Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА III

1

Малко след два часа през нощта срещу 30 октомври на 1970 година във вестибюла на долния етаж на неголяма къща, разположена на около 240 километра южно от Клийвс Милс, иззвъня телефонът.

Хърб Смит се надигна и седна в леглото. Все още бе замаян, полуизтръгнат през прага на съня и прикован в преддверието му, слисан и объркан.

До него — гласът на Вера, приглушен от възглавницата.

— Телефонът!

— Аха. — Хърб спусна крака и стана от леглото. Едър, широкоплещест човек към петдесетте, чиято коса редееше, той бе облечен в синьо долнище на пижама. Излезе от спалнята и запали лампата в коридора на горния етаж. Долу телефонът иззвъня пронизително.

Хърб слезе в „телефонния кът“, както Вера наричаше комплекта от апарата и някакъв странен хибрид между масичка и бюрце. Беще го получила преди около три години срещу купони за премия, каквито можеш да събереш, ако купуваш определени стоки. Още в самото начало Хърб се бе отказал от опити да смества там своите сто и двадесет килограма. Предпочиташе да говори прав. Чекмеджетата на писалището бяха пълни със списания — „Четиво за спалнята“ и „Съдба“.

Хърб посегна към слушалката, но после реши да изчака още един сигнал.

Когато телефонът звъни посред нощ, обикновено има три причини за това: някой стар приятел да се е натряскал като свиня и да е решил, че страшно ще му са зарадваш, ако ти се обади в два часа, някаква грешка, нещастие.

Надявайки се за втората, Хърб вдигна слушалката.

— Ало?

Отривист мъжки глас:

— Домът на Хърбърт Смит ли е?

— Да?

— С кого говоря, моля?

— Аз съм Хърб Смит. Какво…

— Моля не затваряйте, сега ще ви включим.

— Да, но кой…

Твърде късно. В ухото му нещо слабо клопна, сякаш на другия край на жицата бяха пуснали обувка отвисоко. Вързаха го да чака включване. От многото неща, с които телефоните го дразнеха — пукане и пращене в слушалката, глупави хлапашки номера („Къде си дължите фрака — да не е в кофата за боклук?“), телефонистки, които гъгнат като роботи, и бърборковци, които всячески се мъчат да те предумат да се абонираш за някое списание, — най-омразното му беше да го вържат да чака включване: една от онези коварни щуротии, които някак незабелязано се бяха промъкнали през последните десет години в съвременния живот. Преди време човекът отсреща би му казал просто: „Моля не затваряйте!“ и би оставил слушалката. В онези дни би могъл поне да дочуеш далечен разговор, лай на куче, радио или плач на бебе. Съвсем друго е да чакаш включване. Линията се разстила като мрачно, пустинно мъртвило. Ти не съществуваш. Защо ли не си го кажат: „Моля, постойте така, докато ви заровим за малко жив!“

Разбра, че се е поуплашил.

— Хърбърт?

Обърна се, без да сваля слушалката от ухото си. Горе на стълбището бе застанала Вера — в избелялата си кафява хавлия, с ролки на главата и с някаква помада, втвърдила се като мазилка по бузите и челото й.

— Кой е?

— Още не знам. Казаха ми да чакам включване.

— Включване? В два и петнадесет през нощта?

— Да.

— Не е за Джони, нали? Нали нищо не е станало с Джони?

— Не знам — отговори той, като се мъчеше да не повиши глас. — Звънят ти в два през нощта, казват ти да чакаш включване и ти започваш да си броиш роднините и да правиш опис на здравословното им състояние. Съставяш мислен списък на старите си лели. Обобщаваш всички недъзи на баби и дядовци, ако са още живи. Питаш се дали машинката в гърдите на някой от приятелите ти не е престанала внезапно да цъка. И всячески се стараеш да не мислиш за това, че имаш един-единствен син, когото много обичаш, и че всички такива телефонни обаждания стават, кой знае защо, все в два през нощта и че съвсем необяснимо прасците на краката ти изтръпват и натежават от напрежение…

Телефонът изпращя и друг глас, на по-възрастен мъж, подхвана:

— Ало, мистър Смит?

— Да, кой е?

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър. Говори сержант Мегс от щатската полиция, участъка в Орано.

— За моето момче ли е? Случило ли се е нещо с момчето ми?

Без да съзнава какво прави, той се отпусна тежко върху седалката на телефонния кът. Чувствуваше слабост в цялото си тяло.

— Имате ли син на име Джон Смит, без инициали за други имена?

— Жив и здрав ли е? Добре ли е?

Звук от стъпки по стълбището. Вера застана до него. За момент изглеждаше спокойна, след това се хвърли като тигрица и сграбчи слушалката.

— Какво има? Какво се е случило с моя Джони?

