Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 177 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XII

1

„От болница на болница“ — помисли си сънено Джони, понесен от ласкавите вълни на малкото синьо хапче, което бе глътнал преди да излезе със Сам от Централния институт за медицинска помощ и да се настани в разкошната му лимузина — „Елдорадо“ последен модел. „От болница на болница, от човек на човек, от пост на пост.“

Дълбоко в себе си той изпитваше някакво особено удоволствие от пътуването. Това бе първото му излизане от болницата за последните близо пет години. Нощта бе ясна и Млечният път изпълваше небосвода подобно на светеща развита пружина от часовник. Лунният сърп ги следваше над тъмните силуети на крайпътните дървета в техния бяг на юг през Палмира, Нюпорт, Питсфийлд, Бентън, Клинтън. Колата предеше лекичко, едва ли не беззвучно на нежния фон от музика на Хайдн, която се лееше тихо от четирите говорителя на стереоуредбата.

„Докаран в едната болница с линейка на Бърза помощ, в другата отива с «Кадилак»“ — представи си Джони как биха писали във вестниците, без обаче да се разстройва. Засега не му трябваше друго, освен да се отпусне, да се остави на колата да го носи по шосето и макар временно да погребе проблемите около майка си, своята странна способност и хората, които искаха да се ровят в душата му („Той си го изпроси…“ „Няма да се докосваш до мен, нали?“). Уейзак караше мълчаливо. Само от време на време започваше да си тананика заедно с музиката.

Джони гледаше звездите. Гледаше бягащата в безкрая магистрала, почти безлюдна в късния час. Край Огаста минаха през пункт за събиране на такса за магистралата. Уейзак плати. И отново на път: Гардънър, Сабатъс, Луистън.

„Близо пет години — повече, отколкото някои лежат в затвора за убийство.“

Заспа.

Започна да сънува.

Появи се майка му и се завайка:

— Джони, излекувай ме! Направи нещо, за да оздравея! — Беше облечена в просешки дрипи. Пълзеше към него по някаква каменна настилка. Лицето й бе бледо. От коленете й струеше водниста кръв. Редките й коси гъмжаха от бели въшки. Тя протягаше към него треперещи ръце. — В теб се е вселила силата божия! — говореше му тя. — Това е голяма отговорност, Джони. Голямо доверие. Трябва да го оправдаеш!

Той стисна ръцете й в своите и изрече:

— Зли духове, махнете се от тази жена!

Тя се изправи.

— Изцелена! — извика майка му с нечовешко, вледеняващо тържество в гласа. — Аз съм изцелена! Моят син ме изцели! Велико ще е делото му на земята!

Той се опита да възрази, да й обясни, че не иска да върши велики дела, нито да цери, нито да говори езиците на всички божи твари, нито да вещае бъдещето, нито да намира изгубени вещи. Опитваше се да го каже, но езикът му не го слушаше. Тя отмина по пътя си — бе превила гръб като в раболепно смирение, ала преливаше от победоносно предизвикателство и яростно тръбеше: „Спасена! Спасител! Спасена! Спасител!“

И за свой ужас Джони видя, че зад нея се тълпят хиляди, ако не и милиони други, все сакати или недъгави, или изплашени до смърт хора. Там бе и дебелата репортьорка, която се интересуваше кого ще излъчат демократите за свой кандидат през 1976 г. Имаше някакъв фермер в комбинезон и с очи на смъртник, който държеше снимката на сина си — усмихнат млад мъж в синята униформа на военен летец, безследно изчезнал при полет над Ханой в 1972 г. Бащата искаше да разбере жив ли е синът му, или е загинал. Имаше и млада жена, която приличаше на Сара. Гладките й страни бяха облени в сълзи. В ръцете си държеше бебе с несъразмерно голямата глава на хидроцефал, по която сините вени сякаш чертаеха заклинателни знаци. Имаше старец, чиито пръсти артритът бе превърнал в разкривени чукани. И още много, много други. Върволицата се точеше с километри. Те щяха да чакат търпеливо. Щяха да го унищожат с нямата си, смазваща нужда от помощ.

