Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 178 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XXVII

1

Джони се изкачи по дървените стъпала, изчистени от снега и посипани със сол. Мина през двойните врати и влезе във фоайе, облепено с образци на изборни бюлетини и обявления за специално общоградско събрание, насрочено тук, в Джаксън, за трети февруари. Имаше и обява за предстоящото посещение на Грег Стилсън и плакат с портрета на ЧОВЕКА, КОЙТО… — самият той, с килнатата защитна каска и с характерната си усмивка „на верев“, която сякаш казваше: НЕ НИ МИНАВАТ НА НАС ТЕЗИ, БАКО! Малко вдясно от зелената врата, водеща към залата, Джони съзря надпис, който го изненада тъй силно, че известно време продължи да го разглежда мълчаливо, а от устата му се вдигаха бели струйки пара. ПРОВЕЖДАТ СЕ ШОФЬОРСКИ ИЗПИТИ — гласеше надписът, закрепен върху дървена поставка. — ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!

Джони отвори вратата и влезе. Блъсна го вълна замайващо загрят въздух, който идеше от нажежената до червено огромна печка, и пред очите му изникна седнал зад едно бюро полицай в скиорско яке с разтворен цип. Върху бюрото, отрупано с формуляри, имаше и прибор за определяне остротата на зрението.

Полицаят вдигна поглед и Джони усети как стомахът му се сви на топка.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Джони попипа фотоапарата, провесен през врата му.

— Ами, дали ще може да поразгледам? Аз работя за списание „Янки“. Замислили сме богато илюстрован материал за архитектурата на градските общини в Мейи, Ню Хампшир и Върмонт. Така че са необходими страшно много снимки.

— Разбира се, разбира се, работете, не се притеснявайте — каза полицаят. — Жена ми редовно чете „Янки“. Аз обаче заспивам на първата страница.

Джони се усмихна.

— В архитектурата на Нова Англия има нещо… хм… сурово.

— Сурово ли… — повтори неуверено полицаят, но не продължи темата. — Следващият, моля!

Към бюрото се приближи младеж. Той подаде изпитната си бланка и полицаят му рече:

— Погледнете, ако обичате, през окуляра и назовете пътните знаци и указатели, които ще ви покажа.

Младежът залепи око към апарата. Полицаят постави върху изпитната му бланка лист с правилните отговори. Джони закрачи по централната пътека на общинската зала в Джаксън и щракна с фотоапарата си към ораторската трибуна.

— Знак „стоп“… — проговори зад гърба му младежът — … следващият знак изисква да дадеш предимство… следващият пък е указателен… забранен завой надясно, наляво, нещо такова…

Не бе очаквал в общинската зала да намери полицай. Не беше си дал дори труд да купи филм за фотоапарата, който използуваше за камуфлаж. Ала вече бе късно за отбой. Беше петък и ако нямаше изменения в плановете, Стилсън щеше да бъде тук утре. Щеше да отговаря на въпросите и да изслушва предложенията на достопочтените жители на Джаксън. Щеше да бъде ограден с достатъчно внушителен антураж: двама-трима помощници, още толкова съветници, както и неколцина младоци в прилични костюми и спортни якета, които до неотдавна са ходели с джинси и са карали огромни мотоциклети. Грег Стилсън си оставаше непоклатим привърженик на идеята за необходимостта от охрана на личността. На митинга в Тримбъл те се бяха въоръжили с подрязани кийове за билярд. Дали сега вече не носят пистолети? Нима би било трудно за един член на Камарата на представителите да си издействува разрешение за носене на скрито оръжие? Най-вероятно не. Джони можеше да разчита на един-единствен шанс и трябваше да се постарае да го използува докрай. Ето защо беше много важно да огледа мястото, да прецени дали би могъл да порази Стилсън тук, в сградата, или по-добре да го причака на паркинга, спуснал стъклото на колата си и приготвил пушката на колене.

И така, той бе тук и правеше оглед на мястото, а на по-малко от десет метра някакъв местен полицай провеждаше изпит по правилника за движението на бъдещи шофьори.

Вляво имаше дъска за обяви. Джони насочи към нея празния си фотоапарат и щракна. Защо за бога не бе отделил още две минутки да купи филм и да го зареди? Дъската бе покрита с типичните за един малък провинциален градец бъбриви съобщения за вечери на постен боб, предстоящо представление на училищния театър, сведения за собствениците на домашни кучета и естествено допълнителна реклама за Грег. Една обява на официална бланка гласеше, че председателят на Градската управа в Джаксън търси да назначи някой, който може да стенографира, и Джони се зачете в нея, сякаш много го бе заинтересувала, а в това време умът му трескаво работеше.

Разбира се, ако се окажеше, че в Джаксън е невъзможно, или просто твърде рисковано, той би могъл да изчака до следващата седмица, когато Стилсън щеше да повтори целия спектакъл в Ъпсън. Или пък до по-следващата седмица в Тримбъл. Или до още по-следващата седмица. Или въобще никога.

Трябваше да стане тази седмица. Трябваше да стане утре.

Той щракна голямата печка в ъгъла, после вдигна поглед нагоре. Имаше балкон — или по-скоро галерия. Тя бе оградена с парапет на височината на половин човешки бой от широки, боядисани в бяло летви с изрязани в декоративна плетеница ромбчета и завъртулчици. Човек преспокойно би могъл да се свие зад този парапет и да наблюдава през някоя от дупчиците. И когато дойдеше моментът, можеше да се изправи и…

— Какъв е този фотоапарат?