Хърб изтръгна слушалката от ръцете й, при което й счупи нокът, и я изгледа твърдо.

— Остави на мен!

Тя стисна устата си с длан и изумено впери в него инак благите си, поизбеляло сини очи.

— Мистър Смит, чувате ли ме?

От устата на Хърб се зарониха думи, сякаш напоени с новокаин:

— Да, имам син на име Джони Смит, без инициали за други имена. Живее в Клийвс Милс. Учител е в тамошната гимназия.

— Той е пострадал при автомобилна катастрофа, мистър Смит. Състоянието му е много тежко. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина. — Мегс говореше отмерено, със служебен тон.

— О, господи! — промълви Хърб. В главата му настана пълен хаос. Някога, като войник, един зъл и грамаден русокос южняк на име Чилдерс го бе спукал от бой зад някакъв бар в Атланта. Тогава Хърб се бе чувствувал точно по същия начин — смачкан, с мисли, размазани в ненужна, безформена пихтия.

— О, господи! — отново въздъхна той.

— Мъртъв ли е? — ахна Вера. — Мъртъв? Кажи, Джони мъртъв ли е?

Хърб покри слушалката с длан.

— Не, не е мъртъв.

— Не е мъртъв! Не е мъртъв! — Тя се срути шумно на колене в телефонния кът. — Благодарим ти, господи, от все сърце и те молим да обърнеш всеблагите си грижи и милост към нашия син и да го закриляш със своята любеща ръка. Молим те, о боже, в името на твоя единствен роден син Исус и…

Вера, замълчи!

За момент и тримата притихнаха, сякаш размишляваха над живота с неговите недотам забавни обрати: едрият Хърб, сврял се някак на миниатюрната седалка в кътчето, сблъскал крака под писалището и забол лице в букет пластмасови цветя; Вера, притиснала колене към решетката на печката във вестибюла; невидимият сержант Мегс, който по странен звуков канал приемаше тази горчива комедия.

— Мистър Смит?

— Да. Аз… извинете за сцената.

— Напълно ви разбирам.

— Моето момче… Джони… той с „Фолксваген“-а си ли е бил?

— Клопки, клопки, тези малки бръмбари са истински смъртоносни клопки — вайкаше се Вера. Лицето й бе плувнало в сълзи, които се стичаха по гладката, твърда повърхност на козметичната маска подобно на дъжд върху хромирана автомобилна броня.

— Бил е в такси — поясни Мегс. — Ще ви опиша каквото знам за случая. Замесени са били три коли, две от тях шофирани от младежи от Клийвс Милс, които се надбягвали. Изскочили иззад върха, на Карсъновия баир, както го наричат там, по шосе номер 6, в посока на изток. Синът ви бил в такси, което се движело на запад, към Клийвс Милс. Таксито и отсрещната кола, която се носела в обратното платно, се сблъскали челно. Шофьорът на таксито, както и момчето водач на другата кола, умрели на място. Вашият син и пътникът от другата кола са откарани в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Казват, че и двамата са в критично състояние.

— Критично състояние — повтори Хърб.

— Критично. Критично — застена Вера.

„Господи, съвсем като в някой от онези шантави, бродуейски спектакли“ — помисли си Хърб. Стана му неудобно пред сержант Мегс заради Вера — вероятно той я чуваше как вие отстрани като смразяващ хор в антична трагедия. Зачуди се колко ли такива разговори ще е провел Мегс покрай службата си. Сигурно много. Може би вече бе звънял да уведоми жената на шофьора и майката на загиналото момче. Как ли са реагирали те? Но какво значение има това? Нима Вера не е в правото си да оплаква собствения си син? И защо ли човек мисли за такива идиотщини в момент като този?

— Източен Мейн… — Хърб записа името в бележник, в чийто горен край имаше нарисувана усмихната телефонна слушалка. Заврънкулките на жицата, която излизаше от нея, образуваха думите „телефонен приятел“. — Какво е пострадал?

— Не ви разбрах, мистър Смит?

— Къде е ударен? В главата? В корема? Къде? Има ли изгаряния?

Вера изпищя.

— Вера, моля те, не можеш ли да МЛЪКНЕШ!

— Трябва да запитате в болницата — отговори Мегс уклончиво. — Аз ще разполагам с пълните данни по случая след час-два.

— Добре. Разбрах.

— Мистър Смит, съжалявам, че трябваше да ви вдигна посред нощ с такава лоша вест…

— Че е лоша, лоша е… Сега трябва да позвъня в болницата, сержант Мегс. Дочуване.

— Лека нощ, мистър Смит.

Хърб затвори и се втренчи глупаво в телефона. „Ето как стават тези неща — помисли си той. — Хей така и хоп, готово. Ама че работа! С Джони!“

Вера отново изпищя и той се разтревожи, като видя, че си дърпа косата заедно с ролките и я скубе немилостиво.

