Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 207 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
ira999 (2008)
Форматиране
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мъртвата зона

Народна култура, София, 1986

Американска. Първо издание

Превод Стоянка Ангелова

Послеслов Вера Ганчева

Рецензент Вера Ганчева

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86

Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
АвторСтивън Кинг
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, драма, свръхестествен
Видроман
ПредходнаСблъсък
СледващаПодпалвачката/Живата факла
Мъртвата зона в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

Част 1
КОЛЕЛОТО НА КЪСМЕТА

ГЛАВА I

1

Двете неща, с които Сара запомни завинаги онази вечер, бяха как на Джони безумно му бе вървяло на Колелото на късмета и как се бе маскирал. Ала колкото повече години минаваха, ако изобщо си позволеше да мисли за този кошмар, спомените й все по-натрапчиво се въртяха около злополучната маска.

В ония дни Джони живееше под наем в един жилищен блок в Клийвс Милс. Сара пристигна там в осем без четвърт, паркира зад ъгъла и му позвъни отдолу да отключи входната врата. Този път щяха да излизат с нейната кола, защото неговата била в сервиза „Тибет“ в Хампдън. Блокирал лагерът на едното й колело или нещо такова. Във всеки случай щяло да му излезе доста соленичко, бе й казал Джони по телефона и се бе изкискал в типичния си стил. На негово място Сара щеше да се облива в сълзи заради колата, заради отънялата си кесия.

Тя се запъти към стълбището и мина покрай дъската за обявления, по която бяха накачени множество малки картончета. В тях се предлагаха мотоциклети, части за стереоапаратура, машинописни услуги. Някои податели молеха да ги извозят до Канзас или до Калифорния. Други търсеха спътници до Флорида да ги сменят зад волана и да поемат половината разноски за бензина. Но днес всичко бе засенчено от внушителен плакат в средата, където на яростно червен, сякаш изтъкан от огнени езици фон бе изобразен заканително стиснат юмрук. Една-единствена дума крещеше под него: СТАЧКА!

Беше краят на октомври, 1970 г.[1]

Квартирата на Джони беше на втория етаж, с прозорци към улицата, и той я наричаше „мансардата“. Тук всичко предразполагаше към поза а ла Рамон Наваро[2]: смокинг, тумбеста чаша с пенливо вино в ръка и поглед, зареян към низините, където се ширеше огромното, туптящо сърце на Клийвс Милс, с тълпите, забързани след поредната филмова прожекция, със сновящите припряно таксита, с блясъка на неоновите реклами. Сърцето на голия град, което туптеше с близо седем хиляди човешки съдби. Това бе само една от тях.[3]

Всъщност Клийвс Милс започваше и свършваше с главната си улица. Имаше едно-единствено кръстовище, достойно за светофар (а и той след шест часа вечерта вече мигаше само на жълто), двадесет-тридесет магазинчета и малка фабрика за мокасини. Като повечето градчета край Орано, където се намира университетът на Мейн, Клийвс Милс бе специализиран в подсигуряването на всичко, което се търси от студентите: бира, вино, бензин, рок-музика, бързи закуски, бакалски стоки, наркотици, квартири и филми. Градският киносалон се казваше „Мираж“. През семестрите там се въртяха както сериозни художествени филми, така и навяващи носталгия мелодрами от четиридесетте години. През лятото репертоарът се сменяше с уестърните на Клинт Истуд.

Джони и Сара бяха завършили университета предната година и сега учителствуваха в гимназията на Клийвс Милс — едно от малкото средни училища в района, предпочело да остане настрана от образователната реформа и да не се обедини с другите в близките три-четири градчета. Преподаватели, служители и студенти от университета използуваха Клийвс за спалня и това му създаваше завидна данъчна база[4]. Сградата на гимназията бе чудесна и към нея вече бе пристроено ново-новеничко крило за аудио-визуално и програмирано обучение. Местните жители може и да мърмореха против академичната паплач с нейните префърцунени приказки, левичарски демонстрации за прекратяване на войната във Виетнам и намеса в политиката на градската управа. Но същите тези мърморковци нито веднъж не се намръщиха на доларите, които ежегодно постъпваха в градската хазна под формата на данъци от елегантните самостоятелни къщи на университетските преподаватели и жилищните блокове, разположени в квартала, наричан от някои студенти „шмекер-сектор“, а от други — „улица Копторна“.

Сара стигна горе и почука. Джони се обади отвътре някак странно, сякаш изпод похлупак.

— Влизай, Сара, отворено е!

Тя се понацупи, но бутна вратата. Вътре никъде нищо не светеше, като се изключи единствено жълтото мигане на близкия светофар. Мебелите тъмнееха застрашително тук и там, сякаш превърнати в сборище от гърбати сенки.

— Джони?

Като се питаше дали не му е изгорял бушон, или какво може да се е случило, Сара пристъпи колебливо и тогава пред нея изплува лицето. Ужасно лице, подобно на видение от кошмарен сън, то се къпеше в призрачно зелената светлина на гниещ дънер. Едното му око бе широко отворено и гледаше с огорчение и страх; другото бе зловещо присвито в сатанинска усмивка. В лявата половина, където бе отвореното око, на пръв поглед нямаше нищо необикновено. Ала отдясно бе изпитата и бездушна страна на чудовище, зад чиито ухилени, дебели бърни святкаха грозни, разкривени и натрошени зъби.

От гърдите на момичето се изтръгна задавен писък и то отстъпи прималяло назад. В този момент лампата светна и Сара магически се пренесе от черната паст на ада в познатата квартира на Джони. Ето, на стената Никсън все тъй се опитваше да продава стари коли[5], подът бе застлан с килимчето с ресни, собственоръчно изтъкано от майката на Джони, и навред стърчаха празни бутилки от вино, превърнати в свещници. Лицето бе угаснало и тя видя, че това е най-обикновена карнавална маска, каквито се продават по сергиите за Халоуин[6]. В нея имаше само една дупка, откъдето синьото око на Джони съзерцаваше сияйно Сара.

Той свали маската и над фигурата в избелели джинси и кафяв пуловер грейна лъчезарната му усмивка.

— Честит празник!

Сърцето на Сара още не можеше да се успокои. Наистина здравата я бе изплашил.

— Много смешно! — сопна се тя и понечи да си тръгне. Не й харесваха такива шеги.

Той я спря на вратата.

— Извинявай, моля те!

— Има за какво! — изгледа го Сара смразяващо или поне така й се искаше. То се знаеше, на Джони не можеш да се сърдиш, колкото и да се мъчиш. Обичаше ли го, или не — това бе отделен въпрос, който тепърва предстоеше да се изяснява, но тя просто не беше в състояние да се почувствува зле с него или истински да му се ядоса. Чудно бе дали изобщо някой би могъл да има зъб на Джони. Дори мисълта за такова нещо бе тъй нелепа, че момичето не издържа и се усмихна.

— Браво! Така ми харесваш! Леле, братче, помислих си, че ще ме изриташ!

— Не съм ти братче.

Той я обгърна с поглед.

— Отдавна съм го забелязал.

Тя носеше палто от изкуствена кожа — имитация на енот или някакъв подобен боклук, което я правеше твърде едра, та невинната му закачка я накара пак да се усмихне.

— С това палто не си личи.

— Охо, и още как! — Той я прегърна и я целуна. И тъй както нямаше настроение, Сара също се разнежи.

— Съжалявам, че те изплаших. — Джони я позадържа в прегръдката си и потърка дружелюбно нос в нейния. Сетне вдигна маската.

— Смятах, че ще ти се стори страхотен номер. Каня се да се появя така в часа на класния.

— Недей, Джони, дисциплината ти ще иде на кино.

— Все някак ще изляза на глава! — махна безгрижно с ръка той. И белята бе там, че не се надценяваше.

За училище тя задължително си слагаше големи „даскалски“ очила и опъваше косата си в толкова стегнат кок, че стига да можеше, би закрещяла от болка. Роклите й стигаха до средата на коленете, докато на ученичките й, които се обличаха по модата, им се подаваха гащичките. („А моите крака са къде по-хубави от техните“ — възмущаваше се Сара.) Караше класовете си да се подреждат на чиновете по азбучен ред, което според закона за средните стойности би трябвало да намали вероятността най-големите калпазани да седнат заедно, и нито за миг не се колебаеше да прати някой немирник при заместник-директора. В края на краищата не тя, а той получаваше по петстотин долара годишно над заплатата, за да размахва тоягата. И въпреки всичко дните й се превръщаха в една постоянна борба с този кошмар за всеки млад учител — дисциплината. А което бе още по-неприятно, усещаше, че се намира под постоянното наблюдение на група необявени, но строги съдии — нещо като училищна съвест, — които преценяват колко струва всеки нов учител, и че заключението за нея няма да е особено ласкаво.

На пръв поглед изглеждаше, че Джони е пълна противоположност на представата за добър учител. Не си чупеше краката да търчи по коридорите от урок на урок, а се носеше в някакъв приятен унес и честичко закъсняваше, защото се заприказвал с някого в междучасието. Оставяше децата да сядат, където си искат, тъй че бе невъзможно да видиш два дни подред едно лице на старото му място, а най-големите разбойници задължително заемаха позиции на любимите си последни чинове. При такава система Сара не би могла да им научи имената чак до март, а той явно вече ги знаеше наизуст.

