Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 177 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XVI

1

Същата година снегът падна рано. Към седми ноември вече бе натрупало петнадесет сантиметра и Джони започна да се екипира със старите зелени гумени ботуши и полушубата за разходката до пощенската кутия. Преди две седмици бе получил от Дейв Пелзен пакет с текстовете по януарския учебен план и веднага нахвърли примерната схема на уроците. С нетърпение чакаше да се върне в клас. Дейв му бе намерил и квартира на Хауланд Стрийт в Клийвс Милс. Хауланд Стрийт, номер 24 — Джони носеше листчето с адреса в портфейла си, защото и името на улицата, и номерът имаха досадното свойство да се изплъзват от паметта му.

В този ден облаците се стелеха тежко, досами земята, а температурата се колебаеше около седем градуса под нулата. Джони напредваше по алеята, когато първите снежинки се спуснаха лениво от небето. Понеже беше сам, най-спокойно изплези език и се опита да близне някоя снежинка. Куцането почти бе изчезнало и той се чувствуваше прекрасно. Повече от две седмици не го бе боляла глава.

Пощата се състоеше от някакъв рекламен проспект, новия брой на „Нюзуик“ и един малък, дебел плик, адресиран до Джон Смит без подател. Джони напъха списанието и проспекта в задния джоб на панталона, а плика отвори по пътя. Вътре имаше един-единствен лист от списание, в чийто горен край той прочете ПРОНИКНОВЕНО ОКО и се спря като закован насред разходката си.

Бе трета страница от броя за миналата седмица. Централният материал в нея бс посветен на красавеца-артист, играл главния герой в една криминална телевизионна серия. Тази „втора цигулка“ бил два пъти изключван от училище (преди дванадесет години) и арестуван за притежаване на кокаин (преди шест години). Вълнуваща информация за американската домакиня. Имаше също една диета, състояща се изцяло от зърнени храни, снимка на някакво сладко бебче и разказ за чудотворното изцеление с вода от Лурд на парализирано по рождение деветгодишно момиченце (ЛЕКАРИТЕ НЕДОУМЯВАТ, ехидно тръбеше заглавието). Една бележка в дъното на страницата бе заградена в кръг. Тя бе озаглавена ЯСНОВИДЕЦ ОТ МЕЙН СЕ ПРИЗНАВА ЗА ИЗМАМНИК, но нямаше подпис.

„СТРЕМЕЖЪТ НА ПРОНИКНОВЕНО ОКО ВИНАГИ Е БИЛ не само да ви информира най-подробно за всички психически феномени, които така наречената «национална преса» игнорира, но и да разобличава мошеници и шарлатани, заради които вече толкова години истинските феномени не могат да получат заслуженото признание от обществото.

Неотдавна един такъв мошеник разкри играта си пред наш пратеник. Този самозванец, Джон Смит от Паунъл, Мейн, призна пред сътрудника ни следното: «Всичко е само номер, за да се разплатя с болницата. Ако успея да скалъпя и книга, може да изкарам достатъчно да си платя дълга, че дори и годинка-две да си почина — заяви с усмивка Смит. — Хората днес вярват на всичко, защо и аз да не бръкна в качето с меда?» Благодарение на нашето списание, което винаги е предупреждавало читателите си, че на всеки истински се падат по два лъжливи феномена, качето с мед на Джон Смит току-що се прекатури. И ние отново напомняме за нашата постоянна награда от хиляда долара за всеки, който докаже, че някой признат парапсихически феномен си служи с измама.

Шмекери и шарлатани, треперете!“

Джони прочете бележката два пъти. Междувременно снегът се засили и започна да пада на парцали. Без да ще, го напуши смях. На бдителната преса явно не се харесваше някакъв селяндур да я изритва по стълбището пред дома си. Той върна листа в плика и го напъха при останалата поща в задния джоб на панталона си.

— Дийс — възкликна Джони гласно, — надявам се, че още ти е син задникът!

2

На баща му обаче никак не му стана смешно. Той прочете изрезката и я захвърли с отвращение върху кухненската маса.

— Този мръсник заслужава да го съдиш. Той те е оклеветил, Джони, нарочно те е окалял!

— Вярно, вярно — съгласи се Джони. Навън бе тъмно. С настъпването на вечерта тихият следобеден снеговалеж бе прераснал в ранна зимна виелица. Вятърът пищеше и ревеше край стрехите. Алеята бе изчезнала, засипвана от снежни преспи като от настъпващи дюни. — Но ние разговаряхме на четири очи и Дийс знае прекрасно какво означава това. Защо да повярват на моята, а не на неговата дума?

— Не е намерил смелост дори да се подпише под тази лъжа — ядосваше се Хърб. — Пратеник на ПРОНИКНОВЕНО ОКО, а?! Какъв е този пратеник? Защо, питам аз, не му кажат името?

— Умряла работа — ухили се Джони. — Да се опиташ да го принудиш, е все едно да отидеш при най-големия уличен побойник в квартала с надпис „РИТНИ МЕ ЗДРАВАТА“, забоден отзад. А после ще го превърнат в свещена война, която ще водят ожесточено от първа страница. Не ми трябва, благодаря! Мен ако питаш, те ми правят услуга по този начин. Нямам никакво желание цял живот да раздавам съвети на хората къде да намерят скритите от дядото акции, как да изкарат шестица от тото или да спечелят на лотария. — Едно от откритията, които най-силно бяха удивили Джони след събуждането от комата, бе, че Мейн, наред с дванадесетина други щата, бе въвел законна лотария. — През последния месец получих шестнадесет писма, в които ме питат кое число ще спечели. Що за лудост е това? Дори да знаех, какво щеше да им помогне? Човек не може да си избира билета от лотарията на Мейн, взема каквото му дадат. И въпреки това питат.

— Не виждам къде е връзката с тази гнусна статия.

— Надявам се хората да повярват, че съм лъжец и да ме оставят на мира.

— А, ясно. — Хърб запали лулата си. — Не си особено щастлив с тази дарба, нали?

— Никак — възкликна Джони. — И добре че поне вкъщи почти не говорим за нея, та да си поотдъкна. Защото другите като че ли само за това искат да говорят.

Пък и само приказките да бяха, не би се притеснявал толкова. Но когато отскочеше например до гастронома за бира или хляб, продавачката се стараеше да не го докосне, докато му вземаше парите, и нямаше начин да не разбереш, че гледа като подплашено зайче. Бащините му приятели махаха с ръка за поздрав, вместо да се здрависват с него. През октомври Хърб бе наел една местна девойка да им бърше праха и да чисти с прахосмукачка веднъж седмично. След три седмици тя ги бе напусна без обяснение — навярно някой от нейните съученици й бе казал на кого чисти. Изглежда на всеки, който искаше да бъде докосван, информиран, да влезе в контакт с необикновения талант на Джони, се падаше по един, за когото той бе нещо като прокажен. В такива моменти Джони си спомняше как го бяха гледали сестрите, когато съобщи на Айлийн Магаун, че къщата й се е запалила: бяха го гледали като свраки, накацали на телеграфна жица. Спомняше си как бе отстъпвал телевизионният репортьор след изненадващия завършек на пресконференцията, готов да се съгласи с всичко, което му казваше, само и само да не го докосва. При всички положения допирът до него явно бе нездравословен.

— Прав си, не говорим — подкрепи го Хърб. — Навярно, защото ми напомня за майка ти. Тя бе тъй уверена, че си надарен с… с това нещо по някаква причина. Понякога дори се чудя дали не беше права.

Джони сви рамене.

— Единственото, което искам, е да живея нормално. Да туря кръст на целия тоз кошмар. И ако това жалко произведение на злословието ми помогне в таз насока, толкова по-добре.

— Но ти все още имаш своята дарба, нали? — попита Хърб, като гледаше изпитателно сина си.

Джони си спомни вечерта преди по-малко от седмица, когато излязоха да вечерят навън — рядко събитие при орязания им бюджет. Отидоха в един от най-добрите, много посещавани ресторанти в околността. Навън бе студено, а в ресторанта — топло и уютно. Джони занесе палтата — своето и на баща си — в гардероба и както ровеше из окачените дрехи и търсеше свободни закачалки, в съзнанието му нахлу порой от ярки впечатления. Понякога ставаше така, докато в други случаи би могъл да държи всяка от тях по двадесет минути и да не усети абсолютно нищо. Ето, едно дамско манто с кожена яка: неговата притежателна имаше любовна връзка с един от карето за покер на мъжа си, умираше от страх, но не знаеше как да скъса с него. Мъжка канадка, подплатена с овча кожа: и нейният собственик бе притеснен — за брат си, който се бе контузил тежко на един строеж предната седмица. Полушубка на момченце — същия ден неговата баба в Дърам му бе подарила детско транзисторче и то умираше от мъка, че баща му не бе разрешил да го вземе вътре в ресторанта. А едно най-обикновено черно палто го накара да замръзне от ужас и му развали апетита. Собственикът на това палто полудяваше. Външно това все още не личеше, дори жена му не подозираше, но представата му за света постоянно помръкваше под влияние на все по-изкривени параноични фантазии. Да се допреш до това палто, бе все едно да се допреш до гърчещо се кълбо от змии.

— Да, имам я — отвърна кратко Джони. — Какво не бих дал да я нямах.

— Сигурен ли си?

Джони си помисли за черното палто. В онази вечер почти не се бе докоснал до храната — през цялото време се бе оглеждал да открие сред посетителите собственика му, но не успя.

— Съвсем.

— Тогава нека да забравим за нея — все едно, че не съществува — заключи Хърб и тупна сина си по рамото.

3

И през следващите четири-пет седмици имаше изгледи, че наистина ще я забравят. Джони замина в Клийвс Милс на учителското събрание за втория срок и се нанесе в новата си квартира, която, макар и малка, му се видя прилична.

Замина с бащината си кола и докато се приготвяше за тръгване, Хърб го попита:

— Не се ли боиш да караш?

Джони поклати глава. Мисълта за самата катастрофа вече почти не го смущаваше. Ако нещо трябваше да му се случи, щеше да се случи. А и дълбоко в себе си той вярваше, че гръмотевица никога не удря два пъти на едно и също място — когато един ден умре, то сигурно няма да е при автомобилна катастрофа.

Всъщност дългото пътуване му подействува отморяващо и успокояващо, а събранието се оказа подобно на завръщане у дома след дълго отсъствие. Колегите му от едно време, които още учителствуваха в гимназията, се изредиха да му пожелаят успех. Но нямаше как да не забележи, че само малцина му стиснаха ръката, както и че в погледите им се долавяше известна резервираност, дори опасение. На връщане в колата Джони се опита да се убеди, че си въобразява. Пък и да не беше тъй… е, и това си имаше смешната страна. Ако бяха си прочели „Око“-то, щяха да знаят, че е измамник и няма за какво да се тревожат.

Когато събранието мина, не му остана друго, освен да се върне в Паунъл и да чака идването и отминаването на Коледните празници. Колетчетата с лични вещи секнаха, сякаш с нож отрязани — това е то силата на пресата, възхити се Джони пред баща си. На тяхно място избухна един кратък взрив от сърдити — и главно анонимни — писма и картички от хора, които явно приемаха станалото като лична обида.

„Заслужавъш да гориш в А!Д!А! за мръсните ти мъшинации срещу Американската република — пишеше един типичен представител на смачкан лист хотелска хартия с клеймо на плика Йорк, Пенсилвания. — Ти си един престъпник и долен ментържия. Благославям господа, че онзи вестник те разубличи. Засрами се господинчо. Библията казва че убикновеният грешник ще бъде хвърлен в езеро О!Т! 0!Г!Ъ!Н! и там ще свърши но Л!Ъ!Ж!Е!Ц!А! И!С!П!О!Л!3!В!А!Ч! ще гори вечно БЕЗ КРАЙ! Ти си такъв Лъжец Исползвач дето си продаваш безсмъртната душа за няколко въшливи долара. Завършвам като се надявам за твое добро че няма да ми паднеш в ръцете по улиците на града ти. ПРИЯТЕЛ (божи, а не твой, господинчо)!“

Над двадесет писма в този дух дойдоха в течение на двадесетина дни след появата на статията в ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Няколко предприемчиви души изявиха желание за партньорство с Джони. „Работил съм като асистент на илюзионист — гордо заявяваше един от тях — и мога на дърта проститутка да сваля жартиера без да ме усети. Та ако ще ги пързаляш с илюзии, моя милост ще ти потрябва!“

Но и този поток от писма, подобно на предишния от колетчетата, пресъхна. И когато за трети пореден ден в края на ноември пощенската му кутия се оказа празна, на връщане по алеята Джони си спомни предсказанието на Анди Уорхол[1], че ще дойде време, когато в Америка всяко чудо няма да бъде за три дни, а за три минути. Очевидно неговите три минути бяха дошли и отишли и той бе най-доволният човек в света, че е така.

Ала, както се оказа, радостта му бе прибързана.

4

— Смит? — попита гласът в слушалката. — Джон Смит?

— Да. — Не беше познат глас, но не беше и грешка. Това го озадачи донякъде, защото преди около три месеца баща му бе сменил номера на телефона им с нов, нерегистриран в указателя. Беше седемнадесети декември и коледната им елха бе поставена в ъгъла на всекидневната, здраво закрепена върху старата стойка, която Хърб бе направил още когато Джони бе малко момче. Навън валеше сняг.

— Казвам се Банърман. Джордж Банърман и съм шериф в Касъл Рок. — Той се прокашля. — Имам… как да ви кажа, нещо като делово предложение за вас.

— Как открихте телефонния ми номер?

Банърман отново се прокашля.

— Бих могъл да го получа от телефонната компания, понеже става въпрос за полицейско дело. Но всъщност ми го даде ваш приятел. Доктор Уейзак.

— Сам Уейзак ви даде моя телефон?

— Да, даде ми го.

Джони седна в телефонния кът в пълно недоумение. Името на Банърман бе започнало да му говори нещо. Беше се натъкнал на него съвсем наскоро в притурката на неделния вестник. Той бе шериф на областта Касъл, доста на запад от Паунъл, в района на езерата. Център на областта бе Касъл Рок, разположен на около петдесет километра от Норуей и тридесетина от Бриджтън.

— За полицейско дело? — продължи да се учудва Джони.

— Ами да, така би трябвало да се нарече. Дали бихте имали нещо против да се срещнем на чаша кафе…

— И това засяга Сам?

— Не. Доктор Уейзак няма нищо общо — обясни Банърман. — Той се обади и ми даде вашето име. Това беше… преди месец най-малко. Право да си кажа, тогава го помислих за луд. Но сега направо не знаем какво да правим.

— За какво? Мистър — шериф Банърман, не разбирам за какво ми говорите.

