Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 177 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ПРОЛОГ

1

Когато завърши университета, Джон Смит бе вече окончателно забравил за злополучното си падане върху леда в онзи януарски ден на 1953 година. Всъщност още в гимназията щеше да се затрудни да го изрови от паметта си. А родителите му така и не разбраха за него.

Пързаляха се на разчистената площадка върху езерото край Дърам. По-големите момчета си бяха направили врати от кошове за картофи и играеха хокей със стари, омотани в изолирбанд стикове. А малчуганите, както си е от памтивека, щъкаха насам-натам, кълчеха си смешно глезените и пухтяха като локомотиви в мразовития въздух. Зад разчистената част от леда горяха две автомобилни гуми и вдигаха облаци гъст, лепкав дим, а до тях седяха в групичка родители и наблюдаваха децата си. Ерата на снегомобила още не бе настъпила и в зимните си развлечения хората напрягаха за удоволствие мускули вместо бензинови мотори.

Джони, който живееше в покрайнините на Паунъл, бе метнал кънките през рамо и бе дошъл сам на езерото. За своите шест години той се пързаляше доста добре — не дотолкова, че големите да го включат в играта си, но достатъчно, за да сложи в джоба си останалите първолаци, които само се клатушкаха с разперени ръце и падаха като круши по леда.

Джони се пусна плавно в обиколка по ръба на площадката. Мислеше си колко хубаво щеше да бъде, ако и той можеше да се пързаля заднишком като Тими Бенедикс, вслушваше се в тайнственото пращене и глухия тътнеж на леда, във виковете на хокеистите, в самосвала, изгромолял по моста на път за гипсовата кариера в Лисбън Фолс, в далечния разговор на възрастните. Беше много щастлив, че съществува на този свят в такъв студен и ясен зимен ден. Всичко бе наред, чувствуваше се отлично, нищо не гнетеше съзнанието му, нищо не му трябваше… освен да се научи да се пързаля назад като Тими Бенедикс.

Когато се изравни с огъня, Джони видя двама-трима от възрастните да си предават в кръг бутилка евтино уиски.

— Дай една глътка! — подвикна той на Чък Спайър, който бе навлякъл топъл широк анорак и зелен вълнен клин.

Чък се усмихна.

— Чупка, малкият! Майка ти те вика!

Шестгодишният Джони Смит се захили и продължи да се пързаля. Стигна до външния край на площадката откъм шосето и видя самия Тими Бенедикс да се спуска по склона, следван от баща си.

— Тими — извика той, — гледай!

Джони се завъртя и започна вдървено да се пързаля назад. Без да подозира, той отиваше право към хокеистите.

— Ей, малкият! — извика някой. — Изчезвай!

Джони не чуваше нищо. Бе станало чудо! Пързаляше се назад! Изведнъж, някак от само себе си, бе влезнал в ритъм. Искаше се само да се накланяш ту към единия, ту към другия крак…

Той загледа в захлас движението на краката си.

И не видя как наблизо профуча старата, охлузена и нащърбена по ръбовете шайба на големите. Един от тях — лош кънкьор — се хвърли след нея в отчаян плонж.

Чък Спайър забеляза опасността, изправи се и извика:

Джони, внимавай!

Джони вдигна глава и в следващия миг тромавият кънкьор връхлетя неудържимо с осемдесетте си килограма върху малкия.

Детето полетя с разперени ръце. Секунда след това главата му срещна леда и пред очите му падна черна завеса.

Черна завеса… черен лед… черна завеса… черен лед… черно. Черно.

Казаха му, че бил загубил съзнание. Той помнеше само онази странна, натрапчива мисъл… После пред очите му внезапно бяха изникнали надвесените лица на заобиколилите го изплашени хокеисти, разтревожени възрастни и любопитни малчугани. Тими Бенедикс се хилеше глупаво. Чък Спайър го държеше на ръце.

Черен лед. Черно.

— Ей, Джони… как си? — попита го Чък. — Много зле се удари.

— Черно — изхриптя детето. — Черен лед. Не ги скачвай повече, Чък!

Чък се огледа недоумяващ, сетне отново върна поглед към Джони и попипа голямата буца, която се вдигаше върху челото му.