— Бог ни наказва! Наказва ни, задето тъй живеем, за греховете, кой знае за какво! Хърб, падни на колене до мен…

— Трябва да се обадя в болницата, Вера. Не ми се ще да го направя на колене.

— Ще се молим за него… Ще обещаем, че ще се поправим… Само да започнеш да идваш по-често на черква с мен, сигурна съм, че… А може би е заради твоите пури, задето ходиш с онези да пиеш бира след работа… псуваш… богохулствуваш… Бог ни наказва… Бог ни наказва…

Хърб похлупи лицето й с шепи, за да престане да мята глава в безумното си отчаяние. Нощният й крем бе неприятен на пипане, но той не си махна ръцете. Беше му жал за нея. През последните десетина години жена му витаеше нейде из мъглявината между страстната си вяра в баптизма и онова, което той считаше за лека форма на религиозна лудост. Пет години след раждането на Джони докторът й бе открил доброкачествени туморчета в матката и влагалището. Изчистиха ги и тя не можеше повече да има деца. След още пет години се появиха нови туморчета и се наложи да й махнат цялата матка. Тогава именно я обзе и това дълбоко религиозно чувство, съчетано по необясним начин с разни други вярвания. Тя жадно поглъщаше брошурки за Атлантида, за посещения на извънземни космически кораби, за племена от „чисти християни“, които навярно живеели в недрата на земята. Отделяше на списание „Съдба“ едва ли не толкова време, колкото и на Библията, като често прибягваше до примери от едното четиво, за да осветли проблем от другото.

— Вера — продума Хърб.

— Ще се поправим — прошепна тя, като го гледаше умолително. — Ще се поправим и той ще остане жив. Ще видиш! Ще…

— Вера!

Тя млъкна, без да откъсва поглед от него.

— Хайде да се обадим в болницата и да разберем как точно стоят нещата — предложи той с нежност в гласа.

— Дааа, добре.

— Можеш ли да поседнеш на стълбите там и да помълчиш?

— Искам да се моля — заяви тя с детинска опърничавост. — Не можеш да ми забраниш.

— И не искам. Стига да се молиш наум.

— Да, ще се моля наум. Добре, Хърб.

Тя отиде до стълбището и седна, като се уви целомъдрено с хавлията. Ръцете й се сключиха и устните замърдаха. Хърб позвъни в болницата. Два часа по-късно те се носеха на север по почти пустата мейнска магистрала. Хърб седеше зад волана на техния „Форд“ комби модел 66-а. До него Вера стърчеше като истукан и държеше в скута си Библията.

2

Телефонът събуди Сара в девет без петнадесет. Тя отиде да отговори все още в полусън. Мускулите на гърба и корема я боляха от напъването при снощното повръщане, но иначе беше много по-добре.

Вдигна слушалката, сигурна, че я търси Джони.

— Ало?

— Здравей, Сара. — Не беше Джони, а колежката й Ан Страфорд. Тя бе една година по-голяма от Сара и работеше втора година в гимназията. Преподаваше испански. Беше енергично, възторжено момиче и Сара много я обичаше. Но тази сутрин гласът на Ан звучеше необичайно глухо.

— Как си, Ани? Не е нищо сериозно. Навярно си чула от Джони, че изядох развален хот дог на панаира…

— Божичко, ти не знаеш! Ти още не… — Думите й секнаха и последваха странни, задавени хлипове. Сара я слушаше и се мръщеше. Първоначалното й недоумение се превърна в смъртен уплах, когато разбра, че Ан плаче.

— Ан? Какво се е случило? Нали не е с Джони? Нали не…

— Станала е катастрофа. — Ан престана да се въздържа и зарида. — Той бил в такси. Сблъскали се челно. Другата кола е шофирал Брад Френо, беше в моя клас по испански. Той е мъртъв, приятелката му умряла тази сутрин, Мери Тибалт; разправят, че била в един от класовете на Джони, това е ужасно, ужа…

Джони! — изкрещя Сара в телефона. Стомахът отново я присви. Ръцете и краката й се вкочаниха изведнъж като надгробни камъни. — Защо не казващ, нищо за Джони?

— Състоянието му е критично, Сара. Дейв Пелзен позвъни тази сутрин в болницата. Считат, че няма… изобщо много е зле.

Светът започна да потъва в сиво. Ан продължаваше да говори, но като напева на предвестника на пролетта у е. е. къмингс[1], гласът й долиташе отдалеч, едва-едва. Рой образи, един от друг по-безсмислени, загъмжаха в съзнанието на Сара. Колелото на панаира. Огледалният лабиринт. Очите на Джони — странно потъмнели, сякаш мастилени. Неговото мило, симпатично лице, осветено от режещите зрението голи панаирджийски крушки, опънати на гирлянди по жиците.