— Ще бъде много по-добре, ако може да се срещнем на кафе — отново предложи Банърман. — Какво ще кажете за довечера? Има едно заведение, наречено „Джонс“ в центъра на Бриджтън. То е горе-долу по средата на пътя между нашите два града.

— Съжалявам — възпротиви се Джони. — Трябва да знам за какво става дума. И защо Сам не ми е казал нищо?

Банърман въздъхна.

— Изглежда не четете вестници.

Но това не беше вярно. През цялото време след комата Джони бе чел вестниците настървено, за да навакса пропуснатото. И името на Банърман бе срещнал съвсем наскоро. Разбира се. Защото на Банърман му гореше яко под краката. Той отговаряше за…

Джони дръпна слушалката от ухото си и я изгледа, изведнъж разбрал. Изгледа я като змия, за която изведнъж бе разбрал, че е отровна.

— Мистър Смит? — пищеше тя с тенекиен звук. — Ало? Мистър Смит?

— Слушам — проговори Джони, като върна слушалката до ухото си. Усещаше как в него се надига смътен гняв по адрес на Сам Уейзак — Сам, който това лято го бе съветвал да се държи настрана, а сега се бе извъртял на сто и осемдесет градуса и се бе раздрънкал пред този невзрачен селски шериф — зад гърба на Джони.

— Зз удушвача, нали?

Банорман дълго се колеба. После попита:

— Ще може ли да поговорим, мистър Смит?

— Не, в никакъв случай! — Смътният гняв бе пламнал неочаквано в ярост. Ярост и още нещо. Беше го страх.

— Мистър Смит, много е важно. Днес…

— Не! Искам да бъда оставен на мира. Пък и не четете ли проклетото ОКО? Аз съм просто един мошеник.

— Доктор Уейзак каза…

— Не е негова работа да казва каквото и да било! — кресна Джони, цял разтреперан. — Сбогом! — Тресна слушалката и побягна от телефонния кът, сякаш тъй можеше да предотврати повторно обаждане. Чувствуваше първите пристъпи на главоболието в слепоочията си като тъпи свредели, които го въртяха отвътре. Да взема аз да се обадя на майка му в Калифорния, помисли си той. Да й кажа къде е синчето й. Да я накарам да му се обади, та да си го върна!

Но вместо това той извади указателя от чекмеджето на телефонната маса, намери служебния номер на Сам в Бангор и го избра. Но едва позвънил, затвори, обзет от нова вълна страх. Защо Сам бе постъпил с него така? Дявол го взел, защо?

Улови се, че гледа елхата.

Същите украшения от едно време. Само преди две вечери ги бяха смъкнали от тавана, бяха ги извадили от подплатените им с книжни салфетки гнезда и ги бяха накачили — съвсем както винаги. Странна работа бяха тези коледни украшения. Малко неща остават непокътнати през годините, докато човек расте. Малко са връзките с миналото, малко са предметите, които еднакво добре служат и в детството, и в зрелостта. Детските дрешки се подаряват на други деца, или се изпращат в Армията на спасението; на часовника с патока Доналд му изхвръква пружинката; червените каубойски ботушки се износват. Портмонето, което си си направил в часовете по ръчен труд, се сменя с купешко, както камиончето и колелото — с играчки за възрастни — кола, ракета за тенис или някоя от новите електронни игри — телевизионен хокей например. Малко неща можеш да запазиш. Няколко книжки, монета-талисман, допълнителна колекция от марки.

Към тях се прибавят и коледните украшения в дома на родителите.

Година след година същите очукани ангели, същата блестяща звезда на върха; оцелелият взвод юначаги от някогашната армия стъклени топки (и ние винаги ще пазим светлата памет на падналите, мислеше си той — една загина в стиснатата бебешка ръчица, друга се изплъзна, когато татко я закачаше и се разби на пода, червената с Витлеемската звезда просто се счупи, неизвестно как, когато ги сваляхме от тавана една година и аз плаках); стойката. Макар понякога да ни се струва, мислеше си Джони, като разсеяно разтриваше слепоочията си, че би било по-добре, по-човечно да се откъснем дори и от тези последни реликви от нашето детство. Срещите ни с книгите, които някога са ни пленявали, вече никога не могат да бъдат същите. Монетата-талисман не ни е опазила от обичайните шамари, обиди и неприятности на обикновения живот. А погледнеш ли украшенията, веднага ще си спомниш, че някога тук имаше майка, която ръководеше операцията „украсяване на елхата“, винаги готова да те вкисне с напътствия като „малко по-височко“ или „малко по-нисичко“ или „струва ми се, че си прекалил е гирляндите отляво, миличък“. Поглеждаш украшенията и си спомняш, че бяхте само двама, когато ги окачвахте, бяхте само двама, защото майката полудя и после умря, а крехките коледни украшения си останаха, останаха в очакване да накичат нова елха, отсечена от горичката зад къщата и не беше ли чувал, че най-много самоубийства през годината се извършват около Коледа? Господи, нищо чудно!

„С каква сила те е надарил господ, Джони!“

Правилно, точно така, господ е голям цар! Изхвърли ме през предното стъкло на такси и аз си счупих краката и прекарах в кома почти пет години, а още трима души умряха. Моето момиче се омъжи. Роди сина, който трябваше да бъде мой, от някакъв адвокат, дето ще се пръсне от напъване да се добере до Вашингтон и да докопа някое от лостчетата на голямата играчка за възрастни. Ако постоя прав повече от няколко часа наведнъж започвам да се чувствувам тъй, сякаш съм набоден на колове. Да, бива си го господ, голям веселяк. Ето какъв смешен, водевилен свят ни е създал, в който сбирщина от стъклени коледни топки могат да те надживеят. Екстра свят, ръководен от първокласен господ. Сигурно е бил на наша страна във войната с Виетнам, защото така си е подреждал нещата, откакто свят светува.

„Бог те е отредил за големи дела, Джони.“

Да измъкна някакъв недоизпечен селски шериф от кашата, че да го преизберат догодина?

„Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера.“

Той разтърка слепоочията си. Навън вятърът се усилваше. Дано баща му да кара внимателно на връщане от работа.

Джони стана и навлече един дебел пуловер. Излезе под навеса и се загледа в дъха си, който замръзваше на облачета пред него. Отляво се издигаше грамадна купчина дърва, които сам бе нацепил през току-що отминалата есен на равни, готови за печката, парчета. Редом стоеше сандъче с подпалки, до което бяха струпани множество стари вестници. Джони приклекна и започна да ги прехвърля. Много скоро ръцете му се вкочаниха, но той не спря и в края на краищата стигна до броя, който търсеше — неделния вестник отпреди три седмици.

Внесе го в къщата, просна го на кухненската маса и го заразгръща. Намери търсеното в раздела с очерците и седна да го препрочете.

Няколко снимки придружаваха текста — на едната възрастна жена заключваше врата, на другата — полицейска кола обикаляше почти празна улица, а на останалите две се виждаха пустеещи магазини. Заглавието гласеше: ТЪРСЕНЕТО НА УДУШВАЧА ОТ КАСЪЛ РОК ПРОДЪЛЖАВА… И ПРОДЪЛЖАВА.

Както пишеше в статията, преди пет години млада жена на име Алма Фрешет, сервитьорка в едно от заведенията на града, била изнасилена и удушена на връщане от работа. Престъплението било разследвано съвместно от главната прокуратура на щата и полицията в областта Касъл, но не били постигнати никакви резултати. Година по-късно възрастна жена, също изнасилена и удушена, била намерена в малката си квартира на улица Карбин в Касъл Рок. Месец след това убецът нанесъл нов удар; този път жертвата била отличничка от най-долния клас на гимназията.

Още по-големи усилия се хвърлили в разследването. Били използувани и възможностите на ФБР и пак никакъв резултат. Следващия ноември шерифът Карл М. Келзо, старши полицейски началник на областта едва ли не от дните на Гражданската война, загубил изборите и на негово място дошъл Джордж Банърман, благодарение най-вече на безкомпромисната си предизборна кампания за залавяне на удушвача от Касъл Рок.

Минали две години. Удушвачът не бил заловен, но и убийства нямало. И изведнъж миналия януари две малки момчета открили трупа на седемнадесетгодишната Карол Дънбаргър. Родителите на момичето били съобщили в полицията, че то е изчезнало безследно. Карол била ученичка с лошо поведение в гимназията на Касъл Рок — непрекъснато закъснявала и бягала от час, два пъти била хващана, че краде в магазин и веднъж избягала от къщи чак в Бостон. Банърман, както и щатската полиция, предположили, че е махала за автостоп и е попаднала на убиеца. В средата на зимата времето омекнало, снегът започнал да се топи и под него, близо до поточето Стримър, се показал трупът, който бил намерен от две малки момчета. Съдебният лекар на щата установил, че смъртта е настъпила преди около два месеца.

А ето че сега, на втори ноември, било извършено още едно убийство. Жертвата бе Ета Ринголд, учителка в прогимназията на Касъл Рок и всеобща любимка. От пелени приета в лоното на местната методистка църква и с висше педагогическо образование, тя играела видна роля и в местната благотворителна дейност. Била голяма почитателка на поезията на Робърт Браунинг, а трупът й бил намерен в канала под непавирано глухо шосе. Бурята от негодувание, предизвикана от това убийство, разтърси всички северни щати на Нова Англия. Започнаха да се правят сравнения с Бостонския удушвач, които ни най-малко не помогнаха да се успокоят духовете. В не много далечния Манчестър, щата Ню Хампшир, вестник „Юниън Лийдър“ на Уилям Лоуб излезе с безкрайно язвителна статия под заглавие: ПОЛИЦИЯТА НА СЪСЕДИТЕ ЧАКА СЪС СКРЪСТЕНИ РЪЦЕ.

Статията в неделната притурка, вече остаряла и пропита от острите миризми на навеса и дървата, цитираше двама психиатри, които след като си бяха осигурили анонимност, охотно развързваха езиците си. Единият от тях описваше особен вид сексуално извращение — нуждата да се извърши насилие в момента на оргазъм. Много хубавичко, помисли си Джони е горчива гримаса. Хем си блаженствува, хем души. Главоболието му все повече се засилваше.

Другият психиатър обръщаше внимание на факта, че и петте убийства са извършени в края на есента или началото на зимата. И макар маниакално-депресивната личност да не се придържа към определен модел на поведение, доста често тя изпитва скокове в настроението при смяната на сезоните. Убиецът би могъл да бъде във „фаза на депресия“ от средата на април до към края на август и после да навлезе във „фаза на възход“, чийто връх да попада някъде около времето на престъпленията.

По време на маниакалната, или „възходяща“ фаза, болният е предразположен към сексуална превъзбуда и проявява активност, дързост и самоувереност. Въпросното лице положително е убедено, че полицията не може да го хване, завършваше анонимният психиатър. И статията добавяше в заключение, че поне засега има право.

Приключил с четенето, Джони погледна часовника и видя, че баща му всеки момент може да се върне, ако не се забави заради снега. Взе стария вестник и го мушна в сандъчето за дърва до печката.

„Не е моя работа. Сам Уейзак да върви по дяволите!“

„Не се крий в пещера, Джони.“

Не се крие в пещера, съвсем не. Просто не му провървя. Когато си загубил една значителна част от живота си, можеш да кажеш, че не ти върви, нали?

И да се изпълваш със самосъжаление?

„Да пукнеш дано!“ — скара се на себе си той. Отиде до прозореца и погледна навън. Нищо не се виждаше освен снега, който се стелеше на гъсти, носени от вятъра пелени. Молеше се баща му да внимава, но също тъй се молеше да се върне час по-скоро, за да сложи край на тази безсмислена душевна бъркотия. Отново отиде до телефона и застана там в нерешителност.

Нямаше значение дали се самосъжалява, или не — той действително бе загубил една солидна част от живота си. Цвета на годините си, ако щете. Беше се потрудил здравата да се приспособи. Нима не заслужаваше поне мъничко най-обикновено спокойствие? Нямаше ли право на онова, за което си бе мислил само преди няколко минути — на нормален живот?

„Няма такова нещо, братле.“

Може да няма, но затова пък със сигурност има ненормален живот. Като преживяването в ресторанта. Опипваш дрехите на хората и научаваш дребните им страхове, малките им тайни, дребнавите им победи — това бе ненормално. Какъв талант! Какво проклятие!

Да речем, че се срещне с този шериф. Нямаше никакви гаранции, че ще може да му каже нещо. А да речем, че може? Да речем, че му поднесе убиеца на тепсия? Това ще означава болничната пресконференция да се разиграе наново, целият този цирк, повдигнат на главозамайваща ен-та степен.

Една песничка зазвуча натрапчиво през болката в главата му, просто един напев, останал от неделното училище през ранното му детство:

И нека светлинната в мен…

да грейне бяла като ден…

и нека светлинната в мен…

да грейне бяла като ден…

като ден, ден, ден, като ден…

Той вдигна телефона и набра служебния номер на Уейзак. Нямаше страшно, вече бе след пет часа. Уейзак си е отишъл, а на светилата-невролози не им пишат домашните телефони в указателя. Изчака да чуе няколко пъти сигнала в слушалката и тъкмо се канеше да затвори, когато му се обади не някой друг, а самият Сам.

— Да? Ало?

— Сам?

— Джон Смит?

Удоволствието в гласа му беше очевидно, но не се ли долавяше и скрита нотка на притеснение?

— Да, аз съм.

— Какво ще кажеш за този сняг?! — Възбудата в гласа на Сам като че ли беше малко пресилена. — Вали ли при теб?

— Вали.

— При нас започна преди около час. Казват… Джон? Да не се е обаждал онзи шериф? Затова ли ми говориш тъй студено?

— Обади се — отвърна Джони — и аз не мога да си обясня защо си му дал името ми. Защо не ми се обади, че си му го дал… и защо първо не ме попита дали да го даваш.

Уейзак въздъхна.

— Бих могъл да те излъжа, Джони, но това няма да помогне. Не ти поисках съгласието, защото се страхувах, че ще откажеш. Не ти казах, че съм предложил помощта ти на шерифа, защото той ми се изсмя. А когато някой се изсмее на някоя моя идея, аз оставам с убеждението, че той няма да се възползува от нея.

Със свободната си ръка Джони разтри едно от пулсиращите си слепоочия и затвори очи.

— Но защо, Сам, защо? Знаеш какво ми е отношението по въпроса. Ти беше този, който ме съветваше да се държа настрана и да изчакам да се уталожат нещата. Сам ми го казваше.

