Таньо Танев
Као (8)

Робската земя

Као тръгна сутринта, но не бързаше. Вървя няколко дни надолу по реката, докато не започна да среща обработени парчета земя и стада от кози и овце. Понеже около реката все по-често срещаше хора, започна да се крие по горичките.

Наблюдавайки от далеч, стигна до извода, че никой не пазеше нито козарите, нито овчарите. Само при по-големите ниви понякога имаше някой облечен по-добре който много викаше и не работеше, като в общия случай имаше само тояга или камшик.

Реши да не прави прибързани изводи. Това можеше да са селяни, а не роби. Как иначе козар на ръба на гората няма да избяга заедно с козите или десетина яки мъже нямаше да издебнат надзирателя и да го убият, още повече мотиките с които работеха бяха доста по-добри оръжия от тоягата на надзирателя.

Вече два дни обикаляше периферията на града и запомняше какво е видял, а привечер нанасяше старателно на картата от козя кожа видяното. Самия град обаче не се виждаше и Као реши да се приближава колкото може.

Качи се на едни високо дърво и по пушека на определи няколко села. Тук селата бяха на гъсто. Морето още не се виждаше, а града бе на морето. Трябваше да продължи напред през робската земя.

Заобиколи две села, които се намираха на половин ден път едно от друго. Изкачи поредното възвишение и най после видя морето, но града още не се виждаше.

Продължи да броди и да нанася на картата още седмица когато видя града. Време ли беше да се връща? До града имаше още един или два дни път през почти изцяло обработени земи и горички почти липсваха.

„Ако ме хванат, няма да занеса картата и всичко е било напразно. Обаче, ако не си свърша добре работата, те и без това знаеха, че града е някъде тук.“ — разсъждаваше Као. Дори се уплаши от себе си. Дори не помисли за Пеа и малката Лора.

Напредваше все по-бавно и по трудно. Веднъж дори се размина на косъм с десетина конника, които не го хванаха само защото яздеха шумно и той ги забеляза от далеч. Разбра, че рано или късно ще го хванат, ако продължава напред. Беше го страх и страха го сковаваше.

Дрехите му се отличаваха твърде много от дрехите на околните. Као се чудеше как може да си набави дрехи като техните. Мисълта да открадне му бе чужда, а да убие човек за едни дрехи го отвращаваше.

Разрешението дойде край реката. Там жени перяха дрехи и ги окачваха по храстите да съхнат.

Као ги изчака да се заговорят и отмъкна няколко парцала, които му се сториха подходящи. Отдалечи се достатъчно и ги изчака да изсъхнат. Облече се така, както според него изглеждаха и те и продължи да се крие, уверен че и да го видят няма да им направи впечатление.

Продължи да се приближава до града и накрая това от което се опасяваше се случи.

Един от надзирателите се бе сврял в храстите по нужда и като го видя се разврещя неистово.

Веднага дотърчаха десетина други надзиратели от съседните ниви с тояги и Као реши, че битката е неравна и дори да убие двама или трима в края на краищата ще го убият, хвърли тоягата си и застана кротко. Беше ги виждал да викат много, но рядко удряха. Мислеше, че ще ги излъже нещо.

Надзирателите се позасмяха като го оглеждаха и видяха,че няма да се съпротивлява.

— Чий си ти? Защо нямаш въже?

— Као. — отвърна им той сериозно, а те прихнаха да се смеят.

— Как се казваш?

— Као. — пак им отвърна сериозно.

— От къде идваш? — попита пак същия.

— От там. — каза Као сериозно и посочи мястото където бе изненадал надзирателя.

Един по-нисък надзирател го перна отзад с тоягата си и му изкрещя:

— Не се подигравай с на с бе момче. Кажи веднага от къде си избягал.

— Ей сега всичко ще си каже. — изръмжа друг и го паргоса през краката.

Као падна на колене и ги изгледа зверски.

— Чакайте. — каза този който го попита пръв. — Вижте го как ни гледа като зверче в очите. Той е дивак, не е роб. Вържете го.

Докато се усети му стовариха още няколко тояги и докато се осъзнае го вързаха здраво и му провряха тояга през ръцете и го повлякоха по една пътечка.

Доста време го тътриха и от време на време го подритваха, но повечето време сам вървя докато стигнаха едно село. Колибите бяха почти като техните, но имаше няколко съвсем други, каквито бе виждал само от далеч и доста големи.

Хвърлиха го в едно заградено място и оставиха двама да го пазят.

