Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 177 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА II

1

Наближаваше полунощ, когато Джони зави към нейния блок. Сара дремеше.

— Хей! — Той угаси мотора и я поразтърси леко. — Пристигнахме.

— Ох… сега. — Тя се поизправи и се загърна по-плътно в палтото си.

— Как се чувствуваш?

— По-добре. Па̀ри ми в стомаха и гърбът ми е като изгнил, но съм по-добре. Джони, прибери се в Клийвс с колата.

— Не, не бива. Някой ще я види, че е била паркирана пред блока цяла нощ. Няма защо да ни одумват.

— Но нали щях да идвам с теб…

Джони се усмихна.

— Тогава би си струвало, дори да трябваше да оставим колата през три пресечки. Освен това искам да я имаш подръка в случай, че размислиш относно болницата.

— Няма.

— Всичко става. Може ли да се кача горе да извикам такси?

— Разбира се.

Качиха се, Сара запали лампите и отново я втресе.

— Телефонът е в хола. Аз ще полегна и ще се завия.

Холчето беше крайно непретенциозно и единственото, което го спасяваше да не заприлича на казарма, бяха пердетата — ярко петно от странно нахвърляни и крещящо боядисани цветя, както и няколко плаката на една от стените: Дилан във Форест Хилс, Баес в Карнеги Хол[1], „Джефърсън еърплейн“ в Бъркли и „Бърдс“ в Кливланд.

Сара легна и се скри под юргана чак до брадичката. Джони бе сериозно разтревожен за нея. Лицето й бе бяло като хартия, с черни кръгове под очите. Трудно му бе да си представи човек с по-болен вид.

— Да остана тук за през нощта, а? Просто за всеки случай, ако стане нещо, например…

— Например микроскопично спукване в първия шиен прешлен? — обърна го на смях тя.

— Абе… знаеш ли!

Зловещите звуци, които идеха изпод диафрагмата й, я накараха да вземе окончателно решение. Сара твърдо бе възнамерявала да спи тази нощ с Джони Смит. Сега това отпадаше. Но оттук съвсем не следваше, че той ще трябва да седи и да я наблюдава как повръща, как търчи до клозета и се тъпче с хапове против диария.

— Ще ми мине — постара се да разсее опасенията му тя. — Чудо голямо — развален хот дог! Със същия успех можеше да се падне и на теб. Звънни ми утре в свободния си час.

— Смяташ ли, че няма нищо страшно?

— Убедена съм.

— Добре тогава. — Без да спори повече, Джони вдигна слушалката и повика такси. Заслушана в гласа му, Сара затвори очи и се унесе. За нея едно от най-големите достойнства на Джони бе постоянното му и искрено старание да върши онова, което трябва, което е най-доброто за случая, и то не за да трупа гнусен, личен капитал. Какво по-хубаво от това! Беше твърде уморена и потисната, за да мисли за разни там светски услорности.

— Речено-сторено — остави слушалката и докладва той. — Колата ще е тук след пет минути.

— И не е като да нямаш пари за такси — усмихна се тя.

— Да не говорим за бакшиша, който ще дам. — Джони направи сполучлива имитация на широкия пиянски жест на Уилям Фийлдс[2]. Сетне се приближи, седна до нея и хвана ръката й.

— Джони, как стана тая работа? — попита момичето.

— Коя?

— С Колелото. Как се получи това?

— Просто страшно ми провървя, това е — опита се да обясни той, ала видът му го издаваше, че не е много убеден. — С всекиго се случва. На конни надбягвания, на карти, че дори на чифт-тек.

— Не — възрази Сара.

— Какво не?

— Не мисля, че с всекиго се случва да му върви така. Беше почти свръхестествено. Дори… малко ме достраша.

— Така ли?

— Да.

Джони въздъхна.

— С мене поне се случва — понякога ми работи предчувствието. Откак се помня, ме бива да намирам загубените вещи на хората. Както стана с малката Лиза Шуман в училище. Сещаш се за кого става дума, лали?

— Малката тъжна и тиха Лиза… Знам я. Вечно витае в облаците на упражненията по граматика.

— Беше си загубила училищното пръстенче[3] и дойде при мен цялата в сълзи. Попитах я дали е проверила в дъното на горния рафт на шкафчето си. Просто така ми хрумна. А то се оказа там.

— И винаги ли си имал такива хрумвания?

— Ами, много рядко. — Лицето му леко посърна. — Но тази вечер това чувство бе особено силно, Сара. Струваше ми се, че Колелото е… — той присви пръсти в юмруци и ги изгледа намръщено — че то ми е в ръцете. И в същото време имах най-невероятни, направо идиотски асоциации.

— Като например?

— Гу-ма — натърти той. — Горяща гума. И студ. И лед. Черен лед. Ей такива неща ми се мержелееха, бог знае защо. И още — някакво смътно предчувствие за беда.

Сара внимателно попиваше всичко, без обаче да се намесва. И не след дълго лицето му се разведри.

— Но каквото и да бе, това чувство вече го няма. Най-вероятно не е нищо сериозно.