Висок и склонен към прегърбване, Джони си бе спечелил прякора Франкенщайн. Вместо да се ядосва, той го намираше забавен. И все пак часовете му почти винаги минаваха спокойно, децата се държаха добре и рядко отсъствуваха безпричинно. (Сара постоянно имаше проблеми с неизвинени отсъствия.) А и ученическият съд бе очевидно благосклонно настроен към него. Джони бе от онези учители, на които след десетгодишен стаж посвещават почетната випускна книга на училището. Тя не можеше да се мери с малкия му пръст и само като се опиташе да проумее защо, чувствуваше, че я хващат дяволите.

— Искаш ли една бира, преди да тръгнем? Чаша вино? Нещо друго?

— Не, но се надявам, че имаш достатъчно пари — реши да не му се сърди повече тя и го хвана за ръката. — Винаги изяждам поне три хот дога. Особено по случай последния панаир за годината.

Те отиваха в Ести, градче на около тридесет километра от Клийвс Милс, чиято единствена плаха надежда за слава бе НАЙ-НАЙ-ПОСЛЕДНОТО ЗА ГОДИНАТА СЕЛСКОСТОПАНСКО ИЗЛОЖЕНИЕ В НОВА АНГЛИЯ. Изложението се закриваше в петък вечер, на Халоуин.

— Като се има предвид, че заплати дават вдругиден, съвсем не съм зле с парите. Имам осем долара.

— О, гос-по-ди! — въздъхна Сара и завъртя престорено очи. — Винаги съм знаела, че ако се запазя чиста и непорочна, непременно ще пипна някой чичко с мангизи.

Той кимна весело.

— О, ние, сутеньорите, вадим голеееми пари, маце! Момент да си взема якето — и тръгваме.

Тя го изпрати с поглед, преливащ от симпатия, и гласът, който напоследък все по-често и по-често изплуваше в съзнанието й — когато вземаше душ, четеше книга, подготвяше урок или претопляше самотната си вечеря, — отново заговори в нея, подобно на някоя от половинминутните телевизионни реклами за комунални услуги: Той е много приятен човек, не ще и дума. Разбран е и е духовит. С него никога няма да заплачеш. Но само толкоз стига ли за любовта? Едно колело да се научи да кара, човек трябва да падне няколко пъти и да си охлузи колената. За всичко се плаща. Дори за такава дреболия, а какво остава за важните неща.

— Отивам до едното място — изтърси Джони.

— Аха. — Напуши я смях. Някои хора, кой знае защо, много държат да осведомяват околните за естествените си нужди.

Сара се приближи до прозореца и погледна към главната улица. На паркинга пред пицерията на О’Майк пристигаха на върволици студенти с колите си. Изведнъж ужасно й се прииска да върне времето и пак да стане като тях, загърбила или изобщо неизпитала разочарованието в живота. В университета беше безопасно. Там бе като в приказна страна, където всички, дори преподавателите, могат да се включат в бандата на Питър Пан[7] и завинаги да си останат деца. А все ще се намери някой Никсън или Агню за ролята на капитан Хук.

Запознаха се с Джони през септември, в началото на учебната година, макар че го помнеше по физиономия още от общите им лекции по педагогика. Тогава тя ходеше с един развейпрах на име Дан, за когото не можеше да се каже нито едно от нещата, които важаха за Джони. Красив, почти без грешка, и хапливо остроумен, той винаги я караше да се чувствува маяко неловко. Пиеше много и беше страстен любовник. Понякога, когато се напиеше, ставаше злобен. Спомни си случая в бара „Бронзовият парапет“ в областния център Бангор, когато някакъв посетител от съседното сепаре взе на подбив мнението му за университетския отбор по футбол и Дан го попита дали случайно не иска да му извият врата като на пиле. Онзи се извини, но на нашия не му трябваха извинения, а сбиване. Започна да подхвърля обидни намеци за приятелката на другия. Сара го хвана за ръката и го помоли да престане. Той обаче се отскубна грубо и в сивкавите му очи светнаха такива убийствени мълнии, че думите пресъхнаха в гърлото й. Непознатият излезе навън с Дан и той го преби. Би го, докато оня, който отиваше към четиридесетте и пускаше коремче, зави от болка. Никога преди Сара не бе чувала мъж да вие така и това й стигаше за цял живот. Наложи им се да изчезнат бързо, защото барманът, схванал накъде отива работата, бе извикал полицията. Би се прибрала сама (Хайде де! Толкова ли си сигурна? — подметна язвително вътрешният й глас), но до общежитието имаше около двадесет километра, последният автобус бе минал още в шест часа, а тя се страхуваше да спира случайни коли.

През целия път на връщане Дан мълча. На бузата му имаше драскотина — една-единствена драскотина. Когато стигнаха до Харт Хол, нейното общежитие, Сара заяви, че не иска да се виждат повече. „Твоя воля, маце“ — отвърна той с безразличие, от което по гърба й полазиха тръпки. И още на втория път, като я потърси след случая в бара, тя се съгласи да излязат, макар вътрешно да се ненавиждаше за слабостта си.

Ходиха целия зимен семестър на последната й година в университета. Дан я плашеше, но същевременно я привличаше. Беше първият истински мъж в живота й и дори сега, два дни преди Халоуин, 1970-а, си оставаше единственият. С Джони още не бяха спали.

Дан беше много добър любовник. Вярно, не влагаше чувства, но наистина си го биваше. Не искаше да я пази и това я принуди да отиде в университетската клиника и да обясни нещо несвързано за болки при менструация. Дадоха й хапчетата. През цялото време Дан си бе гледал само удоволствието. И все пак, в редките случаи, когато тя също съумяваше да го изпита, то се дължеше именно на грубостта му. В седмиците, преди да се разделят, Сара вече бе развила апетита на зрялата жена за любимия мъж. Желанието й обаче бе примесено с противоречиви чувства: нещо у Дан и у самата нея я отблъскваше, не можеше да бъде естествено влечението към акт, в който робското покорство и деспотизмът играят главна роля, и тя се презираше, че няма сили да сложи край на тази връзка, явен плод на разрушителни инстинкти.

Краят дойде изведнъж, в началото на тази година. Бяха скъсали Дан почти на всички изпити.

— Къде смяташ да отидеш? — плахо попита Сара, седнала на леглото на съквартиранта му, докато той хвърляше вещите си в два куфара. Всъщност я вълнуваха други, по-лични въпроси, като: „Ще бъдеш ли някъде наблизо? Ще започнеш ли работа? Смяташ ли да се прехвърлиш вечерно? Фигурирам ли в плановете ти?“ Последният бе най-труден от всички. Защото не бе готова за никакъв отговор. Ала и малкото, което си позволи да зачекне, доведе до неочаквана духовна плесница.

— Ами във Виетнам.

— Какво?

Дан посегна към лавицата, порови из книжата и й подхвърли някакво писмо. Беше от наборната комисия в Бангор. Викаха го за медицински преглед.

— Не можеш ли да се откачиш?

— Кой знае, понятие нямам. — Запали цигара и добави: — Не съм и толкова сигурен, че ми се ще да опитам.

Тя се вторачи ужасено в него.

— Писна ми тази еснафщина: гледай да завършиш, да си намериш работа и женичка… Ти си правеше сметки за мястото на женичката, нали? Недей да смяташ, че говоря необмислено, но от това нищо няма да излезе, Сара. Имахме възможност да се убедим, че с теб не си подхождаме.

Всичко бе от ясно по-ясно, тя побягна и повече не го видя. На няколко пъти се среща със съквартиранта му. За месеците от януари до юни Дан му бе пратил три писма. Бил мобилизиран и карал начално военно обучение някъде на юг. И това бе последното известие, отправено до съквартиранта му. Последното, което стигна и до Сара Бракнел.

В началото си мислеше, че лесно ще го преживее. Всички онези тъжни песни за изгубената любов, дето веднага започват, щом включиш след полунощ радиото в колата, не се отнасяха до нея. Нито пък изтърканите приказки за горчивия край на романа, удавен в ридания. Тя не потърси утеха след раздялата нито с първия срещнат, нито по кръчмите. Цяла пролет прекара вечерите си главно като си учеше тихо и мирно в спалнята на общежитието. Чувствуваше облекчение. Беше се измъкнала културно.

