Астрид Линдгрен
Емил от Льонеберя (3)

НЕДЕЛЯ, 8 ЮЛИ,
КОГАТО ЕМИЛ ГО УДАРИ НА ЖИВОТ НА ПАНАИРА В ХУЛТСФРЕД

Алфред — ратаят, който работеше в Катхулт — много обичаше деца. Особено Емил. Емил вършеше пакости и беше непослушник, но за Алфред това нямаше значение. Той все пак си обичаше Емил и взе, че му издялка чудесна пушка. Тя приличаше досущ на истинска пушка, но с нея, естествено, не можеше да се стреля. Обаче Емил крещеше „бум-бум“ и все пак стреляше, та врабците в Катхулт няколко дни не смееха да си покажат човките навън. Емил много заобича своята пушка и искаше нощем да спи с нея в леглото си.

— Искам си пушкътъ! — крещеше той и никак не се зарадва, когато майка му веднъж не чу добре и дотърча с „шапкътъ“ му.

— Не искам ШАПКЪТЪ! — развика се той. — Искам си ПУШКЪТЪ! И наистина я получи.

Да, Емил обичаше пушката си, но още повече обичаше Алфред, който му издялка пушката. Затова никак не е чудно, че Емил се разплака, когато Алфред един ден най-неочаквано замина за Хултсфред на опълченски сбор. Вие сигурно не можете да си представите какво се прави на опълченски сбор, но едно време в Швеция така казвали, когато мъжете отивали да ги обучават за войници. Всички ратаи от Льонеберя, и отвсякъде наоколо, трябваше да ходят на опълченски сбор да се учат да станат войници.

— Но защо трябваше да стане това тъкмо когато ще прибираме сеното?! — роптаеше таткото на Емил.

Много беше недоволен, че му взимат Алфред посред сенокоса, защото тогава в Катхулт имаше много работа. Но, уви, не таткото на Емил, а кралят и неговите генерали решаваха, кога да заминат за Хултсфред ратаите от Льонеберя, за да ги обучават за войници. Освен това, Алфред щеше да се върне щом като се обучи, а то не траеше дълго. Та Емил всъщност нямаше защо да плаче толкова, но той все пак плачеше и Лина му пригласяше. Защото Емил не беше единственият, който обичаше Алфред.

Самият Алфред не плачеше. Той каза, че в Хултсфред човек можел да „го удари на живот“ и да се весели колкото си иска. А когато каруцата по тегли и всички застанаха тъжни да му махат за сбогом, Алфред изведнъж се опери и взе да пее и подвиква, за да не им е толкова мъчно. Ето какво запя той:

В град Екшьо всяка мома знае

изящно полка да играе.

И в Хултсфред никой не скучае

с момите щом се запознае.

Трали-трала, трали-тралала,

трали-трала, трали-тралала!

След това гласът на Алфред не се чуваше повече, защото Лина ревна да реве колкото й глас държеше, а подир малко каруцата с Алфред изчезна зад завоя.

Майката на Емил се опита да утеши Лина:

— Хайде, не плачи, Лина — подхвана тя. — Изчакай до осми юли, тогава в Хултсфред има панаир и ще отидем да посетим Алфред.

— И аз искам да отида в Хултсфред и да го ударя на живот и да посетя Алфред — обади се Емил.

— И аз! — добави малката Ида. Но майката на Емил поклати глава.

— Такива панаири не са забавни за малки деца — каза тя. — Само се губят в навалицата.

— А на мен ми се струва много забавно да се загубя в навалицата — възрази Емил, но и това не му помогна.

Сутринта на осми юли таткото и майката на Емил заминаха заедно с Лина на панаира в Хултсфред и оставиха Емил и малката Ида у дома да ги наглежда Кроса-Мая, една стара бабичка, която често идваше в Катхулт да помага с туй-онуй.

Малката Ида беше добро дете. Веднага седна в скута на Кроса-Мая и я накара да й разкаже най-страшните си приказки за призраци — туй й стигаше да е доволна и щастлива.

