Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 177 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА V

1

Хърб и Вера Смит се прибраха в Паунъл и броеницата на дните им отново се заниза. През декември Хърб завърши една къща в Дърам. Както бе предрекла Сара, спестяванията им се стопиха и те се обърнаха към властите на щата за помощ, предвиждана за случаи на изключително тежки бедствия. Това състари Хърб почти толкова, колкото и самото нещастие. За него фондът за помощ при изключително тежки бедствия бе, казано другояче, чиста проба подаяние. Цял живот се бе трудил честно, с пот на чело, и мислеше, че никога няма да му се наложи да протегне ръка за помощ от държавата. Ала ето, че такъв ден дойде.

Вера се аболира за още три списания, които идваха по пощата от дъжд на вятър. И трите се отличаваха с отвратителния си печат и илюстрации, нарисувани като че ли от даровити деца. Наричаха се „Божиите летящи чинии“, „Идното преображение господне“ и „Божиите парапсихически чудеса“. „Четиво за спалнята“ продължаваше да пристига всеки месец, но сега често пролежаваше неразтворено по цели седмици, затова пък новите списания се изяждаха от кора до кора. Там Вера откриваше много неща, които според нея имаха пряко отношение към нещастието с Джони, и с висок, режещ, разтреперен от екзалтация глас четеше бисери от тях на уморения си съпруг, докато той вечеряше. Все по-често Хърб се улавяше, че я смъмря да мълчи и че понякога дори й крясва да престане с тези щуротии, да го остави на мира. В такива мигове тя му отправяше състрадателния поглед на обидена великомъченица, след което се оттегляше в стаята си и се отдаваше на още по-задълбочено четене. С течение на времето Вера започна да пише писма до редакциите, да си кореспондира с авторите на отпечатаните материали и с хора, преживели нещастия като нейното.

Повечето от онези, с които си пишеше, бяха също тъй добросърдечни и наивни. Те искаха да й помогнат, да облекчат непоносимото бреме на болката й. Изпращаха й текстове на молитви и броеници, талисмани, обещания да споменат Джони, когато вдигнат вечер ръце към всевишния. Ала сред тях не липсваха и явни шарлатани, та Хърб бе силно обезпокоен, че жена му все по-доверчиво се лови на въдицата им. Един от тях й бе предложил тресчица от „единствения истински кръст господен“ срещу 99 долара и 98 цента. Друг настояваше да й изпрати флаконче с вода чак от светия извор край Лурд, в Югозападна Франция, която със сигурност щяла да стори чудо, ако се втриела в кожата на Джони. Флакончето се продаваше за 110 долара плюс пощенските разноски. По-евтина (и по-съблазнителна за Вера) бе касетка с автоматично превключване, на която бяха записани Двадесет и третият псалм и „Отче наш“ в изпълнение на евангелисткия свещеник от Южните щати Били Хъмбар. В придружаващата я брошурка се гарантираше чудотворното изцеление на Джони, стига касетката да се пуска няколко седмици до главата му. В добавка (сега или никога!) се предлагаше и снимка с автограф на самия Били Хъмбар.

Колкото повече се разпалваше страстта на Вера към подобни псевдомагически средства, толкова по-често Хърб се виждаше принуден да се намесва. В някои случаи тайно от нея той късаше чековете и тихомълком коригираше сметката в чековата й книжка. Но когато поредният чудодеен цяр се продаваше единствено и само срещу пари в брой, не му оставаше друго, освен да скръцне със зъби. И Вера започна да се отчуждава от него, да го гледа с неприязън като грешник и неверник.

2

Сара Бракнел запълваше сутрините си с училището. Следобедите и вечерите й не се различаваха много от онези след скъсването с Дан. Чувствуваше се като захвърлена, ненужна вещ и чакаше да се случи нещо, за да заживее наново. В Париж мирните преговори се протакаха. Никсън бе заповядал бомбардировките на Ханой да продължат въпреки нарастващите протести в страната и извън нея. На пресконференция той дори показа снимки, доказващи по безспорен начин, че американските самолети уж не бомбардирали севорновиетнамските болници, ала не се смущаваше да ходи навсякъде с военен хеликоптер. Разследването на бруталното изнасилване и убийството на сервитьорката в Касъл Рок бе стигнало до задъдена улица след освобождаването на един скитник, прекарал някога три години в лудницата на Огъста — противно на всеобщите очаквания, алибито на скитника се бе оказало желязно. Джанис Джоплин виеше блусовете си. За втора поредна година Париж обявяваше, че подгъвите на полите ще слязат надолу, но те пак не слизаха. Сара възприемаше всичко като в мъгла, все едно, че дочуваше някаква нескончаема, необяснима какофония, долитаща от съседната стая.

Падна първият сняг — по-скоро бял прашец, след това още малко, прашец и десет дни преди Коледа се разрази такава буря, че разпуснаха училищата в цялата област. Затворена вкъщи, Сара прекара времето, загледана в снега, който засипваше Флаг Стрийт. Кратката й история с Джони — не можеше дори да се нарече връзка — бе вече част от един отминал сезон и тя започна да усеща, че споменът за него избледнява. Това усещане я разтърсваше в панически страх, сякаш частица от нея потъваше и се разтваряше в потока на дните.

Изчете купища литература за наранявания на главата, за комата и за уврежданията на мозъка, но не успя да намери нищо обнадеждаващо. Научи, че в някакво градче в Мериланд имало момиче, което било в кома от шест години; някакъв младеж от Ливърпул във Великобритания, ударен по главата от куката на пристанищен кран, изпаднал в кома, която продължила до настъпването на смъртта му след цели четиринадесет години. Лека-полека този млад и як като бик докер губел връзка със света, топял се, оплешивявал, зад склопените му клепачи зрителните нерви се разкапвали, тялото му, дърпано от скъсяващите се сухожилия, бавно се свивало в ембрионално кълбо. За него времето се връщало назад, мозъкът му търпял обратно развитие и той сякаш наистина се превръщал в зародиш, плуващ в околоплодните води на камата. Аутопсията показала, че браздите и гънките на мозъчната му кора се изгладили и челните й дялове заприличали на полирани.

„О, Джони, не е справедливо! — мислеше си Сара, гледайки как навън снегът засипва света под анонимната си белота й погребва отминалото лято и ръждивото злато на есента. — Това просто не е справедливо! Би трябвало да те оставят да си отидеш, където и да се отива след смъртта!“

На всеки десетина дни тя получаваше писмо от Хърб Смит. Вера имаше с кого да си кореспондира, а и той също. Пишеше с едър разлат почерк и използуваше старомодна автоматична писалка.

