Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 178 гласа)

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър, драма, свръхестествен
Вид роман
Предходна Сблъсък
Следваща Подпалвачката/Живата факла
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XV

1

След време Джони щеше да си мисли, че причината, поради която в края на краищата спа със Сара — почти пет години след панаира — бе до голяма степен свързана с посещението на Ричард Дийс от „Проникновено око“. Той окончателно се размекна и се обади на Сара да я покани на гости най-вече поради жалостивата нужда компанията на някой свестен човек да му оправи вкуса в устата. Или поне тъй му се искаше да вярва.

Джони телефонира в Кенабънк. Обади се бившата съквартирантка на Сара и каза, че веднага ще я повика. Слушалката тракна и в последвалата тишина той за момент се замисли (но не много сериозно) дали да не вземе просто да затвори и да сложи точка завинаги. Тогава чу гласа на Сара.

— Джони? Ти ли си?

— Аз и никой друг.

— Как си?

— Добре. А ти?

— И аз също. Радвам се. че се обади. Не знадх… дали да се надявам.

— Още ли смъркаш този проклет кокаин?

— Не, минах на хероин.

— Бебето с тебе ли е?

— Разбира се. Никъде не ходя без него.

— Ами хайде наминете двамата насам, преди да се върнете на север.

— Много ще ми е приятно — отвърна с чувство тя.

— Баща ми работи в Уестбрук, а аз съм главният готвач и завеждащ миенето на шишетата. Той се прибира към четири и половина и след час сядаме на масата. Чувствувай се поканена за вечеря, само те предупреждавам: всичките ми коронни блюда са все на основата на френско-американски спагети.

Тя се изкиска.

— Поканата се приема. Кой ден ще бъде най-удобно?

— Какво ще кажеш за утре или други ден, Сара?

— Утре тогава — отвърна тя почти без колебание. — До скоро виждане.

— Пазя се, Сара.

— И ти също.

Той затвори замислено, развълнуван и виновен — без да има защо да се чувствува така. Но човек не може да заповяда на мислите си, нали? А там, където те го водеха сега, щяха да се разглеждат възможности, които по-добре да не закачаш.

„Какво пък, тя знае всичко необходимо. Знае кога се връща баща ми от работа — какво друго й трябва?“

И сам си отговори:

„А какво ще правиш ти, ако тя цъфне на обяд?“

„Нищо“ — каза си той, без да си вярва напълно. Само като си помислеше за Сара, за формата на устните й, за леко дръпнатите й нагоре зелени очи, и веднага го обземаше слабост, овчедушие и дори известно отчаяние.

Джони отиде в кухнята и започна бавно да приготвя вечерята — без фасони, само за двама. Както подобава на баща и син, които я карат по мъжки. А и никак не бяха за оплакване. Джони още се оправяше. Говореше с баща си за годините, които бе проспал, за Вера — макар да подхождаха към тази тема внимателно, те неизменно се приближаваха все повече към центъра, като по свиваща се спирала. Бе им необходимо не толкова да проумеят, колкото да се примирят със станалото. Не, никак не бяха за оплакване. Животът им бе начин да осмислят нещата, за да бъдат наясно със себе си. И за двамата. Но той щеше да свърши през януари, когато Джони се връщаше в гимназията на Клийвс Милс. Бе получил предната седмица договора си за половин година от Дейв Пелзен и бе го върнал подписан. Какво щеше да прави баща му тогава? Според Джони най-вероятно щеше да продължи да живее по същия начин. Хората имат тази склонност — просто да съществуват, да карат без особени преживявания, без излишен шум. Той ще навестява Хърб колкото се може по-често, всяка събота и неделя, ако му се стори, че тъй трябва. Много неща се бяха изменили тъй рязко, че не му оставаше друго, освен да напипва пътя си бавно, подобно на слепец в непозната стая.