— Направих го заради онова, което пишеше във вестниците — обясни Сам. — Сетих се, че ти живееш недалеч оттам. И си казах: пет убити жени. Пет. — Говореше бавно и се запъваше от смущение, което караше Джони да се чувствува още по-зле. Прииска му се изобщо да не бе звънил. — Две гимназистки. Една млада майка. Прогимназиална учителка, почитателка на Браунинг. Повече от гадно, нали? Дотолкова гадно, че никой не би направил филм или телевизионна серия от него. И все пак истина. Най-много ме потресе случаят с учителката. Натъпкана в канала като чувал с боклук…

— Нямаш никакво право да избиваш комплексите си за вина чрез мен — едва изрече Джони.

— Навярно нямам.

— Никакво навярно!

— Джони, да не би да ти е зле? Говориш някак…

— Нищо ми няма! — кресна Джони.

— Говориш сякаш ти е зле.

— Адски ме боли глава, много ли е чудно? Как можа да разбуташ тази работа! Когато ти казах за майка ти, ти позвъни ли й? Нали каза…

— Казах, че има неща, които е по-добре да си останат ненамерени. Но това не важи за всички случаи, Джони. Този човек, който и да е той, страда от много тежко психическо разстройство. Той може да стигне до самоубийство. Сигурен съм, че когато е прекратил престъпленията си за две години, полицията си е помислила именно това. Но понякога маниакално-депресивната личност преживява дълги периоди на стабилизация — така нареченото „плато на нормалност“, и после отново започва да изпада в крайни настроения. Възможно е нашият човек да се е самоубил след смъртта на учителката миналия месец. Ами ако не е? Тогава може да убие и друга жертва. Или две. Или четири. Или…

— Престани.

Сам попита:

— Защо ти се обади Банърман? Какво го е накарало да промени решението си?

— Не знам. Навярно го притискат избирателите.

— Съжалявам, че му се обадих, Джони и че това те разстройва така. И още повече съжалявам, че не ти позвъних да ти кажа какво съм направил. Постъпих лошо. Бог знае, че имаш право да живееш спокойно живота си.

Повторението на собствените му мисли от чужда уста никак не му подействува добре. То го накара да се почувствува по-нещастен и виновен от всякога.

— Добре, Сам, стига.

— Повече никому няма да казвам нищо. Вярно, че такова обещание е като след дъжд качулка, но какво да се прави? Разприказвах се повече, отколкото трябва. За един лекар това е непростимо.

— Добре, добре, стига — отново го успокои Джони. Чувствуваше се безпомощен и бавният, смутен говор на Сам още повече утежняваше положението.

— Ще се видим ли скоро?

— Другия месец започвам училище в Клийвс Милс. Ще отскоча до теб.

— Хубаво. Още веднъж, искрени извинения, Джони.

„Стига си го повтарял!“

Сбогуваха се и Джони затвори с желанието изобщо да не бе звънял. Може би не бе искал Сам да се съгласи тъй лесно, че не е постъпил правилно. Може би бе искал той да каже: „Разбира се, че му се обадих. Исках да се поразмърдаш и да направиш нещо.“

Краката го отведоха до прозореца и той се взря във ветровития мрак. „Натъпкана в канала като чувал с боклук.“

Божичко, как го болеше глава.

5

Хърб се прибра след половин час, хвърли един поглед към пребледнялото лице на Джони и попита:

— Главоболие ли имаш?

— Да.

— Силно?

— Търпи се.

— Трябва да включим телевизора за новините. Добре, че успях да се върна навреме. Днес следобед от Ен Би Си са ходили да снимат в Касъл Рок. И онази репортьорка, дето много ти харесва — Каси Макин, е била там.

Джони подскочи тъй, че Хърб премигна. За момент изглеждаше, че цялото му лице ще се превърне в очи, вперени в бащата и преливащи от нечовешка болка.

— Касъл Рок? Ново убийство?

— Да. На малко момиченце. Намерили го в градската градина тази сутрин. Страшна трагедия. Малката била пратена през градината в библиотеката за книга по темата, над която работела. Стигнала до библиотеката, но не се върнала… Джони, изглеждаш ужасно, момчето ми.

— На колко години е била?

— Едва на девет. Човек, който може да направи такова нещо, според мен би трябвало да бъде обесен с главата надолу.

— На девет — Джони се отпусна тежко на стола. — Да го вземат мътните!

— Джони, да не ти е лошо? Блед си като платно.

— Нищо ми няма. Включи новините.

Не след дълго коментаторът на националните новини Джон Чансълър се появи с вечерния калейдоскоп от политически аспирации (кампанията на Фред Харис буксуваше), правителствени укази (големите градове в САЩ ще трябва да се научат на ум и разум в бюджетната си политика, заявяваше президентът Форд), международни събития (всеобща стачка във Франция), индексът на акциите (покачване) и „покъртителен“ обект: момче с церебрална парализа отглежда крава в училище за деца на фермери.

— Може и да не го покажат — усъмни са Хърб.

Но след кратко прекъсване за реклами Чансълър обяви:

„В Западен Мейн един цял град замръкна днес в ужас и гняв. Това е Касъл Рок, където през последните пет години бяха извършени пет жестоки убийства на жени във възрастта между седемдесет и една и четиринадесет години — и петте изнасилени и удушени. Днес в Касъл Рок бе извършено и шесто убийство — на деветгодишно момиченце. Катрин Макин ни предаде от Касъл Рок.“

Репортьорката се появи като приказно видение, старателно монтирано върху реален фон. Зад гърба й се виждаше сградата на градската управа. Първият снежец от следобеда, който впоследствие бе прераснал в буря, посипваше раменете и русата й коса с бял прашец.

„Днес слодобед — започна тя — напрежението в това малко индустриално градче на Нова Англия постепенно достигна до границите на истерията. Жителите на Касъл Рок вече от дълго време не знаят покой заради неизвестната личност, наричана от местната преса «удушвачът от Касъл Рок» или понякога «ноемврийският убиец». Тяхната тревога се превърна в ужас — на никого тук тази дума няма да се стори силна, — когато трупът на Мери Кейт Хендрейзън бе намерен в градската градина, недалеч от естрадата, върху която бе открита първата жертва на ноемврийския убиец — сервитьорката Алма Фрешет.“

Панорама на градската градина, опустяла и безжизнена под падащия сняг, последвана от ученическата снимка на Мери Кейт Хендрейзън, смело открила в усмивка стегнатите си в шина зъби. Бяло-русата й коса бе нежна като пух. Роклята й беше в цвят електрик. Сигурно най-хубавата й рокличка, помисли си Джони с горчивина. Майка й я е облякла специално за снимката.

Репортьорката продължи с коментар за предишните убийства, но Джони вече се обаждаше по телефона — първо на услуги и после на градската управа в Касъл Рок. Въртеше бавно с цепеща се от болки глава.

Хърб дойде от всекидневната и го изгледа с любопитство.

— На кого звъниш, сине?

Джони поклати глава, заслушан в сигнала. От другата страна някой вдигна и каза:

— Шерифството на областта Касъл.

— Бих искал да говоря с шерифа, мистър Банърман.

— Кой го търси, моля?

— Джон Смит от Паунъл.

— Почакайте, ако обичате.

Джони се обърна към телевизора и видя на екрана Банърман във вида му от следобед — навлечен с дебела полушуба, с отличителните знаци на областен шериф върху раменете. Очевидно бе притеснен и все пак стоически понасяше обстрела от журналистически въпроси. Беше широкоплещест, с голяма глава и тъмна къдрава коса. Очилата му, закрепени на тънки металически рамки, изглеждаха някак не на място, както въобще изглеждат очилата на много едрите мъже.

— Имаме няколко хипотези, които проверяваме — отговаряше Банърман на екрана.

— Ало? Мистър Смит? — прозвуча гласът му и в слушалката.

И отново познатото странно чувство за раздвояване. Банърман се намираше на две места едновременно. Или в два потока на времето, както също би могло да се каже. За миг на Джони му се зави свят от безпомощност. Чувствуваше се тъй, сякаш се бе качил на някоя от панаирджийските атракции — Пумпала или Бясната мишка.

— Мистър Смит? Чувате ли ме?

— Да, чувам. — Той преглътна. — Аз размислих и промених решението си.

— Чудесно. Много се радвам да го чуя.

— Знайте, че нищо не гарантирам.

— Ясно. Но… риск печели, риск губи. — Банърман се прокашля. — Ще ме освиркат и ще ме изхвърлят от града, ако се разчуе, че съм стигнал дотам да търся услугите на ясновидец.

Зачатък на усмивка се мярна по лицето на Джони.

— При това разжалван ясновидец.

— Знаете ли къде се намира ресторантът „Джонс“ в Бриджтън?

— Ще го намеря.

— Можете ли да дойдете в осем часа?

— Надявам се, че мога.

— Благодаря ви, мистър Смит.

— Моля.

Той затвори. Хърб го наблюдаваше изпитателно. На екрана зад тях вървяха заключителните надписи на новините.

— Обаждал ти се е преди това, така ли?

— Да. Сам Уейзак му казал, че съм можел да помогна.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Не знам, но поне главоболието ми поотслабна.

6

Той се добра до „Джонс“ с петнадесет минути закъснение. Изглежда, че само това обществено заведение бе останало да работи на главната улица на Бриджтън. Снегорините явно губеха битката със стихията и на няколко места по пътя имаше навети преспи. Светофарът на кръстовището между шосета номер 302 и 117 се люлееше напред-назад под поривите на фучащия вятър. Пред входа на ресторанта бе спряла полицейска патрулна кола, на чиято врата със златни букви бе изписано: ШЕРИФ НА ОБЛАСТТА КАСЪЛ. Джони паркира зад нея и влезе.

Банърман седеше сам на маса пред чаша кафе и купичка лют мексикански гулаш. Телевизията подвеждаше: той не бе едър — той бе огромен. Джони се приближи и се представи.

Банърман стана и стисна подадената му ръка. При вида на бледото, измъчено лице на Джони и тъмносиньото му яке, което се въртеше около хилавото му тяло, шерифът веднага си помисли: „Това момче е зле. Може би не му остава още дълго да живее.“ Единствено в очите на Джони сякаш имаше истински живот — те бяха съвсем сини и се впиваха в собствените му очи с пронизващо откровено любопитство. А щом се здрависаха, Банърман изпита някакво странно усещане, което по-късно щеше да сравни с изсмукване на вътрешната му енергия. Приличаше малко на удар от ток при допир до гола жица. В следващия миг всичко премина.

— Радвам се, че можахте да дойдете — каза Банърман. — Ще пиете ли нещо топло?

— Да.

— А какво ще кажете за купичка мексикански гулаш? Тук го готвят страшно вкусно. С моята язва не би трябвало да го ям, но не мога да се сдържа. — Той забеляза учудването върху лицето на Джони и се усмихна. — Изглежда странно такъв голям човек като мен да има язва, нали?

— Защо, на всекиго може да се случи.

— Прав сте, дявол да го вземе. Какво ви накара да дойдете?

— Новините по телевизията. За малкото момиченце. Сигурен ли сте, че го е извършил същият човек?

— Същият е. Същият метод на действие. А и същият тип сперма.

Той не откъсна поглед от лицето на Джони, докато сервитьорката не дойде.

— Ще желаете ли кафе? — попита тя.

— Чай — отвърна Джони.

— Донесете му и порция мексикански гулаш, мис — поръча Банърман. Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Джони. — Онзи доктор разправяше, че понякога, щом се докоснете до нещо, веднага узнавате откъде се е появило то, на кого е и тъй нататък.

Джони се усмихна.

— Ами аз току-що ви стиснах ръката и вече знам, че имате ирландски сетер на име Ръсти. Знам, че е стар и че е започнал да ослепява. Вие си мислите, че вече е време да го приспят завинаги, но не знаете как да го обясните на дъщеря си.

ТРАК — Банърман изтърва лъжицата си в купата с гулаша и зяпна Джони с отворена уста.

— Мили боже! И вие измъкнахте всичко това от мен? Само за миг?

Джони кимна.

Банърман поклати глава и промълви:

— Едно е да чуеш за такова нещо и съвсем друго… не ви ли изморява до смърт?

Джони вдигна удивено поглед към Банърман. Никога преди не му бяха задавали този въпрос.

— Да, изморява ме.

— Здрасти-здравей и вече знаете всичко?! По дяволите!

— Вижте какво, шерифе…

— Джордж, просто Джордж.

— Добре, а аз съм Джони, просто Джони. Джордж, кофа мастило ще ми е малко само да изброя нещата, които не знам за теб. Не знам например къде си израснал, къде си завършил школата за полицаи, кои са приятелите ти или къде живееш. Знам, че имаш дъщеричка, чието име е нещо като Кати, но не съвсем. Ала не знам какво си правил миналата седмица, коя е любимата ти бира или любимото ти телевизионно предаване.

— Дъщеря ми се казва Катрина — проговори тихо Банърман. — И тя е на девет години. С Мери Кейт бяха в един клас.

— Та мисълта ми бе, че… онова, което узнавам, понякога е доста ограничено. Това е заради мъртвата зона.

— Мъртвата зона?

— Имам някакво нарушение в част от връзките, по които се предават сигнали — обясни Джони. — Никога не виждам ясно имената на улици или въобще адреси. И с числата се затруднявам, макар че понякога успявам да ги прочета.

Келнерката се върна с чая и гулаша на Джони. Той опита яденето и кимна на Банърман.

— Прав си. Много е вкусно. Особено в такава вечер.

— Яж, докато е топло — подкани го Банърман. — Ох, как го обичам този мексикански гулаш! Язвата ми вдига вой до бога, но аз й казвам: „Гледай си работата!“ И лапам.

За известно време на масата настана тишина. Джони се отдаде на гулаша си, а Банърман го наблюдаваше с любопитство. Той допускаше, че Смит би могъл да научи отнякъде, че има куче на име Ръсти. Би могъл да научи дори, че Ръсти е стар и почти ослепял. Нека да отидем и по-далеч: ако е знаел името на Катрина, би могъл да изиграе номера с „нещо като Кати, но не съвсем“ просто за да добави необходимата доза неувереност, за да звучи по-правдоподобно. Пита се обаче — защо? А и как да се обясни онова странно, смразяващо усещане в главата, което бе изпитал при ръкостискането? Ако Смит шмекеруваше, то той наистина бе дяволски голям шмекер!

Навън вятърът изфуча сърдито и разтресе сякаш из основи малката постройка. Като издуван от фурията плащ снегът плющеше по игрището за боулинг отсреща през улицата.

— Слушай само как фучи! — възкликна Банърман. — Очаква се да продължи цяла нощ. И ще ми разправят, че зимите ставали по-меки!

— Имате ли нещо, което да е принадлежало на човека, когото търсите? — върна се на темата Джони.

— Изглежда, че имаме — отвърна Банърман. После поклати глава. — Но е доста несигурно.

— Искам да чуя.