— Спасена! — върна се повелително майчиният глас. — Спасител! Спасена! Спасена!

Опита се да обясни, че не може да лекува, нито да спасява, но преди да успее да си отвори устата, първият от върволицата го сграбчи и разтресе.

Всъщност това вече не бе сън. Уейзак го бе хванал за ръката и го тресеше. Ярко оранжево сияние изпълваше колата и вътре бе грейнало, сякаш беше ден, ала под тази кошмарна светлина доброто лице на Сам се бе превърнало в маска на вампир. За миг Джони помисли, че продължава да сънува, но после забеляза, че феерията в колата се дължи на лампите на паркинга. Явно, докато е бил в кома, в осветлението на паркингите също бяха настъпили промени и от режещо бяло то бе станало крещящо оранжево, лепнещо по кожата като дебел пласт боя.

— Къде сме? — попита Джони с надебелял език.

— Пред болницата — отвърна Сам. — Градската на Къмбърланд.

— А, добре.

Надигна се на седалката. Сънят, сякаш пръснат на парчета и още непометен от пода на подсъзнанието му, бавно го напускаше.

— Готов ли си да влезеш?

— Да — каза Джони.

Пресякоха паркинга под тихото цвърчене на летните щурци в гората. Светулките нанизваха в тъмнината огнени нишки. Въпреки че съзнанието му бе заето от майчиния образ, Джони все пак успя да вдъхне с наслада нежния аромат на нощта и да трепне под ефирната милувка на гальовния бриз. Успя да вкуси от усещането, че нощта прелива от здраве, което сякаш проникваше в цялото му същество. Като се имаше предвид за какво бе дошъл, тази мисъл граничеше с неприличното, но само граничеше. И нищо не можеше да я пропъди.

2

Хърб тръгна насреща им от другия край на коридора и Джони забеляза, че баща му е в старите си панталони, с обувки на бос крак и горнище на пижама. Веднага можеше да се види колко неочаквано бе станалото. Можеше да се научи много повече, отколкото на Джони му се искаше да знае.

— Сине — продума Хърб.

Изглеждаше някак смален. Опита се да продължи, но не му се удаде. Джони го прегърна и Хърб избухна в сълзи. Разрида се, заровил лице в ризата на сина си.

— Татко! Успокой се, татко, стига.

Хърб сложи ръце на раменете му и продължи да плаче. Уейзак се извърна и заразглежда картините по стените — безлични акварели от местни художници.

Хърб започна да се съвзема. Избърса с ръкав очи и каза:

— Виж на какво приличам в тази пижама! Имах достатъчно време да се преоблека, докато чакахме линейката. Сигурно не съм се сетил. Явно оглупявам с годините.

— Не е така.

— Кой знае — сви рамене той. — Както виждам, твоят приятел докторът те е докарал. Много любезно от ваша страна, доктор Уейзак.

— Нищо не ми струваше.

Джони и баща му се отправиха към малката чакалня и седнаха.

— Татко, тя…

— Тя си отива. — Хърб изглеждаше вече по-спокоен. — В съзнание е, но си отива. Все за тебе пита, Джони. Мисля, че стиска душа само за да те види.

— Аз съм виновен! За всичко съм ви…

Болката в ухото го изненада и Джони зяпна изумено баща си. Хърб му бе стиснал и здравата извил ухото. На̀ ти сега смяна на ролите с хлипащия на рамото му баща! Добре познатото извиване на ухото бе наказание, което Хърб пазеше за най-тежки провинения. Джони не си спомняше да бяха му извивали ухото, откакто тринадесетгодишен си бе позволил да се позабавлява със стария им „Рамблър“. Без да иска, беше натиснал съединителя, таратайката потегли безшумно по нанадолнището и се блъсна в бараката в задния им двор.