Дойде един дебел мързелан с дузина които му се кланяха, огледа го и без да каже дума се върна в голямата колиба. Вече се свечеряваше, Као не бе нито ял, нито пил вода.

За през нощта му разхлабиха малко ръцете и вързаха тоягата на оградата. Раменете го боляха ужасно и почти не можа да мигне от болка. Сутринта обаче му дадоха да пие вода.

Слънцето вече бе започнало да го мъчи когато дойдоха двама войника и двама по-добре облечени. Дълго си говориха с местния мързелан, а войниците седнаха под една сянка.

Когато дойдоха при него устата му вече лепнеше от жажда.

— От къде си? — попита по-важния от лъскавите.

— От село.

— От кое село?

— От нашето. — Као не лъжеше, но те прихнаха да се смеят и пак отнесе няколко удара, но леки.

— На кого си роб?

— Козар съм. — отвърна Као.

— Тогава къде са ти козите?

— Изядохме ги. — те отново прихнаха да се смеят.

— Оставате го тоя дивак. — отсече важния и другите му се поклониха. — Нищо смислено няма да чуете от него. Изяли са козите и сега ще започнат да прииждат да търсят храна. Ще наредя да усилят стражата. Вижте го докъде е стигнал, без да го забележи стражата и е козар. А ако беше ловец или войн, тогава до къде щеше да стигне? Добре, че този глупак развява женски и мъжки дрехи, та веднага се вижда от далеч. Хей ти, откъде взе дрехите.

— От реката. Там има много. — отговори Као.

— Крадец! Видяхте ли! Някоя си е заслужила боя, загдето не си гледа прането. Ти, знаеш ли, че ще ти отсечем ръката, за кражба?

— Ще ви върна дрехите. — отговори Као.

— Ще ги върнеш с една ръка глупако. После кой ще те вземе за роб да те храни еднорък.

Престанаха да му обръщат внимание и после го повлякоха към града. Пристигнаха едва привечер. В покрайнините имаше колиби. Минаха край маси отрупани със храни и лъскави неща, които раздаваха. Него обаче го заведоха в каменна колиба с пазачи и го хвърлиха на под покрит със слама. Добре, че преди това го отвързаха и му дадоха храна. Као отдаван престана да брои колко тояги изяде, но не удряха силно.

На сутринта пак му дадоха храна и го накараха да се измие. После го завлякоха вързан при един дебел мъж, с гладко лице като жена, който стоеше на висок стол. от всички хвалебствия към богове и царе, за себе си разбра, че вече е роб. Нанизаха на врата му въже, сплетено на кръг и му казаха, че падне ли му въжето от врата, ще му падне и главата, затова да не го сваля дори когато спи и му отрязоха косата.

Храниха го още няколко дни, а другите затворници му скрояваха всевъзможни номера. В затвора беше също така многолюдно както и на улиците.

Един ден, след като ги нахраниха по-добре и ги измиха и ги закараха на пазар за роби.

Наоколо имаше много хора. По-добре облечените седяха в столове. около тях шумеше тълпа каквато не беше виждал. Никога не си бе помислял, че може да има толкова много хора. Сигурно всеки ден изяждаха по едно стадо кози.

Извеждаха ги един по един и приказваха неразбрани неща, по едно време изкараха и него на площадката. Един войник дълго вика нещо, но никой не го посочи. Као тайно се надяваше, никой като не го иска да го пуснат да си ходи.

След много викане и забележки, че за нищо не става, най-накрая един от седящите го посочи и войниците го заблъскаха в единия ъгъл на пазара.

Като го оставиха на мира Као седна с още една жена и трима мъже до един ъгъл под погледите на един трима надзиратели. Чак сега Као забеляза, че надзирателите също имат въжета около врата. Значи и те бяха роби. Тогава защо биеха другите роби? Чудна работа!

След доста чакане тръгнаха и привечер стигнаха до едно село само до града. Оставиха ги на площадката пред една голяма колиба на сянка. Този който го посочи седна на един стол и десетина роби се юрнаха да му мият краката и да му дават напитки. Като свърши[и въртенето около него, той нареди кай каква работа да върши. Накрая стигна до Као.

— Беля си взех на главата с тебе. Какво да те правя. — попита го с насмешка.

— Не зная. — отговори Као и тутакси му стовариха една тояга по раменете.

— Кажи „господарю“ и не го гледай в очите. Гледай земята като му отговаряш.

Као заби поглед в земята.

— Не зная, господарю. — каза Као. Този път не го удариха.

