнайсет.

— Ти все пак ще направиш по-добре да почакаш тук — рече Швейк на Водичка пред къщата, — аз само ще отърча до първия етаж, ще предам писмото, ще почакам за отговора и веднага съм тук.

— Ама как — да те оставя сам? — учуди се Водичка. — Ти не познаваш маджарите, нали ти казах какви хора са те? Тук ние трябва да сме предпазливи. Ще взема да го цапардосам.

— Слушай, Водичка — каза Швейк сериозно, — тук не става дума за маджарина, а за неговата госпожа. Ама аз нали ти обясних всичко, когато седяхме с чешката келнерка? Нали ти казах, нося писмо от моя поручик и това е абсолютна тайна? Моят поручик сто пъти ми повтори, че за това жива душа не бива да узнае, пък и оная, твоята келнерка, нали и тя каза, че така трябва, защото работата е дискретна. Че никой не бива да научи за това, дето поручикът си пише с омъжена жена. А и ти нали се съгласи, че е така, нали те видях как кимаше одобрително с глава? Не ти ли обясних както трябва, че ще изпълня най-точно заповедите на моя поручик, а ти сега: йок — ще дойда, та ще дойда с тебе.

— Ти не ме познаваш още, Швейк — отговори също твърде сериозно старият сапьор Водичка, — като съм казал един път, че ще те придружа, да знаеш, че думата ми на две не става. Като сме двама, винаги е по-сигурно.

— Не, Водичка, ще те убедя, че не е така. Знаеш ли къде е улица Некланова на Вишехрад^[43]? Там беше работилницата на шлосера Воборник. Той беше справедлив човек. Една нощ, като се върнал от гуляй, довел със себе си да преспи у него и друг един гуляйджия. След това той лежа много дълго време и всеки ден, като превързвала раната на главата му, жена му казвала: „Виждаш ли, Тоничек, ако не бяхте дошли двама, щях само да вдигна гюрюлтия и нямаше да хвърлям везните върху главата ти.“ По-късно, след като проговорил, той ѝ отвърнал: „Имаш право, жено, друг път, като ида някъде, няма да ти домъкна никого със себе си.“

— Само това оставаше — разсърди се Водичка че на шега, — да се опита маджаринът да ни хвърли нещо върху главата. Ще го пипна за врата и ще го изхвърля по стълбите долу, ще изхвръкне като шрапнел. С тия маджар-ски копелета само така трябва да се разправяш. Какви ти церемонии с тях.

— Абе, Водичка, струва ми се, че ти не пи чак толкова. Аз изпих две четвъртинки повече от тебе. Разбери, че не бива да правим никакви скандали. Аз отговарям за тая работа. Касае се за жена, разбери най-после.

— Ще цапардосам и нея, Швейк, все ми е едно, ти не ме познаваш още. Веднъж на „Розовия остров“ в Забехлице една такава кикимора отказа да танцува с мене, защото ми беше стекла мутрата. Вярно, че устата ми беше отекла, току-що се бях върнал от една танцова забава в Хостиварж, но представяш ли си една такава да те обижда. „Така ли, ето и на вас една, многоуважаема госпожице — казах аз, — за да не ви е мъчно.“ И така я халосах, че събори масата в градината с все чашите. А около нея седяха още баща ѝ, майка ѝ и двамата ѝ братя. Но и целият „Розов остров“ не можеше да ме уплаши. Намериха се познати от Вършовице и те ми помогнаха. Начукахме около пет семейства заедно с децата. Трябва да се е чувало чак в Михле. После и вестниците писаха за това градинско увеселение, уредено от не знам кое си благотворително дружество. И затова, казвам ти, както на мене ми помогнаха, така и аз винаги съм готов да помогна на всеки приятел, когато го заплашва някаква опасност. По никой начин не мърдам от тебе. Ти не познаваш маджарите… Не очаквах от тебе, че ще искаш да се отървеш от мене, след като не сме се виждали толкова години, и то при такива обстоятелства.