— Донесе ти все пак петстотин долара.

Джони разцъфна от радост и замълча. Тя задряма, доволна от близостта му. Събуди я светлината от автомобилни фарове, които блеснаха върху стената на стаята. Таксито.

— Ще ти звънна. — Той нежно я целуна на прощаване. — Сигурна ли си, че не искаш да остана при теб?

Изведнъж й се дощя да не го пуска, но тя поклати глава.

— Обади ми се утре.

— В свободния час — обеща той и тръгна към вратата.

— Джони?

Той се обърна.

— Обичам те — каза тя и лицето му грейна като слънце.

Изпрати й въздушна целувка.

— Оправи се и ще поговорим.

Тя кимна, но минаха четири години и половина, преди да може отново да поговори с Джони Смит.

2

— Нали нямате нищо против да седна отпред? — попита Джони шофьора на таксито.

— Седни, само гледай да не удариш с коляно таксиметъра. Много лесно се разваля.

С известно усилие Джони успя да намести дългите си крака под апаратчето и хлопна вратата. Шофьорът, оплешивял мъж на средна възраст, с шкембенце, превключи на червено и таксито се плъзна по Флаг Стрийт.

— Накъде?

— Клийвс Милс — отвърна Джони. — Главната улица. Ще ви покажа точно къде.

— Ще трябва да те помоля да заплатиш и половината от обратния път. Много ми е неприятно, но на връщане ще бъда празен.

Джони разсеяно стисна пачката банкноти в джоба на панталона си. Опита се да си спомни дали изобщо някога бе носил толкова много пари наведнъж. Имаше такъв случай. Беше купил на старо един двегодишен „Шевролет“ за хиляда и двеста долара. В банката му бе хрумнало да ги поиска в брой, а не с чек — хей така, просто за да види как изглеждат толкова пари накуп. Не бяха някаква велика гледка, но затова пък велика бе физиономията, която направи прекупвачът, когато му наброи дванадесетте стодоларови банкноти в шепата. Ала вместо с доволство, сегашното богатство в джоба му изпълваше Джони само със смътно безпокойство и в ума му непрекъснато се въртеше сентенцията на майка му: „Намерени пари, намерена беля!“

— И половината от обратния път, бива — великодушно прие той.

— Просто исках да сме наясно — разбъбра се шофьорът. — Дойдох толкова бързо, защото имах повикване от Ривърсайд. Там обаче не ме чакаше никой.

— А, така ли? — насили се Джони да прояви интерес. Зад прозорците отвън се стрелкаха потънали в мрак къщи. Спечелил бе петстотин долара в преживяване, съвсем различно от всичко досега. Този необясним мирис на горяща гума, усещането, че повторно, макар и частично, му се случва нещо, сполетяло го в ранното детство… и предчувствието за надвиснала беда в разплата за късмета не го напускаха.

— Да, да, пияниците първо викат такси, после им дойде друго на ума — приказваше шофьорът. — Пусти пияници, толкова ги мразя! Обадят се, па си рекат: „Защо, по дяволите, да не му цапна още някоя-друга биричка!“ Или докато чакат, изпият и парите за таксито, та когато извикам: „Кой има поръчка за такси?“ — те се спотайват.

— Ммда — вметна Джони.

Вляво лъщяха тъмните води на река Пенобскот. Ама тази история с прилошаването на Сара и, отгоре на всичко признанието й в любов! Вероятно моментна слабост, нищо повече. Но боже! Ами ако го беше направила сериозно? Той бе хлътнал по нея едва ли не от първата им среща. И тъкмо с нея бе късметът му тази вечер, а не на Колелото. И все пак не към друго, а към Колелото продължаваха да се връщат мислите му и да го тревожат. В тъмното му се привиждаше как то се върти, до ушите му като в неспокоен сън долиташе все по-бавното тика-тика-тика на отскачащия от пречките показалец. Намерени пари, намерена беля.

Шофьорът зави по шосе номер 6, вече доста увлечен в монолога си.

— Та викам му: „Я се разкарай оттука, сополанко такъв!“ Хлапакът, знаеш, станал многознайко! Не съм длъжен да търпя подобни дивотии от никого, включително и от собствения си син. От двадесет и шест години въртя ей тоз волан. Шест пъти са ми вадили пистолет и са ме обирали. Удрял съм се и съм мачкал ламарини до посиняване, макар никога със сериозни последствия, за което благодаря на Дева Мария, на свети Кристофър, покровителя на нас, грешните пътници, и на всевишния. И всяка седмица, ако ще да съм и съвсем натънко, слагам по пет долара настрана за неговия университет. Всяка седмица, още от времето, когато той беше едно парче месо, с мляко по устата. И защо? За да може един ден да се изтъпани пред мен и да издърдори, че президентът на Съединените щати бил свиня. Дявол да го вземе, хлапето сигурно смята и мен за свиня, макар че си знае — а̀ го е казало, а̀ съм му строшил зъбките. На ти тебе младо поколение. Та му викам: „Разкарай се оттук!“

— Аха — обади се пак Джони. Сега се носеха покрай горички. Отляво бе Карсъновото мочурище. До Клийвс Милс им оставаха десетина-единадесет километра. Таксиметърът щракна нови десет цента.