„Живи-здрави сме и двамата. Чакаме да видим какво ще стане, както сигурно и ти. Да, попрочетох туй-онуй напоследък и вече ми е известно всичко, което от състрадание и добрина избягваш да ни пишеш. Положението е ужасно, но разбира се, ние не преставаме да се надяваме. Аз не вярвам в господа както Вера, но по свой начин и аз се уповавам на него и се мъча да си обясня защо не ни взе Джони още тогава, ако го е искал. Дали си има някаква причина? Предполагам, че никой не знае. Можем само да се надяваме.“

А в друго писмо:

„Тази Коледа трябва аз да тичам по магазините, защото Вера реши, че купуването на коледни подаръци е греховен обичай. Ето какво имам предвид, като казвам, че тя отива все по̀ на зле. Винаги е смятала, че Рождество е свят ден, а не празник — нали ме разбираш, — и ако ме чуе, че го наричам Коледа, ще ме убие. Винаги ни е напомняла, че това е рожденият ден на Исус Христос, а не на дядо Коледа, но поне нямаше нищо против пазаруването за празничната трапеза и подаръците. Дори направо го обичаше. А сега й дай само да дърдори против него. Много от тези бръмбари й ги пускат хората, с които си пише. Ох, какво не бих дал да може всичко да свърши и тя да дойде на себе си.“

Получи се и една коледна картичка, над която Сара си поплака:

„Приеми най-добри пожелания от двама ни за празниците и ако ти се доще да наминеш и да посрещнеш Коледа в компанията на двама изкуфели старци, знай, че стаята ти е готова и те чака. С Вера сме живи и здрави. Надяваме се, че Новата година ще бъде по-добра за всички ни, и аз съм сигурен, че ще е така.

Хърб и Вера“

Тя не отиде в Паунъл през коледната ваканция отчасти заради Вера, която продължаваше да се отдръпва в своя собствен свят — докъде бе стигнала в това отношение, можеше лесно да се прочете между редовете в писмата на Хърб, — и отчасти защото онова, което ги свързваше, изглеждаше сега тъй чуждо и далечно. Неподвижната фигура в болничното легло някога се беше откроявала ясна и близка в огледалото на съзнанието й, ала напоследък паметта й постоянно я показваше сякаш през обърнат телескоп — загатната като напева на предвестника на пролетта, долитащ отдалеч, едва-едва.

Ето защо й се струваше по-добре да се държи настрана.

Изглежда, че и Хърб усети тази промяна. Писмата му започнаха да пристигат все по-рядко през новата 1971 година. В едно от тях той направо я посъветва, възможно най-тактично, че е време да се погрижи за себе си, и завърши с думите, че не му се вярва такова хубаво момиче да се оплаква от липса на ухажори.

Ала тя не излизаше с никого — просто не беше поискала. Джийн Седеки, учителят по математика, който навремето я бе ощастливил с една среща, на която тя едва не бе умряла от скука, започна да й се слага неприлично скоро след злополуката с Джони. Макар да бе от хората, от които е много трудно да се откачиш, най-сетне и той май бе започнал да долавя, че не е желан.

Намираха се и други да я канят на срещи, в това число и един студент по право, на име Уолтър Хазлет, който определено й харесваше. Запозна се с него на новогодишното тържество у Ан Страфорд. Беше отишла колкото да се мерне, но бе останала доста длъжко и почти през цялото време си бе говорила с Хазлет. Отказа да излезе с него, макар че й бе учудващо трудно, защото прекрасно съзнаваше с какво я привлича: висок, с буйна кестенява коса и дяволита, нехайна усмивка, Уолт й напомняше неудържимо за Джони. А да се увлечеш по мъж на такава основа, е загубена работа.

В началото на февруари получи предложение от монтьора, който й поправяше колата в сервиза на Клийвс Милс. И този път за малко да каже „да“, преди да размисли. Монтьорът се казваше Арни Тремонт. Беше висок, мургав, с красива хищна усмивка. Напомняше й за Джеймс Бролин, който игра втория герой от онзи телевизионен сериал с доктор Уелби, и още повече за един развейпрах на име Дан.

По-добре да изчака. Да изчака дали няма да се случи нещо. Ала нищо не се случи.

3

През лятото на 1971-ва Грег Стилсън, шестнадесет години по-възрастен и по-умен от продавача на библии, убил с ритници кучето в безлюдния двор на една ферма в Айова, седеше във вътрешната стая на новооткритата си застрахователна и посредническа фирма Риджуей, щата Ню Хампшир. Изминалите години не го бяха състарили много. Сега около очите му се преплиташе цяла мрежа от бръчици и косата му беше подстригана малко по-ниско (макар и твърде старомодно). Беше все така едър и всеки път, когато мръднеше, въртящият се стол жално поскърцваше под него.

Седеше със запалена цигара „Пал Мал“ в уста и наблюдаваше човека, полуизлегнал се в креслото насреща. Грег го изучаваше с погледа на зоолог, попаднал на интересен неизвестен екземпляр.

— Какво си ме зяпнал? — изрепчи му се Съни Елиман. — Да не мислиш, че ще ме уплашиш? Не съм расъл в саксия!

Елимън беше висок близо два метра. Носеше престаряло, спечено от мръсотия джинсово яке без копчета и с отрязани ръкави. Отдолу нямаше риза. На голите му гърди висеше нацистки железен кръст от чер емайл с бял хром по краищата. Катарамата на колана, който минаваше под внушителното му, подуто от бирата шкембе, представляваше голям череп от слонова кост. Изпод защипаните маншети на джинсовите крачоли се подаваха протритите, квадратни бомбета на мотоциклетистки ботуши. Косата му, сплъстена и лъщяща, сякаш окъпана в мазна пот и моторно масло, се спускаше до раменете. На едното му ухо се полюшваше обица с пречупен кръст, също от чер емайл, украсен с хром. Имаше и хитлеристка каска, която въртеше около дебелия си като кебапче показалец. На гърба на елечето му бе пришит ухилен дявол, изплезил раздвоен език. Над него пишеше: „Дяволската дузина“, а отдолу — „Съни Елиман, председ.“

— Не — проговори Грег Стилсън, — не си расъл в саксия, затова пък подозрително ми приличаш на самоходен задник.

Елиман подскочи като ужилен, но после се отпусна и се засмя. Въпреки мръсотията, силната, едва ли не напипваща се воня на тялото му и нацистките атрибути, в тъмнозелените му очи проблясваше искра на някакво чувство за хумор.

— Добре де, добре, мачкай ме в калта — отвърна той. — Не ми е за пръв път. Силата сега е на твоя страна.

— Признаваш го, нали?

— Разбира се. Оставих моите момчета по плажовете на Хамптън и дойдох тук сам. Изкарай си го върху мен, ако искаш. Но само да ни паднеш в ръчичките — усмихна се Елиман, — отсега се моли бъбреците ти да са обути в парашутистки обувки!

— Ще гледам да се опазя. — Грег го измери с поглед. И двамата бяха едри мъжаги. Елиман изглеждаше с двадесетина килограма по-тежък, но това бяха главно тлъстини от бирата. — Мога да ти видя сметката, ако работата дойде дотам, Съни.