— Не, не е възможно — обади се Сара отдалеч, едва-едва. — Нещо бъркаш. Джони се чувствуваше отлично вчера, когато си тръгна оттук.

Гласът на Ан се върна и като бомбен удар се вряза в слуха й — глас, съкрушен от мъка и невярващ, глас на човек, възприемащ като лична обида, че подрбно нещо може да се случи на негов връстник, на някого тъй млад и жизнен.

— Предупредили Дейв, че дори да преживее операцията, никога няма да се събуди. Трябва да го оперират, защото главата му е… главата му е…

Нима иска да каже, че главата му е разбита? Че главата на Джони е разбита на парчета?

В този момент Сара припадна — навярно за да се спаси от тази окончателна и невъзвратима дума, от този пределен ужас. Телефонната слушалка се изплъзна от пръстите й и тя се отпусна тежко в един свят на сивота, после се свлече по очи, а слушалката се люлееше напред-назад и описваше постепенно намаляваща арка, изпод която се раздаваше зовящият глас на Ан Страфорд:

— Сара?… Сара?… Сара?

3

Когато Сара пристигна в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, часът бе дванадесет и четвърт. Информаторката изгледа пребледнялото й, измъчено лице, прецени докъде е способна да понесе горчивата истина и й съобщи, че Джон Смит все още е в операционната. Добави, че в чакалнята са майка му и баща му.

— Благодаря — промълви Сара. Обърна се надясно вместо наляво, налетя на някакъв медицински шкаф и бе принудена да отстъпи.

Чакалнята бе боядисана в ярки, наситени цветове, които режеха очите. Няколко души седяха тук-там и прехвърляха опърпани списания или просто се взираха невиждащо в една точка. Някаква жеиа с побелели коси излезе от асансьора, предаде пропуска за посещение на приятелката си и седна. Приятелката се отдалечи, потропвайки с високите си токчета. Никой друг не помръдна от мястото си. Чакаха ред да идат при бащата, на когото бяха извадили камъни от жлъчката, при майката, на която само преди три дни беше открита малка бучица под лявата гърда, при приятеля, когото невидим ковашки чук бе блъснал в гърдите, докато бягал за здраве. Лицата на чакащите бяха старателно прикрити под маската на привидно спокойствие. Тревогата бе зарита отдолу като заметен боклук под килим. Сара отново усети надвисващото чувство за нереалност. Някъде приглушено звънеше звънец. По пода поскърцваха гуменки. Когато си тръгваше от апартамента й, той беше жив и здрав. Невъзможно й бе да си представи, че е легнал в някоя от тези тухлени кули да мре!

Веднага позна мистър и мисис Смит. Опита се да изрови от паметта си малките им имена, но не й се удаде. Двамата седяха в дъното на чакалнята и за разлика от останалите още не бяха успели да се примирят със сполетялото ги нещастие.

Майката на Джони бе метнала палтото си на стола зад нея, а в ръцете си стискаше Библия. Устните й се движеха беззвучно, докато четеше, и Сара си спомни разказа на Джони за нейната голяма — може би прекалено голяма — набожност. „Нещо средно — бе се пошегувал той — между въргаляне по земята и увиване на отровни змии около врата в религиозен екстаз.“ Мистър Смит — Хърб, сети се изведнъж. Името му е Хърб — държеше на коленете си едно от списанията, но явно бе забравил за него. Беше се втренчил през прозореца навън, където новоанглийската есен прогаряше в зеленината своя път към ноември и към началото на зимата.

Сара се приближи.

— Мистър и мисис Смит?

Те впиха погледи в нея, а лицата им се изопнаха в напрегнато очакване на ужасната вест. Мисис Смит така се вкопчи в Библията, отворена на книгата на Йов, че пръстите й побеляха. Младата жена пред тях не бе облечена в бяло като медицинска сестра или лекар, но в този момент това не им говореше нищо. Очакваха безвъзвратния удар на съдбата.

— Да, ние сме мистър и мисис Смит — сдържано потвърди Хърб.

— Аз съм Сара Бракнел. С Джони сме много добри приятели. Всъщност, както се казва, ходим. Може ли да седна?

— Вие сте приятелката на Джони? — усъмни се мисис Смит с остър, почти осъдителен тон. Неколцина от чакащите вдигнаха за миг очи и после се върнаха към опърпаните си списания.

— Да. Аз съм неговото момиче.

— Той не ни е писал, че дружи с госпожица — отсече мисис Смит все тъй остро. — Не, дори не ни е споменал за такова нещо.

— Мълчи, майко — смъмри я Хърб. — Седнете мис… Бракнел, нали?