Банърман изложи фактите. Сградите на училището и библиотеката били разположени една срещу друга от двете страни на градската градина. Имало редовна практика да се изпращат ученици напряко през градината, когато възниквала необходимост от определена книга за работата по някоя задача или доклад. В такива случаи учителят давал на ученика пропуск, който бил разписван в библиотеката преди да изпратят детето обратно. В средата на градината имало малка долчинка. На западния й край била естрадата за градския оркестър. В долчинката имало двадесет-тридесет пейки, на които хората седяли по време на концертите. Там се събирали и футболните запалянковци в края на сезона.

— Според нас той просто си е седял там и е чакал да мине някое момиченце. На това място той е оставал незабелязан за минувачите от двете страни на градината. А пътечката върви по северния край на долчинката, близо до пейките.

Банърман сви устни.

— Лошото обаче е, че Фрешет бе убита направо горе на естрадата. Има да ям калай по този повод на събранието на градската управа през март — ако дотогава все още съм на поста си. Вярно, че мога да им покажа докладната до градоначалника, с която исках да се осигурят патрули от възрастни в градината през учебно време. Не че ме е тревожил същият убиец, боже опази! И в най-кошмарните си мисли не съм предполагал, че той ще дойде да убива пак на същото място.

— И градоначалникът отхвърли предложението за патрулите?

— Парите не стигали — поясни Банърман. — Разбира се, той може да прехвърли вината върху членовете на градския съвет, те пък ще се опитат да върнат топката обратно при мен, а междувременно гробът на Мери Кейт ще обрасне с трева и…

Той млъкна за момент или пък думите заседнаха в гърлото му. Джони гледаше съчувствено сведената му глава.

— А може би и с това нищо не би се изменило — продължи Банърман. Гласът му звучеше някак по-сухо. — Ние използуваме главно жени за патрули, а този пощръклял идиот не подбира старо-младо!

— Значи според вас той е чакал на някоя от онези пейки?

Банърман потвърди. Край една от пейките били намерили пресни угарки от цигари — цели дванадесет и други четири зад естрадата, където се търкаляла и празна кутия. За съжаление марката била „Марлборо“ — втората или третата по популярност в страната. Целофанът на кутията бил изследван за отпечатъци от пръсти, но такива нямало.

— Нямаше никакви отпечатъци? — учуди се Джони. — Това е малко странно, нали?

— Защо мислиш така?

— Ами може да се предположи, че убиецът е носел ръкавици, дори да не е мислил специално за отпечатъците — вън е било студено, — но човек би очаквал онзи, който му е продал цигарите…

Банърман се усмихна.

— Имаш глава само за нашата работа, но не си пушач.

— Така е — призна Джони. — Запалвал съм по някоя цигара докато бях в колежа, но след катастрофата не съм.

— Пушачът обикновено носи цигарите си във вътрешния джоб, вади оттам пакета, взема цигара и го слага обратно. Ако е с ръкавици и не оставя нови отпечатъци, той всъщност излъсква идеално целофана, нали разбираш? Освен това ти пропусна още една подробност, Джони. Има ли нужда да ти обяснявам коя?

Джони помисли и каза.

— Може би убиецът е извадил пакета от кашонче. А кашоните се опаковат машинно!

— Точно така! — похвали го Банърман. — Теб наистина те бива за тази работа.

— Ами бандеролът за платен налог върху кутията?

— От Мейн е.

— Значи, ако убиецът и пушачът са едко и също лице… — разсъждаваше Джони.

Банърман вдигна вежди.

— Разбира се, съществува и чисто теоретическата възможност да не са, но аз се опитах да си представя кой друг би пожелал в такава студена, облачна зимна сутрин да проседи на пейка в градската градина достатъчно дълго, за да изпуши дванадесет или шестнадесет цигари и главата ми не можа да роди нищо.

Джони отпи от чая си.

— Другите деца, които са пресичали градината, не са ли забелязали нещо?

— Не. Говорих до едно с децата, които са получили пропуск за библиотеката тази сутрин.

— Това пък е по-странно и от историята с отпечатъците от пръсти, не ти ли се струва?

— Това, което ми се струва, е, че цялата работа е много страшна. Представи си само, този тип си седи там и чака да мине дете — да мине момиче — и да е само. Той чува децата, когато се задават по пътечката и всеки път се спотаява зад естрадата.

— Следи от стъпки… — попита Джони.

— Не и в ден като днешния. Нямаше навалял сняг, просто земята бе замръзнала. Така че, онова ми ти лайно миризливо, дето заслужава да му отрежат тестисите и да му ги поднесат за обяд, се спотайва зад градинската естрада. Към осем часа и петдесет минути сутринта се появяват Питър Харингтън и Мелиса Логинс. По това време са минали около двадесет минути от първия учебен час. Когато децата отминават, онзи тип се връща обратно на пейката. В девет часа и петнадесет минути той отново се скрива зад естрадата. Този път идват две малки момичета: Сузън Флеърти и Катрина Банърман.

Джони остави с трясък чашата чай на масата. Банърман си бе свалил очилата и ги лъскаше безжалостно.

— Твоята дъщеря е минала оттам тази сутрин? Господи!

Банърман си сложи пак очилата. Лицето му бе помръкнало и разкривено от ярост. И страх — прозря Джони. Страх го е не че гласоподавателите ще му обърнат гръб или че „Юниън Лийдър“ ще излезе с още една редакционна статия за тъпите ченгета от Западен Мейн. Той се ужасява при мисълта, че ако тази сутрин дъщеря му бе отишла до библиотеката сама…

— Моята дъщеря — въздъхна Банърман. — Излиза, че е минала на някакви си десетина метра от този… от това животно. Знаеш ли как се чувствувам при мисълта за това?

— Мога да си представя.

— Съмнявам се, че можеш. Чувствувам се сякаш за малко не съм прекрачил през прага на празна асансьорна шахта; сякаш съм подминал в закусвалнята яденето с гъби и някой друг е изял мухоморката и е умрял. Чувствувам се омърсен, чувствувам се затънал в гнусотия. Това най-вероятно е обяснението и за моето обаждане. Вече съм готов да направя всичко, за да пипна този мръсник. Всичко без изключение!

Вън един гигантски оранжев снегорин изникна иззад преспите, сякаш идваше направо от някой филм на ужасите. Спря до тротоара и от него излязоха двама души. Те пресякоха улицата, влязоха в „Джонс“ и седнаха на бара. Джони довърши чая си. Гулашът бе му се отщял.

— И така, онзи тип се връща на пейката си — поде отново разказа си Банърман, — но не за дълго. Около девет часа и двадесет и пет минути той чува синът на Харингтън и дъщерята на Логинс да се връщат от библиотеката. Трябва да е било около девет часът и двадесет и пет минути, защото в библиотеката са разписали пропуските им в девет часа и осемнадесет минути. В девет и четиридесет и пет покрай естрадата на път за библиотеката минават три момчета от пети клас. На едното от тях му се струва, че е забелязало „някакъв тип“ да стои от другата й страна. Това е цялото описание, с което разполагаме: „някакъв тип“. Би трябвало да го разгласим по телеграфа, какво ще кажеш? Отваряйте си очите на четири за „някакъв тип“.

Банърман се изсмя нервно, сякаш излая.

— В девет и петдесет и пет дъщеря ми и приятелката й Сузън минават оттам на връщане от библиотеката за училище. След това, в десет часа и пет минути Мери Кейт Хендрейзън се появява… сама. Катрина и Су я срещнали в училище — тя слизала по стълбите, а те се качвали. Казали си „здравей“!

— Мили боже! — промълви Джони и прекара пръсти през косата си.

— Най-накрая, в десет часа и тридесет минути минават на връщане трите момчета от пети клас. Едното от тях забелязва нещо на подиума. Това е Мери Кейт със смъкнат клин и гащички, целите й крачета в кръв, а лицето й… лицето й…

— Успокой се — каза Джони и потупа Банърман по ръката.

— Не, не мога да се успокоя — сякаш се оправдаваше Банърман. — Никога не съм виждал такова нещо, никога през целите осемнадесет години работа в полицията. Той бе изнасилил това малко момиченце и това би било достатъчно… достатъчно, нали разбираш, за да я убие… Съдебният лекар каза, че начинът, по който го е направил… че нещо й е разкъсал и… от това тя би… умряла, разбираш ли… Но той е трябвало още и да я души. Да души деветгодишно момиченце и да го захвърли… да го остави да лежи на естрадата със свалени гащички…

Банърман се разплака. Сълзите изпълниха очите зад стъклата на очилата и започнаха да се стичат на вадички по лицето му. На бара двамата от службата по поддържане на пътищата в Бриджтън обсъждаха мача за суперкупата по бейзбол. Банърман отново свали очилата и изтри лице с носната си кърпа. Раменете му се тресяха. Джони разбъркваше механично гулаша си и изчакваше.

След малко Банърман прибра кърпичката си. Очите му бяха зачервени и Джони мислено отбеляза колко странно голо изглеждаше лицето му без очилата.

— Прощавай — извини се Банърман. — Изглежда, че този ден никога няма да свърши.

— Не се притеснявай.

— Знаех си, че няма да ми се размине, но се надявах, че ще издържа, докато се прибера вкъщи при жена си.

— Значи чакането е било прекалено дълго.

— Имаш съчувствено ухо. — Банърман отново намести очилата си. — Не, имаш много повече от това. Да пукна, ако знам точно какво, но е нещо голямо.

— Какво друго успяхте да откриете?

— Нищо. Аз нося голямата част от вината, но и полицията на щата не се прояви в най-добра светлина. Нито пък главният прокурор или нашичкият от ФБР. Областният съдебен лекар успя да определи типа на спермата, но това е без значение на сегашния етап на играта. Най-много от всичко ме смущава липсата на косми и частици от кожа под ноктите на жертвите. Те всички сигурно са се съпротивлявали, но и най-малко парченце кожа не се намери. Самият дявол трябва да помага на този тип. Не е загубил нито едно копче, или бележка за покупки, не е оставил нито една единствена следа. Главният прокурор ни свърза за консултация и с един психоаналитик от Огъста, който ни каза, че подобни типове рано или късно сами се издават. Голямо успокоение! Какво, ако това стане късно… например след още дванадесет трупа!

— Цигарената кутия в Касъл Рок ли е?

— Да.

Джони стана.

— Да вървим тогава.

— С моята кола ли?

Джони се усмихна — вятърът надаваше поредния си писък.

— В такава вечер си струва да си в компанията на полицай.

7

Снежната буря бе в разгара си и дори с патрулната кола на Банърман им се наложи да пътуват час и половина до Касъл Рок. Беше десет и двадесет минути, когато влязоха във фоайето на Градската управа и изтупаха с тропане снега от обувките си.

В чакалнята се бяха събрали пет-шест репортьори, повечето от които седяха на пейка под един мрачен маслен портрет на някой от първооснователите на града, и си разправяха истории от предишни нощни бдения. Със светкавична бързина те наскачаха и заобиколиха Банърман и Джони.

— Шерифе, вярно ли е, че има напредък в разследването?

— Засега още нямам нищо за вас — заяви сухо Банърман.

— Шерифе, носи се слух, че сте задържали някакъв човек от Оксфорд, вярно ли е?

— Не. И ако бъдете така любезни да ни извините…

Но те бяха пренесли вниманието си върху Джони и той усети свиване в стомаха, защото най-малко две физиономии му бяха познати от болничната пресконференция.

— Свети боже! — възкликна един от тях. — Ти си Джон Смит, нали?

Джони изпита безумно желание да се позове на конституционните си права и да откаже да отговаря, подобно на гангстер, изправен пред Сенатска комисия.

— Да, аз съм — въпреки това призна той.

— Оня, ясновидеца ли? — попита друг.

— Вижте какво, я ни направете път да минем! — повиши тон Банърман. — Вие, момчета, нямате ли по-важна работа, вместо да…

— Според „Око“ вие сте мошеник — каза млад мъж в тежък балтон. — Вярно ли е това?

— Мога само да кажа, че ПРОНИКНОВЕНО ОКО печата каквото си иска — възмути се Джони. — Вижте какво…

— Отричате написаното в „Око“?

— Разберете, че действително не мога да кажа нищо повече.

Не успяха да минат зад вратата с матирано стъкло в шерифството, когато репортьорите се разтичаха към двата телефонни автомата на стената до отдела за безстопанствени кучета.

— Е, сега вече съвсем я оплескахме — натъжи се Банърман. — Кълна се в бога, не съм допускал, че ще останат да чакат в такава вечер. Трябваше да те прекарам през задния вход.

— Нима не знаеш? — заговори Джони саркастично. — Ние си умираме за рекламица. Всички ясновидци и разни там феномени правим челни стойки за мъничко популярност.

— Не, не го вярвам — възрази Банърман. — Поне за теб не. Е, станалото — станало! Сега вече нищо не може да се направи.

В себе си обаче Джони виждаше с какви заглавия ще излязат вестниците, за да добавят солта в котлето с кашата, която бе завряла и кипеше: ШЕРИФЪТ В КАСЪЛ РОК МОБИЛИЗИРА МЕСТЕН ЯСНОВИДЕЦ ЗА СЛУЧАЯ С ТАЙНСТВЕНИЯ УДУШВАЧ. „НОЕМВРИЙСКИЯТ УБИЕЦ“, ТЪРСЕН С ЯСНОВИДЕЦ. САМОПРИЗНАНИЕТО В ШАРЛАТАНИЯ — ИЗФАБРИКУВАНО, ПРОТЕСТИРА СМИТ.

В предната стая се намираха двама от помощниците на шерифа, единият хъркаше, а другият сърбаше кафе и начумерено прелистваше купчина донесения.

— Да не би жена му да го е изгонила, а? — пошегува се кисело Банърман като кимна към спящия.

— Току-що се върна от Огъста — опита се да го оправдае будният помощник. Той бе още почти дете, но имаше тъмни кръгове от умора под очите. Помощникът хвърли пълен с любопитство поглед към Джони.

— Джони Смит, запознайте се с Франк Дод. Спящата красавица насреща е Роско Фишър.

Джони кимна.

— Роско казва, че главният прокурор искал да вземе случая в свои ръце — оплака се Дод на Банърман. Имаше нещо трогателно в сърдития му, непокорен поглед. — Хубав коледен подарък, няма що!

Банърман хвана Дод за врата и го разтърси приятелски.

— Не го вземай толкова навътре, Франк. Ти прекалено много работиш над този случай.

— Все ми се струва, че в тези донесения трябва да има нещо… — Той прекара замислено пръста си по краищата им. — Нещичко!

— Иди си вкъщи и си почини, Франк. Вземи и спящата красавица. Само това ни липсва сега — да влезе някой от онези фотографи и да го снима. Снимката веднага ще излезе по вестниците с надпис „В Касъл Рок трескавото разследване продължава“, а нас ще ни изритат оттук да метем улиците.