Лицето на Елиман отново се изкриви в снизходителна усмивка.

— Кой знае, кой знае. Но ние тъй не играем, бате. Не си падаме по номерата на добрия каубой от филмите — идеала на нацията.

Той се наведе напред, сякаш се готвеше да сподели някаква голяма тайна.

— Мен лично ако питаш, падне ли ми — пикая на роден край и на бащино огнище.

— Това са лоши думи, Съни — укори го добродушно Грег.

— Какво искаш от мен? Защо не си кажеш, ами го усукваш? Ще изпуснеш събранието на Отряда за добри дела.

— Няма — остана невъзмутим Грег. — Отрядът за добри дела се събира във вторник вечер. Имаме много време на разположение!

Елиман свирна с отвращение.

— Аз пък си помислих — продължи Грег, — че ти ще поискаш нещо от мен. — Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам три полиетиленови торбички с марихуана, размесена с капсулки силен наркотик. — Намерих ги в спалния ти чувал. Лошо, лошо, лошо, Съни. Непослушно момче! Не минаваш през „начало“. Не вземаш двеста долара премия. Отиваш направо в затвора на Ню Хампшир.[1]

— Не си имал разрешително за обиск — възрази Елиман. — Прекрасно знаеш, че дори начинаещо адвокатче може да ме измъкне.

— Нищо подобно! — Грег Стилсън се смъкна във въртящия се стол и вирна върху бюрото краката си, обути в мокасини от реномирания магазин на Л. Л. Бийнс чак в съседния щат Мейн. — Аз съм важна клечка в този град, Съни. Дойдох в Ню Хампшир преди няколко години гол като пушка, а ето че сега работите ми тук вървят по мед и масло. Един-два пъти ми се удаде да помогна на градските власти да се справят с някои проблеми, включително и как да постъпват с хлапетиите, които местният началник на полицията хваща с наркотици… О, нямам предвид отрепки като тебе, Съни. С пройдохи от този род ние знаем какво да правим, ако ги заловим с купчинка скъпоценности като тая на бюрото ми… Имам предвид приличните местни младежи. Всъщност никой не иска да ги наказва изобщо, нали разбираш? Аз измислих какво да ги правят: впрегнете ги да работят по разни общински обекти, вместо да ги пращате в затвора, им рекох. Идеята нямаше грешка. Сега най-големият наркоман в околността тренира юношеския отбор по бейзбол, и то с огромен успех.

По лицето на Елиман се бе изписало отегчение. Внезапно Грег стовари крака на пода, грабна вазата с надпис „От Университета в Ню Хампшир“ и я метна по Съни Елиман. Тя се завъртя, мина на сантиметър от носа му, долетя до края на стаята и се разби върху кантонерката в ъгъла. За пръв път Елиман даде вид, че се е стреснал. А лицето на поулегналия и поумнял Грег за един кратък миг се смени с изкривената физиономия на някогашния кучеубиец.

— Трябва да ме слушаш, когато говоря — без да повишава глас, занаставлява той, — защото сега обсъждаме не друго, а твоето бъдеще през следващите десетина години. Та ако не те блазни перспективата да храниш бълхите в някой затвор, ще трябва да слушаш внимателно, Съни. Ще трябва да се правиш отново на първолак, Съни. Ще трябва да ти влиза в главата от едно казване, Съни.

Елиман погледна към парчетата от счупената ваза, сетне обратно към Стилсън. Предишното му демонстративно спокойствие бе изчезнало и по лицето му се четеше неподправено любопитство. Много отдавна нищо не беше събуждало истински интерес в него. Беше решил да отскочи с мотора да пийне бира от скука. Беше дошъл сам тук пак от скука. И когато този здравеняк го спря на пътя с мигащата синя лампа, която си бе инсталирал на комбито като доброволен сътрудник на полицията, Съни Елиман предположи, че му предстои среща с поредното провинциално подобие на кучето-шериф от серията за Уди кълвача, заело се да охранява своя район и арестувало лошия мотоциклетист с форсирания огромен звяр, марка „Харли-Дейвидсън“. Ала този тип явно беше по-друг. Беше… беше…

Луд! — прозря Съни и откритието му го изпълни със задоволство. — На стената си е закачил две грамоти за заслуги към обществеността и снимки, на които говори пред разни самарянски организации, заместник-председател е на Отряда за добри дела в този дрискан град и догодина ще стане негов председател, а от километър се чува как дъската му хлопа.“

— Добре — подчини се той. — Слушам те внимателно.

— Животът ми е, така да се каже, шарен — имало е и черно, имало е и бяло — започна Грег. — Случвало ми се е да имам търкания със закона. Искам да разбереш, Съни, че нямам лошо отношение към теб. Не съм като местните хора. Те научават от „Юниън Лийдър“[2] за подвизите ви това лято с твоите приятели мотоциклетисти по плажовете на Хамптън и ги сърбят ръцете да ви скопят с ръждясали „Жилети“.

— „Дяволската дузина“ няма нищо общо с въпросната патаклама. Ние, бате, довтасахме по тия места от севера на щата Ню Йорк, за да полежим по плажовете. Дошли сме на почивка, а не да изпотрошим някоя и друга скапана кръчма. Тук са се развилнели „Ангелите на ада“ и „Черните мотоциклетисти“ от Ню Джърси. Но знаеш ли кои безчинствуват най-много? Студентите от университета. — Съни сви устни. — Ама вестниците не обичат да пишат за това, нали? На тях по им отърва да хвърлят цялата вина върху нас вместо върху мамините синчета.

— Вие сте къде-къде по-живописни — поясни благо Грег. — Пък и Уилям Лоуб и неговият „Юниън Лийдър“ не обичат мотоциклетните банди.

— Това плешиво влечуго! — промърмори Съни.

Грег отвори чекмеджето на бюрото си и извади плоска половинлитрова бутилка уиски „Лийдърс“.

— Ще пия по този случай! — Металическата капачка изпука и Грег изля в гърлото си половината бутилка наведнъж. Сетне изпусна шумно въздуха от гърдите си, очите му плувнаха и той подаде шишето през бюрото. — Искаш ли?

Съни го пресуши. Парлива топлина се надигна от стомаха към гърлото му.

— А си ми драснал една клечка, а съм пламнал! — изхълца той.

Грег отметна глава и се разсмя:

— Ще се спогодим с теб, Съни, чувствувам, че ще се спогодим.

— Какво искаш? — отново попита Съни, стиснал празното шише.

— Нищо засега… Но имам чувството…

Грег гледаше зареяно, едва ли не озадачено.

— Вече ти казах, че съм голяма клечка в Риджуей. Имам намерение да се кандидатирам за кмет при следващите избори и ще спечеля. Но това е…

— Само началото? — помогна Съни.

— Абе начало е. — Озадаченият израз не слизаше от лицето му. — Аз съм деен човек. Хората го знаят. Всичко правя както трябва. Струва ми се, че… ме чака нещо голямо. Чак до небесата. Но аз не знам… със сигурност… какво точно имам предвид… Нали разбираш?

Съни сви рамене.

Озадаченият израз поизчезна.

— Но има една приказка, Съни, приказка за мишката, която извадила трън от лапата на лъва. Направила го, за да му се отплати, дето преди години не я изял. Чувал ли си тази приказка?

— Може да съм я чувал като дете.

Грег кимна.

— Така… Остават няколко години, докато… стане, каквото ще става. — Той бутна напред полиетиленовите торбички върху бюрото. — Няма да те изям. Бих могъл, ако поискам, нали разбираш? Не би те измъкнало начинаещо адвокатче — при положение, че на някакви си тридесетина километра оттук плажовете на Хамптън се тресат от вълнения, в нашия Риджуей самият Кларънс Дароу[3] не би могъл да те отърве. Тукашните граждани с най-голямо удоволствие ще те пратят в затвора.

Елиман не отговори, но подозираше, че Грег има право. В запаса му от наркотици нямаше нищо особено и кафявите капсулки бяха най-силното, но родителите на мамините синчета с радост биха му обръснали главата и биха го пратили да чука камъни в Портсмут.

— Няма да те изям — повтори Грег. — Надявам се, че ще си го спомниш след няколко години, ако ми се забие трън в лапата… или ако ми се отвори някаква подходяща работа за теб. Нали няма да забравиш?

Благодарността не влизаше в ограничения списък на човешките чувства, познати на Съни Елиман. Но интересът и любопитството бяха сред тях. Този Стилсън събуждаше и двете. Налудничавият му поглед обещаваше всичко друго, но не и скука.

— Кой знае къде ще бъдем след няколко години. Може да сме се натръшкали в земята, бате.

— Просто не ме забравяй, нищо повече не искам.

Съни погледна към парчетата от вазата.

— Няма да те забравя — рече той.

4

Отмина и 1971 година. Отшумяха вълненията по крайбрежието на Ню Хампшир. Оплакванията на плажните предприемачи заглъхнаха с набъбването на банковите им сметки. Някаква никому неизвестна личност, на име Джордж Макгъвърн, смешно рано обяви кандидатурата си за президент. Всеки, който следеше политиката, знаеше, че кандидат от Демократическата партия през 1972-ра ще бъде Едмънд Мъски, и някои дори вярваха, че той би могъл да се пребори с джуджето от Сан Клементе[4] и да залепи плещите му иа тепиха.

В началото на юни, точно преди да разпуснат училищата за лятната ваканция, Сара отново срещна студента по право. Тя си купуваше машинка за печене на филийки в един магазин за домашни потреби, а той търсеше подарък за годишнината от сватбата на родителите си. Попита я дали не би искала да идат на кино — в града се въртеше новият филм с Клинт Истуд, „Хари мръсникът“. Сара се съгласи и те прекараха много приятно. Уолтър Хазлет си беше пуснал брада и вече не й напомняше тъй силно за Джони. Всъщност тя изпитваше все по-голямо затруднение да си спомни сак наистина изглеждаше той. Само насън виждаше ясно лицето му, както бе застанал пред Колелото на късмета и наблюдаваше въртежа му с каменна физиономия, вперил потъмнелите си до смущаващо, плашещо мастиленосиньо очи, сякаш това бе игра, създадена единствено и само за него.

Започна често да излиза с Уолт. С него й беше много леко. Той не предявяваше никакви претенции — или ако предявяваше, правеше го толкова постепенно, че тя почти не ги забелязваше. През октомври той я попита дали може да й купи годежно пръстенче с малък диамант. Сара го помоли да й даде време да помисли до понеделник. В неделя вечерта отиде в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, взе специален пропуск с червен кант и се качи в интензивното отделение. Поседя около час до леглото на Джони. Навън есенният вятър виеше в мрака и вещаеше студ, вещаеше сняг, вещаеше настъпването на сезона на смъртта. След шестнадесет дни се навършваше година от панаира, от случката с Колелото и от катастрофата край блатото.

Тя седеше, заслушана във вятъра, и гледаше Джони. Бинтовете бяха свалени. Белегът му започваше един пръст над дясната вежда, криволичеше нагоре по челото му и се губеше в косата. Кичурът около това място бе побелял като на безподобния детектив от серията „87-и полицейски участък“ — Котън Хос. Не се виждаха признаци на дистрофия, само неминуемата загуба на тегло. Пред Сара бе просто един дълбоко заспал, почти непознат млад мъж.

Тя се наведе над него и леко го целуна по устните, сякаш ролите в познатата стара приказка можеха да се разменят и нейната целувка да го съживи. Ала Джони продължи да спи.

Сара си тръгна, прибра се у дома във Вийзи, сви се на леглото и се наплака под воя на вятъра, който шеташе из тъмнината навън, подгонил улова си от жълти и ръждивочервени листа. В понеделник тя каза на Уолт, че ако държи, може да й купи пръстенче с диамант — но обезателно мъничък — и тя ще бъде щастлива и горда да го носи.

Такава бе за Сара Бракнел 1971 година.

В началото на 1972-ра по време на предизборната реч в града на „плешивото влечуго“, както го бе нарекъл Съни Елиман, Едмънд Мъски не издържа на провокационните подмятания на опозицията по адрес на съпругата му и избухна в сълзи. Джордж Макгъвърн направи на пух и прах прогнозите за предварителните избори и Лоуб злорадо писа във вестника си, че жителите на Ню Хампшир не обичат ревльовци. През юли Макгъвърн бе вече кандидат за президент. Същия месец Сара Бракнел стана Сара Хазлет. Двамата с Уолт се венчаха в методистката църква в Бангор.

На три километра от тях Джони Смит продължаваше да спи. Мъчителният спомен за него внезапно прониза сърцето на Сара, когато Уолт я целуна пред събраните за сватбата близки и роднини. „Джони“ — изстена наум тя и го видя както тогава, с маската: полу-Джекил, полуозъбен Хайд. За секунда остана вцепенена в прегръдките на Уолт, но след това всичко премина. Спомен или видение — каквото и да бе, то остана в миналото.

След дълго обмисляне и обсъждане с Уолт, Сара покани на сватбата и родителите на Джони. Хърб дойде сам. На почерпката след церемонията тя го попита за Вера.

Той се озърна, видя, че наблизо няма никой, и бързо гаврътна остатъка от уискито си. „За последните осемнадесет месеца се е състарил с пет години“ — съжали го тя. Косата му бе започнала да оредява, бръчките по лицето му се бяха вдълбали. Носеше очилата си предпазливо и сковано като човек, който ги е сложил наскоро. Иззад слабите коригиращи стъкла очите му гледаха боязливо и измъчено.