Едва след запознанството с Джони на една танцова забава, организирана миналия месец, за да се сближат учениците от долните класове, където по волята на слепия жребий на двамата се падна да бдят за реда, Сара разбра какъв кошмар е бил за нея последният семестър в университета. Това бе от онези неща, които съзнанието не може да обхване, докато траят — до такава степен се срастваш с тях. Две магарета се срещнали на коневръза в някое от западните градчета. Едното било градско и нямало на гърба си нищо освен седлото. Другото било на златотърсач, натоварено с денкове, палатки, тенджери, тигани и четири чувала със сто килограма руда. Гърбът му се изпъвал като кобилица под тази тежест. Градското магаре казало: „Страшен товар носиш!“ А магарето на златотърсача се учудило: „Какъв товар?“

Сега, като претегляше миналото си, най-много се ужасяваше от празнотата през тези пет месеца на отчаяна борба за глътка въздух. Осем, ако се прибавеше и лятото, когато напусна общежитието и нае малък апартамент на Флаг Стрийт във Вийзи и когато не праваше нищо, освен да си търси работа като учителка и да чете книжки. Сутрин ставаше, закусваше, отиваше на разговор в поредното училище, връщаше се обратно вкъщи, обядваше, дремваше (често тези дремки се проточваха по четири часа), пак похапваше, четеше докъм единадесет и половина, включваше телевизора за интелектуалните беседи на Кавет с именитите му гости в студиото, гледаше, докато очите й започнеха да се затварят, и си лягаше. Не си спомняше да бе мислила за каквото и да е. Живееше като автомат…

Неведнъж в онези дни се беше поздравявала, че проявява такава зрелост в цялата история. Изобщо не се сещаше за Дан. Дан ли? Какъв Дан? Ха-ха-ха. После обаче й се отвориха очите — истината бе, че осем месеца бе мислила единствено и само за него. Цялата страна се бе люляла в мъчителна агония, без тя ни най-малко да се трогне. Протестните маршове, полицаите с каски и противогази, хулите на Агню срещу печата, застреляните студенти в университета на Кент, размирното лято с уличните бунтове за расова и социална справедливост сякаш не бяха част от действителността, а моменти от някакво умозрително телевизионно предаване. Сара се бе захласнала да се любува на великолепния начин, по който бе превъзмогнала чувствата си към Дан, на умението си да се оправя с новия начин на живот и на облекчението, че всичко се е наредило така добре. Та за какъв товар става въпрос?

През есента започна работа в гимназията на Клийвс Милс. След шестнадесет години учение застана от другата страна на катедрата, което естествено се отрази на самочувствието й. Дойде срещата с Джони Смит на танцовата забава. (Ама как да вземеш на сериозно човек с такова невъзможно банално име като Джон Смит?) С поглед, който не разсъбличаше, а излъчваше най-непринуден, доброжелателен възторг от вида й в гълъбовата плетена рокля, той бе успял да я извади за момент от самовглъбението. Покани я да отидат на кино — в „Мираж“ даваха „Гражданинът Кейн“[8] — и Сара прие. Прекараха добре, ала през цялото време тя си мислеше: „Нищо особено!“ Стана й приятно, когато я целуна за „лека нощ“, но наум си рече: „Много е далеч от Ерол Флин[9].“ Беше я разсмивал постоянно с разни врели-некипели и тя отсъди: „Готви се да става най-големият смешник, като порасне.“

Щом се прибра и седна в спалнята пред телевизора да гледа късния филм, в който Бет Дейвис играеше ролята на властна кариеристка, Сара захапа ябълка и замръзна в тази поза, защото някои от тези оценки пак започнаха да се въртят в мислите й и тяхната несправедливост я потресе.

А един глас, мълчал близо година — не толкова гласът на съвестта, колкото на обективността, — внезапно проговори: „Искаш да кажеш, че той просто не е Дан, нали?“

„Не — възрази тя, вече недотам потресена. — Ни най-малко не се сещам за Дан. Това беше… много отдавна.“

„Много отдавна — оспори гласът — бе времето, когато ходеше с пеленки. А Дан те напусна вчера.“

Изведнъж осъзна, че си седи сам-самичка посред нощ в някакъв апартамент, че яде ябълка и гледа филм по телевизията, който ни най-малко не я интересува, и всичко това само защото така й е по-лесно, отколкото да мисли. Мисленето наистина е досадно, когато се затвори в кръг около собствената ти личност и изгубената ти любов.

Този път здравата се разстрои.

Избухна в плач.

Сара излезе с Джони и втория, и третия път, когато я покани — още едно доказателство за незавидното положение, в което бе изпаднала. Не би могла да иде другаде, защото нямаше с кого. Умно и хубаво момиче, тя получи много предложения за срещи след скъсването с Дан, но отказваше на всички, с изключение на съквартиранта му, с когото ходеха да ядат сандвичи в закусвалнята. А сега откриваше (с погнуса и горчив смях), че единствената цел на тези техни свръхблагопристойни виждания е била да разпитва бедното момче за бившия си любим. Какъв товар?

Повечето от университетските й приятелки се бяха пръснали в различни посоки веднага след дипломирането. Бети Хакман работеше към Корпуса на мира в Африка, за ужас на богатите си родители от стар бангорски род. Понякога Сара се питаше как ли изглежда Бети на угандийците с млечнобялата си кожа, която никога не почернява, със сините си очи, пепеляворуса коса и хладна, калугерска хубост. Дийни Стъбс караше аспирантура в Хюстън. Рейчъл Джъргенс се бе омъжила за приятеля си и сега чакаше първото си дете някъде из пущинаците на Западен Масачузетс.

Леко замаяна, Сара бе принудена да стигне до заключението, че от много време насам Джони е първият човек, с когото се сприятелява. Тя, която в последния клас на гимназията се бе радвала на най-голяма популярност сред съучениците си. Бе излизала по веднъж и с други двама учители от Клийвс Милс — просто за да не губи чувство за реалното. Единият — Джийн Седеки, новият учител по математика, бе явно най-скучният кавалер на света. Другият — Джордж Раундс, се опита веднага да я завлече в леглото. Тя го зашлеви през лицето, а на следващия ден той има наглостта да й намигне, когато се разминаваха в коридора.

Но Джони бе голям симпатяга, отличен компаньон. Привличаше я и физически, макар поне засега да не бе в състояние реално да прецени до каква степен. Предната седмица, в петък, когато ги освободиха заради Октомврийския конгрес на учителите в Уотървил, той я покани у дома си на спагети. Сложи соса да къкри на печката и изтича до магазина да вземе нещо за пиене. Върна се с две бутилки долнопробно ябълково вино. Това, както и навикът да осведомява околните за естествените си нужди, бе напълно в стила на Джони.

След като се нахраниха, включиха телевизора, но скоро забравиха за него, увлякоха се в милувки и само бог знае докъде щяха да стигнат, ако в този момент не се бяха изтърсили двама негови приятели, асистенти в университета, с някакъв документ за становището на факултета по въпроса за академичните свободи. Искаха Джони да го прегледа и да си каже мнението. Той го стори, ала далеч не с инак обичайната охота. От това наблюдение на Сара тайничко й стана доста драго.

Сега тя се извърна от прозореца и се приближи до канапето, където бе захвърлена маската.

— Честит Халоуин! — изръмжа страховито момичето и прихна.

— Моля? — провикна се отнякъде Джони.

— Свършвай по-бързо или ще тръгна без теб!

— Веднага излизам!

— Чудесно!

Сара прекара пръст по маската: в лявата половина — добрият доктор Джекил, а в дясната — свирепото изчадие Хайд[10]. „Интересно, какви ли ще ни бъдат отношенията към Деня на благодарността[11]? — попита се тя. — Ами към Коледа?“

При тази мисъл Сара усети как я стрелва бодежът на някакъв странен, вълнуващ трепет.

Харесваше го. Един съвсем обикновен, симпатичен млад мъж.

Погледът й отново се върна към маската — към ужасния мистър Хайд, изникнал като злокачествен тумор от лицето на Джекил. Беше намазана с фосфоресцираща боя, за да свети на тъмно.

Защо пък „обикновен“? За никого и за нищо всъщност не може да се твърди, че са обикновени. Как, ако е толкова обикновен, ще се кани да се появи с подобно нещо в час и ще е сигурен, че няма да изпусне юздите на класа си? Как е възможно хем да го наричат Франкенщайн, хем да го обичат и уважават? Какво значи „обикновен“?

Джони се промъкна през мънистената завеса, зад която бяха спалнята и тоалетната.

„Ако поиска да остана с него тази нощ, предполагам, че няма да откажа.“

Стана й топло на душата, както при завръщане у дома подир дълго отсъствие.

— Защо се усмихваш?

— Просто така. — Тя хвърли маската обратно върху канапето.

— Кажи де, нещо хубаво ли беше?

— Джони — Сара сложи ръка на гърдите му, повдигна се на пръсти и го докосна с устни, — има неща, които не се казват. Хайде да тръгваме.

2

Когато слязоха във фоайето на блока, трябваше да спрат, докато Джони си закопчее доченото яке, и тя неволно отново се загледа в пламналия плакат със стиснатия юмрук, призоваващ към СТАЧКА.

— Тази година пак ще има студентска стачка — рече той, като забеляза интереса й.

— Заради войната ли?

— Този път това ще е само една от причините. Виетнам, борбата срещу комисията по преподготовката на офицерите от запаса и стрелбата срещу демонстрантите в Кент активизираха небивало число студенти. Едва ли някога грухтарите в университета са били тъй малобройни.

— Какви са пък тези „грухтари“?

— Бележкарите, които се стремят само да грабнат диплома и хубава работа, която да им носи по десет хиляди долара годишно, пък светът да е устроен както ще. Плюят на всичко, освен на дипломата си. Но с грухтарството се свърши вече. Студентите масово се опомниха. Ще станат някои големи промени.

— И това е важно за теб? Независимо че си завършил?

Той се изопна в стойка „мирно“.

— Пред вас, мадам, е Смит, възпитаник на университета в Мейн, випуск хиляда деветстотин и седемдесета. Да вдигнем чаши за алма матер наша!

Тя го подръпна.

— Хайде да тръгваме. Искам да се повозя на Пумпала, преди да са затворили.

— Да вървим! — Джони я хвана под ръка. — По една случайност разполагам с колата ти. Паркирана е зад ъгъла.

— Разполагаш и с цели осем долара. Очертава се едно направа грандиозно прекарване.

Беше облачно, но не валеше и вечерта бе доста мека за октомври. Над главите им тънкият сърп на луната се мъчеше да си пробие пролука в забуленото небе. Той обгърна с ръка раменете й и тя се притисна към него.

— Знаеш ли, Сара, аз ужасно много държа на теб. — Подхвърли го сякаш между другото, но това бе само привидно. Сърцето й първо замря и после шеметно отброи десетина удара.

— Наистина ли?

— Струва ми се, че този Дан ти е причинил огромно огорчение, нали?

— Сама не знам какво ми стори — отвърна тя искрено.

Мигащият на жълто светофар бе останал на ъгъла зад гърбовете им и в такт с него техните сенки ту изникваха, ту изчезваха отпред върху бетона.

Джони мълчеше, явно замислен над отговора й.

— Не бих желал да страдаш заради мен — направи извод той.

— Вярвам ти, Джони, но… трябва да мине време.

— Да… време… То поне е пред нас.

И тези думи щяха да я спохождат и наяве, и дори още по-натрапчиво — в сънищата й, с нотка на неизразима горчивина и обреченост.

Те свиха зад ъгъла. Джони й отвори и я настани на предната седалка, после заобиколи и седна зад волана до нея.

— Студено ли ти е?

— Не. Случихме идеална вечер.

— Така е! — Той подкара колата.

Мислите й се върнаха към чудовищната маска. Половин Джекил със синьото око на Джони, което надзърта иззад удължената празна орбита на учудения доктор — „Ама че коктейл си измислих снощи, но май няма да има успех по баровете!“ Тази страна се търпеше, защото в нея имаше и частица от Джони. Всъщност Сара си беше глътнала езика заради половината от мистър Хайд, със затвореното в тясна цепка око, зад която би могъл да бъде всеки. Например Дан.

Ала когато пристигнаха на панаира в Ести, където голите крушки на главната алея примигваха в мрака и неоновите светлини по дългите спици на виенското колело се премятаха нагоре-надолу, тя вече бе забравила за маската. Беше дошла тук със своето момче, за да се повесели.

3

Тръгнаха по централната алея, хванати за ръце. Почти не разговаряха и Сара имаше чувството, че наново изживява всички подобни панаири от детството си. Беше отраснала в Южен Париж — град с фабрика за хартия в западната част на щата Мейн — и големият панаир се правеше във Фрайбърг. За Джони, момче от Паунъл, големият панаир трябва да е бил в Топсам. Но независимо от мястото им те си изглеждаха по един и същи начин както преди, така и сега. Оставяш си колата на поляната отпред, плащаш двата долара на входа и още невлязъл, ето че те лъхва миризмата на кренвирши, пържени чушки и лук, сланина, захарен памук, трици и дъхав конски тор. Дочуваш оглушителното громолене на теглените от верига вагончета на дяволската железница — същата, на която викат „Бясната мишка“. Откъм стрелбището пляскат флоберки, а по високоговорителите, накачени около голямата шатра с дългите маси и безчет сгъваеми столове, взети назаем от близкия Дом на покойниците, тенекиен глас разтръбява поредните числа, изтеглени на бинго[12]. Крясъците на рока се мъчат да вземат връх над воя на латерната. Откъм палатката за хвърляне на топки по кофички долитат непрестанни подвиквания: „Дваж хвърли за две пари. Зарадвай любимата си с някое от тези плюшени кученца! Насам, насам, народе! Хвърляй да спечелиш!“ Неизменните стари атракции, пред които хората се превръщат в хлапета, готови да пръскат грешни пари, само и само да опитат от всичките.

— Виж! — закова се на място Сара. — Моята въртележка! Пумпалът!

— Добре де. — Джони мушна един долар в будката на касиерката и тя побутна към него два червени билета и двадесет цента ресто почти без да откъсва поглед от илюстрованото списание за живота на кинозвездите пред нея.

— Какво означава това „добре де“? Какъв е този странен тон?

Той сви рамене с израз на ангелска невинност.

— Ти нещо намекваш, Джон Смит!

Въртележката спря. От нея заслизаха и се занизаха покрай тях младежи със сини касторени мичмански куртки или разгърдени якета. Джони поведе Сара към дървения подиум и даде билетите на пазача, който имаше вид на най-отегченото живо същество във вселената.

— Нищо особено — най-сетне проговори Джони, докато типът ги настаняваше в една от кръглите кабини и поставяше предпазната щанга на място, — освен че тези кабинки се движат по кръгчета, нали?

— Да.

— И тези малки кръгчета са издълбани върху голям диск, който се върти и върти, нали?

— Да.

— Та когато цялата тази въртележка набере пълна скорост, малката кабинка, в която седим, се завърта бясно в кръгчето си и понякога достига ускорение седем „же“, което е само с пет „же“ по-малко от претоварванията на астронавтите при старт от Кейп Кенеди. Познавах едно момче… — Джони се наведе тържествено към нея.

— О, сега ще чуем някоя от големите ти лъжи — измънка смутено Сара.

— Когато това момче било на пет години, паднало по стълбите пред къщи и получило микроскопично спукване — тънка като косъм пукнатина на първия шиен прешлен. След това — десет години по-късно — се качило на Пумпала в Топсам… и… — Той я потупа съчувствено по ръката. — Но с тебе надали ще се случи същото, Сара.

— Ооооо… Искам да слязаааааа…

Пумпалът ги понесе вихрено, преобърна и размаза пред очите им алеята и целия панаир в неясна смесица от светлини и лица. Тя изпищя пронизително, избухна в смях и го заналага.

— Микроскопично спукване! — крещеше Сара. — Ще ти дам аз едно микроскопично спукване, като слезем, лъжец такъв!

— Да чувствуваш вече, че шията ти не издържа на претоварването? — престори се на загрижен Джони.

— Стига, лъжецо!

Въртележката набираше все по-голяма скорост и когато профучаха край люлкаджията за десети ли, петнадесети ли път, той се наведе и я целуна и в лудешките си пируети кабинката запечата устните им в нещо изгарящо, вълнуващо и неразлъчно. После скоростта на Пумпала започна постепенно да намалява, кабинката им взе неохотно да потраква по орбитата си, докато накрая се заклати и спря.

Слязоха и Сара го стисна за врата.

— Микроскопично спукване, а, магаре такова!

Покрай тях мина дебела жена в сини памучни панталони и евтини мокасини. Джони й посочи Сара.

— Госпожо, това момиче ме закача. Ако срещнете полицай, бихте ли го пратили да ми помогне?

— Вие младите се мислите за много хитри! — процеди презрително дебеланата и стиснала здраво чантичката си под мишница, се заклатушка към палатката на панаирджийското бинго. Сара се превиваше от смях.

— Невъзможен си!

— Зле ще свърша. Мама винаги ми го е казвала.

И пак тръгнаха ръка за ръка по главната алея в очакване светът да спре да се върти и люлее пред очите и под краката им.

— Майка ти е доста набожна, нали? — попита Сара.

— Баптистка до мозъка на костите си. Но в рамките на нормалното, владее се. Е, не пропуска да ми тикне някоя и друга религиозна брошурка, когато си ида у дома, но какво да се прави. Двамата с татко не й се сърдим. Беше време, когато се мъчех да споря с нея — задавах й въпроси като например при кого ще е отишъл да живее Каин в страната Нод, щом майка му и баща му са били първите хора на земята, но после реших, че е жестоко от моя страна, и престанах. Самият аз преди две години бях повярвал, че Юджин Маккарти[13] може да спаси света, а ако не друго, баптистите поне не са издигали кандидатурата на Исус за президент.

— Баща ти не е ли религиозен?

— Не го знам колко е религиозен, но във всеки случай не е баптист. — Джони помълча и добави: — Татко е дърводелец — сякаш това обясняваше всичко. В очите на Сара трепнаха дяволити пламъчета.

— Как би реагирала майка ти, ако разбере, че се срещаш с една изпаднала католичка?

— Ще ме помоли да те доведа вкъщи — тутакси отвърна той, — за да ти пробута няколко от нейните брошурки.

Сара се спря, без да пуска ръката му.

— Би ли желал да ме заведеш у вас? — погледна го тя изпитателно. Продълговатото, симпатично лице на Джони изведнъж прие сериозен израз.

— Да, искам да се запознаеш с тях… и те с теб.

— Защо?

— Не се ли сещаш? — В гласа му имаше такава нежност, че тя усети как гърлото й се свива, а главата й натежава, сякаш щеше да заплаче, и стисна силно ръката му.

— О, Джони, толкова ми е хубаво с теб!

— На мене ми е още по-хубаво! — произнесе с чувство той.

— Качи ме на виенското колело! — издаде игриво заповед Сара. Никакви разговори повече на тази тема, преди да е помислила и да си е дала сметка за всички последствия. — Искам да се вдигнем нависоко, откъдето се вижда всичко.

— Може ли да те целуна, когато стигнем най-горе?

— Може и два пъти, ако успееш.

Джони тръгна подире й към касата, където пожертвува още един долар. И докато плащаше, й заразправя:

— Познавах едно момче в гимназията, което работеше на панаира, та от него съм чувал, че монтьорите като правило са пияни-заляни, когато сглобяват виенското колело, и постоянно забравят незатегнати разни…

— Върви по дяволите! — прекъсна го нехайно тя. — Никой не живее вечно!