— Да не съм чул повече такова нещо!

— За бога, татко!

Хърб го пусна, стиснал устни, за да прикрие усмивчицата, която напираше да затрепти по ъгълчетата на устата му.

— Забравил беше как ти дърпаха ушите, а? И смяташе, че аз също ще забравя? Не си познал, Джони!

Джони все още се взираше втрещен в баща си.

— Да не си посмял да се осъждаш!

— Но тя е гледала онова проклето…

— Филмче в новините, вярно. Беше на върха на щастието, гореше от възбуда… после падна на пода, бедната, а устата й се отваряше и затваряше, сякаш бе риба на сухо. — Хърб се наведе по-близко до сина си. — Докторът не иска да ми каже честно как стоят нещата, но започна да ми говори за „героични усилия“. Казах му да не го усуква. Тя също си има своя грях, Джони. Беше си въобразила, че може да отгатва мислите на самия господ. Така че не трябва да се осъждаш за нейната грешка. — Сълзите отново заблестяха в очите му. Гласът му стана дрезгав. — Бог ми е свидетел, че цял живот съм я обичал, а напоследък това не беше много лесно. Може би така ще е най-добре.

— Мога ли да я видя?

— Да, тя е в стая 35, в дъното на коридора. Там те чакат, чака те и тя. Само едно ми обещай, Джони: съгласявай се с нея, каквото и да ти каже. Не я оставяй… да умре с мисълта, че всичко е било напразно.

— Няма. — Той помълча. — Ще дойдеш ли с мен?

— Не сега. Може би по-късно.

Джони кимна и закрачи по коридора. Осветлението бе намалено за нощта. Краткият миг сред меката, ласкава лятна нощ сега изглеждаше безкрайно далечен, затова пък кошмарните му видения от пътуването с колата бяха станали почти реални.

Стая 35. На вратата имаше малка картичка с надпис: ВЕРА ХЕЛЪН СМИТ. Беше ли знаел, че средното име на майка му е Хелън? Сигурно го е знаел, макар сега да не си спомняше. Затова пък колко други работи си спомняше: как през един слънчев летен ден на плажа в Олд Орчард засмяна и щастлива тя му носи блокче сладолед, увито в носната й кърпа. Как играят с майка му и баща му комар „на ужким“. После, когато религиозната лудост я прихвана, тя не позволяваше да се внасят карти в къщата — дори за табланет. Как го ужилва пчела и той притичва при нея като дере гърлото си в рев. Тя го целува по издутината, измъква жилото с пинсети и превързва раната с парцалче, напоено със сода за хляб.

Той бутна вратата и влезе. Вера представляваше някаква неясна купчинка в леглото и Джони си помисли: „Точно така трябва да съм изглеждал и аз.“ Над нея се бе надвесила сестра, която й мереше пулса. Тя вдигна глава, когато вратата се отвори, и слабата светлина от коридора блесна върху очилата й.

— Вие синът на мисис Смит ли сте?

— Да.

Джони? — Гласът й се разнесе от купчинката в леглото, придружен от сухото, глухо потракване на смъртта подобно на шепа камъчета в празна кратуна. От този глас — да му прости бог — го полазиха мравки по гърба. Той се приближи към леглото. Лявата страна на лицето й бе сгърчена в озъбена гримаса. Ръката върху чаршафа бе деформирана в хищен гърч. „Инсулт — помисли си той. — Дето му викат старите хора — удар. Да, това е по-подходящо. Така и изглежда, все едно, че здравата са я ударили.“

— Ти ли си, Джон?

— Аз съм, мамо.

— Джони, ти ли си?

— Да, мамо.

Той се приближи, още малко и си наложи да хване костеливата й, сгърчена ръка.

— Искам си моя Джони! — проточи раздразнено тя.

Сестрата го изгледа със съжаление и на него му се прииска да смаже с юмрук погледа й.