Джони се извърна, сигурен, че това бе полицаят, който ще поиска да разгледа празния му фотоапарат, после ще поиска някакъв документ за самоличност и — край!

Но не беше полицаят. Беше младежът, който се явяваше на шофьорски изпит — около двадесет и две годишен, с дълга коса и приятни, открити очи. Носеше велурено яке и избелели джинси.

— „Никон“ — отвърна Джони.

— Хубава марка, няма грешка. Аз съм направо побъркан на тази тема. От колко време работиш за „Янки“?

— Ами, аз съм нещатен. Понякога сътруднича на „Янки“, друг път — на „Кънтри Джърнъл“ или на „Даунийст“.

— Не си стигал до някой от големите, като „Пийпл“ или „Лайф“?

— Поне засега не съм.

— Каква бленда използуваш тук?

„Какво, по дяволите, пък е тази бленда?“

Джони сви рамене.

— Карам повече по нюх.

— Искаш да кажеш на око — усмихна се младежът.

— Точно така, на око.

„Изчезвай, малкия, моля те, изчезвай!“

— И аз се интересувам от свободна практика. — Младежът цял засия. — Заветната ми мечта е някой ден да снимам нещо като вдигането на флага на Иво Джима[1].

— Чувал съм, че там работата била нагласена — отбеляза Джони.

— Може, напълно е възможно. И все пак това е класика! Ами какво ще кажеш за първата снимка на летяща чиния в момента на приземяване? Ех, такова да ми падне! Както и да е, аз вече съм събрал цяла папка с неща, които съм снимал наоколо. С кого в „Янки“ си във връзка?

Джони вече се обливаше в пот.

— Всъщност те ми се обадиха за тази работа — замънка той. — Беше…

— Мистър Клосън, елате, ако обичате — подвикна нетърпеливо полицаят. — Бих искал да прегледаме заедно вашите отговори.

— Опа, началството зове! Довиждане, приятел.

Клосън бързо се отдалечи и като се сдържаше да не го чуят, Джони едва доловимо си отдъхна. Време бе да си обира крушите, и то незабавно.

Той щракна още един-два „кадъра“, колкото да не прилича съвсем на отстъпление в паническо бягство, но едва ли би могъл да каже какво бе попаднало пред обектива му. Чак тогава си излезе.

Клосън, младежът във велуреното яке, го бе забравил напълно. Той явно бе скъсан на писмения изпит и сега спореше разпалено с полицая, който само клатеше отрицателно глава.

Джони се спря за момент в антрето на общината. Вляво беше гардеробът. Вдясно — някаква врата. Той натисна бравата и тя се отвори. Тясна стълба водеше нагоре в полумрака. Горе, разбира се, трябваше да се намират канцелариите на общинските служители. Както и галерията.

2

Беше отседнал в „Джаксън Хаус“ — приятно хотелче на главната улица. Собствениците му го бяха подновили старателно, хвърляйки доста средства, които очевидно се бяха надявали да възстановят покрай новия ски-център в подножието на възвишенията Джаксън. Ала ски-центърът бе фалирал и приятното хотелче едвам удържаше да не го последва. Дежурният администратор дремеше над чаша кафе, когато Джони се измъкна покрай него навън, стиснал в лявата си ръка куфарчето за документи. Беше събота, четири часът сутринта.

Не бе успял много да спи. Едва след полунощ се бе унесъл за малко в лека дрямка и веднага бе започнал да сънува. Отново бе 1970 г., по времето на карнавала. Стояха със Сара пред Колелото на късмета и той усещаше познатия прилив на безумно, невероятно могъщество, а ноздрите му се изпълваха с миризмата на горяла гума.

— Давай! — тихо го подкани някакъв глас отзад. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!

Обърна се и видя Франк Дод, облечен в черната си, гумирана пелерина. Гърлото му бе разрязано от ухо до ухо в широка алена усмивка, а очите му искряха с мъртвешка възбуда. Джони се обърна ужасен към Колелото, ала там сега се бе изправил Грег Стилсън, който се подсмихваше самодоволно и всезнаещо. Жълтата каска бе килната предизвикателно към тила му.

— Хей-хей-хей! — започна да напява той с плътен, резониращ и злокобен глас. — Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! Е, какво, приятел, ще вдигаш ли мерника?

Да, той искаше да го вдигне, чак до луната. Но когато Стилсън завъртя Колелото, Джони забеляза, че цялата му периферия е позеленяла, а всичките номера са само двойни нули. На всеки номер печелеше банката.

Той подскочи и се събуди. Целият остатък от нощта прекара загледан в мрака през заскрежения прозорец. Главоболието, което го мъчеше от пристигането му в Джаксън предния ден, го бе отпуснало и сега той се чувствуваше изтощен, но вътрешно спокоен. Седеше с отпуснати на коленете ръце. Не мислеше за Грег Стилсън, а за собственото си минало. Виждаше майка си да превързва одраното му коляно. Спомняше си как кучето бе съдрало целия гръб на кошмарната лятна рокля на баба Нели, как се бе смял тогава и как Вера го бе цапнала и му бе разцепила челото с камъка на годежния си пръстен. Спомняше си как баща му го учеше да слага червейче на въдичката и го успокояваше: „Червеят не го боли, Джони… поне така си мисля.“ Виждаше баща си да му подарява джобно ножче за Коледа, когато беше на седем години, и чуваше сериозния му глас: „Имам ти вяра, Джони.“ Всички тези спомени бяха нахлули вкупом в съзнанието му.