— Много съжалявам! — изломоти непохватният шишко. — Изобщо не го видях. Малките не трябва да влизат в игрището за хокей. Това си е в правилата.

Той плахо се огледа за подкрепа.

— Джони? — пак се обади Чък. Нещо в погледа на момчето го тревожеше. Очите му бяха потъмнели и зареяни, странно далечни и студени. — Добре ли си?

— Не ги скачвай повече — повтори Джони, без да се чува какво приказва, а мислите му бяха пълни само с лед, черен лед. — Ще гръмне. Киселината.

— Дали да не го заведем на лекар? — обърна се Чък към Бил Джендрън. — Явно бълнува.

— Остави го да се опомни — предложи Бил.

Почакаха малко и действително главата на Джони се избистри.

— Пуснете ме — промърмори той. — Нищо ми няма.

Тими Бенедикс, дявол го взел, продължаваше да се хили глупаво. Джони мислено се закани да му покаже туй-онуй. Най-късно до края на седмицата ще започне да върти кръгчета около Тими — и напред, и назад.

— Ела, поседни до огъня — поведе го Чък, — че здравата се тресна.

Джони се подчини. От горящата гума се носеше остра, задушлива миризма и на момчето му се повдигаше. Болеше го глава. То попипа любопитно буцата над лявото си око. Стори му се, че стърчи цял километър.

— Спомняш ли си кой си, що си? — попита Бил.

— Разбира се, разбира се. Нищо ми няма.

— Как се казват майка ти и баща ти?

— Хърб и Вера. Хърб и Вера Смит.

Бил и Чък се спогледаха и свиха рамене.

— Май нищо му няма — заключи Чък и за трети път добави: — Ама наистина жестоко се тресна, нали? Страшна работа!

— Това са то децата! — Бил хвърли пълен с умиление поглед към своите осемгодишни близначки, които се пързаляха хванати за ръце, и пак се обърна към Джони. — Да беше някой възрастен, щеше да умре на място!

— Не и футболист! — уточни Чък и двамата избухнаха в смях. Бутилката отново тръгна от ръка на ръка.

След десетина минути Джони се върна на пързалката. Главоболието му бе понамаляло, но безформената буца се открояваше като зловещ знак, белязал челото му. Когато обаче се прибра за обед, радостта, че се е научил да се пързаля назад, бе изместила всичко, свързано с падането и със загубата на съзнание.

— Милостиви боже! — възкликна Вера Смит, като го видя. — Как стана това?

— Паднах — обясни Джони и засърба доматената супа.

— И вече ти минава? — попита тя, докосвайки внимателно болното място.

— Разбира се, мамо.

И наистина му беше минало, ако не се смятаха редовните кошмари, които го спохождаха месец-два след това… а също и необичайната сънливост, която често-често го обземаше.

Ала и двете престанаха горе-долу едновременно.

Нищо му нямаше.

Една сутрин, в средата на февруари, Чък Спайър забеляза, че акумулаторът на колата му, „Де Сото“, модел 48-а, е напълно изтощен. Той се опита да го възвърне към живот, като го скачи с акумулатора на пикапа си. Ала щом допря втория кабел до полюса, акумулаторът експлодира и обсипа лицето му с дъжд от дребни парченца и киселина. Чък загуби едното си око. Вера каза, че само благодарение на безкрайната божия милост не бил загубил и другото. Джони бе покъртен от тази ужасна трагедия и след седмица отиде с баща си на посещение в градската болница в Луистън. Грамадният мъж сякаш се бе стопил — тъй невероятно смален и изтощен изглеждаше в болничното легло. През нощта на разстроения Джони се присъни, че сам лежи в тази постеля.

Години наред след това на момчето му се случваше да има странни предчувствия — например какво ще пуснат ей сега по радиото, но и наум не му идваше да свърже тези съвпадения с вече съвсем забравеното падане на пързалката.

А и предчувствията не бяха кой знае колко впечатляващи и чести. Всъщност нито веднъж не бе имал чувството, че нещо не е наред — чак до историята с панаира и маската, до онази вечер на второто му премеждие.

По-късно той често щеше да си мисли за това.

Историята с Колелото на късмета стана преди неговото второ премеждие.

Сякаш бе предупреждение, дошло от детството му.