Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Емил от Льонеберя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emil i Lönneberga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Издание:

Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести

Издателство „Отечество“, София, 1980

Библиотека „Смехурко“ №9

Превела от шведски: Теодора Джебарова

Художник: Бьорн Берг

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Христина Денкова, Ганка Константинова

Първо издание. Шведска.

Код №11/9537646432/6256–6–80 Издат. номер 316

Дадена за набор на 28.V.1980 г. Подписана за печат на 14.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 30.XII.1980 г. Формат 60/90/16

Печатни коли 19. Издателски коли 19. Усл. изд. коли 14,88

Цена неподвързана 1,11 лв. Цена подвързана 1,38 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а

ДПК „Д. Благоев“ ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София, 1980 г.

 

Astrid Lindgren. Emil i Lönneberga

Nya hyss av Emil i Lönneberga

Än lever Emil i Lönneberga

Rabén & Sjögren, Stockholm

© Теодора Джеберова, преводач, 1980

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

НЕДЕЛЯ, 10 ЮНИ,
КОГАТО ЕМИЛ КАЧИ МАЛКАТА ИДА НА МАЧТАТА ЗА ЗНАМЕТО

В неделя, 10 юни, в Катхулт очакваха гости. Щяха да дойдат много хора, не само от Льонеберя, а и от други места. Няколко дни подред майката на Емил готвеше ястия.

— Скъпо ще ни излезе тази работа — каза таткото на Емил. — Но ако ще е, да е! Не сме скъперници, я! Макар че кюфтетата можеха да са малко по-малки.

— Правя кюфтетата точно както трябва — възрази майката на Емил. — Достатъчно големи, достатъчно кръгли и достатъчно запържени.

Така си и беше. А освен това приготви и задушени свински филета и телешки шницели, и херингова салата, и маринована херинга, и ябълкова пита, и пушена змиорка и разни задушени меса, и пудинги, и две огромни баници и на всичко отгоре един особен вид наденица, която беше толкова вкусна, че хората с удоволствие идваха чак от Вимербю и Хултсфред, за да си хапнат от нея. Емил също много обичаше тази наденица. А денят наистина си го биваше за угощение. Слънцето грееше, люлякът и ябълковите дървета цъфтяха, въздухът бе изпълнен с птичи песни, и стопанството на Катхулт, кацнало върху своя хълм, беше красиво като сън. Дворът бе пометен, всяко ъгълче на къщата — изтъркано, яденето готово, нищо не липсваше. Впрочем само едно!

— Вай, забравили сме да вдигнем знамето! — възкликна майката на Емил.

Това накара таткото на Емил страшно да се разбърза. Той се втурна на двора, където стърчеше мачтата за знамето, а подир него хукнаха Емил и малката Ида. Искаха да гледат как се издига знамето.

— Смятам, че ще стане една весела и приятна гощавка — рече майката на Емил на Лина, когато останаха насаме в кухнята.

— Да, но не би ли било по-сигурно, за всеки случай да заключим Емил предварително? — отвърна замислено Лина.

Майката на Емил я погледна с укор, ала нищо не продума.

Тогава Лина тръсна глава и си промърмори под носа:

— Е, правете каквото си знаете! Ама да видим какво ще стане.

— Емил е едно добро момченце — каза натъртено майката на Емил. През кухненския прозорец тя виждаше как доброто момче тича по двора и играе със сестричката си. Струваше й се, че и двамата са красиви като ангелчета, Емил с раирания празничен костюм, нахлупил фуражка върху къдравия перчем, а Ида с нова червена рокля, препасана с бял колан през закръгленото тумбаче.

Майката на Емил се усмихна под мустак. Но после погледна неспокойно към пътя и въздъхна:

— Дано Антон успее да вдигне знамето, защото гостите може всеки миг да пристигнат.

Изглежда, че всичко вървеше добре. Но да знаете каква беля се случи! Тъкмо когато таткото на Емил се оправяше със знамето, откъм обора бегом се зададе Алфред и отдалеч се развика:

— Кравата се отелва, кравата се отелва! Беше Пъструша, разбира се, — такава подла крава, сега ли намери да се отелва, когато имаше толкова други бързи работи, пък и тъкмо щяха да вдигат знамето!

Таткото на Емил трябваше да зареже всичко и да хукне към обора. Но Емил и Ида останаха до мачтата.

Ида изви глава назад колкото можеше и се загледа в позлатената топка на върха на мачтата.