— Ох, Сара… Не е добре. Истината е, че сега се намира в някаква ферма в щата Върмонт. Чака да дойде краят на света.

— Какво?

Хърб й разказа, че преди шест месеца Вера започнала да си пише с група от десетина човека, които наричали себе си „Американско дружество на последния час“. Техни предводители били мистър и мисис Хари Л. Стонкърс от град Расийн, щата Уисконсин. Мистър и мисис Стонкърс твърдели, че били отвлечени от летяща чиния по време на някакъв излет. Били издигнати в рая, разположен обаче не в съзвездието Орион, а на планета, подобна на Земята, която обикаляла около звездата Арктур. Там те общували с ангели и били осведомени, че последният час наближавал. Дарили ги с телепатични способности и ги изпратили обратно на Земята, за да съберат около себе си неколцина предани вярващи за първия редовен полет „Земя — рай“. И така, тяхната групичка се събрала, те купили някаква ферма северно от Сейнт Джонсбъри и преди около седем седмици се настанили там в очакване на летящата чиния.

— Това звучи като… — започна Сара, но изведнъж млъкна.

— Знам като какво. Като налудничава приказка. Мястото им струва девет хиляди долара и представлява една порутена къща и два акра трънаци. Вериният дял е седемстотин долара. Това бе всичко, което можа да даде. Нямаше друг начин да я спра… освен да я пратя в лудница. — Той помълча и се усмихна. — Но не си струва да говорим за това на сватбата ти, Сара. Ти и твоето момче ще бъдете щастливи. Сигурен съм в това.

Сара се помъчи да отговори на усмивката му.

— Благодаря, Хърб. Тя ще… искам да кажа, мислиш ли, че тя…

— Ще се върне? Да, разбира се. Ако до зимата не дойде краят на света, мисля, че ще се върне.

— Ох, дано всичко се оправи! — въздъхна тя и го прегърна.

5

Фермата във Върмонт нямаше отопление и тъй като чинията не пристигна до края на октомври, Вера се завърна у дома си. Чинията не дошла, обясни тя, защото още не били успели напълно да се пречистят от дребнавостите и греховната мръсотия в живота си. Инак тя се чувствуваше въодушевена и окрилена във вярата си. В един от сънищата си бе видяла знак. Може пък да не й бе отредено да я отведат в небесата с летяща чиния. У нея все по-силно се затвърждаваше убеждението, че е призвана да насочи сина си, щом дойде на себе си, по предопределения му път.

Хърб я прибра, постара се, доколкото му бе възможно, да се отнася към нея с обич и животът продължи. Джони беше в кома вече две години.

6

Никсън встъпи във втория си президентски мандат. Американските момчета започнаха да се завръщат от Виетнам. Уолтър Хазлет беше пред завършване на образованието си. Сара продължи да преподава, докато той зубреше за изпити. Глупавите, заблудени зайци, които бе поела навремето като начеваща учителка, се бяха превърнали в отракани младежи и девойки. Плоскогърдите момиченца бяха напълнили блузките. Фърфалаците, които преди се губеха по коридорите, сега бяха включени в баскетболния отбор.

Втората арабско-израелска война дойде и си отиде. Петролното ембарго дойде и си отиде. Убийствено високите цени на бензина дойдоха и не си отидоха. Вера Смит заживя с убеждението, че Христос ще се появи изпод земята някъде в района на Южния полюс. Източникът на тази информация бе една нова брошурка (седемнадесет страници, цена 4 долара и 50 цента), озаглавена „Подземният тропик господен“. Удивителната хипотеза на нейния автор бе, че царството господне е всъщност долу, под самите ни крака, и че точката, от която най-лесно може да се достигне, е Южният полюс. Един от разделите на брошурката бе озглавен „Парапсихически изживявания сред изследователите на Южния полюс“.

Хърб й обърна внимание как преди по-малко от година бе вярвала, че царството господне се намира нейде горе и най-вероятно обикаля около Арктур.

— По-скоро бих повярвал в това, отколкото в тази шантава история с Южния полюс — рече й той. — В края на краищата в Библията е казано, че царството грсподне е на небето. Това тропично място под земята би трябвало да бъде…

— Престани! — Устните й се свиха в тънки, бели ивици. — Не е нужно да се подиграваш с неща, които не разбираш.

— Не се подигравам, Вера — отвърна той кротко.

— Бог знае защо неверникът се гаври и езичникът беснее! — тросна се тя. В очите й отново се появи стъкленият блясък. Двамата седяха на масата в кухнята. Пред Хърб лежеше част от повредена брава, а пред Вера — купчинка стари броеве на списанието „Нашънъл джеографикс“: тя се ровеше в тях и събираше снимки и статии за Южния полюс. Неспокойни облаци се гонеха навън от запад към изток и листата се сипеха от дърветата. Отново бе дошло началото на октомври, а октомври като че ли беше най-лошият месец за нея. Това беше месецът, в който стъкленият блясък се появяваше най-често и за дълго в очите й. И също през октомври у Хърб винаги се загнездваше предателската мисъл да ги изостави. Да изостави и двамата — жена си, която почти сигурно бе душевно болна, и спящия си син, който бе практически мъртъв. Ето и сега той въртеше в ръце частта от бравата, гледаше през прозореца бягащите облаци и си мислеше: „Бих могъл да си събера багажа. Ей тъй, просто да го нахвърлям отзад в пикапа и да отпраша. Да речем, във Флорида, или Небраска, Калифорния. Добрият дърводелец изкарва хубави пари навсякъде. Просто ей тъй, ставам и изчезвам.“

Но си знаеше, че няма да го направи. За всичко бе виновен октомври — месецът, в който той винаги планираше бягство от къщи, тъй както Вера неизменно откриваше поредния нов начин да влезе в пряка връзка с Христос, за да спаси единственото си дете, което бе успяла да отгледа в дефектната си утроба.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й — слаба и костелива като ръката на бабичка. Тя вдигна удивено очи.

— Много те обичам, Вера.

Тя му се усмихна и за един кратък миг силно заприлича на момичето, което някога бе ухажвал и спечелил. Сега Вера се усмихваше нежно, очите й се избистриха и му отвърнаха с топлота и обич. Навън слънцето се подаде иззад търбуха на един облак, гмурна се зад друг и пак изплува, вдигайки и спускайки завеса от плътна сянка над двора зад къщата.

— Знам, Хърб. И аз те обичам.

Той я хвана и с другата си ръка, притисна в шепи дланта й.

— Вера.

— Кажи! — Очите й бяха тъй ясни… Внезапно тя се бе върнала при него, беше изцяло до него и той можа да почувствува до каква ужасна степен се бяха отчуждили през последните три години.

— Вера, ако той никога не се събуди… боже опази! И все пак в такъв случай… ние оставаме, нали? Ще бъдем поне…

Тя рязко издърпа ръката си. Дланите му, които я бяха притискали леко, плеснаха в празното.