— Просто Сара — откликна благодарно тя и придърпа един от столовете. — Аз…

— Не, изобщо не е споменавал — тросна се пак мисис Смит. — Моят син обичаше бога и може би едва напоследък е започнал да се поотклонява от правия път. Божието наказание идва, както знаете, внезапно. Затова и всяко кривване е тъй опасно. Никой не знае нито деня, нито часа…

— Мълчи — повтори Хърб.

Хората отново се заобръщаха. Вера се опита да отвърне предизвикателно на суровата гримаса на мъжа си, но той не трепна и тя сведе очи. Беше си загубила страницата, но пръстите й продължаваха неспокойно да шарят из Библията, сякаш жадуваха да се върнат към грандиозната разрушителна надпревара в живота на многострадалния Йов, комуто се бяха струпали толкова беди, че в сравнение с неговата, горчивата съдба, сполетяла нея и сина й, бледнееше.

— Бях с него снощи — смотолеви Сара, с което си спечели още един укорителен поглед от майката. Чак тогава си спомни какво обикновено се разбира в Библията под израза да „бъдеш с някого“ и почувствува, че бузите й пламват. Тази жена сякаш й четеше мислите.

— Ходихме на панаира…

— Места греховни, развъдници на злото — натърти назидателно Вера Смит.

— За последен път ти казвам: мълчи, Вера! — предупреди мрачно Хърб и стисна здраво ръката на жена си. — Този път ти говоря най-сериозно. Това явно е добро момиче и аз няма да те оставя да го тормозиш. Ясно ли е?

— Греховни места — заинати се Вера.

— Ще млъкнеш ли?

— Пусни ме. Искам да си чета Библията.

Той я пусна. Сара не можеше да си намери място от срам. Вера отвори Библията и пак се зачете, като мърдаше устни.

— Вера не е на себе си — извини се Хърб. — И двамата не сме на себе си. Вижда се, че и ти си съвсем разстроена.

— Така е.

— Добре ли прекарахте с Джони снощи? На вашия панаир?

— Да. — Лъжата и истината в тази проста дума бяха объркани в главата й. — Да, всичко беше добре, докато… изядох, изглежда, развален хот дог. Бяхме с моята кола и Джони ме закара до Вийзи, където живея. Много зле бях. Той си извика такси. Каза, че ще се обади в училище да предаде, че съм болна. Така завърши последната ни среща. — В този момент сълзите напряха в очите й и при все че не искаше да плаче пред тях, особено пред Вера Смит, Сара не можа да се удържи. Изрови книжна носна кърпичка от чантата си и скри лице в нея.

— Не бива да плачеш. Хайде, успокой се! — Хърб я прегърна. — Не бива, не бива.

Тя се разрида и сякаш нещо й подсказа, че на него му е по-добре да има някого, когото да успокоява. Жена му бе намерила утеха по вкуса си в печалната история на Йов и за него там нямаше място.

Неколцина се извърнаха и ги зяпнаха. През призмата на сълзите в очите й те се размножаваха в цяла тълпа. Сара си представи с огорчение мислите им: „По-добре на нея, отколкото на мен; по-добре да се случи на тях тримата, отколкото на мен или на моите близки; навярно момчето бере душа, сигурно си е разбило главата, щом тя плаче така. Въпрос на време е кога ще дойде докторът да ги отведе в отделна стая, за да разберат, че…“

Направи усилие да преглътне мъката и да се овладее. Мисис Смит седеше като препарирана, сякаш току-що сепната от кошмарен сън. Не забелязваше нито сълзите на Сара, нито старанията на мъжа си да я успокои. Четеше си Библията.

— Моля ви, кажете: какво е състоянието му? Има ли надежда? — най-сетне зададе въпроса си Сара.

Ала преди още Хърб да отвори уста, Вера се обади — сухо, по чиновнически, сякаш самата сляпа съдба нанасяше бездушно удар:

— Има една надежда, госпожичке, и тя е в бога.

Сара забеляза тревогата, която блесна в очите на Хърб, и през ума й мина: „Бои се, че жена му се е побъркала от мъка. И вероятно е така.“

4

Един дълъг следобед се проточи и преля в бавно настъпващата вечер.

Малко след два часа̀, когато денят им в училище бе свършил, в болницата започнаха да прииждат ученици на Джони, облечени в дочени якета, странни шапки и избелели от пране джинси. Сара почти не видя представители от „зализаната тумба“, както тя лично наричаше разсъдливите, амбициозни ученици, отрано ориентирани към висше образование и доходна кариера. Болшинството от децата, които си бяха дали труда да дойдат, бяха измежду дългокосите особняци.

