Таньо Танев
Као (21)

Морски битки

Корабите които строяха вървяха бързо. Леки, пъргави и бързи. Као седмица лично обикаля със първия кораб и малкия му екипаж. Бойните кораби бяха само платна, весла и таран. Отказаха се от идеята да ги пълнят с войска, защото и без това бяха малко хора. Дълго работиха над тарана. В края на краищата решиха тарана да бъде подпрян на опори под дъното на кораба, без да е част от него, а само привързан с въже, което може да се отсече или дори да се скъса. Не им се искаше бойния кораб да отиде на дъното заедно с противника, ако тарана се заклещи. Няколко пъти трошаха дъски с тарана в залива, но кой можеше да каже какво ще се случи в реален бой?

Когато бе готов и втория кораб, решиха да ги изпробват. Тръгнаха към Самад с надеждата да намерят корабите на Самадур и ги откриха между Итониа и брега. Самадур като ги видя също подкара флотата към тях, приемайки ги за по-големи лодки и лесна плячка. Бързо се разбра, че бойните кораби са много по-бързоходни, а когато единия боен кораб атакува един от самадуровите и го прониза, не го възприеха на сериозно. По-скоро си помислиха, че от страх или от некадърност корабчето се е блъснало в тях. По план втория боен кораб, на който бе Као, трябваше само да гледа резултата. Когато обаче първия боен кораб се освободи от ударения, Као реши да повтори удара и с неговия. Сега обаче го очакваха. Когато се приближи, към корабчето полетяха канджи, които се заплетоха във въжетата и се забиха или заклещиха. Това не предотврати удара, но изтеглянето стана невъзможно, а бойците на вълни прескочиха на малкото корабче. Као с няколко удара изби тапата на дъното и скочи зад борда. Първия боен кораб премина пъргаво и хвърли въжета. Който успя да се хване за въжетата го повлече бясно по вълните и по някое време успя да ги изтегли на кораба. Другите, които не успяха ги избиха със стрели или се издавиха. Спасиха се Као и още двама, а пет не успяха. Као бе натъртен и с изкълчена и жестоко охлузена от въжето ръка, но Ло пак се смили над него.

Чувстваше се виновен за смъртта на петимата. Двата вплетени един в друг кораба потънаха, а първия пробит го закрепиха с насмолено платно и макар да изхвърляха вода като бесни започнаха да се отдалечават към Полдиниа. Жертвите им и от другия кораб не бяха много, успяха да си приберат хората. Бойния кораб ги следваше от далеч, въпреки, че някой от флотата на Самадур от време на време ги подгонваше. След обяд успяха да закрепят втория таран под корпуса за своя увереност, но не искаха да рискуват. По интересно бе къде ще отиде за ремонт повредения кораб. Као бе изключително разочарован. Довлякоха го до Итониа и внимателно го долепиха до брега.

Као забеляза че на Итониа не е пусто. Самадур бе докарал хора, най-вероятно отвлечени и превърнати в роби. Не бе многолюдно, но се чувстваше живот. Нямаше време да разглежда. Трите други кораба се насочиха към тях и трябваше да бягат. Преди това обаче видяха как измъкнаха и повлякоха по брега един от моряците на Лодар.

Тази гледка покърти Као. Познаваше момчето. Виждаше го и не можеше да направи нищо. Беше ранено. Сигурно щеше и да умре, щом раната се възпали, но преди това не се и съмняваше, че ще успеят да изкопчат от него каквото се сетят да го питат.

Сега вече съжаляваше горчиво за втората атака. Той сам наруши плана и сега щяха да плащат всички. Убитите при атаката, загинаха в бой. Без жертви не може на война, но това което им каже пленника няма начин да не навреди на всички. Као се почувства още по-виновен. Зави се с едно платно и се сви до носа, гледайки напред. Не отиваха направо в Лодар, отправиха се към Самад. Докато се мръкне щяха да плуват натам, после в мрака да изчезнат навътре в морето. Този трик винаги минаваше, понеже всички се движеха по брега и очакваха кораба да се скрие в някой залив. Никой не рискуваше да плава нощем покрай брега, а вятъра бързо се обръщаше и духваше към морето. Трите кораба на Самадур ги гониха известно време и привечер се отказаха, не се върнаха, но започнаха да търсят място за нощувка.

На сутринта бяха вече в далеч от брега и корабите на Самадур не се виждаха. Прибраха се тъжно в Лодар. Разпищяха се семействата на загиналите моряци. Това се случваше рядко в Лодар и беше тягостно.

Прибра се при Пеа. Имаше чувството, че тя е доволна от изкълчената му ръка и преливаше от нежност и грижовност. Сега най много му липсваше Поо. С него можеше да се говори. Повечето които се мотаеха наоколо само го ласкаеха и величаеха, но само повтаряха неговото мнение и никога нямаха свое. Дванадесетте му боили също не бяха стока. Освен да се дърлят помежду си, не можеха да повярват, че от диви ловци, селяни и роби сега са царски първенци, макар всеки да имаше своите заслуги за това.

Као извика писаря и започна да му изброява още дванадесет боилски поста. Тези които вече бяха боили на дванадесетте района на острова нямаше как да са доволни, но щяха да се примирят. Някой трябваше да отговаря за занаятчиите, за резервите от храни, за мерките и теглилките, за това колко се раждат и колко умират и за сума ти неща още. На последно място накара да запишат Поо, като боил на съгледвачи и информатори и други тайни.

Пеа прекъсна безцеремонно тези дълбокомъдри записи и се зае да налага подутото му рамо с парцали напоени в оцет.

Още на другата сутрин започнаха масовото въоръжаване на цялото население на Лодара и подготовка за нападението море.