— Не искам да чувам! Изобщо не искам да чувам, че Джони няма да се събуди!

— Аз само…

— Разбира се, че ще се събуди — пресече го тя и се втренчи в двора, където продължаваше да просветва и да притъмнява. — Това му е писано от господа. Да, да! Да не мислиш, че не знам? Знам, повярвай ми. Бог е замислил големи неща за моя Джони. Чух го със сърцето си.

— Да, Вера. Добре.

Пръстите й се плъзнаха към списанията, напипаха поредния брой и заразлистваха страниците.

— Знам, знам, че е така — повтори тя с детинско раздразнение в гласа.

— Добре — прошепна той примирено.

Тя забоде очи в списанието. Хърб подпря глава на ръцете си, зарея поглед към играта на мигащата светлина и сянка и се замисли колко бързо идва зимата след златния подъл октомври. Искаше му се Джони да умре. Беше обикнал момчето от първия ден. Беше видял удивлението върху малкото му личице, когато веднъж се бе приближил с миниатюрна дървесна жаба до количката му и бе сложил мъничката жива твар в детските ръчички. Беше го учил да лови риба, да се пързаля на кънки и да стреля с пушка. Беше бдял до леглото му цялата нощ в 1951 година, когато малкият бе хванал грип и бе вдигнал температура до главозамайващите 40,6°. Беше крил в шепи сълзите в очите си, когато при завършването на гимназията Джони бе произнесъл възложената му приветствена реч, без никъде да гледа и без нито веднъж да се запъне. Тъй много спомени бяха свързани с него: как го учи да кара кола, как стоят заедно на корабния нос, когато една година през ваканцията отидоха на екскурзия в Канада (осемгодишният Джони се бе смял възторжено при всяко полюшване на кораба), как му помага да си пише домашните, да си прави колибка в клоните на дърво, да се оправя с компас. Всички тези спомени нахлуха едновременно в главата му, без какъвто и да е хронологичен ред — единственото свързващо звено бе Джони, Джони жадно откриващ света, който накрая така жестоко го осакати.

И ето че сега Хърб искаше Джони да умре. О, как го искаше! Искаше той да умре, сърцето му да спре да бие и кривата на електроенцефалограмата му да замре на финалната права линия. Искаше Джони да трепне и угасне като мигащо пламъче на свещ сред езерце от разтопен восък. Искаше той да умре и да ги избави.

7

Продавачът на гръмоотводи спря пред крайпътното ресторантче „У Кати“ в Съмърсуърт, Ню Хампшир, през ранния следобед на горещ летен ден, няма и седмица след Националния празник Четвърти юли, 1973 година. А недалеч гръмотевичните бури навярно вече се зараждаха в знойните шахти на загрятите възходящи въздушни потоци на лятото.

Гонен от страшна жажда, човекът бе решил да се отбие в заведението, за да угаси огъня с няколко бири, а не да търси купувач. Но по силата на дългогодишен навик той хвърли поглед към покрива на ниската, подобна на ферма сграда и равната права линия, която видя да се откроява на фона на нажежената небесна синева, го накара да отвори отново колата, за да вземе изтърканото кожено куфарче, където се намираха мострите му.

Вътре беше мрачно, прохладно и тишината се нарушаваше единствено от приглушения говор на цветния телевизор, прикрепен към стената. Имаше няколко постоянни посетители и заедно с тях собственикът зад бара се бе загледал в поредния епизод на някакъв сладникав сериал.

Продавачът на гръмоотводи се отпусна върху едно от високите столчета пред бара, а на съседното сложи куфарчето си. Собственикът се приближи.

— Здравей, приятел. Какво ще пиеш?

— Будвайзерче — поръча продавачът на гръмоотводи. — Удари и ти едно, ако ти се иска.

— Винаги ми се иска. — Собственикът донесе двете бири, взе долара на продавача и остави на бара ресто от три монети по десет цента.

— Казвам се Брук Карик — подаде той ръка.

Продавачът на гръмоотводи я стисна.

— Аз съм Дохей, Андрю Дохей. — Надигна и преполови чашата си.

— Много ми е приятно. — Карик се отдалечи, сервира следващия коктейл на една млада жена с конска физиономия и пак се върна при Дохей. — Отдалече идеш, нали?

— Да. Пътуващ търговец съм. — Гостът се огледа. — Винаги ли е така спокойно?

— Не. В почивните дни се оживява, а и през седмицата върви не лошо. Но парите си ги правим най-вече от частните празненства. Не умирам от глад, но и „Кадилак“ не карам. — Той посочи чашата на Дохей. — Още една?

— Да. И на себе си налей, мистър Карик.

— Викай ми Брус — развесели се собственикът. — Сигурно се каниш да ми продадеш нещо, а?

Появиха се бирите.

— Влязох тук да си наквася гърлото, не да търгувам. Ама като казваш… — Продавачът грабна куфарчето и го сложи със замах върху бара. Отвътре нещо издрънча.

— Започва се — прихна Карик.

Двама от постоянното следобедно присъствие — старец с брадавица на десния клепач и мъж в сиво дочено облекло на общ работник, довтасаха да видят какво продава Дохей. Дамата с конската физиономия продължи да гледа телевизия.

Търговецът извади три гръмоотвода — един дълъг с пиринчена топка на върха, друг по-къс и трети с порцеланови чашки.

— Какво, по дяволите… — удиви се Карик.

— Гръмоотводи — закиска се старата кримка с брадавицата. — Иска да запази тази барака от божия гняв, Бруси. Няма да сбъркаш, ако го послушаш.

Сега вече и общият работник се закиска. Лицето на Карик помръкна и търговецът разбра, че дори да го беше имал, шансът му за сделка се бе изпарил. Той беше добър търговец и съзнаваше, че при такова неблагоприятно съчетание на зрители и обстоятелства с продажбата бе свършено още преди да е започнала рекламата. Приемаше го философски и все пак подкара по навиж агитацията:

— Като излизах от колата си, случайно забелязах, че това прекрасно заведение не е защитено с гръмоотводи и че е построено от дърво. А ето че много евтино и ако желаете, на изплащане при най-изгодни условия, мога да ви гарантирам, че…

— Че точно в четири часа следобед върху тази къща ще падне гръм — присмя се общият работник. Старата кримка се изкикоти.

— Не се обиждай, мистър. Но погледни ей тук. — Карик посочи към един златен пирон, забит върху дъсчица на стената между телевизора и блестящата фаланга бутилки. На него бяха набучени множество листчета. — Всичко това са сметки. Трябва да се платят до петнадесето число на месеца. Пишат ги с червено мастило. Виждаш колко души пият в заведението сега, нали? Трябва много да се внимава. Трябва…

— Точно това имам и аз предвид. Трябва да се внимава! А покупката на три-четири гръмоотвода е покупка на човек, който внимава. Тук сте се устроили прекрасно. Не бихте желали един летен ден да падне гръм и да помете за миг всичко, нали?

