Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. — Добавяне

15

Отвън припадаше здрач и като се извини, Питър Макдермот стана от бюрото си и запали осветлението в кабинета. Той отиде на мястото си и отново се извърна към седналия срещу него човек в сив спортен костюм, който говореше с тих глас. Капитан Йолис от следователското бюро при нюорлийнската полиция съвсем не приличаше на полицай в сравнение с онези, които бе виждал Питър. Той продължаваше да слуша учтиво, като някой банков директор, който разглежда нечия молба за заем, докато Питър изреждаше фактите и предположенията си. Само веднъж следователят прекъсна дългия му разказ, за да попита дали може да позвъни по телефона. След като получи положителен отговор, той се обади от деривата на другия край на кабинета и заговори така тихо, че Питър не успя да чуе нито дума.

Отсъствието на какъвто и да е определен отговор накара Питър отново да се усъмни в своите доводи. Накрая той отбеляза:

— Не съм убеден, че всичко това или поне известна част има някакъв смисъл. Всъщност започвам да се чувствам малко глупаво.

— Ако повече хора постъпваха така, господин Макдермот, работата на полицията би била много по-улеснена. — За пръв път капитан Йолис извади молив и бележник. — Ако се получи нещо от този случай, вие естествено ще трябва да дадете цялостни писмени показания. Междувременно ме интересуват една-две подробности. Първо искам да знам номера на колата.

Номерът беше записан в записките на Флора в потвърждение на последния доклад, изготвен от нея. Питър го продиктува високо и детективът го записа.

— Благодаря ви. Другото, което ме интересува, е външното описание на вашия Огилви. Аз го познавам, но искам да го чуя и от вас.

Питър за пръв път се усмихна.

— Това не е трудно.

Когато завърши описанието на Огилви, телефонът иззвъня. Питър вдигна слушалката и я подаде на капитана.

— За вас е.

Този път той успя да чуе отговорите на детектива, който предимно повтаряше: „Да, господине“ и „Ясно“.

По едно време детективът вдигна очи и изгледа изпитателно Питър. После каза по телефона:

— Бих казал, че доста може да се разчита на него. — Лицето му леко се набразди от усмивка. — Но е много разтревожен.

Той повтори номера на колата и описанието на Огилви и затвори телефона.

— Имате право, че съм разтревожен — каза Питър. — Смятате ли да потърсите кройдънския дук и дукесата?

— Не още. Бихме желали да изчакаме още малко. — Детективът изгледа Питър замислено. — Видяхте ли вестника от тази сутрин?

— Не.

— Има някакъв слух, за който се споменава в „Стейтс Айтъм“, че кройдънският дук щял да бъде назначен за посланик на Великобритания във Вашингтон.

Питър леко подсвирна.

— Според шефа ми назначението било току-що потвърдено официално по радиото.

— Това може би означава, че той ще се ползва от дипломатически имунитет?

Детективът поклати глава.

— Той не важи за събитията, станали преди това. Ако са станали.

— Но едно невярно обвинение…

— Би имало сериозни последици във всеки случай, особено като този. Тъкмо затова и не бързаме, господин Макдермот.

Питър се размисли за тежките последици, отнасящи се както за хотела, така и за него самия, ако плъзне слух за следствието, а Кройдън се окажат невинни.

— За да не се тормозите напразно — каза капитан Йолис, — ще ви издам две неща. Нашите хора са направили някои заключения, откакто им позвъних първия път. Те смятат, че вашият Огилви вероятно ще се опита да изведе колата извън пределите на щата, може би някъде на север. Разбира се, ние не знаем какво го свързва с Кройдън.

— И аз не мога да разбера — каза Питър.

— Възможно е, след като сте го видял миналата вечер, да е шофирал през цялата нощ, а през деня да се е скрил някъде. Той разбира много добре, че при това състояние на колата няма смисъл да се опитва да кара през деня. В готовност сме, ако довечера излезе на пътя. В този момент алармират полицията в дванайсет щата.

— Значи вие се отнасяте сериозно към това?