Банърман отведе Джони в личния си кабинет. Бюрото му бе потънало в книжа. На перваза на прозореца бяха изложени в триптих неговия личен и портретите на съпругата му и дъщеря им Катрина. Прилежно оградена в рамка, на стената висеше дипломата на шерифа и редом с нея, също в рамка — първата страница на местния вестник със съобщението за избирането му на длъжност.

— Кафе? — попита Банърман и отвори шкафа си за документи.

— Не, благодаря. Ще си остана на чай.

— За съжаление мисис Шугърман трепери над чая си. Носи си го вкъщи след работа. Бих ти предложил чаша тоник, но това значи да изтърпим още веднъж онези навлеци — автоматът е в чакалнята. Господи, как искам да си отидат!

— Не се ядосвай.

Банърман извади един малък, затворен плик и се приближи до Джони.

— Това е то. — След миг колебание той му го подаде.

Джони го пое, но не бързаше да го отвори.

— Първо да се разберем, че нищо не гарантирам предварително. Не мога да обещая. Понякога се получава, друг път — не.

Банърман сви уморено рамене и повтори:

— Риск печели, риск губи.

Джони отвори плика и изтърси в дланта си една празна кутия от „Марлборо“. Обикновена кутия в бяло и червено. Взе я в лявата си ръка и се загледа в стената насреща. Сива стена. Обикновена стена в безлично сиво. Бяло-червена кутия. Безлична кутия. Премести я в другата ръка, сетне я стисна между дланите си. Чакаше да почувствува нещо, каквото да било. Нищо не почувствува. Продължи да стиска, макар да знаеше от опит, че когато изобщо идват, прозренията идват веднага.

Най-сетне Джони върна цигарената кутия.

— Съжалявам.

— Дупка от геврек, а?

— Да.

На вратата се почука и без да чака отговор, Роско Фишър подаде глава. Изглеждаше малко сконфузен.

— Ние с Франк си отиваме, Джордж. Ти май ме хвана, че съм задрямал.

— Гледай да не те хвана, че дремеш в патрулната кола — заплаши го Банърман. — Поздрави Дийни от мен.

— Разбира се. — Фишър хвърли един поглед към Джони и затвори вратата.

— Е — примири се Банърман, — струваше си все пак да се опита. Ще те откарам до…

— Искам да отидем до градската градина — заяви неочаквано Джони.

— Няма смисъл. Затрупано е с две педи сняг.

— Нали знаеш къде е мястото?

— Разбира се, че го знам, но каква полза от това?

— И аз не знам, но нека да отидем.

— Репортьорите ще тръгнат подире ни, Джони. Можеш да бъ деш сигурен в това, както че бог е създал всички живи твари.

— Нали спомена нещо за заден вход?

— Да, но той е свързан със сигналната инсталация. При влизане не става нищо особено, но при излизане сигнализацията се включва.

Джони свирна през зъби.

— В такъв случай нека вървят подире ни.

Банърман го гледа замислено известно време, после кимна.

— Добре.

8

Щом се показаха от вратата на шерифството, репортьорите тутакси наскачаха и ги заобиколиха. Това напомни на Джони за порутения кучкарник в Дърам, където една бабичка особнячка държеше колита. Минеш ли оттам с въдицата си, те ще се хвърлят насреща с ръмжене и лай и ще те наплашат до смърт. Ала макар и да захапваха, никога не впиваха зъби.

— Знаеш ли кой е престъпникът, Джони?

— Знаеш ли въобще нещо по делото?

— Чувствувате ли биополето, мистър Смит?

— Шерифе, ваша ли бе идеята да се повика ясновидец?

— Управлението на щатската полиция и главния прокурор уведомени ли са, шерифе?

— Джони, мислиш ли, че ще успееш да разгадаеш този случай?

— Шерифе, този човек официално ли е привлечен за работа по делото?

Банърман бавно, но решително си проправяше път, като затваряше ципа на полушубата си.

— Нямам какво да ви кажа в момента.

Джони изобщо не си отвори устата.

Всички репортьори се бяха скупчили във фоайето, когато двамата с шерифа тръгнаха по заснежените стъпала. Но чак след като отминаха патрулната кола и продължиха да газят снега през улицата, някой съобрази, че отиват в градската градина. Неколцина се втурнаха за палтата си. Онези, които бяха вече облечени, заситниха по хлъзгавите стъпала на Градската управа, като подвикваха подир Банърман и Джони, както правят малките деца.

9

Лъчи от фенерчета заподскачаха в снежния мрак. Вятърът виеше и шибаше снега на пелени по всичките посоки.

— Нищичко няма да можеш да видиш — тюхкаше се Банърман. — Ще… ах, мамка му!

Едва не падна на земята заради един репортьор в огромен балтон и невероятно шотландско кепе с помпон, който връхлетя отгоре му.

— Прощавай, шерифе — каза смутено виновникът. — Много е хлъзгаво, а аз си забравих галошите.

От мрака пред тях изникна ограда от жълто, найлоново въже. Вятърът бясно подмяташе закачената на него табелка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ.

— Забравил си главата си! — сопна се Банърман. — Сега слушайте всички: Стойте настрана, никой да не влиза в заграденото! Нито крачка повече!

— Градската градина е обществена собственост, шерифе! — провикна се един от репортьорите.

— Точно така, а това е полицейско разследване. Стойте зад въжето, иначе ще прекарате остатъка от нощта при мен в килията.

С лъча на фенерчето си той им очерта линията на въжето, което после повдигна, за да мине Джони. Двамата се спуснаха по нанадолнището към отрупаните със сняг пейки. Зад тях репортьорите се стълпиха до оградата и неколцината, които носеха фенерчета, насочиха лъчите им върху Джони и Джордж Банърман, така че те се движеха сякаш следвани от кръга на сценичен прожектор.

— Все едно, че летим без видимост — роптаеше Банърман.

— И без това няма нищо за гледане, нали? — напомни Джони.

— Така е, нищо не е останало за гледане. Бях казал на Франк, че може да махне въжето. Сега се радвам, че не му е стигнало времето за това. Искаш ли да отидеш при естрадата?

— Още не. Покажи ми къде бяха намерени угарките от цигари.

Повървяха още малко и Банърман спря.

— Тук — той освети с фенера една пейка, която представляваше неясна издатина в снежната преспа.

Джони свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете на дрехата си. После коленичи и се захвана да чисти снега от пейката. И Банърман отново бе потресен от бледността по лицето на този човек. Както бе коленичил пред пейката, той приличаше на каещ се християнин, отправил отчаяна молитва към небето.

Ръцете на Джони измръзнаха и станаха почти безчувствени. По пръстите му се стичаше вода от разтопения сняг. Той стигна до нащърбената, овехтяла от времето седалка на пейката. Виждаше я кристално ясно, като под силно увеличение. Някога зелена, боята й се бе почти изцяло напукала и излющила. Седалката бе хваната за облегалката с два ръждясали стоманени болта.

Джони сграбчи пейката с две ръце и свръхестественият транс в миг нахлу в цялото му същество — с нищо несравним по сила досега и какъвто щеше да изпита само още веднъж до края на живота си. Взираше се в пейката, мръщеше се и я стискаше до болка. Тя бе…

(Лятна пейка)

Колко ли стотици хора бяха седяли по едно или друго време на нея, заслушани в „Боже, благослови Америка“, „Звезден флаг навеки…“ („Мил бъди с пернатите създанийца… че и патицата нечия е маааайчица…“), бойната песен на „Ягуарите“ от Касъл Рок, подета от многогласния хор на футболните запалянковци?

Зеленина от лятото в листака

и димна есенна мъглица — спомен

за царевична свила, за косача

с топящия се силует във здрача.

Отмереното думкане на барабана. Топящото се злато на тромбони и тромпети. Униформите на училищния оркестър…

(че и патицата… нечия е… майчица…)

Добри хора, седнали през лятото, слушат, аплодират, държат програми, изработени в ателието по графика към гимназията в Касъл Рок.

Но тази сутрин на това място бе седял убиец. Джони усещаше присъствието му.

Черни клони рисуват по оловното небе мистериозни знаци. Той (Аз) седя тук, пуша, чакам, чувствувам се прекрасно, чувствува се (чувствувам се) така, сякаш ако поискам, мога да скоча на покрива на света и да се приземя като перушинка на краката си. Тихичко си тананикам. Парче на Ролинг стоунс. Не мога да доловя точно какво, но ясно усещам, че всичко е… е какво?

Бомба! „Всичко е бомба, всичко е потънало в сивота наоколо и очаква снега, а аз съм…“

— Излъскан — промърмори Джони. — Излъскан съм! Само как съм излъскан!

Банърман не чу поради виещия вятър и се наведе напред.

— Моля?

— Излъскан — повтори Джони. Той вдигна поглед към Банърман и шерифът неволно отстъпи крачка назад — Джони го гледаше с някаква нечовешка студенина. Потъмнялата му коса се вееше лудо пред бялото му като тебешир лице, а над тях зимният вятър фучеше под черното небе. Ръцете на Джони сякаш бяха залепнали за пейката.

— Мамата си трака как съм се излъскал! — произнесе ясно той. Устните му бяха разтегнати в усмивка на пълен триумф. Очите му гледаха невиждащо през Банърман. Шерифът повярва. Никой не би могъл да играе така, така да се преструва. Но най-ужасното бе… че всичко това определено му напомняше за някого. Усмивката… интонацията… Нямаше го Джони Смит, сякаш бе заменен с някакво празно чучело. И крадливо, под пластовете на собствената му физиономия, осезаемо, почти физически се промъкваше едно друго лице — лицето на убиеца.

Лицето на някого, когото шерифът познаваше.

— Никога няма да ме пипнете, защото съм твърде лъскав за вас. — От гърдите му изскочи леко хихикане — самоуверено и нехайно-предизвикателно. — Всеки път го обличам и ако започнат да драскат… или да хапят… не могат да откъснат нищичко от мен… защото съм толкова ИЗЛЪСКАН! — Гласът му се извиси в триумфален, безумен фалцет, който надвикваше вятъра и Банърман отстъпи още една крачка назад, полазен целият от мравките на вцепеняващ страх.

„Дано престане — молеше се в себе си той. — Дано само да спре веднага. Спри, моля те!“

Джони сведе глава над пейката. По голите му пръсти се стичаха струйки вода от разтопения сняг.

(„Сняг. Сняг на мълчанието. Сняг — пазител на тайните“)

(„Тя ми го защипа с щипка за пране, за да видя какво е. Какво е да хванеш срамна болест. Болест от някоя от онези разгонени мръсници, те всички са разгонени мръсници и трябва да бъдат спряни, о да, да бъдат спряни: стоп, стоп, стопът, СТОПЪТ, О, ГОСПОДИ, знакът СТОП!“)

Отново бе малко дете. Вървеше към училището в тихия сняг, в снега на тайните. И ето че от изменчивата белота един човек се изпречи на пътя му, един ужасен човек; отвратителен, черен, ухилен човек с бляскави като петачета очи, стиснал червения знак „СТОП“ в ръката с ръкавица… ТОЗИ!… ТОЗИ!… ТОЗИ!

(О… БОЖИЧКО… НЕДЕЙ… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕ… МАМИЧКО… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕЕЕЕ…)

Джони изкрещя и се строполи до пейката, стиснал в шепи лице. Банърман се надвеси над него, жестоко изплашен. Репортьорите зад въжето се раздвижиха и зашумяха.

— Джони, съвземи се! Чуй ме, Джони…

— Излъскан… — промълви Джони и вдигна поглед към шерифа, изпълнен с болка и ужас. В съзнанието си още виждаше как онази черна маса с бляскавите като петачета очи се изпречва на пътя му. В слабините му пулсираше болката от щипката за пране, с която майка му го бе принудила да ходи. Тогава още не беше се превърнал в убиец, о не, не бе станал животно, измет, торба фашкии или каквото там го бе нарекъл Банърман. Бе само едно изплашено до смърт дете с щипка за пране на малкото си… на своето…

— Помогни ми да стана — едва изрече той.

Банърман му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— А сега — на естрадата! — каза Джони.

— Не, по-добре да си вървим, Джони.

Ала Джони мина като насън покрай шерифа и запристъпя към големия тъмен кръг — силуета на естрадата. Тя се издигаше огромна и страховита в мрака — мястото на смъртта. Банърман се затича и го настигна.

— Джони, кой е? Знаеш ли кой…

— Не сте намирали следи от кожа под ноктите им, защото е бил с дъждобран — изговори задъхано Джони. — Дъждобран с качулка. Лъскав дъждобран от поливинилхлорид. Прегледай донесенията и ще видиш. Ще видиш, че винаги е валяло или дъжд, или сняг. Те наистина са драскали с нокти. Борили са се с него. Можеш да не се съмняваш. Но пръстите им само са се плъзгали по дрехата.

— Кой е, Джони? Кой е?

— Не знам. Но ще разбера.

Той се препъна в най-долното от шестте стъпала пред подиума, размаха ръце да запази равновесие и щеше да падне, ако Банърман не бе го хванал за ръката. Двамата се качиха горе. Тук снегът не бе образувал дебел пласт, просто едва бе понаръсил, защото го спираше конусообразният покрив. Банърман освети с фенера си пода, а Джони падна на четири крака и запълзя бавно по него. Ръцете му бяха аленочервени. Банърман предположи, че вече сигурно се бяха превърнали в голо месо.

Неочаквано Джони спря да пълзи и застина като ловджийско куче, усетило следа.

— Тук — промълви той. — Извършил го е точно тук.

Порой от образи, осезания за допир и други усещания нахлуха в главата му. Възбудата с металния вкус на бакър се засилваше безкрайно от възможността да бъде забелязан. Момичето се гърчеше, опитваше се да крещи. Затъкнал й бе устата с една ръка. Не си бе свалил ръкавиците. Ужасна възбуда. Никога няма да ме хванете. Аз съм Невидимия. Е, мамо, доволна ли си сега? Достатъчно ли е мръсно за теб?

Джони започна да стене и да тръска глава.

Режещ звук от късане на дрехи. Нещо топло. Нещо тече. Кръв? Сперма? Урина?

Целият се разтресе. Косата падна върху лицето му. Неговото лице. Ухиленото му, открито лице, оградено като в кръгла рамка от качулката на дъждобрана и неговите (моите) ръце се сключиха около врата в момента на оргазъм и стискат… стискат… стискат.

Силите напуснаха ръцете му, образите избледняха. Той се свлече в цял ръст на подиума, разтърсван от ридания. Когато Банърман докосна рамото му, той изпищя и се опита да изпълзи настрани с изкривено в безумен ужас лице. После лека-полека започна да се успокоява. Облегна глава на високите до пояс перила и затвори очи. Конвулсивни гърчове се гонеха по тялото му като хрътки. Панталоните и връхната му дреха сякаш бяха захаросани със сняг.