Неколцина се приближиха до нея и тихичко я попитаха какво знае за състоянието на мистър Смит. Тя можа само да поклати глава, и да излъже, че няма никакви сведения. Но едно от момичетата, Дона Едуардс, влюбено в Джрни, прочете по очите й нейния безмерен страх и избухна в сълзи. Появи се някаква сестра и помоли Дона да излезе.

— Тя ще се успокои, уверявам ви — застъпи се Сара. Ръката й легна покровителствено върху раменете на момичето. — Почакайте минутка-две — и тя ще се оправи.

— Не, не искам да стоя тук — извика Дона и се втурна навън, събаряйки с трясък един от пластмасовите столове. След малко Сара я видя да седи свита, притиснала глава в колене, отвън на стъпалата под студените лъчи на късното октомврийско слънце.

Вера Смит четеше Библията си.

Към пет часа следобед повечето от учениците си бяха отишли. Дона също я нямаше. Сара не видя кога си бе тръгнала. В седем часа в чакалнята се появи млад човек, облечен в бяло. На ревера му бе забодена накриво табелка с името: д-р Стронс. Огледа се и тръгна към тях.

— Вие ли сте мистър и мисис Смит?

Хърб пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, ние сме.

Вера хлопна Библията.

— Бихте ли ме последвали, моля?

„Това е то — помисли си Сара. — Няколко крачки до специалната стаичка — и ти съобщават каквото имат да ти съобщят.“ Ще ги изчака да се върнат и ще научи от Хърб Смит онова, което я вълнуваше. Той явно е добър човек.

— Носите ли сведения за моя син? — чу се гласът на Вера, все тъй звънък, силен, почти истеричен.

— Да. — Д-р Строне погледна към Сара. — Вие член на семейството ли сте?

— Не — смути се тя. — Просто приятелка.

— Близка приятелка. — Една топла, силна ръка стисна Сара над лакътя, също такава ръка бе подхванала и Вера. Хърб помогна на двете жени да станат. — Ще дойдем всички заедно, ако не възразявате.

— Ни най-малко.

Докторът ги поведе по коридора край асансьора към някаква врата с надпис: „Заседателна зала“. Покани ги да влязат и запали флуоресцентните лампи на тавана. В стаята имаше дълга маса и десетина канцеларски столове.

Доктор Стронс затвори вратата, запали цигара и хвърли изгорялата клечка в един от пепелниците, строени като войници по масата.

— Много ми е трудно — промълви сякаш на себе си той.

— В такъв случай най-добре ще е да го кажете както си е — посъветва го Вера.

— Да, навярно така ще е най-добре.

Не беше нейно право да се интересува първа, но Сара не можа да се сдържи:

— Мъртъв ли е? Моля ви, не казвайте, че е мъртъв…

— Той е в кома. — Стронс седна и дръпна дълбоко от цигарата си. — Мистър Смит има тежки черепни травми и мозъчно увреждане, чиято степен засега не може да се определи. Сигурно сте чували за субдуралния хематом в някое от здравните предавания по телевизията. Мистър Смит е получил много тежък субдурален хематом, което ще рече локализиран мозъчен кръвоизлив. Наложи се да го подложим на дълга операция заради повишеното мозъчно налягане и за да извадим костичките от счупения череп от мозъка му.

Бял като платно, замаян, Хърб се отпусна тежко върху един от столовете. Погледът на Сара се спря върху грубите му, покрити с белези ръце и тя си спомни как Джони бе подхвърлил, че баща му е дърводелец.

— Ала бог го е запазил — проговори Вера. — Знаех си, че ще го стори. Молех го да ми даде знак. Да славим бога всевишни! Всички долу на земята, хвалете името господне!

— Вера! — намеси се Хърб автоматично.

— В кома — повтори Сара. Опита се да определи чувствата, които будеше новината, но те не се поддаваха на класификация. Джони бе жив, издържал тежка, рискована мозъчна операция и това трябваше да я обнадежди. Съвсем не бе така обаче. Не й харесваше думата „кома“. Много зловещо, подмолно звучеше. Не беше ли значението й на латински „смъртен сън“[2]?

— Какво го чака? — попита Хърб.

— Засега никой не може да предвиди. — Стронс замачка и затупа нервно цигарата си над пепелника. На Сара й се стори, че той отговаря буквално и нарочно се прави, че не разбира истинския въпрос на Хърб. — Той е на системи в реанимацията, разбира се.

— Все нещо трябва да се знае за шансовете му. Би трябвало вие да… — Сара вдигна безпомощно ръце и после ги отпусна.

— Може да дойде в съзнание след четиридесет и осем часа. Или след седмица. След месец. Може въобще да не дойде. А… много е възможно и да умре. Да ви призная честно, това е най-вероятният изход. Ударен е… много зле.

— Божията воля е да оживее — възрази Вера. — Сигурна съм.