— Аз ви казах, че ще ви издам две неща. — Детективът посочи телефона. — Последния път ми се обадиха, за да ми кажат също така, че разполагаме и с доклада на полицейската лаборатория на щата за парчетата стъкло и гривната на фара, които са намерили нашите хора на мястото на злополуката в понеделник. Срещнали са трудности, докато установят кой е производителят на колата и затова са изгубили известно време. Но сега вече сме наясно, че стъклото и гривната са от фара на ягуар.

— Сигурни ли сте наистина?

— Нещо повече, господин Макдермот. Ако се доберем до колата, която е убила жената и детето, ние ще докажем това без капчица съмнение.

Капитан Йолис стана да си върви и Питър го изпрати до преддверието. За свое учудване там завари Хърби Чандлър, но веднага си спомни, че той самият беше разпоредил старши пиколото да се яви при него тази вечер или утре сутринта. След последвалите събития той изпита изкушението да отложи тази, по всяка вероятност, неприятна среща, но после стигна до заключението, че не би спечелил нищо, като изчака.

Забеляза, че детективът и Чандлър си размениха погледи.

— Лека нощ, капитане — каза Питър и изпита злорада наслада, забелязвайки безпокойството, което премина през невестулковото лице на Чандлър.

Когато полицаят си отиде, Питър покани старши пиколото в кабинета си.

Той отключи едно от чекмеджетата си и извади някаква папка, в която се намираха показанията, написани предишния ден от Диксън. Дюмер и другите двама младежи. Подаде ги на Чандлър.

— Вярвам, че това ви интересува. Ако ви хрумнат някои идеи, трябва да знаете, че това са копия, а оригиналите са у мен.

По лицето на Чандлър премина сянка на болезнена гримаса и после започна да чете. Докато прелистваше страниците, той все повече присвиваше устни. Питър чу как си поема въздух през зъби и миг след това изръмжа:

— Копелета!

— Наричате ги така, защото са ви определили като сводник ли? — прекъсна го Питър.

Старши пиколото се изчерви и остави показанията върху бюрото.

— Какво смятате да правите?

— Смятам да ви изхвърля незабавно. И тъй като вие работите тук отдавна, възнамерявам да изложа целия случай пред господин Трент.

— Господин Мак, може ли да поговорим по този въпрос? — изхленчи Чандлър.

Но отговор не последва и той поде отново:

— Господин Мак, в място като тукашното могат да се случат всякакви неща…

— Ако смятате да ми разказвате за историйките с момичетата, дето поръчвате по телефона, и всички онези развлечения, не бива да се съмнявате, че всичко ми е известно. Но има и нещо друго, което ми е известно, а вие го знаете: ръководството не може да си затваря очите за някои въпроси. Един от тях е да предлагаш жени на непълнолетни.

— Господин Мак, бихте ли могли поне този път да не отивате при господин Трент? Не може ли това да си остане между нас двамата?

— Не.

Очите на старши пиколото бързо обходиха стаята и после се спряха на Питър. Погледът му преценяваше обстановката.

— Господин Мак, ако на някои хора е съдено да живеят… — и той замълча.

— Да?

— Е, понякога може и да си струва.

Любопитството накара Питър да премълчи.

Чандлър се поколеба, после бавно разкопча джоба на куртката си. Бръкна в него и извади прегънат плик, който положи върху бюрото.

— Я да видя — каза Питър.

Чандлър побутна плика към него. Не беше залепен и вътре се намираха пет стодоларови банкноти. Питър ги огледа внимателно.

— Истински ли са?

— Съвсем истински — ухили се Чандлър.

— Любопитен съм да знам каква цена сте ми определил. — Питър, му подхвърли обратно парите. — Вземете си ги и изчезвайте.

— Господин Мак, ако става въпрос да добавя още малко…

— Изчезвайте! — гласът на Питър прозвуча тихо и той се понадигна от стола. — Изчезвайте, преди да съм ви разбил мръсната муцунка.

Хърби Чандлър прибра парите и излезе, а на лицето му беше застинало ненавистно изражение.

Когато остана сам, на спокойствие, Питър Макдермот се отпусна тежко на стола зад бюрото. Разговорите със следователя и с Чандлър го бяха изтощили и потиснали. Особено втората среща, помисли си той, беше понижила много повече настроението му, а това вероятно се дължеше и на предложения подкуп, който предизвика у него усещането за нечисто-плътност.