— Няма да му е толкоз лошо — намеси се старата кримка. — Ще си грабне застраховката и ще иде във Флорида. Нъл тъй, Брус?

Карик изгледа стареца с отвращение.

— Добре, нека поговорим и за застраховката — поде Дохей. Общият работник бе загубил интерес към разговора и се бе оттеглил. — Вноските ви за застраховка против пожар ще намалеят.

— Застраховката ми е обща за всичко — отсече Карик. — Виж какво, просто не мога да отделя пари за това, извинявай. Може би ако наминеш пак догодина…

— Може би ще намина — предаде се продавачът. — Може би. — Никой не вярва, че може да го удари гръм, докато не му се случи. Това е нещо, с което постоянно трябва да се съобразяваш в този бизнес. Просто няма начин да накараш някого като този Карик да разбере, че това е най-евтината застраховка срещу пожар, която съществува. Но Дохей беше философ. В края на краищата той не беше излъгал, като каза, че бе влязъл само да накваси гърлото си.

За да го докаже и за да покаже, че не се сърди, търговецът поръча още една бира. Но този път не почерпи Карик.

Старата кримка се намести на столчето до него и се разбъбри.

— Преди десетина години имаше един, дето го удари гръм на игрището за голф. Просна го мъртъв като някаква фъшкия. На тоя да му бе паднал отнякъде един гръмоотвод, па да си го закачи направо на главата, грешка нямаше да има, нъл тъй? — Той се раз-киска и в лицето на Дохей лъхна силна миризма на прокиснала бира. Търговецът се усмихна учтиво.

— Всички монети в джоба му се споили на топка. Така чух да разправят. Странно нещо е мълнията наистина. Странно. Спомням си веднъж…

„Странно нещо“ — помисли си Дохей, като пусна думите на стареца да минават покрай ушите му, кимайки по чувство на нужните места. — „Наистина странно нещо, защото не се интересува кого или какво удря. Нито пък кога.“

Той си допи бирата и тръгна, стиснал куфарчето с индулгенции (навярно единствените, открити досега) против гнева господен. Горещината го блъсна в главата като с чук, но въпреки това търговецът се спря за миг сред почти пустия паркинг, загледан в равната линия на покрива. 19 долара и 95 цента, най-много 29 долара и 95 цента и оня разправя, че не може да си го позволи. Би икономисал 70 долара от общата си застраховка само през първата година. Но не, не може да си го позволи! И как да вземеш да го убеждаваш, като ония палячовци само това чакат да си направят гаргарата.

Някой ден може би ще съжалява.

Продавачът на гръмоотводи влезе в буика си, включи на най-силно климатичната инсталация и подкара на запад към Конкорд и Бърлин. С куфарчето мостри на седалката до себе си той изпреварваше бурите и ураганите, в които свирещият зад гърба му вятър би могъл да прерасне.

8

В началото на 1974 година Уолт Хазлет си взе последните изпити. Двамата със Сара поканиха всичките си приятели — негови, нейни и общи, над четиридесет човека — да отпразнуват случая. Бирата се лееше като вода и когато веселбата свърши, Уолт каза, че са извадили адски късмет, дето не са ги изхвърлили на улицата. След като изпрати и последните гости (в три часа сутринта), Уолт влезе в спалнята и намери Сара само по пантофки и с диамантените обици, които й бе подарил за рождения ден (и заради които бе сключил заем). Тази нощ те се любиха дълго, преди да потънат в пиянски сън, от който се събудиха чак към обед, измъчвани от жестоко главоболие. Около шест седмици по-късно Сара откри, че е бременна. И за двамата бе вън от всякакво съмнение, че тя бе заченала в нощта след голямото джамбуре.

Във Вашингтон Ричард Никсън бе лека-полека притискан в ъгъла, омотан в кълбо от магнетофонни ленти. В Джорджия един собственик на плантация за фъстъци, бивш флотски офицер, сегашен губернатор, на име Джеймс Ърл Картър бе започнал да обсъжда в тесен приятелски кръг намеренията си да се кандидатира за мястото, което мистър Никсън скоро щеше да оваканти.

В стая 619 в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн Джони Смит продължаваше да спи. Беше започнал да се свива в ембрионално кълбо.

Доктор Стронс, който бе дал на Хърб, Вера и Сара първите сведения за състоянието на Джони след нещастието, бе умрял от изгаряния в края на 1973-та. В деня след Коледа се подпалил домът му. Противопожарната служба на Бангор установила, че пожарът бил причинен от дефектни украшения за елха. Двама нови лекари, Уейзак и Браун, се заеха със случая Джони.

Четири дни преди Никсън да си подаде оставката, Хърб Смит падна в изкопа на къщата, която строеше в Грей, уцели една ръчна количка и си счупи крака. Костта дълго не можа да зарасте и всъщност така и не се оправи напълно. Хърб постоянно накуцваше и когато беше влажно, се принуждаваше да използува бастун. Вера се молеше за него и настояваше да си върже кърпа, благословена лично от преподобния Фреди Колтсмор в град Бесемер, Алабама. Кракът трябвало да се връзва всяка вечер преди лягане. Цената на „благословената пачавра на Колтсмор“ (както я наричаше Хърб) беше 35 долара. Той не усещаше никаква полза от нея.

В средата на октомври, малко след като Джералд Форд обяви, че няма да има съдебни дирения срещу бившия президент, у Вера отново се появи увереност, че светът върви към своя край. Хърб разбра какво е намислила едва в последния момент. Тя вече се бе разпоредила да се прехвърлят мизерните им налични средства и спестявания, останали след нещастието с Джони, на сметката на дружеството „Последен час“. Беше се опитала да обяви къщата за продан и бе се договорила с оказионния магазин след два дни да изпратят фургон за мебелите им. Хърб разбра каква е работата от посредника, който го попита по телефона дали е удобно един купувач да дойде да огледа къщата.

За пръв път Вера го бе накарала наистина да излезе от кожата си.

— Какво, за бога, си позволяваш? — разкрещя се той, след като измъкна от нея и последните подробности от тази невероятна история. Бяха седнали във всекидневната. Току-що се бе обадил в оказиона да откаже фургона. Навън дъждът се лееше в непрозрачна сива завеса.

— Не богохулствувай, Хърбърт. Не…

— Млъкни! Млъкни веднага! До гуша ми дойде от твоя дивашки брътвеж!

Тя хлъцна от изумление.

Той закуцука към нея, а между стъпките се чуваше почукването на бастуна му по пода. За момент тя се дръпна уплашено на стола, но после го изгледа с кроткия израз на мъченица, от който му се дощя, да му прости господ, да я фрасне по главата с проклетия си бастун.