Той сложи месото във фурната, отиде във всекидневната, включи телевизора и пак го изключи. Седна и се замисли за Сара. „Бебето — изведнъж му хрумна. — Бебето ще ни пази, ако дойде рано.“ Значи нямаше страшно. Защитата бе бетон.

И все пак Джони не можа да се успокои и да престане да размишлява надълго и нашироко.

2

Тя пристигна на другия ден в дванадесет и четвърт с едно пъргаво червено „Пинто“, което вкара в двора и паркира пред къщата. Излезе от колата — висока и красива, с развени от лекия октомврийски ветрец тъмноруси коси.

— Здравей, Джони! — извика тя и махна с ръка.

— Сара!

Той слезе да я посрещне. Тя повдигна лице и той докосна с устни бузата й.

— Чакай да измъкна императора! — Сара отвори вратата към мястото до шофьора.

— Да ти помогна ли?

— Неее, ние двамата се справяме чудесно, нали, Дени? Хайде, майче.

Със сръчни движения Сара разкопча коланите, с които бе привързан към седалката един малък дундьо. Тя го вдигна на ръце. Дени заоглежда двора с диво любопитство и настойчивост, после погледът му попадна на Джони и се закова. Детето се усмихна.

— Гус! — каза то и размаха ръчички.

— Май иска да го гушнеш — преведе Сара. — Като никога. Той е бащичко, републиканец, много е резервиран. Искаш ли да го вземеш?

— Разбира се — отвърна Джони малко неуверено.

Сара се засмя.

— Не се бой, няма да се счупи, нито пък ще го изпуснеш — успокои го тя и му връчи Дени. — А и да го изпуснеш, сигурно ще отскочи като гумена топка. Ужасен шишко!

— Ика оши ино! — Дени обви безгрижно ръчичка около врата на Джони и погледна доволно майка си.

— Чудна работа! — удиви се Сара. — Той никога не се е привързвал към хората, както… Джони? Джони?

Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.

— Джони? — Тя го гледаше уплашено.

— Да?

— Наред ли е всичко?

Пита за Дени, сети се той. Наред ли е всичко с Дени? Виждаш ли нещо лошо? Някакви неприятности?

— Всичко е наред — увери я той. — Можем да влезем вътре, но аз обикновено дремя на терасата. И без това съвсем скоро ще има по цял ден да се въртим около печката.

— На терасата е идеално. А и на Дени му се иска да поразгледа двора. Казва, че е чудесен. Нали, бебчо? — Тя разроши косата му и Дени се изкиска.

— Няма ли да му стане нещо?

— Няма, освен ако не се опита да глътне някоя от онези трески.

— Цепих дърва — обясни Джони и сложи Дени на земята тъй внимателно, сякаш бе старинна китайска ваза. — Много полезно упражнение.

— Как се чувствуваш със здравето?

— Мисля — заяви Джони, като си спомни как преди няколко дни бе блъснал Ричард Дийс, — че по-добре не би могло да се очаква.

— Чудесно. Когато се видяхме миналия път беше доста отчаян.

Джони кимна.

— Операциите.

— Джони?

Той я погледна и отново изпита онази странна смесица от желание, чувство за вина и нещо като очакване с цялото си същество. Тя се взираше открито в очите му.

— Да?

— Опомняш ли си… за венчалния ми пръстен?

Той кимна утвърдително.

— Там беше. Където каза. Аз го изхвърлих.

— Така ли? — Той не беше много учуден.

— Изхвърлих го и скрих от Уолт. Не мога да обясня защо. И не мога да го забравя — все ме тревожи.

— Не заслужава да се тревожиш.

Бяха застанали на стълбите с лице един към друг. Бузите й бяха пламнали, но тя не свеждаше очи.

— Има нещо, което бих желала да довърша — призна тя без заобикалки. — Нещо, което не успяхме да довършим.

— Сара… — започна Джони и млъкна. Не знаеше как да продължи. Долу Дени изтопурка пет-шест стъпки и седна тежко на земята. Това ни най-малко не го смути и той продължи да си гука.