А ако беше взел парите? Бъди честен със себе си, помисли си Питър. За миг, докато държеше банкнотите в ръце, той изпита изкушението да ги прибере. Петстотин долара не бяха за пренебрегване. Питър не хранеше никакви илюзии за разликата между своите доходи и тези на старши пиколото, който несъмнено грабеше много. Ако беше някой друг, а не Чандлър, може би щеше да отстъпи пред изкушението. А дали би отстъпил? Искаше му се да знае със сигурност. Така или иначе, нямаше да бъде първият управител на хотел, който приема пари от подчинените си.

И все пак колко ирония се криеше във факта, че независимо от настойчивостта на Питър да запознае Уорън Трент с уликите срещу Хърби Чандлър, нямаше никаква гаранция дали това ще доведе до някакъв резултат. Ала ако хотелът внезапно премине в ръцете на друг собственик, което беше доста вероятно, Уорън Трент повече не би се интересувал от всичко това. А и самият Питър навярно нямаше да се задържи. С идването на новото ръководство несъмнено щяха да се проучат досиетата на ръководните служители и тогава старата мръсна история със скандала в „Уолдорф“ щеше да бъде извадена на бял свят. Нима, помисли си Питър, все още не бе преживял спомена от нея? Всъщност по всяка вероятност всичко щеше да се изясни съвсем скоро.

Той отново насочи вниманието си към текущите дела.

На бюрото му лежеше формуляр, оставен от Флора, който съдържаше данни за заетостта на хотела. Едва сега, откакто влезе, той разгледа данните. Те показваха, че хотелът ще бъде пълен с гости и навярно и тази нощ всички стаи ще бъдат заети. Ако „Сейнт Грегъри“ вървеше към своята разруха, това поне ставаше под звуците на фанфари.

Наред с отчета за хотела и съобщенията за телефонни обаждания на бюрото имаше купчина с току-що пристигнали писма и докладни записки. Питър ги разгледа набързо и реши, че няма нищо спешно и те всички могат да почакат до утре. Под купчината лежеше кафява папка и той я разгърна. В нея се намираше предложението с плана за преустройство на хранителния комплекс, който вчера му беше даден от помощник-готвача Андре Лемю. Питър беше започнал да го разглежда тази сутрин.

Той погледна часовника си и реши да продължи четенето, преди да направи вечерната си обиколка из хотела. Разположи се удобно и разгъна пред себе си грижливо изписаните листа и внимателно начертаните схеми.

И докато четеше, изпитваше все по-голямо възхищение към младия помощник-готвач. Пред очите му се разкри майсторски план, от който проличаваше широкият поглед както към проблемите на хотела, така и към потенциалните възможности на неговите ресторанти. Питър се ядоса на главния готвач, господин Ебран, който според думите на Лемю беше отхвърлил всички предложения.

Наистина някои заключения бяха противоречиви, а и самият Питър не можеше да възприеме част от идеите на Лемю. Освен това на пръв поглед редица от оценките изглеждаха доста оптимистични. Но всичко това беше незначително. Много по-важен беше фактът, че към сегашните недостатъци на хранителния комплекс се подхождаше по един нов и определено компетентен начин на мислене, който предлагаше и изход от тях. Съвсем очевидно бе, че ако „Сейнт Грегъри“ не се възползува от значителните способности на Андре Лемю, той би ги предложил другаде.

Питър прибра проекта и чертежите в папката с чувство за удовлетвореност от това, че в хотела има човек като Лемю, който възприема работата си с ентусиазъм. Реши да сподели с него впечатленията си от предложението му, макар че при сегашното несигурно състояние на хотела Питър едва ли би могъл да му помогне.

Той разбра по телефона, че тази вечер главният готвач отсъствува отново по болест и че мястото му е заето от помощник-готвача, мосю Лемю. Съобразявайки се с протоколните задължения, Питър съобщи, че ще слезе след малко в кухнята.

Андре Лемю го очакваше на входа на главния ресторант.