— Е, хайде, ела с мен тогава — реши се Швейк, — но внимавай да си нямаме никакви неприятности.

— Не се грижи — тихо му отговори Водичка, когато се отправиха към стълбището, — аз ще го цапардосам…

И още по-тихо добави:

— Ще видиш колко лесно ще се разправим с това маджарско копеле.

И ако пред къщата имаше някой, който да разбира чешки, той щеше да чуе откъм стълбището гласно произнесения девиз на Водичка: „Ти не познаваш маджарите…“, девиз, които Водичка беше усвоил в тихото заведение на река Литава сред бахчите на славната Кирай Хида, заобиколена отвсякъде от хълмове. За тия хълмове войниците ще си спомнят винаги с проклятия на уста. Там те бяха правили ученията си преди и през време на Световната война.

Швейк и Водичка стояха пред жилището на господин Какони. Преди да натисне копчето на звънеца, Швейк подхвърли:

— Чувал ли си някога, че предпазливостта е майка на мъдростта, а, Водичка?

— Не ме интересува — отговори Водичка, — той няма да има време да си отвори устата…

— Тук нямам сметки за уреждане, Водичка.

Швейк позвъни и Водичка каза:

— Айн, цвай, и ще хвръкне по стълбището.

Вратата се отвори, появи се слугиня и на унгарски попита какво обичат.

— Нем тудом^[44] — презрително каза Водичка, — да научиш, моме, чешки.

— Verstehen Sie deutsch?^[45] — попита Швейк.

— A pischen.^[46]

— Also, sagen Sie der Frau, ich will die Frau sprechen, zagen Sie, dass ein Brief ist von einem Herr, draussen in Kong.^[47]

— Ако мога да те разбера… — каза Водичка, като влезе след Швейк в антрето — защо разговаряш с тая пикла?

Те останаха да чакат в антрето и като затвори вратата, Швейк каза:

— Хубаво са се наредили, даже два чадъра има на закачалката, а иконата на Исус Христос също не е лоша.

От стаята, откъдето се чуваше звънтене на лъжици и тракане на чинии, излезе пак слугинята и каза на Швейк:

— Frau ist gesagt, dass sie hat ka Zeit, wenn was ist, dass mir geben und sagen.^[48]

— Also — тържествено каза Швейк, — der Frau ein Brief, aber halten Küschen.^[49]

Той извади писмото на поручик Лукаш.

— Ich — каза той, като се посочи с пръст — Antwort warten hier in die Vorzimmer.^[50]

— Що не седнеш? — попита Водичка, който беше се настанил вече на един стол до стената. — Е там има стол. Какво ще стоиш като просяк? Не се унижавай пред маджарина. Ще видиш, че ще си имаме разправии с него, ама аз ще го цапардосам.

— Слушай — каза той след малко, — къде си учил немски?

— От само себе си го научих — отговори Швейк.

Пак настъпи мълчание. След това откъм стаята, където слугинята беше занесла писмото, се чуха страшни викове и шум. Някой хвърли нещо тежко на пода, след това стана съвсем ясно, че там започнаха да хвърлят чаши, да се чупят чинии. От всичко това рязко се отделяше силният рев: „Басом аз анят, басом аз исгенед, басом а Кристус Марят, басом аз астиадот, басом а вилагот!“^[51]

Вратата се разтвори и в антрето се втурна един господин в разцвета на годините си, с кърпа под брадата, който размахваше в ръка предаденото преди малко писмо.

Най-близо до вратата седеше старият сапьор Водичка и ядосаният господин се обърна към него:

— Was soll das heissen, wo ist der verfluchter Kerl, welcher dieses Brief gebracht hat?^[52]

— Полека — рече Водичка, като стана, — ти недей рева много, за да не изхвръкнеш, а като искаш да знаеш кой е донесъл писмото, тогава попитай тук приятеля, но говори с него вежливо, защото ще се намериш зад вратата като едно и едно две.