Но с Емил беше друго. Той се разхождаше по ливадата зад конюшнята, стиснал пушката в ръка и фучеше от яд.

— Тази работа няма да я бъде — мърмореше Емил. — Ще отида в Хултсфред да го ударя на живот като всички останали и толкоз! Ясно ли ти е, Юлан?

Последните думи се отнасяха до старата кобила, която пасеше из ливадата. В Катхулт имаха и млад кон — той се казваше Маркус. Но Маркус беше на път за Хултсфред с таткото на Емил и майката на Емил и Лина — да-да, някои хора ходеха по широкия свят и се забавляваха!

— Но сега двама така ще се втурнат да ги догонят, че вятърът ще свисти край ушите им — говореше Емил, — а това ще сме ти и аз, Юлан!

Така и стана. Емил сложи оглавника на кобилата и я изведе от ливадата.

— Няма от какво да се боим — обърна се той към Юлан. — Алфред ще се зарадва като отида, а ти сигурно ще си намериш някоя друга стара добричка кобила да си цвилиш с нея, ако нямаш сили да го удариш чак толкова на живот.

Той изтика Юлан до оградата, защото трябваше да се покатери върху нещо, за да яхне кон. Хитро беше момчето, не може да се отрече!

— А сега, давай! — викна Емил. — Трали-трала, трали-тралала! С Кроса-Мая ще се сбогуваме, когато се върнем.

И Юлан припна надолу по хълма с Емил на гърба си, а той седеше изпънат и наперен, с пушката пред себе си — да, той държеше да вземе и пушката си в Хултсфред! Щом като Алфред ще става войник, няма Емил да остане назад, я! Алфред си имаше пушка, а също и Емил — е, по-малка, наистина, но не беше ли все едно? Двамата щяха да станат войници, както му беше редът — така поне му се искаше на Емил.

Старичка беше Юлан. Не може да се каже, че припкаше бързо, а за да не се разколебае, Емил реши да й пее:

Куца кобила яздя аз,

но ще пристигна там завчас

и съм курназ!

Всички ще й се възхитят,

как припка с мен и моя прът

по равен път!

Както и да е, Юлан припкаше, креташе и подтичваше в тръс и най-сетне двамата с Емил пристигнаха в Хултсфред.

— Ура! — викна Емил, — сега ще го ударим на живот!

Но веднага млъкна и ококори очи. Чувал беше, че по света имало много хора, но че всичките ще се стекат на полето край Хултсфред, не знаеше. Никога не бе виждал толкова много хора; те се трупаха с хиляди по голямото поле, а на едно равно място по средата бяха строени войниците и се упражняваха да мятат пушките на рамо и да правят кръгом на дясно и на ляво и разни други неща, дето ги правят войниците. Някакъв дебел и сърдит малък дядка яздеше насам-натам, перчеше се и крещеше на войниците какво да правят, а те го оставяха да се разпорежда и послушно правеха каквото той искаше. Това много учуди Емил.

— Нали Алфред заповядва тук? — попита той няколко селянчета, застанали наблизо. Но те гледаха така заплеснато войниците, че не му отговориха.

Емил също се забавляваше да гледа как войниците мятат пушките на рамо, но не до безкрайност, а преди всичко искаше да открие Алфред — нали затуй беше дошъл тук? Обаче всички войници бяха облечени в сини униформи и изглеждаха еднакво. Да намериш между тях Алфред никак не бе лесно.

— Чакай да видиш какво ще стане, когато Алфред ме види — рече Емил на Юлан. — Веднага ще пристигне и тогава онзи сърдит дядка може сам да мята пушката колкото си иска!

За да го забележи Алфред, Емил изведе Юлан пред войниците и викна с целия си глас:

— Къде си, Алфред? Ела, за да го ударим на живот! Не виждаш ли, че съм дошъл?