— Колко е високо — обади се тя. — Оттам сигурно се вижда чак до Марианелунд!

Емил се замисли. Но не за дълго.

— Туй можем веднага да го проверим — рече той. — Искаш ли да те издигна догоре?

Малката Ида се разсмя — ех, колко добър беше Емил и какви весели неща измисляше постоянно!

— Да, искам да видя Марианелунд — извика малката Ида.

— Ще го видиш. — заяви Емил добродушно.

Той взе куката, на която се окачваше знамето и я забоде в колана на Ида. После хвана здраво въжето с двете си ръце.

— Сега ще полетиш — каза Емил.

— Хи-хи — разкикоти се Ида.

И полетя нагоре малката Ида. Чак до върха на мачтата. След това Емил закрепи здраво въжето, точно както правеше татко му, защото той не искаше Ида да падне и да се удари. Сега тя висеше там горе, съвсем спокойно и безопасно.

— Виждаш ли Марианелунд? — провикна се Емил.

— Не! — извика малката Ида. — Само Льонеберя!

— Глупости, Льонеберя… искаш ли да слезеш? — продължи да вика Емил.

— Още не! — отвърна с цяло гърло Ида. — Льонеберя също ме забавлява… олеле, гостите идват!

И те наистина идваха. Стопанският двор се напълни с коли и коне, а хората като поток се изляха през портата в градината и бавно тръгнаха към къщата. Напред вървеше изисканата госпожа Петрел. Идваше с файтон чак от Вимербю, за да си хапне от наденицата на мама Алма. Тя беше много изискана госпожа, с пера на шапката и закръглена отпред и отзад.

Госпожа Петрел се огледа със задоволство. Катхулт наистина беше красиво стопанство, сгушено под слънцето сред ябълки и люляци — о, колко празнично изглеждаше всичко и знаме бяха вдигнали… да, бяха го вдигнали, тя го видя, въпреки че беше малко късогледа.

Знамето! Изведнъж госпожа Петрел в изумление се закова на място. Какво ли ги беше прихванало Свенсонови от Катхулт — да се чудиш, наистина!

В същия миг откъм обора се зададе таткото на Емил и госпожа Петрел му извика:

— Драги ми Антоне, какво означава това? Защо на вашата мачта се развява Данебруг?

Емил стоеше до нея. Той не знаеше какво е това — Данебруг. Нямаше дори понятие, че така наричаха червено-бялото знаме на Дания — страната, където живеят датчаните. Но едно нещо знаеше: че онова червено-бяло нещо на върха на тяхната мачта не беше никакъв ти там данебруг.

— Хи-хи, — изкиска се Емил. — Това е само малката Ида!

А малката Ида също се разсмя, както си висеше там горе.

— Хи-хи, това съм аз — провикна се тя. — Виждам цяла Льонеберя.

Таткото на Емил не се засмя. Той побърза да свали малката Ида и тогава малката Ида рече:

— Хи-хи, толкова весело не ми е било, откакто Емил ме накисна в мармалада.

Тя говореше за един път, когато си играеха с Емил на индианци и Емил я набута в големия котел, пълен с червени боровинки, за да станело цялото й тяло червено като на индианците.

Да, да, добре се грижеше Емил за забавленията на Ида. Но нямаше кой да му благодари за това. Напротив! Ето и сега татко му го хвана здраво за рамото и го разтърси.

— Аз какво казах?! — забеляза Лина, като видя как таткото на Емил поведе Емил към дърводелската барака. Винаги там го затваряха, след като направеше някоя беля.

Емил се развика и разплака колкото му глас държеше.

— Ама тя искаше да види… Ма… ри… ане… лу… унд — хълцаше той.

Емил си мислеше, че татко му е много несправедлив. Никой никога не му беше казвал, че не бива да покаже Марианелунд на малката Ида. А да не беше той виновен, че тя не можа да види по-далеч от Льонеберя!

Емил продължи да плаче. Но само докато татко му заключи вратата и си отиде. Тогава престана. Всъщност, в дърводелската барака беше много приятно. Там имаше много парчета дърво и дъсчици, от които се правят разни неща. Всеки път, когато седеше в бараката след някоя пакост, Емил си издялкваше по едно малко, смешно дървено човече. Имаше вече петдесет и четири парчета и по всичко личеше, че ще станат повече.

— Хич не ме е грижа за глупавото им угощение — рече си Емил. — Нека татко сам да си дига знамето, ако може. Аз ще си издялкам още едно дървено човече и през цялото време ще бъда сърдит и страшен.

Емил знаеше, че скоро ще го пуснат. Никога не го оставяха дълго в бараката.

— Само докато премислиш добре каква пакост си направил — казваше татко му, — за да не я повториш.

В това отношение Емил беше послушен и рядко правеше същата пакост по два пъти, а непрестанно измисляше нови.

Сега седеше в бараката, дялкаше дървеното си човече и обмисляше пакостта, която направи с Ида. С тази работа приключи набързо, защото не се замисли чак толкова много, а дялкаше бързо и сръчно.

След това Емил поиска да излезе. Но, изглежда, толкова се гощаваха, че бяха го забравили. Той чакаше и чакаше, но никой не дойде. Тогава Емил започна да обмисля някакъв начин да се измъкне сам.

Може би през прозореца! Сигурно няма да е много трудно — рече си Емил. Вярно, прозорецът се намираше доста високо, но той успя лесно да се покатери върху купчината дъски, струпани точно до стената, като по поръчка.

Емил отвори прозореца и понечи да скочи навън. Но внезапно видя колко много отвратителна коприва растеше отдолу. Ужасно е да скочиш право в копривата. Емил го стори веднъж, за да провери какво ще стане. Сега знаеше и не искаше да повтаря.

— Да не съм луд — помисли си Емил. — Все ще измисля по-добър начин.

Ако някога сте ходили в такова стопанство като Катхулт, сигурно знаете как изглежда там и колко е приветливо сред множеството различни постройки. Щом пристигнеш там и започва да ти се играе на криеница. В Катхулт освен конюшня, обор, кочина, кокошарник и кошара имаше още сума други малки къщурки и бараки. Имаше специална сграда за опушване, където майката на Емил опушваше вкусните си наденици, после — пералня, където Лина переше мръсните дрехи, а освен това имаше още две бараки съвсем близо една до друга. В едната беше складът за дърва и дърводелската работилница, а в другата — сушилнята и килерът.

Емил и малката Ида често играеха вечер на криеница и се спотайваха между всички тези сгради. Но не когато растеше копривата, разбира се.

Сега, обаче, Емил не можеше да си играе на нищо. Не можеше да се измъкне, и то само защото върху малкото пространство между дърводелската барака и килера растеше толкова много коприва.

Емил се замисли. Видя, че прозорецът на килера стои отворен и тогава му хрумна чудесна мисъл. Колко проста работа беше да прехвърли една дъска от прозореца на дърводелската барака до прозореца на килера и да изпълзи по нея. Съвсем му беше омръзнала дърводелската барака, а освен това започна да огладнява.

Емил никога не се двоумеше след някое от своите чудесни хрумвания. В миг дъската лежеше на място и Емил запълзя по нея. Това изглеждаше доста страшно, защото дъската бе тясна, а Емил — тежичък.

— Ако се отърва, ще подаря палячото си на Ида, обещавам — прошепна Емил докато пълзеше. Дъската пращеше зловещо, а като погледна копривата под себе си, той се изплаши и залитна.

— Помощ! — изкрещя Емил и почна да пада. Полетя право към копривата, но в последния миг впи крака около дъската и успя да се издърпа нагоре. След това всичко мина добре и той се добра до килера.

— Чудо голямо! — рече Емил. — Но все пак ще подаря палячото си на Ида… поне така мисля… друг път… може би, когато и без туй се счупи… е, ще видим какво ще направя!

Той блъсна дъската с всички сили и тя се плъзна обратно в дърводелската барака, защото Емил обичаше всичко да е подредено. После изтича до вратата и я провери. Беше заключена.

— Така си и мислех — каза си Емил. — Ама те сигурно скоро ще дойдат да вземат наденицата и знам кой тогава ще изчезне като дим!

Емил почна да души с нослето. Хубаво миришеше в килера. А пък какви вкусни неща имаше там! Емил разгледа внимателно всичко. Брей, колко много храна! От тавана висяха дълги редици пушени бутове и цял прът хлебна кървавица на краваи, защото таткото на Емил много обичаше хлебна кървавица със свинско месо и бял сос. В единия ъгъл стоеше раклата за хляб, пълна с разкошни хлебчета и погачи, а до нея — сгъваемата маса, отрупана с жълти пити кашкавал и гърнета с прясно избито масло. Зад масата се виждаше кацата с осоленото свинско, пък до нея беше големият шкаф, където майката на Емил държеше малиновия сироп и бурканите с кисели краставички, и захаросаните круши, и сладкото от ягоди. А върху средната полица на шкафа редеше своите вкусни наденички.