— Но всеки се опитва, ако си забелязала! — Той я последва в люлеещата се гондола.

А когато се озоваха най-горе, Джони успя да я целуне, и то няколко пъти. Октомврийският вятър разбъркваше косите им. Главната алея се разстилаше в мрака под тях подобно на светещ циферблат.

4

След виенското колело опитаха и кончетата, макар Джони съвсем чистосърдечно да си призна, че се чувствува като последен глупак — гипсовите жребци стигаха едва малко над коленете на дългите му крака. Тя му довери ехидно, че в гимназията познавала едно момиче, което, макар никой да не подозирал, имало слабо сърце и веднъж, като се качило на кончетата с приятеля си…

— Един ден ще съжаляваш — укори я с кротък и искрен тон той. — Връзка, която почива на лъжи, не води доникъде, Сара!

Тя му се изплези.

След кончетата дойде ред на огледалния лабиринт. Той се оказа наистина превъзходен огледален лабиринт — като онзи от „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри, където дребничката стара учителка за малко не се загубва безвъзвратно. Някъде встрани от Сара се мяркаше Джони, който се луташе безрезултатно и й махаше с ръка. И той като нея бе размножен в десетки екземпляри. Те се гонеха и изпреварваха, изскачаха иззад ъглите в един неевклидов свят и също тъй внезапно изчезваха. Сара завиваше ту наляво, ту надясно, блъскаше нос в лъжливите проходи от прозрачно стъкло, докато накрая чувството за безизходица я накара да избухне в неудържим, нервен смях. Едно от огледалата я превърна в тантуресто джудже, сякаш извадено от книга на Толкийн[14]. Друго я източи като в пубертета, когато човек изведнъж все едно се качва на кокили.

Най-сетне успяха да се измъкнат и Джони купи два хот дога и картофи, които им се усладиха тъй, както рядко се случва, след като си навършил петнадесет.

Минаха покрай нещо като кабаре. Пред входа три момичета по поли и сутиени, украсени с пайети, се кълчеха в такт със стара песен на Джери-Лий Луис, а портиерът с микрофон ги рекламираше и събираше клиенти. „Хайде, мила бейби! — дереше се Джери-Лий. Пианото му разнасяше отмерения ритъм над посипаната с трици алея сред блесналата аркада на шатрите. — Давай, не се бой! Няма ала-бала, всеки рок е твой!“

— Клуб „Плейбой“ — прочете възхитено входния надпис Джони. — Имаше едно време подобно заведение в Харисън Бийч. Портиерът му се кълнеше, че момичетата можели да ти свалят очилата от носа със завързани зад гърба ръце.

— Звучи като любопитен начин да хванеш някоя болест — отбеляза Сара и Джони се заля в гръмогласен кикот.

Отминаха кабарето и гласът от високоговорителя започна да заглъхва заедно с блъскащия слуха съпровод на Джери-Лий — музика, подобна на беснееща таратайка с подменен двигател от състезателна кола, появила се с трясък на знамение направо от мъртвешкото безмълвие на 50-те години.

— Елате, мъже, насам, насам! Не се стеснявайте, вземете пример от тези момичета, които не знаят какво е срам. Това заслужава да се изучи из основи… образованието ви няма да е пълно, ако не сте видели програмата на клуба „Плейбой“…

— Не желаеш ли да се върнеш и да попълниш образованието си? — закачи се тя.

Той не падна по гръб.

— Вече завърших курсовата си работа на тази тема. Смятам, че мога да поизчакам с дисертацията.

Сара си погледна часовника.

— Охо, времето напредва, Джони! А утре е учебен ден.

— Да, но поне краят на седмицата наближава.

Тя въздъхна, като си помисли за петия си час в занималнята и за седмия по съвременна литература. И в двата я чакаха разправии с ужасни немирници.

Отново се намираха в центъра на панаира. Тълпата започваше да редее. Въртележката с кончетата бе затворена. Двама работници, захапали цигари без филтър, покриваха „Бясната мишка“ с непромокаем брезент. В палатката за хвърляне на топки по кофички гасяха лампите.

— Какво ще правиш в събота? — От увереността му не остана и следа. — Знам, че съм позакъснял, но…

— Имам ангажимент — попари го Сара.

— Е, жалко.

Не можеше спокойно да го гледа тъй натъжен, беше подло да го мъчи.

— Ще излизам с теб.

— Наистина ли?… Наистина? Ех, че хубаво!

Лицето му засия, нейното също. Вътрешният й глас, понякога тъй реален, сякаш беше жив човек, внезапно заговори: „Отново ти пораснаха криле, нали, Сара? Чувствуваш се щастлива. Това е прекрасно!“

— Наистина! — Тя се надигна на пръсти и го целуна. Побърза да направи и следващата стъпка, преди да се е уплашила. — Знаеш ли, човек понякога започва да се чувствува доста самотен във Вийзи. Бихме могли да… прекараме заедно нощта.

Той я погледна с внимание и топлота, с предусещане, от което дълбоко в нея се надигна гореща вълна.

— Сигурна ли си, че го искаш, Сара?

Тя кимна.

— Повече от сигурна.

— Добре. — Джони я прегърна.

— А ти? — отрони се свенливо от устните й.

— Единственото, от което се боя, е да не размислиш.

— Няма, Джони.

Той силно я притисна към себе си.

— В такъв случай това е моята щастлива вечер.

В този момент двамата минаваха покрай Колелото на късмета и по-късно Сара щеше да си спомни, че в диаметър от тридесетина метра не бе останала друга отворена палатка. Човекът зад тезгяха току-що бе помел спечената пръст, за да прибере случайно търкулналите се монети от тазвечершния му приход. „Може би последното, което върши преди затваряне“ — мина през ума на момичето. Отзад се виждаше голямото, насечено със спици колело, увенчано по периферията с миниатюрни електрически крушки. Навярно дочул думите на Джони, собственикът, чиито очи още шареха по пода в търсене на проблясващи монети, поде автоматично обичайната си подкана.

— Хей, мистър, насам! Щом чувствувате, че щастието ви се усмихва, завъртете Колелото на късмета, превърнете центовете си в долари! Всичко ще направи туй ужким просто колело. Дайте му една мъничка монета от десет цента — и то веднага ще се завърти.

Джони се извърна в посоката, от която идеше гласът.

— Джони?

— Както каза човекът, чувствувам, че тази вечер щастието ми се усмихва. Стига да нямаш нещо против…

— Не, защо. Само да не се заплеснеш.

Той отново я изгледа с неприкрит мъжки възторг. Замаяна, тя се помъчи да си представи как ли ще бъде с него. Стомахът й сякаш направи забавено салто и желанието нахлу в нея с такава изненадваща сила, че направо й прималя.

— Не бой се, няма да се застоявам. — Джони се изправи пред собственика на Колелото. Отзад централната панаирна алея бе почти опустяла. Небето се бе прояснило и въздухът бе доста захладнял, та от устата и на тримата излизаха тънки струйки бяла пара.

— Ще си опитате ли късмета, млади човече?

— Да.

Още когато дойдоха на панаира, той бе преместил парите си в предния джоб на якето и сега извади каквото му бе останало — долар и осемдесет и пет цента.

Таблото за залагане представляваше жълта полиетиленова покривка, разграфена на квадратчета с цифри и указания за размера на печалбите. Донякъде приличаше на обичайна маса за рулетка, ала Джони веднага забеляза, че шансовете да спечелиш тук биха хвърлили в отчаяние всеки посетител на Лае Вегас. Колона от десет числа, например вървеше само две към едно. Банката печелеше на две числа — нула и двойна нула. Но когато обърна внимание на собственика върху тези неща, онзи дори не трепна.

— На който му харесва в Лае Вегас, да върви там, никой не го спира.

Тази вечер обаче настроението на Джони не можеше да бъде развалено. Макар да бе сгафил здравата с маската, после всичко тръгна от добре по-добре. Това определено бе най-хубавата му вечер от години, ако не и въобще. Погледна към Сара. Тя цялата пламтеше, а очите й искряха.

— Какво предлагаш, Сара?

— За мен това е пълна мъгла. Как се играе?

— Залага се на число. Или на черно-червено. Или на четно-нечетно. Може и на колона от десет числа. В различните случаи се плаща различно. — Той стрелна изпод вежди собственика, но на него не му мигна окото. — Поне така би трябвало да бъде.

— Заложи на черно — направи избора си тя. — Някак вълнуващо е, нали?

— Черно — повтори той и пусна единствената си десетцентова монета на черното поле.

Съгледал самотното десетаче върху ширналото се празно игрално табло, собственикът изпъшка:

— Голям удар, няма що! — Сетне се завъртя към колелото.

Джони прокара някак разсеяно длан ло челото си.

— Момент! — помоли той и постави четвъртдоларова монета на полето, означено с единадесет-двадесет.

— Готово ли е?

— Готово.

Панаирджията тласна колелото и то закръжи в своя ореол от светещи крушки, а червените и черните квадратчета на числата се сляха в едно. Джони улисано потъркваше чело. Колелото започна да губи скорост и дървеното перце зачатка подобно на метроном по пречките, отделящи числата. Стигна до 8, 9, за малко да спре на 10, но с едно прощално изщракване замря на 11.

— Дамата губи, господинът печели — обяви собственикът.

— Спечели ли, Джони?