Как да не виждаше Алфред, че Емил е дошъл! Емил с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. Но Алфред стоеше сред войниците и не смееше да излезе напред, заради онзи дебел, сърдит малък дядка, дето само крещеше и се перчеше и заповядваше.

Вместо това, дебелият, сърдит малък дядка се приближи с коня си до Емил и каза много добродушно:

— Какво има, момченце? Да не си се изгубил? Къде са мама и татко?

Такава глупост Емил отдавна не беше чувал.

— Как ще съм се изгубил? — възмути се той. — Нали съм ТУК! Ако някой се е загубил, това са мама и татко!

И всъщност Емил беше прав. Малките деца можели да се загубят на панаира в Хултсфред, бе казала майка му. А сега тя стоеше в най-голямата блъсканица заедно с таткото на Емил и с Лина, и тримата се чувствуваха съвсем загубени, защото просто не можеха да помръднат.

Естествено, те веднага видяха Емил. Как няма да го видят, когато излезе напред с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. А таткото на Емил каза:

— На Емил му се готви едно ново дървено човече.

— Прав си — отвърна майката на Емил, — но как ще го спипаме?

Там беше работата, я! Ако някога сте ходили на такъв панаир, като този в Хултсфред, сигурно си представяте каква бъркотия беше там. Щом войниците завършиха показното учение и си отмаршируваха, цялото голямо поле изведнъж се натъпка с хора. Беше такава блъсканица, че човек себе си едва можеше да намери, та камо ли Емил! А Емил го търсеха не само майка му и татко му — търсеше го и Алфред. Защото беше свободен и нямаше повече учения до вечерта. Искаше му се да тръгнат с Емил да се забавляват. Но в тълпата на Хултсфредското поле беше просто невъзможно да намериш някого. Почти всички се щураха насам-натам и търсеха някой загубен приятел. Алфред търсеше Емил, а Емил търсеше Алфред; майката на Емил търсеше Емил, Лина търсеше Алфред, а таткото на Емил търсеше майката на Емил, защото по едно време тя НАИСТИНА се изгуби и таткото на Емил я търси цели два часа, додето най-сетне я намери напълно отчаяна и притисната между двама огромни мъжаги от Вимербю.

Но Емил не намери никого и никой не намери Емил. Тогава той разбра, че ще трябва сам да го удари на живот, ако иска да използува случая.

Преди да се залови с тази работа, той трябваше обаче да намери някоя друга стара и добра кобила, с която Юлан да си цвили — нали почти й го обеща!

Както и да е, Емил не намери никаква стара кобила за Юлан. Вместо това намери Маркус, а то беше много по-добре. Маркус стоеше вързан за едно дърво в края на гората и хрупаше сено. А до него стоеше старата каручка от Катхулт, която Емил познаваше много добре. Юлан много се зарадва, че срещна Маркус — то си пролича. Емил я върза за същото дърво и й донесе купчина сено от каручката. По онова време хората винаги носеха със себе си сено за конете. Юлан веднага започна да хрупа и Емил усети, че той също е гладен.

— Обаче сено не ми се яде — помисли си Емил.

Нямаше нужда да прави това. На панаира имаше много малки павилиончета, където можеха да се купят безброй видове сандвичи, наденици и кифли, и пасти. Само човек да имаше пари.

Там имаше и най-различни весели неща за онези, които искаха да го ударят на живот. Цирк и танцова площадка, люлки и въртележки и какви ли не забавления… представете си, имаше гълтач на саби, който гълташе цели саби, и гълтач на огън, който умееше да гълта пламъци, една разкошна дама с гъста брада, която не умееше да гълта нищо освен кафе и кифли през един час. От това тя не би могла да забогатее, но за щастие притежаваше своята брада. Тя я показваше срещу заплащане и доста добре си припечелваше.

На панаира в Хултсфред всичко струваше пари. А Емил нямаше пари.

