Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia


Отишъл Глупчо на пазар. Видял там много неща. Видял и един селянин от тяхното село. Селянинът продавал хубаво петленце. Много се харесало петлето на Глупча. Но нямал пари да го купи.

И когато селянинът се заприказвал, Глупчо бързешком дигнал петлето и го мушнал в пазвата си.

Обърнал се след малко селянинът, завайкал се, затършувал. Няма петел, няма дявол.

По едно време петлето шавнало в Глупчовата пазва: „Кукуригу-у-у!“ Хората си гледали работата и никой не обърнал внимание. Но Глупчо се уплашил, рекъл да види дали не са чули.

— Вие чухте ли някое петле да кукурига? — попитал той гузно хората, които били край него.

— Не сме.

— И аз не съм чувал — успокоил се Глупчо. Ала селянинът видял пазвата му и се досетил:

— Чакай, ще те изцеря аз тебе довечера!

Тръгнали надвечер да си отиват. Селянинът настигнал Глупча, заприказвал го, сдружили се. Вървели, вървели — уморили се. Взело да се стъмнява.

— Дали можем стигна преди изгрев в селото? — попитал селянинът.

— Май че не ще бъде. Далеко е.

— Ами знаеш ли какво? — подел пак селянинът. — Хайде да се носим. Аз ще те нося, доде пропеят петлите. А след това ти мене. Искаш ли?

— Искам.

Яхнал Глупчо селянина и си мислел: „Ех, че го излъгах! Доде пропеят петлите, ще стигнем комай в селото.“ Ала щом изминали стотина крачки, селянинът се престорил на петел и изкукуригал.

„Кукуригууу!“ — отвърнало петлето из Глупчовата пазва.

— Хайде слизай, петлите пропяха!

— А бе що щат петли тука сред нивята? — отговорил уплашено Глупчо.

— Трябва да е моето петленце, дето се загуби днес на пазара. По гласа го познавам. Сигурно се е покачило на някоя круша край пътя и пее.

— Ами! — настоял Глупчо. — Аз не съм чул нищо. Тебе ти се е причуло.

— Може.

 

Като повървели още малко, селянинът пак изкукуригал. Петлето му отговорило.

— Яаа! Каква е тая птица, дето пее в пазвата ти бе?

— Каква птица? — разтреперал се Глупчо. Нищо няма в пазвата ми. Ами май петлите пропяха.

— А бе що щат петли тука сред нивята! — престорил се на учуден селянинът.

— Сигурно е твоето петленце, дето се загуби днес на пазара. Покачило се е на някоя круша и пее.

— Може. Слизай тогава, та да те яхна аз!

Яхнал го селянинът. Тръгнал Глупчо. Колкото бърза, по̀ бърза. Започнал най-сетне да тича.

— Браво бе, ти си бил цял кон!

— Аз тъй си вървя винаги — рекъл Глупчо, а си мислел: „Ех, дано стигна, доде не са се разпели петлите в село, че ще ме издаде това проклето пиле!“

Тичал, тичал, тичал — най-сетне стигнали селото. Било още тъмно. Не били пели още първи петли. Селянинът слязъл, навел се уж да си оправя цървулите, па изкукуригал. Ех, че като се разпели петлите! Цялото село екнало:

— Кукуригууу! Пак те преварих, Червенко!

— Кукуригууу! Аха, аз откога съм буден, ама не ми се ставаше. Ти как спа бе, Пернатко? Има ли много кокошинки във вашия курник?

— Кукуригууу! Остави се! Жив ме изядоха. Ще накарам днес кокошките всичко да преровят и изтърсят.

„Кукуригу, кукуригу“ — пеели петлите. А петленцето от Глупчовата пазва бързало да се обажда. Глупчо съвсем се объркал.

— А бе наистина — рекъл селянинът — моето петленце се обажда от твоята пазва. Я се разкопчей да видим!

Бръкнал и извадил петлето.

— Яаа, то било! Ами що ще в пазвата ти?

— Че знам ли аз! Може… може да ни е видяло от крушата. Припнало след нас и както тичах, пазвата ми се разтворила, а то хоп — вътре!

— Гледай ти, тъй трябва да е било! — повярвал му уж селянинът, па си взел петлето и отминал.

Глупчо останал сам. Очите му се налели. Без малко щял да заплаче от умора, от срам и яд; но като размислил малко, утешил се и си рекъл:

— Наистина носих него, носих петлето му чак до село, ама пък на края му теглих такава една лъжа, че свят му се замая, сиромаха: повярва, че петлето само е влязло в пазвата ми. Умна глава нося аз — и туйто.

Край
Читателите на „Умна глава“ са прочели и: