Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. — Добавяне

6

Наскоро след като Къртис О’Кийф и Додо бяха придружени до апартаментите им, с единична стая се сдоби и Джулиъс Милн Ключаря.

Ключаря се обади в десет и четиридесет и пет по директния телефон на хотела от летище „Мойсънт“ (Позвънете безплатно в най-добрия хотел в Ню Орлийнс), за да потвърди направената преди няколко дни от друг град резервация. В отговор получи уверението, че резервацията му е наред и ако побърза за града, ще бъде незабавно настанен. Тъй като беше решил едва преди няколко минути да отседне в „Сейнт Грегъри“, Ключаря остана доволен от новината, макар и да не бе съвсем изненадан, защото според предварителните си планове той беше запазил стаи във всички по-големи хотели на Ню Орлийнс, използувайки различни имена. В „Сейнт Грегъри“ се беше представил като Байрън Мийдър — име, което взе от някакъв вестник, тъй като неговият законен собственик бе един от известните играчи на лотария. Изглежда това беше добро предзнаменование, а Ключаря особено се влияеше от знаменията.

Всъщност неведнъж всичко се бе нареждало добре.

Последният път например, когато се яви пред съда, веднага щом се призна за виновен, по съдийския стол пробяга сноп слънчева светлина, която се задържа там, докато произнасяха леката тригодишна присъда вместо очакваните от него пет години. Дори онова, което предхождаше неговото признание и самата присъда, като че ли мина добре поради същите тези причини. Нощните му посещения в стаите на детройските хотели протекоха гладко и плодотворно и както реши по-късно, това се дължеше преди всичко на факта, че всички номера на стаите с изключение на последната съдържаха цифрата две — неговото щастливо число. Именно в последната стая, чийто номер не притежаваше обнадеждващия знак, обитателката се събуди и неистово се развика тъкмо когато той прибираше в куфара палтото й от норка, след като вече бе напъхал наличните й пари и бижута в един от специалните дълбоки джобове на палтото си.

Очевидно имаше лош късмет, вероятно допълнен и от несполучливите цифри в номера, тъй като един от инспекторите, който беше наблизо веднага се озова, щом чу писъците.

Философ по природа, Ключаря прие непредотвратимите събития с благопристойност, без дори да си направи труда да представи някое остроумно скалъпено обяснение, които друг път чудесно минаваха, като например как е попаднал в тази стая, а не в своята. Този риск поема всеки, който се препитава от кражбата, та дори и един изпечен специалист като Ключаря. Но сега, след като беше излежал присъдата (с максимално опрощение заради доброто му държание) и насладил се на скорошния си успешен набег в Канзас Сити, той нетърпеливо очакваше да прекара две доходни седмици в Ню Орлийнс.

Всичко беше потръгнало добре.

На летище „Мойсънт“ пристигна малко преди седем и половина заранта с кола от един евтин мотел на магистралата „Шеф Мънтуйр“, където беше прекарал нощта. Хубаво летище, помисли си Ключаря — модерно, с много стъкло и хром и с доста кошчета за отпадъци, което беше много важно за него.

Той прочете на една метална табела, че летището носи името на Джон Мойсънт, жител на Ню Орлийнс и пионер в световното въздухоплаване. Забеляза, че инициалите на името съвпадат с неговите, а това бе също благоприятно предзнаменование. На такова летище му се искаше да пристигне с гордост на един от гърмящите реактивни самолети и навярно скоро щеше да стане и това, ако нещата продължаваха да се развиват както при последната присъда. Въпреки че си бе възвърнал придобития опит, понякога го обземаха колебания, докато преди действуваше хладнокръвно, почти с безразличие.

Това бе естествено и се пораждаше от мисълта за евентуалното му залавяне и изпращане в затвора, а този път щеше да лежи от десет до петнайсет години. Трудно би преживял това, а на петдесет и две години не можеше да си разреши такива срокове.

Ключарят крачеше из летището, без да привлича вниманието върху себе си — строен, добре облечен, с вестник под мишница, той беше целият нащрек. Имаше вид на преуспяващ бизнесмен, спокоен и самоуверен. Само очите му шареха непрекъснато и следяха движенията на ранните пътници, които прииждаха с автобусите и такситата от хотелите в града. Това беше първият прилив от заминаващи на север, при това доста натоварен, което се виждаше от факта, че авиокомпаниите „Юнайтед“, „Нешънъл“, „Ийстърн“ и „Делта“ до една пускаха сутрешни полети към различни градове като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Майами или Лос Анджелос.

На два пъти забеляза онова, което го интересуваше, но всичко започваше едва сега, нищо повече. Двама мъже, търсейки в джобовете си самолетни билети или пари, извадиха ключове от хотелски стаи, които бяха взели по погрешка със себе си. Първият си направи труда да намери пощенска кутия и пусна в нея според указанията върху прикрепената към него пластмасова висулка. Вторият подаде ключа си на представителя на някаква авиакомпания, който го прибра в едно чекмедже, за да го върне вероятно в хотела.

И в двата случая изпита разочарование, но не му бе за пръв път. И Ключаря продължи наблюденията си. Беше търпелив. Знаеше, че това, което очаква, скоро ще се случи.

И ето че след десет минути бдителността му беше възнаградена.