Емил много обичаше наденички — ама наистина!

Оттатък в къщата угощението беше започнало. Първо поднесоха на гостите кафе с много кифли, които да си топят в него. Сега чакаха да огладнеят пак, та да започнат да ядат задушени свински гърди и маринована херинга, и наденици и всичките други лакомства.

Както си седяха, майката на Емил изведнъж изпищя:

— Олеле, забравихме Емил! Прекалено дълго седя наказано горкото момченце!

Таткото на Емил веднага се втурна към дърводелската барака и малката Ида хукна подире му.

— Сега ще те пусна, Емиле! — викна отдалеч таткото на Емил, а сетне отвори широко вратата. Да знаете само как се слиса! Там нямаше никакъв Емил!

— Избягал е през прозореца, този непослушко — рече таткото на Емил.

Но като погледна навън и видя копривата под прозореца — здрава и права и съвсем не изпотъпкана, тогава таткото на Емил се разтревожи.

— Тук нещо не е наред — възкликна той. — Никой не е стъпвал там, по-точно никой човешки крак.

Като чу това, малката Ида се разплака. Какво ли беше станало с Емил? Лина понякога пееше една песен, такава една — много тъжна. В нея се разказваше за някакво момиче, което се превърнало в бял гълъб и отлетяло на небето, вместо да седи в отвратителната каца за осолена риба където я затворили, та кой знае, може и той да се е преобразил и да е отлетял! Малката Ида се озърна дали не се мярка някой гълъб. Но видя само една тлъста бяла кокошка, която се разхождаше пред бараката и кълвеше червейчета.

Малката Ида зарида по-силно и посочи кокошката .

— Това може да е Емил — изхлипа тя. Таткото на Емил не искаше да повярва такова нещо. Но за всеки случай изтърча при майката на Емил и я попита, забелязала ли е дали Емил знае да лети.

Тя не бе забелязала. Но какво оживление закипя сега в Катхулт! Угощението можеше и да почака. Всички излязоха навън да търсят Емил.

— Той просто ТРЯБВА да е в дърводелската барака, не го ли проумяваш? — заяви майката на Емил й всички се втурнаха нататък, за да се огледат по-добре.

Но там нямаше никакъв Емил. Имаше само петдесет и пет малки дървени човечета, строени върху една полица. Госпожа Петрел никога не бе виждала толкова много дървени човечета накуп и попита кой ги е направил.

— Кой друг, ако не нашият малък Емил — отвърна майка му и започна да плаче. — Какво добро момченце беше.

— Аха! — обади се Лина и навири глава. А сетне добави:

— Я по-добре да потърсим и в килера! Това не беше глупава мисъл, като се има предвид, че идваше от Лина. Всички хукнаха към килера. НО И ТАМ НЯМАШЕ НИКАКЪВ ЕМИЛ!

Малката Ида продължаваше да плаче тихо и настойчиво, а когато никой не я гледаше, тя се присламчи до бялата кокошка и й прошушна:

— Не отлитай на небето, миличък Емиле! Ще ти давам цели кофи просо и каша, само да останеш в Катхулт!

Но кокошката не обеща нищо. Разкуткудяка се и си отиде.

Горките хора в Катхулт, как ли не търсеха! В склада за дърва и в сушилнята, но там нямаше никакъв Емил! В конюшнята и в обора, и в кочината… и там нямаше никакъв Емил! В кошарата и в кокошкарника, и в бараката за опушване, и в пивоварната барака… никакъв Емил! Тогава погледнаха и в кладенеца. Там също нямаше никакъв Емил и това беше много хубаво, но сега вече всички се разплакаха. А жителите от Льонеберя, които бяха канени на угощението, си шепнеха помежду си:

— Всъщност, той беше добър малчуган, този Емил! НИКОГА не е бил ИСТИНСКИ злосторник… и аз НИКОГА не съм твърдял подобно нещо!

— Сигурно е паднал в потока — заяви Лина. Потокът, който минаваше през Катхулт беше буен, разпенен и опасен — малки деца можеха лесно да се удавят в него.

— Там не му беше позволено да ходи и ти го знаеш — отсече строго майката на Емил.

Лина вирна глава.

— Именно заради туй! — възрази тя. Тогава всички се втурнаха към потока. За щастие и там не намериха никакъв Емил, но въпреки това сега се разреваха още по-силно от преди. А майката на Емил си мислеше, че ще стане едно весело и приятно угощение!

