Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. — Добавяне

11

Главният инспектор на хотела Огилви, който заяви при загадъчното си телефонно обаждане, че ще се яви подир час в апартамента на семейство Кройдън, всъщност се забави много повече. Затова нервите на дука и на дукесата бяха изключително обтегнати, когато приглушеният звънец на външната врата накрая се обади.

Дукесата отиде лично да отвори. Беше изпратила преди това прислужницата си за някаква измислена поръчка и безпощадно нареди на кръглоликия секретар, който изпитваше ужас от кучета, да разходи бедлингтънските териери. Напрежението й сега беше още по-голямо при мисълта, че и двамата можеха да се върнат всеки миг.

Огилви влезе, придружен от облак тютюнев дим. Когато я последва в гостната, дукесата погледна строго към запалената пура в устата на дебелака.

— Силният цигарен дим не понася на мен и на съпруга ми. Бихте ли изгасили това?

От масивното лице на инспектора я наблюдаваха язвително две свински очички. Погледът му обходи просторната и приятно обзаведена гостна, като се спря на дука, който го гледаше несигурно, застанал с гръб към прозореца.

— Хубаво местенце сте си избрали.

Огилви спокойно извади от устата си неприятната пура, из-тръска пепелта и запрати угарката към украсеното с орнаменти огнище. Не успя да улучи и угарката падна на килима, но той не й обърна внимание.

Дукесата присви устни и каза рязко:

— Предполагам, че не сте дошъл тук да обсъждате обстановката.

Тлъстото тяло се затресе от одобрителен кикот.

— Не, мадам, съвсем не, при все че обичам хубавите неща — след това понижи тона на фалцетовия си глас. — Като например чудесния ви автомобил. Този, който държите тук, в хотела. Ягуар, нали?

— Ах! — възклицанието на кройдънския дук наподобяваше повече въздишка. Съпругата му го стрелна с бърз, предупредителен поглед.

— И за какво толкова се интересувате от нашия автомобил?

Като че ли въпросът на дукесата подействува като сигнал, поведението на инспектора се промени и той попита рязко:

— Има ли някой друг тука?

— Никой няма. Всички сме отпратили — отговори дукът.

— Все пак по-добре ще е да проверя.

И с удивителна бързина дебелият обиколи апартамента, като отваряше вратите и проверяваше в стаите. Очевидно разположението на помещенията му беше добре познато и след като отвори и затвори външната врата, той се върна в гостната явно доволен от направената проверка.

Дукесата беше седнала в едно кресло с висока облегалка, инспекторът застана прав.

— И така — каза той, — вие двамата сте замесени в оная история с автомобилната катастрофа.

Тя го погледна право в очите.

— За какво говорите?

— Я не ме разигравайте, госпожо. Говоря съвсем сериозно — и той извади нова пура и отхапа крайчето й. — Вие сте видяла вестниците, а и по радиото също говорят за това.

Върху бледите скули на дукесата се появиха две розови петна.

— Това, което казвате, е възмутително и смешно…

— Казах ви да престанете! — той Избълва тези думи с неочаквана жестокост, като изостави привидната любезност. Без да обръща внимание на дука, Огилви размаха незапалената пура под носа на своя противник. — Чуйте какво ще ви кажа, надути височества! Целият град не е на себе си: полицията, кметът и всички останали. Ако открият кой е направил това снощи, кой е убил детето и майката и след това е офейкал, ще го обвинят, независимо кой е той и какви титли има. Каквото знам, знам, ама ако трябва да постъпя по правилата само докато се обърнете, тука ще пристигне набързо един взвод полицаи. Но аз дойдох съвсем честно първо при вас, та да ми разкажете каквото знаете. — Свинските очички премигнаха, а след това отново придобиха безпощаден блясък. — Ако искате другояче, кажете.

Благодарение на наследственото си високомерие, натрупано в продължение на три века и половина, кройдънската дукеса трудно се предаваше. Тя скочи на крака и с разгневено лице и искрящи сивозелени очи се извърна към грубияна. Тонът й би смразил и онези, които я познаваха добре.

— Ах, ти отвратителен мошеник! Как се осмеляваш!

Дори и Огилви с цялата си самоувереност се поколеба за миг. Но тогава се намеси кройдънският дук:

— Мисля, че тая няма да мине, моето момиче, макар че беше чудесно като опит — а сетне се обърна към Огилви и каза: — Това, в което ни обвинявате, е истина. Аз съм виновен. Аз карах колата и аз убих малкото момиче.

— Е, това е нещо друго — каза Огилви и запали новата пура. — Сега вече сме на вярна следа.

