Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. — Добавяне

9

Миг след като почука на вратата на хиляда четиристотин и десета стая, Кристин Франсис се замисли за какво е дошла. Вчера например посещението й при Алберт Уелс беше напълно естествено, след като предишната нощ животът му висеше на косъм, а тя самата се бе притекла на помощ. Но сега за господин Уелс се полагаха необходимите грижи и докато се възстановяваше, той пак зае мястото си сред останалите хиляда и петстотин гости на хотела. Затова Кристин си помисли, че не се налага отново да го посети.

Все пак нещо я привличаше в дребния възрастен човек. Дали това не се дължеше на бащинското му отношение към нея и защото у него бе доловила някои от чертите на своя баща, с чиято загуба не успя да се примири през петте дълги години. Не, не това! Отношенията с баща й бяха упование за нея, а сега тя проявяваше покровителствено отношение към Албърт Уелс. Вчера например пожела да му спести последиците от решението му да наеме частна медицинска сестра.

Или сега, помисли си Кристин, когато се почувствува съвсем самотна, навярно й се искаше да потърси обезщетение за обзелото я разочарование, след като научи, че няма да се види с Питър тази вечер, както се бяха уговорили. А дали това беше само разочарование или някакво по-силно чувство, след като разбра, че той няма да вечеря с нея, а с Марша Прейскът?

Ако трябваше да бъде честна, призна си Кристин, днес сутринта се беше разсърдила, макар да се надяваше, че е успяла да прикрие настроението си, като го замаскира с лека досада и язвителност, която не можа да потисне, докато разговаряше с него. Би било голяма грешка да прояви собственическо отношение към Питър или да достави удоволствието на госпожица Марша да си въобрази, че е удържала победа над Кристин, макар това да си беше самата истина.

Все още никой не е отговорил на почукването й. Спомняйки си, че сестрата би трябвало още да дежури, Кристин отново почука, само че по-силно. Този път до нея достигна шум от преместването на стол и приближаващи се стъпки.

Вратата се отвори и на прага застана Албърт Уелс. Беше облечен с връхни дрехи. Изглеждаше добре и лицето му, което имаше здрав цвят, засия, щом видя Кристин.

— Вярвах, че ще дойдете, госпожице. А ако не се бяхте обадила, щях сам да ви потърся.

— Аз си помислих… — поде тя изненадана.

Дребният, подобен на птиченце човек се засмя.

— Вие сте си помислила, че ще ме завържат тук, но както виждате, не успяха. Почувствах се по-добре и накарах доктора на хотела да повика онзи специалист от Илиной — доктор Ъксбридж. Той има превъзходен усет и каза, че ако човек се чувства добре, значи наистина е добре. И така, ние изпратихме сестрата у дома й и ето ме жив и здрав! — той целият засия. — Е, хайде, госпожице, заповядайте!

Кристин изпита облекчение, като научи, че той няма да плаща повече за скъпо струващата медицинска сестра. Подозираше, че осъзнал големите разходи, Алберт Уелс е променил решението си.

Влезе подир него в стаята, а той я попита:

— Не почукахте ли преди малко?

Тя отговори утвърдително.

— Стори ми се, че се почука. Сигурно съм се замислил върху това — той посочи масата до прозореца. Върху нея беше разстлана голяма и сложна картинна мозайка, от която две трети беше подредена. — Или съм си помислил, че е бил Бей-ли — добави той.

— Кой е Бейли? — попита любопитно Кристин.

Очите на стареца светнаха.

— Ако останете още малко, ще можете да го видите. Ако не него, то поне Барнъм.

Тя поклати недоумяващо глава. Приближи се към прозореца и се наведе да разгледа мозайката. Голяма част от нея беше сглобена и тя различи сцена, изобразяваща Ню Орлийнс — забулен в здрач, градът се ракриваше от птичи поглед, а през него лъкатушеше блестящата лента на реката.

— Много отдавна и аз си играех с такива мозайки — каза Кристин. — Баща ми помагаше.

Албърт Уелс се беше приближил и я наблюдаваше.

— Някои биха казали, че този вид забавление не е подходящо за възрастен човек. Само че аз често сядам над тази игра, когато искам да се отдам на размишление. Понякога откривам ключовата фигурка и едновременно с нея и отговора на въпроса, върху който мисля.

— Ключовата фигурка ли? Никога не съм чувала за това.

— О, това е една моя идея, госпожице. Мисля, че за всяка игра има такъв ключ, както за всеки проблем. Понякога ти се струва, че си го намерил, но всъщност си се излъгал. Но когато го намериш, всичко ти се изяснява и останалите фигури си идват на мястото.

Внезапно на вратата се почука рязко и властно. Устните на Албърт Уелс тихо прошепнаха:

— Бейли!

Когато вратата се отвори, тя с изненада забеляза, че на прага застана камериер в униформа. Беше преметнал през рамо няколко костюма на закачалки, а в ръката си държеше изгладен син костюм от шевиот със старомодна кройка, който несъмнено принадлежеше на Албърт Уелс. С обиграни движения той окачи костюма от гардероба и се отправи към вратата, където го чакаше дребният човек. С лявата си ръка камериерът придържаше костюмите върху рамото си, а дясната автоматично протегна с разтворена длан.

— Но аз вече ви дадох — каза Албърт Уелс, а погледът му издаваше веселото му настроение. — Тази сутрин, когато взехте костюма.

— Но не на мен, господине — поклати глава решително камериерът.

— На вас не, на вашия приятел дадох. Все едно е.

— Нищо такова не знам — отвърна стоически мъжът.

— Искате да кажете, че той крие от вас?

Протегнатата ръка се отпусна.

— Не разбирам за какво говорите.

— Хайде де! — ухили се Албърт Уелс. — Вие сте Бейли, а аз дадох бакшиша на Барнъм[1].

Очите на камериера заиграха към Кристин. Той я позна и в погледа му пролича съмнение. После се ухили глуповато.

— Да, господине — каза той и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Що за разговор беше това?

Дребният човек се изкикоти.

— Да работите в хотел и да не знаете номерата на Барнъм и Бейли!

Кристин поклати глава.

— Това е много прост номер, госпожице. Камериерите в хотелите работят по двойки, единият взима костюмите, а другия ги връща. Измислили са така, че винаги да получават по два пъти бакшиш. После събират печалбата и я делят на две.

— Сега разбирам — каза Кристин. — Но никога не съм се сетила.

— И другите не се сещат и затова бакшишът за всяка услуга им излиза двоен — Албърт Уелс потърка замислено клюнообразния си нос. — За мен това е една забавна игра да разбера в колко хотели правят така.

— И как открихте всичко? — засмя се Кристин.

— Веднъж един камериер го сподели с мен, след като му споменах, че всичко ми е ясно. Той ми каза и друго. Нали знаете, в някои хотели можете да избирате телефоните в останалите стаи, а не чрез централата. Та Барнъм или Бейли — в зависимост от това кой е на смяна, набира номерата на стаите, в които трябва да предаде готовите поръчки. Ако никой не отговаря на телефона, той изчаква, за да позвъни по-късно. Когато му отговорят, което означава, че в стаята има човек, той затваря телефона, без да се обажда. Подир няколко минути се появява обаче, за да предаде костюма и да си прибере втория бакшиш.

— Вие не обичате да давате бакшиш, нали, господин Уелс?

— Не е там работата, госпожице. Бакшишът е като смъртта — не можеш да го избегнеш и затова няма смисъл да се тревожиш. Между другото аз дадох на Барнъм достатъчно тази сутрин — един вид си платих предварително за малкото развлечение, което Бейли току-що ми достави. Само че не ми харесва да ме правят на глупак.

— Не мога да допусна, че това се случва често.

Кристин започна да се съмнява дали Албърт Уелс се нуждае чак толкова от закрила, колкото си бе помислила отначало. Въпреки това той й се струваше все така привлекателен.

— Може и да е така — съгласи се той. — Но ще ви кажа едно. Във вашия хотел лъжат много повече, отколкото в останалите.

— Защо мислите така?

— Защото си отварям очите, госпожице, и говоря с хората. И те ми казват неща, които навярно на вас не биха казали.

— Какви неща?

— Ами мнозина най-напред си мислят, че могат да се измъкнат винаги безнаказано. И това е така, струва ми се, защото имате лошо ръководство. Биха могли да се вземат мерки и тъй като нищо не е предприето досега, вашият господин Трент си има големи неприятности.

— Това е почти невероятно — каза Кристин. — Питър Макдермот ми каза същото, с почти същите думи. — Очите й се вторачиха в лицето на възрастния човек. При все че не беше словоохотлив, изглежда, той притежаваше природен инстинкт да се добере до истината.

Албърт Уелс кимна одобрително.

— Има един умен млад човек, с когото разговаряхме вчера.

Този факт я учуди.

— Тук ли е идвал Питър?

— Точно така.

— Не знаех.