Една мъничка монета, от долара една десета. Хей-хей-хей.

— Ти по коя част си, ако не е тайна? — попита шофьорът.

— Учител съм в Клийвс.

— Така ли? Тогава значи ти е ясно. Какво, по дяволите, ги прихваща тези деца?

Ами изядоха един развален хот дог, наречен Виетнам, и получиха отравяне. Продаде им го някой си Линдън Джонсън. Тогава се оплакаха на оня, другия: „За бога, мистър, адски ни е лошо!“ А той пък, другият, името му беше Никсън, ги довърши: „Няма нищо. Ето ви още няколко хот дога.“ Та това го прихваща младото поколение в Америка.

— Не знам — отказа се да обяснява Джони.

— Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти… — В гласа на шофьора се появи истинско недоумение, на което не бе съдено да трае дълго, защото бе настъпила последната минута от живота му. И Джони, който нищо не подозираше, изпитваше искрено съжаление към този човек, съжаляваше го за неспособността му да разбере.

Хайде, мила бейби, всеки рок е твой.

— Гледал съм да му е възможно най-добре, а хлапето ми идва с коса до задника и разправя, че президентът на Съединените щати бил свиня. Свиня! Ще му дам аз…

Внимавай! — изкрещя Джони.

Шофьорът се бе извърнал малко настрани, за да вижда пътника си. По подпухналото му лице на американски легионер[4] играеха светлинките от контролното табло. Неочаквано от тъмнината изскочиха заслепяващите слънца на насрещни фарове и то лъсна в целия си несдържан яд и мъка. Той мигновено се хвърли напред, но бе късно.

Божичкоооо…

От двете страни на средната линия към тях хвърчаха един „Мустанг“ и един „Додж-чарджър“. Те явно бяха стартирали успоредно зад баира и се надбягваха, заемайки целия път. Джони чуваше воя на издутите докрай мотори. „Чарджър“-ът се бе устремил право към тях и изобщо не направи опит да се отклони. Шофьорът на таксито се вцепени зад волана.

Бооож…

Джони едва забеляза „Мустанг“-а, който профуча отляво. След това таксито и „Чарджър“-ът се врязаха челно и нещо го изтласка от седалката навън. Не усещаше никаква болка, макар че с периферията на съзнанието си бе регистрирал как бедрата му връхлитат върху таксиметъра с такава сила, че откъсват апаратчето от конзолата му.

Последва звън на чупещо се стъкло. Огромно огнено кълбо разряза нощното небе. Главата на Джони срещна предното стъкло и го изби. Реалният свят започна да изтича като през фуния. Появи се смътна и далечна болка в раменете и ръцете, когато тялото му последва главата през назъбената дупка в стъклото. Той летеше. Летеше в октомврийската нощ.

Мъглява, мимолетна мисъл: „Умирам ли? Това ли ще е краят?“

И отговор от вътрешния глас: „Да, по всяка вероятност да.“

Полет. Звезди, пръснати навред в нощта. Бензинова експлозия и лумнали струи огън. Оранжево сияние. После тъмнина.

Пътешествието му през нищото завърши със силен тъп удар и плясък. Падна в ледената мокрота на Карсъновото мочурище, на седем метра и половина от мястото, където „Чарджър“-ът и таксито, споени от удара в горяща клада, хвърляха пламъци в нощното небе.

Мрак.

Пропадане.

Докато не остана нищо друго, освен едно гигантско червено-черно Колело, което се въртеше в празнота като в междузвездно пространство. Веднъж на всеки може да се случи, късмет е дваж да се сполучи, хей-хей-хей. Колелото се въртеше нагоре-надолу, червено-черно, дървеното перце на показалеца щракаше по пречките и той се напрягаше да види дали ще се паднат нули — все едно една ли, две ли — всички губят, банката печели. Напрягаше се да види, ала Колелото бе изчезнало. Останала бе само черната бездна и безкрайната празнота. Спукана работа, няма мърдане, мой човек! Кръгла нула. Гроб студен.

Джони Смит остана там дълго, много дълго.

Бележки

[1] Боб Дилан и Джоун Баес използуват в протестните си песни злободневни теми като войната във Виетнам, атомната бомба и пр. Те се радват на огромна популярност, която им осигурява концерти в Карнеги Хол — залата на Нюйоркската филхармония, и Форест Хилс — мястото на открития шампионат по тенис на САЩ. — Б.пр.

[2] Американски комедиен актьор (1880—1946). — Б.пр.

[3] В предпоследния клас американските ученици получават пръстенчета с емблемата на училището си. — Б.пр.

[4] Членовете на Американския легион — организация на ветерани от двете световни войни — са пословични със своя войнствуващ шовинизъм и сляпа вяра в превъзходството на американския начин на живот и обществено устройство. — Б.пр.