— Заповядайте, господине! Добре дошли! — и докато водеше Питър през шумната и задимена кухня, младият помощник-готвач извика в ухото му:

— Както казват музикантите, ще ни заварите в състояние на кресчендо.

За разлика от сравнителното спокойствие през вчерашния следобед сега, в началото на вечерта, наоколо цареше адска врява. Цялата смяна готвачи с колосаните си престилки и техните помощници и чираци приличаха на разцъфнали бели маргарити из полето. Наоколо, сред облаци пара и горещина, запотените кухненски работници шумно разнасяха табли, тенджери и казани, докато други отчаяно тикаха колички, разминавайки се с разбързаните сервитьори и сервитьорки, понесли високо вдигнати подноси. Върху подгряващите плочи се разливаха ястията от вечерното меню, готови за сервиране в някоя от залите на ресторанта. Специалните поръчки от менюто „а ла карт“ и за стаите от хотела се приготвяха от пъргави готвачи, чиито ръце кръжаха навсякъде във въздуха. Сервитьорите се навъртаха наоколо, интересувайки се от изпълнението на поръчките, докато готвачите им отвръщаха троснато. Други сервитьори с препълнени табли преминаваха бързо покрай двете касиерки, седнали зад високите касови апарати. От отделението за супи, където клокочеха гигантски казани, се носеха кълба пара. Наблизо двама майстори-готвачи с умели движения приготвяха панирани сандвичи и топли пред-ястия. Зад тях осторожният главен сладкар следеше подготовката на десертите. От време на време, когато се разтваряха вратите на пещите, по съсредоточените лица пробягваше отражението на пламъците отвътре, където приличаше на пъкъл. А над всичко това слухът и обонянието биваха атакувани от тракането на съдовете, приканващия мирис на храна и свежия аромат на кипнало кафе.

— Когато сме заети с най-много работа, мосю, тогава сме най-горди. Всъщност и зелката изглежда така, ако не погледнеш под листата й.

— Прочетох доклада ви. — Питър върна папката на помощник-готвача и го последва в остъклената канцелария, където не беше така шумно. — Харесват ми вашите идеи. Бих оспорил някои предложения, но те представляват незначителна част от работата ви.

— Не би било лошо да поспорим, ако в крайна сметка пристъпим към дела.

— Засега няма да стане. Поне не по този начин, който очаквате. Преди да се предприеме каквато и да е реорганизация, най-напред трябва да се реши важният въпрос чия собственост ще бъде хотелът.

— Вероятно аз и моят план ще трябва да отидем другаде. Няма значение! — Андре Лемю присви рамене по галски и добави: — Мосю, трябва да се отбия на етажа, където вечерят участниците в конгреса. Имате ли нещо против да ме придружите?

Питър също възнамеряваше да включи във вечерната си обиколка и залите от горния етаж. Нямаше никаква разлика, ако започнеше проверката си от кухнята на етажа за конференции.

— Благодаря ви. Ще дойда с вас.

Те се изкачиха със служебния асансьор до следващите два етажа и влязоха в помещение, което доста приличаше на главната кухня. Оттук можеха да се сервират наведнъж около две хиляди ястия в трите заседателни зали на „Сейнт Грегъри“ и в десетте по-малки помещения. Работният ритъм изглеждаше не по-малко напрегнат от този в другата кухня.

— Както знаете, мосю, сега имаме два големи банкета. В Голямата бална зала и в „Биенвил“.

— Да, конгресът на стоматолозите и този на Голд Краун Кола — кимна Питър. От потока блюда, устремен към двата срещуположни изхода на дългата кухня, той забеляза, че основното ястие на зъболекарите е печена пуйка, а на търговците на кола — пържена камбала. Цяла чета готвачи и техните помощници приготвяха и двете ястия, като разпределяха с ритъма на машини зеленчуците на порции, а после с едно-единствено бързо движение покриваха чиниите с металически капаци и ги поставяха върху подносите на сервитьорите.

По девет чинии на поднос, колкото беше броят на участниците на всяка маса. По две маси на всеки сервитьор. По четири курса за основното ястие наред с допълнителните кифлички, маслото, кафето и петифурите. Питър изчисли; на всеки сервитьор се падаха поне по дванайсет тежки обиколки, а често пъти и повече, ако клиентите пожелаеха нещо допълнително или, както се налагаше понякога, ако сложеха допълнителни маси. И не беше никак чудно, че някои сервитьори изглеждаха преуморени към края на вечерта.

Навярно недотам преуморен изглеждаше салонният управител, спокоен, безупречен с бялата си вратовръзка и фрак. В този миг, като полицай на пост, той се беше разположил в центъра на кухнята, направлявайки потока от сервитьори в двете посоки. Щом забеляза Андре Лемю и Питър, той се отправи към тях.

— Добър вечер, шефе. Добър вечер, господин Макдермот. — Макар според йерархията на хотела Питър да превъзхождаше другите двама, салонният управител правилно се ориентира в правилата на кухнята, като поздрави най-напред дежурния главен готвач.

— Какъв е броят на вечерите, господин Доминик? Салонният управител погледна в едно листче и отговори:

— Хората от Голд Краун Кола заявиха двеста и четиридесет и ние заредихме толкова. Изглежда ще се вместят в тази бройка.

— Те са търговци, които разчитат на заплатата си — каза Питър. — Трябва да се явят. Но зъболекарите са дошли и да се позабавляват. Вероятно някои от тях ще се позабавят, а много може и да не дойдат.

Салонният управител кимна в знак на съгласие.

— Дочух, че доста си пийвали в стаите. Консумацията на лед се е повишила, а сервитьорите от етажите са затрупани с поръчки за коктейли. Струва ми се, че това ще се отрази на вечерята.

Задачата беше да се подготви необходимият брой ястия за делегатите в определените часове. Този проблем беше познат и на тримата. Организаторите на конгреса заявиха на хотела сигурните минимални бройки, но на практика Цифрата се колебаеше със сто до двеста души около посочените данни. Тази несигурност се дължеше на неизвестността колко делегати ще предпочетат да се отделят на малки компании и да се откажат от официалния банкет или пък ще нахълтат вкупом в последния момент.

Последните минути на всеки конгресен банкет бяха изпълнени с неизбежно напрежение за всяка хотелска кухня. Тъкмо в този миг всички служители съзнаваха, че в зависимост от това как ще откликнат на кризисната ситуация, може да проличи доколко сполучливо е организирана тяхната работа.

Питър попита салонния управител:

— Колко бяха първоначалните заявки?

— Зъболекарите посочиха петстотин. Почти толкова, колкото са и в залата, и вече започнахме да им сервираме. Но изглежда, че идват допълнителни гости.

— А отбелязвате ли броя на новопристигналите?

— Да, поставил съм отвън човек. Ето го. — Разминавайки се с колегите си, един сервитьор в червено сако влетя през служебния вход на Голямата бална зала.

Питър попита Андре Лемю:

— Ако се наложи, можем ли да приготвим допълнително храна?

— Щом ни дадат заявка, мосю, ще направим всичко по силите си.

Салонният се посъветва със сервитьора и се върна при другите двама:

— По всичко личи, че трябва да приготвим нови сто и седемдесет порции. Прииждат все повече гости! Вече слагат допълнителни маси.

Както винаги, такива кризисни положения настъпваха с известно предизвестие. Но в този случай всичко стана изведнъж. Сто и седемдесет допълнителни блюда, които трябваше да се приготвят незабавно, щяха да подложат на изпитание възможностите на всяка кухня. Питър се обърна към Андре Лемю, но установи, че младият французин вече не е до него.

Помощник-готвачът се беше изстрелял на работа. Намираше се вече сред подчинените си, като даваше заповеди със скоростта на огнестрелно оръжие: Един младши-готвач в главната кухня! Да вземе седем пуйки, които пекат за утрешната студена закуска… А към хората от транжорната извика: Вземете всички запаси! Бързо! Започвайте да режете месото!… Още зеленчуци! Докарайте ги от другия банкет — там май са отпуснали повече!… Още един млад готвач беше изпратен в главната кухня, за да вземе всички зеленчуци, които можеше да намери там… И да им кажете да ни изпратят помощ! Двама транжори и още двама готвачи… Предупредете и главния сладкар! След няколко минути трябва да се приготвят сто и седемдесет десерта… Ще вземем от едните, за да оправим другите. Трябва да нахраним зъболекарите! Младият Андре Лемю с бързия си ум, увереност и добродушие ръководеше парада.

Сервитьорите също започнаха да се прехвърлят, като някои незабелязано се оттегляха от по-малкия банкет на Голд Краун Кола, а тези, които оставаха там, щяха да се натоварят допълнително. Клиентите нямаше да забележат нищо или може би само това, че сервитьорът, който им поднася следващото ястие не е същият. А останалите сервитьори, изпратени в Голямата бална зала при зъболекарите, щяха да обслужват вместо две три маси с двайсет и седем души. Някои от най-опитните, известни със своята експедитивност, може би щяха да поемат и по четири маси. Други щяха да пороптаят, но не много. Сервитьорите за конгресите бяха на свободна практика и се наемаха от всеки хотел, когато бе необходимо. Допълнителният труд, разбира се, се заплащаше. Надницата за обслужване на две маси в продължение на три часа беше четири долара, а за всяка допълнителна маса се прибавяше половината от тази сума. Като се добави и бакшишът към сметката, съгласно първоначалната уговорка, цялата сума се удвояваше. Бързоногите се завръщаха в къщи с шестнайсет долара в джоба, а ако имаха късмет, можеха да изкарат още толкова на закуска и на обяд.

Питър забеляза, че една количка с три току-що сготвени пуйки вече излизаше от служебния асансьор. Готвачите от транжорната се надвесиха над нея, а помощникът, който ги донесе, се върна за други.

Петнайсет порции от всяка пуйка. Трябва да се нарежат бързо, с умението на хирург. На всеки клиент еднаква порция: бяло месо, тъмно месо и сос. По двайсет порции на поднос. Подносът веднага да се отнесе на шубера. Нови колички с димящи зеленчуци се приближаваха като флотилия кораби.

Помощник-готвачът, който бе разпратил подчинените си по задачи, беше отслабил фронта на сервитьорите. Андре Лемю излезе напред, като замени двама от тях. Цялата група набра скорост и започнаха да сноват по-бързо и отпреди.

Чиния… месо… първо зеленчуците… после… сос… премести чинията нататък… захлупи я! За всяко движение по един човек; ръце, пръсти и черпаци действуваха едновременно. Всяка секунда по едно готово блюдо… още по-бързо! Пред шубера — опашка от сервитьори, която расте.

На другия край на кухнята главният сладкар отваря хладилниците, проверява, избира и затръшва вратите. Сладкарите от главната кухня се втурват на помощ. Да се извадят всички налични десерти. Носят се допълнително от камерите в сутерена.

И в цялото това напрежение — ново затруднение.

Някакъв сервитьор докладва на бригадира, бригадирът на оберкелнера, а той на Андре Лемю.

— Шефе, един господин казва, че не обича пуйка. Пита дали може да получи не много тлъсто печено?

Запотените готвачи избухнаха гръмко в смях.

Но както забеляза Питър, молбата на госта беше преминала през всички протоколни правила. Само главният готвач можеше да разреши каквото и да е отклонение от стандартното меню.

Андре Лемю се засмя и каза:

— Е, добре, ще му дадем, но ще му сервираме накрая.

Това също беше стара традиция в кухнята. Всъщност при взаимоотношенията с гостите повечето хотели заменяха стандартното ястие в случай като този, дори ако новото блюдо е по-скъпо. Но всеки път, както и сега, взискателният клиент трябваше да изчака, докато околните не започнат да се хранят — предпазна мярка срещу ония, които могат да бъдат въодушевени от същата идея.

Опашката от сервитьори пред шубера започна да намалява. Повечето гости в Голямата бална зала, включително и закъснелите, бяха получили основното си ястие, Започнаха да се появяват помощник-сервитьорите с празни съдове. По всичко личеше, че кризата беше отминала. Андре Лемю напусна редиците на сервитьорите и погледна въпросително към главния сладкар.

А той самият, дребен като кибритена клечица — изглежда рядко опитваше собствените си произведения, — сега изобрази нула с палеца и показалеца си.

