Артър Хейли
Хотел (18)

9

— Какво ли не се е случвало, но по-лошо от това не би могло да бъде.

Седнала на бюрото си в преддверието на директорския апартамент, Кристин Франсис четеше намръщена някакво писмо. Тя вдигна очи и видя от вратата да наднича изсеченото лице на Питър Макдермот.

Изражението й просветна и тя отвърна:

— Поредната запратена стрела. Но към толкова много грижи, ако се прибави още една, няма никакво значение.

— Харесва ми тази мисъл — каза той и промъкна едрото си тяло през вратата.

Тя го изгледа с преценяващ поглед.

— Много ти е свеж видът, като се има предвид колко малко си спал.

Той се усмихна.

— Имах среща с твоя шеф рано сутринта, която ми подействува като студен душ. Още ли не е слязъл?

Тя поклати глава, а после погледна писмото, което четеше.

— Като дойде, няма да хареса това писъмце.

— Тайно ли е?

— Не съвсем. Струва ми се, че и тебе те засяга.

Питър седна в едно кожено кресло срещу бюрото.

— Спомняш ли си, че преди месец — каза Кристин — един човек, като минаваше по „Каронделит стрийт“, една бутилка падна на главата му. Бе ранен доста сериозно.

Питър кимна.

— Срамота! Тази бутилка бе хвърлена от нашите прозорци — няма съмнение. Само че не разбрахме кой от гостите е направил това.

— А що за човек е пострадалият?

— Един съвсем мил човек, доколкото си спомням. Аз разговарях след това с него и му платихме сметката в болницата. Нашите адвокати подготвиха едно писмо, с което изясняваха, че това е проява на добра воля, а не че се признаваме за виновни.

— Да, но проявата на добра воля не доведе до желания резултат. Той е завел дело срещу хотела за десет хиляди долара. Обвинява ни, че е получил сътресение, телесна повреда, загубил е доходите си и че ние сме проявили небрежно отношение.

— Няма да успее — каза решително Питър. — Предполагам, че до известна степен това е нечестно. Той няма никакви шансове.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото има хиляди такива случаи. Това предлага на защитата всякакви прецеденти, на които биха могли да се позоват пред съда.

— А това достатъчно ли е, за да повлияе на решението на съда?

— Обикновено да — увери я той. — През последните години съдът е доста верен на принципите си. Например имаше един класически случай в Питсбърг в „Уилям Пен“. Бяха ударили някакъв човек с бутилка, хвърлена от някоя стая. Бутилката беше пробила покрива на колата. Той заведе дело срещу хотела.

— И не спечели?

— Не. Той загуби делото в градския съд и се обърна към върховния съд в щата Пенсилвания, но оттам върнаха делото.

— Защо?

— Съдът отговори, че хотелът, че нито един хотел, не може да бъде отговорен за постъпките на своите клиенти. Изключение може да има само ако някой от ръководството, например управителят на хотела, е знаел предварително какво ще се случи и не е направил опит да предотврати това деяние — Питър продължи, като се намръщи, опитвайки се да си припомни още нещо: — Имаше още един случай, струва ми се, в Канзас Сити. Участниците в някакъв конгрес изхвърлили от прозорците си торбите от дрехите за пране, напълнени с вода. И когато торбите се пукали на тротоара, хората бягали настрани, а един човек бил блъснат от кола. Бил тежко ранен. После дал хотела под съд, но и той не успял да спечели делото. Има и други такива дела.

— Откъде знаеш всичко това? — попита любопитно Кристин.

— Наред с другите неща изучавах хотелско право в Корнел.

— Все пак това ми се струва ужасно несправедливо.

— Несправедливо е за пострадалия, но е честно по отношение на хотела. Това, което трябва, разбира се, да се направи, е да се потърси отговорност от такива злосторници. Но бедата е там, че при толкова много стаи, обърнати към улицата, е почти невъзможно да ги откриеш. Така че повечето от тях успяват да се измъкнат.

Кристин слушаше съсредоточено, положила лакът на бюрото и подпряла с длан брадата си. Слънчевите лъчи се плъзгаха през полуоткрехнатите щори, докосваха червените й коси, като им придаваха огнени отблясъци. Озадачена, Кристин смръщи за миг чело и на Питър му се прииска да се пресегне и да заглади бръчката й.

— Нека бъдем наясно — каза тя. — Искаш да кажеш, че хотелът законно не е отговорен за действията на гостите, дори те да засягат и останалите гости.

— Разбира се, че не е отговорен според това, което казахме. Законът е съвсем ясен по този въпрос и неговата постановка е в сила от много години. Всъщност повечето от законите ни са изградени въз основа на порядките в английските ханове от четиринайсети век.

— Я ми разкажи за това.

— Ще ти разкажа накратко. Всичко започнало от времето, когато английските ханове разполагали с голяма зала, която била отоплявана и осветявана от огнището и в която всички можели да спят. Докато гостите спели, ханджията бил задължен да ги пази от крадци и убийци.

— Това ми се струва разумно.

— Така е. Хазаинът имал същите задължения, когато започнали да използват и по-малки стаи, защото в тях обикновено се настанявали по няколко непознати хора.

— Като си помислиш — прецени Кристин, — ще кажеш, че по онова време не са обръщали голямо внимание на уединението.

— Това е станало по-късно, когато започнали да използват отделни стаи и гостите разполагали с ключове за тях. Тогава законът започнал да се съобразява с новите условия. Хазаинът бил задължен да пази гостите си от крадци, а за останалото не носел никаква отговорност, както и за това, което би могло да им се случи в стаите, така и за поведението им в тях.

— Значи, цялата работа се дължи на ключа.

— Да, и продължава да бъде така — каза Питър. — В това отношение законът не се е изменил. Когато даваме ключа на госта, ние му преотстъпваме символично законните права над тази стая, както са правели в английските ханове. Това означава, че хотелът не може повече да използува тази стая или да настанява някой друг в нея. От друга страна пък, хотелът не може да бъде отговорен за госта, след като той вече е затворил вратата след себе си — той посочи писмото, което Кристин беше оставила върху бюрото. — Затова нашият приятел от улицата ще трябва да открие кой е хвърлил бутилката върху него. В противен случай няма да успее.

— Е, не знаех, че си така всестранно образован.

— Аз съвсем нямах намерение да се покажа като такъв — каза Питър, — струва ми се, че У. Т. познава доста добре закона, ала ако поиска списък с такива примери, ще мога да му предоставя нещо подходящо.

— Вероятно ще ти бъде много благодарен. Ще прикача една бележка по този въпрос към писмото — тя погледна Питър в очите. — Тази работа ти харесва, нали? Да ръководиш работата в хотела наред с всичките други неща, които са свързани с това.

— Да, харесва ми — отговори той откровено. — Макар че много повече би ми харесвало, ако можех да преустроя някои неща тук. И ако това беше направено по-рано, може би сега нямаше да се нуждаем от Къртис О’Кийф. Междувременно предполагам си разбрала, че той вече пристигна.

— Ти си седемнайсетият, който ми казва това. Струва ми се, че телефонът не е престанал да звъни, откакто е прекрачил прага на хотела.

— Нищо чудно. Сега мнозина се питат за какво е дошъл. Или по-скоро кога ще ни съобщят официално за какво е тук.

— Току-що се обадих да подготвят вечеря в тесен кръг в апартамента на У. Т. за тази вечер с господин Къртис О’Кийф и приятелката му. Видя ли я? Разбрах, че била нещо специално.

Той поклати глава.

— Аз се интересувам много повече от моите планове за вечеря с теб, за което съм дошъл.

— Ако това е покана за гази вечер, мога да ти кажа, че съм свободна и че се чувствам гладна.

— Чудесно! — той скочи и извиси ръст над нея. — Ще те взема в седем. В твоя апартамент.

На излизане от канцеларията Питър забеляза върху масичката до вратата един брой на „Таймс Пикаюн“. Спря се и видя, че е същият брой с черните букви на заглавията, които съобщаваха за трагедията с автомобилната злополука, за която беше чел.

— Предполагам, че си видяла? — попита той мрачно.

— Да. Ужасно е, нали? Като го прочетох, имах чувството, че всичко, става пред очите ми, защото минахме оттам снощи.

Той я изгледа учудено.

— Говориш смешни приказки, макар че и аз изпитах същото. От снощи нямам мира, а тази сутрин все за това си мисля.

— Защо така?

— Не мога да си обясня. Все ми се струва, че знам нещо, но не съм сигурен — Питър сви рамене, пропъждайки тази мисъл от ума си. — Предполагам, че си права — всичко идва от това, че минахме оттам — каза той и върна вестника на мястото му.

На излизане се извърна и като се усмихна, поздрави с ръка.

 

 

На обяд сервитьорите, които обслужваха стаите, обикновено донасяха на Кристин по някой сандвич и чаша кафе. През това време се появяваше и Уорън Трент, прочиташе пощата и тръгваше на някоя от своите обиколки из хотела, която можеше да продължи часове. Забелязвайки напрегнатото лице на собственика, Кристин изпита съчувствие към него. Видя го как пристъпва вдървено, което беше сигурен признак, че ишиасът отново го мъчи.

В два и половина Кристин остави бележка на една от секретарките от другата канцелария и отиде да види господин Албърт Уелс.

Тя се качи с асансьора до четиринайсетия етаж и като тръгна по дългия коридор, видя към нея да се приближава някаква набита фигура. Беше Сам Якубец, главният счетоводител. Като го наближи, забеляза, че е намусен, а в ръката си държи лист хартия.

Щом я съгледа, той се спря.

— Отбих се да видя болния ви приятел, господин Уелс.

— Ако и там е бил такъв видът ви, не вярвам много да сте го развеселили.

— Ще ви кажа истината — отвърна Якубец. — И той не ме развесели. Получих това от него, но един господ знае дали е наред.

Кристин взе листа, който държеше главният счетоводител. Беше изцапана бланка на хотела с мазно петно в единия край. Отгоре с неравен, разтегнат почерк Албърт Уелс беше написал и подписал ордер за двеста долара до една банка в Монреал.

— Ама и той е един кротък, стар инатчия — отбеляза Якубец. — Отначало нищо не искаше да даде. Отговори ми, че щял да си плати сметката навреме и въобще не се заинтересува, когато му предложих да го изчакаме, ако е необходимо.

— Някои хора са чувствителни на тема пари — каза Кристин. — Особено тези, които ги нямат.

Счетоводителят цъкна нетърпеливо с език.

— По дяволите! Повечето от нас нямат пари. И аз нямам. Но хората смятат, че е срамно да им се помогне.

Кристин разгледа със съмнение импровизираното платежно нареждане.

— Редовно ли е?

— Ще бъде редовно, ако в банката има пари за покритието му. Ако поискаш, можеш да напишеш чека и на нотен лист или върху кора от банан. Но повечето хора, които имат собствена сметка в банката, носят със себе си и чекова книжка. Твоят приятел Уелс рече, че не можел да я намери. Ти знаеш какво мисля по този въпрос — каза Якубец, когато Кристин му подаде листа. — Мисля, че е честен човек и има пари, но те няма да му стигнат и ще трябва да вземе назаем, за да си плати. Бедата е там, че той вече дължи повече от половината от своите двеста долара, а останалата половина ще отидат за сметката на сестрата.

— Какво ще правиш?

Главният счетоводител потри с ръка олисялата си глава.

— Най-напред ще позвъня в Монреал, за да разбера какво е положението и дали този чек е в ред или е без покритие.

— И ако няма покритие, Сам?

— Ще трябва да напусне хотела поне доколкото зависи от мене. Разбира се, ако докладваш на господин Трент и той е на друго мнение — Якубец сви рамене, — това е вече нещо различно.

Кристин поклати глава.

— Не искам да безпокоя господин Трент! Но ще ти бъда благодарна, ако ме уведомиш какво възнамеряваш да правиш.

— Разбира се, госпожице Франсис — кимна с глава главният счетоводител, а после със ситни крачки отмина по коридора.

Миг след това Кристин почука на вратата на стая 1410.

Отвори й униформена сестра на средна възраст, със сериозно лице, на което имаше очила с дебели, рогови рамки. Кристин се представи, а сестрата й нареди:

— Изчакайте тук, моля. Ще попитам господин Уелс дали може да ви приеме.

Стъпките й заглъхна навътре в стаята и Кристин се усмихна, когато чу нечий глас да казва:

— Разбира се, че ще я приема. Не я карайте да чака.

Когато сестрата се върна, Кристин предложи:

— Ако желаете да си починете за малко, аз мога да остана, докато се върнете.

— Добре… — отвърна колебливо жената, която стана по-приветлива.

Гласът отвътре се обади:

— Вървете. Госпожица Франсис знае какво да прави. Ако не беше тя, снощи щях да свърша.

— Добре — каза сестрата. — Ще изляза само за десет минути, а ако ви потрябвам, позвънете в кафето.

Лицето на Албърт Уелс просия, когато Кристин влезе. Дребният човечец се беше свил върху купчината от възглавници. Мършавата му фигура, облечена в чиста старомодна пижама, целият му външен вид наподобяваше врабче, но днес той беше много по-наперен за разлика от отчаянието и слабостта, които го бяха обзели предишния ден. Все още изглеждаше прежълтял, но вчерашната пепелява бледност бе преминала. Дишането му, макар и с хрипове, беше спокойно и без усилия.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме видите, госпожице — каза той.

— Това не е въпрос на любезност — увери го Кристин. — Просто исках да узная как се чувствате.

— Благодаря ви. Много по-добре съм — и той посочи към вратата, която затвори сестрата. — Но тази е истински дра-кон.

— Може би е полезно.

Кристин огледа стаята с одобрителен поглед. Всичко, дори и личните вещи на стария човек бяха грижливо подредени. Бутилката с кислород, която бяха използували предишната нощ, все още беше на мястото си, но импровизираната маска беше заменена с истинска.

— О, но тя чудесно си гледа работата — съгласи се Албърт Уелс, — макар че друг път бих искал някоя по-приятна сестра.

Кристин се усмихна.

— Вие се чувствате по-добре.

Чудеше се дали да му спомене за разговора си със Сам Якубец, но реши да го премълчи. Вместо това попита:

— Нали снощи ми казахте, че сте получил тези пристъпи за пръв път, когато сте бил миньор?

— Бронхита ли? Точно така.

— Дълго ли сте работил като миньор, господин Уелс?

— Много повече, отколкото бих искал, госпожице. Макар че доста неща ми напомнят за тази работа, като бронхитът например или пък това.

Той положи ръцете си върху завивката и тя видя, че дланите му бяха загрубели, а ставите подути от дългогодишната тежка работа.

Тя протегна импулсивно ръка да ги погали.

— Мисля, че може да се гордеете с такива ръце. Бих искала да ми разкажете нещо за себе си.

Той поклати глава.

— Може би друг път, когато имате време и търпение. Макар че това са старчески приказки, а старите хора са ужасно досадни, когато им се даде и най-малката възможност да поговорят.

Кристин седна на един стол до леглото.

— Аз имам търпение и вярвам, че няма да бъде досадно.

Той се засмя.

— Някои хора от Монреал не биха се съгласили с вас.

— Често съм се питала какво ли представлява Монреал. Никога не съм ходила там.

— Той представлява една смесица и до известна степен прилича малко и на Ню Орлийнс.

— Затова ли идвате тук всяка година? — попита тя любопитно — Защото ви се струва, че си приличат?

Дребният човечец се замисли и костеливите му рамене потънаха дълбоко в купчина възглавници.

— Никога не съм мислил за това, госпожице. Струва ми се, че идвам тук, защото обичам старомодните неща, макар и да останаха твърде малко места, където можеш да ги намериш. Така е и с вашия хотел. Знаете, че е поовехтял тук-таме, но затова пък в него можеш да се почувстваш като у дома си в най-добрия смисъл. Мразя веригите от хотели. Те всички си приличат — блестящи и излъскани, а като се настаниш там, се чувствуваш като във фабрика.

Кристин се поколеба, но като разбра, че събитията през деня не бяха вече тайна за никого, реши да сподели:

— Имам една новина, която няма да ви хареса. Опасявам се, че в скоро време „Сейнт Грегъри“ ще премине към някоя хотелска верига.

— Мога само да съжалявам, ако стане така — каза Албърт Уелс. — Макар че отдавна съм разбрал финансовите ви затруднения.

— Как разбрахте?

Старият човек се замисли:

— Последните един-два пъти, когато бях тук, добих впечатлението, че нещата се влошават. А сега какъв е проблемът — банките ли не отстъпват, ипотеката ли изтича, или нещо подобно?

Този пенсиониран миньор ме учудва, помисли си Кристин, дори с инстинкта си да предусеща истината. Тя отговори с усмивка:

— Май доста се разприказвах. Но вие сам ще разберете, че господин Къртис О’Кийф пристигна тази сутрин.

— О, не! Само не той! — По лицето на Албърт Уелс се изписа истинска загриженост. — Ако този човек се добере до вашия хотел, той ще го превърне в подобие на всички останали и ще стане една фабрика, както ви казах. „Сейнт Грегъри“ се нуждае от промени, но не точно от такъв род.

— А какви промени, господин Уелс? — попита Кристин с любопитство.

— Всеки способен хотелиер може да ви обясни по-добре от мене, въпреки че аз имам някои идеи. Ясно ми е само едно, госпожице — както винаги хората са обхванати от поредното модно увлечение. Точно сега те търсят блясък, хром и еднообразие. Но след време това ще им омръзне и ще поискат да се върнат към старите неща — като истинското гостоприемство, своебразието и атмосферата; онова, което няма да им напомня за хотелите в другите петдесет града и няма да го открият в още толкова други места. Бедата е там, че когато разберат всичко това, повечето от хубавите стари хотели, а може би и този, няма да съществуват. — Той замълча, а после попита: — Кога ще вземат решение?

— Наистина не знам — каза Кристин. Беше удивена от голямата наблюдателност на възрастния човечец. — Освен ако господин О’Кийф не остане тук за дълго.

Албърт Уелс кимна с глава.

— Доколкото знам, той никога не се задържа дълго на едно и също място. А когато реши нещо, действа бързо. Все пак ще ви кажа отново, че много съжалявам за всичко и ако това стане, аз ще бъда един от хората, които няма да се върнат тук.

— Ще ни липсвате, господин Уелс. Поне за мене, ако преживея тези промени.

— Ще ги преживеете и ще останете там, където желаете. Макар че, ако някой млад човек има усет, той не би работил в хотел.

Тя се засмя и те продължиха да си говорят за други неща, докато сестрата не извести за своето завръщане с кратко отривисто почукване на вратата.

— Благодаря ви, госпожице Франсис — каза тя официално, а после погледна часовника си преднамерено: — Време е моят пациент да си взема лекарствата и да си почине.

— Аз и без друго трябва да вървя — каза Кристин. — Утре отново ще се отбия да ви видя, ако имам възможност, господин Уелс.

— Ще се радвам да ви видя.

И той й намигна на излизане.

 

 

На бюрото си Кристин намери бележка, в която се казваше да позвъни на Сам Якубец. Тя набра номера и от другия край й се обади самият счетоводител.

— Струва ми се, че това ви интересува — каза той. — Позвъних в банката в Монреал и изглежда с вашия приятел всичко е наред.

— Това е чудесна новина, Сам. Какво ти казаха?

— Ами всичко е малко странно. Не споменаха нищо за размера на влога му, както правят банките. Казаха ми само да им предам чека за изплащане. Все пак аз им съобщих каква е сумата, но те изглежда не се разтревожиха и от това ми се струва, че той има пари.

— Много се радвам, Сам — каза Кристин.

— И аз се радвам, но въпреки това ще следя сметката на стаята да не би да нарасне твърде много.

— Сам, страхотен си! — засмя се тя. — Благодаря ти, че се обади.