— По всичко личи, че да — промърмори младежът, който наблюдаваше как първоначалният му залог се покрива с две нови монети със същата стойност. Сара запляска с ръце от възторг и ни най-малко не се огорчи, когато й изгребаха паричката от черното поле.

— Видя ли, че тази вечер ми е щастлива? — напомни Джони.

— Веднъж на всеки може да се случи, късмет е дваж да се сполучи — изпя в речитатив крупието. — Хей, хей, хей!

— Хайде пак, Джони! — запали се момичето.

— Добре. Нека си остане така.

— Залагате на същото?

— Да.

Собственикът отново се обърна да завърти колелото и Сара зашепна:

— Нали панаирджиите нагаждат рулетките си тъй, че клиентите да губят?

— Така е било преди. Сега комисия от щата ги проверява и собствениците могат да разчитат единствено на несправедливата система, по която изплащат печалбите.

Колелото намали ход и зачатка към финала. Дървеният показалец прескочи десетката и навлезе в полето на Джони, чиито числа се занизаха все по-бавно под него.

— Стига, стига де! — развълнува се Сара. Две момчета, на път към изхода, спряха да погледат.

Дървеното перце едвам докрета до 16, 17 и замръзна на 18.

— Господинът отново печели. — Купчинката на Джони порасна с още шест монети.

— Та това е цяло богатство! — възкликна Сара и целуна Джони по бузата.

— Влезе в серия, приятел! — разпалено се провикна и собственикът. — Такава златна възможност не се изпуска! Хей, хей, хей!

— Да опитам ли пак? — посъветва се Джони със Сара.

— Защо не?

— Точно така, давай, мой човек! — окуражи го и едно от момчетата, заболо на якето си значка с образа на Джими Хендрикс. — Този тип тук ми измъкна днес четири долара. Мед ми капе, като гледам как му смачкват фасона!

— Заложи и ти тогава. — Джони подаде на Сара една от деветте четвъртдоларови монети в купчинката си. След моментно колебалие тя я пусна на числото двадесет и едно. Според указанията на таблото печалбата за познато число бе десет към едно.

— Ти си на средната десетица, нали, приятел?

Джони погледна към залога си и пак разтърка чело, сякаш усещаше първите пристъпи на главоболие. После изведнъж загреба всичките осем монети и ги задрънка в шепите си.

— Не. Завъртете за дамата. Този път пропускам.

Сара вдигна пълни с недоумение очи.

— Джони?

Той разпери ръце.

— Просто предчувствие.

Собственикът примижа сякаш в няма молитва: „Господи, дай ми сили да изтърпя тези глупаци!“ — и бутна колелото. То закръжи стремглаво, после намали скоростта си и спря. Падна се двойната нула.

— Една ли нула, две ли, банката печели! — изчурулика крупието и Сарината пара изчезна в джоба на престилката му.

— Честно ли е това, Джони? — засегна се тя.

— На нула и двойна нула печели само банката — отговори той.

— В такъв случай ти постъпи много хитро, като си взе всичко от масата.

— Така излиза.

— Ще въртя ли още колелото, или да ида да си пия кафето? — заприпира собственикът.

— Завърти го. — Джони струпа парите си в две равни купчинки от по четири монети на третата десетица.

Колелото зажужа в светналия си обръч и Сара, която го следеше с поглед като хипнотизирана, се зачуди:

— По колко ли си докарва на вечер човек с такова нещо?

Към момчетата се бяха присъединили и две двойки възрастни. Единият от мъжете, с телосложение на строителен работник, й отвърна:

— Някъде между петстотин и седемстотин долара.

Собственикът прибели очи.

— О, драги, де да беше тъй!

— Я не ми се прави на беден! — скастри го строителят. — Преди двадесет години и аз съм обирал хората с такава пущина. Като нищо се изкарват между пет и седем стотака на вечер, а в събота и по два бона. Хем без шмекеруване!

Джони се взираше в колелото. То бе позагубило от устрема си и вече се разчитаха отделните числа, мяркащи се под показалеца. Ето че прелетяха нулата и двойната нула. Извъртя се малко по-бавно и първата десетица, последвана още по-бавно от втората.

— Голяма скорост е набрало, мой човек! — обади се едното от момчетата.

— Чакай! — Сара долови някаква особена нотка в гласа на Джони. Стори й се също, че продълговатото му, приятно лице излъчва особена напрегнатост, а сините му очи са потъмнели и зареяни нейде надалеч.

Под показалеца се показа 30 и остана на място.

— Играта потръгна, потръгна! — занарежда с примирение крупието, а малката групичка любопитни зад Джони и Сара нададе радостен вик. Строителният работник така тупна Джони по гърба, че той залитна. Собственикът бръкна в стара кутия от пури под масата и хвърли четири банкноти по един долар върху печелившия залог.

— Няма ли да свършваш вече? — попита Сара.

— Нека още веднъж. Ако спечеля, тъкмо ще си върнем онова, което изхарчихме на панаира и за бензина. Ако загубя, ще сме вътре с около половин долар.

— Хайде, хайде, хайде! — заподканя бодро собственикът. Пооправил настроението си, той веднага си възвърна неуморната професионална хватка. — Залагай, където пожелаеш. Заповядайте на масата всички. Този спорт е за играчи, не за зяпачи. Сега кръгът ще се върти, върти и де ще спре, не знаем ни аз, ни ти.

Строителят и двете момчета излязоха напред и се наредиха до Джони и Сара. След кратко съвещание момчетата събраха половин долар от монети и ги поставиха на средната десетица. Работникът, който се представи като Стив Бърнхарт, сложи долар на квадратчето, означено „четно“.

— А ти, приятел? — не пренебрегна първия си клиент крупието. — Пак ли там играеш?

— Да.

— Леле майчице — смая се едното от момчетата, — амя че гавра със съдбата!

— Не е лъжа — съгласи се Джони и Сара се усмихна.

Бърнхарт го изгледа замислено и пъргаво премести долара си при неговия залог.

— Мечка страх, мен не страх! — забрави за гаврата със съдбата момчето и петдесетте цента, изровени от него и приятеля му, също преминаха към отрупаната трета десетица.

— Всичките яйца в една кошница, а? — отбеляза собственикът. — Така ли решавате?

Никой не възрази. Двама бараби, единият с приятелка, се бяха отбили да позяпат и групичката пред игралната палатка на потъващия в мрак панаир взе да придобива внушителни размери. Собственикът врътна с всичка сила колелото. Дванадесет чифта очи се впериха в неговия бяг. Сара още веднъж се удиви на странния вид, който лицето на Джони придобиваше под това ярко, но и някак тайнствено осветление. Неволно си спомни за маската — Джекил и Хайд, четно и нечетно. И отново стомахът я присви, прималя й. Колелото забави въртежа си и защрака. Момчетата се развикаха и го обсипаха с молби да продължи.

— Още малко, миличко — гукаше му ласкаво и Стив Бърнхарт — още малко, сладичко!

Колелото дощрака до началото на третата десетица и спря на 24. Тълпата избухна в поредния радостен възглас.

— Печелиш, Джони, пак печелиш! — ликуваше Сара.

Собственикът свирна през зъби от яд и плати. Един долар за момчетата, два за Бърнхарт, една банкнота от десет и две по един за Джони. Така на масата пред него се събраха осемнадесет долара.

— Хайде, върви играта, сърби ме ръката! Продължаваш, нали, приятелче? Тази вечер колелото те слуша.

Сара отвърна на въпросителния му поглед:

— Както решиш, Джони. — Ала в себе си чувствуваше, че настроението й изведнъж се бе изпарило.

— Давай, мой човек! — не мирясваше момчето с образа на Джими Хендрикс. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фассна.

— Добре — обеща Джони, — за последен път.

— Слагай си парата където искаш на дъската!

Всички чакаха да видят какво ще направи Джони. Известно време той разтриваше замислено чело. Ведрото му инак лице бе застигнало в сериозна и съсредоточена гримаса. Беше се втренчил в пламналия обръч, опасал колелото, и пръстите му работеха методично върху изопнатата кожа над дясната вежда.

— Пак там — издума най-сетне той.

Публиката забръмча глухо в кратко съвещание.

— Леле майчице, това вече си е чиста гавра със съдбата!

— Тоя го боде късметът — потърси Бърнхарт опора у жена си, но тя само премигна озадачено. — Абе главата в торбата — и с теб!

Момчето със значката също се спогледа с приятеля си, който му кимна.

— Добре — направи знак на собственика то. — И ние сме там!

Колелото се завъртя. Сара чу как отзад един от барабите се хваща на бас за пет долара с другия, че третата десетица няма да се падне. В стомаха й нещо пак се преобърна, но този път акробатиката му не се ограничи само с едно салто, а продължи още и още, докато й се доповръща. По лицето й избиха ситни капчици студена пот.

Колелото взе да спира на първата десетица и едното от момчетата изрази с жест раздразнението си, без обаче да напусне масата. Дървеният показалец прещрака през 11, 12 и 13. На собственика най-сетне му светна пред очите. Щрак, чак, трак, 14, 15, 16.

— Ще издържи до третата десетица! — ахна благоговейно Бърнхарт. Собственикът се чумереше, сякаш едва се удържаше да не протегне ръка и да сграбчи колелото си. Показалецът изчатка през 20, 21 и се закова в сектора, означен с 22.