Обезсърчена, с жест на примирение, кройдънската дукеса се отпусна в креслото си. Тя сключи ръце, за да прикрие нервния им трепет и попита:

— Какво знаете?

— Сега ще ви кажа.

Инспекторът не бързаше и безгрижно изпусна облак синкав дим от пурата, докато наблюдаваше язвително дукесата, като че ли очакваше предизвикателно възраженията й. Но тя не пророни нито дума, а само смръщи нос от отвращение.

Огилви посочи дука и каза:

— Снощи вие отидохте в „Линди“ в Айриш Бейу. Вие отидохте там с разкошния си ягуар и взехте със себе си една приятелка. Струва ми се, че бяхте я нарекли така, ако решите да не издребнявате.

Огилви погледна към дукесата и й се ухили, но дукът рязко отвърна:

— Продължавайте нататък!

— Е, хубаво — каза инспекторът и извърна самодоволното си и тлъсто лице към него. — Доколкото разбрах, сте спечелил сто долара на рулетка, а после сте ги изпил на бара. След това сте разиграл нови сто, но в разгара на веселбата жена ви пристигнала с едно такси.

— Как разбрахте всичко това?

— Ще ви кажа, дук. Аз живея в този град отдавна и от дълго време съм в този хотел. Навсякъде имам приятели. Аз им правя услуги, но и те ми се издължават, като ме осведомяват къде какво става. Малцина в този хотел биха се провинили, без да разбера това. Много от тях не ме познават и не допускат, че всичко ми е известно. Те си мислят, че са успели да прикрият малките си тайни и наистина успяват освен в случаи като този.

— Разбирам — студено отвърна дукът.

— Само едно искам да разбера. Аз съм малко любопитен, мадам. Как разбрахте къде се намира мъжът ви?

— Вие и така знаете толкова много — каза дукесата, — че това, струва ми се, не би имало никакво значение. Мъжът ми има навика да си води бележки, докато говори по телефона, а след това често забравя да ги унищожи.

Инспекторът цъкна неодобрително с език.

— Малко невнимание, дук, и виждате в каква каша сте се забъркали. Но ето, според мен, какво е станало по-нататък. Вие и жена ви сте си тръгнали за в къщи. Вие сте карал колата, макар че при вашето положение би било по-добре тя да седне зад кормилото.

— Съпругата ми не знае да шофира.

Огилви кимна с разбиране.

— Това обяснява всичко. Вие сте бил доста пиян, но не толкова…

— Значи вие нищо не знаете — прекъсна го дукесата. — Вие нищо не знаете с положителност. И нищо не можете да докажете.

— Лейди, аз мога да докажа всичко, което ми е необходимо.

— Моето момиче, по-добре да го оставим да се изкаже — намеси се дукът.

— Правилно — каза Огилви. — Само че трябва да седнете и да ме изслушате. Снощи ви видях да влизате в хотела от приземния етаж, без да минавате през фоайето. И двамата бяхте доста разстроени. След това се размислих и не можах да си обясня вашето състояние. Но както казах, аз си падам малко любопитен по природа.

— Продължавайте — приглушено отвърна дукесата.

— Късно снощи се разнесе мълвата за автомобилната злополука. Нещо ме накара да отида до гаража и кротко огледах колата ви. Може би не знаете, че тя е паркирана в ъгъла, зад една колона, и когато момчетата минават, не могат да я забележат.

Дукът облиза устните си.

— Смятам, че сега това е без значение.

— Може и да е така — съгласи се Огилви. — Само че онова, което открих, ме накара да разузная някои неща в полицейския участък, където също ме познават добре — после замълча, за да си дръпне отново от пурата, докато събеседниците му чакаха мълчаливо. Когато запаленият край на пурата се разгоря, той го разгледа внимателно и продължи: — Та, онези в участъка разполагаха с три веществени доказателства. Бяха донесли една гривна от фара, която сигурно беше паднала, когато колата е ударила детето и жената. Взели бяха и парчета от стъклото на фара и парче от дрехите на детето, като се надяваха, че ще намерят по него следи от отъркване.

— Какви следи?

— Като си отъркате силно дрехите о нещо, дукесо, особено ако е гладка повърхност, да кажем, като калника на колата, тогава остават следи също като при отпечатъци от пръсти. В полицейската лаборатория ги проявяват като отпечатъци от пръсти — посипват ги с прах и всичко проличава.

— Интересно — каза дукът, като че ли говореше за нещо, което не се отнасяше до него. — Не знаех.

— Много малко хора знаят това. Макар че в този случай е без значение, доколкото виждам. На вашата кола е счупен фарът и гривната е паднала. Несъмнено те ще си паснат, дори и без да взимаме под внимание следите от боя при удара и кръвта. О, да, забравих да ви кажа. По колата ви има доста кръв, макар че не личи много върху черната боя.