Плешив мъж с червендалесто лице, понесъл палто в ръка, издута пътна чанта и фотоапарат, на път към изхода за заминаващи се спря пред щанда за вестници, за да си избере някакво списание. Той откри в джоба си ключ от хотела и възкликна с досада. Съпругата му, тъничка миловидна жена, предложи нещо шепнешком, но той я прекъсна:

— Нямам време!

Дочул това, Ключаря ги последва отблизо. Чудесно! Като минаваха край едно кошче за отпадъци, мъжът хвърли ключа в него.

Останалото беше обикновена работа за Ключаря. Докато се мотаеше край кошчето, хвърли в него сгънатия вестник, а после, като че ли променил решението си, той се върна и го извади обратно. Същевременно погледна вътре, забеляза изхвърления ключ и го взе незабелязано в ръка. След няколко минути, на спокойствие в мъжката тоалетна, той видя, че ключът е от стая 641 на хотел „Сейнт Грегъри“.

Както често се случва, когато се явява благоприятна възможност, и друг подобен случай завърши също с успех. И вторият ключ беше от „Сейнт Грегъри“ — преимущество, което го накара веднага да позвъни в този хотел и да потвърди резервацията си. Беше започнал добре и тази вечер щеше да направи оглед и на гарата, а след два дни може би щеше да се отбие отново до летището. Съществуваха и други начини да се сдобие с ключове от хотели и един от тях беше привел в изпълнение предишната вечер.

Ненапразно преди години един нюйоркски прокурор беше заявил пред съда:

— Този човек, уважаеми съдии, е свързан преди всичко с ключа. Честна дума, аз започнах да го възприемам като Ключаря Милн.

Изказването беше включено в полицейските протоколи и името така му подхождаше, че дори самият Ключар го използуваше с известна гордост. Тази гордост беше подсладена от компетентните познания, че при достатъчно време, търпение и късмет шансовете да се сдобие с какъвто и да е ключ са изключително благоприятни.

Тясната му специалност се основаваше на небрежното отношение на хората към ключовете и както отдавна беше разбрал Ключаря, това непрекъснато създаваше неприятности на всички служители от хотелите. Теоретично, заминаващите клиенти би трябвало да предадат ключа, когато си плащат сметката. Но безброй много хора напускаха хотела, като забравяха ключовете от стаите в джоба или портмонето си. Понякога по-съзнателните оставяха ключовете си в пощенските кутии, а големите хотели, като „Сейнт Грегъри“, редовно плащаха на пощата по петдесет, а понякога и повече долара всяка седмица за върнатите ключове. Но имаше и други, които задържаха ключовете у себе си или пък небрежно ги изхвърляха.

Последната група осигуряваше постоянна работа в хотелите на професионалните крадци като Ключаря.

От летището той се запъти към паркинга при петгодишния си форд, който беше купил в Детройт, за да се придвижва до Канзас Сити и оттам до Ню Орлийнс. Колата беше идеална за Ключаря — безлична, тъмносива, нито стара, нито съвсем нова, за да се хвърля на очи или пък да бъде запомнена. Единственото, което го тревожеше, бяха табелките с регистрационния номер на щата Мичиган — яркозелено на бял фон. Автомобилите с регистрационни номера от другите щати не бяха нещо необичайно в Ню Орлийнс, но той предпочиташе да не притежава ни най-малки отличителни белези по колата си. Беше помислил да използува някой фалшив номер от Луизиана, но рискът му се стори твърде опасен, а при това Ключаря бе достатъчно проницателен, за да не напуска територията на собствената си специалност.

Моторът уверено запали още при първото докосване и за-мърка кротко в резултат на щателния ремонт, извършен лично от него — умение, което беше придобил за сметка на федералните власти по време на един от многобройните си престои в затвора.

Той измина четиринайсетте мили до града, спазвайки ограниченията за скоростта, и зави към „Сейнт Грегъри“, чието разположение беше проучил предишния ден. Паркира близо до „Канал стрийт“ на няколко пресечки от хотела, и извади два куфара от колата. Останалия багаж беше оставил в стаята на мотела, която предплати за няколко дни. Скъпо беше да държи още една стая, но заедно с това и благоразумно. Мотелът щеше да му служи като скривалище за евентуалните придобивки, а в случай на неуспех можеше и съвсем да го напусне. Той прояви бдителност и не остави никакви лични вещи, чрез които да бъде разпознат, а ключа от мотела скри старателно във въздушния филтър на карбуратора на форда.

В „Сейнт Грегъри“ влезе уверено, връчи чантите си на портиера и се записа под името Б. У. Мийдър от Ан Арбър, щат Мичиган. Като видя добре скроените му дрехи и твърдо изсечените му черти, които говореха за властен характер, администраторът прояви към новодошлия уважение и го настани в 830 стая. Ето че вече разполагам с три ключа от „Сейнт Грегъри“, помисли си Ключаря със задоволство. Единият им е известен, но за останалите два в хотела не знаят нищо.

Стая 830, в която го въведе пиколото след няколко минути, се оказа широка и удобна, а както забеляза, само на няколко метра се намираше служебното стълбище.

Като остана сам, той започна внимателно да разопакова багажа си. По-късно реши да се наспи добре за предстоящата сериозна работа през нощта.