Но, както вече ви казах, той беше едно хитро момченце. Нали искаше да види колкото е възможно повече, та започна с цирка, защото беше най-лесно. Само трябваше да се покатери върху един сандък откъм задната страна на цирковата палатка и да надникне през някоя дупка в брезента. Емил така страшно се разсмя на палячовците, които се премятаха там вътре и правеха разни смехории, че падна с трясък от сандъка и си хлопна главата в един камък. Тогава реши да се откаже от цирка.

Освен туй беше огладнял още повече.

— Не мога да го ударя на живот, без да съм ял — рече си Емил, — а никой няма да ми даде да ям без пари. Затова трябва да измисля нещо.

Веднага бе забелязал, че на панаира можеш да печелиш пари по най-различни начини, та сигурно и за него щеше да се намери някакъв. Огън и саби не умееше да гълта, брада нямаше — какво да направи тогава?

Емил спря да помисли. В това време видя един нещастен сляп старец, седнал върху някакъв сандък сред тълпата. Той пееше разни много тъжни песни, гласът му звучеше плачевно, но все пак си изкарваше пари от това. Шапката му лежеше до него на земята и добри хора непрестанно хвърляха в нея дребни монети.

— Това и аз мога — помисли си Емил, — а за късмет си нося шапкътъ.

Той сложи шапката на земята пред себе си и започна да пее „Куца кобила яздя аз“ за всеки, който искаше да слуша.

Веднага около него се събраха хора.

— Ах, какво сладко момченце — казваха те. — Сигурно е много бедно, щом като стои тук и пее за пари.

По онова време имаше много бедни деца, които нямаха какво да ядат и ето, че една добродушна лелка пристъпи към Емил и го попита:

— Кажи, момченце, яло ли си нещо днес?

— Да, но само сено — отвърна Емил. Тогава всички ужасно много го съжалиха. Един мъничък, добър селянин от Вена чак се просълзи — разплака се за горкото бедно дете, което стоеше там тъй изоставено, пък имаше такава хубава къдрава коса.

Всички започнаха да хвърлят петачета и десетачета в „шапкътъ“ на Емил. Мъничкият добър селянин от Вена също измъкна от джоба на панталона си една паричка от две ере, но се отказа дордето беше време, пъхна я обратно и прошепна на Емил:

— Ако дойдеш с мен до каруцата ми, ще ти дам още малко сено.

Но Емил вече беше богат, защото шапката му се напълни с пари. Вместо при селянина, той отиде да си купи цяла камара сандвичи и кифли, и пасти и сироп.

След като излапа всичко, той се вози четиридесет и два пъти на въртележка за цели четири крони и двайсет ере. До тогава Емил никога не беше се возил на въртележка и не знаеше, че на света има такова весело нещо.

— Ето, че все пак го ударих на живот! — мислеше си той, докато се возеше на въртележката и къдравата му коса се развяваше. — Много съм се веселил през живота си, но такова чудо не бях преживял!

После отиде да види гълтача на саби, гълтача на огън и брадатата дама, но след този номер му останаха само две ере.

— Защо пък да не изпея още една песничка, за да ми напълнят пак шапкътъ? — рече си Емил. — Тук всички са толкова добрички.

Но изведнъж усети, че е уморен. Вече нито му се пееше, нито му трябваха пари — затова даде паричката на слепия старец. След това се запиля нанякъде да търси Алфред.

Ако Емил си въобразяваше, че ВСИЧКИ хора са добри, той се лъжеше. На този ден в Хултсфред бяха дошли и някои лоши хора. По онова време из онези места върлуваше страшен крадец.

Наричаха го Врабчо и всички в Смоланд се бояха от него. За неговите подвизи пишеха много в „Смоландски вестник“ и в „Хултсфредска поща“. Навсякъде, по тържества, панаири, пазари и други места, където се събираха хора и се харчеха пари, човек можеше да е сигурен, че ще се появи Врабчо и ще почне да краде всичко, каквото му попадне. За да не го познаят, той всеки път си слагаше различни бради и мустаци. В този ден бе дошъл на панаира в Хултсфред нахлупил черна шапка с широка периферия и с черни мустаци и се вмъкваше навред, за да огледа какво да открадне. Никой не се досещаше, че този, дето се вре навсякъде, е Врабчо, иначе сигурно всички щяха ужасно да се изплашат.