— О, господи! — дукесата се извърна, закривайки с ръце лицето си.

— Какво предлагате да направим? — попита съпругът й.

Дебелият потри ръце и сведе поглед към пълните си, месести пръсти.

— Както ви казах, аз дойдох да чуя вашата версия.

Дукът отвърна отчаяно:

— Какво мога да ви кажа? Вие знаете как е станало — той се опита да изпъне рамене, но не успя. — По-добре повикайте полицията и да приключим с всичко.

— Е, хайде сега. Няма какво толкова да бързаме — каза той и несъвместимият му фалцет придоби замислено звучене. — Станалото — станало. Където и да идете, няма да върнете нито детето, нито майката. Освен това отсреща в полицейския участък няма да ви се хареса как ще постъпят с вас. Да, сър, въобще няма да ви се хареса.

Дукът и дукесата бавно вдигнаха очи.

— Аз се надявах — каза Огилви, — че вие самите ще предложите нещо.

— Не ви разбирам — каза неуверено дукът.

— Аз пък разбирам — каза кройдънската дукеса. — Вие искате пари, нали? Дошъл сте тук, за да ни шантажирате.

Тя очакваше думите й да го смутят, но се излъга. Инспекторът сви само рамене.

— С каквито и думи да наричате нещата, мадам, това не ме засяга. Дойдох само за да ви помогна да се отървете от тези неприятности. Но в крайна сметка и аз трябва да живея.

— Значи вие искате тези пари, за да запазите в тайна онова, което знаете?

— Смятам, че е така.

— Но от това, което казвате — отвърна дукесата, след като бе възвърнала самоувереността си, — няма никакви полза. Колата в крайна сметка ще бъде открита.

— Струва ми се, че трябва да сте готови за това. Но има и възможност да не я открият, за която още не съм ви казал.

— Моля ви, кажете ни.

— Аз самият не съм го премислил добре — каза Огилви. — Но когато сте ударили детето, вие сте подкарали извън града, а не към центъра.

— Ние объркахме посоката — отвърна дукесата, — но успяхме някак да завием обратно. В Ню Орлийнс това не е много трудно, защото улиците криволичат насам-натам. Накрая се върнахме по страничните улички.

— Помислих си, че е станало така — кимна Огилви с разбиране. — Но полицията не се е сетила за това. Те търсят кола, която е излязла извън града. Ето защо сега претърсват предградията и околните селища. Може би ще започнат да издирват и в центъра, но няма да е скоро.

— След колко време ще започнат?

— Може би след три, четири дни. Трябва да огледат още много други места дотогава.

— И какво можем да направим през това време?

— Може и да се направи нещо — каза Огилви. — При условие че никой не загрее къде е колата ви, можете и да имате късмет. Но ако успеете да я измъкнете оттук.

— Искате да кажете да я измъкнем от този щат?

— Искам да кажа от целия Юг.

— Няма да е лесно.

— Разбира се, мадам, във всички щати наоколо — Тексас, Арканзас, Мисисипи, Алабама и във всички останали ще търсят повредена кола като вашата.

Дукесата размисли.

— А няма ли някаква възможност преди това да се ремонтира? Ако работата свърши дискретно, ние бихме могли да платим добре за всичко.

Инспекторът поклати глава в знак на несъгласие.

— Ако направите това, все едно е да отидете направо в полицията и да се предадете. Всички сервизи в Луизиана са предупредени веднага да позвънят на ченгетата, щом се появи за поправка кола като вашата. И те ще го направят. Хората са проклети.

Кройдънската дукеса запази самообладание и непоколебимо възпираше бързия поток на мислите си. Тя съзнаваше колко важно е да разсъждава спокойно и разумно. В последните минути разговорът беше взел несериозна посока, като че ли ставаше дума за някакви незначителни неща от всекидневието, а не за тяхното оцеляване. Тя реши да продължи в този дух. И отново разбра, че й бе отредена ръководната роля, а съпругът й, макар и обхванат от напрежение, щеше да наблюдава пасивно размяната на реплики между нея и злия дебелак. Няма как — трябваше да се примири с неизбежното. По-важно беше да премисли всички възможности. Хрумна й една мисъл.

— А онази част от колата, за която казвате, че е в полицията, как се казва?

— Гривна.

— Може ли по нея да открият колата?

Огилви кимна утвърдително.

— Те могат да разберат каква е колата, какво производство е, кой модел е, а може би приблизително и коя година е произведена. Същото се отнася и за стъклото. И тъй като колата ви е чужда марка, вероятно ще им трябват няколко дни.