— Знам кой е — каза той.

10

Петнадесет минути по-късно Джони отново бе в личния кабинет на Банърман, съблечен по гащета и седнал възможно най-близко до малка електрическа печка. Все още имаше премръзнал и нещастен вид, но бе престанал да трепери.

— Сигурен ли си, че не искаш кафе?

Джони поклати глава.

— Не мога да понасям тази помия.

— Джони… — Банърман седна до него. — Наистина ли научи нещо?

— Знам кой ги е убил. Щеше да го хванеш някой ден. Само че е бил прекалено близо, за да допуснеш. Дори си го виждал с дъждобрана, с лъскавия дъждобран, който го покрива от главата до петите. Защото всяка сутрин той спира движението, за да могат децата да пресекат улицата до училището. Носи палка със знака „стоп“ и с нея сутрин спира движението, за да пресекат малките дечица улицата.

Банърман го гледаше като ударен от гръм.

— За Франк ли говориш? За Франк Дод? Ти си луд!

— Франк Дод е убиецът. Той ги е убил.

Банърман изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали да се изсмее, или да тегли един хубав ритник на Джони.

— Никога не съм чувал по-голяма идиотщина — най-сетне изрече той. — Франк Дод е прекрасен полицай и прекрасен човек. Идния ноември смята да се кандидатира за общински началник на полицията и ще има моята благословия. — Сега в израза му се четеше както развеселеност, така и уморено презрение. — Франк е на двадесет и пет години. Това означава, че би трябвало да е започнал тези идиотски гадости, когато е бил едва деветнадесетгодишен. Живее мирно и кротко с майка си, която не е добре със здравето — високо кръвно, щитовидна жлеза и лек диабет. Този път, изглежда, удари на камък, Джони. Франк Дод не е убиец — живота си залагам!

— Убийствата са престанали за две години. Къде е бил Франк Дод по това време? Бил ли е в града?

Банърман се обърна към него. Сега вече уморената усмивка напусна съвсем лицето му и то изглеждаше като издялано от камък: твърдо и гневно.

— Не искам да слушам повече за това. Ти беше прав първия път — наистина си само един мошеник. Е, постигна това, което искаше: вестниците ще пишат за теб. Но това не значи, че трябва да те слушам как петниш един честен полицай, един човек, когото…

— Когото обичаш като свой син — прошепна Джони.

Банърман сви устни и руменината, избила по страните му по време на нощната им разходка, избледня почти докрай. Имаше вид на човек, получил удар под пояса. После лицето му се отпусна и стана безизразно.

— Пръждосвай се — изсъска той. — Хвани някого от твоите приятели — репортьорите да те откара вкъщи. По пътя, ако искаш, дай пресконференция. Но кълна се в бога, кълна се в господа бога, че ако споменеш името на Франк Дод, ще дойда и ще ти извия врата. Ясно ли ти е?

— О, да, разбира се, моите сърдечни приятели от пресата — разкрещя се в лицето му Джони. — Точно така! Не ме ли видя как отговарям на въпросите им? Как позирам пред фотографите, като внимавам да ме хванат в по-красивия ми профил? Как следя дали са записали правилно името ми?

Банърман се стресна, но после пак загледа с предишната суровост.

— Не викай!

— Ще викам! Няма да ми запушиш устата! — Джони повиши още тон. — Ти, изглежда, си забравил кой кого потърси! Ще ти припомня. Ти ми се обади по телефона. Ето колко съм се натискал да дойда тук!

— Това не значи, че не си…

Джони пристъпи към Банърман, насочил като пистолет показалеца си в гърдите му. Беше няколко пръста по-нисък и може би четиридесет килограма по-лек, но шерифът отстъпи крачка назад, също както преди бе отстъпил в градската градина. Бузите на Джони бяха пламнали в тъмночервен огън. Полуотворените му устни откриваха зъбите му.

— Правилно, това, че ти позвъни пръв, а не аз, не означава нищо. Но на теб просто не ти се ще да е Дод, нали? Да ставаше дума за някой друг, би могъл поне да провериш, но за нашия Франк Дод няма какво и да се говори. Понеже Франк е прям, Франк е грижовен син, Франк се отнася почтително към нашия достоен шериф Джордж Банърман. О, да, Франк е самият Исус Христосчо, слязъл от кръста, стига в момента да не изнасилва и да не души старици и малки момиченца. И твоята дъщеря, Банърман, би могла да бъде една от тях! Не разбираш ли, че твоята собствена дъще…

Банърман го удари. В последния момент спря ръката си, но ударът все пак бе достатъчно силен, за да накара Джони да политне назад, да се препъне в крака на стола и да се просне на пода. По бузата му, там, където шерифът го бе одраскал с пръстена си на дипломант от школата за полицаи, потече струйка кръв.

— Сам си го изпроси — каза Банърман, но не звучеше никак убедено. Мина му през ум, че за пръв път в живота си удря инвалид или нещо много близо до инвалид.

Главата на Джони сякаш плуваше, а вътре зазвъняха камбани. Имаше чувството, че чува не собствения си глас, а нечий друг — на говорител по радиото или на актьор в третокласен филм.

— Би трябвало на колене да благодариш на бога — говореше той, — че не е оставял никакви улики, защото, като те знам какво ти е отношението към Дод, ти положително не би ги забелязал. И тогава смъртта на Мери Кейт Хендрейзън щеше да тежи на съвестта ти, щеше да се чувствуваш като съучастник в убийството.

— Това е чисто и просто една гнусна лъжа! — изрече бавно и отчетливо Банърман. — Бих арестувал и собствения си брат, ако той бе извършил всичко това. Стани от земята. Съжалявам, че те ударих.

Той помогна на Джони да се изправи и огледа одраната му буза.

— Сега ще взема аптечката и ще сложа йод на раната.

— Остави — отговори Джони, вече без да се гневи. — Май ти дойде малко изведнъж.

— Казвам ти, че не може да бъде Франк. Добре, съгласен съм, че не търсиш безплатна реклама. Признавам, че не бях прав, че се поразгорещих. Но твоите там биовибрации ли, звездни разположения ли този път са те закарали в първа глуха.

— В такъв случай провери. — Джони улови погледа на Банърман и го задържа. — Провери! Докажи ми, че съм сбъркал. — Той преглътна и продължи. — Сравни датите и часовете с дежурствата на Франк. Можеш ли да го направиш?

— Картоните с нарядите за последните четиринадесет-петнадесет години са в килера — отвърна с явна неохота шерифът. — Навярно бих могъл да направя проверка.

— Тогава направи.

— Мистър… — Той се поправи. — Джони, ако познаваше Франк, щеше да те досмешее на собствената ти глупост. Най-сериозно. При това не само аз мисля така, питай когото искаш…

— Ако съм сбъркал, на драго сърце ще го призная.

— Това е просто дивотия — измърмори Банърман, но все пак отиде до килера с архива от дежурствата и отвори вратата.

11

Минаха два часа. Вече наближаваше един през нощта. Джони се бе обадил на баща си, че ще остане да спи в Касъл Рок. Нямаше изгледи, че виелицата, която се бе развихрила до краен предел, ще спре, и да се връща с колата в такова време, бе просто невъзможно.

— Какво става там при вас? — попита Хърб. — Можеш ли да говориш?

— Не е за телефона, татко.

— Добре, Джони. Не се преуморявай.

— Няма.

Но той вече бе преуморен. Не си спомняше да се бе уморявал така от онези първи дни на мъченията с лечебна физкултура под ръководството на Айлийн Магаун. „Приятна жена, отбеляза мимоходом той. Приятна, благоразположена жена, поне до момента, когато й казах, че къщата й гори.“ След този случай тя се бе отдръпнала и се чувствуваше неловко пред него. Бе му благодарила, разбира се, но беше ли се докоснала оттогава поне веднъж до него? Беше ли се допирала до него изобщо? Джони се съмняваше. Същото щеше да стане и с Банърман, когато всичко тук свърши. Много жалко. И той като Айлийн бе прекрасен човек, но хората се стягат ужасно пред някой, който може да узнае всичко за тях само с едно докосване.

— Това не доказва нищо — настояваше Банърман. В гласа му звучеше подлудяващата тъпа упоритост на противоречащ хлапак. Но Джони бе прекалено уморен, за да реагира.

Бяха свели глави над една таблица, която Джони бе нахвърлил набързо върху гърба на някакъв циркуляр за бракуване на стари полицейски мотоциклети. До бюрото на Банърман бяха струпани седем-осем кашончета със стари нарядни картони. В горната част на панера за входящи и изходящи документи се намираха картоните на Франк Дод от 1971-ва — годината, когато бе постъпил на работа в шерифството — насам. Таблицата изглеждаше по следния начин:

УБИЙСТВА ФРАНК ДОД
Алма Фрешет (сервитьорка) 15,00 ч, 12.11.70 Работи в бензиностанцията на „Гълф“ на Главната улица
Полин Тутейкър 10,00 ч, 17.11.71 свободен ден
Черил Муди (ученичка в първия клас на гимназията) 14,00 ч, 16.12.71 свободен ден
Карол Дънбаргър (гимназистка), ?.11.74 двуседмична отпуска
Ета Ринголд (учителка) 29(?).10.75 редовен патрул
Мери Кейт Хендрейзън 10,10 ч, 17.12.75 свободен ден
Всички часове отразяват така наречения „предполагаем момент на настъпване на смъртта“ и са предоставени от главния съдебен лекар на щата.

— Не доказва — съгласи се Джони, като масажираше слепоочията си, — но и в никой случай не го оневинява.

Банърман почука по таблицата.

— Мис Ринголд била убита, когато той е бил на дежурство.

— Да, ако наистина е била убита на двадесет и девети октомври. Но би могло да се е случило и на двадесет и осми или на двадесет и седми. А и дори да е бил на дежурство, кой би заподозрял един полицай?

Банърман изучаваше внимателно малката таблица.

— А как стои въпросът с прекъсването? С двегодишното прекратяване на убийствата?

Банърман прекара палец по нарядните картони.

— Франк си е бил тук и е ходил редовно на работа през хиляда деветстотин седемдесет и трета и хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година, сам виждаш.

— Значи вероятно не е имал пристъп през онези години. Поне доколкото знаем.

— Доколкото знаем, не знаем нищичко — незабавно контрира шерифът.

— Ами хиляда деветстотин седемдесет и втора година? Краят на хиляда деветстотин седемдесет и втора и началото на хиляда деветстотин седемдесет и трета година? Няма никакви картони на негово име за целия този период. В отпуск ли е бил?

— Не. Франк и едно момче на име Том Харисън ходиха в Пуебло, където университетът на Колорадо има филиал, за да посещават едносеместриален курс по Опазване на закона в селските местности. Единствено там в цялата страна предлагат такава възможност. Курсът трае осем седмици. Франк и Том заминаха през октомври и стояха почти до Коледа. Част от парите се дават от щата, част — от областните власти и част — от федералното правителство по силата на Постановлението за опазване на закона от хиляда деветстотин седемдесет и първа година. Аз избрах Харисън — сега той е началник на полицията в Гейтс Фолс, и Франк. Франк за малко да откаже, защото се страхуваше да остави майка си сама. Да ти кажа право, изглежда, тя не искаше да го пусне. Аз го убедих да приеме. Той иска да направи кариера в полицията и един атестат за завършен курс по Охрана на закона в селските местности означава дяволски много, когато го имаш в служебното си досие. Спомням си, че когато двамата с Том се завърнаха оттам през декември, Франк бе пипнал някакъв гаден вирус и изглеждаше ужасно. Беше отслабнал с десет килограма. Твърдеше, че при онези кравари никой не можел да готви като майка му.

Банърман млъкна. Изглежда, нещо в онова, което току-що каза, го смути.

— По празниците си взе една седмица отпуск по болест и след това се оправи — продължи Банърман, като че се оправдаваше. — Най-късно на петнадесети януари вече е бил на работа. Можеш сам да провериш по картоните.

— Няма нужда. Тъй както няма нужда да ти казвам каква да бъде следващата ти стъпка.

— Не, няма — съгласи се Банърман и сведе поглед към ръцете си. — Казах ти, че имаш глава за нашата работа. Може би съм бил по-прав, отколкото си мислех. Или отколкото ми се е искало да бъда.

Той вдигна слушалката на телефона и извади от долното чекмедже на бюрото си дебел телефонен указател със сини корици. Без да откъсва поглед от него, докато прелистваше, той каза:

— Още една придобивка благодарение все на същото Постановление за охраната на закона. Тук са включени всички шерифства във всички области на Съединените щати.

Той намери необходимия му номер и го набра.

Джони се размърда на стола си.

— Ало — заговори Банърман. — Шерифството на Пуебло?… Много добре. Говори Джордж Банърман, областният шериф на Касъл Рок, Западен Мейн… да, тъкмо това казах. Щатът Мейн. Кой е насреща, моля?… Мистър Тейлър, ето какъв е случаят. Тук имахме серия убийства, изнасилване с удушаване, шест за последните пет години. Всичките са извършени в края на есента или началото на зимата. Имаме един… — Той хвърли към Джони поглед, пълен с болка и безпомощност, и после пак се загледа в телефона. — Имаме един заподозрян, който е бил в Пуебло от петнадесети октомври хиляда деветстотин седемдесет и втора година до… хм, седемнадесети декември струва ми се. Интересува ме дали имате някакво неразкрито убийство през този период, жертвата — жена, без значение на каква възраст, изнасилена; причина за смъртта — удушаване. Освен това, ако сте имали такъв случай и ако сте взели проба от спермата на извършителя, бих желал да зная нейния тип. Моля?… Да, добре. Благодаря… тук ще съм и ще чакам. Дочуване, мистър Тейлър.

Банърман затвори телефона.

— Ще провери дали наистина съм този, за когото се представям, и после ще ми звънне. Искаш ли чаша… не, ти не пиеше кафе, нали?

— Не. Ще се задоволя с чаша вода.

Отиде до голямата стъклена кана и си наля студена вода в пластмасова чашка. Вън бурята виеше и блъскаше.

Зад гърба му Банърман заговори с притеснение:

— Добре де, така е. Франк е синът, когото бих желал да имам. Жена ми роди Катрина със секцио и повече не може да има деца — лекарят каза, че това би я убило. Вързаха й тръбите при операцията, а аз си направих вазектомия — за по-сигурно.

Джони отиде до прозореца и се загледа в мрака с чаша в ръка. Вън нямаше нищо за гледане, но ако сега се обърнеше, Банърман щеше да прекъсне изповедта си — не бе необходимо да си ясновидец, за да го предвидиш.

— Бащата на Франк бе железничар и загина при нещастен случай, когато Франк бе на около пет години. Опитал се да прикачи два вагона в такова пияно състояние, когато можел да се напикае в крачола си и да не усети. Бил премазан между два буфера. Оттогава Франк трябвало да бъде мъжът в семейството. Роско казва, че в гимназията Франк си имал момиче, но майка му бързо сложила край на тази работа.