Хърб бе скрил лицето си в шепи и бавно го разтриваше.

Доктор Стронс хвърли смутен поглед към Вера.

— Искам само да сте подготвени за всичко, което може да се случи.

— И все пак, какъв шанс има да дойде в съзнание? — настоя Хърб.

Доктор Стронс се поколеба и смукна нервно от цигарата си.

— Не мога да ви кажа — най-сетне заключи той.

5

Тримата останаха в болницата още час и после си тръгнаха. Беше се мръкнало. Студеният, поривист вятър, който бе задухал, свистеше над необятния паркинг и развяваше дългите коси на Сара. По-късно, когато се прибереше вкъщи, тя щеше да намери изсъхнал жълт дъбов лист, заплетен в тях. Горе на небето се носеше луната — късче лед, поело в далечно плаване през мрака на нощта.

Сара мушна в ръката на Хърб бележчица с адреса и телефона си.

— Бихте ли ми позвънили, ако имате вести? Каквито и да са.

— Разбира се.

Внезапно той се наведе, целуна я по бузата и тя се облегна за миг на рамото му във ветровитата тъмнина.

— Моля да ме извините, че се държах така студено с вас одеве, мила — заприказва Вера с учудващо нежен тон. — Много бях разстроена.

— Напълно естествено — изрази разбиране Сара.

— Мислех си, че момчето ми умира. Но аз се молих. Говорих си с нашия Спасител за него. Като в онази песен:

Слаби ли сме и се гънем

под гнета на тежко бреме,

не да жалим и да стенем,

а да молим бог е време!

— Трябва да си тръгваме, Вера — подкани Хърб. — Нека да поспим, та да видим какво ще ни донесе…

— И господ ми даде знак! — Вера се загледа унесено в луната. — Джони няма да умре. Бог не възнамерява да го остави да умре. Аз слушах, слушах, докато чух в сърцето си онзи тих, вътрешен глас и сетих утеха.

Хърб отвори вратата на колата.

— Хайде, Вера.

Тя свали очи от небето, усмихна се и Сара изведнъж позна непринудената, нехайна усмивка на Джони, ала в същото време си даде сметка, че по-зловещо ухилена физиономия не бе виждала в живота си.

— Бог е белязал момчето ми — заяви Вера — и аз съм безкрайно щастлива.

— Лека нощ, мисис Смит — едва изрече Сара с вцепенените си устни.

— Лека нощ — каза и за двамата Хърб, седна в колата и я запали. Когато я изкара от редицата и я насочи през паркинга към Стейт Стрийт, Сара се усети, че не ги беше попитала къде са отседнали. Мина й през ума, че навярно и те самите още не знаят.

Тя се обърна, на път към колата си, но спря, поразена от гледката на река Пенобскот, която течеше зад болницата. Подобни на надиплена тъмна коприна, водите й бяха скътали в пазвите си отразената луна. Останала сама на паркинга, Сара вдигна очи към истинския й лик на небето.

„Бог е белязал момчето ми и аз съм безкрайно щастлива.“

Месечината висеше над главата й като безвкусна панаирджийска играчка, едно небесно Колело на късмета, на което не само нулата и двойната нула, но и всички останали числа бяха определени да носят печалба на банката. Дали е нула, не ли — банката печели! Хей-хей-хей!

Вятърът гонеше шумящите листа около краката й. Тя стигна до колата си и седна зад волана. И внезапно разбра: ще го загуби! В гърдите й се надигна чувство на вцепеняващ страх и самота. Втресе я. Най-после успя някак да запали колата и да се прибере вкъщи.

6

През следващата седмица учениците от Клийвс Милс обсипаха семейството на Джони със съчувствени картички. По-късно Сара научи от Хърб, че се получили над триста. Всички изразявали плаха надежда за скорошно оздравяване. Вера отговорила на всички до една, като към благодарностите за пожеланията прибавяла и по някой цитат от Библията.

Проблемът на Сара с дисциплината в часовете й изчезна. Изчезна и чувството, че децата я смятат за лоша учителка. Постепенно разбра, че те са променили отношението си към нея, защото за тях тя се бе превърнала в трагична героиня, голямата любов на клетия мистър Смит. Мисълта изкристализира в съзнанието й в сряда след злополуката, както си седеше в учителската стая през свободния час, и я накара да избухне първо в бурен смях, а после в ридания. Когато най-сетне се овладя, беше здравата изплашена. Нощем спеше неспокойно и постоянно сънуваше Джони — Джони с карнавалната маска Джекил и Хайд, Джони — изправен пред Колелото на късмета, заслушан в някакъв призрачен глас, който непрестанно повтаря: „Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!“, Джони, който я успокоява: „Всичко е наред, Сара, всичко е наред!“, след което влиза в стаята, и тя вижда, че от веждите нагоре главата му липсва.