— Да — поде отново Сара. — Не знам дали съм права или не. Обичам Уолт. Той е добър, лесно е да го обичаш. Ако не от друго, от добри и лоши мъже поне разбирам. Дан, с когото ходех в университета, беше лош. Ти ми създаде вкус към другия тип, Джони. Ако не беше ти, нямаше да оценя Уолт.

— Сара, не е нужно.

— Нужно е — възрази Сара тихо, но натъртено. — Защото такива неща се казват само веднъж. И каквото се получи, това ще бъде, защото втори път човек няма да се престраши да заговори за него. — Тя го погледна умолително. — Нали разбираш?

— Разбирам.

— Обичам те, Джони. Никога не съм преставала да те обичам. Опитвах се да си внушавам, че бог ни раздели. Но не можах да го повярвам. Нима божият пръст ще се скрие в развален хот дог? Или в две хлапета, които посред нощ хукват да се надбягват с колите си по глухо шосе? Не искам нищо повече, освен… — Думите й се понесоха в равен ритъм в хладния октомврийски следобед, сякаш малко ювелирно чукче почукваше по тънка лента благороден метал. — …освен онова, което ни бе отнето. — Гласът й секна. Тя сведе поглед. — Искам го с цялото си сърце, Джони. А ти?

— И аз! — Той протегна ръце, но се почувствува неловко, защото тя поклати глава и отстъпи назад.

— Не пред Дени — извини се Сара. — Сигурно е глупаво, но за мен това е равносилно на публична изневяра. Аз те искам докрай, Джони. — Бузите й отново пламнаха и като гледаше тази прелестна руменина, Джони усети, че и собствена му възбуда расте. — Искам да ме прегръщаш, да ме целуваш и да ме любиш — една успя да изрече тя през свито гърло. — Мисля, че не постъпвам правилно, но нямам друг избор. Нямам право, но имам оправдание. Справедливостта го изисква.

Той изтри с показалец сълзата, която се стичаше бавно по бузата й.

— За един-единствен път, нали?

Тя кимна.

— С един-единствен път ще трябва да приключим всичко. Всичко, което би било, ако не бяха се объркали нещата. — Тя вдигна очите си, плувнали в сълзи, и по-ярко зелени от всякога. — Можем ли да приключим всичко с един-единствен път, Джони?

— Не — усмихна се той, — но можем да се опитаме, Сара.

Тя погледна нежно Дени, който се мъчеше безуспешно да се покатери на дръвника и рече:

— Той ще заспи.

3

Те седнаха на терасата и се загледаха в играта на Дени по двора под бездънното синьо небе. Не бързаха, не изгаряха от нетърпение, но и двамата чувствуваха, че се наелектризирват. Тя бе разкопчала палтото си и седеше, кръстосала глезени, на пейката люлка в сивосиня плетена рокля и с небрежно разпиляна по раменете от вятъра коса. Бузите й не престанаха да пламтят през цялото време. Високо горе бели облаци прекосяваха небето от запад към изток.

Говореха си за незначителни неща — не бързаха. За пръв път, откакто се бе измъкнал от клопката му, времето не беше враг за Джони. То им беше дало тази малка пауза в замяна на основния поток, който им отне, и тя щеше да трае толкова, колкото им бе необходимо. Говореха си за сватбите на своите познати, за една ученичка от тяхната гимназия, която с високия си успех бе спечелила университетска стипендия, за независимия губернатор на Мейн. Сара го сравни по външност с иконома, напомнящ на Франкенщайн, в комедията „Семейство Адамс“, а по манталитет — с Хърбърт Хувър[1] и двамата се разсмяха.

— Погледни го. — Сара кимна към Дени.

Седнал на тревата до бръшляна на Вера Смит, малкият си смучеше палчето и ги гледаше сънено.

Сара извади походното креватче от задната седалка на колата.