„Никак не се съмнявам — помисли си Джони. — Жена, която е способна да направи онова нещо… онова с щипката… на собствения си син… такава жена не би се спряла пред нищо. Навярно тя е не по-малко луда и от него.“

— Дойде при мен, когато бе на шестнадесет години, и ме попита дали не съществува такова нещо като полицай-надничар. Каза, че още от дете искал само това да работи. От пръв поглед страшно ми допадна. Наех го да се върти тук и му плащах от собствения си джоб. Плащах му каквото можех, нали разбираш, но той никога не се оплакваше. Беше такова момче, което би работило и без пари. Подаде молба за постъпване на постоянна работа при нас един месец преди да завърши училище, но тогава нямахме място да го назначим. И той постъпи при Дони Хагар в бензиностанцията и междувременно тръгна на вечерни курсове за полицаи в Горам. Мисля, че мисис Дод се опита да сложи край и на тази работа — много й идвало да стои сама, но този път Франк й се опъна… с подкрепа от моя страна. Назначихме го през юли хиляда деветстотин седемдесет и първа година и оттогава работи при нас. Та като ми разправяш тези неща сега, аз си мисля за Катрина — как вчера сутринта е била навън, минала е покрай него, който и да е той… и ми става гнусно, все едно, че виждам кръвосмешение. Франк е идвал у нас, сядал е на масата ни, оставал е веднъж-дваж да бави Кати, когато сме излизали вечер… и сега ти ми разправяш…

Джони се обърна. Банърман си бе свалил очилата и пак си бършеше очите.

— Ако действително виждаш такива неща, жал ми е за теб. Ти си някаква гавра на господа, също като двуглавото теле, което показваха веднъж на панаира. Съжалявам, знам, че е гадно да се говори така, но…

— В Библията е казано, че бог обича всички свои чеда — каза Джони с леко потреперващ глас.

— Така ли? — Банърман заклати глава и потърка зачервените следи от очилата отстрани на носа си. — А не ти ли се струва, че има доста странен начин да показва любовта си?

12

Около двадесет минути по-късно телефонът иззвъня и Банърман отговори делово. Разговорът бе кратък и през по-голямата част той слушаше. Джони видя как лицето му се състари. Когато затвори телефона, Банърман го гледа дълго време, без да проговори. Сетне каза:

— На дванадесети ноември хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Студентка. Намерили я в полето, край едно кръстовище. Името й е Ан Саймънс. Изнасилена и удушена. На двадесет и три години. Не е взета проба от спермата. Това все още не е доказателство, Джони.

— Мисля, че дълбоко в себе си ти не се нуждаеш от повече доказателства. И ако му хвърлиш всичко, което си събрал, в лицето, той няма къде да ходи, ще си признае.

— Ами ако не признае?

Джони си спомни видението от естрадата. То го връхлетя отново като някакъв обезумял, смъртоносен бумеранг. Чувството за разкъсване. Болката, която бе приятна, болката, която напомняше за болката от щипката, която още веднъж утвърждаваше всичко.

— Накарай го да си свали гащите — изтърси Джони.

Банърман се ококори.

13

Репортьорите все още бяха в чакалнята. В интерес на истината, дори да не подозираха поврат в следствието или поне някаква пикантна новост, те пак не биха си отишли. Пътищата, които водеха извън града, бяха затрупани.

Банърман и Джони се измъкнаха през прозореца на склада.

— Сигурен ли си, че така трябва да постъпиш? — попита Дждня и виелицата едва не откъсна думите от устните му. Краката го боляха.

— Не — отвърна простичко шерифът. — Но считам, че трябва да участвуваш и ти. Навярно мисля, че му се полага поне възможността да те погледне в очите, Джони. Хайде, къщата на Дод е само през две преки оттук.

Топло екипирани от горе до долу, те поеха по пътя като две сенки в шибащия сняг. Банърман носеше под палтото служебния си пистолет. На колана си бе закачил белезници. Преди да стигнат до първата пряка, Джони вече куцаше силно, но с мрачна упоритост отказваше да се оплаква.

Ала Банърман го забеляза. Спряха в преддверието на фирмата за автомобилни превози „Касъл Рок Уестърн Ото“.

— Какво става с теб, синко?

— Нищо — опита се да го заблуди Джони, макар и главоболието му да се обаждаше отново.

— Не ще да е нищо. Ходиш, сякаш са ти счупени и двата крака.

— Наложи се да ме оперират след комата. Мускулите на краката ми се бяха атрофирали. Или както се изрази доктор Браун, бяха започнали да се топят. Ставите ми се разлагаха. Закърпиха ме, доколкото можаха, със синтетика…

— Като Човека за шест милиона долара,[2] а?

Джони си спомни купчинката подредени болнични сметки, която го чакаше вкъщи, в най-горното чекмедже на бюфета в столовата.

— Да, нещо такова. Когато постоя по-дълго на крака, те се вдървяват — това е всичко.

— Искаш ли да се върнеш?

„Можеш да бъдеш сигурен, че искам. Искам да се върна и да забравя целия този кошмар. По-добре изобщо да не бях идвал. Какво ме засяга тази работа? И този тук да ме сравнява с двуглаво теле!“

— Не, мина ми — каза той.

Излязоха от преддверието, вятърът ги грабна и сякаш искаше да ги издуха по опустялата улица. Те си запробиваха път под мъртвешката, замъглена от снега, светлина на огъваните от вятъра неонови лампи. Свиха в една странична уличка и Банърман спря пред петата къща, която бе малка и спретната и имаше типичен за Нова Англия контур. Като всички наоколо, и тя бе тъмна, със спуснати кепенци на прозорците.

— Това е къщата — някак странно вяло съобщи Банърман. Те си проправяха път през пряспата, която вятърът бе навял пред входа, и се изкачиха по стълбите.

14

Мисис Хенриета Дод беше грамадна жена, която носеше върху себе си тежкото бреме на излишна плът. Джони не помнеше да е виждал по-болнав човек от нея. Кожата й бе жълтеникаво-пепелява, а по ръцете — пъпчива и люспеста, като на влечуго, от някаква екзема. Имаше освен това нещо в очите й, затворени в две лъщящи цепки от подпухналите й клепачи, което неприятно му напомняше за погледа на майка му в състояние на религиозен транс.

Тя им отвори вратата, след като Банърман бе тропал упорито близо пет минути. Джони стоеше до него. Краката го боляха и му се струваше, че тази нощ никога няма да свърши. Просто щеше да се точи безкрайно, докато натрупа достатъчно сняг, за да се свлече на лавина и да погребе всички.

— Джордж Банърман, какво търсиш тук посред нощ? — попита тя подозрително. Като на повечето дебели жени гласът й писукаше и жужеше подобно на муха или пчела, хваната в шише.

— Трябва да говоря с Франк, Хенриета.

— Тогава почакай до сутринта! — тросна се Хенриета Дод и понечи да затръшне вратата под носа му.

Ала Банърман я подпря с ръка.

— Съжалявам, Хенриета, но се налага да говоря е него сега.

— Няма да го събудя! — закрещя тя, без да отстъпва от прага. — И без това спи като убит! Понякога, когато ми прилошее нощем, имам ужасно сърцебиене и се опитвам да го извикам със звънеца си, но кой да чуе? Спи си, като че нищо няма, и някоя сутрин ще се събуди и ще ме намери в леглото умряла от сърдечен удар, вместо да се въртя в кухнята около проклетите му рохко сварени яйца! Всичко това е, защото ти го караш да работи прекалено много.

Тя разцъфна в някакво кисело тържество: кирливите ризи бяха извадени на показ!

— Ден и нощ, дежурство след дежурство, да търчи подир пияните шофьори по никое време, а всеки може да държи пистолет под седалката си; да обикаля долнопробните барове и разните му бардаци — о, там се навъртат всякакви, но на теб какво ти става от това? Мога да си представя какво се върши там, онези евтини мръсни жени, които за чаша бира с удоволствие ще лепнат някоя неизлечима срамна болест на такова чисто, добро момче като моя Франк!

Режещият й глас се извисяваше и жужеше, а главата на Джони се издуваше и блъскаше в противодействие. Искаше му се тя да млъкне. Знаеше, че халюцинира, че физическата и психическата умора от тази ужасна нощ вземат връх над него, но все повече и повече му се струваше, че пред него стои майка му и че всеки момент ще се обърне от Банърман към него и ще започне да го агитира за чудния дар, даден му от бога.

— Мисис Дод… Хенриета… — започна Банърман търпеливо.

Но тя наистина взе, че се обърна към Джони и го изгледа с бляскавите си, тъповати свински очички.

— Кой е този?

— Специален сътрудник — незабавно отвърна Банърман. — Хенриета, аз ще поема отговорността за събуждането на Франк.

— Охооо, отговорността! — заизвива тя с чудовищен вибриращ сарказъм и Джони най-после схвана, че я е страх.

Излъчваше страха си на пулсиращи, шумни вълни и тези вълни бяха причина да се засили главоболието му. Нима Банърман не разбираше — ОТ-ГО-ВОР-НОСТ-ТА! Много сме важни, няма що! Да, но аз няма да дам да ми будят момчето посред нощ, така че ти, Джордж Банърман, и твоят специален сътрудник можете да си гледате работата!

Тя отново се опита да затръшне вратата, но този път Банърман блъсна силно и я отвори докрай. В гласа му напираше да избухне едва сдържан гняв, под който прозираше страхотно напрежение.

— Пусни ни да влезем, Хенриета, сериозно ти говоря! Пусни ни веднага!

— Нямащ право! — кресна тя. — Това не е полицейска държава! Ще ти изгори службата, обещавам ти! Я си покажи заповедта за обиск!

— Имам или нямам право, аз все пак ще говоря с Франк.

Банърман я отблъсна и влезе.

Полуавтоматично Джони го последва. Хенриета Дод посегна да го задържи. Джони я хвана за китката на ръката и тутакси в главата го удари като мълния такава болка, пред която досегашната бе просто нищо. И жената изпита същото. За миг, който траеше сякаш цяла вечност, те се гледаха, разбиращи всичко, ужасени. За този миг те бяха споени като в едно. После тя се отскубна и притисна ръце към великанската си гръд.

— Ох, сърцето ми… сърцето ми… — Тя зарови из джоба на халата си и измъкна от там флакон с хапчета. Лицето й бе придобило цвета на сурово тесто. Успя някак си да отвори капачето на флакона и малките таблетки заподскачаха по пода, докато задържи поне една в шепата си. Джони не сваляше очи от нея, онемял от ужас. Чувствуваше главата си като огромен, пълен с кръв мехур, издут до пръсване.

— Вие сте знаели? — прошепна той.

Дебелите устни на сбръчканата й уста се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, но звук не излизаше. Като устата на риба, изхвърлена на брега.

— През цялото това време вие сте знаели?

— Ти си дявол! — писна тя. — Чудовище!… Сатана… Ох, сърцето ми… ох, умирам… мисля, че умирам… извикайте лекар. Джордж Банърман, да не си посмял да се качиш горе и да събудиш детенцето ми!

Като търкаше несъзнателно длан в якето си, сякаш да махне някакво петно, Джони се запрепъва по стълбите след Банърман. Вън вятърът ридаеше под стрехите като загубено дете. На средата на стълбите се обърна назад. Хенриета Дод се бе стоварила в един плетен стол: цяла планина от отпуснати телеса, която дишаше на пресекулки, и стискаше огромните си гърди. Все още с чувството, че главата му се надува, той си мислеше унесено: „Много скоро ще се пръсне и това ще е краят. Слава богу!“

Подът на тесния коридор бе застлан със стара протрита пътека. По тапетите бяха избили петна от влага. Банърман тропаше на една затворена врата. Тук горе бе поне с десет градуса по-студено.

— Франк? Франк! Събуди се, Франк! Аз съм, Джордж Банърман.

Никакъв отговор. Банърман завъртя топката на бравата и бутна вратата. Беше се хванал за дръжката на револвера, но не бе го извадил от кобура. Това би могло да бъде фатална грешка, но стаята на Франк Дод бе празна.

Двамата се задържаха на прага. Пред погледите им се бе открила стая на дете. Тапетите, също с петна от влага, бяха с мотиви на танцуващи клоуни и кончета-люлки. На едно детско столче седеше парцален палячо и ги гледаше с лъскавите си пусти очи. В единия ъгъл имаше сандъче с играчки. В другия бе сложено тясно дървено креватче с отметнати завивки. През едната му табла, в пълен дисонанс, бе преметнат коланът със затъкнат в кобура пистолет на Франк Дод.

— Мили боже! — удиви се Банърман. — Какво значи всичко това?

— Помощ! — долетя отдолу викът на мисис Дод. — Помогнете…

— Тя е знаела — обясни Джони. — Знаела е от самото начало, от случая с Фрешет. Той й е казал. И тя го е прикривала.

Банърман отстъпи бавно от прага на стаята и отвори съседната врата. Очите му бяха замъглени от болка. Съседната стая бе спалня за гости, явно необитавана. Отвори килера. Там нямаше нищо освен една тавичка с отрова за плъхове, акуратно поставена на пода. Следващата врата в коридора бе пак спалня, този път недовършена и толкова студена, че Банърман виждаше дъха си. Огледа се. Точно срещу стълбището имаше още една врата. Запъти се към нея и Джони го последва. Вратата бе заключена.

— Франк? Вътре ли си? — Шерифът затрака с бравата. — Отвори, Франк!

Отговор не последва. Банърман ритна вратата — кракът му се стовари точно под дръжката. Чу се ясно изщракване, което дълго отекваше в главата на Джони като дрънченето на стоманен поднос, паднал върху мозайка.

— О, боже! — изстена сподавено Банърман. — Франк!

Джони виждаше през рамото му. Виждаше повече, отколкото му трябваше. Франк Дод се бе свлякъл върху клозетната чиния — гол, с наметнат върху раменете лъскав черен дъждобран. Черната му качулка (качулката на палача, помисли си Джони мрачно) лежеше върху казанчето като някаква гротескна, изпразнена от съдържание външна обвивка. Неизвестно как бе успял да си пререже сам гърлото. Джони не би повярвал, че такова нещо е възможно. На перваза на мивката лежеше пакетче бръснарски ножчета „Уилкинсън“. Едно самотно ножче на пода лъщеше зловещо. Върху острието му се бяха събрали капчици кръв. Кръвта на Франк Дод от прерязаната му вратна вена и сънна артерия бе оплискала цялата тоалетна. Локвички се бяха събрали и в гънките на дъждобрана, който се влачеше по пода. С кръв бе опръскана найлоновата завеса пред душа с мотиви от патенца, които плуват с чадърчета над главите си. Кръв имаше дори по тавана.