Хърб и Вера Смит бяха отседнали в хотел „Бангор“ и заедно със Сара прекарваха следобедите в болницата в търпеливо очакване да стане нещо. Но нищо не ставаше. Джони лежеше в интензивното отделение на шестия етаж, заобиколен с апаратура. Бе включен към изкуствен бял дроб. Доктор Стронс бе загубил почти всякаква надежда. В петък, малко повече от седмица след катастрофата, Хърб телефонира на Сара, за да й съобщи, че двамата си заминават.

— На Вера никак не й се тръгва — довери й той, — но успях, мисля, да я предумам, че това е единственото разумно решение.

— Как е тя?

Последва дълга пауза, толкова дълга, че Сара се изплаши да не е нагазила в непозволена територия. Но Хърб отвърна:

— Не знам. Или по-скоро не ми се ще да си призная, че не е напълно в ред. Винаги си е била побъркана на тема религия, а след операцията си още повече. Извадиха й матката преди време. Сега пък стана съвсем лошо. Непрекъснато говори за края на света. Наумила си е, че катастрофата на Джони има нещо общо с възнесението. Според нея малко преди Страшния съд господ ще вземе при себе си всички правоверни заедно с телата им.

Сара си спомни надпис, залепен на бронята на нечия кола: „Ако ще се възнасяме днес, нека някой ми държи волана!“

— Разбирам — промълви тя.

— Част от сектите, с които си пише… — запъна се Хърб от неудобство — вярват, че бог ще дойде за правоверните с летящи чинии. Ще ги качи там горе с летящи чинии значи. Те са доказали… поне за себе си, че раят се намира нейде из съзвездието Орион. Не питай мен как го доказват — Вера ще ти обясни. Ех, Сара… никак не ми е леко.

— Не се и съмнявам.

Гласът на Хърб укрепна:

— Все пак тя още е в състояние да различи кое е реално и кое не. Трябва й време да свикне. И аз смятам, че у дома може да посрещне каквото е писано със същия успех, както и тук. Ще трябва… — Той млъкна, явно смутен, но после се изкашля и довърши. — Ще трябва да се върна на работа. Имам поръчки. Подписал съм договори…

— Разбира се.

Тя помълча, после се престраши.

— А как е той със застраховката? Това трябва да струва цяло състояние… — Неин ред бе да се сконфузи.

— Говорих с мистър Пелзен, заместник-директора ви в Клийвс Милс. Джони има само стандартната, а не новата, пълна застраховка. Все пак тя ще му стигне донякъде. А и ние с Вера имаме спестявания.

На Сара й се сви сърцето. „Ние с Вера имаме спестявания.“ Колко ли щеше да издържи влогът им на разноски от по двеста и повече долара на ден? И за какво в края на краищата? За да може Джони да продължава да вегетира и урината му да изтича по тръбичка, докато родителите му се разоряват? За да подхранва празните надежди и да докара майка си до лудост? Тя усети как сълзите се стичат по бузите й и за пръв, но не и за последен път у нея се породи желание Джони да умре, да намери покой. И макар в душата й нещо да се разбунтува ужасено, то не я напусна.

— Желая ви всичко хубаво!

— Благодаря, Сара. И ние ти желаем същото. Нали ще ни пишеш?

— Разбира се.

— И ни ела на гости, когато можеш. Паунъл не е много далеч. — Той се поколеба. — Както виждам, Джони е случил с момичето си. Беше сериозно, нали?

— Да — не скри Сара. Сълзите й още бликаха и употребата на миналото време я жегна допълнително. — Сериозно беше.

— Довиждане, мила.

— Довиждане, Хърб.

Тя натисна вилката, подържа я няколко секунди, после позвъни в болницата и попита как е Джони. Нямаше промяна. Сара поблагодари на сестрата от реанимацията и се заразхожда безцелно из апартамента. Представи си как господ изпраща цяла армада летящи чинии да вземат праведниците и да ги откарат на Орион. Нямаше нищо чак толкова неразумно в това, щом господ е достатъчно луд да разбърка мозъка на Джон Смит и да го хвърли в кома, от която най-вероятно нямаше друг изход освен внезапната смърт.

Чакаше я грамадна купчина от съчинения на осмокласници. Тя си направи чай и започна да ги преглежда. И ако е нужно да се уточни кога именно Сара Бракнел преживя вцепенението от мъката по Джони и пое отново юздите на живота си, то това бе тъкмо този момент.

Бележки

[1] Така, без главни букви, пише името си този американски поет (1894—1962), известен и с употребата на ексцентрична типография и пунктуация като изразни средства. — Б.пр.

[2] Сара греши — произходът на „кома“ е от гръцки, със значение на „сънливост“. — Б.пр.