Но ако Врабчо беше умен, нямаше да дойде на панаира в Хултсфред в същия ден, когато и Емил от Льонеберя бе там със своята „пушкъ“. Да знаете само какво се случи!

Вървеше си Емил, надничаше тихо навсякъде и търсеше Алфред. Така стигна до палатката на брадатата дама и през отвора видя, че е седнала да си брои парите. Сигурно искаше да провери колко е припечелила от брадата си през този неделен ден в Хултсфред.

Вероятно не беше малко, защото тя се усмихна под мустак и доволно поглади брадата си. После забеляза Емил.

— Ела, момченце — извика го тя. — Ще ти позволя да видиш брадата ми съвсем безплатно, защото изглеждаш толкова добричък.

Емил вече бе видял тази брада, но като го канеха, не искаше да откаже. И тъй като беше съвсем безплатно, влезе в палатката с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ си и гледа брадатата дама горе-долу колкото за двайсет и пет ере.

— Как получава човек такава красива брада? — попита той учтиво. Но брадатата дама не успя да отговори. Защото в същия миг прозвуча страшен глас, който изсъска:

— Веднага давай парите, иначе ще ти оскубя брадата!

Това бе Врабчо. Вмъкнал се в палатката без да го забележат.

Брадатата дама пребледня, освен там където имаше брада, естествено. Горкичката — вече щеше да даде всичките си пари на Врабчо, но Емил й прошепна:

— Вземи пушкътъ ми!

И брадатата дама взе пушката, която Емил сръчно й подаде. В палатката бе доста тъмно, не се виждаше много добре и брадатата дама помисли, че това е истинска пушка, с която може да се стреля. И за щастие… Врабчо си помисли същото!

— Горе ръцете, че ще те гръмна! — изкрещя брадатата дама. И да видите как пребледня Врабчо, навири ръце и замръзна на място, целият разтреперан, а брадатата дама така се разкрещя за полиция, че се чу по цялото поле на Хултсфред.

Полицаите дойдоха и Врабчо повече не се видя нито в Хултсфред, нито другаде, и най-сетне се сложи край на всичките кражби в Смоланд. Да, да — такива ми ти работи! За брадатата дама се написаха много похвали в „Смоландски вестник“ и в „Хултсфредска поща“, че успяла да залови Врабчо. Но никой не написа нито дума за Емил и неговата „пушкъ“. Затова смятам, че беше крайно време някой да разкаже как стана всичко в действителност.

— Какъв късмет, че си взех шапкътъ и пушкътъ в Хултсфред — рече Емил, след като полицията откара Врабчо към затвора.

— Да, ти наистина си храбро момче — отвърна брадатата дама. — Затова можеш да гледаш брадата ми колкото си искаш и то съвсем безплатно.

Но Емил беше уморен. Вече не му се искаше да гледа бради, нито да го удря на живот, нито нещо друго. Защото над хултсфредското поле започна да се стъмва. Представете си, бе изминал целият дълъг ден…, а той така и не намери Алфред!

Таткото на Емил и майката на Емил и Лина също бяха се уморили. Как ли не търсиха Емил, а Лина отделно как ли не търси Алфред, но нямаха повече сили да търсят.

— Олеле, краката ми! — изстена майката на Емил, а таткото на Емил кимна навъсено.

— Да-да, много весело прекарахме на този панаир! — отговори той. — Хайде, да си тръгваме за Катхулт — нищо друго не ни остава.

И те се повлякоха към края на гората, за да впрегнат коня и да си тръгнат. Тогава съгледаха Юлан, която стоеше до същото дърво като Маркус и хрупкаше сеното си.

Майката на Емил се разплака.

— Къде е мъничкият ми Емил? — завайка се тя. Но Лина пак вирна глава.