— Дали ще му е добре на терасата? — попита тя Джони. — Времето е толкова приятно. Много ми се иска да поспи на чист въздух.

— Според мен ще му бъде много добре.

Тя разпъна креватчето на сянка, сложи в него детето и го зави с две одеялца до брадата.

— Спи, мъничък — подкани го Сара.

Той й се усмихна и веднага затвори очи.

— И нищо повече? — учуди се Джони.

— И нищо повече — потвърди тя, върна се при него и обви ръце зад тила му. Той долови съвсем определено лекото прошумоляване на комбинезона под роклята й. — Искам да ме целунеш — каза спокойно Сара. — Пет години чакам да ме целунеш отново, Джони.

Той я прегърна през кръста и нежно я целуна. Устните й се разтвориха.

— О, Джони — сгуши се в него тя. — Обичам те.

— И аз те обичам, Сара.

— Къде ще отидем? — попита тя като се откъсна от него. Сега очите й бяха бистри и наситено зелени като изумруди. — Къде?

4

Той постла избеляло войнишко одеяло, което, макар и старо, бе чисто, върху сламата в горния плевник. Наоколо упойващо ухаеше на дъхаво сено. Високо над главите им се вдигна олелия от птича глъч и пърхане, но не след дълго се уталожи. През едно малко прашно прозорче се виждаше къщата и терасата. Сара изчисти част от стъклото и погледна през нея Дени.

— Добре ли е тук? — попита Джони.

— Да. По-добре тук, отколкото в къщата. Там щеше да е все едно, че… — Тя сви рамене.

— Че сме направили баща ми съучастник?

— Да. А това засяга само нас.

— Наша работа.

— Наша работа — съгласи се Сара и легна по корем върху избелялотo одеяло с oбърнато встрани лице и сгънати в коленете крака. С пръстите на краката тя свали една по една обувките си. — Дръпни ми ципа, Джони.

Той коленичи до нея и дръпна ципа, който раздра тишината. Над белия комбинезон бронзовият й гръб бе като кафе в чаша мляко. Той я целуна между плешките и тя потръпна.

— Сара — промърмори Джони.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Казвай.

— Докторът сбъркал при една от операциите и ме скопил.

Тя го бъсна с юмрук по рамото.

— Ти си непоправим! Все същият Джони, чийто приятел някога си счупил врата на Пумпала в Топсам.

— Разбира се — потвърди той.

Ръката й го погали нежно като коприна.

— Струва ми се, че нямаш никакви фатални повреди. — Блесналите й очи потърсиха неговите. — Абсолютно никакви. Искаш ли да проверим?

Заля го упойващото ухание на дъхавото сено. Времето препусна. Усещаше жилото на грубото одеяло. Усещаше милувката на гладката й плът, физическото присъствие на голото й тяло. Той потъна в нея като в стар, незабравящ се сън.

— О, Джони, мили…

Възбудата в гласа й расте. Движенията се забързват. Гласът й иде отдалеч. Огнено-парлива, косата й докосва рамото и гърдите му. Той заравя лице в нея и изчезва в тъмнорусия й мрак.

Времето препуска сред упойващото ухание на дъхавото сено. Одеялото жили. Старият плевник поскърцва като кораб, носен от октомврийския вятър. Мека, бяла светлина се процежда през цепките в покрива и осветява прашинките плява в десетки тънки снопчета слънчеви лъчи. Прашинките, увлечени в танц, кръжат.

Тя извиква. По едно време тя извиква името му отново, и отново, и отново, като в заклинание. Пръстите й, сякаш шпори, се впиват в плътта му. Сливаща в едно езда. С вкус на старо, превъзходно вино, отворено след дълго чакане.

После двамата седнаха до прозореца и се загледаха в двора. Сара облече на голо роклята си и излезе за малко. Той продължи да седи, без да мисли, доволен, че може да я наблюдава, когато пак се появи смалена пред погледа му през прозореца и пресече двора към терасата. Наведе се над бебешкото креватче и оправи завивките. След това тръгна обратно, а вятърът развяваше косите и дърпаше игриво края на полата й.