— Казаха, че си бил козар.

— Да, господарю. — пак не го удариха, значи е правилно.

— Няма да ти дам кози. Ще изчезнеш заедно с козите ми. Сигурно селото ти гладува.

Као не отговори и една тояга му напомни кой е сега. Као веднага се сети да отговори:

— Да, господарю.

— Можеш ли да копаеш?

— Не господарю, не съм жена. — разсмяха се, но не го удариха.

— Какво можеш въобще?

— Да паса кози, да ловя риба, да карам лодка, господарю.

— Да бе, и без лодка ли да остана. — Господаря се обърна към една дебелана на средна възраст. — Дадох за него три пари, най евтиния роб на пазара. Другите до сто и тридесет стигнаха. Какво да го правя сега?

— Да събира дърва за дома. — отговори жената без да се замисли.

— Да. — каза замислено господаря. — Нека събира дърва. Ще е далеч от дома да не прави беля и ако избяга губя само три пари. Отначало нека ходи с с надзирател.

— Къде ще бяга? — попита жената. — Не е дошъл тук за да бяга. Дошъл е за храна. Ако избяга ще пукне от глад в гората и пак ще се върне да пълзи в краката ти и да моли за прошка.

— Не, мила, може и да не се върне, но е малък за ловец. Поне през зимата докато го храня няма да избяга, а пък и през доста села трябва да мине докато стигне границата. Все ще го хванат.

На Као му просветна. Те не очакваха да избяга преди края на зимата.

Така започна живота му на роб. Още след два дни го оставиха сам да събира дърва и да ги влачи до дома на господаря. Дори му казаха да си направи колиба накрая на селото, защото им миришел в колибата на надзирателя, където спа две нощи.

Као бе доволен, че може да продължи да оглежда наоколо докато събира дърва. На няколко пъти забелязва един надзирател да го наглежда от далеч.

Една нощ го събуди топлия дъх на Куай. Сигурно се бе отвързал и бе тръгнал подире му. Као не знаеше дали господаря няма да убие кучето, но как да му обясни, че не му е тук мястото.

Сутринта ставаше много рано и спираше много късно с надеждата, че няма да забележат Куай, но знаеше, че криеницата не може да продължи до безкрай.

Една сутрин му казаха, че събрал достатъчно дърва за дома на господаря и че ще носи дърва до дома на един занаятчия в предградията.

Като се върна в колибата си видя Куай обесен на входа. Това го потресе. Кой би могъл да направи това? Надзирателите нямаше да пропуснат случай да му ударят една тояга и заради кучето. Няма начин този който го е следил да не е забелязал и кучето, но не са те. Господаря още по-малко, той можеше не само да убие кучето, но дори да убие и него убие с повод и без повод.

Као тъжно зарови кучето сам далеч от селото. Надзирателя който го следеше се спотайваше недалеч без да се крие особено. Ненадейно го нападнаха петима роби.

— Натегач! — викаха нападателите и го удряха и ритаха. — Напъваш се да работиш за цяло село. Дивак смотан.

Као се защитаваше доколкото можеше, но тоягата на надзирателя ги разгони, понеже нападателите не го бяха забелязали.

— Добре ли си? — попита го надзирателя.

— Да, да. — отговори му Као като се държеше за корема.

— Ще ги докладвам на господаря и той ще ги накаже. Това няма да остане ненаказано.

— Защо ме нападнаха? Какво искаха.

— Нали чу. Работиш много и се вижда, че те не вършат много работа. Един, който не беше сега с тях сутринта каза, че си е отрязал два пръста със сърп. Още тогава ми заприлича на отхапано. От години се напъват да станат надзиратели и си мислят, че ти като старателен ще ги изместиш. Още с идването си ти получи по-лека работа.

— Не съм искал да ставам надзирател. — Каза Као.

— Ти още нямаш представа къде си и какво искаш. Като добиче си, а те са родени тук. За много неща ще са ти необходими години да ги разбереш, а някои няма да разбереш никога. Добър си и си наивен. Някой казал ли ти е дума откакто си тук?

— Не. отвърна Као.

— Няма и да ти кажат. За тях ти си дивак недостоен. Аз обаче съм роден свободен. Бях дете когато заловиха селото ни. Следя те от седмици по заповед на господаря. Ти не си роб! Само се правиш на роб. Ти си ловец и дебнеш едра плячка, съгледвач си ти. Нямаш намерение да бягаш.

— Голям глад беше в гората. Дойдох за храна. Не можах да стана ловец. Козар бях.

— Все ми едно за какво си дошъл, само не ми прави проблеми и ми казвай „надзирателю“ като говориш с мен, че виждаш ли тоягата.

— Няма да има проблеми, надзирателю.

— Да бе, да убият кучето на ловец и да им се размине. — надзирателя го гледаше присмехулно. — Не забравяй, че баща ми беше ловец. Изчакай поне докато ме пратят другаде. Ламур се казвам.

— Ще разчитам на справедливостта на господаря, надзирателю Ламур — каза смирено Као.

— Ти наистина ставаш за надзирател. Владееш се и си хитър. Прибирай се и кротко.

Господаря наистина нареди да ударят по десет тояги на нападателите на Као и цялото село гледаше. За куче и дума не стана.

Цяла седмица упорито мъкна дърва на занаятчията — грънчар, който на всяко идване го хранеше обилно. От благодарност Као му помогна да стъкмят пещта и това което баща му му бе показал много му бе от полза. Междувременно добре кръстоса околностите на града. В се лото не го обичаха и тази работа му се стори като почивка. Междувременно се научи да минава през стражите и именията. Само трябваше да им каже кой е господаря му, къде го е пратил и да покаже един знак окачен на врата на въжето на врата му, което порядъчно бе протрило кожата там и тя бе започнала да хваща мазол. Започна да разбира по малко обществото. Грънчаря например бе свободен, но бе доста беден за да има свои роби.

Върна се в селото за малко и води воловете на един орач, после пак го пратиха при грънчаря да му помага за три седмици и Као копа глина заедно с него и я вози с двуколесна каруца и магаре до града. Грънчаря бе много добър човек и бе доволен от него. Накрая закара в селото на господаря каруца изпечени грънци.

Као бе видял достатъчно, а зимата бе превалила. Теглеше го към Пеа и Лора. Още същата изрови торбата с козята кожа и каменния си нож и копието си. Стигна до реката и в тъмното доста трудно намери две сухи дървета, колкото да го издържат, върза ги с парче въже и ги пробва на вода, после ги скри в храстите на брега. На следната нощ малко след стъмняване бе на другия бряг. Там поне нямаше да го търсят. За негова изненада там земята също бе обработена. затича се колкото можеше срещу течението и на разсъмване навлезе в една горичка в която вървя до пладне и се отдалечи от реката. Бе много уморен и поспа малко. На смрачаване пак намери сухи дърва и цяла вечер греба нагоре. На разсъмване спра на един остров. Вятъра за негов късмет духаше от брега където сигурно го търсеха и кучетата нямаше да го подушат. Привечер пак задуха от морето. Као изхлузи робското си въже и с него завърза един кол, на който опъна дрехите си като платно и пак греба цяла нощ, преминавайки покрай две села. През деня спеше скрит на островите и ядеше сурова риба. Два пъти минаваха стражеви лодки по реката, но на тях нямаше кучета и не го забелязаха. През деня лодките бяха много, но с всеки следващ ден оредяваха, накрая изчезнаха. Ло го закриляше и на осмнайсетия ден видя познати земи. Плува нагоре още поне толкова. Видя още едно село, освен неговото, но то също бе запустяло, безлюдно и опожарено. Вече върха се виждаше доста голям и Као тръгна към него по брега. На втория ден уби птица и заек и за пръв път запали огън в една долчинка през нощта.

След още една седмица бе на склона който слънцето огрява при изгрев. Сега трябваше да чака, а бе грохнал и гладен. Избра си една каменна тераса, нахвърли суха трева и я закри с няколко клона, колкото да се свре сам човек. Не смееше да се отдалечава, за да не изтърве срещата и да се наложи да чака следващата седмица. Времето бе студено и плячка от лов почти не се намираше,. Най-накрая на четвъртия ден чу Вава да реве с цяло гърло:

— Бате…е …е …е. Ка…а..а …о…о.

Веднага отговори:

— Ва…ва…а…а. Као Еха…а…а!

Ехото като глас на бог отвръщаше:

— А…а…а.

Наложи се да повървят половин ден един срещу друг докато се срещнат.

* * *

Радостта беше голяма, но вестите не бяха добри. Пеа е добре, но когато Вава тръгнал Лора имала треска и парела.

Набързо Вава му каза и останалото. Имали много сблъсъци с планинците и другите племена. След неговото заминаване към робската земя, колони от войници кръстосвали полето до сред зима и подпалили всички села по пътя си и пленили или избили когото намерили. Остатъците от племената също избягали към планината, а тук плячката е малко и ловците слизали на лов пак в полето. За съюзяване и дума не можело да става. Поради глада ловците от племената се нападали едни други.