— Всичко е готово, шефе.

Андре Лемю се усмихна и се приближи към Питър.

— Мосю, по всичко личи, че им върнахме топката.

— Бих казал, че направихте много повече. Поразен съм!

Младият французин присви рамене.

— Това, което видяхте, е хубаво нещо. Но то е само част от нашата работа. А през останалото време мие не изглеждаме така добре. Извинете ме, мосю. — И той се отдалечи.

Десертът беше „бом о марон, черис фламбе“[1]. Щяха да го сервират с подобаваща церемониалност, да угасят осветлението в залата, а пламтящите подноси да се внесат високо вдигнати.

Сервитьорите вече се подреждаха в редица пред служебния вход. Главният сладкар и неговите помощници проверяваха как са подредени подносите. Трябваше само да поднесат огъня, за да пламне блюдото в средата. Двама готвачи стояха наблизо със запалени свещи.

Андре Лемю прегледа цялата редица.

На входа на Голямата бална зала беше застанал оберкелнерът с вдигната ръка, наблюдавайки в очакване помощник-готвача.

Андре Лемю кимна и оберкелнерът свали ръката си с широк жест.

Готвачите със свещите се втурнаха покрай редицата от табли, запалвайки блюдата. Двете крила на служебната врата се разтвориха и застанаха неподвижни. Отвън, като по даден знак, един електротехник започна да гаси светлините, оркестърът притихна и съвсем замря. Разговорите в Голямата зала замлъкнаха.

Внезапно зад гостите проблесна прожектор, който освети входа на кухнята. За миг настана тишина, която бе прорязана от звук на тромпети. Щом замлъкнаха, оркестърът и органът с пълна сила заляха залата с началните ритми на „Светците“. В такт с музиката процесията от сервитьори с пламтящи подноси в ръце пристъпи в залата.

За да вижда по-добре, Питър Макдермот влезе в Голямата бална зала. Забеляза, че огромното помещение е необичайно препълнено с хора.

„Ах, когато светците пристъпват в крак…“ От кухнята един след друг излизаха сервитьори в елегантни униформи. В този миг присъствуващите до един бяха поразени. Само подир секунди някои от сервитьорите щяха да се заловят за работа в другата банкетна зала. А сега в полумрака пламъците светеха като сигнални огньове…

„Ах, когато светците, ах, когато светците пристъпват в крак…“ Сред множеството от гости избухнаха спонтанни аплодисменти, които се вляха в такта па музиката, докато сервитьорите обикаляха залата. А за хората от хотела поредното задължение беше изпълнено както трябва. Но никой извън пределите па кухнята нямаше да узнае, че само преди няколко минути бе настъпила криза, която беше преодоляна… „Господи, и аз искам да крача сред тях, когато светците пристъпват в крак…“ Щом сервитьорите се доближиха до масите, светлините се запалиха и в залата отново избухнаха аплодисменти и радостни възклицания.

Андре Лемю отново застана до Питър.

— Това е всичко за тази вечер, мосю. Освен ако не желаете един коняк. В кухнята има малко.

— Не, благодаря ви — усмихна се Питър. — Представлението беше чудесно. Моите поздравления!

Той си тръгна и помощник-готвачът извика подире му:

— Лека нощ, мосю. И не забравяйте.

— Какво? — объркано спря Питър.

— Това, което вече ви казах. За оня хотел, който двамата с вас ще направим.

Полуразвеселен и полузамислен, Питър си проправи път между банкетните маси към изхода.

Беше прекосил почти цялата зала, когато усети, че нещо не е наред. Спря и се огледа, недоумявайки какво се е случило. И тогава изведнъж разбра. Доктор Инграм, гневливият дребничък президент на конгреса на стоматолозите, трябваше да председателствува и тази вечеря — една от важните прояви на конгреса. Но докторът не беше нито на президентското място, нито някъде другаде на дългата централна маса.

Неколцина делегати обикаляха около масите, поздравявайки приятелите си, пръснати из залата. Някакъв човек със слухов апарат се спря до Питър.

— Добре е, нали?

— Разбира се. Надявам се, че вечерята ви е харесала?