— Ще поспи още половин час — съобщи тя.

— Тъй ли? — усмихна се Джони. — И аз бих поспал.

С босия си крак тя го погали по корема.

— По-добре недей.

Те се любиха отново и този път тя застана отгоре, в нещо близо до молитвена поза, с наведена глава и разпиляна върху лицето коса. Любиха се без да бързат. И все пак краят дойде.

5

— Сара…

— Не, Джони. По-добре не говори. Времето изтече.

— Исках да кажа, че си красива.

— Наистина ли?

— Наистина — прошепна той. — Милата ми Сара.

— Сега приключихме ли всичко? — попита тя.

Джони се усмихна.

— Поне направихме каквото можахме.

6

Хърб не се учуди, че вижда Сара, когато се прибра от Уестбрук. Той я приветствува с „добре дошла“, охка и ахка по бебето и й се накара, че не го е водила по-рано.

— На теб се е метнал — отбеляза Хърб. — И очите му ще бъдат като твоите, когато престанат да се изменят.

— Стига само в ума да се метне на баща си — отвърна закачливо Сара. Беше сложила престилка върху синята си плетена рокля. Навън слънцето залязваше. Още двадесетина минути и щеше да мръкне.

— Доколкото знам, готвенето беше работа на Джони — смъмри Хърб.

— Нищо не можеше да се направи. Тя ме принуди с пистолет в тила.

— Може и да е за хубаво — присмя се добродушно Хърб. — Всичките ти специалитети имат все един и същи вкус — на френско-американски спагети.

Джони го замери с някакво списание и Дени се изкиска пискливо и пронизително, тъй че цялата къща сякаш екна.

„Дали не си личи? — усъмни се Джони. — Имам чувството, че всичко ми е написано на челото.“ И изведнъж, докато наблюдаваше баща си как рови из килера до входа за кутията със старите играчки на сина си, които не бе разрешил на Вера да раздаде, Джони се сепна при мисълта: „А може би разбира.“

Седнаха да вечерят. Хърб попита Сара по каква работа Уолт е във Вашингтон и тя обясни, че вземал участие в конференция във връзка с някакви териториални искания, предявени от индианците. Събранията на републиканците пък, по нейните думи, били най-вече за сверка на часовниците относно развоя на последните политически събития.

— Повечето от хората там смятат, че ако Рейгън измести Форд като кандидат за президентските избори догодина, с партията им е свършено — разказваше Сара. — А ако безподобната им партия свърши, Уолт няма да може да се кандидатира за Камарата на представителите на мястото на Бил Коън в 1978 г., когато Коън се опита да замени в Сената Бил Хатауей.

Хърб наблюдаваше Дени, който много съсредоточено бъркаше в чинията със зелен фасул, слагаше едно по едно бобчетата в устата и ги дъвчеше с шестте си зъбчета.

— Коън няма да чака хиляда деветстотин седемдесет и осма година, за да влезе в Сената. Той ще се кандидатира като конкурент на Мъски още догодина.

— Уолт казва, че Бил Коън не е чак такъв тъпанар — възрази Сара. — Той ще изчака. Уолт твърди, че и неговият ред иде и аз съм на път да му повярвам.

След вечеря се разположиха във всекидневната и разговорът тръгна на други теми. Гледаха как Дени си играе със старите дървени коли и камиончета, които на младини, преди повече от четвърт век, Хърб Смит бе правил за собствения си син. Младият Хърб Смит, женен за една весела здравенячка, която при случай не се отказваше от шише хубава бира с вечерята. Мъж без бели коси, изпълнен само с най-големи надежди за сина си.

„Той наистина разбира — помисли си Джони, като отпиваше от кафето. — Не е важно дали се досеща какво се е случило между нас със Сара днес или какво може да сме имали, важното е, че той съзнава как сме изиграни от положението. Нищо не може да се направи, за да се промени или поправи то и в най-добрия случай на човек не му остава друго, освен да се примири. Днес ние с нея консумирахме нашия несъстоял се брак. А тази вечер той играе с внучето си.“

В съзнанието му се появи Колелото на късмета, което забави ход и спря.

„Една ли нула, две ли — всички губят, само банката печели.“

Унинието, мрачното чувство за безвъзвратна загуба се мъчеше да се прокрадне в душата му, но той го отблъсна. Не му беше сега времето, нямаше да го допусне точно сега.

Към осем и половина Дени започна да става неспокоен, раздразнителен и Сара реши да се сбогува.

— Време е да си вървим. Той ще си изпие шишето мляко по пътя за Кенабънк. Няма да сме минали и пет километра и ще е заспал. Благодарим ви за гостоприемството. — Очите й, яркозелени, хванаха за момент погледа на Джони.

— Ние благодарим за удоволствието! — Хърб се надигна. — Нали, Джони?

— Разбира се. Дай да изнеса креватчето, Сара.

На вратата Хърб целуна Дени по главичката (който го стисна и дръпна за носа с пухкавата си ръчичка тъй, че очите на Хърб се насълзиха) и Сара по бузата. Джони занесе креватчето до колата и взе от Сара ключовете да го сложи отзад.

Когато свърши, тя стоеше до вратата откъм шофьорското място и го гледаше.

— Направихме каквото можахме — каза Сара и леко се усмихна. Но очите й лъщяха и издаваха отново напиращите сълзи.

— Никак не беше лошо — отвърна Джони.

— Ще си пишем ли?

— Не знам, Сара. Ти как мислиш?

— Навярно не. Инак би било прекалено лесно да продължим, нали?

— Повече от лесно.

Тя се приближи и се протегна да го целуне по бузата. От косата й го лъхна на чисто и свежо.

— Пази се — прошепна тя. — Ще си мисля за теб.

— Да слушаш, Сара — посъветва я той и я натисна по носа.

Тя се обърна и седна зад волана — елегантна млада дама с многообещаващ съпруг. Съмнявам се, че догодина пак ще карат „Пинто“, помисли си Джони.

Тя включи светлините и малкото като от шевна машина моторче забръмча. Сара махна с ръка и потегли по алеята. Бръкнал в джобовете си, Джони стоеше до дръвника и я наблюдаваше. Нещо сякаш се бе затворило в сърцето му. Но нямаше усещане, че е станало нещо голямо. И това бе най-лошото — че нямаше усещане за нищо голямо.

Той гледа така, докато задните светлини на колата се изгубиха, после се изкачи по стъпалата на терасата и влезе вкъщи. Баща му бе седнал в големия фотьойл във всекидневната. Телевизорът не работеше. Шепата играчки, намерени в килера, бяха разхвърляни по килима и Хърб се бе втренчил в тях.

— Много ми беше приятно да се видим със Сара. Как… — едва забележимо се запъна той — прекарахте двамата — добре ли?

— Добре.

— Ще дойде ли пак?

— Надали.

Двамата се гледаха в очите.

— Може и да е за хубаво — отсъди най-сетне Хърб.

— Може.

— Това са твоите играчки. — Хърб коленичи и се зае да ги събира. — Подарих много от тях на Лоти Гъдро, когато роди близнаците, но знаех, че се намират още няколко. Държа си ги за спомен.

Хърб слагаше една по една играчките в кутията, като въртеше из ръце и разглеждаше всяка поотделно. Състезателна кола. Булдозер. Полицейска камионетка. Камионче с кран, боядисано в червено и протъркано от държане в детска ръчица. Хърб ги прибра обратно в килера.

Джони и Сара Хазлет не се видяха повече цели три години.

Бележки

[1] Президент на САЩ (1929—1933), защитник на интересите на едрия капитал, безмилостен към нуждите на ветераните от войната и всички бедни. — Б.пр.