Последва още един триумфален вик от тълпата, която вече наброяваше към двадесетина души. Явно всички хора, които все още се намираха на панаира, бяха скупчени тук. Като през сън до ушите на Сара достигна гласът на барабата, който, загубил баса, изсумтя нещо подобно на „насраха се да им върви“ и си плати. В главата й думкаше. Краката й внезапно престанаха да я държат и разтреперените мускули да й се подчиняват. Тя стисна неколкократно очи, с което само си докара пристъп на световъртеж и гадене. Целият свят наоколо се люшна под някакъв неестествен ъгъл, гледан сякаш от Пумпала, след което постепенно се завърна на старото си място.

„Хот догът е бил развален — досети се тя и я обзе отчаяние. — Така ти се пада, като си търсиш късмета по панаирите!“

— Хайде, хайде, хайде — вяло имитираше оживление собственикът, докато раздаваше печалбите: два долара на момчетата, четири на Стив Бърнхарт и накрая цяла камара на Джони — три по десет, една от пет и една еднодоларова банкнота. Но макар да не беше във възторг от досегашния развой на нещата, надеждата не го напускаше. Ако този кльощав дългун с хубавата блондинка опита пак на третата десетица, банката почти сигурно щеше да си навакса всички щети досега. Докато ги оставяше на масата, кльощавият не можеше да разчита, че парите са му сигурни. А ако реши да си тръгне? Е, днес Колелото бе навъртяло цяла хилядарка, какво бяха няколко долара за неговата фирма — все едно бълха го ухапала. Освен това щеше да се разчуе, че някой е направил удар при Сол Дръмор, и утрешната игра щеше да бъде по-настървена откогато и да било. Печелившите са добра реклама за бизнеса.

— Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! — подвикна той.

Още няколко души се протегнаха към таблото къде с по десет цента, къде с по четвърт долар. Но собственикът се интересуваше единствено от любителя на високата игра.

— Ще вдигаш ли мерника, приятел?

Джони се извърна към Сара.

— Какво да… Ей, лошо ли ти е? Бяла си като тебешир.

— Стомахът ми — с мъка се усмихна тя. — Навярно съм се отровила от хот дога. Няма ли да си ходим?

— Веднага! Разбира се! — Той се зае да прибира купчинката смачкани банкноти, когато зърна отново кръга с числата. Топлата загриженост за нея, която се четеше в очите му, угасна. Те отново потъмняха и станаха някак хладно пресметливи. „Заплеснал се е по това колело както малко момче по мравуняка, който си е открило в някое кътче на двора“ — подразни се Сара.

— Една минутка — рече Джони.

— Добре. — Вече не само стомахът я болеше, а и главата й се маеше. Пък и спазматичните свивания в червата й не обещаваха нищо добро. „Само да не ме подгони из храсталаците. Не дай боже!“

Изведнъж я жегна опасение: „Няма изгледи да се насити, докато не загуби обратно всичко.“

Но после дойде странната увереност: „Само че няма да загуби.“

— Е, приятел? — поде отново панаирджията. — Аф или даф? Риск печели, риск губи!

— Май му се иска, ама не му стиска! — подигра се един от барабите, предизвиквайки нервен смях. Пред очите на Сара всичко заплува.

Неочаквано Джони изсипа цялата купчина банкноти и монети в горния ъгъл на таблото.

— Какво правиш? — стресна се не на шега собственикът.

— Цялата камара на деветнадесет — отсече играчът.

На Сара й идеше да изстене, но прехапа устни.

През тълпата премина шепот.

— Не дърпай дявола за опашката! — Стив Бърнхарт се бе навел над него, но Джони не го чу. Съзерцаваше колелото едва ли не с безразличие. Само очите му тъмнееха, сякаш бяха мастилени.

Нещо зазвънтя и в изненадата си Сара помисли, че й пищят ушите. После видя, че другите, които бяха заложили, си прибират парите и изоставят Джони в играта.

„Какво правите! — искаше да кресне тя. — Не бива така! Защо го оставяте сам? Не е честно…“

Стисна зъби. Боеше се, че ако отвори уста, ще повърне. Вече й бе ужасно лошо. Печалбата на Джони лежеше в самотна купчинка под светлината на голите крушки. Петдесет и четири долара, а на познато число залогът се удесеторяваше.

Собственикът накваси с език устните си.

— Мистър, според законите на щата не трябва да приемам над два долара залог за едно число.

— Хайде де! — изръмжа Бърнхарт. — Ако е за въпрос, не би трябвало да приемаш и над десет долара за десетица, а току-що остави човека да заложи осемнадесет. Какво, подмокри се, а?

— Не, просто…

— Давай, решавай някак, само че по-живо! — загуби търпение Джони. — На моята приятелка й е лошо.

Собственикът измери с поглед тълпата. Отвсякъде срещна враждебни очи. Не разбираха, че човекът просто си хвърля парите на вятъра и че той се опитва да го възпре. Майната им. И без туй каквото и да прави, не може да им угоди, така че нека кльощавият да си плати за удоволствието да се изфука, та той най-сетне да затвори лавката.

— Е, щом никой тук не е от щатските инспектори… Сега кръгът ще се върти, върти и де ще спре, не знаем ни аз, ни ти — обяви началото на новата игра крупието и мигом наредените в хоро числа върху диска се сляха в непрекъснат едноцветен венец. За известно време, което се стори на Сара много по-дълго, отколкото беше в действителност, единствените звуци, които се долавяха наоколо, бяха жуженето на въртящото се колело, далечното „луп-луп“ на парче брезент, развявано от вятъра, както и мъчителното думкане в собствената й глава. Тя се молеше мислено на Джони да я прегърне, но той си стоеше мълчалив, подпрян на игралната маса и вторачен в колелото, което сякаш бе решило да се върти вечно.

Най-сетне скоростта намаля, числата се разграничиха и Сара съзря неговото — 19, чиято единица и девятка бяха изписани с яркочервена боя върху черен фон. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Равномерното жужене се накъса в кречеталестото „тика-тика-тика“, прорязващо тишината.

Числата се заточиха под показалеца във все по-мудна процесия.

Единият от барабите възкликна с почуда:

— Господи, и да не улучи, то ще е за една бройка!

Джони наблюдаваше невъзмутимо колелото и на Сара изведнъж й се видя (макар и сигурно поради задушаващите, перисталтични вълни на отравянето), че очите му са станали черни. „Джекил и Хайд!“ Обзе я неудържим, необясним страх от него.

Тика-тика-тика.

Кръгът дощрака до втората десетица, показалецът прехвърли 15, 16, 17, преодоля с известно колебание 18 и с едно последно щрак хлътна в жлебчето на 19. Тълпата затаи дъх. Колелото мръдна още малко и той се допря до пречката, разделяща 19 и 20. В този миг изглеждаше, че тя няма да може да го задържи, че последните издихания на скоростта ще го освободят от препятствието, за да кацне върху числото 20. Ала изтощено докрай, колелото изнемогваше — пречката отблъсна показалеца и той окончателно се закова на 19.

Тълпата немееше.

Чак след малко едно от момчетата промълви със страхопочитание:

— Слушай, ти току-що спечели петстотин и четиридесет долара!

Стив Бърнхарт изломоти:

— Никога не съм виждал такова вървене. Никога!

Тогава избухна истински взрив от поздравления. Тупаха с все сила Джони по гърба. Блъскаха се покрай Сара, за да се доберат до него, да го докоснат, и избутана встрани, тя изпадна в умопомрачителна паника. Беше останала съвсем без сили, олюляваше се и при най-лекия допир и имаше чувството, че стомахът й бясно се преобръща. Поне десет черни копия на колелото продължаваха да кръжат пред очите й.

Джони не се забави да се приближи и въпреки слабостта си тя с радост забеляза, че това е истинският Джони, а не бездушната восъчна фигура, наблюдавала последното завъртане на кръга. Изглеждаше объркан и разтревожен за нея.

— Прости ми, мила!

В гърдите на Сара се надигнаха най-нежни чувства.

— Добре съм вече — успокои го тя, макар сама да не знаеше дали това е така.

Панаирджията се прокашля.

— Колелото се затваря. Затворено е вече.

Тълпата посрещна думите му със злобен ропот.

Той насочи вниманието си към Джони.

— Ще трябва да ви напиша чек, млади господине. Не държа толкова пари в касата.

— Все едно, само по-бързо. Нали виждате — приятелката ми е зле.

— Чек? Няма го майстора! — възмути се от дъното на душата си Стив Бърнхарт. — Ще ти напише чек срещу несъществуващата си банкова сметка и ще духне във Флорида на топличко през зимата.

— Любезни ми господине — заумилква се собственикът. — Уверявам ви, че…

— Бягай да уверяваш майка си, мене няма да излъжеш! — Бърнхарт рязко се пресегна през игралната маса и затършува под нея.

— Помощ! Ограбват ме! — изскимтя панаирджията.

Тълпата обаче остана глуха за протестите му.

— Моля те, Джони — едва изрече Сара. Главата й се въртеше.

— По дяволите парите! — хукна веднага Джони. — Пуснете ни да минем. На нея й е лошо.

— Леле майчице! — не намери други думи момчето с образа на Джими Хендрикс, но макар и неохотно, двамата с приятеля му им направиха път.

— Не, Джони — спря го Сара, която с огромно усилие на волята се удържаше да не повърне. — Прибери си печалбата.