— Бихте ли ни оставили сами? — попита той.

— Не би трябвало, докато…

— Хайде, хайде, тя ми е майка и искам да остана сам с нея — разсърди се Джони. — Нещо да кажете?

— Хъм…

— Дай ми сока, татенце — изхриптя майка му. — Мога да изпия цяла кана.

— Няма ли да се пръждосаш? — изрева Джони на сестрата. Беше го обзела ужасна тъга, но той не можеше да определи коя най-вече бе причината й. Подобно на водовъртеж тя го влечеше надълбоко в тъмнината.

Сестрата излезе.

— Мамо! — Джони приседна до нея. Това странно чувство за повторение, за връщане назад във времето, не го напускаше. Колко ли пъти тя се бе навеждала така над неговото легло, бе държала, може би, сухата му ръка и му бе говорила? Спомни си онези мигове извън времето, когато стаята му бе изглеждала тъй близка през тънката плацентна ципица и майка му бе буботила забавено някакви безсмислени звуци право в лицето му. — Мамо — повтори той и целуна грабливите щипци, заменили ръката й.

— Дай ми пироните. Аз мога да го направя. — Лявото й око бе сякаш замръзнало в орбитата си. Другото се въртеше лудешки като на застрелян в корема кон. — Искам Джони.

— Мамо, тук съм.

— Джо-ни! Джо-ни! ДЖО-НИ!

— Мамо — молеше се той, уплашен, че сестрата може да се върне.

— Ти… — Гласът й секна и главата й се помръдна малко към него. — Наведи се насам да те видя — прошепна тя.

Той я послуша.

— Ти дойде. Благодаря ти, благодаря ти. — От здравото й око закапаха сълзи, а неподвижното, на парализираната от удара страна, остана изцъклено безстрастно към тавана.

— Разбира се, че ще дойда.

— Аз те видях — продължи да шепне тя. — С каква сила те е надарил господ, Джони! Нали ти казвах? Нали ти го казвах?

— Да, каза ми.

— Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера като пророк Илия, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне. Не прави това, Джон.

— Няма. — Той държеше сгърчената ръка. Главата му се цепеше.

— Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони. Хубаво да го запомниш.

— Добре.

— Запомни го! — кресна тя и той помисли: „Тя пак се върна в безумния си свят.“ Но не беше тъй. Или поне с нищо не беше по-безумна, отколкото през цялото време след събуждането му от комата.

— Вслушвай се и чакай да ти се яви тихият вътрешен глас!

— Добре, мамо, ще чакам.

Главата й помръдна едва-едва на възглавницата и — ако не се лъжеше — тя се усмихна!

— Предполагам, че ме мислиш за луда. — Тя извърна още малко глава, тъй че да може да го гледа право в очите. — Но това няма значение. Ти ще разпознаеш гласа, когато го чуеш. Ето какво трябва да правиш тогава. Този глас е говорил и на Иеремия, на Даниил, на Амос и на Аврам. Ще се яви и на теб. Ще ти проговори. И когато това стане, Джони… изпълни дълга си!

— Добре, мамо.

— Каква сила — промърмори тя. Гласът й ставаше все по-гъгнещ и неясен. — Каква сила ти е дарил бог… Знаех го… Винаги съм го знаела… — Гласът й се изгуби. Здравото й око се затвори. Другото бе вперено невиждащо в далечината.

Джони поседя при нея още пет минути и стана да си ходи. Ръката му бе на дръжката на вратата и той вече я отваряше, когато сухият й, пресеклив глас го сепна с неумолимо заповеден тон.

Изпълни дълга си, Джон.

— Добре, мамо.

Това бяха последните думи, които той й каза. Тя умря в 8,05 часа сутринта на двадесети август. Някъде на север от тях Уолт и Сара Хазлет спореха относно Джони и едва не се скараха. Някъде на юг Грег Стилсън се бе заел да вкара в правия път една сополива дървена глава.