— Не си мръднала чак дотам, че да не знаеш какво правиш. Нямаш това извинение. Само чакаш да обърна гръб и да отмъкнеш…

— Не е вярно! Не съм…

— Вярно е! — изрева той. — Чуй сега! Всяко нещо си има граници. Моли се, колкото си щеш. За молитви пари не вземат. Пиши писма до насита. Тринадесет цента за марка могат да се преглътнат. Ако ти се ще, напълни цяла каца с всевъзможните евтини, вонящи лъжи на набожните шмекери, па скачай вътре. Ако ти се ще да продължаваш да се заблуждаваш и да живееш в измисления си свят — прав ти път! Но мене не ме забърквай. Запомни, че нямам нищо общо с това. Ясно ли е?

— Отче наш, ти, който си на небето, да бъде преблагословено името ти…

Ясно ли е?

Мислиш ме за луда! — Лицето й се сгърчи в ужасяваща гримаса. Тя се разхълца с грозния си плач на пълния провал и разочарованието.

— Не — поуспокои тона Хърб. — Още не. Но май е време да си поговорим откровено, Вера. Аз действително смятам, че ще стигнеш дотам, ако не се стегнеш и не започнеш да гледаш реално на нещата.

— Ще видиш — закани се тя през сълзи. — Ще видиш. Бог ще покаже кой е бил прав, когато му дойде времето.

— Нека. Само че междувременно няма да ти позволя да му даваш мебелите ни — сряза я той. — Никакви такива, да ти е ясно.

— Иде краят на света! Апокалипсисът е близо!

— Така ли? Много важно! Пет пари не давам!

Навън дъждът все така се лееше. Тази година Хърб навърши петдесет и две години, Вера — петдесет и една, а Сара Хазлет — двадесет и седем.

Джони бе прекарал в кома четири години.

9

Сара роди в нощта на Халоуин за девет часа. Когато болките й ставаха нетърпими, лекарите й слагаха маска с упойка. В един такъв момент тя осъзна, че лежат в една болница с Джони, и започна да вика името му. После си спомняше съвсем смътно за това и разбира се, не каза на Уолт. Може пък да бе сънувала.

Роди се момче. Нарекоха го Денис Едуард Хазлет. Майката и новороденото бяха изписани след три дни и щом мина Денят на благодарността, Сара отново се зае с училището. Уолт си беше намерил доста обещаваща работа в една бангорска адвокатска фирма и ако всичко вървеше както трябва, Сара щеше да се раздели с учителствуването през юни на 1975-а. Не че особено й се искаше. Тъкмо бе започнало да й харесва.

10

В първия ден на 1975 година две малки момчета от Отисфийлд, щата Мейн — Чарли Нортън и Норм Лосън, бяха излезли в задния двор на Нортънови и се биеха със снежни топки. Чарли бе на осем, а Норм на девет години. Навън бе облачно и кишаво.

Усетил, че краят на играта наближава — вече бе време за обед, — Норм се хвърли в атака и обсипа противника с град от топки. Като се кикотеше и приклякаше, за да избегне ударите, Чарли заотстъпва назад, после обърна гръб, плю си на петите, прескочи ниската ограда между двора на Нортънови и гората и хукна надолу по пътечката към поточето Стримър. Но колкото и бързо да бягаше, Норм успя да го цапардоса с всичка сила отзад по качулката.

Тогава Чарли изчезна и повече не се видя.

Норм също прескочи оградата, но тутакси спря. Взря се в заснежената гора, заслушан в барабаненето на разтопения сняг, който се откапваше от клоните на брези, борове и смърчове.

— Хайде, пъзльо, връщай се! — извика Норм и изгъргочи като пуяк.

Чарли не се хвана на въдицата. Нямаше и помен от него, ала пътечката бе толкова стръмна, че погледът не можеше да стигне надалеч. Норм отново изгъргочи и нерешително запристъпя от крак на крак. Тази гора бе територия на Чарли, а не негова. Норм много си падаше по хубавия бой със снежни топки, когато печелеше, но никак не му се слизаше долу, ако там нейде Чарли го причакваше в засада, зареден с камара твърди топки.

И все пак той бе тръгнал вече по пътеката, когато внезапно до ушите му достигна нечий слаб, задавен писък.

Норм Лосън изстина като снега, в който зелените му, каучукови ботуши сякаш залепнаха. Двете снежни топки, които държеше, се изхлузиха от ръцете му и цопнаха на земята. Изтънял до границата на недоловимото, писъкът отновр се раздаде.

„Леле боже, паднал е в потока“ — помисли си Норм и това го извади от вцепенението на страха. Той се втурна презглава по нанадолнището, въпреки че се пързаляше, залиташе и падаше. Пулсът думкаше в ушите му, а въображението му рисуваше картини как измъква Чарли, преди да е потънал за трети път във водата, и как във вестника го хвалят за героичната постъпка.

На три четвърти от спускането по склона пътечката правеше остър завой. Когато излезе от него, Норм видя, че Чарли Нортън не е паднал в потока. Беше застанал на мястото, откъдето започваше равното, и се бе втренчил в нещо, зарито в топящия се сняг. Качулката му се беше смъкнала, а лицето — пребеляло като снега. Приближаващият се Норм го чу да издава отново онзи зловещ, немощен, задавен писък.

— Какво има, Чарли? — попита Норм, като стигна до него. — Какво ти става?

Чарли се извърна. Очите му бяха ококорени, устата — зяпнала. Опита се да каже нещо, ала успя само да измучи нечленоразделно и да пусне една сребърна струйка слюнка. Тогава посочи.

Норм пристъпи още напред и погледна. Изведнъж краката му отмаляха и той тупна тежко на земята. Светът се завъртя пред очите му.

От топящия се сняг стърчаха два крака в сини джинси. Единият бе обут в мокасина, но другият бе бос, бял и беззащитен. Една ръка се подаваше изпод снега и сякаш още молеше за помощта, която не бе дочакала. Останалата част от тялото оставаше милостиво прикрита под снега.

Чарли и Норм бяха открили трупа на седемнадесетгодишната Карол Дънбаргър, четвъртата жертва на удушвача от Касъл Рок.

Бяха изминали близо две години от последното му убийство и жителите на Касъл Рок (потокът Стримър служеше за граница между градовете Касъл Рок и Отисфийлд) се бяха поуспокоили и бяха повярвали, че краят на кошмара най-после е дошъл.

Ала не бе така.

Бележки

[1] Грег иронично заплашва с наказания от популярната игра „Монопол“. Б.пр.

[2] Най-влиятелният вестник в щата Ню Хампшир. Уилям Лоуб (виж по-долу) е негов собственик и издател. — Б.пр.

[3] Американски адвокат (1857—1938), получил известност със способността си да печели безнадеждни дела. — Б.пр.

[4] В Сан Клементе (Южна Калифорния) ниският на ръст президент Никсън притежава резиденция. — Б.пр.