— Само бели прави това момче. Истински пакостник е той!

Тъй рече Лина. В същия миг чуха, че някой приближава тичешком и този някой бе много задъхан. Оказа се Алфред.

— Къде е Емил? — попита той. — Цял ден съм го търсил.

— Хич не ме е грижа къде е! — сопна му се Лина. После се качи в каруцата, за да се прибере у дома. И представете си, там стъпи върху Емил!

В каруцата имаше останало малко сено, а в това сено лежеше Емил и спеше. Той се поразбуди, когато Лина го настъпи. Видя кой стои встрани със синята си униформа и едва си поема дъх. Тогава Емил протегна ръка и прегърна Алфред през врата.

— Ето те най-сетне, Алфред — промълви той. И веднага пак заспа.

След това хората от Катхулт поеха към дома. Маркус теглеше каруцата, а Юлан подтичваше от зад, вързана за колата. Емил се събуждаше от време на време, поглеждаше тъмната гора и светлото лятно небе, усещаше, че мирише на сено и на кон, и на нощ, и чуваше как чаткат копитата и скрибуцат колелетата. Но общо взето спеше през целия път и сънуваше, че Алфред скоро ще се върне. В Катхулт, при Емил. И това наистина щеше да стане.

Беше осми юли, когато Емил го удари на живот на панаира в Хултсфред. А сега познайте дали още някой е търсил Емил в този ден! Я попитайте Кроса-Мая! Не, по-добре недейте, защото като си спомни за това, Кроса-Мая цялата се изприщва и пъпките я сърбят и не искат да се махнат.

Сега вече знаете какво е правил Емил на седми март, на двайсет и втори май, на десети юни и на осми юли, но в календара има още много дни за онзи, който иска да прави пакости, а Емил именно това искаше. Правеше бели почти всеки ден през цялата година, но особено на деветнайсети август, единайсети октомври и на трети ноември. Хо-хо-хо, какъв смях ме напушва, като се сетя какво направи на трети ноември, но няма да ви кажа, защото съм обещала на майката на Емил. Именно след тази история жителите на Льонеберя решиха да пуснат подписка. Стана им мъчно за Свенсонови от Катхулт, че синът им е такъв пакостник. Затуй събраха по петдесет ере на човек, вързаха парите в една кърпа и ги донесоха на майката на Емил.

— Може би ще стигнат да изпратите ваш Емил в Америка — заявиха те.

Хубава работа! Да изпратят Емил в Америка… А после кой знае какъв председател на общинския съвет щяха да имат! Когато му дойдеше времето, искам да кажа.

За щастие, майката на Емил не можеше да се съгласи с такова глупаво предложение. Тя страшно се разлюти и захвърли вързопчето на земята, та парите се разлетяха по цяла Льонеберя.

— Емил е нашето добро момченце — викна тя. — И ние си го обичаме точно такова каквото си е!

Въпреки това, тя се поразтревожи за своя Емил. Майките винаги се тревожат, когато хората идват да се оплакват от децата им. Вечерта, щом Емил си легна с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ си, тя отиде и приседна до него.

— Емиле — започна тя, — скоро ще пораснеш и ще тръгнеш на училище. Какво ще стане с теб тогава, като си такъв пакостник и вършиш толкова много бели?

Емил лежеше в леглото си и приличаше на същинско ангелче с кръглите сини очи и русата къдрава коса.

— Тра-ла-ла, трали-тра-ла! — отвърна той, защото никак не му се слушаха такива приказки.

— Емиле — рече майка му строго, — как ще върви тази работа, като тръгнеш на училище?

— Добре ще върви — отговори Емил. — Може да престана да правя бели, предполагам… поне докато съм в училище.

Майката на Емил въздъхна.

— Е, да се надяваме — рече тя загрижено и тръгна към вратата. Тогава Емил се надигна от възглавницата, усмихна се като ангелче и добави:

— Но то не е много сигурно!