Петстотин долара бе заплатата му за три седмици.

— Давай парите, твойта верица комарджийска! — Бърнхарт измъкна изпод масата кутията от пури и без дори да надникне вътре, я бутна настрани. Бръкна отново и този път извади заключено желязно ковчеже, боядисано в казионно зелено. Стовари го върху игралната маса и се зарече:

— Ако тук няма петстотин и четиридесет долара, ще си изям ризата пред всички! — Тежката му, твърда ръка легна върху рамото на Джони. — Ти само мъничко почакай, синко. Да не ми е името Стив Бърнхарт, ако днес не ти излезе късметът да получиш пари!

— Ама господине, аз наистина нямам толкова…

— Ти или ще платиш — строителят се надвеси застрашително над собственика на Колелото, — или аз ще се погрижа да ти отнемат разрешителното. Не се шегувам. Говоря ти най-сериозно.

Панаирджията въздъхна и взе да рови под ризата си. Извади оттам ключе на тънка верижка. Наежената тълпа се поуспокои. Сара вече не можеше да издържа. Стомахът й се изду и втвърди като камък. Цялото му съдържание се готвеше да поеме пътя нагоре, при това със скоростта на експресен влак. Тя се запрепъва, пробивайки си път през тълпата.

— Миличка, какво ти е? — попита някакъв женски глас, но заслепена от страданието, Сара безмълвно поклати глава и отмина.

— Сара? Сара!

„Дори да се убиеш… от Хайд и Джекил няма да се скриеш“ — ни в клин, ни в ръкав й мина през ума. И когато краката й я доведоха, почти на бегом, до въртележката с кончетата в тъмната алея, пред очите й сякаш изплува като в кошмарно видение флуоресциращата маска. Блъсна се в стълба на някаква лампа, политна, сграбчи го и повърна. Струваше й се, че отровата изригва чак от петите й, че някой стиска вътрешностите й с противни, хлъзгави пръсти. Опита се да се отпусне доколкото й бе възможно.

„Мирише като захарен памук…“ — Сара изстена и повърна отново и отново. Пред очите й играеха петна. Последните спазми изкараха от стомаха й само слуз и въздух.

— О, боже! — изохка отпаднало тя и впи пръсти в стълба, за да не се строполи. Някъде наблизо Джони я викаше, но Сара още не беше в състояние да му се обади. Стомахът й лека-полека се укротяваше и на нея й се искаше да остане за малко ей така, сама в тъмнината, за да се порадва, че е оживяла, че вечерта на панаира не е станала последната в живота й.

— Сара? Сара?!

Тя плюна два пъти, за да прочисти горчилката от устата си.

— Насам, Джони.

Той се появи иззад въртележката с гипсовите кончета, застинали насред скок. В ръката си машинално стискаше дебела пачка банкноти.

— Как си?

— Малко по-добре. Повърнах.

— О, господи! Хайде да си вървим. — Той нежно я подхвана.

— Успял си да прибереш печалбата.

Джони погледна към парите и без да се замисля, ги мушна в джоба на панталона.

— Да, част от нея, а може и цялата — не знам. Онзи, грамадата, ги брои.

Сара извади кърпичка и попи устните си.

„Глътка вода! Душа давам за глътка вода!“

— Как може да си толкова равнодушен! — удиви се тя. — Това са много пари.

— Намерени пари, намерена беля — помръкна той. — Една от любимите мъдрости на майка ми. Тя ги знае с милиони. И е смъртен враг на комара.

— Заклета баптистка. — Сара внезапно се сгърчи конвулсивно.

— Какво ти е? — изплаши се Джони.

— Тресе ме. Искам, като влезем в колата, да пуснеш отоплението докрай и… О, господи, пак започва!

Тя се извърна настрани и блъвна слюнка и стомашен сок заедно с болезнен вопъл. Политна, ала ласкавата, но здрава ръка на Джони я задържа.

— Ще можеш ли да стигнеш до колата?

— Да, вече ми мина.

Ала в действителност главата й се пръскаше, вкусът в устата й беше отвратителен и мускулите на гърба и корема я боляха жестоко, сякаш бяха разтегнати.

Поеха бавно покрай сгушените в мрака, затворени палатки, тътрейки крака по насипаните трици на алеята. Иззад гърбовете им се плъзна някаква сянка и Джони се извърна рязко, спомнил си навярно, че носи много пари.

Беше едното от момчетата, на възраст около петнадесет години, което се усмихна стеснително и заговори съчувствено на Сара:

— Надявам се, че сте по-добре. Бас държа, че е от хот дога. Като нищо можеш да попаднеш на развален.

— Не искам да си спомням за това!

— Имате ли нужда от помощ да я заведете до колата? — предложи момчето услугите си на Джони.

— Не, благодаря. Ще се оправим.

— Добре. И без това е време да се омитам.

Но момчето постоя още малко и забравило за стеснението си, се ухили.

— Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!

После побягна и изчезна в мрака.

Малкото бяло комби на Сара бе последната кола, останала на тъмния паркинг. Чакаше, свито под една жълта лампа, като изоставено, забравено кутре. Джони отвори дясната врата и момичето внимателно се сви на седалката. Той се отпусна зад волана, запали мотора и предупреди:

— На парното ще му трябват няколко минути, докато загрее.

— Няма значение, сега пък ми е горещо.

Той се обърна към нея и видя, че по лицето й са избили капки пот.

— Не е ли по-добре да те закарам направо в Медицинския институт на Източен Мейн? Може да е салмонела, а това е сериозно.

— Не, вече се оправям. Просто трябва да се прибера и да си легна. Утре ще се надигна само колкото да се обадя в училище, че съм болна, и веднага пак ще заспя.

— Няма нужда изобщо да ставаш. Аз ще им предам.

Очите й се изпълниха с благодарност.

— Ще бъдеш ли така добър?

— Разбира се.

Вече излизаха на шосето.

— Съжалявам, че не можах да се върна с теб у вас. Истински съжалявам!

— Не си виновна за това.

— Виновна съм. Кой изяде разваления хот дог? Върви ми — като на бясно куче тоягите!

— Обичам те, Сара… — Думите бяха произнесени и връщане назад нямаше. Те увиснаха помежду им в очакване някой да стори нещо.

Сара направи каквото можа.

— Благодаря ти, Джони.

Двамата продължиха пътя си, потънали в блажено мълчание.

Бележки

[1] Върхова година в студентските вълнения. Въпреки обещанията на президента Никсън да сложи край на войната във Виетнам конфликтът в Индокитай се разраства. Студентите се борят решително против агресивната външна политика на САЩ, за расова и социална справедливост. Полицията потушава вълненията с големи жестокости. Има ранени и убити. — Б.пр.

[2] Американски киноактьор (1899— 1968) от мексикански произход, сменил легендарния красавец Рудолф Валентино в ролята на романтичен любовник. — Б.пр.

[3] Последните две изречения перифразират станалите пословични финални думи от „Голият град“ (1948) — филм за разследването на едно убийство, заснет с подчертано документален маниер. Режисьорът Жюл Дасен за пръв път изнася действието от студийния декор по улиците на реалния град и създава убедителна картина на живота в осеммилионния Ню Йорк. Използуван като основа за телевизионна серия, „Голият град“ се излъчва без прекъсване в годините 1958—1962 и има огромен успех сред най-широка публика в САЩ. — Б.пр.

[4] Тоест градчето е облагодетелствувано от системата, според която финансовата издръжка за училищата расте заедно с постъпленията от данъчните налози върху собствеността в района. — Б.пр.

[5] В 1960 г., след двата си мандата като вицепрезидент на САЩ и актива си на ревностен макартист, Никсън вече е доказал, че не се свени да прибягва до подлостта и интригантството в борбата срещу политическите си съперници. Ето защо, когато поставя кандидатурата си за президент, противниците му разпространяват плакат с неговия образ и с въпроса: „Бихте ли купили кола на старо от този човек?“ — Б.пр.

[6] По традиция, свързана с езически предания и обичаи, на 31 октомври — празника Халоуин, децата в Шотландия и САЩ участвуват в маскаради на призраци, вещици и странни същества. — Б.пр.

[7] Приказен герой — смело и справедливо момче-водач, което никога не пораства, от едноименното произведение на английския писател Джеймс Матю Бари (1860—1937). — Б.пр.

[8] Филм на режисьора Орсън Уелс (1941), спечелил признанието на критиката в САЩ като един от най-големите шедьоври в американското кино. — Б.пр.

[9] Американски киноактьор (1909—1959), красавец и покорител на женските сърца. — Б.пр.

[10] Става дума за героя от повестта на Р. Л. Стивънсън „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ (1886). С цел да провери здравината на моралните си устои благородният доктор Джекил изнамира препарат, чрез който изолира всичко лошо от себе си в двойника злодей, мистър Хайд. — Б.пр.

[11] Официален празник в САЩ в памет на първите колонизатори на щата Масачузетс (последният четвъртък на месец ноември). — Б.пр.

[12] Широко разпространена хазартна игра. — Б.пр.

[13] Сенатор-демократ, който издига кандидатурата си в президентските избори през 1968 година. Със своята антивоенна платформа в разгара на недоволството, породено от агресията във Виетнам, той се радва на широка подкрепа сред студентската младеж в САЩ. — Б.пр.

[14] Джой Толкийн — бележит английски писател, наричан „баща на новата митология“. — Б.пр.