Сега беше ред на Швейк да се убеди в богатото красноречие на господина с кърпата под брадата, който заломоти като картечница, че тъкмо обядвали.

— Ние чухме, че обядвате — на развален немски език се съгласи с него Швейк и добави на чешки: — Как се не сетихме да ви не вдигаме напразно от обеда!

— Не се унижавай — обади се Водичка.

Нервираният господин, кърпата под брадата на когото след оживената му жестикулация се крепеше само на единия си край, продължи да ломоти как отначало помислил, че става дума за реквизиране на някакви помещения в тази къща, която принадлежи на госпожата му.

— Ъхъ, тук има място за много войници… — каза Швейк — но в писмото, както навярно сте се убедили вече, не ставаше дума за това.

Господинът се хвана за главата и изригна цял поток от упреци. Той също бил запасен поручик и сега много му се искало да служи в армията, но страдал от бъбречна болест. На времето офицерството не било така разюздено, та да нарушава домашното спокойствие на хората. Щял да изпрати писмото в щаба на полка, в министерството на войната, щял да го публикува във вестниците.

— Господине — каза Швейк с достойнство, — писмото съм го писал аз. Ich geschrieben, kein Oberlajtnant^[53]. Подписът само така, фалшив. Unterschrift, Name, falsch^[54]. Вашата госпожа много ми харесва. Ich liebe Ihre Frau^[55]. Влюбен съм до забрава във вашата госпожа, както казваше Връхлицки^[56]. Kapitales Frau^[57].

Ядосаният господин поиска да се хвърли върху Швейк, който стоеше спокоен и самодоволен пред него, но старият сапьор, който следеше всяко негово движение, му подложи крак, изтръгна от ръката му писмото, което той размахваше непрекъснато, мушна го в джеба си и след като господин Какони се опомни, Водичка го хвана, отнесе го до вратата, отвори я с едната си ръка и веднага след това се чу как нещо се изтърколи надолу по стълбите.

Всичко стана така бързо, като в приказките, в които дяволът с гръм и мълнии идва и грабва човека.

От нервирания господин беше останала само кърпата. Швейк я вдигна, почука, както му е редът, на вратата на стаята, откъдето преди пет минути беше излязъл господин Какони и откъдето се чуваше женски плач.

— Нося ви кърпата — каза Швейк меко на госпожата, която плачеше на кушетката, — може да я настъпи някой, моите почитания.

Той чукна токове, изкозирува и излезе в коридора. По стълбището не личаха никакви следи от борбата, тук, както предполагаше Водичка, всичко се беше разиграло съвсем гладко. Единствено край входната врата Швейк намери една скъсана якичка. Там навярно господин Какони се е хванал отчаян за къщните врати, за да не бъде изхвърлен на улицата, и това е било последното действие на трагедията.

Затуй пък на улицата беше тревожно. Господин Какони го бяха отмъкнали в отсрещния пасаж, където го поливаха с вода, а посред улицата старият сапьор Водичка се биеше лъвски срещу няколко хонведи и хонвед-хусари, които се бяха притекли на помощ на своя съотечественик. Той си служеше майсторски с нахлузения на колана си нож и го въртеше като боздуган. И не беше сам. Наред с него се биеха няколко чешки войници от различни полкове, които случайно бяха минали по улицата.

Швейк, както твърдеше по-късно, сам не можеше да разбере как се забърка в тая каша. Понеже нямаше нож, в ръката му се озова бастунът на някакъв изплашен зрител.

Това продължи доста време, но всичко хубаво на тоя свят има край. Дойдоха комендантските и изполовиха всички.

Швейк вървеше до Водичка. Носеше и бастуна, тъй като старшията на комендантския патрул го беше обявил за корпус деликти.

Швейк вървеше спокойно, метнал бастуна на рамо като пушка.

Старият сапьор Водичка из целия път упорито мълча. Едва когато влизаха в караулното помещение, той мрачно каза на Швейк:

— Казах ли ти, че не познаваш маджарите?