— Но в крайна сметка — упорстваше дукесата — в полицията ще разберат, че трябва да търсят ягуар.

— И аз мисля така.

Беше вторник. Според думите на този човек те имаха време до петък или в най-добрия случай до събота. Дукесата разсъждаваше с пресметливо хладнокръвие — всичко зависеше само от едно. При положение че успеят да подкупят инспектора, тяхната единствена макар и незначителна възможност за избавление беше да измъкнат незабавно колата оттук. Ако можеха да я откарат на север, в някой от големите градове, където не знаеха за трагедията в Ню Орлийнс и за преследването, щяха да отстранят спокойно повредата и да заличат уликите. Тогава дори и след време да бъдат заподозрени, нищо не би могло да се докаже. Но как да измъкнат колата?

Несъмнено това, което казваше този недодялан инспектор, беше вярно: не само в Луизиана, но и в останалите щати, през които трябваше да мине колата, полицията щеше да бъде вдигната на крак. Всички полицейски постове щяха да дебнат кола с повреден фар и без гривна. Вероятно щяха да поставят и засади по пътя. Нямаше да е никак лесно да се спасиш от лапите на някой полицай със зорки очи.

Все пак биха могли и да успеят. Ако шофират нощно време и се укриват през деня. По пътя има много отбивки, където колата може да остане незабелязана. Би било доста рисковано, но и тук не беше по-сигурно в очакване да ги открият. Съществуваха и черни пътища и те можеха да изберат някой необичаен маршрут, за да не се хвърлят на очи.

Имаше и други трудности… и сега му бе времето да ги обмислят. Трябваше да познават добре терена, за да се справят по черните пътища. А кройдънския дук и дукесата не ги биваше за това, нито пък умееха да използуват карти. Ако ли пък се спрат за бензин, а това щеше да им се наложи, то говорът и маниерите им биха ги издали и можеха да бъдат заподозрени. Ала все пак… трябваше да рискуват.

Или може би не трябваше?

Дукесата се извърна към Огилви.

— Колко искате?

Внезапният въпрос го свари неподготвен.

— Ами… аз мисля, че сте доста добре материално.

— Попитах колко? — повтори тя студено.

Свинските очички замигаха.

— Десет хиляди долара.

Макар че сумата беше два пъти повече от очакваната, изражението на дукесата не се промени.

— Ако приемем, че ви платим тази фантастична сума, какво ще получим в замяна?

Дебелият се затрудни.

— Както ви казах, ще мълча за това, което знам.

— А ако не платим?

Огилви сви рамене.

— Ами ще сляза във фоайето и ще вдигна телефонната слушалка.

— Не — отвърна тя и думите й прозвучаха недвусмислено. — Няма да ви платим.

Кройдънският дук се размърда неспокойно, а пълното лице на инспектора почервеня.

— Но, лейди, чуйте ме…

Тя го прекъсна безапелационно.

— Няма какво да слушам. Вие трябва да слушате! — очите й бяха впити в него, а красивото й лице с високи скули беше застинало в надменно изражение. — Ние няма да спечелим нищо, като ви платим тези пари, освен че ще разполагаме с неколкодневна отсрочка. Вие съвсем ясно обяснихте това.

— Но все пак имате някаква възможност…

— Млъкнете! — гласът й изсвистя като камшик. Очите й го пронизаха и като преглътна мрачно обидата, той се подчини.

Кройдънската дукеса разбра, че и предстои най-съдбоносната стъпка в живота й. Не биваше да допуска никакви грешки, никакво колебание или отлагане поради някакви дребнави съображения. Когато разиграваш най-големи суми, трябва да залагаш на едро. Тя реши да се възползува от алчността на този човек. Налагаше се да действува така, че обезателно да намери изход.

— Няма да ви платим десет хиляди долара — заяви решително дукесата. — Ще ви дадем двайсет и пет хиляди.

Инспекторът опули очи.

— В замяна на това — продължи тя спокойно — вие ще закарате колата на север.

Огилви продължи да я гледа втренчено.

— Двайсет и пет хиляди долара — повтори тя. — Десет хиляди сега. Останалите петнайсет хиляди, когато се срещнем в Чикаго.

Без да продума, дебелият облиза устните си. Беше вторачил недоверчиво мънистените си очички в дукесата. Настъпи тишина.

И тогава, когато тя го наблюдаваше втренчено, той кимна леко с глава.

Тишината продължаваше да тегне в стаята. Накрая Огилви каза:

— Пречи ли ви тази пура, дукесо? Тя кимна и той я угаси.