Всъщност Питър би постъпил именно по този начин, съобрази Кристин — да преследва упорито всичко, което беше в кръга на неговите интереси. И преди бе забелязала неговата способност да разгърне мисълта си, без да пропуска подробностите.

— Ще се омъжите ли за него, госпожице?

Тя се сепна от неочаквания въпрос.

— Откъде ви хрумна това? — възпротиви се тя, но обезпокоена почувствува, че се изчервява.

Албърт Уелс се изкикоти. Понякога, помисли си Кристин, той й напомняше пакостлив горски дух.

— Досетих се от начина, по който споменахте името му преди малко. Освен това съобразих, че често се виждате, тъй като работите заедно, и ако този млад човек притежава необходимия усет, той ще разбере, че не е нужно да търси нещо друго.

— Господин Уелс, това е нечувано! Вие… вие отгатвате мислите на хората, а после ги принуждавате да се чувстват ужасно — но топлата й усмивка опроверга упрека й. — И моля да престанете да ме наричате „госпожице“. Казвам се Кристин.

— Това име ми е особено скъпо — тихо каза той. — Жена ми се казваше така.

— Така ли?

Той кимна.

— Тя умря, Кристин. Толкова отдавна, че понякога се питам дали наистина сме живели заедно. При нас нямаше само хубави или лоши неща — ние преживяхме и едното, и другото. Но после, в един миг ти се струва, че всичко се случило едва вчера. И тогава усещам умората от самотата. Нямахме деца — той млъкна, а очите му гледаха замислено. — Човек никога не може да усети колко много неща го сближават с другия, докато не загуби тази близост. Затова с вашия човек не пропускайте нито миг. Не губете времето, защото никога няма да се върне.

— Повтарям ви, че той не е мой — засмя се Кристин. — Или поне още не е станал мой.

— Ако действате както трябва, ще стане.

— Може би — тя погледна към недовършената мозайка и каза замислено: — Интересно дали за всяко нещо има ключова фигура, както казахте. А като я намериш, наистина ли разбираш, че това е търсената фигура, или само предполагаш и се надяваш, че си я открил?

И преди да се осъзнае, усети, че доверява на дребния човечец миналите си преживявания — трагедията в Уисконсин, самотата, идването в Ню Орлийнс, годините на привикване към новия живот и сега възможността, която й се даде да заживее за пръв път пълнокръвно. Тя му разкри и неуспеха си за срещата тази вечер, и разочарованието, което я беше обзело.

Накрая Албърт Уелс кимна сериозно.

— Доста често не всичко можеш да постигнеш. Но понякога трябва да се намесиш, та хората да се пораздвижат.

— Какво ще ме посъветвате? — попита тя тихо.

Той поклати глава.

— Вие сте жена и трябва да знаете по-добре от мен. Все пак ще ви посъветвам само едно. Според това, което се е случило, не бих се учудил, ако вашият човек ви предложи да се видите утре.

— Може би — усмихна се Кристин.

— Тогава си уредете друга среща, преди да ви е поканил. Накарайте го да почака и той един ден и така повече ще ви цени.

— Трябва да измисля нещо.

— Няма нужда, освен ако самата не желаете. Все се канех да ви попитам нещо, госпожице… извинете, Кристин. Бих искал да вечеряме заедно двамата в знак на благодарност за това, което направихте за мен миналата вечер. Ако можете да изтърпите компанията на един стар човек, ще се радвам да присъствувам.

— С удоволствие ще вечерям с вас — отговори тя — и ви обещавам, че няма само да присъствувате.

— Добре — засия дребният човек. — Хайде да вечеряме тук, в хотела. Обещах на доктора да не излизам навън.

Кристин се поколеба за миг. Знаеше ли Албърт Уелс колко са високи цените вечер в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“? При все че той нямаше да плаща повече за медицинска сестра, тя не желаеше да изчерпа и остатъка от наличните му средства. Внезапно се досети как да отклони предложението му.

Като реши да отложи този въпрос, тя го увери:

— Ще бъде чудесно да вечеряме в хотела. Но все пак случаят е специален и ще трябва да ме пуснете до в къщи, за да се облека с нещо по-официално. Нека тогава се уточним за утре в осем часа.

Когато си тръгна от стаята на Албърт Уелс на четиринайсетия етаж, Кристин забеляза, че четвъртият асансьор е спрял. Техниците поправяха нещо по вратата на етажа и в самата кабина.

Тя се качи на друг асансьор и се спусна до мецанина.

Бележки

[1] По имената на големите циркови собственици на миналия век — Бел.ред.