— Не беше лоша.

— Междувременно — каза Питър — търсех доктор Инграм, но никъде не го видях.

— Няма и да го видите — отговори му другият с рязък тон, като го изгледа подозрително. — Да не сте от някой вестник?

— Не, аз съм от хотела. С доктор Инграм се срещнахме два пъти.

— Той си подаде оставката. Днес следобед. Ако искате да чуете моето мнение, той се държа като пълен глупак.

Питър сдържа удивлението си.

— А не знаете ли случайно дали докторът е още в хотела?

— Нямам никаква представа.

И човекът със слуховия апарат се отдалечи.

На етажа за конференции имаше вътрешен телефон.

Според думите на телефонистката доктор Инграм се водеше, че все още е в хотела, но телефонът в стаята му не отговаряше. Питър позвъни на главния касиер.

— Дали доктор Инграм от Филаделфия е напуснал хотела?

— Да, господин Макдермот, точно преди една минута. Той е тук, във фоайето.

— Изпратете някого да го помоли да бъде така добър да ме почака. Веднага ще сляза.

Когато Питър пристигна, доктор Инграм стоеше до куфарите си, преметнал шлифер през ръка.

— Сега пък какви неприятности имате, господин Макдермот? Ако желаете да отправя похвала към хотела, щастието няма да ви се усмихне. Освен това нямам много време до самолета.

— Разбрах, че сте си подал оставката, и дойдох да ви кажа, че много съжалявам.

— Предполагам, че ще се справят и без мене. — От Голямата бална зала, два етажа по-нагоре, долетяха аплодисменти и радостни възгласи. — По всичко личи, че вече са се справили.

— Това засяга ли ви?

— Не. — Дребният доктор запристъпя от крак на крак, сведе очи и изръмжа: — Излъгах ви. Засяга ме, и то прекалено много. Не би трябвало, но не мога.

— Мисля, че всеки би постъпил така — каза Питър.

Доктор Инграм рязко вдигна глава.

— Разберете едно, Макдермот: аз не съм загубил позиции. И не желая да се чувствам така. През целия си живот съм бил преподавател и има с какво да се похваля: възпитах добри хора и един от тях е Джим Николас, а също и други като него; някои методики носят моето име; книгите, които съм написал, се четат в университетите. Всичко това е една солидна работа. А останалото — той кимна в посока към Голямата бална зала — е само лъскаво покритие.

— Аз не съм разбрал, че…

— Няма значение. Няма вреда от малко блясък. Това дори допада на хората. Аз исках да стана президент и бях доволен, когато ме избраха. То е нещо като посвещение в звание от онези хора, чието мнение цениш. Ако трябва да бъда честен, Макдермот — и само един господ знае защо ви разправям всичко това, — то сега сърцето ми се пръска, че не съм в залата тази вечер.

Той замлъкна и вдигна очи, а от залата отново долетяха весели звуци и шум.

— Все пак веднъж завинаги трябва да решиш какво желаеш и в какво вярваш. — Дребният доктор изръмжа. — Някои от приятелите ми смятат, че съм се държал като идиот.

— Няма нищо идиотско в това да защищаваш някакъв принцип.

Доктор Инграм изгледа Питър.

— Но вие не постъпихте така, Макдермот, когато ви се удаде тази възможност. Вие доста се разтревожихте за хотела и за службата си.

— Опасявам се, че сте прав.

— Е, да, все пак имате смелостта да си го признаете, та затова Ще ви кажа нещо, сине. Вие не сте единствен. Много пъти и аз съм отстъпвал от позиции, в които съм вярвал. Това може да се случи с всекиго от нас. Но понякога ти се открива отново възможност. Ако това се случи с вас, възползвайте се от нея.

Питър повика едно пиколо.

— Ще ви придружа до изхода.

Доктор Инграм поклати глава.

— Няма нужда. По-добре да не си правите труда, Макдермот. Нито този хотел, нито вие сте ми приятни.

Пиколото го погледна в очакване. Доктор Инграм каза:

— Да вървим!

Бележки

[1] Кестенов крем, гарниран с фламбирани череши (фр.) — Бел.пр.