На следващия ден се натъкнаха на десетина ловци от друго племе.

— Махайте се или искате да умрете! — викаха те заплашително.

— Аз съм Вава и вашия вожд ми разреши да ходя до склона на върха. Не съм ловувал.

— Тогава защо сте двама? — провикна се най-едрия ловец, страховит в одърпаните си кожи.

— Дочаках на шия съгледвач и няма да ме видите повече.

— Да видим дали не сте убили нещо. — провикна се един по-дребен.

— Избягах от робство и имам половин заек. — обади се Као.

— Ела насам и донеси заека. Значи лъжете, че не сте ловували. — изрева едрия и всички пак вдигнаха копия срещу тях.

Као, имайки опита на роб се смири. Остави си копието и им хвърли остатъците от заека. Те веднага го разкъсаха помежду си. Явно бяха много гладни.

— Ела тук. — заповяда му по-слабия и Као приближи. Една мазна ръка се протегна и опипа шията му. После го потупа по рамото. Ниския се обърна към другите ловци по-спокойно:

— Не лъже. Бил е роб. Врата му загрубял, където е било въжето. разкажи как е там.

— Не е добре да си роб. Много тояги изядох и добре, че се отървах жив.

— Това всеки го знае. — каза едрия ловец. — До града ходи ли?

— Да! Носих дърва на един грънчар и копах глина. Той не беше роб и ме хранеше обилно. Като му занесях дървата ми даваше пълна паница с накиснати семена, омекнали и сладки. И от чорбата в която са киснали пиех колкото мога. Особена чорба е. От нея ти става топло и весело. И варено месо ми даваше повече от колкото мога да изям. А колко жени имаше в града! Всички племена от планината да се съберат, пак се падат по десет на ловец.

— Ха. Така ли хранят робите.

— Не. На робите в имението им дават по голяма купа накиснати или варени семена два пъти на ден. Да не ви разправям как е отрупан пазара им с какви ли не храни, които така си стоят и рядко някой си взема нещо, ама дават само ако си платиш. Много храна има там. — Ловците се облизваха и Као им разказваше малко за къщи и стражи, наблягаше на пищно описание на изобилната храна. — Много храна има там, но е за господарите и свободните.

— Вярно е. Вярно е. Аз ви разправях, но не ми повярвахте. Сега чуйте него. Не лъже. — пригласяше ниския ловец.

— Тук ще измрем от глад, а там със недо зърно хранят конете и магаретата.

— Вярно е. — пак потвърди ниския. — тук измираме от глад,

— Имат само около двеста войника. Ако се съберем можем да превземем града. Имат високи кули пълни със зърно и още не е свършило, и няма да свърши. Товарят го на лодки и го карат навътре в морето, покрай брега. Видях как го товарят.

— Не можем да се бием с тях. Малко сме и оръжията ни са лоши. — намръщено каза едрия.

— Не можем по сами. Заедно можем. Нека не се избиваме за един заек. Кажете на вашия вожд, той е мъдър и силен. Нека се съберат вождовете и да се договорят пак да слезем в равнината, където има много храна и много плячка. — Каза Вава, започвайки да схваща играта на Као.

Като се разделиха с ловците го попита:

— Као, сериозно ли говореше, че има такова изобилие на храна?

— Да, Вава, изобилна е, но само за господарите. Като се съберат вождовете, ще им кажа и за божествените напитки на господарите. Държат ги в големи глинени делви, които и цяло село не може да изпие за един ден.

— Много хубави неща каза, бате. Тогава защо се върна?

Као погали Вава по главата:

— Защото за всяко зрънце, което ти дават, получаваш и по две тояги по гърба. Хората там са изкривени. Убиха Куай робите, не за да го изядат, а от завист. Добре е никога да не разбереш какво значи това.

Вава наведе глава и се умълча. Почувства се виновен, загдето Куай се отвърза и изчезна.

Когато стигнаха до колибите радостта на всички бе голяма. Най много се радваше Пеа, на гърдите в една торба гукаше Лора.

Племето се бе пръснало по хълмовете. Рядко имаше повече от пет колиби на едно място. Као не се чувстваше добър ловец, залови се да лови риба с копие, но хващаше малко. Не искаше в тоя студ да гази ледената вода и вярваше, че Ло все ще го изхрани поне до празника на слънцето.