И ето че той тръгна в мразовитата утрин и обувките му заскриптяха по пътеката, разчистена в натрупания сняг. Дъхът му излизаше на пара и се кълбеше пред него. Луната бе залязла, но небето бе още черно и цялото в звезди, пръснати с просташко разточителство. „Божието ковчеже със скъпоценности“ — наричаше Вера такова небе. „Джони, ти сега надничаш в ковчежето на господа бога!“

Той се спусна по главната улица и спря пред малката сграда на пощата в Джаксън. Порови в джоба на връхната си дреха и измъкна писмата: до баща си, до Сара, до Сам Уейзак, до Банърман. Сложи куфарчето за документи на земята, като го придържаше между краката си да не падне, вдигна капака на пощенската кутия пред спретнатата тухлена постройчица, поколеба се за миг и пусна писмата. Чу ги как тропнаха на дъното — нямаше начин той да не бе първият, който изпращаше писма този ден в Джаксън — и сякаш за него удари дванадесетият кобен час. Писмата бяха пуснати и връщане вече нямаше!

Джони вдигна куфарчето и отново тръгна. Нищо не нарушаваше тишината освен скриптенето на обувките му. Големият термометър върху сградата с табела „Банков клон — Гранитен щат“[2] показваше минус 16 градуса и във въздуха витаеше усещането за абсолютна безмълвна инертност, каквото може да се изпита единствено в мразовитите утрини на Ню Хампшир. Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Предните стъкла на паркираните коли бяха изчезнали под непрогледни пластове от скреж. Прозорците на къщите тънеха в мрак със спуснати пердета. Гледка, в която на Джони му се струваше, че има нещо зловещо и в същото време — свято. Той се помъчи да пропъди това чувство — в работата, по която беше тръгнал, нямаше нищо свято!

Джони пресече Джаспър Стрийт и пред очите му изникна сградата на общината — бяла и внушително елегантна зад ридовете от наринат, блещукащ сняг.

„Ей, умнико, казвай какви ще ги дъвчеш, ако се окаже, че вратата е заключена?“

„Е, когато се наложи, тогава ще му мисля!“ — Джони се огледа — наоколо нямаше жива душа. Съвсем друго би било, разбира се, ако очакваха президента да проведе някой от прословутите градски митинги. Достъпът до сградата би бил отрязан още от предната вечер и специалната охрана щеше да е вече по местата си вътре. Ала тук ставаше въпрос просто за един член на Камарата на представителите, един от четиристотинте и повечето като него средна ръка политици. Засега само средна ръка.

Джони изкачи стъпалата и натисна дръжката. Бравата не създаде никакви затруднения и той влезе в студеното антре, като затвори вратата след себе си. Главоболието отново го нападаше, присъединявайки мощните си талази към всеки от силните, чести удари на сърцето му. Той остави куфарчето на пода и без да сваля ръкавици, започна да масажира слепоочията си.

Неочаквано в тишината се разнесе приглушен писък. Вратата на стенния шкаф се заотваря бавно и от неосветената му паст изскочи нещо бяло и се строполи пред Джони.

Той едва се удържа да не извика. За миг бе помислил, че от шкафа пада трупът на убит човек, както става във филмите на ужасите. А в действителност беше най-обикновено табло от дебел картон с надпис: МОЛЯ, ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ, ПРЕДИ ДА СЕ ЯВИТЕ НА ИЗПИТ.

Джони го върна на мястото му и се насочи към вратата, зад която се намираха стълбите за горния етаж.

Тази врата обаче се оказа заключена.

Той се наведе, за да може в слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец от уличните лампи, да разгледа ключалката. Беше обикновена секретна брава и той предположи, че ще успее да я отвори със закачалка за дрехи. Намери една в шкафа и промъкна куката й в процепа между вратата и касата. Намести я до езичето и започна да върти наляво-надясно. Главата му вече се пръскаше от болка. Най-сетне телената кука захвана езичето и то прещрака. Джони отвори вратата, вдигна куфарчето си и прекрачи прага, като продължаваше да държи закачалката в ръка. Дръпна вратата зад себе си, тя изщрака и отново се заключи. Той тръгна по тясната стълба, която заскърца и застена под тежестта му.

Стигна до малък коридор с по няколко врати от двете страни. Мина покрай ГРАДОУПРАВИТЕЛ и ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ, ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР и 00 — МЪЖЕ, СОЦИАЛНИ ГРИЖИ и 00 — ЖЕНИ.

В дъното на коридора имаше врата без надпис. Тя не беше заключена и изведе Джони в галерията над задните редове на общинската зала, която се разстилаше под краката му в налудничаво везмо от сенки. Той затвори вратата зад себе си и потръпна, защото ехото се заобажда глухо от всички кътчета на празната зала. По същия начин отекнаха стъпките му, когато тръгна — първо надясно през задната част на галерията, после наляво. Придвижваше се по дясното крило на залата, само че на седем-осем метра над пода. Спря над мястото на печката, право срещу подиума, където след малко повече от пет часа щеше да застане Стилсън.

Седна по турски на пода и се отпусна да си почине. Започна да диша дълбоко с надеждата, че ще му поолекне. Печката не бе запалена и той усещаше как студът прониква през дрехите и после чак до костите му. Генерална репетиция за погребалния саван.

Когато главата му се пооправи, той повдигна с палци закопчалките на куфарчето си. Ехото поде изщракването, както бе направило със стъпките му, и през залата премина пукотевица, сякаш един след друг бяха заредени два пистолета.

„Законът на Запада“ — съвсем без връзка мина през ума му. Това бяха думите на прокурора, когато съдебните заседатели признаха Клодин Лонже за виновна в убийството на своя любовник. — „Тя бе постъпила по закона на Запада.“

Джони погледна към отвореното куфарче и потърка очи. За миг погледът му се раздвои, но скоро всичко се върна на фокус. Бяха го нападнали видения направо от пода, където седеше. Те идеха далеч от миналото — ако се бяха запечатали на фотографска хартия, тя щеше да е вече с бакърен оттенък. На същото това място бяха застанали мъже, които пушеха пури, шумно разговаряха и се смееха, докато чакаха да започне общото събрание на гражданите. Коя година беше това? 1920-а? 1902-ра? От атмосферата на тази сцена лъхаше нещо зловещо, което смущаваше Джони. Един от мъжете говореше за цената на уискито и си чоплеше в носа със сребърна зъбочистка, а…

(А преди две години бе отровил жена си.)

Джони потръпна. Ала все едно, видяното не беше от значение. Въпросният мъж отдавна бе умрял.

Погледът му се спря на лъскавата пушка долу.

„За такова нещо по време на война се дават медали“ — помисли си той.

Зае се да сглоби оръжието. И всяко „щрак“ отекваше тържествено в ушите му като зареждане на пистолет.

Той пъхна пет патрона в магазина на „Ремингтон“-а.

Сложи карабината на коленете си.

И зачака.

3

Навън постепенно се зазоряваше. Джони задряма за малко, но бе така премръзнал, че не можа да заспи истински. А и колкото спа, бе непрестанно преследван от призрачни, разпокъсани видения.

Разсъни се окончателно малко след седем часа. Вратата долу се отвори с трясък и той прехапа език, за да не извика: „Кой е?“

Беше разсилният. Джони залепи око към един от ромбоидните отвори в парапета на галерията и видя насреща си мъжага, загърнат в тъмносиня канадка. Идваше по централната пътека на залата с наръч дърва за печката и си тананикаше „Долината на Червената река“. Стовари с трясък дървата в сандъка и изчезна от погледа му под галерията. След секунда се чу тъничко изскърцване — отвори се вратата на печката.

Внезапно Джони помисли за дъха, който излизаше на бели кълбета пара от носа му. Ами ако разсилният вдигнеше очи нагоре? Дали би могъл да забележи?

Опита се да диша по-нарядко, но от това главата го заболя още по-силно и очертанията на предметите започнаха застрашително да се раздвояват.

Отдолу долетяха звуците от смачкване на хартия и драсване на кибритена клечка. В студения въздух лъхна едва доловимо на сяра. Разсилният, който продължаваше да тананика „Долината на Червената река“, най-сетне отвори гърло и зарева фалшиво:

Казват, че напускаш долината…

Как ще прежалим очите ти — звезди —

и нежната усмивка на устатаааа…

И отново нещо зашумя — този път пращеше огън.

— На, задави се, проклетнице! — изруга разсилният и трясна вратата на печката. Джони стисна с две ръце устата си, защото изведнъж го досмеша до смърт. Представи си как се надига от пода на галерията, източен и бледен, както подобава на всеки уважаващ себе си призрак, как ноктите му се извиват като на граблива птица и ръцете му се разперват като криле, как се провиква с гробовен глас към партера: „На, задави се, проклетнико!“

Успя да задържи смеха си. Главата му се наливаше до пръсване с кръв като домат, напечен от слънцето. Пред погледа му всичко играеше и се размазваше. Изведнъж неудържимо му се прииска да се махне от образа, запечатан в пода, на човека със сребърната зъбочистачка, но се боеше да не изшуми. Божичко, ами ако му се докиха?

Неочаквано, без всякакво предупреждение, един ужасен, виещ писък изпълни залата, заби се сякаш със стотици сребърни игли в ушите на Джони, проникна чак до мозъка му и го разтресе. Той отвори уста да извика…

Писъкът секна.

— Мамка ти! — произнесе безстрастно разсилният.

През ромбоидното си прозорче Джони го видя, че се разправя с някакъв микрофон зад ораторската трибуна. Кабелът на микрофона криволичеше като черна змия към малък, портативен усилвател. Разсилният слезе от трибуната и премести усилвателя по-далеч, след което развъртя копчетата върху корпуса му. После се върна при микрофона и го включи. Отново се разнесе неприятното виене, но този път то бе значително по-слабо и накрая изчезна съвсем. Джони притисна с все сила длани към челото си и започна методично да го разтрива.

Разсилният почука с пръст по микрофона и голямата празна зала екна, като че някой задумка с юмрук по капака на ковчег. Сетне отново зарева фалшиво, с чудовищно усилен глас, и сякаш великан заблъска Джони по главата с боздуган; КАЗВАТ, ЧЕ НАПУСКАШ ДОЛИНАТАААА…

„Престани — на Джони му се искаше да кресне, — моля те, престани! Не виждаш ли, че полудявам, защо не престанеш?!“

Песента секна, нещо силно изтрещя и разсилният заключи с нормалния си глас:

— Задави се и ти, проклетнико!

Той отново изчезна от полезрението на Джони. Чу се звук от разкъсване на хартия и хрясването на книжен канап. Разсилният се показа, като си свирукаше с уста и носеше голямо тесте брошури, които започна да разпределя нагъсто по пейките.

Когато приключи и с тази работа, той си закопча канадката и излезе. Вратата се захлопна глухо подире му. Джони погледна часовника си. Беше 7 ч 45 мин. Залата на градската община лека-полека се затопляше. Той седеше и чакаше. Главоболието му беше все така силно, но за най-голямо учудване, се понасяше по-леко от когато и да било. Достатъчно бе само да си каже, че много малко му остава още да се мъчи.

4

Точно в девет часа вратите отново хлопнаха и Джони, който се бе поунесъл, подскочи. Стисна пушката за миг, но после пръстите му се отпуснаха. Наведе се и надникна през ромбоидната дупчица. Този път в залата бяха влезли четирима, сред които бе и разсилният, с вдигната яка на канадката. Другите бяха облечени с палта, а под тях — с костюми. Сърцето на Джони се разигра — беше познал Съни Елиман, късо подстриган и с хубава прическа, но със същите искрящи зелени очи.

— Всичко ли е наред? — попита Съни.

— Провери сам, ако искаш — тросна се разсилният.

— Не се засягай, чичка! — обади се друг от тройката. Бяха се насочили към трибуната. Третият включи усилвателя и доволен от проверката го изключи.

— Като гледа какво са се запревземали всички наоколо, човек може да си помисли, че чакаме самия император, дявол го взел! — промърмори намусено разсилният.

— И ще бъде съвсем прав, съвсем прав! Не си ли го схванал още, чичка?

Джони имаше чувството, че си спомня и този тип от митинга в Тримбъл.

— Огледал ли си горе? — обърна се Елиман към разсилния и Джони изстина.

— Вратата към стълбите за горе си стои заключена както винаги. Заранта я проверих.

Джони мълчаливо благодари на бога за секретната брава.

— Ще трябва да се прегледа — настоя Елиман.

Разсилният се разсмя с нескрита досада.

— Абе, що за хора сте вие? Кого толкова чакате? Може би Фантомас, а?

— Вярно, Съни! — присъедини се и онзи, когото Джони си мислеше, че познава. — Горе няма никой. Ако си размърдаме задниците, тъкмо ще имаме време и за едно кафе в ресторантчето на ъгъла.

— Хм, кафе! — изсумтя Съни. — Това не е кафе, а чиста помия! Хайде, Мучи, изтичай горе и провери дали няма някой. В нашата работа не трябва да има празно!

Джони облиза пресъхналите си устни и стисна пушката. Измери с поглед тясната галерия. Надясно тя свършваше с гола стена, а наляво отиваше към канцелариите, но за пътища за отстъпление поначало не можеше и да се мисли. Само да мръднеше, и щяха да го чуят. В празната зала всеки звук се усилваше многократно. Нямаше накъде да шава.

Долу някой закрачи, вратата за стълбището се отвори и затвори. Джони чакаше премръзнал и безпомощен. Непосредствено под него разсилният си приказваше нещо с останалите, но той бе глух за разговора им. Главата му се обърна бавно, сякаш движена от някаква машина, и той се вторачи в дъното на галерията, където трябваше да се появи така нареченият Мучи. А появеше ли се, същият този Мучи щеше веднага да забрави отегчението си и стреснат и озадачен, щеше да зине: „Ей, Съни, тук горе има някакъв тип!“

До слуха му вече достигаше глухият тропот на Мучи, който изкачваше стъпалата. Джони се помъчи да мисли за нещо друго, каквото и да е. Нищо не излезе. След по-малко от минута щяха да го открият и той бе безсилен да го предотврати. Каквото и да направеше, единствената възможност, която беше имал да разреши проблема, отиваше по дяволите.

Започнаха да се отварят и затварят врати. Шумът от тях все повече се приближаваше и ставаше все по-ясен. От челото на Джони се търкулна капка пот и остави мокро петънце върху крачола на джинсите му. Той помнеше всичките врати, край които беше минал.

Мучи бе вече проверил ГРАДОУПРАВИТЕЛ, ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ и ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР. Беше надникнал в 00 — МЪЖЕ и в СОЦИАЛНИ ГРИЖИ. Сега оглеждаше 00 — ЖЕНИ. Идваше ред на вратата за галерията.

Тя се отвори.

Прозвучаха две стъпки и Мучи застана до парапета на късото балконче над задните редове на залата.

— Е, Съни, доволен ли си сега?

— Наред ли е всичко?

— Като на гробищата! — отвърна Мучи и в залата се изсмяха.

— Добре тогава, идвай да пием по едно кафе — обади се третият от групата. И колкото да бе невероятно, с това свърши всичко. Вратата се затръшна, стъпките се отдалечиха по коридора и после по стълбите надолу.

Джони се отпусна и за момент потъна в сивотата на забравата. Но на излизане групата хлопна външната врата и го извади от унеса.

Останал сам, разсилният даде воля на чувствата си: „Проклетници с проклетници недни!“, след което и той си излезе. Следващите двадесетина минути Джони прекара сам в празната зала.

5

Към 9 ч 30 мин гражданите на Джаксън започнаха да се събират в залата на своята община. Първи се появиха три възрастни дами. Бях облечени в черни, официални тоалети и бърбореха неспирно като кречетала. Джони ги наблюдаваше как си избират места по-близо до печката, почти изцяло извън полезрението му, и как си взимат от брошурките по пейките. Брошурките сигурно бяха пълни с лъскави снимки на Грег Стилсън.

— Да ви кажа, направо съм влюбена в този човек! — заяви една от дамите. — Три пъти вече съм вземала автограф от него и да не мръдна оттук, ако днес не взема и четвърти.

С това темата „Стилсън“ бе изчерпана и разговорът се прехвърли на подробностите около наближаващата неделна служба в методистката църква.

Джони, който се бе разположил почти точно над печката, почувствува, че след жестокото намръзване сега бе започнал да се сварява от горещина. Беше се възползувал от затишието между оттеглянето на Стилсъновата охрана и пристигането на първите посетители да свали връхната си дреха и ризата. Въпреки това трябваше постоянно да изтрива мокрото си лице с носна кърпа, по която освен пот оставаха и следи от кръв. Отново се бе раздразнило болното му око и пред погледа му всичко плуваше в червена мътилка.

Долу вратата се отвори, последва юнашко тум-тум-тум от изтупване на покрити със сняг мокасини и по централната пътека към първия ред се отправиха четирима мъже с карирани сака. Едва седнали, единият веднага захвана да разказва някакъв солен виц за французите.

Пристигна млада, към двадесет и три годишна жена със сина си, който трябва да беше четиригодишен. Момченцето беше облечено в синьо космонавтско гащеризонче, с яркожълта гарнитура. То веднага поиска да поговори по микрофона.

— Не, миличкото ми — спря го майката и двамата седнаха зад мъжете с карираните сака. Тутакси детето зарита пейката им и един от тях го изгледа през рамо.

— Престани, Томи! — смъмри го майката.

Беше вече десет без петнадесет. През ритмично отварящата и затваряща се врата прииждаше постоянен поток от мъже и жени, най-различни по възраст, външност и занятие. Във въздуха се носеше жуженето на много разговори, в които се долавяше някаква особена приповдигнатост, чувство на радостно очакване. Не, тук не бяха дошли да разпитват своя законно избран представител. Тук се бяха събрали, за да видят как и на техния небосклон изгрява една звезда от първа величина. Джони знаеше, че повечето срещи с кандидати за представители или вече избрани конгресмени се провеждат в почти празни зали, в присъствието само на шепа верни привърженици и неизлечими идеалисти. По време на изборите през 1976 г., предварително обявеният публичен диспут между кандидата от Мейн, Бил Коън, и опонента му Лейтън Куни бе успял да привлече всичко на всичко двадесет и шест човека, без да се смятат представителите на пресата. Подобни словесни дуели бяха предназначени единствено за хвърляне на прах в очите и за трупане на личен актив, който да се развява при следващите избори. Поради това като правило мероприятията от този род спокойно биха могли да се сместят в килер със средни размери. Ала в тукашната зала в десет часа сутринта не бе останало свободно място и отзад имаше към тридесетина правостоящи. При всяко отваряне на вратата Джони стисваше пушката. Все още не беше сигурен, че ще извърши замисленото, каквото и да струваше това.

Десет часа и пет минути… десет часа и десет минути… Джони вече си мислеше, че нещо се е случило и Стилсън ще се забави, или изобщо няма да дойде и тайно в себе си изпита облекчение. Ала в този момент вратата отново се отвори и един мощен глас извика:

— Ей, здрасти, стари приятелю, град Джаксън от щата Ню Хампшир.

Разнесе се глъч на приятна изненада и някой откликна възторжено:

— О, Грег! Как си?

— Бомба! — незабавно отвърна Грег. — А ти как я караш, стари дяволе?

Избухналите тук-таме откъслечни ръкопляскания скоро прераснаха във взрив на всеобщо одобрение.

— Стига, стига, приятели! — извиси глас над врявата Грег. Той премина устремно по пътеката към трибуната, като поемаше и стискаше подаваните му отвсякъде ръце.

Джони го разглеждаше от своята наблюдателница. Стилсън бе облечен в дебел кожух с рунтава яка от овча кожа. Защитната каска този път бе заменена с плетена скиорска шапка с ярко червен помпон. В края на пътеката той се спря и помаха за поздрав към трима-четирима представители на печата, дошли да отразят събитието. Блеснаха ослепителни фотосветкавици и избухнаха такива аплодисменти, че гредите на тавана затрепериха.

На Джони Смит му стана ясно, че бе настъпил решителният момент: сега или никога!

Чувствата, събудени в него от Грег Стилсън по време на митинга в Тримбъл, отново го обзеха с недвусмислена и ужасяваща яснота. В измъчената си от болката глава той чу тъп звук като от удар на дърво о дърво. Навярно беше прозвучал ударът на съдбата. Би било много лесно да започне да протака, да остави Стилсън да се наговори… и накрая да си тръгне, а той да си седи така, стиснал глава в ръце, докато тълпата се разотиде и разсилният се върне да прибере микрофона и усилвателя и да помете боклуците между редовете, като през цялото време се самозалъгва, че другата седмица в другия град е на негово разположение.

Не, трябваше да действува именно сега, а не друг път, защото излизаше, че от това, което щеше да стане в залата на този забутан градец, зависи животът на всяко човешко същество на Земята.

Той бе чул удара на съдбата, с която бе орисан.

Стилсън се качваше по стълбите към трибуната. Зад него нямаше никой. Тримата мъже с разкопчаните палта от охраната бяха застанали до отсрещната стена.

Джони се изправи в цял ръст.

6

Всичко ставаше като на забавени киноснимки.

От дългото седене краката на Джони се бяха схванали. Колената му изпукаха като панаирджийски бомбички. Времето сякаш бе спряло, аплодисментите гърмяха, макар че вече се обръщаха глави и се протягаха шии; някой дори изпищя и въпреки това аплодисментите не стихваха. А бяха изпищели, защото в галерията се бе изправил човек с пушка в ръце, досущ като в класическата сцена, известна на всички от телевизионния екран. По своему тази сцена бе също тъй типично американска, както и чудесният свят на Уолт Дисни: долу стои политикът, а горе — убиецът с пушката.

Грег Стилсън извъртя глава към Джони и дебелата му шия се нагърчи. Червеният помпон върху скиорската му шапка смешно се заклати.

Джони опря приклада на рамото си. Отначало усети, че му бяга, но сетне хлътна глухо на мястото си до раменната става. Спомни си как като малък беше стрелял с баща си по яребици. Бяха тръгнали на лов за елени, но в единствения случай, когато видя елен, Джони се бе вдървил и не бе успял да натисне спусъка — беше го хванала треската на неопитния ловец. Той се срамуваше от това, както се срамуват от онанизма в детските години, и не го разказваше никому.

Раздаде се нов писък. Една от старите дами затискаше уста с ръка и Джони забеляза, че широкополата й черна шапка бе украсена с изкуствени плодове. Към него се обръщаха лица — големи бели нули. Отваряха се усти — малки черни нули. Момченцето със синьото гащеризонче го сочеше с пръст. Майка му се опитваше да го прикрие. Изведнъж Стилсън попадна върху мушката и Джони се сети, че трябва да свали предпазителя. Мъжете с разкопчаните палта отсреща бъркаха под саката си. Съни Елиман святкаше със зелените си очи и крещеше: „Залегни! Грег, залегни!“

Но Стилсън се беше втренчил в галерията. За втори път погледите на двамата се срещнаха и приковани от пълното взаимно разбиране, се сключиха в едно. Когато Джони натисна спусъка, Стилсън само се приведе. Пушката изтрещя оглушително и залата екна. Куршумът попадна в единия ъгъл на катедрата и отнесе голямо парче от нея. Отдолу се белна голото дърво. На всички страни се разхвърчаха трески. Една от тях удари микрофона и предизвика познатия чудовищен вой, който изненадващо затихна в нисък, гърлен брум.

Джони вкара нов патрон в затвора и стреля още веднъж. Този път куршумът проби дупка в прашния мокет на подиума.

Тълпата се юрна като стадо в панически бяг. Всички се скупчиха на централната пътека в залата. Правостоящите отзад се бяха измъкнали лесно, но скоро двойните врати на изхода се задръстиха от ругаещия и пищящ поток мъже и жени.

Нещо запука насреща и пред очите на Джони част от парапета на галерията литна на парчета. Миг след това в ухото му изсвистя. После невидим пръст го перна по яката на ризата. И тримата отсреща държаха пистолети и горе в галерията нямаше кой да закрие целта им, откроила се като на длан, макар че Джони се съмняваше дали биха се разтревожили особено за живота на невинни хора, ако наоколо имаше такива.

Една от трите прецъфтели дами се обеси на ръката на Мучи и ридаейки, се помъчи да го попита нещо. Той я блъсна настрани и стисна с две ръце пистолета. В залата се размириса силно на барут. Бяха минали около двадесет секунди, откакто Джони стана.

„Залегни! Залегни, Грег!“

Стилсън все така стоеше на края на подиума и леко приведен гледаше нагоре. Джони се надвеси с пушката и тъкмо хвана Стилсън на прицел, когато бе пронизан странично в шията и повален от пистолетен куршум. Изстрелът му отиде във въздуха. Прозорецът срещу него се разсипа в звънък дъжд от милиони стъклени парченца и от тълпата се изтръгнаха ужасени писъци. Рамото и гърдите на Джони се обливаха в кръв.

„И ти си един убиец, дето равен на себе си нямаш“ — укори се истерично той, надигна се някак и отново се добра до парапета. Вкара патрон в цевта и започна да се цели. Стилсън излезе от вцепенението си, стрелна се по стъпалата от подиума и пак погледна към галерията.

Джони чу куршум да изсвистява покрай слепоочието му. „От мен шурти кръв като от заклано прасе — помисли той. — Хайде, стига си протакал! Свършвай веднъж завинаги!“

В това време изходът се отпуши и народът се втурна навън. Едно от пистолетните дула пусна облаче дим, трясна гръм и същият невидим пръст, който преди малко го беше пернал по яката на ризата, прекара огнена черта зад слепоочието му. Ала това нямаше значение. Важното бе да се повали Стилсън! Джони отново се надвеси с пушката.

„Гледай този път да го улучиш!“

За такъв едър човек Стилсън бе удивително бърз. Брюнетката, която Джони бе забелязал отпреди, се бе отдалечила докъм средата на залата. Тя стискаше в ръце своя разплакан син, като през цялото време се мъчеше да го прикрива с тялото си. И тогава се случи нещо, което така изненада Джони, че едва не изпусна пушката си. Стилсън грабна детето от прегръдката на майката, извърна се към галерията и го вдигна пред себе си като щит. В прицела на пушката вече се намираше не Грег Стилсън, а някаква беззащитна, гърчеща се фигурка в

(филтъра, синия филтър, жълтите ивици, тигрови ивици тъмносиньо ветроупорно гащеризонче с яркожълти гарнитури.

Джони зяпна изумен. Това несъмнено бе Стилсън. Стилсън-тигърът. Ала вече скрит зад филтъра.

„Какво означава това?“ — искаше да викне той, но от гърлото му не излезе нито звук.

Затова пък майката закрещя неистово — крясъци, които Джони беше чувал някъде преди. „Томи! Дай си ми го! ТОМИИИ! ДАЙ СИ МИ ГО, ГАДИНО МРЪСНА!“

Главата му помътняваше и се издуваше като волски мехур. Погледът се замъгляваше. Останало бе само едно ярко петно и то бе кацнало на мушката на карабината му, насочена право в сърцето под синьото гащеризонче.

„Хайде, сега е моментът! За бога, трябва да стреляш, иначе ще се измъкне!“

Ала дали поради замъгленото му зрение, на Джони му се стори, че гащеризончето започна да се разраства и разстила, да избледнява до небесната синева от кошмарното му видение, а тъмножълтите му ивици се разтягаха, разливаха, докато накрая погълнаха всичко.

(„О, да, зад филтъра, той е зад филтъра, но какво означава това? Значи ли, че опасността е ликвидирана, или че той е станал недосегаем за мен? Какво означава…“)

Долу отнякъде плисна ярка светлина и мигом угасна. С част от помръкващото си съзнание Джони съобрази, че бе блеснала фотосветкавица.

Стилсън отблъсна грубо жената и заотстъпва гърбом към вратата, присвил пресметливо жестоките си очи. Беше стиснал здраво гърчещото се дете за шията и между крачетата.

„Не мога, о мили боже, не мога.“

В този момент още два куршума попаднаха в Джони. Единият, високо горе в гърдите, го хвърли назад върху стената, откъдето той отскочи като топка, а вторият — вляво от пояса — го накара да се завърти около оста си и да политне към парапета на галерията. Смътно осъзна, че бе изпуснал пушката си. Тя се удари в пода, гръмна и прониза стената. Джони се стовари върху парапета, блъсна го с бедро, преметна се и полетя надолу. Залата се преобърна два пъти пред очите му и той се сгромоляса сред взрив от разхвърчани трески върху две пейки, където си счупи гръбнака и краката.

Отвори уста да извика от болка, но вместо това оттам бликна гъста струя кръв. Проснат сред отломките от разбитите пейки, Джони си мислеше: „Свършено е. Аз съм един лигльо. Всичко оплесках.“

Усети, че някой го дърпа, и то съвсем не внимателно. Обърнаха го по гръб. Около него стояха Елиман, Мучи и другият. Беше го обърнал Елиман.

Дойде Стилсън и бутна Мучи.

— Оставете го тоя — кресна им той. — Намерете онзи кучи син, дето снимаше. Счупете му апарата.

Мучи и другият не чакаха да ги подканят. Някъде наблизо тъмнокосата майка на момченцето нареждаше: „…зад едно дете, да се крие зад едно дете. На цял свят ще го разкажа…“

— Затвори й устата, Съни — нареди Стилсън.

— Веднага — отвърна Съни и моментално изчезна.

Стилсън коленичи и се надвеси над Джони.

— Познаваме ли се отнякъде с теб, човече? Няма смисъл да лъжеш. Твоята е изпята.

— Срещали сме се — прошепна Джони.

— На митинга в Тримбъл, нали?

Джони кимна.

Стилсън рязко стана и като събра последни сили, Джони го сграбчи за пищяла. Държа го само за секунда — Стилсън се измъкна без усилие. Но за Джони и това бе достатъчно.

„Всичко се бе променило.“

Към него прииждаха хора, но той не виждаше лицата, а само краката им. Все едно. Важното бе, че всичко се бе променило.

Сълзите му потекоха. Когато докосна Стилсън този път, той сякаше бе докоснал статуя. Изхабена батерия. Паднало дърво. Празна къща. Пусти лавици. Изпити бутилки, годни само за свещници.

Съзнанието му помръкваше, гаснеше. Краката около него потъваха в мъгла. Чуваше гласовете на тълпата, възбудената глъч на догадките, но не различаваше отделните думи. Долавяше само звученето им, макар че и то заглъхваше и се сливаше в тънко, напевно жужене.

Погледна през рамо и видя коридора, от който някога бе излязъл. Беше излязъл тогава в някаква светеща, обвита с плацента утроба. Само че майка му още си беше жива и с баща му до нея го викаха, докато той разкъса преградите и отиде при тях. Сега просто бе време да се връща. Сега трябваше да се върне там.

„Успях. Някак успях. Сам не знам как, но свърших работата.“

Остави се на течението да го носи към коридора със стените от оксидирана стомана, без да знае, чака ли го нещо на далечния му край, съгласен да търпи, за да узнае, когато дойде моментът. Напевното жужене на гласовете замлъкна. Мъглявото сияние угасна. Но той — Джони Смит — остана цял и непокътнат.

„Влизай в коридора — подкани се Джони. — Давай.“

Имаше чувството, че влезе ли вътре, отново ще може да ходи.

Бележки

[1] Остров в Тихия океан, японска военновъздушна база през Втората световна война. Важно завоевание на САЩ в 1945 г., върнато на Япония в 1968 г. — Б.пр.

[2] Прозвише на щата Ню Хампшир. — Б.пр.