На врата на Франк Дод бе закачена с връвчица табелка, на която бе написано с червило: ПРИЗНАВАМ.

Главата на Джони буквално се запали от непоносимо силния пристъп на болката. Той затърси опора с ръка и се хвана за дръжката на вратата.

„Разбрал е — мислеше си той несвързано. — Разбрал е още щом ме е видял. Разбрал е, че всичко е свършено. Прибрал се е вкъщи. Свършил е тази работа.“

Причерня му пред очите — черните кръгове се надигнаха и го погълнаха като талази на злото.

„С каква сила те е дарил господ, Джони.“

(ПРИЗНАВАМ)

— Джони?

Глас от далечината.

— Джони, лошо ли…

Гласът чезнеше. Чезнеше и всичко наоколо. Това беше добре. Още по-добре би било, ако изобщо не се беше съвземал от комата. За всички би било по-добре. Е, бе използувал своя шанс.

— Джони…

Франк Дод се бе затворил тук и бе успял някак да си пререже гърлото, дето се казва, от ухо до ухо, а навън бурята вилнееше, сякаш някой бе отприщил всички нечисти сили на земята. Рукнали като фонтан, както бе казал баща му онази зима преди дванадесет години, когато тръбите в мазето замръзнаха и се спукаха. Рукнали като фонтан. И то как — чак до тавана!

Струваше му се, че на това място бе извикал, но по-късно вече не беше така сигурен. Може да бе крещял само наум. Но нямаше съмнение, че тогава бе искал да вика, да излее с вика си целия ужас, цялата мъка и агонизиращата болка, насъбрани в сърцето му.

После усети, че пропада в зиналия мрак, и бе благодарен. Джони загуби съзнание.

15

Вестник „Ню Йорк Таймс“, 19 декември 1975 г.

ЯСНОВИДЕЦ ОТ ЩАТА МЕЙН ПОСЕЩАВА МЯСТОТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И ЗАВЕЖДА МЕСТНИЯ ШЕРИФ В ДОМА НА УБИЕЦА — НЕГОВИЯ НАЙ-БЛИЗЪК ПОМОЩНИК

(от специалния кореспондент на „Таймс“)

 

Джон Смит от Паунъл може и да не е парапсихически феномен, но човек трудно би убедил в това Джордж Ф. Банърман, шериф на областта Касъл, щата Мейн. Доведен до отчаяние след шест жестоки убийства в малкото градче Касъл Рок, разположено в Западен Мейн, шерифът Банърман се обадил по телефона на мистър Смит и го помолил да дойде в Касъл Рок и да му помогне, ако може. Мистър Смит, който в средата на тази година се прочу по цялата страна с излизането си от дълбока кома след петдесет и пет месеца в безсъзнание, бе обявен за шарлатанин от илюстрования седмичник ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Но на вчерашната пресконференция единственият коментар на шерифа Банърман бе: „Тук в Мейн пет пари не даваме за мнението на онези нюйоркски репортьори.“

Според шерифа Банърман мистър Смит коленичил и запълзял на четири крака по мястото в градската градина на Касъл Рок, където било извършено шестото убийство. Когато се изправил на крака, той вече знаел две неща: какво значи да ти премръзнат пръстите и как се казва убиецът — Франклин Дод, помощник-шериф, на работа в полицията на областта Касъл от пет години, също както и самият Банърман.

Неотдавна мистър Смит предизвика вълнения в своя роден щат, като обяви след проблясък на ясновидство, че къщата на инструкторката му по лечебна физкултура се е запалила. Това прозрение излезе стопроцентова истина. На последвалата пресконференция един от репортьорите го принуди…

„Нюзуик“, стр. 41, седмицата от 24 декември 1975 г.

НОВИЯТ ХЪРКОС

Може би за пръв път след Питър Хъркос в страната се появява истински парапсихически феномен. Хъркос бе роденият в Германия ясновидец, който имаше способността да отговаря на всякакви въпроси относно личния живот на хората само при докосване на ръка, прибор за хранене или предмет от чантата им.

Джон Смит е свенлив, скромен младеж от градчето Паунъл, Южен Мейн. Преди няколко месеца той се събуди от дълбока кома, в която бе прекарал повече от четири години след автомобилна катастрофа (виж снимката). Според лекуващия го невролог, доктор Самюъл Уейзак, степента на възстановяването при Смит била направо изумителна. Днес той се възстановява от слаба форма на измръзване и четиричасова загуба на съзнание след невероятното разбулване на дълга серия неразгадани убийства в град…

27 декември 1975 г.

Скъпа Сара,

Двамата с татко много се зарадвахме на писмото ти, което получихме този следобед. Аз се чувствувам наистина отлично, така че ти няма да се тревожиш повече, нали? Макар че съм ти много признателен за съчувствието. Прословутото „измръзване“ бе силно преувеличено в пресата. Само няколко петънца по върховете на три пръста на лявата ми ръка. Загубата на съзнание бе чисто и просто припадък, „предизвикан от емоционално претоварване“ — както се изрази Уейзак. Да, той пристигна лично и настоя да ме откара в болницата на Портланд. Самата гледка „Уейзак в действие“ си струва едно постъпване в болница. Със заплахи и нахалство той си издействува да му предоставят стая за преглед, както и електроенцефалограф с техник да го обслужва. Твърди, че не е открил нови поражения върху мозъка или следи от прогресиращи увреждания. Иска да проведе цяла серия нови изследвания, някои от които звучат като чиста инквизиция: „Отречи се, еретико, иначе ще ти направим още една пневмоцеребрална томография!“ (Ха-ха-ха, а ти все още ли смъркаш онзи проклет кокаин, скъпа?) Както и да е, аз отхвърлих любезното предложение да ме помушкат и почовъркат още малко. Татко доста ми се цупи, задето не съм искал да се изследвам, като все прави сравнения с майка ми, която не искаше да си взима лекарствата за сваляне на кръвното. Много е трудно да му се обясни, че дори Уейзак да открие нещо, десетократно по-сигурно е, че нищо няма да може да направи да ми помогне.

Относно бележката в „Нюзуик“ — и аз я четох. Снимката е от пресконференцията, само че подрязана. Нямам вид на човек, когото би желал да срещнеш по тъмна доба, а? Ха-ха! Велики боже! (Както обича да казва твоята дружка Ан Страфорд.) Как бих искал да не бяха отпечатвали този материал! Колетчетата, картичките и писмата отново заваляха по пощата. Вече не отговарям на никого. Ако обратният адрес не ми говори нищо, просто пиша: „Да се върне на подателя.“ Тези писма и пратки преливат от мъка, надежда, омраза, вяра и неверие и само ми напомнят за майка ми от последните й дни.

Не исках картината да излезе толкова мрачна, а и действително няма нищо страшно. Само че не желая да стана практикуваща врачка, не искам да ходя по турнета и да се показвам по телевизията (някакъв наглец от Ен Би Си се добрал, дявол знае как, до нашия телефонен номер и ме попита бих ли участвувал като „събеседник по желание“ в програмата на Карсън). Грандиозна идея, какво ще кажеш? Дон Рикълс ще понагруби тоя-оня, някоя начинаеща актриса ще пораздуса „големите си сини очи“ и най-накрая аз ще попредскажа туй-онуй. И цялата тази боза ви я поднася всемогъщата компания „Дженеръл Фудс“. Не искам да имам нищо общо с подобно пе-лай-пе-но! Онова, което най-искрено желая, е да се върна в Клийвс Милс и да потъна в сладката анонимност на гимназиалния учител по английски език, като си запазя ясновидството за сбирките на местните футболни запалянковци.

Струва ми се, че друго засега няма. Надявам се, че с Уолт и Дени сте прекарали една чудесна Коледа и сега с нетърпение очаквате настъпващата Героична изборна година на двувековния юбилей[3] (ако не друг, то сигурно поне Уолт ще е много ентусиазиран). Драго ми е да науча, че половинката ти е била издигната като кандидат за едно от сенаторските места на щата, но стискай палци, Сара — 1976 г. не обещава да бъде от най-елитните години за почитателите на слона[4]. Можеш да благодариш за това на онзи субект от Сан Клементе.

Татко изпраща най-добри пожелания и ме моли да ти предам благодарностите му за снимката на Дени, който наистина му е влязъл под кожата. Аз също ви желая всичко най-добро. Благодаря за писмото и за тревогата ти за мен (напразна, но много приятна). Чувствувам се добре и горя от нетърпение да поема отново ярема на задълженията си.

С най-добри чувства

Джони

П. П. За последен път ти казвам, малката, зарежи този кокаин.

Дж.

29 декември 1975 г.

Драги Джони,

Струва ми се, че това е най-трудното, най-горчивото писмо, което ми се е налагало да пиша за шестнадесет години работа в училищната администрация. Не само защото си ми добър приятел, но и защото си адски добър учител. Хубавото си е хубаво и дори да искам да те изчеткам, нищо ново няма да кажа, така че по-добре да не се опитвам.

Снощи се проведе специално събрание на училищния съвет (по настояване на двама членове от съвета, чиито имена няма да споменавам, но тъй като бяха в съвета и по времето, когато ти преподаваше, мисля, че ще се досетиш кои са). С пет „за“ и два „против“ бе гласувано договорът ти да бъде анулиран. Причината: бил си твърде противоречива личност, за да бъдеш добър учител. Така се възмутих, че за малко не подадох оставка. Да не бяха Морийн и децата, сигурно щях да го направя. Този произвол надминава дори изхвърлянето на книги като „Заеко, бягай“ или „Спасителят в ръжта“ от учебната програма. Тук става дума за нещо много по-лошо, нещо, което е направо гнусно.

Всичко това съм им го казал, но можех със същия успех да им говоря и на есперанто или на суахили. Тях ги интересува само, че снимката ти се е появила в „Нюзуик“ и в „Ню Йорк Таймс“ и че историята в Касъл Рок е влязла в новините на националните радио- и телевизионни предавания. Твърде противоречива личност! Пет склерозирали членове на училищния съвет, от хората, които се вълнуват повече за дължината на косите, отколкото за учебниците, които се хвърлят енергично да открият кой пуши марихуана в училище, вместо да се заемат с осигуряването на някакво що-годе съвременно оборудване за природонаучните кабинети.

Написах остро протестно писмо до разширения състав на училищния съвет и с известен натиск бих могъл да накарам и Ървин Файнголд да го подпише с мен. Но няма защо да се лъжем, че има дори малка надежда някой от тези дъртаци да си промени становището.

Джони, моят искрен съвет е да си вземеш адвокат. Ти подписа договор по всички правила и съм убеден, че можеш да изстискаш от тях заплатата си до последния цент, независимо дали кракът ги ще стъпи в класната стая, или не. Обади ми се да си поговорим, когато имаш настроение.

От сърце и душа съжалявам за станалото.

Твой приятел

Дейв Пелзен

16

Джони стоеше до пощенската кутия с писмото на Дейв в ръка и го гледаше с невярващ поглед. Бе последният ден на 1975 г., изцъклен и хапещо-мразовит. Дъхът излизаше от ноздрите му на тънки бели облачета.

— Каква гадост! — простена той. — Боже, каква гадост!

Все още неспособен да асимилира напълно станалото, той се наведе вдървено да види какво друго му е донесъл пощаджията. Както обикновено кутията им бе претъпкана. Просто по случайност писмото на Дейв бе попаднало най-отгоре и се подаваше през процепа.

Бяла бележка, потрепваща от вятъра, го подканяше да си получи колетите, неизбежните колети: „Съпругът ми ме напусна в 1969 г., ето чифт негови чорапи, кажете ми къде да го намеря, за да го накарам, мръсникът му с мръсник, да ми плаща издръжка за детето.“ „Моето бебе умря от задушаване миналата година. Ето му дрънкалката, моля напишете ми: дали се чувствува щастливо горе при ангелите? Не го кръстих, защото баща му беше против, а сега сърцето ми се къса.“ Старата песен без край.

„С каква сила те е дарил господ, Джони.“

„Причината: бил си твърде противоречива личност, за да бъдеш добър учител.“

Обзет от внезапен пристъп на ярост, той започна да скубе писмата — и малки, и големи — от пощенската кутия, като изпускаше много от тях по снега. Неизбежното главоболие започна да набира сили около слепоочията му подобно на два тъмни облака, които щяха бавно да се слеят и да го обгърнат в непоносима агония. От очите му рукнаха сълзи, потекоха по страните му и тозчас замръзнаха в две блестящи ледени пътечки.

Той се наведе и започна да събира изтърваните писма. Върху едно от тях, двойно, тройно по-голям, през призмата на сълзите той видя адрес, написан с дебел, черен молив: „За Джон Смит, дету врачува“.

— Ето, това съм аз — онзи, дету врачува!

Ръцете му неудържимо се затресоха и на земята се изсипа всичко — включително и писмото на Дейв. То се залюля грациозно и кацна върху купчината от писма. През мокрите си от безсилни сълзи ресници Джони успя да види надписа на официалната училищна бланка заедно с емблемата — горящия факел и мотото:

ДА УЧИМ, ДА СЕ УЧИМ, ДА ЗНАЕМ, ДА СЛУЖИМ НА ОТЕЧЕСТВОТО!

„На задника ми да служите, копелета мръсни!“ Джони падна на колене и започна да събира писмата, като ги загребваше с ръкавиците си. Тъпата болка в пръстите му напомни за неотдавнашното премръзване, за мъртвия Франк Дод, яхнал клозетната чиния право към зиналата вечност, с потънали в кръв руси коси — косите на американския идеал. ПРИЗНАВАМ.

Грабна писмата и заповтаря под нос като развалена грамофонна плоча: „Ще ме довършите бе, хора, направо ще ме свършите! Защо не ме оставите на мира, не виждате ли, че ме убивате?“

Накара се да млъкне. Нищо нямаше да постигне така. Животът щеше да продължава да си тече. Тъй или иначе, животът непременно щеше да продължава да си тече.

Джони пое обратно към къщи и се замисли какво ли би могъл да работи сега. Сигурно нещо щеше да се появи. Ако не друго, то поне пророчеството на майка му се бе сбъднало. Божия мисия, или не, но той я бе изпълнил. Нямаше никакво значение, че това е мисия на камикадзе — той я бе изпълнил докрай.

Беше разчистил сметките си със съдбата.

Бележки

[1] Американски художник модернист. — Б.пр.

[2] Персонаж от телевизионен сериал. — Б.р.

[3] В 1976 г. се навършиха двеста години от подписването на Декларацията на независимостта в САЩ, което се смята за рождена дата на нацията. — Б.пр.

[4] Слонът е талисман на Републиканската партия в САЩ, а на Демократическата е магарето. — Б.пр.