Ето, че вече нямаше къде другаде да търсят.

— Ами сега какво ще правим? — затюхка се майката на Емил.

— Би трябвало все пак да им поднесем малко ядене — отвърна таткото на Емил и добре, че го каза, защото всички бяха огладнели от скръб и търсене.

Майката на Емил започна незабавно да слага масата. Няколко сълзи паднаха в херинговата салата, докато я носеше, но все пак я сложи на масата заедно с телешките кюфтета и свинските филенца, и баниците и всичко останало. Госпожа Петрел се облиза. Яденето обещаваше да е много вкусно. Само наденичките още не се виждаха и това я безпокоеше.

Но тъкмо тогава майката на Емил възкликна:

— Лина, забравихме наденицата! Тичай бързо да я донесеш!

Лина веднага хукна. Всички зачакаха с трепет, а госпожа Петрел кимна доволно:

— Наденицата, да! — рече тя. — Как ще ни се услади в тази голяма беда!

В същия миг Лина се върна. Без наденица.

— Елате всички с мен да ви покажа нещо — извика тя.

Имаше малко чудноват вид, но това често й се случваше и нямаше нужда да й се обръща внимание.

— Що за глупости си измислила пък сега? — попита строго майката на Емил.

Видът на Лина стана още по-чудноват и тя се разкикоти тихо и особено.

— Елате с мен! — повтори тя. И всички, които бяха на угощението в Катхулт, тръгнаха.

Лина вървеше и те учудено я следваха чак до килера. През цялото време я чуваха да се киска тихо и особено под носа си. После отвори тежката врата, прекрачи високия праг и всички я последваха, а тя ги отведе до големия шкаф, отвори с трясък вратата и посочи средната полица, където майката на Емил държеше своите вкусни наденици.

Но сега там нямаше нито една наденица. Там беше Емил.

Той спеше. Лежеше сред куп обелки от наденици и спеше милото момченце, а майка му така се зарадва, сякаш бе открила в шкафа си огромна буца злато. Чудо голямо, че Емил бе излапал всичката наденица! Не беше ли хиляди пъти по-хубаво, че намериха Емил на полицата вместо няколко кила наденица. Таткото на Емил се съгласи с нея.

— Хи-хи, къде лежи Емил! — зарадва се малката Ида. — Не се е преобразил, поне не много.

Как е възможно, едно-единствено намерено момченце, натъпкано с наденица, тъй много да зарадва толкова много хора! Най-сетне угощението в Катхулт стана наистина весело и приятно. Майката на Емил намери едно мъничко кравайче наденица, което Емил не бе смогнал да изяде, и го даде на госпожа Петрел за нейно голямо удоволствие. А всички останали, които останаха без наденица, не си отидоха гладни от гощавката. Нали имаше свински филенца и телешки шницели, и кюфтета, и маринована херинга, и осолена скумрия, и разни меса, и пудинги, и пушена змиорка, колкото можеха да ядат. А накрая им дадоха разкошната баница със сладко от ягоди и разбита сметана.

— Това е най-вкусното нещо на света! — заяви Емил. И ако вие някой път сте яли такава баница, каквато правеха в Катхулт, тогава сигурно знаете, че този път наш Емил имаше право!

Най-сетне настъпи вечер и здрачът се спусна тъй красиво над Катхулт, над Льонеберя и над цял Смоланд. Таткото на Емил свали знамето, а Емил и малката Ида стояха до него и гледаха.

И ето, че угощението в Катхулт привърши. Всички поеха към домовете си. Една подир друга потеглиха коли и каруци. Последна си тръгна изисканата госпожа Петрел със своя файтон. Емил и малката Ида се ослушаха подир тропота на конските копита, който заглъхваше между хълмовете.

— Дано е добра към любимото ми мишле — каза Емил.

— Какво мишле? — зачуди се Ида.

— Онуй, дето го мушнах в чантата й — отговори Емил.

— ЗАЩО направи това? — попита малката Ида.

— Ами, стана ми мъчно за мишлето — рече Емил. — Цял живот не е видяло нищо друго освен големия шкаф за наденици. Та си помислих, поне Вимербю нека да види!

— Дано Петрелката е добра към него! — въздъхна малката Ида.

— Положително ще бъде! — заяви Емил.

Беше 10 юни, когато Емил издигна малката Ида на мачтата за знамето и излапа всичката наденица. Може би накрая искате да чуете нещо и за: